Иван Давидков
Лодката на Харон (9)

Вече дванадесет дни и нощи, които му се струваха безкрайни, Мартин лежеше в тясната стаичка, прилична на затворническа килия. Мислеше, че силите му ще се възвърнат скоро: ще снемат от него тия сплетени жици и найлонови тръбички с догонващи се капки и той, стъпил на краката си, ще отиде най-напред до мивката — да наплиска лицето си, навярно почерняло като въглен от високата температура, а след това ще застане до прозореца, ще опре лице до стъклото и ще се взре към отсрещните хълмове, толкова дълго скривани от погледа му — вече прегорели от късното лято, с купи сено край пътищата, над които навярно прелитат с плавно гмуркване сойки. Мислеше, че най-после ще се надигне от това легло, където дванадесет дни и нощи беше проснат по гръб като прикован и потта му нагърчваше чаршафите, но по загрижените очи на лекарите, които дълго се застояваха до него, разбираше, че няма скоро да прекрачи прага на стаята, че отново ще чака с мъчително взиране към прозореца да се изниже безкрайната нощ и когато небето започне да избледнява, да види дали синигерът се е появил на шишарката… За него това беше знак, че животът продължава. Струваше му се, че когато изчезне синигерът, ще изчезне и последната искрица на надеждата.

Отново закрепиха банка върху металната стойка, капките отново започнаха да се нижат бавно, като се полюляваха в началото на тръбичката, преди да политнат надолу, сякаш нарочно правеха това, за да го измъчват, термометърът под мишницата му отново пареше пръстите на сестрата и Мартин разбираше, че тия противни капки не облекчават болката му, а бавно и упорито, като сатанински длета, подкопават пода и скоро леглото му, изгубило опора, ще се наклони като лодка, под която вълната изведнъж се е отдръпнала, и ще полети към бездната, размятало в небето жиците и найлоновите маркучи, а Мартин, вкопчил пръсти в дюшека, ще очаква фаталния удар там, долу, на дъното, където е безкрайната нощ…

Това дълго боледуване му отне радостта от общуването с книгите; отне му вечерните часове с чашката чай на масата, с резенчето лимон, заплувало в нея като новолуние; и самото новолуние му отне, когато чинарът заспиваше и луната просветваше между клоните му; отне му радостното полайване на кучето, когато той се връщаше у дома; отне му жълтия кръг върху тавана — от абажура на лампата, — тоя ореол на святата вечер, дадена му за блажени минути над белия лист и за отмора; отне му приятелите, които понякога се обаждаха по телефона — рядко, като се оплакваха от вечната си заетост, но той се радваше, че още не са го забравили; отне му минутите в опушеното кафене на интелектуалците, чиято врата рязко се отваряше, блъсната от лакътя на Траян Баларев, който влизаше като господар и сядаше с някой режисьор до чашка коняк да уговаря нова постановка на своята пиеса; отне му разходките под дъжда, които той така обичаше, и мелодиите на чадъра, чиито звуци се стичаха на златни струйки край него; отне му аромата на сергиите с цветя, особено по есенните пазари, когато в миризмата на хризантемите се усещаше резливият повей на първия сняг…

Мартин тъгуваше за всички тия изчезнали радости, но най-много го болеше за изгубените приятелства. „Има години от живота — мислеше си той през дългите безсънни нощи, — когато човекът прилича на пролетно дърво. Тогава приятелствата могат да бъдат толкова, колкото са неговите листа. Това е времето на младостта — животът изглежда безкраен и всяка загуба е едно незабележимо листенце, паднало от разкошната корона… Но ако това дърво, пощадено от брадвата, доживее до късната есен и види върху корените си, отъпкани от кални обувки, листата, които са сияели като златен ореол през безметежните му часове, на какво да се радва тогава? На последния листец ли, пощаден от сланата, или на синигера — навярно същия, който сутрин каца на шишарката — единствената надежда, че не всичко е изгубено?“

„Приятелствата нерядко са като разходка в слънчево време или като почерпка в летен ресторант, под сянката на дърветата, до чаша бира — продължаваше размислите си Мартин. — Но когато се спуснат облаците и дъждът започне косо да сече, тогава всеки потърсва сушина под своята стряха и малцина са ония, които ще снемат дрехата си и ще кажат: «Вземи и се наметни, защото може да се простудиш, аз ще повървя така, по риза, под дъжда…»“

Кратките и по-дълготрайните приятелства бяха донесли много радости и много огорчения на Мартин.

Някои от тях траеха дотогава, докато имаше изгода от тях. Спомняше си, че веднъж го поканиха да оглави комисия, която трябваше да отличи най-добрите стихотворни преводи в един конкурс. Участвуваха и известни преводачи, и никому непознати млади автори. Донесоха купища ръкописи, седнаха да ги четат, разговаряха, спориха и Мартин не отстъпи, докато не се съгласиха да дадат наградата на един млад преводач, който решително надвишаваше направеното от другите. Възразиха му, че познатите майстори на превода ще се обидят, но той остана на своето… След години отличеният млад преводач, вече обяздил коня на славата, трябваше да съставя антология със стихове на чуждестранни автори и първата му работа беше да снеме преводите на Мартин Калинов. Не каза, разбира се, че това е негово дело — ръкописите се били изгубили в печатницата. Продължаваха да се срещат: оня още отдалече снемаше шапка, за да изрази своята почит към Преводача, но в жеста му имаше нещо неискрено, което не можеше да се скрие.

Други от неговите приятели тръгнаха по пътя на успеха, наметнати с тогата на властимащия. Тъй като под тая дреха можеше да се скрие понякога и най-хилавото тяло и да изглежда с ръст на великан, те постепенно придобиха самочувствие, а и ласкателствата, които в тия случаи ставаха обилни, ги караха да гледат със снизходителна усмивка на обграждащите ги литературни лилипути. Опия съдници, които преди години правеха на пух и прах техните книги, сега с нежно перце ги гъделичкаха под брадичката и се просълзяваха от умиление при появяването на всяка нова тяхна творба.

Размятали своите разкошни тоги, блюстителите на словото се нареждаха на опашка за награди и почести и ако едната година не получеха, знаеха, че другата година те им са сигурни. След тях вървеше свита от почитатели, находчиви журналисти вземаха интервюта, като се стараеха да не изпуснат нито една изречена дума, в студиото на телевизията ги питаха как те самите оценяват своето дело и заслепените от лампите над зажужалите камери и от славата отвръщаха скромно, че бъдещето ще отговори на тоя въпрос…

Но понякога това бъдеще идваше неочаквано, сваляше тогите им и като ги оставяше в късната есен с техните тънки летни костюмчета, ги отпращаше по ветровитите улици да си идат у дома и да седнат до белия лист, както правят това техните скромни събратя по перо. Тогава отзивите за книгите им съвсем секваха, дори някой по-неразумен младок можеше да припомни приказката на Андерсен за голия крал.

Погледите се обръщаха към другия, който развяваше новата тога с енергичния си вървеж, неговите книги започваха да украсяват витрините, той заставаше пред камерите и се усмихваше. А оня, предишният, който беше усещал нежното докосване на царствената дреха и беше забравил скромните си стари приятели, седеше самотен у дома и рядко някой му се обаждаше, защото хората са много заети, пък и падналият, колкото и горчиво да звучи това, няма приятели…

Ако можеше да подслуша сега тия тъжни размисли на Мартин, Човека с лулата сигурно щеше нежно да докосне бледата му ръка, отпусната върху чаршафа, и да рече:

— На вашата възраст са достатъчни само няколко приятели… Старото дърво трудно може да удържи повече плодове — ще окършат клоните му. Нека има само няколко ябълки, но познали яростта на градушките, пощадени от червеите…

Странен човек беше мъжът с лулата. Познал много изпитания в годините на своите странствувания, той беше съхранил една мисъл, която обичаше да повтаря в трудни мигове: „Вярвай, че утрешният ден ще бъде по-хубав от днешния…“

Когато паднеше здрач и едва доловимият ръмеж облепваше клоните на дърветата със степаната вата на мъглата, той не сядаше до телевизора потиснат, обзет от мрачни мисли, а дълго ровеше из чекмеджетата да открие бледозлатистите очила, с които излизаше на улицата в слънчево време, и слагаше на закачалката сламената шапка, предусетил радостта от утрешната разходка, когато отново ще тръгне по алеите на парка, нашарени от сенките на дърветата, и край него отново ще се стрелкат с летните си кънки децата от квартала…

Дразнеше се, когато, пуснал стотинките в телефонния автомат, чуеше някой да го пита: „Телефонът не работи ли?“ „Защо, не работи ли? По-добре е да попитате работи ли — поглеждаше го той. — Ако започнете да питате и за закъснелия трамвай катастрофирал ли е и за припадналия човек в линейката няма ли да умре по пътя, целият ви ден ще мине без нито една радостна минута…“

Миналата година, когато оперираха едното му око, той дълго време не можа да свикне с лещата. Сутрин стоеше пред огледалото и я наместваше под клепача, а тя го дразнеше, окото сълзеше и образите се раздвояваха. Когато вървеше по улицата, дърветата му се виждаха двойни, момиченцата, размахали въженца, подскачаха на четири крака, а автомобилите вървяха залепени един за друг, сякаш са се блъснали на някое кръстовище и продължават заедно пътя си, без да могат да откопчат смачканите си ламарини… Боеше се да мине между дърветата, защото не беше сигурен дали това е пролука, или погледът му го лъже и току-виж, че се блъснал в някое стебло. Но той свикваше с тоя двоен свят, свикваше със сълзата, която потрепваше на клепача му, и заговореше ли с Мартин — също двоен пред него като на екран, когато телевизорът не е настроен добре — обичаше да се шегува: „Аз съм по-щастлив, защото към тебе по улицата върви една красавица, а на мен ми се усмихват две…“

Мартин разбираше горчивината на шегата му, но беше уверен, че неговият приятел е преодолял и тая болка. Дори ако светът останеше пред погледа му като трудно различимо петно, той пак нямаше да изгуби надежда, защото щеше да си каже, че има хора, за които всичко наоколо е тъмнина, а той може все пак да различава контурите на хората, дърветата и къщите.

Мартин си мислеше за него през дългите нощи, когато го обземаше отчаяние, и един глас — неумолим като догонващите се капки в найлоновата тръбичка — дълбаеше душата му с глухите удари на една и съща мисъл: всичко е свършено, всичко е свършено… Тогава му се искаше със стиснати от болка устни да се надигне, да разкъса тая противна паяжина от жици и тръбички, която го оплиташе и в която се луташе паякът на съдбата, да тръгне със залитащи стъпки към вратата на балкона, да я отвори тихо, за да не чуе никой, и усетил как ветрецът разхлажда пламналото му от температурата чело, да полети надолу, към градината, развял като безпомощни криле измачканата си пижама. Няколко минути полет, през който душата ще ликува, след това болка, навярно не по-силна от тая, която го измъчва много дни и нощи — и край.

Толкова години на радости и тревоги, на размисли и разочарования, изкупени с няколко мига полет…

Но друг глас се намесваше и той долавяше в него тембъра на Човека с лулата. Тоя глас беше бавен и хрипкав, приглушен от тютюна, думите пълзяха като мравки по сринат мравуняк, които носеха сламки, перца и бучки пръст, за да изградят отново своята приплесната в тревата Вавилонска кула, и той си представяше, че ако беше тук, на неговото легло в тясната като килия на осъден стаичка, човекът със замъглената леща в едва виждащото око щеше да се усмихне, щастлив от това, че болката го приковава на леглото, но той диша, чува свистенето на кислорода в крана зад гърба си, гледа капките, които се гонят в тръбичката с пъргави подскоци, както е виждал да се гонят капките на пролетните капчуци през радостните мигове на своя живот, и наблюдава как кацналият на шишарката синигер чисти перата си и се готви да полети нагоре — в безкрайното небе…

Мартин си помисли за синигера, спомни си за планината, която не беше виждал толкова време, прикован на легло, и му се стори, че ако се надигне да я види, да зърне облачетата над хребетите й, ще усети прилив на сили и ще се отдръпне от ръба на бездната, към която го тласкаха неговите безсъници.

Надигна се на лакти, преодолял пронизващата болка, направи опит да се хване за облегалката на близкия стол, но ръката му натегна, далечният контур на планината, зърнат за миг, се размаза в погледа му, стаята се разлюля и той се строполи върху възглавницата.

Вратата рязко се отвори. Чу стъпки, след това глас: „Кислород!“

Съскането на хладната струйка в ноздрите му го унесе и той, притворил клепачи, усети, че тръгва на път.

Вървеше леко и радостно и тънък ветрец разхлаждаше челото му…