Иван Давидков
Лодката на Харон (12)

Самолетът от Холандия кацна на летището, когато вече се смрачаваше. Пътниците, уморени от дългото чакане поради мъглата, която през целия ден идваше на талази откъм каналите на Амстердам, слизаха бавно от самолета и заобикаляйки локвите по пистата, се отправяха към автобуса.

Сред тях вървеше дребен, около шестдесетгодишен мъж, с щръкнала над челото, като че ли обхваната от скреж късо подстригана коса, преметнал на лакът шлифера си. Той поглеждаше към терасата на летището, като присвиваше воднистозеленикавите си очи и се мъчеше да открие там дошлите да го посрещнат. Очакваше да види ръчиците на неговите внучета, размахани над циментовия парапет, но скупчените на терасата хора стояха съвсем спокойно и той не можеше да различи в силуетите им познатите черти. Очакваше да види и града плувнал в меко привечерно слънце, защото му беше омръзнала влагата на ония мрачни северни равнини, но тук го посрещна същата мъгла с лепкав ръмеж и същият вятър с дъх на прогизнала земя накара ноздрите му неприятно да потрепнат.

Защо никой не дойде да го посрещне? Дали не бяха получили телеграмата му? Или са чакали цялата сутрин и са се прибрали у дома, уверени, че в тая непрогледна мъгла самолетът не може да не отложи своя полет.

Когато дойде една неприятност, тя никога не идва сама.

Онзи ден извикаха пътника от Амстердам, седнаха до чаша кафе, пийнаха и по глътка коняк и от разговора, който скачаше от въпрос на въпрос, както едно врабче подскачаше в клоните до прозореца на посолството, разбра, че трябва да стяга багажа си за връщане в ония южни равнини, които не беше виждал повече от десет години, ако се изключат летните отпуски, когато отиваше там да прекара край морето почивката си и родният въздух така го опияняваше, така се пълнеха очите му, след еднообразието на скучните холандски равнини, с невъобразимата плетеница от контурите на хълмовете и планините, че той с мъка задържаше избликналите сълзи… Знаеше, че рано или късно ще трябва да се прибере у дома, защото всяко човешко дело има своя край, но не се надяваше, че това ще стане така неочаквано.

Мъгливата есен беше за него най-неприятното време. Той отбягваше да пътува в такива дни, дори срещите с приятелите си отлагаше, защото предпочиташе да остане сам у дома, до запалената камина — да чете някоя развлекателна книга или да гледа телевизия, — а сега се налагаше да събира целия си багаж, да го опакова, да пътува до гарата по залените от дъжда улици, за да урежда формалностите по изпращането на покъщнината…

Няколко дни от сутрин до вечер той бягаше по магазините. Жена му беше направила дълъг списък на вещи, които непременно трябваше да купят преди тяхното отпътуване — и сложил в джоба тия гъсто изписани листчета, към които вечер се прибавяха все нови и нови, той ситнеше към колата с оная енергична, подскачаща походка, характерна за дребните на ръст хора, а пакетите шаваха в ръцете му с лъскавите си опаковки и той едва ги задържаше да не се разпилеят по тротоара.

Беше пътувал много по света и винаги, когато се връщаше у дома, ръцете му отмаляваха да мъкнат куфари и пакети. Купуваше подаръци за близките си и предмети, които можеше да намери и в нашенските магазини, но в града, от който се връщаше, струваха по-евтино; избираше костюми от сергиите в месеците на голямото намаление, когато ги продаваха на безценица, защото вече не са модни, но платът беше хубав и не си заслужаваше да се пропусне такава покупка… Искаше му се поне веднъж през своите пътувания да седне в разкошен ресторант до маса, над която е разперена палма, да си поръча най-скъпи ястия и да пие, примижал от удоволствие, янтарен, позвънващ в кристалната чаша коняк, но когато се наканваше да прекрачи прага на такъв ресторант, един глас, дошъл от пределите на неговото бедняшко детство, го възпираше и той, вече тръгнал по друга улица с дребни гостилнички, се отбиваше да хапне на крак един сандвич и да пийне чаша бира, а богатата гощавка отлагаше за деня, когато ще се върне у дома — защо да пилее тук излишни пари, които могат да му бъдат много по-полезни за друго?…

Вгледан в банкнотите, които се стопяваха дори при най-дребната покупка, винаги зает с търсене на по-евтина стока, което го караше по много пъти да обикаля и оглежда магазините, той не успяваше да види непознатите градове с очите на пътника, жаден да поскита безцелно и да се порадва на невероятното пъстрило, което го огражда… За него всеки спомен от дългите му пътувания беше свързан не толкова с преживяното, колкото с вещ. За Париж например му напомняше кристалният сервиз за вино, от който в самолета се счупи една чаша, и той не можеше да си прости, че събори с крак пакета. За Рим му говореше едно кожено сако, което го стягаше под мишниците, но беше меко като кадифе. Единствено от Атина имаше впечатления на свободен, безцелно зареян по улиците турист. Там, в деня преди отпътуването, изчезна портфейлът му — и останал без една монета в джоба, той за пръв път в живота си разбра колко красив е един град, гледан с очите на нямащия, за когото всичко е достъпно, защото не иска да го обсеби, а просто му се радва…

Чакането на мъгливото летище в Амстердам му се стори безкрайно, но и тук, в подножието на Витоша, докато намери такси, измина доста време и когато колата започна да опипва с фаровете си крайпътните тополи, запътена към неговия дом, вече беше късна нощ.

Зетят му Траян Баларев не успя да го посрещне, защото предишния ден беше отишъл да ловува в поречието на Бързия и когато мислеше да се прибере, легна такава мъгла, че фаровете не успяваха да пробият огромните валма от степана вата, изпълнили дефилето, и едва мъждукаха.

Автомобилът пълзеше като сляп по нагорнището и когато наближи чешмата на завоя, Траян Баларев видя, че един хлътнал в канавката, катастрофирал камион е преградил пътя. Нямаше как да се промуши край него и реши да тръгне обратно, а след това на разклона — да поеме към Искърското дефиле. Мислеше, че мъглата скоро ще се разсее, но остана излъган. Тя, мокра, кална и непроницаема, така облепваше бялата лимузина, че моторът, колкото и да се силеше, не успяваше да изтръгне колата от изтягащите се подобно каучук повлекла.

След като няколко часа пълзя по пътя, Траян Баларев се убеди, че е неразумно да рискува, и пое по безлюдните улици на градчето, което мъждукаше пред него с редките си лампи, да търси място за нощувка.

Точно по това време завръщащият се от Холандия пътник, учуден, че никой не го посреща, слагаше чантата си на седалката в таксито и се наместваше до запотения прозорец…

Затваряше се една страница от неговия живот, както зад гърба на заехтялото с ауспуха си такси се затваряше алеята с тополите — като разлистена в небето книга, — и му беше тъжно, че се разделяше със северните равнини, с почукващия по покрива дъжд, който през есенните нощи нерядко му беше противен, с поклащаните над каналите платна на лодките и с цъфналите лалета, които растяха не само в градините, но и над вратите на къщите: в прости дървени обувки — като символ на семейното благополучие.

След няколко месеца той щеше да седне до своето бюро в една нова канцелария и да запрелиства отчети за непостъпил в магазините зеленчук, за непристигнали навреме щайги, за неразтоварени вагони — и на него, свикналия с нежния цвят на лалетата човек, по-късните пътувания през посивелите от сланата полета, където край шосето стоят необрани градини с розовеещи по стеблата замръзнали домати и между тях се лутат дошли от града работници и палят огньове, за да се стоплят, щяха да му се струват като видения в мъглата, с които постепенно трябваше да свиква… Изкаляната кола, ненаучена на автостради, ще лъкатуши между грамади от щайги, той ще търси отговорника да го пита ядосан защо плодовете цяла седмица гният неприбрани, а оня, свит на завет в някоя барака, ще пуши в шепата си, сякаш димът на цигарата го стопля, и ще отговаря съвсем спокойно, че са му обещали камиони, но още ги няма…

После ще прави отчети и ще рисува розови картини, защото по това ще оценяват неговата работа, а ще чува как под гумите на колата пукат осланените стебла на доматите и ще гледа как децата от някое училище, доведени да прибират плода на земята, тичат с викове край нахвърляните из градината якета и ритат вместо топка едър като юмрук домат…

Това щеше да стане по-късно и пътникът от Амстердам пъдеше внезапно появилите се картини, защото сега мислеше за друго — за срещата си с внучетата, които щяха да тършуват в джобовете му и да търсят бонбони, за приятно гъделичкащата гърлото глътка, когато щяха да седнат с Траян до масата, а след това — за дългите часове пред гишетата на митницата, откъдето трябваше да освобождава пристигналия багаж и да товари в камион тежките сандъци и кашони, в които има не само луковици на холандски лалета…

Жената на Холандеца, когото новата служба задължаваше да отрупа пазара със зеленчуци, също пристигна няколко седмици след него от Амстердам, порадва се на внучетата, почисти къщата, цялата обхваната от паяжини през годините на дългото отсъствие, и делниците я понесоха в своето русло: сутрин на опашка в млекарницата, след това в месарницата, където продавачът й увиваше розов къс телешко, а у дома тя виждаше, че отдолу е сложен голям, преполовен от сатъра кокал, после в хлебарницата, в магазина за колбаси — и натоварена като домашната им прислужница в Амстердам, бавно се изкачваше по стълбището, спираше до вратата и с мъка наместваше ключа, защото ръцете й трепереха.

Имаше дни, когато мъжът й отиваше с нея на пазара, слагаше чантите и пакетите в багажника на колата и както в добрите стари времена зареждаше хладилника за цяла седмица, а тя сядаше на дивана да довърши започнатия още в Холандия гоблен с вятърни мелници. Но това се случваше рядко, защото работата му беше много напрегната, с непрекъснати пътувания ту в поречието на Марица, ту из Дунавската равнина и той се връщаше късно нощем изнервен, хвърляше калните си обувки в антрето и нерядко лягаше, без да вечеря… Шофьорът сваляше от багажника щайги с едри, обхванати от нежен мъх праскови или цели каси със специално подбрани домати, по които още блещукаха капки роса, и домът се изпълваше с мириса на далечните равнини, който в друга вечер, когато Холандеца се завръщаше от своите дълги обиколки, изпълваше и къщата на Траян Баларев, а по килимите блещукаха капки от сока на прасковите, лъснал по бузите на неговите затършували из щайгите синове.

Уханието на зрелите плодове под високите тавани в стария дом на Есеиста полепваше по дрехите и книгите, и когато ги докоснеше, Траян Баларев усещаше тръпчивия ветрец на зелените равнини, където сега бушуваше пролетта, но в тоя нежен дъх остро се вмесваше миризмата на почернелите от дъждовете щайги, които ставаха все повече в неговия дом. Обхванати от плесен, прогризани от дървояди, те лежаха в мазетата като отломъци от сринати египетски пирамиди и винаги, когато хвърляше поглед към тях, му се струваше, че вижда залив, където вълните са разпилели по пясъка останките от едно корабокрушение и по гнилите дъски шават морски рачета — предвестници на запустението.

Това усещане не го напускаше, когато гледаше как дядото на неговите синове, тръгнал по махагоновото стълбище, спираше на последното стъпало и дълго почистваше панталона си от засъхналата кал на мочурливите зеленчукови градини. Траян наблюдаваше внимателно уморените движения и му се струваше, че пред него стоеше не оня уверен, винаги с добро настроение човек, който пътуваше в далечната северна страна, показал глава през отворения прозорец на колата и по лицето му минаваше сиянието на лалетата, а изпод развалините на една неумело строена Вавилонска кула се измъкваше тръгналият към върха й, измъкваше се уж измежду камъните, взидани в нейните основи, а се оказваше, че това са били най-прости, проядени от влагата, разпадащи се при най-лекото докосване щайги.

И когато си мислеше за неговите пътувания из зеленчуковите градини, пред очите на Траян Баларев изплувваха грамадите от щайги, нахвърляни небрежно по тревясалите орници или иззидани като високи дворци на сланата и вятъра, в чиито лабиринти се разхождаха полски мишки и лалугери…

Когато вечер прегърнеше жена си, той усещаше как нощницата се хлъзгаше под пръстите му, които напипваха нейната леко заоблена гърбица (струваше му се, че тя расте и още повече изкривява хилавото й тяло), а от косите й, които някога го омайваха с дъх на влажни от северния бриз равнини, сега го лъхаше противен мирис на полски мишки, които пробягваха из зеленчуковите градини, сепнати от стъпките на баща й.

Усещаше, че все по-често започна да се дразни от походката й (тя вървеше с дребни крачки, припряно, и нерядко се спъваше в килима), дразнеха го дрехите й, които, надигнати от гърбицата, висяха отпуснато над коленете, а сготвените от нея ястия, в които ухаеха специално изпратените от баща й зеленчуци, му се струваха така блудкави и противни, че той докосваше с досада до тях вилицата и лъжицата.

Траян Баларев не можеше да преодолее усещането за крах, което с всеки изминат ден все повече го обземаше, и се усмихваше горчиво, когато си помислеше, че Холандеца няма да позвъни вече по телефона и да го покани на гости в Хага, за празника на лалетата (после да прескочат до Антверпен и Брюге), а ще дойде, затропал с вечно калните си туристически обувки, за да го откара до някоя зеленчукова градина, където коловете са се строили като войници в очакване на своя военачалник и той върви край тях — дребен, с енергичната походка на Наполеон, а лалугерите стоят до своите дупки и тънко свирят, сякаш го приветствуват полкови тръбачи…

Когато се качваше по махагоновото стълбище в стария дом на Есеиста, станал сега негова крепост, Траян Баларев винаги имаше усещането за сигурност. Внушаваха му го широките, ехтящи като орган стъпала, които сякаш не го отвеждаха до антрето с разхвърляните дървени саби на неговите синове и до масата с недовършената страница, а го извисяваха до нови замисли и кроежи, които тепърва щяха да дадат своя плод. Сега стъпалата пак се обаждаха с приветствена мелодия, когато поемаше по тях, но в звуците на старото дърво той долавяше проскриптяването на щайги в каросерията на спрял сред нивите камион и му се струваше, когато поемаше по стълбището, че той върви не към своя дом, а се изкачва по прогнила дъсчена грамада и очаква всеки момент шуплестата опора да изпука под нозете му, да хлътне и той да полети надолу, сякаш се срива в бездна…

Траян Баларев не беше човек, който лесно се предава. Трябваше да се пропъди усещането за крах, да се потърси опора, която да му върне предишното самочувствие.

И един ден, както обядваха и той се мръщеше на недоварените зеленчуци, заплували в супата, каза на жена си, че всичко между тях е свършило, за което много съжалява, и тъй като не е лицемер, който може да се преструва на примерен съпруг, когато чувствата му отдавна са изчезнали, моли да се разделят тихо и кротко, както правят разумните хора, и всеки от тях да урежда сам, както може, живота си…

Жена му избухна в плач, децата уплашени се уловиха за полата й, потърсили опора и закрила в нейната слабовата, болнава фигура, приведена над тях, а Траян Баларев — блед, но неумолим в своето решение — слезе по стълбището и тръгна към бялата лимузина.

Моторът заработи с хрипливо похлъцване, сякаш по улицата се носеше плача на разтревожената съпруга.

След малко той щеше да откара до дома на Холандеца неговата дъщеря, чието лице изглеждаше като восъчно от засъхналите сълзи, щеше да отведе момчетата до вратата на техния дядо („Няма да плачете, татковите, аз често ще идвам да ви виждам… Ще ходим до стрелбището, ще ви водя на хокейната пързалка…“) и оставил багажа на площадката пред жилището, щеше да хвърли ключовете от колата в нозете на любимата някога негова жена, да промърмори: „Нека баща ти си прибере колата, не искам от никого милостиня…“ — и после бавно да закрачи по пустата улица, осенен от предчувствието за онова, което тепърва щеше да се случи…

Няколко месеца след тая досадна семейна история Траян Баларев седеше в жилището на Човека с лулата, подхвърляше зарчетата в шепата си, духаше над тях, сякаш изричаше заклинание, и енергично местеше пуловете по таблата. Той следеше всеки ход на седналия насреща му и в същото време внимателно оглеждаше лицето на завърналия се от далечния щат Колорадо: бежовата кухня, обзаведена до последната чашка от прочута чуждестранна фирма, хола с елегантни фотьойли и канапета, в които потъваш като в пух — също бежови, купени навярно с чековата книжка, високите лампиони с абажури, през които прозираха сухи екзотични цветя, японският радиокасетофон на масичката до прозореца — с толкова копчета и клавиши, че неопитният човек сигурно би се затруднил да борави с него…

— Приятно е тук — говореше Траян Баларев и гледаше как зарчетата подскачат по масата. — Отсреща канал, хокейна площадка. Но тая многоетажна грамада, до шумната улица, едва ли е най-удобното място за човек като вас, живял в разкошен дом на хълма над Денвър, свикнал да вижда разцъфнали лехи до прозореца си и сред тях, както сте ми разказвали, да се разхожда едно чудесно куче (ако не се лъжа, немска овчарка)…

— Било е, но изгубеното не се връща вече — отговаряше му Човека с лулата и хлъзгаше пуловете по гладката кутия.

— Вие не познавате дома, в който живея. Това е една солидна стара сграда до парка, дело на прочут австрийски архитект. Дядо ми я купил някога, ако не се лъжа, от един търговец. Като я видите, може да ви напомни за милия на сърцето ви дом над Денвър… Е, няма хълм, от който да гледате как вечер светлее градът, и куче няма — да ви посреща, но има широк двор, в който ще повикам градинари да засадят най-разкошна градина… Покойният ми дядо беше благороден човек и на старини се пресели в една гарсониера, за да отстъпи дома на моята невръстна челяд… И ето ме сега сам в тия пусти стаи. Знаете какво се случи… Седя до пишущата машинка и слушам тракането й да се блъска от стена в стена… Знам, че е неприятно човек да се мести от жилище в жилище, но ако моят дом ви харесва, мога да ви отстъпя целия етаж, където беше кабинетът на дядо ми, гостната, спалнята и стаята, в която държеше сбирката си с пеперуди. Живейте спокойно, подредете всичко по свой вкус (мястото на дядовите антики е в мазето) и се разхождайте в градината, а когато ви омръзне да сте сам, качете се при мен (аз ще се настаня на горния етаж) да пийнем по чашка и да си побъбрим…

Седмица след тоя разговор Човека с лулата се изкачи по скърцащото махагоново стълбище на старата сграда до парка, огледа светлите стаи, които неговият приятел така великодушно му предоставяше (можеше дори да се уговори с него да купи етажа, това щеше да бъде най-доброто разрешение на не лесния въпрос с жилището), разходи се из двора, който беше запуснат, но тук наистина можеше да стане чудесна градина, и като се обърна към застаналия насреща му стопанин, кимна утвърдително с глава:

— Да, мястото е чудесно… Една тиха обител за уморен вече човек като мене…

На другата сутрин няколко камиона стовариха на тротоара вещите му. Работници отнесоха в мазето, с врязани в раменете въжета, слонските мебели на Есеиста, подредиха край стените изящните фотьойли и канапета на Човека с лулата, а в кухнята влязоха майстори и започнаха да къртят плочките.

За по-малко от половин година етажът, чийто паркет беше поскърцвал под стъпките на стария литератор в мигове на размисъл, заприлича на витрина от луксозен чуждестранен магазин, край която меко се диплеше пушекът от лулата на стария човек, занареждал таблата за поредната вечерна игра…