Иван Давидков
Лодката на Харон (3)

В една такава дъждовна нощ, седнал до прозореца на своя дом в Денвър, Човека с лулата четеше писмо от Мюнхен, пристигнало много години след неговата раздяла с тоя град.

Сестрата на Ирене му съобщаваше, че режисьорът, които обичаше да снима конни състезания, е починал миналата пролет, а неговата съпруга, останала съвсем сама, сега лежи сляпа в една болница на Ванкувър. Молеше го да намери време и да отиде при нея, да й помогне с нещо, ако тя има нужда, и най-важното — да й възвърне надеждата, както само той умее, че трябва да се преодолее отчаянието и да се живее — въпреки всичко…

Той прочете писмото, което го разстрои, но не сподели нищо с жена си. Вестта сигурно щеше дълбоко да я разтърси, защото между тях двете беше възникнала необичайна привързаност. Остави тайната за себе си (по-късно щеше да сподели всичко с Джоун) и като каза, че трябва да отпътува служебно до Канада, за няколко дни, тръгна към летището, изпратен от кънтящия лай на немската овчарка.

Откри болницата, купи от един съседен магазин за цветя букет нарциси и пое към асансьора.

Представяше си как тя ще трепне, усетила стъпките му, после, опипвайки въздуха, ще докосне цветята и тънкият аромат, процеден през целофана, ще й покаже, че това са нейните любими цветя, брани някога в Алпите през едно щастливо лято.

И ето — той седеше до нея.

Като гледаше бледосапфирените й, помръкнали от слепотата очи, в чието изражение се долавяше напрегнатост и детинско учудване, Човека с лулата си спомни онова далечно лято в планината край Мюнхен. Тогава живееха с Ирене в малък дом до езерото, което ласкаво бяха нарекли „Перлата на Алпите“.

Една привечер той реши да се разходят с лодка до другия бряг. Наеха лодкар, наместиха се на седалката зад гърба му и като гледаха как широките рамене, опънали проядената от пот моряшка фланелка, се поклащаха от ударите на веслата, поеха по гладката вечерна вода, отразила блясъка на звездите. Лодкарят беше със запретнати крачоли и в дъното на лодката се опираха босите му стъпала с напукани пети — едри и плоски като краищата на ритмично помахваните весла. Олисялото му чело меко светеше под звездното небе, редките кичури побеляла коса помръдваха край отлетите сякаш от гипс уши, а когато старецът се обърнеше към тях, Човека с лулата виждаше набръчканото му като повяхнала ябълка едро лице, откъдето, скрити под дебели вежди с кичури избуяли косми, го гледаха тихи, а на него му се струваше — тайнствени, — избелели от старост очи…

Беше приятно да се плава в здрачината, под полъха на вечерника, който сякаш разпалваше отразените звезди, но изведнъж край лодката започнаха да се кълбят мъгли — отначало тънки, едва доловими на тъмната вода, а след това гъсти, избликващи отвсякъде, сякаш под двамата пътници и лодкаря димеше огромен казан, кипнал над адски огън… Ладията като сляпа се мъчеше да си проправи път. Веслата глухо пошляпваха, мъглата ги облепваше с пепеляви валма, които при всеки удар ставаха все по-едри и плътни.

Ръцете на лодкаря се умориха, той подпря побелялата си брада и остана така — тежко отпуснат и мълчалив.

Тогава из димящата глъбина се понесоха гласове. Отначало Човека с лулата помисли, че говорът идва откъм брега (може би късни пътници вървяха там или протяжно се обаждаха сови), но после, когато лодкарят се обърна към него и той внимателно огледа лицето му през мъглата — бледо, с присвити клепачи на запомнените избелели очи, през които в него се взираха тайните на всички времена, — когато избликващите из глъбината гласове започнаха да го обгръщат от всички страни и той почувствува, че лодката се крепи не върху тъмната вода, а я поддържат раменете на невидими, дошли от небитието хора, изпита страх и си помисли, че навярно самият Изкусител, приел образа на Харон, ги беше примамил в своята лодка и сега ги караше — през мъглата, през гласовете на изчезналите души — към отвъдния бряг, откъдето няма връщане…

Пътникът посегна да прегърне жена си, навярно смутена и объркана повече от него. Очакваше, че тя също ще му отговори с ласка, а видя съвсем близо до лицето си очите й — неподвижни като на слепец, вгледани към безкрая или може би навътре — в душата.

Чакаше да съзре през мъглата очертанията на другия бряг, а той не се показваше. Само гласовете ту приближаваха, ту изчезваха, сякаш недоловим вятър носеше ехо от преизподнята.

Не помнеше колко време са пътували (или може би стояли в мъглата). Когато най-после в небето отново се появиха звездите и водата плисна с познат звук в борда на лодката, двамата пътници видяха светлинките на приближаващия се бряг.

Там, в далечината, светеше техният дом.

Слязоха. Харон остана да върже въжето за кея.

Това се случи късно вечерта — след първата им брачна нощ…

Сега очите на Ирене излъчваха тишината на онова алпийско лято, в което най-щастливите дни от живота им се бяха докоснали до предчувствието за смъртта. Тя, изчезнала тогава с полъха на нощния вятър, сега се тулеше в ъглите на широко отворените, безизразни очи, където някогашният блясък на сапфира беше покрит с размита от сълзите пепел.

В тия очи като в потъмняло от времето огледало той съзираше нежността на дни, изчезнали завинаги в забравата, виждаше в тях лицето си, младо и весело, без нито една бръчка, виждаше утринния бяг на алпийските ливади, отразени в езерото, виждаше нея, затичала с боси нозе да го посрещне, когато се връщаше откъм брега…

Не беше човек, който се оставяше да го владеят внезапно избликналите чувства, умееше навреме да им обърне гръб, но тоя път усети, че в душата му се задържа дълга, болезнена тръпка и той не бързаше да я прогони. Това беше тръпката на далечната, наивна, неоценена обич, на която сега страданието даваше ново измерение и той разбираше, че ако някога е имал някакво богатство, това е била обичта му към тая самотна и безпомощна сега жена…

Върна се от Ванкувър и разказа на Джоун какво беше се случило. Лицето й помрачня от неприятната вест и тя пожела да отиде с него в болницата, за да види своята приятелка. Човека с лулата не й обеща да я вземе със себе си, когато отново тръгне за Канада. Чувствуваше, че трябва да бъде сам при оная, която сега можеше да се лута само между спомените.

Сам — отдаден на своето късно, безнадеждно чувство…

— Аз пътувах до болницата и се връщах у дома — продължаваше своя разказ Човека с лулата пред седналия до него Мартин. — Жена ми излизаше да ме посрещне както винаги на вратата, прегръщаше ме, но усещах в ласката й хладина, а когато ме питаше за своята сляпа приятелка, не долавях във въпросите й болка и състрадание, а само привидна любезност…

Както котката предусеща прииждащия земетръс — и тя беше доловила разместването на пластовете в моята душа. Макар че опипващата стените на болницата във Ванкувър жена с нищо не я заплашваше, Джоун се чувствуваше ограбена от нея и това нараняваше гордостта й… Оная, която обичаше неудържимия бяг на конете, беше събудила у мен, чрез състраданието, непогубеното чувство на обич и преданост и Джоун усещаше, защото добре познаваше характера ми, че това ме отдалечава от нея и между нас се появява едва доловима засега пукнатина, която тепърва ще се разраства… Тя беше човек, който не обичаше полутоновете. Или обич и доверие докрай — или нищо! А аз нямах дарбата на актьор, способен да изразява измислени чувства или да скрива въглена, който пари душата му…

Една вечер, когато се върнах от Ванкувър, видях, че прозорците на нашия дом са тъмни. Не чух да се обажда кучето, което още отдалече усещаше появяването ми. Отключих вратата, запалих лампата и видях масата подредена за вечеря — само за един човек, с една свещ на сребърния канделабър. До него беше сложен ситно изписан лист. Взех го и зачетох:

„Мили приятелю,

Отивам си, защото те обичах. Сега, когато очите ми се отвориха за истината на моя живот, разбирам, че обичта е сляпа. Взех кучето. Знам, че кучето е символ на верността, и реших, че то не ти е нужно, защото ти не умееш да я оценяваш.

Моля да ми простиш.

Твоя — Джоун“

Запалих свещта. Празният дом глухо ехтеше, когато започнах да прибирам масата, без да докосна нищо от сложеното за вечеря. Ножът върху покривката светеше и аз усещах, че острието му се забива в мене.

От тая вечер започваше моята непреодолима самота и аз знаех, че тя ще продължи цял живот…