Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора - Борислав Давидков

Издание:

Иван Давидков

Лодката на Харон

Издателство „Български писател“, 1987

История

  1. — Добавяне

Настъпи лятото. От прозореца на Есеиста се виждаше как житата по хълмовете, почнали да жълтеят само преди няколко дни, вече така пламтяха, че той примижаваше, когато обърнеше поглед към тях.

Светът живееше под знака на Лъва. Златистите полета помръдваха от ветреца така, както лениво помръдва с кожата си, излегнал се до някой оазис и отпуснал лапи, господарят на сахарските пясъци. И в разходката на слънцето по небето имаше нещо царствено. То се събуждаше над хълмовете като млад, преспал на постеля от звезди лъв, тръсваше пламтящата си грива и тръгваше да обходи света. Като гледаше към него, Есеиста чакаше да чуе ликуващия му рев и да види как се разлетяват гургулиците по балконите, но от далечината не долиташе никакъв друг глас освен жуженето на жътварчетата — равно, тихо — и в него старият литератор усещаше прохладен полъх на невидима река.

Прохладата на реката изчезваше след час, заедно с росата, вятърът се прибираше в сенчестите гори, защото нажежената земя изгаряше петите му, и тогава започваше безкрайният ден на лятото — времето на изпепеляващите пламъци и на жътвата.

Малцина знаеха, че в оня ден, когато лятото ще вземе в шепата си зърната от първия сноп, ще ги подхвърли, за да се порадва на техните искри, и ще се наведе да усети мирис на пот и надежда, пред огледалото в едно скромно жилище, чиито панели попукват от горещината, ще застане усмихнат човек с обхванато от пяна лице — като грива на стар, посребрен от годините лъв, — ще посегне към бръснача и ще рече на оня, който го гледа от глъбината на огледалото: „Е, скъпи приятелю, доживяхме да прекрачим и прага на осемдесетата година…“

Тоя човек ще бъде Есеиста.

 

 

Някога, в годините на неговото детство, хората не гадаеха съдбата по знаците на Зодиака и никой от семейството на момчето не подозираше, че по двора се разхожда едно малко лъвче със смъкнати презрамки — дребно и хилаво, с пружиниращи крачета, които се готвят за скок не към пеперудата, кацнала на зюмбюла до пътеката, а към Словото, невидимото за другите Слово, което също потрепва с криле като пеперудата, без да усеща, че две очи го следят неотстъпно и то няма да се изтръгне от тяхната клопка…

Момчето си лягаше рано. Майка му се безпокоеше да не би да е болно и с грижовна ръка опипваше челото му, а малчуганът усмихнат се сгушваше под одеялото и прикътан в неговата стоплена от дишането му тъмнина, очакваше да дойде сънят.

Момчето сънуваше лъвове.

Те се задаваха откъм кръгозора, душеха въздуха със златните си ноздри и когато всичко се разбягваше, сепнато от заревото на лъвските гриви, момчето набързо нахлузваше сандалите си и отиваше да ги посрещне. Лъвовете лягаха в нозете му, приятелски помръдваха с опашки, а едно лъвче се оставяше да бъде яхнато и малчуганът, хванат за гривата, която опарваше дланите му, едва се задържаше да не падне.

По-късно тия сънища изчезнаха, но когато вечер момчето събуваше панталонките си и ги мяташе върху облегалката на стола, виждаше по крачолите им златни власинки.

 

 

Ако знаеше за тия нощни видения на Есеиста, Мартин щеше да се изненада от онова, което ги е сродявало в годините на детството. Той също веднъж сънува лъвове, но това бяха пленници зад решетките на цирковата арена, които тъгуваха за своята изгубена родина и чиято болка пронизваше Мартин.

Сънуваните от Есеиста лъвове бяха приятели на неговото детство…

 

 

Няколко дни преди знаменателната дата маранята обхвана с гъста мътилка небето, после се появиха облаци, протътна гръм и първите едри капки нашариха мозайката по балкона на Есеиста. После дъждът се усили. Тежки завеси от небесна вода се люлееха и плющяха между блоковете. Узрелите ниви в далечината помръкнаха, вятърът ги усука, приплеска ги към земята и над тях се понесе мъгла — като дим над угасващ огън.

Небесното светило вече не тръскаше пламтящата си грива над света и само в ехото на гръмотевиците се долавяше далечен, заглъхващ рев на лъв.

Есеиста отначало се смути от дъжда. Ако вали така ден и нощ, както се е затворило небето, току-виж, че салонът в деня на неговия юбилей остане празен. Сега е времето на отпуските. Хората са се разпилели край морските заливи и в планините. А ония, които са останали в града и вървят под дъжда с мокри до коленете крачоли, може и да не тръгнат към театъра, за да уважат автора, от когото в свободен час са прочели по някоя и друга страница. В дъждовна вечер е по-приятно да си останеш у дома, до телевизора. Понякога предават мачове. Друг път показват танцьорки с алабастрови бедра, от които не можеш да откъснеш поглед. Кой ще ти седне в задушната зала на театъра да слуша дълги доклади и приветствия, когато ризата скрипти от пот по гърба и гърдите поемат с мъка гъстия, запарен, сякаш излъхван из преизподнята въздух?

Но след миг мислите му прогонваха тия картини и той виждаше как през градината към театъра вървят под дъжда почитателите на неговото скромно творчество. Това не са ученици, насила отведени там, както е ставало друг път, за да не остане салонът празен, а хора, в чиято походка се долавя достойнството на истинските ценители. Мъжете са с леки сиви или бежови костюми, с вратовръзки, въпреки запарващата влажност на дъжда, а жените — с пъстри рокли, с разголени до раменете загорели и изящни ръце, притиснали до гърдите букети, които не само ухаят, но правят още по-нежни и привлекателни тия жрици на любовта и красотата.

Над всяка глава — чадър. Вълна от пъстроцветни чадъри, които заливат градината и криволичат заедно с алеята, приели нейните очертания… Есеиста гледа към балкона на своя дом, където дъждовните капки плющят и подскачат по мозайката, а му се струва, че чува тържествената музика на дъжда по чадърите на закрачилите към театъра хора. Флейти се обаждат в нея, цигулки се чуват и само сегиз-тогиз гръмотевицата еква като тимпан, който трябва да подчертае маршовия ритъм…

Тая мелодия дълго щеше да звучи в душата му — и в часовете, когато дописваше своето слово-отговор на приветствията в наближаващата тържествена вечер, и нощем, когато дълго не можеше да заспи, загледан в тавана — дълго щеше да слуша той пошляпващите в дъжда стъпки на ония, които са тръгнали с чисто сърце да го поздравят и да му изразят благодарност за окрилявалото ги слово, ако не беше позвънял телефонът и един глас, в чийто тембър Есеиста усети деловитостта и студенината на точно изпълняващия задълженията си чиновник, не беше му съобщил, че започва ремонт на театъра и юбилеят ще се отложи за по-късно.

— По-късно? Но кога? Аз съм възрастен човек и нямам време да чакам… — искаше да му каже Есеиста, но деловият чиновник затвори телефона и в слушалката се чу дълго писукане — сякаш в дъжда голишарче бе паднало от гнездото и обърнало към стареца своите изпъкнали очи, го молеше да протегне ръка и да го стопли в шепата си.

Есеиста прие отначало това обаждане по телефона като оценка на неговото дело — оставете тая дребна мравка да пълзи по своето самочувствие, ние не можем да отложим такъв важен ремонт — и гласът на чиновника дълбоко го огорчи, но после си каза: „Аз съм от ония, които могат търпеливо, ако трябва със стиснати устни да чакат. Надявам се, че ще доживея края на ремонта…“

Ремонтът започна. Никой не знаеше колко време ще продължи.

И дъждът не спря — денем и нощем валеше. Небето висеше ниско и парцаливо, и лъвът, който допреди седмица царствено вървеше над лятната земя, ако сега не беше намерил из пустините сухо място, навярно зъзнеше зад някой облак, мокър и жалък като мишка.

Тъкмо когато вълните на огорчението ту заливаха Есеиста, както мътната вода заливаше улиците и изкопите, ту се отдръпваха — и тогава радостта заблестяваше в душата му, както заблестяват мокри клони, огрени от внезапен лъч — на вратата се позвъни.

Отиде да отвори. Видя на стълбището висок, плещест, около четиридесетгодишен мъж със залепнал за раменете мокър шлифер, с руси вежди, по които бяха се задържали дъждовни капки. До него стоеше десетгодишно момиченце — синеоко, с паднала над челото синя панделка, която подсилваше небесния блясък на очите му.

— Аз ръководя литературния кръжок в нашето предградие — представи се застаналият до вратата човек. — А това е най-талантливата представителка на учениците от началните класове, където, така да се каже, стремежът към изкуството неудържимо се разраства…

Момиченцето хвана с два пръста ръба на своята къса рокличка и като приклекна, както бяха го учили у дома, се поклони на стареца.

— Ние дойдохме да изразим своето вълнение във връзка с наближаващия голям празник — равносметка на вашия живот — продължи оня, който имаше призванието да бъде кормчия на кварталния литературен кораб. — Дойдохме да споделим радостта на всички жители от предградието, че имат за съгражданин такъв прославен радетел на словото и да ви съобщим, че готвим тържествена вечер във ваша чест. Тая вечер сигурно няма да има импозантността и тържествеността, които заслужавате и които ще получите другаде, но на нея вие ще почувствувате топлотата на нашата обич и дълбоката ни признателност…

„Който на човека всичко дава, признателност и обич заслужава…“ — издекламира момиченцето откъс от свое стихотворение. С него, пооправено от опитвалата перото си преди много десетилетия баба, то беше участвувало в състезание на младите таланти и беше получило поощрение.

— Трогнат съм от вашата покана… — каза развълнуван Есеиста.

Той мислеше, че малцина, освен най-добрите му приятели, бяха си спомнили за тоя скромен празник, а ето че творците от предградието първи идваха да му засвидетелстват своята обич и представителката на най-младото поколение го приветствува с такива трогателни стихове, че сълзи замрежиха очите му и през дебелите лупи на очилата момиченцето със синята панделка му заприлича на цвят от синчец, който се полюляваше на своето тънко стебълце.

 

 

В съботната вечер, когато трябваше да се състои тържественото квартално чествуване на неговия празник, още отрано широкият като хангар салон се изпълни с хора. Някои бяха довели и децата си, които подвикваха и се гонеха между редиците. (Това щеше да продължава до мига, когато определените за президиума бавно се заизкачват към сцената — тогава децата чинно щяха да се сгушат до своите родители.) Други бяха запазили свободни места за близки и познати и въпреки настояванията на прииждащите, настойчиво бранеха своята заета вече територия. Е, имаше и жители на предградието, които не подозираха, че наближава такъв празник. Те съвсем спокойно обяздваха своите запорожки коне и заслушани в тяхното пръхтене и процвилване, препускаха сред облак воден прах към далечните земи на своето детство, където трябваше да прекопават в дъжда картофите, обхванати от лилави цветове като от плесен, или да пръскат избуялите лозя, които ги скриват сред ластарите си.

Старият литератор гледаше от висотата на своя балкон запътените за тържеството празнично облечени хора, гледаше и ония, които стъкмяваха мотики и пръскачки по гърбовете на своите ламаринени коне — и това не го огорчаваше, защото знаеше колко многолик е животът.

 

 

Есеиста мислеше, че залата е подредена просто, както просто, без показност премина неговият живот, и не допускаше, че над сцената е сложен не много сполучлив негов портрет, рисуван от местен художник, където юбилярят е изобразен без очила, подмладен и усмихнат, в чер костюм и с тъмна вратовръзка, както го помнят всички от много десетилетия; не допускаше, че под портрета от единия до другия край на стената е опъната лента, на която са изписани от самия ръководител на литературния кръжок в предградието вдъхновени стихове: „Път трънлив и неспокоен на един творец достоен!“

Узна това, когато влезе в залата, посрещнат с бурни и нестихващи, както се казва в съобщенията на вестниците, ръкопляскания. Недоволен от своя несмаслен портрет, той тръгна, съпровождан от ония, които се отдръпваха, за да му сторят път, преди да седнат редом с него на тържествено украсената сцена. Сред тях вървеше и Мартин Калинов, поканен от стария литератор на неговото тържество. Той се оглеждаше да види и други приятели и близки на Есеиста, сред тях — и внука му с неговата челяд, но не откриваше никого в навалицата. Може би юбилярят не беше ги поканил на това скромно квартално тържество и беше си запазил правото да им се обади за другото чествуване — по-късно, когато завърши ремонтът на театъра. А може би те бяха закъснели, възпрени от проливния дъжд, и щяха да дойдат след малко, плющейки на входа с мокри чадъри.

 

 

Децата от училищния оркестър, застанали пред сцената, вдигнаха към небето своите фанфари и засвириха така нестройно и ехтящо, че прозорците на препълнената зала зазвъняха. Това беше призив за внимание, познат на Мартин от изпълнението на цирковата музика в неговия роден градец — преди да се появи дресираният лъв или да започне на шеметна височина под купола смъртният скок на акробатите.

На сцената сега не се показа лъв, въпреки че фанфарите със своята тържествена мелодия подсказваха царствения му вървеж, и акробат, пристигнат с широк колан, не скочи от трамплина и не се преметна високо в небето. По скърцащите дъски тръгна дребен старец с чер костюм и тъмна вратовръзка. Това беше юбилярят. Той се мъчеше да върви енергично, към това го приканваха и фанфарите, но кавалерийските му крака се гънеха, застланата със зелено сукно маса се размазваше от сълзите, замрежили очите му, отдръпваше се от него и той се боеше, че никога няма да преодолее тия няколко крачки, които го деляха от стола на президиума.

Най-после седна. Заскърцаха със столовете си, опрели лакти на масата, и ония, които го съпровождаха. Настана минутна тишина, в която се чу шумолене на разлистена тетрадка. Застанал на трибуната, оня, който водеше в плитките и в дълбоките води поетическия кораб на покрайнината, зачете своето слово за юбиляря с глас на капитан, пресипнал от южните пасати. С енергична ръка той отхвърляше страниците, сякаш прелистваше вкоравен от морска сол корабен дневник, и сегиз-тогиз се придържаше за трибуната, както кормчията се държи за руля, подмятан от вълните на ветровити тропици.

 

 

Като слушаше словото на застаналия до трибуната мъж, Мартин си представяше как Есеиста след малко ще снеме сакото си, запотен от притеснение, и седналите до него ще видят как прорязват ризата му снежнобели, остроръби ангелски криле, леко се раздвижват, готови за полет, а старецът, стиснал лакти, се мъчи да ги укроти, защото чувства, че ще полети под тавана, неудобно отпуснал нозе (може и обувките му да се изхлузят), и насядалите в залата ще видят как изчезва в небето с тесните си неизгладени панталони…

 

 

Ах, тия юбилеи! Имаше години, когато тяхната треска така обхващаше знайни и незнайни селища, дали първа глътка въздух на някой свой знаменит земляк, както някога треската за злато беше обхванала заледените пространства на Аляска. И тръгваше някой Джек Лондон да търси златната жилка на своето минало през есенни равнини, из които се лутат край разхвърляни щайги ученици, с трепет чели строфите на поета, който седи до шофьора на автобуса и съзерцава милите на сърцето му родни картини, а зад него тихо разговарят почитатели, тръгнали да засвидетелстват уважението си към оня, който е сложил в джоба своята последна стихосбирка, а до седалката — няколко щайги, за да донесе в столицата дълго съхнало под стряхата мискетово весло, дочакало най-сетне завръщането на блудния син…

В препълнената зала на едно градче Мартин Калинов, дошъл с такава шумна група от почитатели, видя лозунг; „Слава и чест на нашия земляк! Да следваме неговия пример!“ Землякът седеше с олисяло чело под нажежените прожектори, светкавиците на фотоапаратите заслепяваха очите му и той с неудобство поглеждаше към разкошно изписаните думи, които величаеха неговия пример, защото преди година беше изпратил в старчески дом самотната си майка, дошла да живее при него в столицата…

На друг автор, възпял в обичана от читателите повест детските си години, когато е бил овчарче, земляците подариха агне с черна каракулска кожа и с бяло герданче на шията. Агнето блееше, риташе в ръцете на оня, който беше удостоен да го поднесе на автора, и когато юбилярят го пое с усмивка, въпреки че му беше неприятно да си спомня за своето пастирско минало, агнето потрепера от смущение и по ушития специално за празника костюм на госта потече тънка струйка и лъсна на пода…

Четвърти юбиляр, раснал под южното слънце на мелнишките свлачища, след като се убеди от приветствията, че от Орфей го отличава единствено това, че няма в ръката си арфа, и след като беше увенчан като древен Пан с изплетен от ръката на една нимфа венец от лозови пръчки, реши да почерпи цялото градче. Сложиха на улицата бъчва с мелнишко вино и той собственоръчно написа с тебешир на нея:

„От тоя еликсир на Дионисий

като от стих сърдечен ти пийни си!“

Това беше откъс от една любима на читателите негова книга, която той подари в полунощ, в най-разкошната стая на хотела, на увенчалата го с лозови пръчки нимфа…

Есеиста не сне сакото си и крилете, които докладчикът пришиваше за раменете му с конците на ласкателствата, останаха притиснати от хастара на неговата станала легендарна дреха, с която бе трил облегалката не на един стол в президиумите през своя дълъг живот. Той се изправи, усети, че краката не го държат и се улови за ръба на масата, като повлече покривката с треперещите си пръсти, после бавно тръгна към трибуната. Мислеше да благодари само с няколко думи за оказаната му чест, да поеме цветята, които бяха приготвили да му поднесат — за него цветята винаги са били по-красноречиви и от най-сладкодумния оратор, — и после да се прибере у дома, да се отпусне на леглото, защото тоя напрегнат ден твърде го измори, и да слуша как заплющелият дъжд отмива изречените думи — толкова много думи! — и остава истината за неговия живот: гола и ръбеста като небрежно направената мозайка на балкона.

Реши да постъпи така, но друг глас му говореше, че може да няма вече такъв празник в неговия живот, защото ремонтът на един театър понякога продължава години, а човек не знае кога ще се скъса нишката, и Есеиста посегна към джоба, където лежеше словото, специално написано за отложеното тържество в храма на Мелпомена, изглади с длан листчетата, сякаш се боеше погледът му да не се спъне в някоя гънка — и зачете.

Насядалите в залата с внимание слушаха неговия разказ за годините на детството, за скъсаните сандалки, с които е ходил на училище, за обичта на детето от бедната покрайнина към книгите. Не пропусна да спомене своите родители — бедни хорица, съсипвани от труд и грижи, — благодари на ония, които са го повели по трънливия път на словото, и когато достигна до най-съществената част на своята изповед, гласът му затрептя от вълнение:

— Знам, че моето скромно дело не е достойно за вниманието, с което ме дарявате — каза тихо той. — Знам, че вие славите повече, отколкото е нужно плода на моята нива, защото искате нашата земя кърмилница да има още един достоен орач. Благодаря ви!

 

 

Орачът посегна да избърше челото си. Дланта му се измокри от студена пот.

 

 

— Аз обричах своите нощи на белия лист — продължи Есеиста. — Но сега разбирам, че безплоден щеше да бъде моят труд, ако не чувствувах до себе си вашия дъх, ако ръката ви не направляваше перото ми, когато търсех път към думите. Благодаря ви!

Към кого се обръщаше той? Към паметта на отдавна починалите си родители? Към музата — неизменна спътница на неговия живот? — питаха се събраните на тържеството жители на крайния квартал, защото не можеха да допуснат, че с тая чест е удостоен техният скромен съгражданин, ръководителят на пишещите братя, който така вдъхновено ги преведе по осеяния с лаври път на стария литератор и сега смутено стана и се поклони.

Само Мартин не се мъчеше да търси отговор на тоя въпрос. Той знаеше, че Есеиста е подготвил словото си за другото — отложеното тържество, където е отредено видно място на оня събрат по перо, който закачва ордените на реверите и подрежда — в първата редица или в края на литературния легион, където са дребните, развлечени редници — тружениците на словото. Дългият живот на Есеиста беше го научил, че от ласкателството никога не се губи. То е стълба, понякога поскърцваща, с изтрити стъпала, но тя винаги води нагоре…

— Благодаря за вашето великодушие! — вдигна поглед Есеиста, сякаш търсеше в пространството образа на чакания събрат по перо с надеждата, че той ще се зададе, научил за скромното квартално тържество, и ще тръгне между редиците, понесъл кутийката с ордена. Но вратата, зад която плющеше дъждът, си оставаше все така затворена.

Усети, че погледът му се замъглява. Намести очилата, но думите не се подредиха отново върху белия лист, а се разпиляха като тъмни зърна по него, хлъзнаха се и той усети как се изсипват върху неговите обувки… Писък прониза ушите му, сякаш в далечината протяжно изсвири влак. Той се залюля, искаше да извика: „Чаша вода…“, но не успя да каже нищо, само хриплив стон заседна в гърлото му и като видя за един миг тавана с крушката, която му се стори като орден, закачен за ревера на бетонния хангар, залитна и очилата отхвръкнаха. През мъртвешката белота на погледа му пробягна сепнатата зала и той се строполи на пода.

А навън дъждът плющеше, сякаш аплодираше края на една тъжна пиеса, която нямаше да се повтори вече…