Иван Давидков
Лодката на Харон (7)

Мартин се събуди от дълбокия сън, сякаш се измъкна от гъста, лепкава тиня, и с мъка надигна клепачите си. Упойката беше изчезнала, но той усещаше силно главоболие, сякаш метален обръч стягаше слепоочията му.

Предметите в непознатата стая се размазваха и първото нещо, което видя по-ясно, беше бяло, прилично на облаче петно, което постепенно очерта контурите си, спусна се над него, все така леко и безплътно, и го докосна по рамото. Той се взря по-внимателно и макар че пред очите му плуваше гъста мараня, както в онова пладне, когато старците сечаха дъба, успя да различи лицето на лекаря, който вчера му припомни стиховете за Голгота. Видя как устните му — черни, сякаш са овъглени — се разтегнаха в усмивка и зад тях се показаха редки, дребни като оризови зърна зъби. „Заговори ли — помисли си Мартин, — те ще се оронят върху одеялото и после чистачката ще ги събере в шепата си…“ Но приведеният над Мартин мъж продължаваше да се смее, зъбите подскачаха с бисерно посветване и оставаха на мястото си, споени сякаш от свистящия въздух, който се промъкваше край тях.

— Е, драги водолазе, ти стигна до дъното и отново изплува на повърхността — помръдваха оризовите зърна. — Сега можеш спокойно да си поемеш дъх, да се отпуснеш на пясъка и да махнеш от лицето си полепналите водорасли…

Думите звучаха като запомнен пасаж от непозната книга и Мартин си спомни вчерашните стихове за Голгота. Навярно седналият до него човек обичаше да си служи с чужди мисли — това му се струваше по-изискано.

— Колко е часът? — попита Мартин с едва доловим глас. Дори най-малкото усилие да помръдне устните си му причиняваше нетърпима болка.

— Два и петнадесет след обяд.

— Значи толкова дълго са секли дъба… — рече тихо Мартин, унесен в бълнуване. Лекарят, неразбрал думите му, се надигна от леглото и го остави да спи.

Сънят сега беше спасителен за него.

А Мартин не спеше. Той усещаше, че тясната като каюта стая се поклащаше от удари на вълни и леглото му поскърцваше, когато те се отдръпваха към безкрая.

През южния прозорец, зад който се виждаха върхари на борове с едри, люспести шишарки, в стаята нахлуваше светлината на летния следобед и от нея блестяха тръбите, крановете, металните стойки, екраните, в които подскачаха оранжеви цифри, бидоните с кислород, жиците и найлоновите тръбички, с които Мартин беше оплетен, сякаш някакъв гигантски паяк, избрал го за жертва, дълго и старателно беше диплил край него своята мрежа. По найлоновите тръбички се спускаха капки и пълзяха към неговото отпуснато тяло. Той ги гледаше как бавно се отронват една след друга и имаше усещането, че това са капки от един безкраен дъжд, които беззвучно падат, прицелени на едно и също място, и дълбаят болката, както капчукът дълбае камъка под стряхата…

Капка по капка, минута по минута се изнизваше тоя безкраен ден, стрелките подскачаха по сребристите циферблати и крановете тихо свистяха, сякаш самият Сатана, дошъл от тъмнините на преизподнята, се разпореждаше в своята мрачна работилница.

Мартин очакваше нощта като спасение, но тя се бавеше. Почервенялото от залеза небе над върхарите на боровете дълго помръдваше с перестите си облаци, сякаш се мъчеше да съблече своята тясна риза, а тя се диплеше по гърба му и оставаше там гъсто нагърчена, после безкрайните пространства над планината избледняха, въздухът зазвънтя, навярно се обаждаха вечерните щурци, и върху стъклото затрепка първата звезда.

Наставаше часът, когато Мартин оставяше у дома — кога ли е било това, сякаш преди векове? — недовършената страница и се отпускаше на леглото да си почине. Тогава неговото куче, което през цялото време беше лежало до краката му, заслушано в почукването на пишещата машинка, се надигаше, тръсваше рижите си лисичи уши и скачаше при него. То гальовно ръмжеше, дърпаше одеялото, за да се сгуши в прегръдката на своя стопанин, после се изпъваше край възглавницата, допряло муцунка до бузата му, и заспиваше. Мартин слушаше дишането на това мило същество, което го обгръщаше със спокойствие, и вечерта вливаше в душата му своя тих, замайващ балсам.

Сега също наставаше часът на отмората и съзерцанието, но тук звуците на прииждащата нощ бяха други — просвистяваха крановете, от които избликваше резливата струйка на кислорода, тромаво като мравки се настигаха капките в найлоновата тръбичка и го нямаше кучето да скочи на леглото, да погледне Мартин със златистите си, пълни с неизразима обич очи, и да докосне бузата му с мократа си муцунка…

… Кучето, с увиснали на корема едри, мокри цицки, усети своя господар и непознатия човек с него, сви лисичите си уши и се озъби на Мартин.

— Малките са в другата стая — каза стопанинът на къщата и притвори вратата.

Майката остана настръхнала, със заканително потракващи зъби през цялото време, докато Мартин, наведен над кошчето в ъгъла, разглеждаше пухкавите, шаващи топчета.

С една от нейните рожби — беличко кученце с рижи петна по главата, гърба и опашката, което нарекоха Звездана заради поръсената с безброй лунички, като със звезден прах, муцунка той тръгна към трамвайната спирка.

Кученцето спеше в найлонова торбичка. То не подозираше, че никога вече няма да се върне в тоя дом и да усети с муцунка топлото коремче на майка си. Приплеснатото носле тъмнееше зад прозрачната ципа на найлона, тънката, гола като на мишле опашка беше подвита под корема, а очите със залепени от съня клепачи не потрепваха, въпреки че трамваят скриптеше и се тресеше на завоите.

Това трая няколко минути, после кученцето се сепна, разбрало какво се е случило с него, глухо заскимтя, задраска с крачета по найлона, прокъса го и като зърна с учудените си златисти очи препълнения с хора трамвай (пътниците гледаха с нежни усмивки мъничката рожбица), заскимтя така протяжно и тревожно, че ватманът се обърна да разбере какво се е случило.

Мартин милваше своята малка спътничка, гальовно й говореше, докоснал до бузата си мократа муцунка, но скимтенето не спираше.

Когато Преводача пое по стълбището на своя дом, кученцето се укроти. Тук беше тихо, шумолеше само чинарът до прозореца, нямаше ги ония глухи удари на трамвайните колела, нито скриптенето по завоите и гостенката на Мартин с рижите лунички по муцунката спокойно се отпусна в шепите му.

Тя спа, докато усети с крачетата си пода, после вдигна очи да огледа непознатата къща и бавно, като се олюляваше на късите си крачета, тръгна през тайните на тоя непознат свят. Подуши масата, заобиколи я и отново се върна при нея, надникна под кревата, откъдето излезе облепена с паяжини, докосна носле до етажерката с книгите, после дълго души саксията с цъфнал бледорозов кактус и когато се измори, легна в ъгъла до камината, мушна муцунка под коремчето си и заспа.

Бяха казали на Мартин, че кучето така си избира леговище в непознатия дом. Той постла одеялце на това място и оттогава — всяка вечер, когато телевизорът угаснеше и в къщата се възцареше тишина — малката гостенка на отрупаната с книги къща, която много скоро щеше да стане нейна гальовна господарка, със сънливо залитане се промушваше между краката на фотьойлите, правеше няколко кръга по одеялцето, сякаш отъпкваше избуяла трева, върху която ще легне — и мушваше муцунка под коремчето си.

Мартин купи каишка за кученцето и като пристягаше ремъчето под корема на сънливата Звездана, всяка сутрин я повеждаше на разходка в парка — някогашна овощна градина, чиито вишни и круши цъфтяха с ослепителна белота и в клоните им се боричкаха врабчета. Кученцето се дърпаше, защото каишката стягаше шията му, запъваше се, когато трябваше да премине бордюра на тротоара — предните крачета трудно се задържаха за високия ръб, а тежкото телце увисваше и тупваше на асфалта.

Звездана душеше тревата, стеблата на старите овощни дръвчета, металните крака на пейките, нахвърляните по алеите вестници. Тя разчиташе с опияняващо я любопитство следите на птиците, хората и конете, които пасяха в покрайнината на парка. Покажеше ли се котка, спътничката на Мартин настръхваше, издърпваше каишката от ръката на своя стопанин и хукваше да гони измърляната жителка на отсрещните мазета. Свиваше уши и с неочаквана за нейното тантуресто телце пъргавина я гонеше дотогава, докато котката не се докопаше до стеблото на някоя вишна и присвита на най-горната й клонка, не засъскваше към тоя дребосък, който оплиташе крака в каишката и заканително гледаше към върха на дървото…

Тия разходки ободряваха Мартин. Повече от две десетилетия той живееше до стария парк, но не беше намерил време да се разходи по неговите алеи, да поседне на някоя пейка и да погледа как се въртят в небето сребристите вихрушки на прецъфтелите дървета, да се порадва на кестените, които през май приличат на сребърни полилеи, да пийне чаша бира в ресторанта до моста и да усети в резливата й пяна хлада на ослепително засветилия по върховете на планината сняг…

Котката продължаваше да полюлява върха на вишната, вкопчена в тъмното стебло. Заскимтялото към нея кученце се уморяваше да чака и като излайваше звънливо, което навярно значеше: „Сега се измъкна, но другия път да му мислиш…“ — повличаше каишката към своя стопанин и двамата се прибираха у дома.

Мартин сядаше до белите листа, а кученцето лягаше в краката му и като го гледаше нежно и предано със златистите си очи, изведнъж се отпускаше, оборено от съня…

А сънят не идваше. Мрачината зад прозореца стана толкова гъста, че върхарите на боровете се сляха с нея и Мартин можеше да ги различи само в миговете, когато полъхваше вятър — тогава звездите изчезваха от стъклото (разлюлените клонки ги избръсваха) и след малко те отново се появяваха, по-едри и искрящи.

Чуха се стъпки в коридора. Някой докосна вратата и влезе. Мартин не отвори очи да види кой е — светлината на лампата го дразнеше и той беше дръпнал одеялото върху лицето си. По скърцането на желязната стойка до леглото разбра, че е дошла сестрата да смени банката с глюкоза.

— Колко е часът? — отмести одеялото Мартин.

— Наближава полунощ — отвърна сестрата и погледна към екрана, по който пълзяха в рязък зигзаг светлинки — като разтревожени мравки, чието глинено обиталище бе сринато от стъпките на съдбата.

Сърцето се бореше със смъртта, задъхваше се, залиташе като човек, когато кракът му хлътне в яма, и отново поемаше по нагорнището — ту бавно, изгубило сили, ту припряно, сякаш някой застрашително тичаше след него, за да го стисне в шепата си, да го смачка — и тогава Мартин усещаше със слепоочията си дебнещите стъпки на оная, която вече толкова часове се тулеше в ъглите на белите коридори и търпеливо чакаше, както само тя умееше да чака.

— Опитайте се да заспите — каза сестрата и безшумно, както беше влязла, изчезна зад вратата.

Тъмнината навън ставаше все по-гъста. Мартин я усещаше като тиня, която се наслояваше върху него и всяко помръдване беше съпроводено с глух звук, сякаш лепкавата кал се разместваше бавно, подобно локвите в мочурището до неговата родна река, когато в тях лете се пльосваха тромавите от зноя биволи — и ноздрите му потръпваха от разпуканите вонящи мехури.

А може би това беше нощта, която никога нямаше да свърши…

Чу се свирка на влак. Мартин не беше сигурен дали наистина слуша далечно обаждане на локомотив, който с бавно посъскване на парата тръгва в тъмнината, не беше сигурен дали това не е поскърцване на носилка в коридора, но мисълта му се улови за внезапното хрумване, както закъснял и задъхан от тичане пътник се улавя за ръчката на последния вагон, когато влакът вече е тръгнал — и се остави тоя измислен навярно, призрачен влак да го носи през глухата нощ…

Не помнеше колко време е стоял така, заслушан в поскърцващите буфери зад гърба си. Когато отвори очи, помислил, че ще зърне светлинка на гара или прелитащи край него, засвистели от полета на влака дървета, видя, че в горния край на прозореца небето се избистря, че върхарите на боровете отново се очертават и на една шишарка помръдва птиче, черно като въглен.

По-късно, когато небето съвсем избледня, разбра, че това е синигер…

Човека с лулата дълго не беше наминавал към болницата, за да види своя приятел. Мартин Калинов предполагаше, че може отново да е отпътувал някъде по света (той всяка година правеше своите по-кратки или по-дълги пътешествия), а старецът си беше тук, гледаше през прашните прозорци на своето жилище към запустялата в летния зной хокейна площадка и очакваше деня, когато най-после лекарите ще благоволят да го пуснат в стаята на неговия приятел. Няколко пъти беше идвал и го връщаха.

Мартин не знаеше, че докато не беше завършил театралният сезон, Траян Баларев често отиваше при своя нов познайник, водеше го на най-интересните представления, а след това се отбиваха в някой от театралните клубове и там оставаха понякога до сутринта сред шумната навалица от артистки с широки деколтета, които говореха превзето, сякаш изричаха реплики от свои роли, и седяха по коленете на оклюмали от пиене вечни любовници на сцената.

Човека с лулата не обичаше да гледа летните представления, когато в шумоленето на завесата се долавяше плясък на морски вълни и очите на актьорите бяха обърнати вече към далечните заливи, към тайните удоволствия, които им обещаваше сезонът на отпуските. Те играеха уморено, вяло, пък и горещината в залата беше непоносима, но старецът със залепнала риза на гърба изтрайваше до края, за да не обиди своя приятел. А после започваха приятните часове в клуба на артистите. Там беше прохладно — под тавана бавно се полюляваше перка на вентилатор — голяма като витло на стар някогашен самолет, позвънваха чаши, носеше се дъх на парфюми, млади нимфи кръжаха край Траян Баларев („Тоя сатир с оплешивяло вече теме и с подскачаща кавалерийска походка“ — усмихваше се Човека с лулата), и понякога някоя от тях, хваната под ръка от автора на „Папагал в лозето“, наместваше стола си до пристигналия от чужбина, в чийто джоб, тя добре знаеше това, има чекова книжка, мило се навеждаше над него, изричаше на ухото му: „Ах, как приятно ухае вашата лула…“ — и той усещаше да го докосва по лакътя нейната мека, плуваща под коприната гръд. Беше достатъчно разумен, за да разбере тоя мизансцен, но се ласкаеше от мисълта, че е приет като равен в това общество на нерядко вманиачени бохеми, зад чиято игра на романтичност и небрежност се долавяха добре премислените ходове към успеха.

Нимфата все така нежно докосваше лакътя му, пиеше на бавни глътки и го гледаше с премрежени очи — златисти като питието в тънката кристална чаша.

А навън зазоряваше и розовината на изгрева беше някак сива — като пудрата по отпуснатите бузи на актрисата.