Иван Давидков
Лодката на Харон (14)

Кучето го усети и залая още в мига, когато Мартин докосна първото стъпало на стълбището и пое към следващия етаж, където беше забравената вече врата на неговия дом. Докато търсеше ключа и го наместваше в ключалката, кучето душеше напрегнато под прага, а когато вратата се отвори, то изквича, подскочи да близне бузата на своя стопанин, после започна да се гали в ръцете му, да се търкаля пред него, след това затича в кухнята да съобщи на Мартиновата майка кой си е дошъл и не се успокои, докато толкова дълго чаканият гост не седна, сложил в краката си вмирисаната на лекарства чанта…

Мартин погледна книгите, покрити с прах през неговото дълго отсъствие и стана да мине край тях, да ги докосне. Като шпалир на вярна стража, която никога не го е изоставяла, те засияха — сякаш не от лампата, а от радостта, че си е дошъл оня, чиято сянка докосваше нощем високите им лавици. Кучето вървеше неотстъпно след своя стопанин, вперило в него златистите си, влажни от неизразима радост очи, галеше се в краката му, махаше лисичата си опашка и хълбоците му потрепваха от ударите на нежното сърчице, което още не можеше да се успокои…

Когато Мартин пое към леглото и се отпусна на възглавницата, край която лежаха книги, недокосвани много месеци (той обичаше винаги, преди сън, да разлисти по някоя страница), кучето се сви в краката му и така остана до сутринта. Мартин се събуди, видя златистите очи със същата обич да се взират в него и му се искаше да вярва, че кучето не е мигнало през цялата нощ, заслушано в дишането на своя господар, разтревожено от предчувствието, че той отново може да вземе старата си чанта и да изчезне, както в оня пролетен ден.

А Мартин се усмихваше, галеше копринената му козинка и мислеше за мига, когато ще поеме по пътя към далечния дом в планината, където отиваше всяка есен, за да се полюбува на листопада…

В далечината се мернаха белите склонове на каменоломната, обхванати от прах, из чиято палма излитаха камиони и оглушително тракаха. Кучето стана неспокойно. То тичаше от единия до другия прозорец на колата, скимтеше, заканваше се на преминаващите в канавката кози, които се разбягваха не толкова от бръмченето на автомобила, колкото от ситния звънлив лай. Навярно шумоленето на огромните орехи, опасали двете страни на долината, и ситното подскачане на залутаната между тях река подсказваха на кучето, че планинският дом е наблизо, и то надничаше, опряло муцунка до стъклото, за да види кога между сплетените над пътя клони ще се мерне стряхата на бялата къща и стопанинът й, отворил желязната порта, ще тръгне по ланската шума, през която са поникнали лилави минзухари…

Щом колата спреше, кучето скачаше от задната седалка, препускаше из ливадата с радостно скимтене, вдигаше краче, за да измокри някой кичур трева, и заставаше до вратата на мазето, където очакваше първата изненада: появяването на съселите.

Звездана ги надушваше в тъмнината на приземния етаж, дращеше по вратата и напираше да влезе. Мартин запалваше лампата и кучето се стрелваше между краката му. След миг мазето заехтяваше от напрегнатия лай на Звездана. Тя подскачаше край стените, тичаше от ъгъл в ъгъл и Мартин виждаше сивите гризачи да се разбягват, размахали рошавите си като на катерица опашки, или плахо да стоят, залепени за стената, сякаш четирите им крачета са заковани с невидими гвоздеи. Той тръгваше по двора да търси тояга, понякога дълго се бавеше и когато отново надникнеше в мазето, виждаше, че съселите продължаваха да стоят като разпнати върху бялата мазилка.

Тия гризачи, които се появяваха още в ранна пролет под стряхата и от сутрин до вечер дълбаеха гредите и дъските с острите си като длета зъби, не мирясваха чак до първия сняг. Стълбището при входа и балконът над реката се покриваха с тънки стружки, а между дъските на стряхата, където те правеха своите леговища, зейваха широки пролуки. Когато Мартин изнасяше масата на балкона и сядаше да работи там, съселите любопитно надничаха из цепнатините с черните си, изпъкнали очи и когато се уверяха, че той с нищо не ги заплашва, започваха съвсем спокойно своите разходки над главата му.

Една пролетна утрин, когато черешата на двора беше узряла и Мартин усещаше в дланите си хладината на нейните плодове, под стряхата на балкона се показа съсел. Беше стар, опушен като ковачите от годините на Мартиновото детство (само ъгълчетата на очите му белееха). Той гледаше как Мартин дъвчи зрелите плодове и Преводача, решил да си направи шега, сложи една череша в цепнатината до крачето на съсела. Гризачът се отдръпна заднишком, но след минута отново се върна, примъкна с краче черешата, сдъвка я и изплю костилката. Втората череша също му се услади и той отново показа муцунката си… Мартин продължаваше да гощава ненаситния гладник, който изчезваше между дъските — навярно да даде по черешка и на своята челяд — и когато в шепата на Мартин останаха само няколко дръжки от ранозрейката, опушеният жител на планинския дом излезе на гредата над главата на Преводача и като лъкатушеше и подскачаше, както акробатът върви по въже над цирковата арена, прекоси пространството, смешно размахал опашка. След патриарха на гризачите пое неговата челяд — седем малки съсела вървяха грациозно в индийска нишка, а най-накрая едва пристъпяше на розовите си крачета едно новородено, което изглеждаше прозрачно, сякаш беше стъклено…

След като поблагодариха на своя благодетел по такъв трогателен начин, съселите изчезнаха под дъските на стряхата и след миг техните длета отново започнаха да сипят над главата на Мартин тънки и леки като перца чамови стружки.

Втората изненада за Звездана беше стадото, чиито звънци заехтяваха, когато то се спускаше по стръмнината и заливаше пътя. Мелодията на пиринчените хлопки се успокояваше, щом овцете тръгнеха между храстите да търсят свежа трева, и тогава към тая сива лавина, която се изтягаше или изведнъж запълваше някоя падина, с лай хукваше кучето… В парка на големия град, където го разхождаха всяка сутрин и вечер, то беше срещало котки и коне, беше тичало след свраки и синигери, но за пръв път виждаше такива пръхтящи същества, които поклащаха на тънки крака приплеснати в хълбоците туловища, остригани на широки ивици от овчарските ножици и с увиснали вимета, в които са се впили кърлежи… Щом чуеха лая на кучето, овцете вдигаха глави и с учудване се вглеждаха в тоя дребосък, който обикаляше край тях, но не смееше да ги доближи. Стадото се скупчваше в средата на ливадата, стягано от кръговете на затичалото куче. Овцете опираха гръб о гръб и изправяха пред него една стена от мокри муцуни с напрегнато потрепващи ноздри и от сиви очи, в чиито зеници се таеше страх и очакване. Това траеше до мига, когато овчарят се провикнеше иззад някой храст да прогони кучето. Стадото се размърдваше, помислило, че пастирът го повежда към друго пасище, хукваше след все още ехтящия над сечището глас и тогава кучето се втурваше да догони с чувството на победител отстъпващата армия. То се врязваше във вълната на разлюлените овчи гърбове, обсипвано от резки кънтежи на звънците, кръжеше, за да го отърси от гърба си, и когато спираше за миг, изплезило език от умора, виждаше, че е попаднало в плен. Пръхтящите муцуни все по-плътно се опираха едно о друга, очите, наредени като на броеница, го пронизваха със стъклената си студенина, копитцата тракаха заканително по отъпканата ливада и кучето, гузно подвило опашка, чакаше часа на възмездието.

Тогава откъм къщата се чуваше гласът на Мартин. Той разбираше, че малката немирница е изпаднала в беда, водена от своето детинско любопитство, и тръгваше да й се притече на помощ… Видяло непознатия човек, стадото се размърдваше, разкъсваше плътния обръч, опасал кучето, и в пролуката се показваше Звездана, отпуснала уши, подвила опашка, с плах поглед, в който личеше сянката на първото поражение. Тя лягаше виновно в нозете на Мартин и когато той я погалеше, предишното й настроение отново се възвръщаше.

Тръгваха към къщи, а звънците на стадото, които се чуваха в горния край на ливадата, след малко се сливаха с ехтящата мелодия на заскачалата по камъните река.

Кучето и друг път, усетило по нарастващия ек на хлопатарите приближаващото се стадо, щеше да хукне към него, за да му отмъсти за своето поражение, щеше да лае заканително, но по-отдалече, и да поглежда оставеното за отстъпление място към вратата, където Мартин стоеше и се смееше, озарен от лъчите на тънкото планинско зазоряване…

Когато моторът на автомобила забръмчеше, кучето първо затичваше към вратата, наместваше се до седалката на шофьора и отпуснало блажено муцунка на лапичките си, гледаше как зад стъклото се изнизваха оранжевите гроздове на дренките, как пухът на повета сребрееше в небето, лек и дъхав като дим на невидим овчарски огън, как един кон, спънат с букаи, подскачаше едновременно с двата си предни крака, сякаш стъпваше върху жарава, а не върху ланска огненочервена шума. То излайваше заканително, но като разбираше, че конят не му обръща никакво внимание, отново спокойно се отпускаше на седалката.

Стигаха на пазара. Мартин спираше колата до една от крайните бараки, отрупани с грънци и стомни, които никой не купуваше, и тръгваше да се разходи между сергиите, а кучето оставаше да пази стария автомобил, чиито стъкла сегиз-тогиз светкаха от размаханите криле на петлите, с навързани крака, които висяха върху двете рамена на един закрачил през пазара селянин… Ако беше у дома, Звездана щеше лудо да се разлае, замаяна от това пламтящо ветрило на петлите, щеше да скимти от удоволствие, а сега мълчеше на седалката, подвила опашка, защото шумът, говорът, подвикванията и острите аромати на пазара я смущаваха с нещо непознато и чуждо.

Минеше ли човек край колата и надникнеше в нея, за да се порадва на кучето, излегнато като принцеса в своите покои, то така настръхваше и се озъбваше, че оня, който случайно беше проявил любопитство, сепнат се дръпваше назад от неочакваното ръмжене. Ако в такъв миг Мартин се случеше там и отвореше вратата, кучето, забравило своя гняв, скачаше на земята и започваше да се умилква в краката на непознатия и приятелски да върти опашка… То се радваше, че любимият човек, чиято усмивка се оглеждаше в златистите му, успокоени очи, беше се завърнал, и нищо друго освен това сега не вълнуваше кучето…

Щом Мартин седнеше зад кормилото, кучето се пригушваше до неговото рамо, близваше ухото му (това беше израз на обич и преданост) и като скимтеше от удоволствие, опряно с предните си крачета на стъклото, гледаше как баирите се отдръпваха заднишком, за да им сторят път, и реката така настойчиво надничаше между камъните, сякаш се мъчеше да открие първата паднала от свечереното небе звезда.

Ако Мартин тръгнеше към града сам и не вземеше със себе си кучето, то оставаше до вратнята, изправено до желязната решетка и загледано към храстите, зад които беше изчезнал прашният жълтеникав автомобил. Стопанинът можеше да се върне чак вечерта — кучето не се помръдваше от своето място. Примамваха го с някое лакомство, но то поглеждаше с безразличие апетитния къс и продължаваше да се взира към храстите, където най-после се залюляваха прашни, опрели небето светлини на фаровете и то, заквичало от радост, хукваше да посрещне своя стопанин, който поспираше, отваряше вратата и усещаше как с неудържим подскок задъханата посрещачка тупваше в скута му…

Сутрин кучето, вирнало лисичите си уши, съпровождаше Мартин в неговата дълга разходка до каменоломната. Минаваха под високите сводове на орехите, прекосяваха реката (Мартин вървеше по камъните, а кучето прецапваше брода и после дълго тръскаше мократа си козина) и когато край пътя се забелееха натрупаните мраморни късове, Преводача тръгваше между тях — към сърцевината на каменоломната.

Дълго време не беше идвал тук, а всичко стоеше край него непроменено: дърветата свеждаха до земята натегналата си от прах шума, по пътя потракваха каруци и камиони, натоварени с мраморни отломъци, говорът на работниците и подвикванията им бяха както слушаните преди години и на Мартин му се струваше, че не ги чува сега, а си ги припомня. Само бездната на каменоломната, разкъртвана от утринните взривове, беше станала дваж по-дълбока и когато надникна в глъбината й, той видя да се мяркат там каменари, дребни като мравки. Каруците едва изпълзяваха из тая глъбина, кончетата уморено пръхтяха и от бърните им летеше пяна, а коларите подтикваха своите брички, хванати за ритлите, и яростно подвикваха.

Мартин се луташе между натрошените камъни и търсеше мястото, където преди години седеше един стар каменоделец и извайваше мраморни ангели. То беше в горната част на каменоломната, където сега се виждаше глинесто свлачище Мартин помисли, че старецът е преместил работилницата си от другата страна на пътя, където бяха разхвърляни големи каменни блокове, и като се луташе между тях, очакваше да го зърне, седнал с длето в ръката — остарял, с тежка от мраморния прах брада, разгърната по гърдите, с изпитателно присвити очи, които не оглеждат мрамора, а опипват сърцевината му.

Не видя никого между камъните. Само гущери изпълзяваха из пукнатините, приличаха се на слънце и отново изчезваха.

Тогава един човек, съгледал го да се лута из каменоломната, дойде при него, попита го дали не търси ломен камък за градеж — можел да му продаде, ако се договорят — и когато разбра, че непознатият просто е дошъл тук на разходка, тръгна към каруцата си.

— Имах един познат каменоделец. Преди години работеше ей там, в горния край на каменоломната… — рече Мартин.

— Дялаше ангели… — припомни си човекът с каруцата. — Едно време тия ангели ги купуваха за гробищата, а по-късно вече никой не поглеждаше към тях, но той не спираше да ги извайва… — продължи непознатият, в чиито нозе помръдваше с опашка кучето. — Виждал съм го да дълбае мрамора от сутрин до вечер. На обяд малко хляб, малко сирене — и пак чукът и длетото… Казвал ми е, че някога, на младини, извайвал крилати деца — като ангели, — но после се простил с тия създания, защото, говорил ми е той, детето няма нужда да му даваш криле, самата невинност го прави крилато и тогава започнал да търси по-едри каменни късове, за да извайва такива като нас — стари, непощадени от живота хора. И се мъчеше да дяла криле на раменете им… Дялаше криле, а те се чупеха, защото тукашният камък е крехък — подпря се на ритлата каруцарят, който караше мрамор за темелите на новата си къща. — Беше изтръшкал по тревата отломъците, които се съпротивляваха на длетото му. На една страна лежат нахвърляни отчупените криле, на друга — недовършените каменни мъже. А той не се отчайваше и тръгваше да търси друга скала…

Една вечер, преди години, се разхождах тук и видях, че е издялал човек, приличен на самия него. На коленете положени тежки длани, тялото — уморено и отпуснато, олисялото чело свети от луната, а очите — притворени, вгледани сякаш навътре, в душата… Над раменете му криле — големи, с тънко моделирани пера, без нито една пукнатинка по тях. Само краката стояха, още недокоснати от длетото, враснали в пръстта. Навярно мраморът най-после беше се предал…

Камъкът му отмъсти — посегна към юздата коларят, готов да си тръгне. — Бе успял да издяла крилата, но когато длетото поискало да освободи нозете на мраморния човек от пръстта, камъкът се строполил и го премазал. Намерихме го на сутринта мъртъв… Странен човек. Толкова камък наоколо, а не намери време да тури темели на къща. Живееше ей в оная барака до сипея и цял живот дялаше своите никому ненужни каменни човеци…

— Нещо е измъчвало душата му… — тъжно рече Мартин.

Мраморът се сриваше с грохот по склона, из глъбината на каменоломната изпълзяваха със скриптене каруци, а той усещаше, че го обгръща странна глухота. Струваше му се, че пада в разкъртената от взривовете преизподня, в която се сипеше разбит камънак, и го нямаше познатото позвънване на длетото, за да се улови за него като за лъч или за увиснал корен и да изпълзи нагоре…

— Мъчеше се да дяла криле за човека — дръпна юздата коларят, — а забравяше, че на хората е нужно друго — помръдна той пръстите на ръката си, сякаш се опитваше да разлепи приплеснати от влагата банкноти. — Дай криле на враната, ето я горе над ореха, а мен ме зарадвай с нещо друго, ако можеш…

Враната се мярна над главата на Мартин — мокра и тежка, — спусна се над близката нива и изчезна в чернотата на браздите й…

В комина свистеше вятър, дърпаше пушека към небето, после го връщаше над мокрите цепеници, обвиваше го с потрепващ от пламъците воал и изпълваше стаята с мирис на дим и влага.

Това беше дъхът на късната есен, на големия листопад, и макар че пушекът лютеше в очите му, Мартин не стана да отвори прозореца. Той слушаше писъка на мокрите главни и му се струваше, че сега над есенната гора се лутат и пищят ята, изгубили пътя в небето. Ако излезеше на двора, щеше да ги види как се размазват между съзвездията. Но той остана в стаята, обърнал лице към огъня, оставил се във властта на винаги обземащото го през есенните нощи чувство за тленност и вечност, странно смесени, проникнали едно в друго.

Пламъците потрепваха със златните си листа, само за миг поникнали по разхвърляните в огъня цепеници, и изчезваха. Мартин ги гледаше и си мислеше за светлините на фаровете, които се лутаха сега по мъгливите завои на дефилето, и за седналия до запотеното стъкло Човек с лулата, тръгнал да го навести в планинския дом и да му погостува през дългите нощи на листопада. Мислеше си за мига, когато шумата до портата ще изхрущи под гумите на колата, за слезлия гост, който вдига ръка да закрие очите си от светлината на фенера в ръката на Мартин, за оня познат дъх на тютюн, попил в дрехите и в думите му — дъх на мед и на кора от стария дъб на инките, разлистил клоните си в другия край на света…

Цял ден щяха да скитат по хълмовете — щастливи пленници на листопада — да късат в обраните лозя забравени гроздове и техните хладни, хлъзгави зрънца щяха да им се струват най-вкусния плод, а после, привечер, щяха да се отбият в някоя селска казанджийница, да седнат до огъня, над който цъцри тънка струйка ракия, да пият от кратунка, вмирисана на квас и на мокър мъх, и да гледат как току-що дошлите ловци скубят приплеснати мъртви фазани, които, лишени от чудото на багрите, приличат на късокраки, учудено вгледани в огъня селски кокошки…

Мартин стана и излезе на двора. Колата още я нямаше. Лъхна го прохладата на дълбоката нощ и в мрака, между едва забележимите звезди, зърна вечерницата — окото на вселената, пред което правеше своите изповеди неговият съсед по болнично легло — Фокусника.

Това око сега се вглеждаше в Мартин.

И като верующ, застанал в храма на листопада, той почувствува неизпитвана досега нужда да изрече своята молитва пред огромния свят, който умираше и се раждаше край него…

— Благодаря ти, живот — събуждаха се в душата му думите. — Благодаря ти за радостите и болките, за лутанията и паденията, за часовете на отчаянието, когато не съм виждал изход… Благодаря ти, чудо, с което бях наказан и ощастливен…

И тогава усети, че в тъмната гора се задава вятър. Чу мелодия, която нарастваше с приближаващия повей — сякаш невидим човек седеше до огромен огън и с подскачащи пръсти, както водата в бързея под балкона, разсънваше клавишите. В мелодията се долавяше шумоленето на листопада, подскачаха камъни под нозете на кози, поели по нощните свлачища, и в тоя далечен тътнеж се вмесваше ехо от удари на длето. Мартин знаеше, че каменоделецът отдавна го няма тук, но гората навярно си припомняше скромната мелодия, която толкова години беше огласяла сипеите на каменоломната — и сега изпълваше с нея нощта…

Вятърът прииждаше от всички страни, въртеше дърветата, сякаш искаше да ги изскубне. Ехото на единия склон догонваше тътнежа на другия, мелодията на огромната планина обгръщаше земята и небето с нарастващия ритъм на една нечувана досега меса и в паузите, когато вятърът затихваше, Мартин чуваше тих плясък. Това беше гласът на листопада, а на него му се струваше, че чува как се докосват до водите на Лета веслата на Харон, как размърдват тъмните вирове на забравата и по тях се хлъзга лодката, понесла блажената душа на оня, който цял живот се беше мъчил да дяла криле…

Помисли за криле и му се стори, че из мелодията на нощната гора излитна птица. Звукът беше силен — той можеше да бъде роден само от криле на орел. Мартин се вгледа в нощното небе. Беше такава тъмнина, че му се зави свят, когато се взря в бездната й.

Не видя нищо.

А плющенето на крилете все повече огласяше нощната планина.

И Мартин разбра, че над него сега прелиташе каменният ангел, издялан от ръката на каменоделеца, а после — премазал своя създател.

Той отиваше да придружи душата на мъртвия майстор до другия бряг…