Иван Давидков
Лодката на Харон (5)

Мартин Калинов мислеше, че след дългото боледуване преди няколко зими, когато поледицата го държа цяла нощ в планинското дефиле, ще забрави пътя към болницата и никога вече няма да тръгне по алеите, нашарени от сенките на дърветата, няма да прекосява дългите бели коридори с дъх на карбол и с потискаща тишина; мислеше, че никога вече няма да се разхожда из широкия двор на болницата в неделните следобеди, когато дошлите на свиждане нареждат на тревата дълги трапези и неудобно присвили нозе обядват, обградили оня, който с мъка дъвче подаденото му парче баница и зиморничаво свит в болничния халат, се старае да изглежда весел; мислеше, че ще се радва на разкошно разцъфналите дървета не от прозореца на болницата, а през стъклата на автомобила, който го носи край кипнали, сякаш смеещи се с пяната си реки, и край розови, издути от вятъра ябълкови фиданки; мислете, че чучулигите, които чу онзи ден в опушената покрайнина на града — кристални камбанки, чийто звън едва се долавяше в небето — му предвещаваха щастлива пролет, а се случи друго…

Той вървеше сега към болницата, набързо сместил в чантата необходимите вещи и дръжката се врязваше в пръстите му от тежестта на книгите, чиито томове издуваха олющената кафява кожа. Вървеше с предчувствието за неотвратима беда и то го следваше неотстъпно, както сянката му, по засиялата от юнското слънце земя.

Сутринта, когато му позвъниха по телефона от болницата и му съобщиха, че на обяд трябва да заеме определеното легло на втория етаж в познатата четиринадесета стая, той разгръщаше току-що получения вестник. Погледна часовника — беше девет. Оставаха му само няколко часа до мига, когато щеше да поеме към трамвая с предчувствието, че може би никога вече няма да се върне у дома — и той се зае припряно да приключи онова, което все още не бе успял да завърши. Отиде да се избръсне в банята и тъй като бързаше, се поряза и дълго не можа да спре кръвта. Това му отне половин час. Докато да се облече и да прибере в гардероба ненужните вещи, разхвърляни по столовете, часовникът вече показваше десет. Спомни си, че за следващата седмица беше обещал преводи на стихове за едно списание и седна да ги препише, като бъркаше буквите. Когато чисто преписаните страници вече лежаха на масата, часовниковите стрелки показваха единадесет.

Мартин усещаше как безмилостно изтичат зрънцата от някакъв невидим пясъчен часовник, как струйката им се поклаща като златна нишка, с която не можеш да завържеш изчезващото време, как долу расте шаващият конус на изгубените мигове, а горе остава още една шепа пясък, на чието място след малко ще има празно, глухо пространство — и за първи път в живота си Мартин се сепна от онова чувство, което изпитва астматикът в минути на криза — не достига глътка въздух: мятай се като риба, широко отворил уста, небето те гледа с безразличие. Въздух за птицата, въздух за червея, въздух за змията — а за тебе няма една-единствена глътка… На него, който безразсъдно беше пропилявал много дни и нощи, и беше си мислил понякога с досада как бавно тече времето, сега не му достигаха ония последни зрънца от пясъчния часовник, които му се струваха безценни като бисери, но той не можеше да ги задържи в дланта си… Лекомислено ли пилееше часовете си оня, който разговаряше с момичето в градината, подпрял велосипеда на пейката, или той беше надарен от природата с безкрайно време? Мартин погледна часовника. Миговете бягаха като разтревожени мравки. Оставаха само няколко минути до уречения час и той усещаше как недовършените неща се търкалят като снежна топка по стръмнината, как расте нейното димящо валмо и след миг лавината й ще го помете.

 

 

Кучето, което в утринните часове се плетеше из краката на Мартин и гальовно го докосваше с мократа си муцунка (това беше покана да излязат и да се разходят в градината), сега стоеше до вратата с отпусната опашка и го гледаше с тревожни очи. От тоя благ, тъжен поглед Мартин разбираше, че ако имаше сила, кучето за нищо на света не щеше да позволи на смутения си стопанин да прекрачи прага на своя дом и да тръгне към неизвестността. Но то нямаше власт да заръмжи срещу изчезващото време и да прогони с лай неговите фатални мигове. То стоеше безпомощно и когато Мартин се наведе да целуне за сбогом златистото челце, кучето му направи път да мине, легна до вратата и бравата пронизително изщрака, сякаш някой извъртя огромен камшик над главата на оня, който бавно заслиза по стълбището.

 

 

Точно в дванадесет часа Мартин беше на трамвайната спирка.

 

 

Влезе в болничната стая. Вратата го посрещна с тънко скриптене, както в оная зима, когато за пръв път прекрачи нейния праг. Тоя звук проехтя бодро в тишината на белите коридори и човекът, който лежеше до прозореца, отметнал одеялото, защото му беше топло в юнския ден, се обърна да види новодошлия.

Мартин срещна погледа на едър, кокалест мъж, чието отслабнало от болестта тяло се очертаваше под зеленикава пижама. Лицето на стареца беше с отпуснати бузи, грубо изсечено, с воднисти торбички под черни като въглени очи, край които се спускаха отвесни бръчки и набраздената от тях кожа приличаше на глинесто свлачище, издълбано от дъждовни порои.

Вместо да стане и да поздрави новодошлия, непознатият се надигна от възглавницата, в която беше вдълбана едрата му глава с венец от редки сиви коси край ушите, наведе се под леглото, взе оттам един цилиндър от тъмна коприна, подобен на ония, които Мартин беше виждал в ръцете на цирковите фокусници, и като запретна ръкавите на пижамата, с дългите си пръсти започна да шава в сребристата глъбина на цилиндъра. След минута там се чу пърхане на криле, ръката на непознатия се отмести и от черния цилиндър излетя едно врабче — разрошено и опушено, сякаш бе лежало не в белоснежния хастар на коравата шапка, а в кюнеца на отдавна непочиствана печка. Врабчето се вдигна към тавана, удари се в единия ъгъл на стаята, после се блъсна в прозореца, помислило, че неговата прозрачност му обещава безкрайността на небето, и разбрало, че е пленено, отново започна да кръжи над леглата и да търси пролука към градината, която зеленееше зад балкона.

— Това е моят поздрав към вас — каза човекът с дълбоко набраздените бузи. — Аз съм фокусник и извиках врабчето да ви посрещне. Вижте го как се блъска по стените и търси изход. Ще го намери ли? Щом вярва на крилете си, няма да остане дълго тук. Някой ще открехне вратата и то ще се промъкне през цепнатината или ние с вас ще го съжалим и отворили прозореца, ще го пуснем… Аз дълги години работих в цирка — продължи фокусникът. — Мъчех се да веселя хората, да ги смайвам с моите фокуси, да съхранявам в душата им усещането, че чудото е край тях. А има ли чудо, има и надежда… И взех с мен тоя цилиндър, който ме е съпровождал цял живот, за да не забравя и аз, в тежки мигове, че чудото винаги може да се случи…

 

 

Той тръгна да отвори прозореца. Стаята се изпълни с мириса на цъфналите дървета. Врабчето усети в тоя полъх призива на безкрайните пространства, направи един тържествен кръг над двамината мъже, които го гледаха развълнувани, и изчезна над върхарите със своите опушени криле, изведнъж станали златни от юнското слънце.

 

 

— Вашата е лесна — каза Мартин. — Можете да примамите болката, свита като змия в цилиндъра, да я стиснете с два пръста и да я запратите през балкона… Аз не владея тая тайна. Аз съм преводач. Служих цял живот на думите. Вземах ги от единия бряг на реката и като Харон ги пренасях на другия. А сега може и самият аз да седна в лодката на безмилостния старец и да чуя удара на веслата му…

— Аз познавам малките чудеса — отговори фокусникът и се наведе да сложи цилиндъра под леглото. — Големите чудеса са подвластни единствено на съдбата.

Той легна, надигнал с едрите си колене одеялото, загледа се съсредоточено в тавана, сякаш разчиташе по пукнатините на мазилката някакви тайнствени знаци, тоя унес продължи няколко минути и по равномерното дишане на непознатия Мартин разбра, че той заспива.

Тежка глава на сфинкс беше се врязала в белотата на възглавницата и загадката на един непознат живот я изпълваше с меко, тайнствено сияние…

 

 

Дългите вечери преминаваха в разговори. Може би затуй, че бяха затворени между четирите стени на стаята, двамата спътница в страната на болката, както бе писал Мартиновият приятел Ееепста в една от своите книги, с особено удоволствие си припомняха за свои пътувания, за срещи и раздели, разказваха си весели случки и се смееха до мига, когато санитарката, сложила пръст на устните, влезеше в стаята и им припомнеше, че вече е време за сън.

Лампата над главите им, със закръжили край крушката дребни сини пеперуди, угасваше, но Мартин дълго още чуваше пърхането на крилцата. После наставаше тишина, прилична на дълбока вода, по чието дъно бе утаено бавно, протяжно жужене на щурци. То се сцеждаше от светлините на селата по отсрещните хълмове, от бавното полюляване на тополите, от съзвездията, които сякаш вървяха на пръсти по небето, за да не разбудят заспалия свят…

Фокусника навярно чуваше други шумове и гласове, защото лежеше с напрегнато лице и на Мартин му се струваше, че непознатият мълчешком, в душата си, разговаряше с невидим човек, който му задаваше своите въпроси. Тоя разговор протичаше тайно до мига, когато сънят натежаваше по клепачите и стаята се огласяваше от тихото дишане на човека до прозореца. Той потъваше в съновиденията с тежкото си тяло, сякаш го поглъщаше дълбока трева, която се затваряше над него с шумоленето на внезапно разплискана вълна, и Мартин си мислеше, че Фокусника ще остане така до сутринта, обгърнат от тайните блаженства на мрака, но само след миг чуваше шепнешком изречени думи, в които долавяше смущение и уплаха. После гласът ставаше рязък, сричките се накъсваха и скриптяха като размърдани камъчета под нозете на забързан човек. Невидимият участник в тоя разговор навярно не се оставяше да бъде поставен на колене и като изричаше със стиснати устни своите въпроси, очакваше отговорите от спящия. В такива минути гласът на Фокусника ставаше тих, умолителен, и ако Мартин запалеше лампата, сигурно щеше да зърне в очите му уплаха и безпомощност…

С кого разговаряше тоя човек през дългите нощи? Дали внезапна треска разкъртваше неговите думи и ги влачеше по дъното на съня, както реката влачи потракващи камъчета, или в тия часове при него идваше Изкусителя, на когото може би беше продал душата си, за да получи магията на чудото — и господарят искаше от него своя данък?… Тежък беше разговорът с него и думите на Фокусника свистяха мъчително, сякаш нечия ръка го стискаше за гърлото… На сутринта Мартин си мислеше, че няма да зърне вече под леглото цилиндъра на Фокусника, прибран от гневния нощен посетител, но виждаше, че шапката лежеше там, катурната от неспокойно мяталия се в леглото човек, и сребристият й хастар ослепително светеше от изгрялото слънце.

Значи договорът с Изкусителя не беше разтрогнат…

Фокусника ставаше, разкършваше снага, от което ставите му скриптяха, сякаш бяха метални, и тръгваше да се разходи из стаята, като стъпваше внимателно, опипом, сякаш нощният гост беше посипал по пода ситно натрошени стъкла.

 

 

В следобедните часове се разхождаха из двора на болницата.

Липите от двете страни на алеята бяха цъфнали и техните кичури трептяха, а на Мартин му се струваше — димяха — от зажужалите в тях облаци пчели. Ранното лято, което тичаше като момче край фонтаните на отсрещния парк и береше стипчиви ябълки, по чиито връхчета още личеше засъхналият цветец, прескачаше оградата на болницата, свирукаше с глас на скорец под отворените прозорци, вземаше скрито в джоба огледалце и пращаше във всички стаи игриви слънчеви зайчета. Болните, разкопчали дългите си халати, които се издуваха от свежия ветрец, вървяха по плочниците край болницата, говореха си с необичайно весели гласове и като ги гледаше, Мартин си мислеше, че животът го е събрал тук с пътници от един влак, чиято последна гара може би не е далече, но малцина от тях си представят в изпълнения с уханието на липите юнски ден, че навярно в края на гората, където се издига стената на тополите, релсите на въображаемия влак изведнъж обрастват с трева, погълнала ги като бездънна мътнозелена вода… Всеки може би се надяваше, че ще слезе на по-предната гара, където не стои безпощадният железничар и ако там няма музика, която посреща ощастливените от съдбата, може би на перона стои дете, което държи цветя, и взели в ръката си, още с дъх на лекарства, някое леко като пеперуда лале, ще си тръгнат към дома, отвикнали да носят толкова леки, гладко хлъзгащи се по раменете домашни дрехи… Дори старците, които неведнъж през своите безсъници бяха виждали черния железничар, сега мислеха така.

Най-весел от всички изглеждаше Фокусника. Той крачеше енергично, халатът се отмяташе с плющене от едрите му колене, а набразденото лице сияеше от прашеца на прецъфтяващите липи. Като го гледаше, Мартин не можеше да допусне, че това е същият човек, който нощем бълнуваше и със стиснато гърло търсеше думи да отговори на невидимия събеседник, приведен над леглото му с безпощадните си въпроси.

— Имах един приятел — говореше Фокусника. — Беше пчелар. Виждал съм го да се разхожда между кошерите, придружен от рояк пчели, както един владетел върви, обкръжен от своята свита. Той ми е казвал, че се бои, когато снеме мрежата от лицето си, пчелите да не разберат по очите, че душата му е смутена от направена някому злина, и винаги отива при тях, озарен от мисълта за едно хубаво дело… Тоя човек беше избрал пчелите за свой бог и сигурно тяхното кръжене беше неговата молитва…

— Хората измислят своите богове, за да има към кого да обърнат душата си — каза Мартин. — И да знаят, че едно всевиждащо око бди над техните добри и лоши дела. Едно око, което може да възпира и наказва…

— Аз нощем гледам през прозореца вечерницата, която е за мен окото на вселената, и преди да заспя, се питам денят ми беше ли достоен за светлината й, с която ме дарява небето? Ако съм направил на някого дори най-малката добрина, знам, че небесното светило ще забележи това.

— Звучи като приказка… — усмихна се Мартин.

— Но тая приказка ме връща към чистотата на детските години — продължи Фокусника. — Тогава чудесата, бързо отлитащите чудеса, не бяха в цилиндъра, който виждате под болничното ми легло… И аз обрекох душата си на оня, който може да съхрани у мен тайната им. И не помислих за онова, с което трябва да му заплащам…

— Всички сме обрекли душата си някому. Жалко е, когато разберем, че това е Лукавият…

 

 

Слънцето се накланяше над планината и дърветата постилаха по двора дългите си сенки. Нозете усещаха тяхната мекота, просторът сияеше и само сивите стъпала на болницата подсказваха на поелите към своите стаи, че болката е забравена само за малко и идва нощта — времето на нейното неумолимо владичество.

Една сутрин в стаята влезе лекарят. Не се пошегува, както винаги, не разказа наскоро чут анекдот, който го караше да се смее, отметнал назад глава, с потрепваща адамова ябълка и със засияли, ситни като на гризач зъби. Мартин забеляза, че лицето му е съсредоточено и сянка на умора или на размисъл скрива веселите искрици, които винаги излитаха изпод плътните вежди и догонваха думите му, когато открехнеше вратата на болничната стая и тръгнеше към леглата. Тая сянка не изчезна от лицето на лекаря и тогава, когато той мина край прозореца и светлината на утрото се плъзна по скулите му.

— Калинов, какво беше казал поетът — рече той, когато седна до Преводача и погледна одеялото, върху което се очертаваха бледите му ръце с нервно потрепващи пръсти. —

„Вървим по цветовете на живота

и не усещаме, че върху нас

се спуска с чезнещия птичи глас

и сянката на нашата Голгота…“

Припомних си ги вчера, когато разлиствах една стара антология… Ако ги бях прочел преди тридесет години, щях лекомислено да затворя страницата и да се усмихна: „Каква ти Голгота, когато всичко край мен цъфти и се смее“, а сега понякога опипвам челото си, за да разбера къде ще се намести тръненият венец, когато дойде часът на изпитанието…

Мартин беше свикнал да слуша от него шеги. Тия думи, които правеха лицето на събеседника му тежко и неподвижно, надвесено над леглото като мраморен къс, който всеки миг можеше да се строполи върху него, го караха да търси друг смисъл в изреченото и той разбираше, че наближава часът, когато и той самият ще тръгне по сянката на своята Голгота със смачкания болничен халат и с мисълта, че може би една искрица надежда все още мъждука в цилиндъра на Фокусника, катурнат под съседното легло…

— Ще се видим утре на разсъмване в операционната… Всичко ще мине като насън — каза лекарят, тежко се надигна от леглото и то изскриптя, сякаш някой го хлъзгаше по пода — към прозореца, зад който духаше свеж утринен ветрец, и Мартин усещаше, че ако след минута не успее да открехне стъклата, ще се просне на пода със стегнато от спазъм гърло.

Цял ден мълча, загледан към прозореца. Навън весело и безгрижно се боричкаха птичета и ронеха сухи, дълго задържащи се във въздуха изкорубени шушулки от прецъфтелите липи. Щурците в отсрещните ливади жужаха така тънко и протяжно, че ушите му, привикнали на тая мелодия, я приемаха като особена, ароматна лятна тишина. Из нея излиташе звънтене на коси — отсрещният баир с пепелявите си откоси приличаше на момчешка глава, грубо остригана с ножици — или се чуваше как потракват чиниите в столовата, където подреждаха масите за обяд. Дъх на хляб, на прецъфтяващи липи, пролайване на далечно куче, съскане на маркуч в ръцете на градинаря, който поливаше розите в градината — това бяха обикновени, изчезващи мигове от живота, на които Мартин друг път не беше обръщал внимание, а сега те му се струваха като тайна на битието, в която не бе смогнал да проникне, да осъзнае нейното величие и надарен сякаш с нови сетива, болезнени като отворена рана, той гледаше тоя обикновен и странен свят и се мъчеше да пропъди мисълта, че завинаги се прощава с него… Фокусника, който във всички мигове на потиснатост намираше думи да го разсее и развесели или търсеше в шумолящото под пръстите му дъно на цилиндъра тайна, която да възкреси, сега лежеше унесен в дрямка или в размисъл, и коленете му бяха надигнали одеялото като сипей, по който се стичаше сухата струйка на неговото мъчително дишане.

 

 

Вечерта рано угасиха лампата. Мартин мислеше, че ще заспи, но сънят не идваше.

Шумовете на града достигаха до него бавни и глухи. Те му приличаха на вълни, които се плискаха в подножието на болницата, засветила с прозорците си като тежък, закотвен в пристанището на нощта кораб. Струваше му се, че чува ритмичните звуци на моторите в трюма, че долавя стъпки по палубата и едно протяжно скриптене му подсказваше, че котвата може би се вдига и след малко корабът, направил голям завой в пристанището и разплискал широки, дъговидни вълни, ще поеме на път — към безбрежните пространства или към подводната скала, която чака, за да се вреже в него…

Корабът не тръгна. Той само леко се поклащаше от ударите на прииждащите вълни и това унасяше Мартин.

Видя светлинка, която се луташе в полумрака пред него. Отначало помисли, че е светулка, кой знае как попаднала в заспиващия град, после, като се взря по-внимателно, разбра, че пред него блещука око на плъх, може би изпълзял из дълбокия трюм. Плъхът стоеше до ръба на шкафчето, отпуснал дългата си, гола опашка, душеше въздуха и не отместваше поглед от Мартин. Преводача също го гледаше съсредоточено и се мъчеше да отгатне за какво е дошъл нощният гост.

Чу се шум на вода, която шуртеше от прогнил воденичен улей. Запляскаха метални перки и над тях се обади със скриптене мелнично колело.

Мартин усети хладината на плисналата го вода, вдигна глава — мократа коса беше залепнала за челото му — и разбра, че се гмурка в разпенените води под воденицата до своето родно градче, а край него, прилепени до темелите на мелницата, най-добрите му приятели бъркаха в подмолите. Хванали някоя едра червенопера риба, която ги пляскаше по бузите и се мъчеше да излети из пръстите им, те я подаваха на Мартин. Торбата, метната през рамото му, се пълнеше. Рибите подскачаха, бъхтеха се една в друга и той усещаше с гърба си тяхната дълга агония.

А когато пое най-голямата риба и се изправи, за да я пусне в торбата, Мартин видя, че на гредата над него се е сгушил плъх с отпусната опашка — като оня, който сега стоеше на нощното шкафче. Опашката беше сива, олющена, цялата облепена с гъст пърхут. Стоеше и го гледаше с пронизващите си очи. Мартин се готвеше да извика от страх, да хвърли торбата с рибата и да изпълзи по брега на реката, защото още от малък изпитваше погнуса от плъховете, но остана смълчан на мястото си, съобразил, че викът ще издаде него и приятелите му, дошли да ловят под воденицата забранената риба — и току-виж, че иззад улея надникнал оня, когото наричаха Горския цар — страшилището за прекрачилите прага на закона риболовци, — току-виж, че се появи той със своята зелена, царствена като корона фуражка, чиято козирка и кокарда са лъснати с рициново зърно, и опрял лакът на прогнилия улеи, бавно сваля карабината от рамото си…

Тия мисли на Мартин сякаш повикаха бедата и когато той, чул стъпки, се обърна към ставилото, видя, че по него върви не някой друг, а самият Горски цар… „Да бягаме!“ — изрече на един дъх Мартин, сне от гърба си торбата с мъртвите риби и като я запрати в забушувалата вода, хукна, сподирян от своите приятели.

Но Горския цар ги пресрещна от другата страна на воденичната вада, стиснал под лакът карабината, и им кимна с пръст да го последват. Край воденицата растяха високи върби с изкорубени дънери и със сребристи, затрептели от вятъра листа. Момчетата застанаха сред тях, сякаш оградени от маслините на Гетсиманската градина, и в очакване часа на изпитанието гледаха тъмното око на насочената към тях карабина.

— Кой от вас лови рибата? — процеди Горския цар през едрите си като бобени зърна зъби.

Мартин мълчеше. А другите в надпревара се оправдаваха, че са дошли само да се изкъпят под воденицата.

Очите на застаналия отсреща им, чиято козирка лъщеше ослепително, се наляха с гняв и студенина, сякаш всички подмоли на реката се плиснаха в тях, и той повтори:

— Кой от вас лови рибата, питам? Не сме се събрали тук да се шегуваме…

Настана дълго мълчание. Вятърът свистеше в дулото на карабината. Тогава момчето, което Мартин най-много беше обичал, приближи към него и той усети на челото си студената му целувка.

— Вие можете да си отивате… — каза Горския цар и така стисна Мартин с черните си, изкривени като ковашки пирони пръсти, че лакътят му изпука…

Събуди се. Беше лежал дълго на ръката си и тя тръпнеше, сякаш по нея пълзяха мравки.

 

 

На изток небето избеляваше. Това беше тънка ивица, едва забележима над катраненочерните върхове на тополите, която подсказваше, че безкрайната нощ скоро ще отстъпи мястото си на дрезгавото зазоряване, а след това през процепите на облаците ще нахлуе неудържима светлина.

Настъпваше часът, когато повеждат осъдените.

Мартин беше чел как ехтят стъпките на палачите в коридорите, как скриптят ключалките, как обречените се надигат, повлекли по пода своите вериги, и техният вик: „Сбогом, другари!“ се блъска в стените, сякаш търси изход, но всички врати са заключени.

Мъчил се беше да отгатне какво чувствуват тръгналите към своята гибел: страхът ли надделява над всичко, самообладанието ли, или чувството за достойнство? Сега той сам изпитваше това. В него се бореха тревожното очакване и страхът, мисълта за края и надеждата, че може би не всичко е изгубено… Навярно затова, че бе спал съвсем малко, с тревожни видения в съня си, той се чувствуваше странно бодър, олекнал, с глухи шумове в ушите, каквито беше усещал в часовете на голяма преумора в казармата след нощното караулене.

Гънките на одеялото пареха тялото му. Мътилката на утрото сякаш се изцеждаше не от небето, а от душата му и той усещаше как всичко у него се избистря — страхът, очакването, болката, надеждата, — как дори най-лекият полъх на ветреца се усеща от цялото му същество като докосване на острие по оголен нерв.

Слухът му долавяше всички шумове на прииждащото утро: бавното дишане на Фокусника, който тая нощ беше пощаден от своя събеседник и спа тежко и непробудно, почукването на тъмните листа по прозореца, в което се примесваше протяжното изсвирване на влак, съсъка на маркуча в градината, чиято струя обливаше сънените още цветя.

И в тия шумове изведнъж се вряза тропот на обувки в коридора.

Стъпките приближаваха стаята на Мартин, от стените отскачаха ламаринените късове от тяхното ехтене, падаха с трясък по пода и когато ключалката изскърца, Мартин се изправи до леглото, разбрал, че е настъпил часът на изпитанието.

Влезлият мъж с походката и с фигурата си му напомни за Горския цар. Беше плещест, набит, сякаш издялан с недобре наточена брадва, оставяла ръбове по чворестото стебло, с ниско остригана коса, под която главата изглеждаше тежка и заоблена като речен камък.

— Вие ли сте? — погледна го той с присвити очи и изрече името му. — Пригответе се да тръгваме. Количката е до вратата…

— Аз съм готов отдавна — наметна се с халата Мартин. — Но защо е нужна количка? Както виждате — мога да вървя…

— Така ми е наредено! — приближи се до него дошлият и го стисна за ръката със същите железни пръсти като на Горския цар. Боеше се, навярно, че наметнатият с халата, безпомощно застанал в полумрака човек, ще му се изплъзне.

 

 

И тогава спящият на съседното легло се размърда, отбута одеялото и тръгна с боси нозе по пода. Неуверената походка подсказваше, че още сънува. Клепачите му бяха прилепнали и той вървеше с протегнати ръце, като слепец, за да не се удари в масичката до стената.

Фокусника си пое дълбоко дъх и гърдите му изхриптяха, сякаш вратата зад гърба на току-що влезлия се затвори. Леко пламъче озари устните му, като че ли до тях се докосна светлинка на запалена кибритена клечка, после дишането му разпали това огнено езиче, то се разрасна, закълби се пред него и Мартин видя как от гърлото на сънения човек започнаха да избликват пламъци — леко надиплени, прозрачни като пламъците на варниците, които нощем, през годините на неговото детство, светеха с циклопските си очи в подножието на хълма…

Стените на стаята засияха, обхванати сякаш от пожар. Още миг — и леглата щяха да пламнат, щяха да задимят повехналите цветя във вазата на масата, да се загърчи боята по опушените врати и обхванали прозорците, пламъците щяха да запълзят към горните етажи…

 

 

Оня, който имаше осанката на Горския цар и все така държеше с металните си пръсти ръката на Мартин, за да не изтърве своята жертва, направи крачка заднишком, като не изпускаше от погледа си човека, обхванат от пламъци, дръпна Преводача и когато усети зад гърба си мълчанието на коридора, тръшна вратата.

— Асансьорът е тук! — посочи той към едно засветило прозорче.

— Искам да повървя пеша… — отговори неговият спътник.

 

 

Тръгнаха по коридора, който повтаряше с ехтене стъпките им.

Мартин си мислеше, че всички врати на стаите сега ще се открехнат и сънени очи ще надникнат да видят кого отвеждат, но никой не се показа. Еднички сенките на двамината се хлъзгаха по стените, падаха по пода и приближаващите лампи отново ги изтягаха към тавана.

 

 

Стигнаха до стълбището и поеха към втория етаж. Мартин докосваше металния парапет и усещаше как студенината му го пронизва, но тая тръпка, която друг път би го накарала да дръпне ръката си, сега изпълваше душата му с непознато вълнение. Мислеше си дори, че ако парапетът като острие на бръснач резне пръстите му, той пак няма да ги отдръпне, за да не се лиши от усещането, че чувствува, че го пронизва хладна тръпка, че го боли.

Това бяха признаците на чезнещия живот, чиято стойност той за първи път разбираше сега, тръгнал по стълбището, което се виеше към невидимите глухи етажи и сякаш нямаше край.

На следващата площадка видя фотьойл и на него — книга. Някой, чел тук вечерта, беше я забравил. Тя напомни на Мартин за етажерките в неговия дом, за отдавна недокосваните страници. Поиска му се да надникне в непознатия том, да усети миризмата на хартия и на печатарско мастило, която винаги му бе напомняла за най-хубавите мигове от неговия живот и която навярно никога вече нямаше да усети, но закрачилият до него, стиснал ръката му, продължаваше да върви все така напрегнато.

Бързаше.

През прозорците на третия етаж Мартин видя върхарите на дърветата, които тънко розовееха от зазоряването. Извивката на стълбището замалко ги задържа пред очите му и след това те изчезнаха, сякаш избликващата над хоризонта светлина разми контурите им и тяхното гъсто мастило се стече долу, по тревата на градината.

Мартин се задъхваше от изкачването. Толкова висока ли беше тая Голгота, за която вчера му спомена лекарят? И защо не усещаше върху раменете си тежестта на кръста? Гърдите му едва поемаха утринния въздух, който свистеше в ноздрите и го пробождаше с хиляди скрежни иглици. Навярно така изхвърлената на пясъка риба жадно помръдва с хриле, усетила изплъзващите се мигове на живота…

 

 

И ето най-после пред него се ширна залата, където го очакваха. Светлината тук беше толкова силна, че заслепи очите на Мартин. Един пламтящ водопад бе пробил тавана и заливаше с тревожно мълчание операционната маса, наредените до нея скалпели, чийто метал светеше като нажежен, и облечените в бяло хора, които стояха по средата и нещо си говореха, навярно весело, защото гърбовете им помръдваха от избликналия смях.

Когато чуха стъпките на току-що влезлите, те се обърнаха, с помръдващи под слузести ръкавици пръсти, и Мартин видя лица, скрити зад широки марлени маски (стори му се, че това са лица от още незасъхнал гипс), и единствено очите, които го гледаха съсредоточено над тия маски, му подсказваха, че трагичният хълм, за който се споменаваше в изречените от лекаря стихове, вече бе достигнат…

 

 

След минута, проснат по гръб, с лице към заслепяващата светлина, стегнат от ремъци, които се врязваха в ръцете и в краката му, Мартин усети в ноздрите си докосването на една свистяща маска. От нея избликваше дъх на мед и на цветя, а на него му се стори, че ръката на непознатия човек му поднася гъбата с оцет, за която се говореше в древната библейска легенда.

— А сега да си припомним годините, когато тръгвахме на училище и се учехме да броим — каза скритият зад марлената превръзка човек. — Едно, две, три…

Мартин започна да повтаря след него, но усети, че езикът му не се подчинява, опита се да помръдне клепачи, но разбра, че избликващата от тавана светлина го е запечатала, и започна бавно да пада между етажите, които се помръдваха като меки облаци.

Той се спускаше през тях по-лек от шушулките на прецъфтяващите липи в градината, които беше гледал през прозореца на болничната стая. Спускаше се с неизпитвано досега блаженство и край него се ширеше огромна, непребродна, избликваща от небитието тишина…