Иван Давидков
Лодката на Харон (10)

Когато навлезе в най-гъстата част на гората и се обърна да погледне назад, Мартин разбра, че се е загубил. Дънерите, край които допреди миг криволичеше запуснатата горска пътека, почти се допираха един до друг, обрасли с лишеи, чиито повлекла се размазваха по лицето му. Тогава, като се оглеждаше и размишляваше какво трябва да направи, Мартин видя лисицата. Тя стоеше на няколко крачки от него, съвсем прилична на рижите горски хитруши, срещани есен из храсталаците край дома в планината, където се усамотяваше да работи над своите преводи. Като тях лисицата душеше въздуха с островърхата си муцунка и помръдваше, готова за скок, с крачетата си от тъмен янтар, като тях беше приплесната в хълбоците и сегиз-тогиз помахваше пухкавата си опашка — едно я отличаваше само от познатите на Мартин горски скитнички, викани в покрайнините на селото от кукуригането на петлите: тя имаше ослепително бял нагръдник, който започваше от островърхата муцунка и се губеше към корема — пухкаво бяло петно, украсено с бисерите на отронени от клоните капки роса.

Случайно ли беше се появила лисицата на пътя му и щеше ли да изчезне, сепната от неговите стъпки?

Тя го гледаше изпитателно, сякаш искаше да го попита с поглед: „А сега накъде?“ — и когато Мартин отново тръгна, протегнал ръце, за да си проправя път през гъстия храсталак, лисицата залъкатуши пред него. Като осветяваше пътеката му с дългата си опашка, тя го водеше — той не знаеше накъде, но му се искаше да вярва: към покрайнината на гората, където през клоните се процежда светлина и се обажда бързей или козар подвиква на стадото си.

Лисицата наистина го водеше към покрайнината на гората. За това му говореше шумоленето на клоните над него — беше се появил ветрец и той усещаше прохладата му е мокрото си от пот лице, — за това го подсещаше и изумруденото сияние между дънерите, което все повече се разрастваше, сякаш на хвърлей от него гореше огън със зелени пламъци, които се докосваха до небето.

Мислеше, че ще излезе на поляна, а видя едва да се очертава в далечината бряг на река. Към нея нямаше път. Голото пясъчно поле, което я отделяше от Мартин, беше обгърнато от тънка мъгла и по дюните, обрасли с трева, не се виждаше никаква следа. Пясъкът беше необикновено гладък и изглеждаше твърд, защото птичите пера, отронени по него, се хлъзгаха като по стъкло, когато полъхнеше вятърът.

Мислеше, че лисицата ще продължи да го води нататък — тя сигурно познаваше тая пустинна местност и щеше да намери път между мълчаливите като сфинксове дюни — мислеше, че дирята й ще го отведе до реката (на брега й сигурно ще намери човек, който да му каже как да се върне у дома: там е оставил недописана страница и мастилото отдавна се е запекло на перото), вярваше, че ще стане така, а лисицата изведнъж затича по пясъка — тя не тичаше, а се хлъзгаше по неговата стъклена повърхност — и когато стигна до първия кичур на пустинната растителност, се мушна в него. Пламъчето на опашката й за миг се задържа над островърхата трева и изчезна.

— Сигурно тук е нейното леговище — каза си Мартин и разгърна тревата. Нямаше нищо. Само мъглата продължаваше да се кълби и в нейните плавни тласъци, през които едва се провиждаше реката, Мартин долови стъпките на лисицата — леки и опипващи. Реши да извика — може би тя ще го чуе и ще се върне. Гласът му разклати тревата, хлъзна се по пясъка с едно изкорубено птиче перо и замря.

Мартин пое сам към реката. Песъчинките не се помръдваха под стъпките му и подир него не оставаше никаква диря. Той вървеше през глуха пустиня от слюда — нито шум от стъпките му се чуваше, нито гласът на реката се долавяше в далечината: тя лежеше между сивите си брегове — тежка и неподвижна.

Пътникът прекоси дюните, дълго се лута сред бодливите кичури на тревата, които раняваха нозете му, и когато мислеше да седне, капнал от умора, и да заспи непробудно сред тия пясъци, видя, че мъглата се вдига и пред него се очерта широка дъга на залив. Там имаше кей с потъмнели дъски и с разхвърляни край него въжета, ръждясали котви и весла. Имаше дреха, метната на един сандък, но човек не се виждаше. Мартин приближи. Реши да се качи на кея. Дъските се размърдаха, но не издадоха никакъв звук.

От височината на старото дървено скеле той видя зад близката дюна обърната лодка, а до лодката — голям казан, под който гореше огън, и през ръба на казана преливаше черна пяна. Съзря и човек — бос, със запретнати крачоли. Той беше приклекнал и подклаждаше огъня.

Приближил до лодкаря, Мартин го поздрави. Непознатият се обърна, погледна го с тихи, избелели от старост очи, скрити под дебели вежди с кичури от навити на колелца косми, каквито имат забравилите възрастта си старци, кимна с глава, за да отвърне на поздрава, от което олисялото му чело светна, озарено от пламъците, а слепените от влагата на реката кичури край ушите, каквито са кичурите на светците от иконите, се размърдаха — и старецът отново се наведе да подтъква огъня. Мартин продължи да оглежда непознатия. Той беше едър, плещест и моряшката фланелка, проядена от пот и влага под мишниците, едва удържаше напора на изпъкналите му мускули. Пръстите, които подхващаха главните и ги тикаха под закипелия казан, бяха свити, с едри стави, а петите му, широки и плоски като нахвърляните по пясъка весла, бяха така напукани, че Мартин си помисли, когато старецът се изправи и стъпи на тях, сигурно ще изпъшка от болка.

След минута лодкарят наистина стана, но вместо да изпъшка мъчително и да набръчка старческото си чело, погледна Мартин и му се усмихна:

— Изтеглих лодката на пясъка и се заех да насмоля старата й коруба — каза той. — Не помня от колко години прекосявам с нея реката и карам своите пътници на отвъдния бряг. Влагата разяде бордовете й…

Наистина тя беше не само разяла дъските на старата ладия, но и дланите на лодкаря, по чиито мазоли безчет години бяха се хлъзгали веслата.

Реката се разливаше до безкрая — сива и неподвижна. Не вода се докосваше до нейните брегове — това бяха утаени сънища, през които човек не можеше да надникне, за да съзре дъното.

И Мартин разбра, че застаналият до него лодкар, чиято издърпана на пясъка коруба лежеше обърната по гръб, не е някой друг, а самият Харон, с когото беше се срещал Човека с лулата през първата брачна нощ, в мъгливото алпийско езеро.

— Ако си тръгнал за другия бряг, ще трябва да почакаш — каза старецът. — Аз, както виждаш, сам трябва да върша всичко, а вече не ми достигат силите… Идват тук пътниците, блъскат се, всеки бърза да измести другия. Гледам ги и ми се иска да им кажа: „Закъде сте се разбързали, нещастници? На другия бряг е забравата…“ Искам да им кажа, но си мълча. Едва ли ще ме разберат. Техният изчезнал живот много дни и нощи ги е учил на друго…

Казанът започна да прелива и Харон се зае да потяга лодката.

Движенията му бяха енергични. Смолата се стичаше по изкорубените дъги, заливаше пукнатините и тъмнееше по пясъка. Старецът размазваше капките с едрите си ходила, обръщаше се сегиз-тогиз към Мартин и му говореше:

— Какви ли не чудаци са идвали да ги откарам до другия бряг… Преди години гледал: по пясъка върви дребен стар човек. Нозете му извити в коленете като дъгите на моята лодка. Върви и прикляква, сякаш пищялите му пружинират. Събул се — поклаща обувките си край протрития панталон — и се лута из дюните. Приближава ме и гледам: дребно лице, нос като муцунка на невестулка и на него закрепени очила с дебели лупи, зад които се размазват жълтеникави очи.

— С черен костюм ли беше? — обърна се към лодкаря Мартин.

— С черен. И вратовръзката му тъмна, с дребен възел, лъснал от докосването на брадата.

— И носеше чадър?

— Имаше и чадър…

— Това е бил моят приятел Есеиста — тъжно рече Мартин. — Спомням си, че когато го изпращахме до вечното жилище, валеше дъжд и аз, като гледах как капките се стичат по восъчното му чело, си мислех за неговия чадър — вечния му спътник, който го съпровождаше и в най-тъжния час…

— Та върви човекът — продължи лодкарят, — кавалерийските му нозе се гънат и отскачат. Забелязва, че гледам точно тях и за да насочи мислите ми във вярната посока, казва: „Смятате ме за ездач и не се лъжете. Аз цял живот яхах един Буцефал — Словото — и единствена смъртта успя да ме свали от гърба му“… Гледам под дясната мишница на идващия — вързоп книги, а в джоба на сакото — ножица и туба с лепило. „Подготвях за ново издание своите съчинения — забеляза любопитния ми поглед пътникът, — а съдбата побърза да пререже нишката.“ На отвъдния бряг няма кой да набира и печата вашите книги. Там е забравата — рекох му аз, но той ме прекъсна: „Бях чел, че там е мястото на вечния покой: няма да бързам за заседания, няма да пъхтя със старите си гърди по стълбищата към президиумите, където от години има запазен стол за мене. Ще седя под сянката, където е отредено място за блажените, ще режа страници от единия том, ще ги лепя към другия, както съм правил досега, и ръкописът на новата книга ще легне готов на коленете ми.“ С лодката превозвам само душите до другия бряг — погледнах го ядосан аз. — Всичко друго остава тук — в глъбината на реката… Взех пакета с книгите, издърпах из джоба му ножицата и лепилото и ги запратих в Лета. Водата се размърда и ги погълна. И чадъра не му оставих, въпреки че можеше да му потрябва, ако попаднеше в преизподнята — там слънцето пали безмилостно…

Мартин си представяше как Есеиста е седнал на някое свободно място в лодката, после е започнал да разбутва пътниците, за да си избере по-подходяща седалка, стъпвал е по обувките им, спъвал се е в препречените крака и е вървял към носа на лодката, където, по негова преценка, е най-видното място, защото там седи лодкарят.

Сякаш прочел мислите на Мартин, Харон рече:

— Готвех се да потегля, взех веслото да отблъсна лодката от брега и гледам: оня с черния костюм седна до мен — разположи се така господарски, че аз трябваше да си търся място върху ръба на лодката. Това ми пречеше да работя с веслата. Казах му да се премести, а той не се помръдна: „Аз съм заслужил това място — казва. — Ако сте чели моите есета, едва ли ще мислите иначе…“ Не бях виждал негова книга, пък и имам ли време на тоя кей да се занимавам с четене? Сигурно и пътниците бяха пропуснали да се възхитят от неговото слово, защото се развикаха, започнаха да стават, лодката се разлюля и през бордовете й заплиска вода, а един мъж (като гледах едрите му ръце, си мислех, че сигурно е бил атлет в циркова трупа) пристъпи към него, хвана го зад врата и като вдигна мършавото тяло на стария литератор, готово да се изхлузи из дрехите, го пренесе като мишка до най-задния край на лодката. „Колкото и да е с къса памет, човек не трябва да забравя, че в смъртта всички сме равни…“ — каза оня от цирковата трупа и седна на мястото си.

Тръгнахме. Сложих на пейката до мен едно дете. То поклащаше босите си крачета и гледаше отдалечаващия се бряг, на който нямаше да се върне никога вече… Винаги съм тъжен, когато трябва да взема в лодката дете. Тия невинни очи, които се вглеждат в глъбината на реката, са познали толкова малко от радостите и болките на живота, толкова помръкнала жажда има в тях, че аз понякога оставям веслата, за да погаля детските косици, и ако тогава човек погледне очите ми, ще види, че сълзи се стичат по бузите…

Казанът кипеше. Черната пяна беше направила голяма локва върху пясъка, но Харон, развълнуван от своя разказ, не посягаше да насмолява лодката.

— Мен ме доведе тук лисицата. Аз не съм се приготвил да отпътувам към другия бряг… — каза Мартин. — И нищо не съм си взел за из път.

— Чистата съвест е достатъчна… — отговори му лодкарят.

— Не можах да я опазя чиста, въпреки че се старах… Животът се оказа по-силен от мен. Мислех, че в минути на изпитание съм защитил своята съвест, а после, когато надникнах в душата си, виждах, че съм надникнал в криво огледало… Но ако все пак трябва да взема нещо със себе си в своето последно пътуване — усмихна се Мартин, — няма да сложа под мишница книгите, над чиито страници съм се радвал и измъчвал: ще взема часовниците, които съм събирал през целия си живот.

— И водите на Лета ще ги погълнат. Защото часовниците са смъртни врагове на времето — те убиват неговите мигове, както сланата погубва пчелите, а бреговете на реката, докъдето ти виждат очите, са запълнени с утайката на мъртвото време.

Старецът говореше така, защото не беше слушал на разсъмване радостното тиктакане на часовника, когато Мартин, ученик в последния клас на гимназията, най-после беше успял да осъществи отдавна лелеялата си мечта — да има часовник — и сега черната каишка се хлъзгаше приятно по китката на ръката му и простият жълтеникав „Юнгханс“ така позвънваше под стъклото си, сякаш лехите на цъфнала градина бяха изпълнени с тромави още, но развеселени от утринното слънце пчели.

В по-късните години на своя живот Мартин още повече обикна часовниците: не със страстта на колекционер, а с неизчезналия трепет на онова стеснително момче от провинциалния градец, което не можа да се нарадва на любимата вещ в годините на най-голямото желание, и сега, когато имаше възможност да притежава най-хубавите часовници, се надяваше, че ще изпита същия трепет, както тогава.

Когато отидеше в непознат град, в далечна страна, и се заскиташе по улиците, първата работа на Мартин беше да разгледа магазините за часовници. Той се вслушваше в тиктакането, което, струваше му се, избистряше и просветляваше шумовете на обзетия от свечеряването град, а златистото сияние на часовникарските витрини дълго му напомняше залеза над високите черни здания, изпълнили небето.

От всеки град почти Мартин донасяше по един часовник. Радваше се на красиво изписания циферблат, на датата в прореза му, на секундарната стрелка, която подскачаше на едно краче като палаво момиченце, пускаше радиото, когато съобщаваха точното време, и гледаше напрегнато с колко секунди се отклонява стрелката. После отваряше капачката, регулираше машинката — понякога цяла седмица правеше това — и когато часовникът започваше да работи съвсем точно, Мартин изгубваше интерес към него, изоставяше го в чекмеджето и се заемаше с друг, току-що купен хронометър… Новият часовник му носеше нова радост и нова тайна и нейното разгадаване го увличаше…

Той разбра, че часовниците също лъжат с външността си, както хората. Можеше да се довери на скъп хронометър, приличен на жена от знатен род, разкошно облечена, привлекателна, която е готова да му изневери на всяка крачка, можеше със снизходителна усмивка да поглежда някой стар свой часовник, чиято капачка е разядена от потта, да го отбутва настрана, между другите вещи, а забравеният ветеран вярно да му служи с предаността на слуга, който върви неотлъчно до стопанина си като неговата сянка — с поизносени дрехи, с бръчки и старческа плешивина над челото, но с преданост, която трогва…

— Върви веднъж през пясъците млада жена — продължи разказа си лодкарят. — Под розовата рокля очертани бедра на танцьорка, деколтето й открива гърди, сякаш моделирани от длетото на най-изкусния ваятел, а в очите й, които едва се виждат под разкошни руси къдрици, ме гледа самата пролет… Личи, че е жена, познала удоволствията на живота. Приближава до лодката, но се страхува да стъпи на ръба й, защото старата коруба се люлее. Аз — протягам длан, хващам я за китката на ръката и усещам под пръстите си гривна на часовник. „С лодката прекарвам само душите до отвъдния бряг — казвам й. — Всички вещи трябва да останат в реката или на отсамната страна, откъдето започва мъртвото време…“ „Мога да се разделя с всичко на света, но не и с тоя най-скъп за мен предмет… — отговори ми жената. — Всеки негов звук е бил за мен ехо на нежна дума, произнесена до ухото ми през някоя блажена нощ.“ „Веслата се сковават и лодката не може да потегли“ — продължих аз, вече стиснал запоените за водата гребла. Тогава тя се изправи, сне от ръката си часовника, чиито дребни диаманти заискриха, когато го запрати не в реката, а към брега (сякаш се надяваше, че някой ден ще се върне да си го прибере) и съкровищницата на нежните спомени падна между дюните…

— Ела да ти покажа мястото — избърса ръцете си от смолата лодкарят и тръгна нататък.

Мартин го последва.

Той не видя между дюните никакъв часовник. Гладката падина беше запълнена догоре с мъртви пчели. Едни лежаха по гръб с отрупани от златен прашец крачета, други бяха свити мъчително, трети покриваха пясъка, изпънали крилцата си за полет, преди да ги скове смъртта.

— Всяка пчела е един миг, пронизан от стрелките на захвърления тук часовник — наведе се той и взе на дланта си една мъртва янтарна капка. — А човекът не забелязва това. Мисли, че когато върви, подскърцват обувките му, а това са мъртвите мигове, по които стъпва…

Мартин искаше да му възрази: дори да е мъртва пчелата, по крачетата и под крилцата й е останал златният прашец на един спомен, а споменът е безсмъртието на душата, но старецът пусна внимателно янтарната капка в купчината от втвърдени крилца и тръгна към лодката, където го чакаше казанът със смолата.

— Залутал си се в гората и лисицата погрешно те е довела при мен… — усмихна се старецът. Лицето му, с широки ноздри и с къса, прошарена брада, беше красиво и благородно като образите по древните гръцки вази. — А сега ще тръгнеш натам — посочи той в далечината, — ще вървиш, без да се обръщаш, докато стигнеш до едно цъфнало дърво. Там магията ще свърши…

Мартин кимна за сбогом и тръгна. Не помнеше колко време е вървял, колко дюни е прекосил. Искаше му се да погледне назад и да види дали Харон вече е насмолил лодката, но предупреждението на стареца го възпираше.

Когато стъпи на трева — мека, каквато беше някога тя по поляните на неговото детство — и стъпките му разлюляха прашни цветчета на лайкучка, Мартин видя цъфналото дърво. Стори му се, че духа вятър и дървото кипи като пяна от него. После, когато се заслуша, разбра, че това е звънтеж на пчели, гъсто изпълнили клоните.

И се усмихна на мисълта, че пчелите, които лежаха в падината до нозете на Харон, са възкръснали, прелетели са високо над главата му, без да ги види, и са дошли тук — да го посрещнат…