Иван Давидков
Лодката на Харон (13)

Есенният ден бързо превали. Мръкна. И отново се занизаха безкрайните часове на нощта. В стария дом на Есеиста, където по двора лежаха изскубаните от разочарования му внук холандски лалета, разхвърляни по тревата и гневно стъпкани, сега новата съпруга на Траян Баларев дишаше кротко до рамото на своя любим и навярно виждаше насън как бъдещата й рожба се мъчи да направи първата си крачка, затова се усмихваше, а той, сложил длани под главата, гледаше тъмните покриви, очертани в рамката на прозореца, и си мислеше за пустините на Африка, където скоро щеше да го отнесе самолетът… И техните дюни навярно изпълваха така нощните пространства, както споените от мрака къщи пред погледа му, но в контурите им не се усещаше нервността на големите градове, прилични на купища неравномерно застинала лава, а в линиите и формите на дюните, които наподобяваха женско тяло, имаше мекота и загадъчност. Той не беше стъпвал в пустиня, но като човек с въображение, прочел през юношеството си немалко книги за експедиции сред пясъците и за лов на лъвове, съвсем ясно си представяше бледожълтите, свистящи от вятъра пространства, дори виждаше как пясъкът бяга на ивици по дюните, сякаш невидима ръка го преде, и чуваше как скриптят вителите на бездънните кладенци, от които чергари с дрипави наметала издърпваха кофи и разплисканата вода звънтеше, сякаш по пясъка подскачаха кристални късчета…

Той оглеждаше така подробно във въображението си пустинните пейзажи с палмите и оазисите, с полегналите между дюните камили, които непривикналото око трудно можеше да отличи от пясъка, с пробягващите пустинни лисици — фенеци, чиито огромни уши опипваха като радари глухите пространства, така внимателно се вслушваше във всички звуци на пустинята, сред които очакваше да долови далечен рев на лъв, защото предстоеше за пръв път там да бъде показана неговата пиеса „Папагал в лозето“ и авторът искаше да бъде наясно не само с обстановката, в която ще се разгърне действието, но и с атмосферата на тая непозната земя, по която ще вървят, ще страдат и ще се радват неговите герои.

Тъй като в творбата на Траян Баларев имаше характерни национални елементи — не толкова в проблемите, колкото в битовите подробности, — сега отново се налагаше, както и в случая, когато пиесата беше подготвяна за поставяне в Холандия, да се направи нова редакция и да се изяснят някои моменти. Известно е, че в пустинята няма лозя. От това идваха редица затруднения за автора. Първо се налагаше да смени мястото на действието: папагалът трябваше да изрича своите реплики не под натегнала от грозде лоза, а под палма. Но там плодът е друг, а като дойде лисицата (в новата редакция това трябва да бъде фенек), какво ще говори, когато всички баснописци я поставят да размишлява под кисело грозде, което не може да достигне?… Ще премести действието в един оазис, дори ще пусне лъв да се разхожда в далечината, като пратеник на съдбата, а вместо нашенските вакханки ще танцуват жените на туарегите — съвсем разголени, както си ходят под африканското слънце — само с по една превръзка от палмови листа на кръста…

Някой можеше да попита: „Няма ли и други пиеси, че само тоя папагал ще развява опашката си от равнините на Холандия до пясъците на пустинята?“ На тоя въпрос Баларев имаше готов отговор: „Народите искат да общуват — и техните първи посланици, както е известно, са спортистите и хората на изкуството. Но едно е да пратиш цял футболен отбор, например (а с него — и треньори, и масажисти), друго е това да бъде само един папагал. Не иска валута, не му е нужен хотел — дайте му една палма да изрича под нея своите монолози — и толкова…“

Друг можеше да се поинтересува защо папагалът пътува по света веднъж кацнал върху рамото на първия Баларев тъст, след това — полюляван от ръката на втория, който работеше в Мароко и така беше потъмнял от африканското слънце, че човек трудно можеше да го отличи от местните жители. На тоя дребнав въпрос внукът на Есеиста не смяташе за нужно да отговаря, защото усещаше в него неприкрита завист на неуспял събрат по перо, и като си спомняше за кучето, което лае кервана, а той продължава своя път, сядаше да прави новата редакция на прославената си пиеса.

Но най-много, когато си мислеше за своето предстоящо пътуване до Африка, го вълнуваше ловът на лъвове.

Той дълго избираше коя от пушките си да вземе за там, подреждаше гилзите в патронташите, почистваше ловния си костюм, като не оставяше прашинка в гънките му, сякаш се готвеше да отива не на дълго пътешествие в пустинята, под безмилостното слънце и самумите, а на бал, където ще избират краля на най-точния изстрел.

Цяла стая в неговия дом беше окичена с разкошни рога на елени, с челюсти на глигани, чиито зъби стърчаха като ками, по ловните му шапки пъстрееха пера от сойка и фазани и всеки негов трофей му припомняше история, достойна за страниците на роман, но като гледаше сега, обзет от мисълта за Африка, своя скромен домашен музей, всичко му се струваше дребно и незначително. Той беше роден да се среща с лъва и сега наставаше тоя час — първо да се възхити на неговата царствена осанка и след това, усетил как над мушката потрепва готовото му за скок тяло — една лавина от пламтящо злато, която бушува под тежката грива, — да дръпне спусъка.

Не знаеше как ще изглежда той в очите на лъва — дали царят на пустинята ще види в негово лице достоен съперник, с когото си заслужава да приеме двубоя, или ще кихне снизходително, когато зърне дребната му фигура със смешно извити в коленете крака, и ще махне с опашка, което значи: „Обирай си крушите, защото с един удар на лапата ще те сплескам върху пясъка…“ Мнението на лъва го интересуваше, разбира се, защото се ласкаеше от мисълта, че в жеста на оня, който е решил да мери силите си с царя на пустинята, също има нещо царствено, но каквото и да беше това мнение, Траян Баларев не губеше увереността, че победата ще бъде на негова страна, защото оръжието е в ръцете му, а той има око на снайперист…

И мислеше как да се снима със своята жертва: дали пригушен сред дюните, пред безпощадния поглед на лъва — както е в картината на Дьолакроа, или, с марокански фес над челото, да стъпи върху гривата на лъва като Тартарен Тарасконски — гордия покорител на пустинята.

Нощният вятър шумолеше в отсрещните тополи, а на него му се струваше, че се люлеят палмите на прикътан сред пясъците оазис и над бедуинското чергило, дало му подслон през кратката нощ, се изтяга от единия до другия край на пустинята розовата ивица на разсъмването, през която, като през все повече разрастваща се пукнатина, дрезгав и ехтящ се промъква ревът на лъва…

По обяд внукът на Есеиста оставяше недописаната страница на новата пиеса, която от толкова години го мъчеше, и като си казваше, че или ще роди лъвче, или ще смачка с пета своята рожба, ако е мишка, сядаше в новата си кола, подарена му за сватбата от оня, който се печеше под африканското слънце — и се отправяше към кафенето на интелектуалците. Спираше на тротоара, небрежно блъсваше вратата на автомобила и влизаше в опушеното помещение да изпие чаша кафе и да побъбри с някой приятел. А младите любимци на музите се събираха навън да погледат новата кола на оня, чийто папагал вадеше, както по панаирите, все нови и нови печеливши билети. Тя не приличаше на бялата лимузина, с която бяха свикнали да го виждат. Перленозеленикавият й цвят, в тон с костюма на нейния собственик, ту се избистряше от слънцето, ту потъмняваше, капаците на колелата лъщяха като сребърни, фаровете имаха чистачки, каквито рядко можеха да се видят по тукашните автомобили, а скоростите, както говореха познавачите, се сменяха автоматически — само с докосването на един клавиш.

Траян Баларев се задържаше цял час в кафенето — не че имаше работа (той изпиваше кафето си за няколко минути и бързо приключваше започнатия разговор) — приятно му беше да гледа насъбраните край неговата кола, да разбира по жестовете им, че се възхищават на новата машина, докарана с марокански кораб до варненското пристанище, и като излизаше бавно и тържествено, сподирян от погледите на всички присъствуващи в кафенето, той започваше да пребърква джобовете си, за да намери ключа на колата, и когато най-после го откриваше в жилетката, по момчешки го подхвърляше над главата си, наместваше се до кормилото, натискаше един клавиш, след което прозорците на предните врати бавно се спускаха, после запалваше мотора и така го форсираше, че колата излиташе от тротоара, както самолетът излита по пистата, оставил след себе си дим и ехтене… Изчезваше на първия завой, а разговорите в кафенето по негов адрес продължаваха. Едни отново се връщаха към неговото прословуто тефтерче с адреси на момичета от знатни семейства, което го беше отвело първо в дома на оня, който изпрати за сватбата му самолет с холандски лалета, а след това същото тефтерче му посочи пътя към вилата на потъмнелия от африканското слънце баща, чиято единствена, влюбена в театъра дъщеря, реши да свие семейно гнездо в клетката на папагала — озарена от славата, тя й изглеждаше златна. Други, чули за неговия бъдещ лов на лъвове в Африка, се надсмиваха на новопокръстения Тартарен Тарасконски и разказваха, че си бил приготвил цяла дузина бельо, защото страхът какво ли не прави…

И никой не обръщаше внимание на това, че Траян Баларев всеки ден минаваше край големия театър и търсеше място, където да спре своята разкошна кола, че оглеждаше обгърнатото от скели здание, чийто ремонт продължаваше вече няколко години. Никой не обръщаше внимание на това, защото дори най-осведомените всекидневни посетители в кафенето на интелектуалците не знаеха, че Траян Баларев отлага своето пътуване до мароканската пустиня за неопределено време и най-добрият шивач на столицата, прекарал младините си при парижките моделиери, му шие специален костюм, с който ще мине тържествено през главния вход на големия театър и ще седне в кабинета на оня, който казва да се вдигне завесата и ковачите на Зевс да изпълнят небето със светкавици…

А пред такова огромно кресло като неговото най-красиво лежи лъвската кожа.

И оня, който влиза в кабинета и я вижда царствено просната на пода, и седналият отсреща, който я докосва с върха на обувките си, както се докосва паднал ничком властелин, и случайно надникналият през непритворената врата работник, който нарежда декорите по сцената — всички разбират, че лъвската кожа има друга задача: не да бършеш обувките си в нея, а да лежи покорно до нозете ти.

А това значи твърде много за човека, който разбира от символи…

Една вечер Траян Баларев се върна от поредната обиколка край театъра. Сградата все така стоеше в скели, сива, олющена. И тъй като там не се мяркаше никакъв работник, а това значеше, че ремонтът можеше да продължи до второто пришествие, той, на когото бяха обещали тържествено да пристъпи през главния вход на театъра и да седне във въжделения кабинет, се мъчеше да изглежда спокоен, а дълбоко в душата си нервничеше, защото знаеше, че когато едно обещание се отлага безкрайно дълго, никой не може да бъде сигурен дали то утре внезапно няма да се промени.

Спря колата до тротоара и се качи при Човека с лулата. Старецът разлистваше някакво списание, седнал под лампиона. Предложи му тютюн. Траян Баларев натъпка лулата с палеца си — внимателно, сякаш се боеше, че сред кафеникавите стружки на тютюна има трънче, което ще го убоде, — щракна запалката и пое дълбоко дъх.

— Тъжно нещо е животът, стари приятелю… Ако беше пиеса, можехме да разместим декорите по сцената или да махнем ония герои, които ни потискат или отегчават — някак театрално произнесе той. — А я да се опитаме да променим това, което е край нас…

Човека с лулата, който вече добре беше опознал характера на своя приятел, разбираше, че той дебнешком опитва някой дълго премислян ход — така както през есенните набези из планините се обхождат леговищата на елените…

— Живяхме с вас по човешки в един залив, ако образно се изразя, като двама самотни мореплаватели. Но на моята лодка стъпи капитан с фуста. Бил сте семеен и знаете какво коварно нещо е жената…

Почна да разгадава хода му.

— Втората ми жена е бременна. Нервничи. „Ако знаех, че ще се случи така, щях да си остана в мароканската резиденция“ — не ме оставя на мира тя. „Какво се е случило?“ — питам я. „Ще родя, значи, детето и ще живеем притеснени в няколко стаи заради твоето неразумно решение, когато имаме такъв дом…“

— Попаднах, изглежда, както вашия папагал, в небрано лозе — горчиво се усмихна Човека с лулата.

— Разумният от всичко намира изход. Дори и пазачът на лозето, ако продължим със същата метафора, да е вдигнал вече пушката — рече му драматургът, леко примижал, сякаш самият той беше пазачът, потърсил с поглед мушката.

— До изстрел едва ли ще се стигне… Аз съм от ония, които умеят да намират път между лозите.

— Моля да ме разберете. Аз съм ви безкрайно благодарен за чудесно прекараните дни, за подарената ми от вас белгийска пушка, с която може да се гордее и най-прославеният ловец (дано пред нея застане лъвът!), но има и една друга причина, поради която водя тоя неприятен за мен разговор. След месец се връща от Мароко моята балдъза. Разгалена, капризна. Трябва да я настаня у нас както подобава…

Човека с лулата разбираше, че Траян Баларев, пригладил с длан редките си мустаци, атакуваше откъм другия борд неговата лодка на самотен мореплавател и водата нахлуваше през пробойните.

— Кога трябва да напусна? — погледна го той.

— Не става дума да напуснете веднага — опита се да бъде любезен Траян Баларев. — Просто положението е такова, че трябва да се намери най-добрият изход… Един мой приятел има вила в покрайнината на града. Не е далече, до там пътува автобус. Чист въздух. Няма я тая шумотевица на града…

— Навярно искате да обзаведа и оня дом, като вашия, за да ми кажат после и там едно любезно „довиждане“? — изтръска лулата си старецът. — Могат ли вещите ми да останат тук, докато се уредя?

— Няма да се безпокоите. Обзавеждането, надявам се, ще покрие сметката за наема — тихо и делово рече той. — А пък и не губите кой знае какво: един поглед към парка или към запуснатия двор…

— А вие губите моето доверие… Не знам дали знаете колко много струва едно изгубено доверие…

Авторът на „Папагал в лозето“ не му отговори. Той се отпусна на дивана и Човека с лулата долови в позата му доволството на един дребен, кривоног сатир, който се мъчеше да прикрие радостта от своята победа.

— Ще изляза в града… — надигна се старецът и посегна към телефона да повика такси.

— Аз ще ви откарам. Колата е до тротоара…

Пътникът от Колорадо не му каза нищо. Телефонът даваше заето и той тръгна бавно по стълбището, за да чака на пустата улица.

В далечината мигаше зелена звездица.

Таксито се задаваше.