Иван Давидков
Лодката на Харон (6)

Видя път край пресъхнала река с голи камъни, над които трептеше мараня, и с няколко тънки като слюдени люспи локви, където помръдваха сиви като праха на пътя пъпчиви жаби. Не знаеше накъде водят тия коловози, някога дълбани от колела на каруци и от порои, а сега, дълго нечували стъпки на човек, обхванати от трошлива като лишей трева, непознат му беше тоя път, но реши да тръгне по него, защото горещината го задушаваше, а речното корито с проблясването на своите локви и с ленивото помръдване на върбите по брега му обещаваше прохлада.

Усети със стъпалата си мекото докосване на праха, който беше дълбок и димеше след всяка негова крачка. Жабите изгледаха учудено с големите си очи самотния пътник, но не се помръднаха. Не отлетя и водното конче, кацнало върху лилавия цвят на един трън до завоя на пътя, където върбите проредяха и пред очите на Мартин се откри полегата долина с ливади, окосени така ниско, че по песъчливата земя личаха дъгите на размахваните коси — широки полукръгове, които се догонваха на гъсти тласъци в маранята. Обади се сойка и той, проследил с поглед нейния лъкатушен полет, съзря в далечината високо самотно дърво.

Реши, че ще си почине в прохладата на неговата сянка, разляна като тъмно езеро в това пламнало от зноя поле — и тръгна нататък.

Когато приближи, разбра, че дървото е стар, напукан от гръмотевици и продълбан от кълвачи дъб. Съзря в сянката му хора — навярно бяха пастири, които обядваха. Те седяха в кръг и по помръдването на гърбовете им Мартин усещаше как им се услажда залъкът от сиромашката трапеза.

Помисли, че обядват, а се излъга, защото в мига, когато те се обърнаха, за да отговорят на поздрава му, видя лица, скрити зад широки марлени маски, а над маските — очи, учудени от неговото неочаквано появяване.

Ръцете на непознати мъже, отпуснати на коленете, прозираха през жълтеникави, слузести ръкавици. Струваше му се, че ако надникне в кръга, който се затваряше от приведените им тела, ще види върху тревата снежнобяла покривка и върху нея — скалпели: същите, които видя в онова утро, когато го водеха през сънните коридори на болницата. Надникна — и заслепиха очите му купчина брадви: така наточени, че остриетата им позвънваха от едва доловимия говор на приведените над тях странни хора.

Тогава оня, който беше най-близко до Мартин и чиито очи го гледаха трескаво и пронизващо, разбрал учудването на непознатия, заговори с приглушен от марлената маска глас:

— Ние сме театрална трупа от старческия дом в селото зад хълма. Репетираме пиеса за смъртта на дъба. И дойдохме тук, на самото място, за да разиграем сцената с неговата гибел…

Насядалите в кръг хора се раздвижиха и по тромавото им надигане — с усилие, което набръчкваше тъмната кожа на челата, Мартин разбра, че това наистина са старци, доведени тук в изпепеляващото пладне, от своята странна страст.

— Аз ида от много далече и спрях да поседна в сянката на старото дърво — каза Мартин. — Цялото поле е голо и изгаря от слънцето…

— Дъбът трябва да загине — продължи все така бавно и глухо човекът, през чиито очи, изпитателно присвити, сякаш гледаше самият Сатана. — Така иска Оня, на чиято воля ние безропотно се покоряваме…

Тия думи навярно бяха сигнал за действие, защото изправените край Мартин мъже се наведоха, всеки от тях избра една брадва и като опипваше дръжката й докосваше острието, от което прозрачната ръкавица се прокъсваше и пръстите се показваха — тъмни и възлести, — заставаше до стеблото на дъба: широко разкрачен, с разкършени плещи, готов за удар…

А дъбът стоеше замислен, загледан към небето с очите на безбройните птици, сгушени в клоните му, и не подозираше, че непознатите хора сключват край него своята верига, че опират рамо в рамо, за да няма пролука, за да няма път за спасение.

Първият удар проехтя и брадвата се вряза в напуканата кора на дъба. Вряза се и заседна, сякаш се запои за дървото. Замахналият мъж дълго се мъчи да изскубне своето сечиво и когато острието на брадвата със скриптене се изтръгна от клещите на чугуненочерната кора, той залитна и едва успял да се задържи на краката си, пристъпи отново до дъба, плю на дланите си (слизестите ръкавици изскриптяха, когато стисна дръжката) и отново замахна. Тоя път острието отсече дълга треска, която прелетя над главата му, светна, когато прекоси границата на дъбовата сянка, и изчезна в небето.

Ударите се посипаха от всички страни.

Отначало дъбът не помръдваше, сякаш не ги усещаше. Само мравките тревожно защъкаха из пукнатините на неговото проядено стебло и един щиглец, учудено надникнал от хралупата, изписка, направи кръг над главите на секачите и се гмурна в гъстата шума.

Дъбът беше познал много бури, гръмотевици бяха го прогаряли чак до сърцето и сега можеше да понесе със снизходителна усмивка играта на тия актьори от театралната трупа на старческия дом, размахали своите брадви и изричащи като заклинание през марлените маски отдавна заучените си реплики. Щеше да им се усмихне опрощаващо и да продължи своя разговор с небето, ако не беше усетил в ритмичните удари не игра на вдетенени от старостта актьори, а настървение на души, в които се е събудил демонът на унищожението.

Дъбът се размърда, клоните му изпукаха и над главите на секачите се посипа дъжд от желъди. Старците спряха за миг, вдигнаха длани да се защитят от неочакваната градушка и като стъпваха по желъдите, които хрущяха под вехтите им обувки, отново, още по-плътно обградили дъба, замахаха брадвите. Треските летяха над тях и свистенето им ги настървяваше. Те вече не изричаха своите заучени реплики, а мълчаливо удряха така, както безпощаден човек удря своята беззащитна жертва.

Увереността в силата им ги разгорещи, развесели ги, те започнаха да си подвикват, движенията им заприличаха на магически танец и понеже пот обливаше лицата им, започнаха с енергичен замах да хвърлят в сянката на дъба своите актьорски наметала, да снемат мокрите и приплеснати марлени маски и плътно пристегналите дланите им слузести ръкавици, накъсани при ударите на брадвите.

Гъстата мараня, затрептяла над изпепеленото от сушата поле, изведнъж се отдръпна от очите на Мартин, сянката на дъба се избистри, изтъня, и като се вгледа в лицата на секачите и в техните старомодни, измачкани дрехи — с остри ревери и с размятвани от ударите широки крачоли, каквито се носеха в годините на войната, Мартин започна да открива познати черти под бръчките на непознатите преди миг хора, долови в ъгълчетата на изпръхналите им от жегата устни сянка на отдавна забравена усмивка и с учудване разбра, че тоя странен летен ден го е срещнал в непознатото поле, под самотния дъб, с малцината оцелели негови съученици, с които не беше се виждал почти половин век.

Те също бяха го забравили.

Актьорите от старческия дом стояха пред него с някогашните си абитуриентски костюми — същите, с които се събраха преди много години в читалищния салон на неговия роден градец — една шумна, обзета от неудържима радост лавина, която се спускаше по прашните улици, спасена от намръщените погледи на учителите, от поскърцването на чиновете, стиснали като букаи нозете им, от шумоленето на тефтерчето, когато преподавателят се навеждаше над страниците, за да избере поредната жертва и да я изправи пред черната дъска, неудържима лавина, спасена от закопчаната догоре, стиснала гърлото ученическа куртка — и озарена от едно бъдеще, пълно с неподозирани тайни и измами…

Ах, колко шумни и възторжени бяха последните дни, които изтичаха под гимназиалната стряха!

Абитуриентите закъсняваха за уроците и влизаха в клас, когато учителят вече беше започнал своя урок. Сядаха небрежно на чина, метнали крак върху крак, разкопчани, без бяла якичка на куртката, за което само преди месец можеха да си отидат у дома с намалено поведение… Момичетата идваха в клас със ситно накъдрени коси, като негърки, с блузки от посветващо целволе, под които се очертаваха наедрелите им, жадни за ласка гърди, и учителите, така строги допреди седмица, сега ги гледаха с опрощаваща усмивка… През междучасията рошавите гимназисти, вече захвърлили фуражките, не се криеха да пушат край мокрите стени на просмуканите от амоняк тоалетни, а съвсем спокойно димяха с цигарите си по гимназиалния двор и директорът, който само допреди няколко дни ги сепваше като палач, сега съвсем кротко прекрачваше прага на станалата им омразна сграда и се правеше, че не ги вижда…

Брадвите ехтяха. Старите абитуриентски костюми се гърчеха по гърбовете на секачите и треските продължаваха да свистят край лицето на застаналия до дъба пътник…

Мартин си спомни с какво вълнение очакваше абитуриентския бал.

Това беше първият голям празник в живота му.

Подготовката за него почна отдалече. Тъй като не достигаха пари да му ушият нов костюм, пък и в ония военни години платове трудно се намираха, закърпиха лактите на едно старо сако, носено от покойния му баща — кафяв редингот, много тесен в талията, шит по журнал от най-известния майстор в градчето, — а панталона от неговата ученическа униформа — една развлечена дрипа от целволе, чиито издути на коленете крачоли лъщяха като полирани — майка му старателно изпра, изглади го и панталонът дълго вися в гардероба, очаквайки празника. По-труден беше въпросът с обувките, но близките на Мартин успяха да решат и него. Техен съсед издебна и уби кучето на един каракачанин, тайно го одра между смрадликите до кошарата на пастира и изпрати кожата да я ощавят в Митровци — едно забутано в планината селце, където работеха изкусни майстори…

Смешно пристиснат в талията от старото сако на баща си и заскърцал по улицата с новите обувки, чиито едри, заоблени като ябълка фортове миришеха на смрадлика, а Мартин все не можеше да пропъди усещането си за мирис на кучешка козина, той вървеше към салона на читалището с лъснал от брилянтин перчем и с усещането, че зад прага на жълтата, олющена сграда го чакаше самото щастие…

На някои от неговите съученици им бяха направили туристически обувки с гъста желязна обковка на подметките и те така тракаха с тях по тротоара, че минувачите се обръщаха, учудени от тяхната маршова стъпка.

Такива бяха обувките на по-богатите момчета. Тях обущарите ги изработваха от биволска кожа — твърда, жулеща глезените, но здрава: скъсване няма… А как стигаха тия кожи до майсторите? По тайни пътища. Прекупвачи на добитък пазаряха биволи, тайно от властта ги колеха и ги деряха из шубраците, и свили кожите в някой чувал, изчезваха, нечути и невидени, оставили сред тръните розовото, обелено тяло на бивола с приплесната в тревата муцуна и с безпомощно вирнати към небето крака, върху чиито копита се полюляваше сврака или врана.

След седмица-две донасяха кожите от митровските работилници, тайно ги продаваха за тенекия мас или за бидон петрол и обущарите се навеждаха да разкрояват коравата, позвънваща като ламарина кожа.

А през това време враните и свраките с дрезгаво подвикване се събираха, примамени от миризмата на мърша. Цели облаци се виеха над нещастното животно, довчера мирно крачило в ярема и позвънвало вечер с капистрата си над стиската сено, оставена от стопанина, виеха се и изкълваваха очите, прокопаваха тунели в приплеснатия търбух — и само след няколко денонощия на поляната оставаше оглозгай скелет — бял, сияещ под слънцето, сякаш го е извайвал от мрамор, изкусен каменоделец…

Ритъмът на брадвите ставаше все по-напрегнат. Остриетата се вдълбаваха все по-настървено в огромния дънер на дъба и от хралупата му, която кънтеше, сякаш в нея се свличаха катурнати по стръмнината камъни, се показа бухал. Той трепна, заслепен от неочакваната светлина, залитна, но успя да се задържи за ръба на хралупата и взрял към безкрая своите жълти, невиждащи очи, плесна с криле и полетя. Тежката птица с няколко тласъка прекоси сянката и когато се вряза в гъстото сияние на слънцето — изведнъж пламна. Мартин видя едно огнено кълбо, което само за миг се задържа в небето и превърнато на сив облак, поръси с пепел очите му…

Абитуриентската вечер започна с шумен говор и веселие. Музикантите, седнали на сцената, свиреха танга и валсове, лампите горяха над самите инструменти и медта лъщеше ослепително, а на Мартин му се струваше, че сиянието се излъчва от самата музика. Момчетата с подкованите обуща (между тях, спомни си Мартин, бяха и тия, които сега размахваха брадвите край дъба) неумело тътреха нозе по чамовия под, мъчейки се да налучкат ритъма, застъпваха обувките на момичетата и зачервени от смущение, продължаваха да кръжат и да си проправят път в навалицата.

Имаше тогава един танец-игра: наловени в редица, абитуриентите смешно подхвърляха крака като дървени човечета, после изведнъж се пускаха, момичетата сплитаха ръце във висока арка и под нея, прегърбени и запъхтени от ритъма на музиката, се провираха затрополилите с подкованите си обувки танцьори — провираха се и тия, които сега играеха сред пустото поле последното действие от пиесата за смъртта на дъба.

Мартин ги гледаше тогава с усмивка, защото неговите съученици наподобяваха палячовците по панаирите и му беше забавно да наблюдава как тромаво се провират с тъмните си костюми под бялата арка на момичетата. Ако бе знаял тогава, че след много години тия момчета, запратени от съдбата в един старчески дом, остарели и самотни, ще се съберат да секат Дъба с живителната сянка сред изпепеленото от зноя поле, друга картина щеше да изплува пред неговите очи: белите момичета, сплели ръце в дъга, изведнъж щяха да му заприличат на оглозганите биволски ребра в незнайните пущинаци, а смешно подскачащите момчета — на враните, които се провират и тършуват сред тия сухи, трошливи от слънцето ребра…

И тогава музикантите засвириха валс. До Мартин, който стоеше самотен и тъжен в ъгъла, защото голямата радост винаги го натъжаваше, се приближи най-хубавото момиче от гимназията, което той мълчаливо и безнадеждно беше обичал. Зеленооката красавица прихвана с тънки пръсти широката си зелена пола, поклони му се и рече с тих, а на Мартин му се стори — изпълнен с нежност глас: „Дами канят“, прегърна го и Мартин, като усещаше по лицето си дъха й, неумело запреплита нозе в ритъма на валса. Момичето беше необичайно весело. То измяташе глава, от което разкошната тъмна коса се разпиляваше и закриваше лицето на Мартин, а широката зелена пола се развяваше и плуваше край него като резедав облак…

Унесен от мелодията на тоя забравен валс, Мартин чу как стеблото на дъба рязко изпука. Тоя звук го сепна и го издърпа из неговия унес, но вдигнал глава към короната на дъба, която застрашително се накланяше, той разбра, че не си припомня сега мелодията на неумело свирения от ученическата музика валс, а тя е подета от внезапно зашумелите листа на умиращото дърво.

Завъртените сякаш от внезапно налетяла вихрушка клони изведнъж се издуха и закръжиха като изумрудената пола на онова безнадеждно обичано от него момиче, което за пръв и последен път му дари своята кратка обич…

Дъбът падна с трясък. Клоните му се натрошиха от удара и полетяха към небето, заедно със сянката на огромното дърво.

Тогава из корените му изпълзя змия, залъкатуши през острите трески по напуканата земя и засъска, взряла към секачите своите огнени очи.

Мъжете хвърлиха брадвите и уплашени, без да се обръщат, затичаха с тромавите си старчески нозе и изчезнаха зад хълма.

Навярно змията беше пазителката на старото, проснато върху земята дърво.

Тя запълзя по стеблото. Нежно лъкатушеше по него, сякаш искаше да го прегърне.

Но дъбът не усещаше ласката й.

Той беше мъртъв…