Иван Давидков
Лодката на Харон (8)

През една такава сутрин в изсечената черешова градина на Есеиста се появиха градинари. Те натовариха на каруца изкопаните корени, на чието място тъмнееха купчини пръст като големи къртичини, почистиха с гребла тревата и като наредиха до оградата панери с едри като юмруци луковици на холандски лалета, се заеха да разкрасяват английската ливада на новия стопанин. Дворът, лишен от дърветата, които гъсто сплитаха клоните си и засенчваха прозорците, сега изглеждаше два пъти по-широк и една непозната глухота го обгръщаше, защото ги нямаше листата да си играят с вятъра, нито птиците — да пеят на своите голишарчета, зашавали над гнездата с жълтите си човки. „Но празното пространство има друго предимство — мислеше си застаналият до прозореца Траян Баларев. — То не задържа погледа с излишни подробности, не възпира мисълта и не я оплита в спомени… Ето един, който трябва да сътвориш сам, като Вседържителя, за шест дни и на седмия, когато седнеш да си починеш, да видиш плодовете на своя труд…“

Шест дни работиха градинарите, за да сътворят света, за който споменаваше авторът на „Папагал в лозето“, и когато на седмия ден седнаха да си починат, те не видяха разкошния плод на своя труд, а само купчини мокра пръст и приплесната от нозете им трева. Но те бяха зарили в пръстта тайната на едно бъдещо цъфтене и Траян Баларев, опрял лакти на отворения прозорец, си мислеше не толкова за празника на лалетата, който щеше да озарява след месец-два като утринна заря стените на неговия дом — повече го вълнуваше мисълта за погребаните в пръстта луковици, които трябваше да възкръснат, заплашвани от червея и къртицата, и да разтворят своята чашка, прилична на детска шепа, в която бие с крилца пчела или пеперуда…

Това възкресение на лалето го вълнуваше, защото му напомняше за съдбата на неговата пиеса „Папагал в лозето“. И тя дълги месеци беше погребана в мълчание, обхождана от литературните къртици, които искаха да изгризат корените й, но по примера на лалето тя проби пръстта и когато се разтвори нейният разкошен, както писаха по-късно, цвят, същите тия къртици, превърнати в пъстри пеперуди, започнаха да кръжат над розовата чашка с криле, които не пърхат, а издават тънък, ехтящ звук — като ръкопляскане, когато завесата триумфално се спуска.

Но и за нещо друго, не по-малко скъпо на сърцето му, напомняха тия скрити в пръстта луковици. Те събуждаха спомена за неговата сватба, когато в мразовития зимен ден през града тържествено пътуваше бялата лимузина, окичена с гирлянди лалета, специално докарани със самолет от Холандия, откъдето ги беше изпратил бащата на неговата съпруга; спомняха му дългото сватбено пътешествие по оная северна земя, с мокри, мъгливи равнини, с хотели, чиито прозорци гледаха към сивите канали на Амстердам, в които сякаш беше утаена размита пепел, или към площада в центъра на града, по чийто паметник (той не си спомняше дали не беше на Христос) брадясали младежи-скитници и техните прилични на просякини спътнички сушеха своето бельо; спомняха му вечерите край Хага, когато безкрайните градини с лалета димяха като огньове, които мракът не смогваше да угаси и те цяла нощ изпълваха небето със своето зарево, или го отвеждаха при дигите на мъгливото крайбрежие, където човекът се бореше с морето и превземаше стъпка по стъпка неговите ветровити пространства… На поляна с лалета една вечер, когато бяха излезли да се разходят край залива, той като обзет от страст юноша се огледа да не го видят преминаващите наблизо селяни, постла шлифера си на тревата и тогава жена му усети, че под сърцето й трепна искрицата на първата рожба.

Малчуганът се роди на хиляди километри от това студено море в таванската стаичка на Траян Баларев, проходи и извитите в коленцата крака подсказваха, че в жилите му тече кръвта на славния прадядо — Есеиста, но мълчаливостта и меланхоличността на първородния син напомняха за северния залив, където не само вълните се размиваха с бавен плясък по брега, но и чайките се носеха безшумно в небето, сякаш се хлъзгаха по ниските облаци…

Пролетта дойде с меко слънце и росата в градината на Траян Баларев чак до обяд блещукаше по тревата. Лалетата избуяха, пробили пръстта с твърдите си, извити като кавалерийски саби листа, цветовете им грейнаха на високи стебла и като ги гледаше от прозореца на своята спалня, още неразсъненият внук на Есеиста си мислеше с усмивка, че в градината са се строили и чакат неговото появяване взвод от гвардейци с пурпурни хусарски шапки и с изумрудени саби, вдигнати за почест.

Но докато да се приготви за тая тържествена церемония и да тръгне между редиците, които извъртат глави и следят всеки негов жест, към градината хукнаха двамата му синове, яхнали върбови пръчки. Момчетата не тичаха по алеите, а направо през тревата, заобикаляха кичурите с лалета, заставаха за миг до оградата и процвилваха, сякаш конете им, изправени на задните си крака, се готвеха да прескочат каменния зид — после отново поемаха между цветята, размахали ръце, сякаш с мъка се удържаха върху хлъзгавите седла на своите жребци… Тия лалета, които баща им би сложил като най-важен символ в семейния герб редом с перото, не събуждаха радостна тръпка в душите на децата, а усещане за вечерен бивак, където преследваната от тях армия е разпалила своите огньове, седи и вечеря, стиснала с колене алуминиеви канчета, и не подозира, че я дебнат двамина конници, които след миг ще връхлетят с викове и с размахани саби и ще направят всичко на пух и прах…

А майката, излязла на балкона да простира изпраните дрехи, гледаше своите поруменели от препускането рожби, които, струваше й се, ще изпитат същата радост, ако яхнат и бронзовия кон от паметника на съседния площад — мускулите ще шават под техните стегнати като скоби крачета и дъхът на коня ще пърли клепачите им — гледаше лалетата, чието сияние озаряваше хукналите деца, и си мислеше за своето първо пътуване до Холандия.

Петнадесетгодишна, току-що приключила учебната година, тя отиваше да гостува на своите родители и да прекара с тях лятната ваканция. Самолетът дълго се лута в облаците, които сребрееха ниско под него, прилични на старинни градове с кули и замъци, и когато най-после облачната завеса се прокъса, момичето усети, че розовина облива самолета. Помисли, че това е от залеза — толкова бързо ли мръква тук? — но когато надникна в прореза на облака, разбра, че сиянието идва от цъфналите градини с лалета, които се простираха, додето очите й виждат… Наближаваха летището на Амстердам и самолетът се готвеше да кацне. Момичето наблюдаваше лицата на пътниците, засияли от светлината на лалетата, и си мислеше с детинска уплаха, че в мига, когато самолетът се докосне до пистата, може да пламне от тия огньове, обхванали цялото поле, и да се превърне на пепел…

Тя гледаше сега лалетата в зеления двор и си мислеше за другия, нежния огън, който се разпали след години в душата й и направи от тия скромни цветя символ на нейния живот.

Траян Баларев, освежен от утринния душ и гладко избръснат, също гледаше своите момчета, които не спираха да препускат с капналите си от умора коне, гледаше лалетата и си мислеше за оная вечер, когато уби големия елен.

Бяха наклали огън. Пламъците пробягваха по патронташите и по бутилката на седналите да се почерпят ловци. Всички говореха, смееха се, а той гледаше проснатия на тревата елен. Рогата му, забодени в пръстта, бяха повдигнали главата, ноздрите сякаш душеха въздуха, а краката, свити като пружини, се готвеха за скок. Но голямото кърваво петно на хълбока подсказваше, че тоя спасителен скок към тъмнината на гората няма да стане никога.

Траян Баларев си припомняше със сладострастен трепет мига, когато вдигна пушката да се прицели, видял как еленът се показа из глъбината на гората и спря на поляната. Разкошните му рога се изписваха в небето като изваяни от злато. Еленът ги тръсна, за да падне една заплела се в тях клонка, която ги загрозяваше, и се взря в застаналия наблизо човек. Мълчаливият разговор, който можеше да завърши с възхитената усмивка на човека и с попукването на гората, разлюляна от изчезващия елен, бе прекъснат от изстрела на Траян Баларев. Величественият горски красавец се завъртя, падна на колене и забоде муцуна в тревата. „А сега се изправи!“ — каза внукът на Есеиста, който и друг път беше наблюдавал с особено удоволствие агонията на простреляния дивеч, и еленът му се подчини като на дресьор в цирк: изправи се на треперещите си крака и когато мислеше, че ще затича, залитна. „А сега един пирует вляво!“ — продължи ловецът. Жертвата му мъчително затанцува, рогата натежаха, сякаш се наляха с олово, и еленът падна на земята.

— Ще покажа на децата раната, за да видят какво снайперско око има баща им! — усмихна се Траян Баларев, вгледан в стичащата се по хълбока кръв.

Тя имаше цвета на лалетата от Амстердам. Сухата земя не успяваше да я попие и широкото петно потъмняваше, превърнато в гъста катранена локва…

След завръщането си от лов Траян Баларев отваряше багажника на спряната до къщата бяла лимузина и се суетеше не толкова, че не смогваше да прибере убития дивеч — правеше му удоволствие да наблюдава как съседите надничат през прозорците и със завистливи или с любопитни погледи го съпровождат, когато се качва по стълбището, понесъл купчина фазани или едър сякаш обхванат от скреж по корема заек, чиито уши се влачат по стъпалата.

Когато уби елена, няколко вечери прозорците на големия дом не угасваха дълго след полунощ. Чуваше се музика, от време на време говорът затихваше и тогава се долавяше позвънването на чашите над празничната трапеза. Главите на гостите ту се докосваха, сякаш събралите се на вечерното тържество заговорничеха, ту се отмятаха изведнъж и гърлен смях, насълзил очите им, дълго ги разтърсваше… Оня, който не познаваше привичките на Траян Баларев, можеше да си помисли, че стопанинът празнува годишнина от сватбата си или някое от децата му има рожден ден, и едва ли щеше да му мине през ума, че простреляният в планината елен е повод в разкошната столова на стария дом да се съберат събратя по перо от едната и от другата страна на барикадата, както обичаше да се изразява Есеиста, въпреки че не беше прав в съждението си, защото барикадата фактически беше една, но някои заемаха места по слънчевите й възвишения, а други се гушеха в сенчестите падини. Оттам идваше недоволството, а като се има предвид себелюбието на осенените от музите — и злобата на един към друг, която приемаше различни форми, явни и прикрити, но сянката й винаги биваше тежка и усойна.

Внукът на Есеиста дереше елена така съсредоточено, сякаш не хлъзгаше острието под влажната кожа, а се мъчеше да отлепи две страници, в които да прочете непознати досега тайни. Кожата се свличаше с тих звук, като че ли вятър размърдваше опадалата шума в покрайнината на гората, където проехтя изстрелът, оголялото тяло се изтягаше и олекваше, а тласъците на ножа поклащаха рогата и те равномерно потракваха по пода, сякаш секундарникът на невидим часовник броеше изчезващите мигове на опиянението, обзело ловеца.

Траян Баларев разсичаше елена точно по средата — прешлените хрущяха под сатъра и тук-таме се показваше като сребърен шнур гръбначният мозък, — вземаше едната част и я отнасяше в кухнята, за да приготви ястията за първата гощавка, а другата плешка, която се хлъзгаше в ръцете му и той едва успяваше да я удържи, сместваше в хладилника — за тържествената вечеря, която щеше да се състои след няколко дни.

На първата гощавка той канеше приятелите и съмишлениците на своя дядо — Есеиста.

Повечето от тях бяха възрастни, болнави хора, които си стояха вкъщи до своите кашички и сиропи и само в спомените им витаеха някогашните нощи на бохемството. Диети без сол, по една глътка алкохол, колкото да не забравят вкуса му, ябълка преди сън — и толкова. Кой от тях ще посегне с охота към уханното еленско месо, което самият Траян Баларев така изкусно маринова и задушава?… Знаеше, че някои от тях ще опитат само по къс от предложеното им бутче и след това ще поискат сварени картофи или салата, но други (той познаваше ненаситността на някои стари хора), ще ядат с такова настървение, забравили за своите болести, че брадите им ще лъщят от потеклата по тях мазнина.

Важно беше не толкова яденето и пиенето, друго имаше по-голяма стойност в такива вечери — усещането за взаимност, приятелските разговори, мимоходом подхвърлената похвала, която радва и окрилява…

Старците го затрудняваха с това, че трябваше да отива с колата да ги докарва за вечерята, а после пак да ги връща в единия и в другия край на града, но той преодоляваше това неудобство, защото не забравяше, че те са стари кримки, както ги наричаха някои негови приятели, но тия кримки можеха да дадат изстрел, когато е необходимо, и да улучат целта. Какво му струваше да окаже внимание на старите литератори, от мнозина вече зачислени в запаса? Те участвуваха в журита и комисии и тяхната дума нерядко можеше да бъде решителна…

След няколко вечери старият дом отново се оживяваше.

Тоя път край празничната маса се нареждаха, небрежно нахвърляли по столовете якетата си, ония брадясали, дългокоси посетители в кафенето на интелектуалците, които бяха уверени, че са призвани да очистят от плесента плода на словото и да изскубнат бурените в литературната нива, където са кретали след стародавните си рала Есеиста и неговите сподвижници…

На предишната вечеря старците се оглеждаха някой да не запуши, да няма — не дай боже! — отворен прозорец, че току-виж станало течение и бронхопневмонията е готова, а сега столовата плуваше в тютюнев дим, който се диплеше от веселите гласове на гостите, прозорците бяха широко отворени и скриптенето на трамвая така ехтеше по стените, сякаш ватманът движеше своята мотриса по средата на масата — между чиниите с дъхтящо на магданоз и на гъби ястие и между гъсто наредените бутилки…

Докато гостите вечеряха и алкохолът още не беше замаял главите им, разговорът вървеше спокойно, с шеги и закачки по адрес на един или друг събрат по перо, но когато празните бутилки започваха да се търкалят по масата и някой пепелник, небрежно блъснат, разпиляваше своите угарки по килима, атмосферата ставаше буреносна и нечия ръка светваше под полилея като размахана за сеч сабя:

— Време е старите кранти да се приберат в оборите и да дъвчат там овеса на своите пенсии! Литературата е хиподрум, където трябва да мерят силите си жребци, а не куцукащи посмешища! — разпалваше се един голобрад автор с белег на горната устна, вирната като на заек.

А старите кранти, за които ставаше дума, само преди няколко вечери тихо и кротко седяха край масата, където сега бушуваше младата кръв, и Траян Баларев се беше постарал да не остане никаква следа от тяхното посещение — прибра в мазето един забравен бастун, а ако беше чул по-рано шегата на оня със заешката устна, навярно щеше да огледа внимателно килима под масата, а също така и стълбището — да не би там да е паднала някоя изтрита подкова от краката на някогашните литературни жребци, превърнали се сега, по неумолимата прищявка на съдбата, в дръгливи коне — посмешище за ония още непознали юздата жребчета, лекомислено повярвали, че ще слушат само тържествените звуци на музиката в препълнените хиподруми и ще навеждат глави, за да усещат как гъделичка шията им лавровият венец…

Тия млади, дръзновени души мечтаеха за голямото състезание, но ги увличаше не волното препускане, когато вятърът свисти в ушите и най-голямата награда е удоволствието от самия бяг — повече ги блазнеше победата, независимо на каква цена е постигната. Защото се случваше конят, спечелил едно или две състезания, пожизнено да остане шампион — без да препуска до задъхване с другите, а спокойно да дъвчи зобта на своята стара слава…

Траян Баларев разбираше, че неговите приятели, носени от все още непозналите поражение криле на младостта, се увличат, но не им противоречеше, защото знаеше, че съгласяването никога не подкопава основите на приятелството, смееше се, също замаян от алкохола, и позвънването на чашите му наподобяваше напрегнат тропот на копита.

Той се виждаше устремен към крайната цел редом с жадните за победа жребци, подхранвани от овеса на тяхното добро самочувствие, виждаше се редом с тия затрептели от напрежение хълбоци, а след миг — с една глава пред тях, защото те не подозираха, че някой от старите коне, над който се надсмиваха сега, има почетната длъжност да стои на трибуната, където се решава съдбата на състезанието, и той следи с доброжелателно око не някой друг, а самия Траян Баларев, и потропва от удоволствие, че неговият любимец, в чиито жили тече кръвта на Есеиста, вее гривата си като знаме, предусетило мига на победата…