Иван Давидков
Лодката на Харон (2)

Дълго време не бяха се виждали и една привечер Мартин реши да се обади по телефона на Есеиста. Знаеше, че в неговата разкошна къща до завоя на трамвайната линия, където старият писател беше прекарал много години от живота си, сред подсвирването на скорците в черешовата градина и почукването на дъжда по бакърената ламарина, облякла мансардния етаж, сега се разполагаше неговият внук, нашумелият автор на пиесата „Папагал в лозето“, знаеше, че едва привдигнал се от тежко боледуване, Есеиста е докарал багажа си в една гарсониера на шестия етаж, в далечен квартал на града, до който се пътува с автобус през разкопано от багери голо поле. Безпокоеше се за здравето на своя приятел и очакваше да чуе в слушалката неговия отпаднал глас, а приятно го изненада бодрия му тон, който караше мембраната да позвънва. Старият литератор му каза, че от няколко седмици се чувства много добре и го помоли, ако няма някаква срочна работа, още тая вечер да му дойде на гости. Ще поседят, ще пийнат по чаша чай, ще си поговорят.

Мартин прие с удоволствие поканата му. Облече шлифера си и потърси шал, защото навън ръмеше и мократа шума по тротоара му подсказваше, че времето на тихия листопад, което така го радваше всяка есен, вече се е изнизало, без да го усети зад стените на стария дом, откъдето рядко излизаше, увлечен в своята работа. За приближаващата зима му говореше скрежът, обхванал хребетите на планината, сив и хладен като разпиляна в небето пепел от догарящите листопадни огньове, чиято жарава още припламваше в подножието на стръмните скатове — на тласъци, със синкави езичета, в които се усещаше пронизващ хлад.

 

 

Докато стигна с трамвая до моста, откъдето тръгваше автобусът за новия квартал, докато шофьорът, закрепил до кормилото гъгнив бакелитов транзистор, надничаше в близкото магазинче, за да си купи хляб и кофичка кисело мляко, мръкна съвсем.

Автобусът се тресеше по разкопани улици. Из тъмнината излизаха котки, очите им за миг светваха като фосфорни — и изчезваха. А когато запъхтяната машина навлезе в полето, откъдето се носеше дъх на влага и на листопад, към Мартин започнаха да приближават светлини на къщи — еднакви на ръст панелни здания, които изглеждаха в мрака като картонени кутии: някъде натрупани на една грамада, другаде нахвърляни из полето, сякаш ги е карал някой камион, изтърсил ги е из каросерията и те са останали така — край пътя.

Тъй като всички къщи бяха еднакви, а редките мижави лампи едва осветяваха улиците, по които се луташе Мартин, той изгуби доста време, докато намери блока, където живееше Есеиста. Всички хора тук бяха новодомци, не се познаваха и когото да попиташе за търсения в тъмнината дом, щеше да вдигне рамене и да му отговори: „Съжалявам, но не мога да ви помогна. В тая панелна веселена и аз трудно намирам своето жилище…“

Както му беше тръгнало, оставаше и асансьорът да не работи. Оказа се, че тоя път му провървя. Кабинката заскриптя и като се изпълваше със светлина от лампите по площадките на стълбището, понесе Мартин към шестия етаж, където го чакаше Есеиста и навярно се безпокоеше поради неговото толкова дълго закъснение. Позвъня — и в прореза на открехнатата врата видя познатото лице. Лампата осветяваше тъмната, дребна фигура на Есеиста откъм гърба, обгръщаше я със сияние и ушите на стареца, леко заострени, извити като дръжките на гръцка амфора — изящна украса на неговата смалена от годините, оголяла глава, — светеха подобно бисерни раковини. Прегърнаха се (Мартин усети как в тъмния костюм се хлъзга олекналото, изсушено от болестта тяло на неговия приятел) и като прекрачваха купчината книги, още неприбрани от антрето, тръгнаха към единствената стая на стария литератор, която му служеше и за спалня, и за кабинет.

— Снеми шлифера си, драги Калинов — заситни край него Есеиста. — От няколко дни пуснаха парното и аз като стар котарак не се отделям от радиатора. Опра гръб на ребрата му, сложа папката с белите листа на коленете и започвам да гоня думите, както децата гонят топката по поляните между блоковете… Знаеш ли, тая панелна държава, на която станах незабележим от никого жител (тук единствените знаменитости са самунът хляб и кофичката кисело мляко, които изчезват още в ранните часове на деня от все още единственото магазинче на нашата улица), ме настройва за работа и аз като оня древен Антей отново опирам крака на земята и усещам в себе си жизнените сокове на това просто, но възвишено човешко битие, от което ме беше отделила оградата на моя предишен дом, чиито отрупани с мебели и с какви ли не вещи стаи — защо са ми били на мен, останалия сам в старостта си човек? — се изпълваха само от ехото на стъпките ми, когато слизах по махагоненото стълбище, запътен към кафенето на интелектуалците, където от месеци не съм стъпвал и искрено да ти кажа, никак не съжалявам за това. Лиших се от оная подтикваща ме за творчество атмосфера, както съм мислел тогава, от цигарения дим и от ласкателствата на насядалите край масите слуги на словото. Те, както знаеш, все одумваха тоя и оня и се канеха да кажат тежката си отмъстителна дума на литературните съдници, които се преструваха, че не ги забелязват — и все не успяваха да сторят това, замаяни от алкохола и от прекаленото самочувствие.

— Твоят стол в кафенето стои празен — каза Мартин. — Когато отида там, точно в 12 часа по навик, поглеждам към фонтана при театъра и очаквам, че ще видя да се задаваш в обичайното време, размахал чадъра, както си правил толкова години вече… Изчезват колоритните фигури, драги приятелю — продължи Мартин. — И аз рядко се наканвам да прекрача прага на тоя опушен храм с ангели, лишени от криле — усмихна се той, защото усети, че повтаря познатата фраза на Есеиста от неговата отколешна книга „Разум и законороден порив“ — влизам и виждам млади, непознати хора. Няма с кого една дума да размениш…

— Чадърът е тук — посочи към закачалката жителят на панелната държава. — Ще го взема някой ден и ще намина да видя старите си приятели. Но знаеш ли, предпочитам уюта на моя скромен дом и общуването с книгите, които все още лежат по пода…

 

 

Мартин наблюдаваше жълтеникавите очи на стария литератор, размазани от дебелите лупи на очилата, гледаше неговия неизменен, поизвехтял черен костюм и тъмната вратовръзка с лъснал от докосването на адамовата ябълка възел — толкова години го беше виждал с тоя костюм по президиумите, в тържествени часове — и се мъчеше да разбере дали Есеиста искрено споделя със своя гост дълбоко изстрадани мисли, върнали го към началото на неговия пълен с надежди и всеотдайност творчески живот, когато, струпал багажа си в единствената стаичка на влажен приземен етаж, е редял първите страници на своите книги… Дали върнала го към най-светлите часове на живота му тръпка го караше вглъбено да оглежда и премисля изминатия от него път, или седналият срещу Мартин старец — не на разкошен фотьойл с резба и с вишнева дамаска, в какъвто потъваше до бюрото си в къщата с черешовата градина, а на прост кухненски стол с напукана букова облегалка — разиграваше сцена от непозната пиеса на своя внук, в която главният герой, познал и лицето, и опакото на живота, докосва с вървели по небето нозе коравата земя на обикновения човешки живот и с помъдрялата усмивка на Антей опира гръб до набързо и небрежно измазаните стени на едно панелно жилище, което му изглежда като дворец от приказките за Шехеразада?

 

 

Мартин го слушаше и разбираше, че Есеиста говори така, за да пропъди у него, който много добре го познаваше в годините на неудържимия му възход, чувството за крах и съжаление. Свит между купищата още неподреден багаж, Есеиста приличаше на пепелява мишка, подвила опашка до посъскващия радиатор, а от съзнанието на Мартин не можеше да изчезне мисълта, че вижда стар, помръдващ с тъмния си гръб кон, участвувал в много състезания и с внезапни спринтове изпреварвал другите, стар кон, който сега дъвче твърдото сено на своите делници, забутан в една разровена покрайнина, но съхранил в ъгълчетата на очите си пъстротата от напрегнатия бяг в едно последно състезание, което все още не е загубено.

 

 

Всичко беше станало съвсем просто.

Внукът на Есеиста пристигнал в старата, посветваща с бакърената ламарина на мансардата си къща на своя дядо направо от родилния дом, откъдето носел, свита като пашкул в снежнобялата пелена, своята трета рожба. Черешовата градина от двете страни на алеята, по която вървял щастливият баща, цъфтяла, птичета се боричкали в гъстите бели клони и от тях се ронели цветчета. Те падали по рядката косица на темето му, направена на бразди от мокрия гребен, и оставали там като конфети от бал на нимфите, откъдето бавно закрачилият по алеята мъж се връщал със скъп подарък.

 

 

След него вървяла жена му, сподиряна от двете си момчета. Те не се държали за ръката й, както по пътя, а се мушкали между дърветата и крещели от радост, когато по лицата им се посипали белите цветчета. Правнучетата на Есеиста, които съпровождали полюляващото се в ръцете на баща им тяхно трето братче, бързали да видят своя любим прадядо, да се качат на коленете му и да разгледат книжките с картинки, наредени в неговата висока до тавана библиотека.

Старецът видял от прозореца приближаващата се свита, зарадвал се на момченцата с къси панталонки и с моряшки блузки, над които червенеели барети, прилични на холандските лалета по бялата лимузина на неговия внук в деня на сватбата, и му станало особено драго, че новото поколение е съхранило отличителния знак на техния род — двамата малчугани подскачали с пъргави, плавно извити в коленете крака — като млади ездачи, които тепърва ще ударят пети в ребрата на живота.

След третото раждане жената на Траян Баларев, която и без това била слаба и анемична, приличала на восъчна фигура. Тя вървяла леко приведена, с воднисти торбички под очите и бежовото манто, надигнато от гърбицата зад лявото рамо, висяло отпред и се полюлявало при всяка нейна крачка.

Есеиста слязъл по стълбището, което скриптяло, разтворил широко вратата и посегнал да поеме от ръцете на своя внук новороденото, чието носленце розовеело между пеленките. Поел го с такава радост и вълнение, с каквато не бил поемал дори литературните издания, в които критиците възхвалявали неговите книги.

Влезли в просторния кабинет, наместили се в посветващите с вишневата си дамаска кресла. Старецът тръгнал към бюфета и като разклащал с вървежа си гъсто наредените кристални чаши, започнал да търси бутилката, донесена от далечна страна и пазена за най-щастливия повод. Намерил я, отвъртял с радостно скриптене металната капачка и се чукнали за здравето на новороденото. А то не разбирало тържествеността на тоя миг и въпреки че майката го люлеела в прегръдката си и му шепнела нежни думи, тънко и кресливо плачело, давело се и мъничкото му като топлийка личице ставало тъмномораво. Другите две момчета започнали да тичат от стая в стая, хлъзгали се по паркета, падали върху надипления килим, събаряли книги и столове, а в най-радостния миг на семейното тържество една скъпа кристална ваза се катурнала от масичката до прозореца и разпиляла в нозете на стария литератор своите остроръби късчета… Есеиста, който имал срочна работа, помислил, че гостите ще поседят още час-два при така развълнувания от случилото се дядо и ще си отидат, защото виждат недовършената страница на пишещата машина, а родителите не бързали да вземат на ръце укротилото се вече и заспало бебе и да поемат към стълбището. Останали до вечерта, а когато запалили разкошните полилеи, Траян Баларев рекъл на своя дядо:

— Ние решихме да останем тук. Свои хора сме — ако не си помогнем, кой друг ще ни излезе насреща? Аз съм вече баща на многодетно семейство — да са живи и здрави правнуците ти, да се радват и гордеят, че са потомци на такъв прославен орач, както се казва, на литературната нива — но как да остана с тях в това тясно ателие, преотстъпено ми преди години от един твой познат живописец?… Когато бях сам, волна птица, нямаше за мен по-хубаво жилище от него. Работи, никой не ти пречи. Няма съседи, няма кой да наднича вечер и да ти брои гостенките… Скъпа ми е тая мансарда, защото стените й, ако заговорят, дори Казанова няма да се умори да ги слуша — усмихнал се той и погледнал дали жена му не е наблизо. Тя била отишла в съседната стая да смени подмокрените пеленки на детето. — Та, викам си, дядо има разкошна къща, в която живее съвсем сам. Какво ще му попречи да ни даде една-две стаи? Останалият дом е на негово разположение. Ще си работи, както досега, и ще му идват светли и радостни мисли, когато слуша гласчетата на своите правнуци. А вечер ще ги държи на коленете си и ще им разказва ония сладки приказки, с които и мен е приспивал… Помниш ли — прегърнал го през рамото прославеният автор на пиесата „Папагал в лозето“ — как се сгушвах в халата ти като коте и ти, сложил длан на косицата ми (мислел ли съм тогава, че от ония златисти кичури по темето ми ще остане само рядка паяжина?), тихо, както вечерния дъждец по прозореца, ми разказваше приказката за Снежанка и седемте джуджета?

— Помня… — казал старецът.

Траян отишъл до своята мансарда — да донесе пижамки на децата, кошче за бебето и друг багаж, който им бил нужен на първо време, — а жена му се заела да подреди за спане южната стая, в чиито прозорци се докосвали и ухаели клоните на цъфналите череши.

И се случило така, както в приказката за таралежа — пуснали го под леглото, а той се качил на възглавницата…

 

 

Докато Есеиста наливаше чая, като мокреше масата, защото чайникът се люлееше в треперещите му ръце и той трудно улучваше чашките, Мартин излезе на балкона да изпуши една цигара. Лъхна го мирис на печени чушки. Помисли, че това вечерно домашно ухание идва откъм отворената кухненска врата на някой съседен дом, а видя на купчината пръст до отсрещния блок накладен огън. Пламъците ближеха широка ламарина, върху която се гърчеха и пухкаха грамада чушки. Друга грамада, вече познала изпитанието на огъня, лежеше върху прострян вестник и стопанката с едри ръце на селянка, навярно отскоро пуснала корен сред тия изкопи, чистеше прегорелите люспи на чушките и ги пилееше по тревата.

— Провинциална хроника… — усмихна се Мартин. — Златното време на туршиите…

Той си представяше как тая миризма на препърлени чушки, примесена с дъх на оцет и на мерудия, прелита вечер като ангел на съня край балкона на неговия приятел, когато той търси по белия лист път за златните нозе на Терпсихора, залутана в тая покрайнина, или за Аристотел, възпят в неговите есета, който трябва да се промъкне през Термопилите на своята болка, за да достигне до прозрението.

Термопили за Есеиста бяха станали тия още неразчистени от вар и ръждясали железа пролуки между сивите здания, но прекосявал вече толкова пъти техните пространства и сепван от някоя профучала над главата му детска топка, беше ли достигнал той както древния мъдрец до прозрението?

 

 

— Чаят ще изстине — каза Есеиста, застанал до своя гост на балкона. — Вечерния пейзаж ли съзерцаваш?… Приятно е светът да се гледа отвисоко. Имаш усещането, че си издърпал нозе от уличната кал, от суетнята, от стремежа с лакти и нокти да се измъкнеш и да оставиш другите зад гърба си… Знаеш, че се лъжеш, но ти е приятно…

— Вдишвах аромата на печените чушки — посегна Мартин към чашката с чая — и си спомнях есенните дни в моето родно градче. Тогава по улиците кладяха огньове, варяха мармелади и на нас, децата, когато се връщахме от училище, ни даваха по лъжичка — да опитаме. Минеш само по една улица и си готов — няма защо да обядваш…

— Тук не сме спазили докрай традицията. Печем чушки и варим компоти. До мармелади още не сме стигнали — отвърна му Есеиста, заслушан в нарастващия моторен шум по улицата. — Запорожците се завръщат! — продължи той и отново поведе към балкона своя гост.

Фразата на неговия приятел му прозвуча тържествено като цитат от стара хроника. Представи си колко приятно ще му бъде да види от зареяния в небето дом на Есеиста как се задава долу сотнята на запорожците, обгърната от потракването на копитата, как атаманът се поклаща пред своята свита, сякаш плува над седлото — широките му шалвари се издуват и спадат като ковашки мехове, дългият кичур над обръснатата му глава подскача от резкия ход на коня, а огромните рижи мустаци, запълзели чак по раменете му, пламтят от дишането на предводителя… Очакваше да види снажните му спътници — с дълги украински жупани, разлюлени от нервно потрепващите конски гърбове и затракали по стремената с каниите на извити, жадни за сеч саби, а видя върволица дребни, засветили с фаровете си, подскачащи по изкопите автомобили, които се настигаха, казваха си нещо с висок, задъхан от бързане глас, като че ли се караха, а чистачките потракваха, сякаш триеха потта по челата на обеднялото ламаринено казашко потомство…

— Връщат се от близки и далечни села, където са превърнали във вили своите напуснати родни домове — избърса очилата си от заръмелия дъждец старецът. — Всяка неделна вечер е така. Вавилонско стълпотворение…

Есеиста беше слязъл от звездобройската кула на своя предишен дом, където сега се отдаваше на съзерцанията си внукът му, обкръжен от своите синове (и от най-малкия, вече проходил) — трима казаци, които се разтъпкваха, сякаш преди миг са пуснали юздите на своите коне, — беше слязъл и като потриваше зачервените си клепачи, гледаше как уморените пътници разтоварваха своите метални жребци, които и спрели още пръхтяха, сякаш не можеха спокойно да си поемат дъх след дългото препускане… Нищо не му напомняше за славните витязи на Тарас Булба — само по някоя връзка праз, увиснала до хълбока на посивелия от прах казашки потомък, светваше под уличната лампа като мустака на легендарния предводител и изчезваше в дъждовната мрачина.

— Ето ти тема, а ти търсиш Аристотел… — отново посегна към изстиналата чаша с чая Мартин.

Есеиста не му отговори. Навярно мислеше за нещо друго.

 

 

Преди две седмици той повика такси и като чака цял час шофьора, който мърмореше, че тук и дяволът трудно може да се оправи, отиде в едно от издателствата да вземе коректурите на своята нова книга „Икар, но дали само той?“. Е, не можеше да се каже нова, тъй като в нея бяха събрани познати творби от „Еманация“ и „Дългът — това е всичко“, но към тях авторът беше прибавил десетина наскоро написани есета, както беше правил неведнъж, и книгата звучеше съвсем по новому.

Сложи коректурите в чантата и реши да намине към своя предишен дом — да се поразходи из черешовата градина, да се порадва на децата и да види дали са заринати розите, защото вече застудява, а затрупа ли ги снегът, може да измръзнат.

И видя картина, от която причерня пред очите му. Цялата черешова градина беше изсечена. Дърветата, които сутрин чукаха с клонките си по неговия прозорец, за да го събудят, и в дъждовно време го радваха с тихата, сякаш подхваната от флейта мелодия на своите листа, лежаха нахвърляни край оградата.

Срещна го внукът му все още сънен, макар че беше време за обяд, с подпухнали очи, и по говора му старецът разбра, че дълго се е заседял, навярно през нощта, до чашката.

— Убих сърна — каза му Траян. — И дойдоха гости. Уж само за вечеря, а тръгна сладка приказка и останахме до сутринта… Влез — хвана той под ръка дядо си и не се мръщи, като видиш, че всичко е разхвърляно. Още не сме прибрали трапезата…

— А градината? — погледна го дядо му с побелели от гняв устни. — Кой варварин направи това?

— Защо варварин? Аз повиках секачи да разчистят двора. Обичам английската ливада. Мека тревица — да я усещаш като кадифе под стъпките си. И сред нея — холандски лалета. Ти го помниш от деня на моята сватба… Има ли по-красиво цвете от холандското лале?

Старецът не влезе в къщата, където, навярно метната върху някое кресло, лежеше надупчената от съчми сърнешка кожа. Тръгна, без да се сбогува, като опипваше студената мазилка на оградата, защото усещаше, че краката не го държат и ще падне…

 

 

Пътниците се прибраха. Улицата утихна. Чуваше се само дъждът, който плющеше по гърбовете на останалото пред заключените входове запорожко потомство.

 

 

— Кръгът се затваря… — примъкна стола си до радиатора Есеиста. — Започнах своя живот в един приземен етаж, от чиито прозорци виждах само обувките на минувачите, и ще го завърша в това панелно обиталище. Толкова път извървях през живота си, за да се изкача по стълбището до един шести етаж. Но ми провървя в друго — оттук мога да гледам звездите и пролет да слушам забравените мелодии на жабите… Знам, че си се подсмихвал, когато си ме гледал как се лутам да търся своя стол в президиумите. Нали помниш как веднъж си бях забравил очилата и вместо в залата, където ме чакаха, се обърках и влязох в съседната зала — там трябваше да свири един полски пианист… Качих се на сцената и седнах на свободния стол — помислих, че другите от президиума още не са дошли. За смях щях да стана, ако ти не беше ми помогнал да отида до другата зала…

— Спомням си — каза Мартин. — Жалко, че тогава не чу пианиста. Той изпълни като магьосник „Брилянтния валс“ на Шопен.

— И така — стъпка по стъпка — стигнах до своя най-висок президиум: до тая гола стая с нахвърляни пакети по пода… Мисля си сега — защо беше всичко това? Аз можех да напиша книгите на своя живот — не го направих. Защо? Сила ли не ми достигна? Не — аз не избрах страданието, а потърсих лекия път…

Мартин го слушаше и не можеше да повярва, че тия думи ги изрича познатият му самоуверен литератор, който не оставяше непремината преграда по пътя си. Сигурно постъпката на неговия внук беше го засегнала дълбоко и той правеше сега своята равносметка.

— Не разказах честно и искрено за своя живот, не минах по пътеките му, откъдето е идвала при мен радостта, не надникнах в тъмните му ъгли, не описах хората, които съм обичал и мразил… — театрално говореше той. — Ти по-добре от мен знаеш, драги Калинов, че големите книги на писателя — това са неговите безпощадни изповеди… Чувах да ме наричат ветропоказател и се засягах дълбоко. Сега разбирам, че са били прави…

Мартин го гледаше с недоумение. За пръв път чуваше от устата на Есеиста такова откровение.

— Клозетните тръби къркореха зад стената на моето отколешно жилище в приземния етаж. Влага избиваше по стените. А аз седях до белия лист. Пишех. Късах написаното. Споделял съм с тебе мисълта, която ме крепеше тогава: „Ти, обреченият на словото, помни, че си слуга на бъдещето. Днешният ден може да ти дава само трохи, но утрешният — тогава може да те няма вече, ще ти каже заслужената благодарствена дума…“ В ония години се продаваше къщата с черешовата градина. Минавах вечер край нейната ограда и си думах: „Ти ли, драги приятелю, се оказа най-големият глупак? Седиш и те просмуква влагата на приземния етаж, а другите, с една троха талант, дигнаха къщи и замогнаха. И ти ли не можеш да издаваш като техните книжлета: тук малко любов и изневяра, там пистолетен изстрел и човек, проснат на тротоара?“… Започнах. Хората се блъскаха да купуват моите книги, защото искаха да узнаят дали ще се разкае оня, който е изневерил на жена си, и дали тайният агент ще се измъкне от клопката… И една вечер усетих на дланта си ключа на мечтана разкошна къща — ръбест и тежък като ключ на стара крепост.

— Когато човек направи първата крачка, следва другата — каза Мартин, който знаеше тая история, но изповедта на стареца й даваше нови измерения.

— Другата крачка беше опиянението, че имам всичко и това ме прави непоклатим. А се оказа, че съм стъпил на пясъчен бряг… Понякога сънувам старата къща, разхождам се под кристалните полилеи, спирам се да погледам колекцията от пеперуди, която красеше кабинета ми, а когато се събуждам, виждам да виси над мен една оплюта от мухите крушка…

— Твоят внук, надявам се, ще поживее там временно и ще си намери подходящо жилище — поиска да го успокои Мартин. — Тъстът му няма да векува в Холандия. Ще се върне някой ден и с валута може да му купи най-разкошен дом.

— Ти не познаваш добре моя внук — продължи Есеиста. — Той е като папагала от неговата пиеса: намести ли се в лозето между зрелите гроздове, и дяволът не може да го изгони… Е, аз бих могъл — прозвуча бодър тон в гласа на стареца, — съдът ще бъде на моя страна, но какво ще кажат хората: „Вижте го стария егоист, седнал да ни облагородява със своите писания, а изхвърлил правнучетата си на улицата…“

Мартин познаваше добре характера на стария литератор и беше убеден, че това е нервна криза, която той ще преодолее, защото Есеиста беше от хората, които винаги можеха да намерят изход, без да подбират средствата.

Старецът нервно се разхождаше от прозореца до вратата и Мартин отново долавяше в стъпките му тропота на кавалерийски кон, изгубил своята ясла от полирано дърво, пълна със златист овес, и оставен да търси оскъдна трева сред изкопите на един квартал в покрайнината. Той беше уверен, че старият кон отново ще тръсне грива, когато чуе звуците на полковата музика, и отново в походката му ще се усети увереността на жребеца, който рядко е губил състезанието.

Погледна часовника си. Минаваше полунощ.

Сбогува се. Вдигна яката на шлифера и като слушаше поскърцването на асансьора, тръгна в дъжда да търси последния автобус.