Мариан и Бронуен седяха край масичка в откритото кафене на ъгъла на Понте Вехио, вееха си с листовете за менюто и пиеха лимонада с лед. Над тях сред готическите, ренесансови и барокови сгради небето се издигаше с най-хубавия възможен син цвят, без нито едно облаче. Двете с Бронуен бяха пристигнали във Флоренция предишния ден след една среща набързо със Стефани и Матю, чийто полет за Ню Йорк бе един час преди техния. Мисълта, че на нея се дължи сдобряването им, угнетяваше Мариан, но тя успешно го скрила, дори успя да се засмее весело, когато тогава Матю я дръпна настрани и й каза да не вярва и дума от онова, което Уди й бе разказал за него.

Чула това, Стефани засмяна бе прегърнала Мариан.

— Той е толкова суетен, че взе на сериозно как с Уди цяла вечер сте говорили за него.

— Но така беше — искрено й бе отвърнала Мариан, а очите й се смееха.

— Идеше ми да го ударя — бе казала сериозно Стефани.

— Но ти вече го направи — напомни й Матю.

В мига, когато бе прозвучало последното повикване за полета им за Ню Йорк, Бронуен се върна от телефона.

— Някои подробности в последната минута — бе казала тя на Стефани и двете бяха тръгнаха към паспортния контрол, а Мариан и Матю ги следваха.

— Много ми е интересно какво е толкова спешно — бе подхвърлил той, — но се радвам, че ще се срещна с Франк Хейстингс.

— Стефани спомена, че той искал филмът да се ускори.

— Знам. Бихме могли да го направим, ако има какво да снимаме в Италия. Така че от теб зависи, умнице. Дано успееш да изровиш нещо, но помни, не се отклонявай от отъпканата пътека.

Смайването й от думите му сигурно си бе проличало, защото той набързо я бе прегърнал, след това се бе пошегувал, че му се плаче на раздяла, а после бе откъснал Стефани от Бронуен, за да я преведе през бариерата.

Флоренция независимо от горещината и непоносимите туристи беше много по-романтична, отколкото си я бе представяла.

— Ако Серджо Рамбалди не се появи в следващите пет минути, ще отида при някой от тези художници да ме нарисува и ако от мен остане само малка локвичка, поне ти ще си спомняш как съм изглеждала — недоволно измърмори Бронуен.

— Смяташ ли, че ще дойде? — попита Мариан, докато наблюдаваше минаващите ученици.

Бронуен сви рамене.

— Точно в този момент ми е толкова горещо, че почти не ме интересува. Защо предложи да се срещнем тук? Не можеше ли поне да избере някое сенчесто място?

Мариан мръдна стола си, за да минат двама японци, а после остана с отворена уста, когато една от камерите им преобърна сламената й шапка.

— Ето, край на достойнството ми — отбеляза кисело тя, след като те се извиниха, вдигнаха шапката й, а после зяпнаха, като видяха как косата й беше прилепена към главата с малки фиби.

— Сложи я, преди някой да те е видял — засмя се Бронуен. Загледа се как потокът от туристи продължава по моста и се смръщи. — Сигурно са луди, за да дойдат по това време на годината. Гледай ги, потънали в пот и прах, а от миризмата на каналите направо ми се повдига.

— Знаеш ли дали Матю е идвал някога във Венеция? — нехайно попита Мариан.

— Нямам представа, мила, но Господ да ни е на помощ, ако трябва да снимаме по това време на годината. Можеш ли да си представиш как бедничкият Уди се опитва да спре движението? — Засмя се от абсурдността на идеята. — А като познавам Матю, той ще успее да го накара.

— Те отдавна работят заедно, нали? Уди ми разказа всичко, когато излязох с него.

— И аз така мисля. Почти съм сигурна, че са работили заедно, когато Стефани се е запознала с Матю. Какво мислиш за Уди? Нали между вас двамата не се започва някаква история?

— Не. Освен всичко друго той е женен. Но дори и да не беше, той не е мой тип.

— Не се обиждай, мила, но май си права. Освен това той обича не чак толкова умните, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Мариан се засмя.

— За да бъдат на едно ниво ли?

Бронуен избухна в смях.

— Явно, че добре си повредила Уди и си му дала урок. Но почакай, докато започнем да снимаме, тогава ще видиш истинските акули. Според Стефанов сравнение с тях Уди е много мек. Но добре работи — нея само това я интересува, а и очевидно той се успокоява, щом веднъж започне филмът.

— Не мога да си представя Матю как снима филм.

— Сигурно е непоносим, както повечето режисьори.

— Защо?

— Заради напрежението.

— Синьора Евънс?

Двете с Бронуен вдигнаха очи, примижали зад слънчевите очила, а Мариан почти ахна, когато видя лицето на мъжа, застанал над тях.

— Ъ, синьор Рамбалди? — изрече с препъване Бронуен, също така заслепена от великолепния му вид. Успя да се изправи на крака и подаде ръка. — Много се радвам да се запознаем. Това е секретарката ми Мариан Дийкън. Надявам се нямате нищо против и тя да присъства на разговора.

— Ни най-малко.

Когато той се усмихна, Мариан усети, че пропада в дълбините на черните му очи.

— Тук е много горещо, нали? — каза той, като се обърна отново към Бронуен, чиято бледа кожа бе порозовяла от яд. — Бихте ли дошли до студиото ми, там е малко по-хладно.

Бронуен грабна чантата си.

— Прекрасна идея — отбеляза тя и извади няколко хиляди лири от портмонето си, за да плати на келнера.

— Не е далеч оттук — каза им Серджо, като хвърли поглед на Мариан, която вече изпитваше очарованието му.

— Където и да е — изрече Бронуен, — само да не е на слънце.

Той се засмя, отстъпи, за да излязат двете жени, и ги поведе през тълпите в посока на Палацо Ториджани.

След по-малко от десет минути бяха в студиото му и с широко отворени очи разглеждаха забележителните рисунки на фрагменти от картини от петнадесети век.

— Вие ли сте ги рисували? — попита Мариан, като вдигна очи от триножника, където стоеше скицата на „Милосърдие“ на Андреа дел Сарто.

— Не всички — отвърна той, като отвори прозореца и бутна навън капаците. — Някои от тях са на моите ученици.

Мариан и Бронуен се спогледаха, но тъй като той се обърна, Мариан се приближи да разгледа „Мадоната“ на Леонардо да Винчи.

— Тук има ли творби на Оливия? — попита Бронуен небрежно.

Той се засмя и поклати глава.

— Не. По едно време имах нейна картина тук, но я преместих.

— А?

Докато отговаряше, той седна на перваза на прозореца, после с жест им показа да се настанят на малкото мебели.

— През петте години, откакто Оливия бе тук, покрай мен минаха много студенти. Не мога да окача всичките им работи, затова на всеки няколко месеца ги променям.

— Разбира се. — Бронуен свали чантата от рамото си и се намести върху ръкохватката на огромния фотьойл, който Мариан бе избрала. Мариан възнамеряваше да седне на края му, но откри, че потъва все повече, така че сега главата й бе на едно ниво с краката на Бронуен. Никога не се бе чувствала толкова нелепо, особено след като все още бе с шапка.

— Да ви предложа нещо за пиене? — предложи Серджо. — Имам пресен сок от манго, ако го обичате.

— Звучи много добре — отговори Бронуен. Тъй като не можеше да си отмести погледа от него, тя го проследи как отива към кухнята. — Някога виждала ли си такъв великолепен мъж? — прошепна тя на Мариан и се обърна към нея удивено. — За бога, скъпа, какво правиш там долу?

— Мисля, че пружините са развалени — отговори Мариан. — Би ли ми подала ръка, докато го няма?

Опитвайки се да сподави смеха си, Бронуен хвана ръцете на Мариан и я издърпа от стола.

— Седни от другата страна — каза й тя — и отсега нататък слушай внимателно, защото наистина се чувствам ужасно, а той е единствената ни връзка тук, във Флоренция.

— Непременно — кимна Мариан, докато се мъчеше да пази равновесие на ръкохватката на фотьойла.

Щом Серджо отново влезе в стаята, той изненадано изгледа Мариан, а после изрече тъжно:

— Съжалявам, столът е счупен. Сега удобно ли ви е?

— О, да, много — увери го Мариан.

— Значи искате да ви разкажа какво знам за Оливия — започна той, като зае предишното си място на прозореца.

Мариан и Бронуен мислеха едно и също — че тъй като светлината идваше зад гърба му, бе невъзможно да се наблюдава лицето му. И на двете им хрумна, да не би да е нарочно.

— Откъде бихте искали да започна?

— Защо не оттам как я познавате като студентка? — предложи Бронуен. — Добра художничка ли беше?

— Не беше изключителна, в никакъв случаи. Макар че доколкото знам в Америка са я смятали за такава.

— Беше ли дисциплинирана?

— Понякога. Понякога мислите й… невинаги бяха съсредоточени върху онова, с което се занимаваше.

— Дали защото е взимала наркотици, или пък не е била толкова отдадена на изкуството?

— По малко и от двете, според мен. Не, вероятно поради наркотиците. Беше много тъжно — взимаше хероин, нали знаете?

Бронуен кимна.

— Бихте ли ни казали нещо за отношенията й в класа? Кои й бяха приятели, къде ходеше вечер?

— За живота в класа ще се убедите сами, когато посетите Художествената академия — отговори той. — А по отношение на приятелите — имаше ги много. Повечето бяха американци, мисля, по списъците мога да проверя кои са. Вероятно те биха могли да ви помогнат да узнаете къде са ходили вечер.

Бронуен пое въздух и продължи.

— Може ли да ни нарисувате портрет на Оливия — словесен, искам да кажа — как изглеждаше, когато беше във Флоренция, как се държеше?

— Аха — засмя се той. — Не съм много добър по описанията, но ще се опитам. Беше много… как да кажа, приличаше на статуетка. Да, точно това е думата. Висока и изправена, понякога очите й гледаха тревожно — вероятно от наркотиците. Когато идваше на себе си, както казват, тогава те нямаха много приятен израз. Имаше прекрасна руса коса и лицето й беше много красиво. Макар че понякога не изглеждаше така, но то пак се дължеше на наркотиците. Когато ги взимаше, малко след това изведнъж ставаше много жизнена и енергична. Всички студенти искаха да се сприятелят с нея. Беше малко смахната и това им харесваше.

— Смахната ли? Какво искате да кажете? — Гласът на Бронуен беше изтънял и когато Мариан се обърна, забеляза, че лицето й е придобило особен цвят.

— Смахната, каквито понякога са студентите. Рисуваше невъобразими неща — богохулни.

— Богохулни ли? В какъв смисъл?

— Не мога да ви обясня. Аз съм католик и според мен най-добре е да бъдат забравени.

— Разбирам — каза Бронуен. Неочаквано се наведе напред, хванала стомаха си с ръце. — Извинявайте — изохка тя, — може ли да използвам банята? Чувствам, че нещо ми става…

— Разбира се. — Серджо скочи, прихвана я за раменете и я поведе към съседното помещение.

— Благодаря, благодаря — чу се гласът на Бронуен, когато вратата се затваряше.

Серджо се върна обратно в студиото.

— Вероятно е от горещината — каза той на Мариан. — Трябва да проявява разум и да носи шапка като вас.

Мариан се усмихна и с неудобство огледа стаята. Не беше сигурна дали не е някакъв трик на Бронуен, но тя наистина изглеждаше особено и ако наистина не е добре, по-добре да продължи разговора сама. Попита Серджо дали няма нищо против.

— Съвсем не — отговори той, като се връщаше към прозореца.

— Относно богохулните картини — напомни му Мариан. — Защо смятате, че ги е рисувала?

— Пак поради наркотиците. — Серджо замълча. — Но така е много банално казано. Тя като че ли искаше да нарисува душата си — нещо като прогонване на духовете, разбирате ли?

Мариан кимна.

— Имах впечатлението, че нещо я тревожеше. Не мога да кажа какво, но това е моето мнение.

— Тревожела се е за нещо, което се отнася до Ню Йорк ли?

— Може би. Да, сигурно.

Мариан знаеше, че ако подозренията на Арт Дъглас се окажеха верни и Серджо Рамбалди знаеше какво е ставало в Ню Йорк, значи пристъпваше в опасна зона. Затова се усмихна глупаво и каза:

— Какво ли може да бъде? Дали не е имала приятел там и не е искала да се върне при него?

— Възможно е.

Мариан поклати глава.

— Но това не би обяснило богохулството в картините й, нали?

— Би могло, ако сърцето й е било разбито. Чувствала се е като изоставена от Господа. Много хора изпитват подобен гняв, когато любимият им ги напусне.

Очите на Мариан се разшириха от лека възбуда.

— Вероятно. Това би било интересна подробност за филма, не смятате ли?

— Сигурен съм — засмя се Серджо. — А при всичките приятели, които имаше във Флоренция, то е било реакция след някакво силно преживяване.

— Казвате, че е имала много приятели, така ли?

— О, много. Както ви казах, беше много красива и предизвикваше интерес.

— Чудя се къде ли е сега — размисли се Мариан. След като той не отговори, тя се направи, че се връща към настоящето. — Спомняте ли си някакви инциденти, които смятате, че биха били подходящи за филма?

Докато Серджо се ровеше из паметта си, на Мариан й се прииска да вижда лицето му, но слънцето заслепяваше очите й и това бе невъзможно. Но докато отговаряше, тя усети смеха в гласа му и се заслуша напрегнато, когато той й разказваше за вечерта, в която Оливия бе дошла в студиото и му казала, че не иска да се люби с него.

— А вие искали ли сте го от нея? — попита тя и веднага се изчерви, тъй като усети, че въпросът е нахален. Започна да се извинява, но Серджо я прекъсна.

— Всъщност да — призна той. — Разбирате ли, и аз бях малко влюбен в Оливия. Тя беше много привлекателна. Това може да е още една сцена за вашия филм — когато я каня да дойде при мен. Случи се в „Каза Буонароти“, където правим скици по „Битката между лапитите и кентаврите“. Тя наблюдаваше как ръката ми се движи по хартията, пресегна се и я стисна. Тогава ми съобщи, че е влюбена в мен. Отговорих й, че студентите често изпитват същото към преподавателя си, а тя настоя, че с нея е по-различно. Аз съм мъж, нали разбирате, невинаги е лесно да се устои на жена, особено такава като Оливия. Казах й, че искам да я любя, и после продължихме да скицираме. Два дни по-късно дойде в този апартамент и заяви, че не може да го направи. Дамата, която е като моя съпруга, беше тук, но тя е свикнала студентите да се държат така с мен. Нескромно е от моя страна, но се случва често.

— А дамата, която ви е като съпруга, тя знае ли, че сте искали това от Оливия?

— Не.

— Ако включим това във филма, не би ли било малко неудобно за вас?

— Разбира се. Но винаги можем да кажем, че е измислица, за да се обогати сюжета на филма, нали?

Мариан се засмя и кимна.

— Следващия път, когато видяхте Оливия, тя беше ли…

— Повече не я видях — прекъсна я той. — Много скоро, може би ден или два по-късно, тя изчезна.

— Разбирам — изрече замислено Мариан. — Знаете ли, че баща й е получил бележка, в която се намеква, че Оливия е жива?

— Да. Четох във вестниците.

— Подписана е с инициала А. Нали познавате някои от приятелите й? Дали името на някой от тях не започва с А?

Серджо пак се засмя.

— Труден въпрос, защото много мъже носят такива имена. Може би, след като прегледате списъците, вие самата ще можете да проверите.

Двамата се обърнаха към вратата, когато влезе Бронуен — бледа и с измъчен вид.

— Извинете ме — обърна се тя към Серджо, — вероятно е от горещината.

— Сигурен съм — усмихна се той. — Искате ли нещо?

— Не, не, сега се чувствам много по-добре. Ако искате, продължете си разговора, а аз ще се включа, когато мога.

Серджо се обърна към Мариан.

— Говорихме за приятелите на Оливия, за инициала А. Не ви ли е хрумвало, че може да бъде и име на жена?

Тъй като никога не се беше замисляла за това, Мариан се обърна към Бронуен.

— Обсъждахме този въпрос — обади се Бронуен. — Почеркът беше анализиран от специалисти и всички бяха убедени, че е на мъж.

Серджо кимна.

— Но не би трябвало да отхвърляте и възможността да е жена.

Макар Мариан все още да не виждаше лицето му, усещаше, че погледът му е насочен към Бронуен и кой знае по каква причина, имаше чувството, че той се опитва да я подведе по погрешна следа.

— Не би трябвало да отхвърляме нищо — отговори му тя, — но за бележката няма да се говори във филма. Твърде е неясна.

— Разбирам — погледна часовника си. — Скоро ще трябва да се върна в академията, освен ако имате да ме питате още нещо…

— Само за това как Оливия пристигна във Флоренция — прекъсна го Бронуен и погледна Мариан. — Да не би вече да сте говорили за това?

Мариан поклати глава.

— Сама ли пристигна? — попита Бронуен, като се обърна пак към Серджо.

— Доколкото знам.

— Щастлива ли беше тук?

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че когато тя дойде при мен, есенният семестър вече бе започнал. Тя беше много известна в Америка и ми се стори, че не й се иска да е тук.

— Поради славата й ли?

— Бих казал.

— Тогава се чудя защо ли е дошла? — отбеляза Бронуен, поглеждайки развеселено Мариан. Изведнъж лицето й отново пребледня и тя прехапа долната си устна.

— Всичко, което знам, е, че тя се записа по-късно от останалите. Признавам, преди да дойде, не бях и чувал за нея, но много хора в Италия знаеха за славата й.

— Мислех, че Рубин Майър ви е разказал за нея — изпусна се Мариан. Веднага млъкна, тъй като не можеше да повярва, че го е казала.

Серджо се усмихна.

— Рубин Майър ли? Не го познавам. Да не би той да твърди, че ме знае?

— Не, не — увери го Мариан. — Но предполагам, че човек като него трябва да е чувал за вас. Предположих, че той може би ви е препоръчал Оливия.

Тя усилено разрови паметта си. Дали другите знаят, че Майър е предложил Оливия да замине за Флоренция? Както и да е, Серджо отрече да познава Рубин Майър. Самият Рубин Майър, когато разговаряха с него, твърдеше, че не познава Серджо. Точно така — каза, че не познава Серджо, но естествено бил чувал за него и затова предложил на Франк Хейстингс известно време Оливия да учи при него. Значи другите знаеха. Арт Дъглас обаче й беше казал, че със сигурност двамата мъже са свързани по някакъв начин по отношение на Оливия.

Даде си сметка, че трябва сериозно да внимава да не издаде както себе си, така и Арт Дъглас. Разпери ръце и се засмя.

— Май обърках нещата. Извинете ме, мислех си за нещо друго. — Изпъшка вътрешно, защото установи, че така само усложни нещата.

Но когато Серджо стана, от спокойното му изражение тя долови, че той не е разтревожен от онова, което му каза, и шумно въздъхна. Видя го как слага ръка на рамото на Бронуен и се усмихва съчувствено.

— Трябва да се върнете в хотела — каза й той с добро чувство.

— Да — смънка Бронуен, — май че сте прав. Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем. Много ни помогнахте. — Погледна Мариан за потвърждение и Мариан кимна.

Докато ги изпращаше към вратата, Серджо каза:

— Разбрах, че се казвате Бронуен Евънс. — Обърна се към Мариан. — Извинявайте, но забравих вашето име.

Мариан вдигна очи към лицето му. Той се усмихваше любезно и тя се изчерви.

— Мариан Дийкън.

Той кимна.

— Радвам се, че се запознахме, Мариан…

— Не мога да повярвам — изрече Бронуен, когато излязоха на улицата. — При такъв мъж аз да ходя да повръщам в банята му. Но наистина се чувствам ужасно, скъпа.

— Ти и изглеждаш ужасно — съобщи й Мариан. — Трябва да се измъкнем от навалицата колкото се може по-бързо.

Напредваха бавно, а Бронуен вече бе замаяна.

— Довечера ще трябва сама да напишеш всичко, Мариан, имаш ли нещо против? — Изхълца от нов пристъп на болка. — Какво беше това за Рубин Майър?

— А, нищо — каза Мариан, като хвана ръката на Бронуен и така повървяха известно време. — Нещо се обърках, това е всичко.

— Мисля, че се влюбих в този човек — оплака се Бронуен. — Какво смяташ, че си мисли за мен?

— Зависи колко си измърсила банята му.

— Не ме разсмивай — изохка Бронуен.

От прозореца на студиото си Серджо ги наблюдава, докато се изгубиха зад ъгъла. Тогава отиде в спалнята и взе телефона.

Не чака дълго, докато го свържат, и един напевен глас се обади:

— Галерия „Майър“.

— Свържете ме с Рубин Майър — каза той.

— Съжалявам, но в момента не е тук. Да му оставя ли някакво съобщение?

Серджо размисли за миг, а после изрече:

— Предайте му да се свърже с Бърлогата. — И затвори.

Кабинетът на Франк Хейстингс се намираше в центъра на Манхатън. Компанията му заемаше от петдесет и пети до петдесет и девети етаж. Бяха се преместили на този адрес три години по-рано от ъгъла на Уол стрийт и Бродуей — финансовият район на Ню Йорк беше разширил границите си.

Франк стоеше до големия прозорец и гледаше към непрекъснатия поток от превозни средства, който преминаваше по мостовете Бруклин и Манхатън. Беше висок мъж, добре сложен, с леко посивяла коса, която сребрееше на слънчевата светлина. Под тъмните гъсти вежди, кафявите му очи обикновено гледаха едновременно проницателно и шеговито, но в този момент погледът му бе навъсен. Прокара пръст по царствения си нос, а широката му уста бе стисната, докато размишляваше. След като проследи полета на хеликоптер, който се издигна над централното летище за хеликоптери и изчезна зад небостъргачите на Бруклин, той пое дълбоко дъх, пъхна ръце в джобовете на панталона си и се извърна от прозореца.

Край малката махагонова маса за конференции, която бе продължение на бюрото му, бяха седнали Стефани, Матю, Дебора Формън и съпругата му Грейс Хейстингс. Огледа всички един по един и пак се отправи към бюрото си.

— Ясни са ми трудностите, които ви пречат да започнете веднага филма — каза той, сложил едрите си ръце на облегалката на стола. — Разбирам всичко, което споменахте за времето, светлината, късите дни и какво ще означава това като разходи — погледът му се върна към Матю, — но сега Бронуен и Мариан са в Италия и няма да им е нужно много време да решат какво ще се снима там, защото Оливия е била там не повече от месец. А аз държа да започнете филма.

Стефани стрелна с очи Матю, когато той се обади:

— За Италия сигурно сте прав. Нямам никакви възражения да снимаме в късна есен, исках само да ви уведомя какво влече това след себе си — не само като разходи, но и като атмосферни условия. — Сви рамене. — Обаче пак стигаме до същото. Лошото време струва пари.

Франк кимна.

— Това означава и че Дебора ще пише края на сценария, докато снимаме началото в Манхатън — продължи Матю.

— За мен няма значение — изчурулика Дебора, а Матю се опита да не се дразни от мазния й тон. Дебора бе известна донякъде като журналистка, която се занимава с разследвания, но нищо, което бе направила досега — нито книгата й, нито сценарият дотук, му бяха харесали. Пишеше бавно, повтаряше се и тук-там включваше направо цитати от вестниците от онова време. Предполагаше, че навремето е имала по-силно перо, но сега не бе нищо повече от дърта досадница, която Франк Хейстингс бе избрал, защото повяхващата й слава я правеше отстъпчива. Беше едра жена, към шейсетгодишна, макар че дебелият слой пудра на бузите й, очертаните й с дебел черен молив очи и червило с цвят на мандарина й придаваха вид на отвратителна трийсетгодишна брантия от шейсетте години.

— Бих искал да поговорите с адвокатите ми за филма, Стефани — каза Франк. — Ти и Дебора. Не бихме желали никакви злепоставящи съдебни дела или нещо подобно, което би довело до неприятности. Знам, че взехте под внимание молбата ми да не се ровите твърде надълбоко и го оценявам, както и това, че не ме карате да ви давам обяснения. Помолил съм адвокатите да дойдат в три и половина, така че защо дотогава да не си починем. Матю, съпругата ми иска да разговаря с вас насаме, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко — отговори Матю, като не успя да скрие изненадата си.

— Само една минута, моля — каза твърдо Дебора. Гледаше към Франк. — Рубин Майър.

Франк въздъхна.

— Да, разбира се. — Сви устни, а Дебора Формън скръсти ръце и се облегна на стола си с надменно изражение.

Франк се обърна към Стефани.

— Разбрах, че Мариан пише някои от сцените и се справя отлично. Готова ли е изцяло със сцените с Майър?

— Почти — отвърна Стефани.

Той погледна Грейс.

— Сигурно, и аз мислех така.

— Защо? Има ли нещо лошо в тях? — попита смутена Стефани.

— Не, не, много са добри. Той е такъв нервен, както го е описала и както подсказва самият сценарий. Снабдява с наркотици студентите по рисуване в града още от средата на седемдесетте години. Което ми напомня — каза и си отбеляза в бележника пред себе си, — че трябва да обмислим и нещо друго с адвокатите. Забелязвам, че Мариан вече е променила името на Майър, но ще трябва още нещо. Ще поработим върху това. Не, всъщност главното е финалната сцена между Оливия и Майър в Ню Йорк. Човек остава с чувството, че той я насочва да отиде в Италия. Бих искал това да се промени.

На върха на езика на Стефани беше да го попита защо, но разбра, че Франк ще й отговори уклончиво.

— Дебора вече е приготвила друга сцена на нейно място — продължи той, — която ще ви покаже. В нея няма нищо зловещо и бих искал така да остане.

Стефани кимна.

— Добре.

Франк се усмихна.

— Има ли още нещо, преди да приключим?

— Нощните клубове — обади се Матю. — Когато се върнем в Лондон, ще назначим специален човек, който ще определя местата за снимки, но имам чувството, че той много трудно ще получи разрешение от някой клуб, ако го представим, че там се внасят наркотици. Бихте ли могли да ни помогнете?

— Разбира се. Секретарката ми ще го уреди. Предполагам, че с Бенингтън няма проблеми.

Матю поклати глава.

— Според Бронуен не е така.

— Добре. Набелязал съм няколко художествени галерии в центъра, от които бихте могли да изберете някоя, докато сте тук.

Матю се усмихна. На всички в стаята стана ясно, че двамата мъже се харесваха и се възхищаваха един от друг.

— Може да ни заведете — изрече Матю, имитирайки нюйоркския акцент на Франк.

Франк се развесели и каза:

— Надявам се, че ще ги харесаш, Матю.

— Вече всички се нуждаем от добър сценарий за Италия.

На Матю му се стори странно, че именно Дебора повтаряше нещо, което беше очевидно, особено като го каза така, че да прозвучи като че е задължение на някой друг.

— Жалко, че Мариан не дойде с вас — отбеляза Франк, като затвори писалката си и я пъхна във вътрешния си джоб. — Двамата с Грейс бихме искали да се запознаем с нея. Явно е много умно момиче, като се съди по последните й идеи.

— Вярно е — отговори Матю и се зачуди дали нарочно насочи укора си към Дебора.

— Нали всички ще дойдете довечера у нас? — попита Франк и се изправи. — Шофьорът ми ще дойде да ви вземе от хотела около седем. Добре ли е?

Всички станаха. Като улови погледа на Стефани, Грейс се усмихна.

— Когато се отнася до такива земни неща като храната, един мъж винаги ще пренебрегне онова, което смята, че не е важно — каза тя. — Някой да е вегетарианец?

Стефани се засмя.

— Няма вегетарианци.

— Освен мен — обади се Дебора.

— А аз бях останал с убеждението, че е канибал — прошепна Матю на ухото на Стефани. По усмивката, която пробягна по лицето на Грейс, бе явно, че тя също бе чула.

— Ще се видим довечера, Матю — каза Франк, като придружи Стефани и Дебора до вратата.

— Очаквам да се видим — отговори Матю.

Той все още се усмихваше, когато се обърна към Грейс, а тя му направи жест отново да седне. Беше жена, чиито маниери излъчваха спокойствие и ведрост. Когато на Матю му я представиха за пръв път, той почти не успя да скрие изненадата си. Макар че косата й — носеше я на нисък кок на тила — посивяваше и бръчици се бяха появили в ъгълчетата на сините й очи, изящното й лице представляваше точно копие на това на Оливия, по-възрастно, разбира се, но му липсваше неприятното изражение на дъщерята. Наблюдава я през последните два часа как разумно и неуловимо поддържаше положението си като съпруга на Франк и по интуиция разбра, че макар да не беше вероятно успехите на Франк да се дължат на нея, съвсем сигурно бе, че тя му даваше сила. Не поради това, че е комбинативна и хитра — тя едва ли знаеше какво точно става в компанията на Хейстингс, а защото искрено обичаше съпруга си и той — нея.

Грейс го изчака да седне, после скръсти ръце върху масата пред себе си и когато заговори, сините й очи го изгледаха внимателно.

— Бих искала да поговорим, Матю, и да ви запитам дали някога сте чували за един човек на име Арт Дъглас?

Матю се намръщи, като напрегна паметта си.

— Не смятам. Кой е той?

— Репортер е тук, в Ню Йорк. Беше репортер, за да бъда по-точна.

— Трябва ли да го познавам?

— Не, но след като сега разбирам, че не сте чували за него, това прави разговора ни още по-необходим.

Озадачен, Матю я изчака да продължи.

— Арт Дъглас знае какво се случи с Оливия, преди тя да изчезне. — Грейс замълча и сведе очи към ръцете си.

— Чували сте за главния редактор, който загина при автомобилна злополука, нали?

— Да.

— Арт Дъглас смята, че нарочно е бил прегазен. — Грейс вдигна глава и го погледна право в очите. — Според него някои хора тук, в Ню Йорк, са го убили.

Макар че не наблегна върху нищо от това, което каза, не промени тона, нито изражението си, изведнъж атмосферата в стаята стана неловка. Матю издържа на погледа й и тъй като тя не продължи, той се осмели да запита:

— Това има ли нещо общо с Оливия?

Грейс кимна.

— Еди Калиновски — главният редактор, знаеше някои неща за хората, с които бе свързана Оливия. Разказал ги е на Арт и затова Арт смята, че животът му е в опасност. След катастрофата той се покри, както казват. Франк редовно контактува с него, но, уважава желанието на Арт да не се явява пред хората — все пак ако Арт е прав за катастрофата, той има основание да смята, че животът му е застрашен.

Изразът на лицето й беше съвсем сериозен и Матю усети студени тръпки по гърба си.

— Има ли причина да знам тези неща?

Тя кимна.

— Би трябвало, защото Мариан ги знае.

Матю не би придобил по-смаян вид, ако тя го беше халосала по главата.

— Мариан знае — повтори той. — Откъде?

— Арт Дъглас й е разказал.

— Какво? Кога?

Прокара пръсти през косата си, а после внезапно скочи на крака и започна да се разхожда из стаята.

— Ако почакате, ще ви поясня. Що се отнася до Арт, той и Франк имат различни позиции относно онова, което се е случило с Оливия. Според Арт Оливия е в Италия и между Рубин Майър и Серджо Рамбалди съществува конспирация да я държат там. — Пак спря. — Всъщност Франк също мисли така и по тази причина не иска точно тази сцена във филма, защото ако Рубин Майър знае къде е Оливия, той е последният, когото Франк би искал да тревожи сега. Причината, поради която Франк не е доверил подозренията си на Арт, е, понеже се страхува, че Арт би направил нещо необмислено по отношение на Майър.

— А защо Дъглас е казал на Мариан? Господи, защо точно Мариан? Та тя е почти дете.

— Разказал й е, защото тя се е срещнала с Джоди Розенбърг — една стара приятелка на Оливия, а Джоди и Арт са на едно мнение — че Франк трябва да бъде убеден филмът да насочи обвинението си към Майър. Мариан е проявила по-голям интерес от другите към разследването, Джоди и Арт решили, че тъкмо на нея могат да се доверят с надеждата, че заедно с нея ще убедят Франк.

— Откъде знаете всичко това?

— След като е разказал всичко това на Мариан, Арт изпитал угризения на съвестта и споделил с Франк какво е направил, за да бъде защитена Мариан. — Произнесе последните думи особено решително. — Ако Мариан се изпусне пред когото не трябва, тогава… е, кой знае какво би могло да й се случи.

— Боже мой — изстена Матю. — А тя защо не е казала на никого?

— И Джоди, и Арт са я заклели да мълчи. Единственият човек, с когото може да говори, е Франк. Опасно е да се знаят тези неща.

— А Джоди? След като знае, защо не се крие?

— Наела е бодигардове да я пазят денонощно. Арт няма толкова пари.

Матю седна и отпусна глава върху ръцете си.

— Нито пък Мариан.

— Ето, затова ви го казах.

Той кимна.

— По дяволите! — измърмори Матю, като си спомни сцената, която имаха с Мариан след срещата й с Джоди. Погледна Грейс. — Знаете ли, направила го е заради мен. — Тъй като Грейс се озадачи, той махна с ръка. — Втълпила си е, че според мен за нищо не я бива, затова е отишла да се види с Джоди с надеждата, че ще стигне до дъното на нещата и ще ме накара да променя мнението си за нея.

— Разбирам. — Грейс се усмихна, убедена, че схваща нещата много повече от него. — Е, сега остава да ви кажа какво е правила Оливия. Естествено, не е задължително да знаете…

— Не, трябва — прекъсна я Матю. — Мариан не може сама да носи този товар на плещите си.

— Добре, но в такъв случай вие ще сте в положение…

— Не се безпокойте за това.

— Съгласна съм, но след като ви кажа, нека то да не отива по-далеч от тази стая. Ясно е, че това не може да влезе във филма, затова не бихме искали да излагаме още някого на опасност.

— Разбира се.

— Не знам дали Мариан е в опасност, но въпреки това не бива да рискуваме.

Той кимна. Докато говореше, изразът на лицето й се промени. Матю слушаше с все по-голям ужас и отвращение разказа й, но лицето й изглеждаше толкова измъчено, че той я помоли да спре. Тя поклати глава и продължи, изля цялата ужасна истина — как са били използвани децата в Клуба на педофилите и каква е била ролята на дъщеря й във всичко това. Като че ли преживяваше някакво ритуално прогонване на духовете. Матю си представи собствените си деца на тази възраст и стисна зъби от погнуса и закана не само към мъжете, които са извършвали изнасилванията, но и към Оливия Хейстингс. Знаеше, че и стогодишен да стане, никога не би разбрал защо момиче с родители като Франк и Грейс, момиче, в чиито крака е бил целият свят, е имало нужда да взима наркотици и защо се е оставило да го карат да извършва такива жестокости.

Когато свърши, лицето на Грейс беше пепеляво, а очите й бяха пълни със сълзи.

— Франк прави всичко възможно да помага на семействата, чиито деца са умрели, анонимно, разбира се. Създал е благотворителен фонд за изнасилени деца, за да е сигурен, че някой помага на осакатените жертви. Мисля, че той никога няма да си прости. Смята, че ако не беше замразил парите на Оливия в банката, тя никога нямаше да стигне дотам. Но идеята да го направим беше моя, така че ако някой е виновен, това съм аз.

Матю изпита такова съчувствие, че много трудно преглътна буцата в гърлото си. Какво е направила тази жена, за да заслужи подобни мъки?

— Греховете на децата — прошепна той, а разбиращата усмивка на Грейс беше толкова скръбна, че направо разкъса сърцето му.

— Сега се тревожим за Мариан — продължи тя — и затова Франк ме помоли да ви кажа.

— Да, разбира се.

— Какво ще направите?

— Още не знам, но едно е сигурно — тя няма да може да дойде с нас, когато снимаме в Ню Йорк. Как обаче ще обясня всичко това на Стефани?

— Смятам, че бихте могли да я вземете — посъветва го Грейс. — Ще се намира в по-голяма безопасност, когато е с вас, отколкото сама в Лондон. Освен това хората на Франк ще я държат под око. Същото се отнася и за Италия. Дръжте я край вас, за да сте сигурни, че през цялото време около нея има хора. Може и да преувеличаваме, но не бива да я излагаме на риск. Никой, освен Франк, Арт Дъглас, Джоди и нас двамата не знае, че тя има някаква представа какво е ставало. Какво има? Казах ли нещо…

Матю клатеше глава, а в погледа му се четеше предчувствие.

— Сега тя е в Италия — обясни. — Вчера са се видели с Рамбалди, а не беше в стаята си, когато снощи Стефани й се обади. Ако е изпуснала нещо пред него… — Скочи на крака. — Може ли да използвам телефона?

— Разбира се. — Грейс също стана. — Вземете онзи сивия, той е с директна линия.

Матю грабна слушалката, после си спомни, че няма номера на пансиона, където бяха отседнали Бронуен и Мариан, и рязко затвори слушалката.

— Трябва да взема номера от Стефани.

Грейс веднага грабна друг апарат и натисна едно копче.

— Франк с адвокатите ли е още, Лидия? — попита и щом получи отговора, прекъсна. — Стефани си е тръгнала преди десет минути, върнала се е в хотела.

Матю погледна часовника си.

— Още не е пристигнала. По-добре да скоча в едно такси и да се върна. Мариан може да е оставила съобщение.

— Разбира се. Ще се обадя на рецепцията и ще им кажа да ви извикат такси. То ще пристигне, докато слезете.

След като съобщи посоката на шофьора, Матю се облегна на седалката. Опитваше се да мисли спокойно. Движението около тях се сгъстяваше и напредваха много трудно.

— Мариан, Мариан — прошепна той, взирайки се, без да вижда напечените от слънцето улици. — Защо го направи?

Той знаеше отговора. Затвори очи с ужасното предчувствие, което изпълни цялото му същество.

След срещата им със Серджо Рамбалди преди два дни Мариан успя да завлече Бронуен до пансиона близо до площад „Пити“, където бяха отседнали, и я сложи да легне. След това качи пишещата си машина в градината на покрива, за да работи на свеж въздух и се настани на сянка, хвърляна от покритата с розови цветове пергола. Първия час прекара, като наблюдаваше пейзажа от флорентински покриви и гущерчетата, които влизаха и излизаха от изкорубените плочи от сиенска пръст, погледът й се плъзгаше от красивото кубе на катедралата „Брунелески“ до високите и тесни кули на Барджело и кметството, и зад тях — към дремещите планини в далечината. През цялото време размишляваше как точно щеше да пресъздаде на хартия следобедните открития, но дълго време не можа да сглоби и едно изречение.

Мозъкът й бе блокирал не от онова, което беше казал Серджо Рамбалди — то много ясно се бе запечатало в съзнанието й. Проблемът беше в самия Серджо Рамбалди. Как да опише мъж, притежаващ подобен магнетизъм и присъствие? Думите й убягваха, но ако не го направеше както трябва, тогава как пък Матю ще подбере артист за ролята, който поне малко да наподобява на него? Съществува ли такъв мъж? Дълбоко се съмняваше, че на света би се намерил човек като Серджо Рамбалди. Тъкмо тогава кой знае защо Пол изникна в съзнанието й. Да, в някои отношения двамата си приличаха.

Приятен ветрец подухна в градината, тя се обърна към пишещата машина и щом започна, думите като че ли сами се изливаха изпод пръстите й. Минаваше среднощ, когато събра всичко и слезе в стаята си. Отби се при Бронуен да я види как е, преди да опита да измоли някой сандвич от кухнята, ако там все още имаше някой.

— Говори ли със Стефани? — попита Бронуен, когато видя сламената шапка на Мариан да се подава иззад вратата.

— Не — отвърна Мариан и влезе в осветената от луната стая. — Бях на покрива. Как се чувстваш?

— Да ти кажа право, скъпа, не бих имала нищо против да умра в този миг. Ти добре ли си?

— Да. Слушай, защо да не повикаме доктор?

— Не, не. Няма да ми помогне, и по-рано ми се е случвало. Но има нещо друго, което можеш да направиш.

— Какво? — попита Мариан, навеждайки се над леглото.

— Първо, затвори прозореца, не мога да понасям шума. Какво правят там посред нощ. Като че ли сме на „Пикадили Съркъс“ в пиков час. Ако утре не съм по-добре, ще те помоля да се поразходиш из Флоренция и да направиш снимки за Матю. О, да, и онези списъци, за които Серджо спомена, може би ще можеш… — Гласът й заглъхна и от израза на лицето й Мариан прецени, че усилието бе прекалено голямо за нея.

— Имам по-добра идея — прекъсна я Мариан, като тръгна към прозореца. — Сега поспи, а ако сутринта си по-добре, ще отидем до планината и ще продължим разследването си там. Там ще е по-хладно и много по-тихо, а щом като се съвземеш, винаги можем да се върнем във Флоренция.

— Нали и друг път съм ти казвала, че имаш блестящи идеи? — прошепна Бронуен. — Планински въздух — звучи като рая на земята.

На следващата сутрин Мариан поръча такси да дойде да ги вземе и да ги закара до Паезето ди Питоре, отстоящо на около осемдесет километра. Тъй като в Ню Йорк бе среднощ, а те не знаеха дали ще намерят къде да преспят в Питоре, Мариан не се обади на Стефани.

Носеха се по главната магистрала към Лука. Бронуен седеше, свита в ъгъла на задната седалка, трепереше, потеше се и проклинаше внезапната промяна на времето. Събудиха се под сиво намръщено небе, от което се чуха гръмотевици.

— Каква е тая страна? — мърмореше Бронуен. — Съсипва, прави ме на нищо. Искам да се върна вкъщи.

Като знаеше, че не го желае от сърце, Мариан се усмихна и се обърна да погледне местата, покрай които минаваха. Опитваше се да си представи как ли изглеждат вълнистите хълмове, маслинените горички и лозята в слънчев ден.

Непрекъснатото трополене на дъжда и монотонният ритъм на мотора на колата най-накрая ги приспаха и когато Мариан се пробуди, приближаваха град Лука. Тъй като времето можеше да се задържи хладно и щяха да им трябват по-топли дрехи, Мариан нареди на шофьора да влязат в града, за да си купят гумени ботуши и чадъри. Щом колата спря на площад „Наполеоне“, Бронуен се размърда. Мариан набързо й разказа какво има намерение да направи и Бронуен някак си събра сили, за да се пошегува с непоколебимия й разум.

— В Питоре ли отивате? — попита шофьорът, когато излязоха от Лука на автострадата.

— Si — отговори Мариан, като използва всичките си познания по италиански.

Шофьорът кимна, след няколко минути рязко отби от пътя и с голям шум и рев на спирачките и педала за газта, те се понесоха по стръмен и опасно тесен път по на нагорнището. На Мариан й се искаше той да намали скоростта, тъй като дъждът се лееше като из ведро, почти нищо не се виждаше. Струваше й се, че взимат много бързо острите завои и нищо не би могло да спре колата да не се хлъзне и да не пропадне в лозята под склона.

— За Питоре, si? — отново попита шофьорът.

— Si — потвърди Мариан.

— Познавате ли Питоре?

— Не. — Мариан погледна Бронуен, но тя спеше.

— Ще останете ли там вечерта?

— Ако стигнем дотам — зяпна Мариан, тъй като той вдигна ръцете си от волана и направи типично италиански жест. — Знаете ли дали там има хотел? — Говореше точно и ясно, за да може той да я разбира.

— Si, si. Има piccolo albergo — над кафенето.

— Добре, това поне е успокоение — каза Мариан, като възприе, че albergo означава странноприемница.

— Вие не искате да останете в albergo, нали? — обади се той след няколко минути.

Като разбра, че това е въпрос, Мариан отговори:

— Искаме да останем, ако се намери стая.

— Не. Вие не останете в albergo. Спите в Камайоре — махна с ръка той, — в градчето ей там.

— Защо? — попита озадачена Мариан.

— Защото в Питоре не е добре нощем.

— Моля?

— Нощем има, как го казвате — писъци. Чува се, че пищи.

— Кой?

— Момичето.

— Кое момиче?

— Американката. Посред нощ пищи.

Мариан зяпна с отворена уста, като гледаше шофьора в огледалото за обратно виждане.

— Искате да кажете, че е там, в Питоре?

— Si. Там е. Нощем писъците й се чуват.

— Ако тя е там, ако хората я чуват, защо никой не й помогне?

Той отговори на италиански, а после добави на английски:

— Може би мъртва.

— Но нали казахте, че я чуват да пищи…

— Това е духът й.

— Боже мой — измърмори Мариан и усети ледени тръпки по гърба си. После се сети, че италианците обичат да драматизират нещата и вероятно поради предразсъдъците и голямото въображение на туристите, посещавали селото след изчезването на Оливия, това е измислена история.

— Искате ли да ви закарам до Камайоре? — предложи шофьорът.

— Не, не. В Паезето ди Питоре, моля — каза му Мариан.

Успя да сподави вика си, когато колата опасно отби настрани, за да направи път на мотоциклетист, който се движеше в обратна посока. В този миг Бронуен се събуди и Мариан й разказа току-що чутото от шофьора.

— Виж какво, скъпа, вярвам, че си го измислят — каза Бронуен и погледна мрачно навън, — защото това място изглежда достатъчно призрачно и без среднощни писъци. Погледни само облаците, които се стелят от планината. Дали там, сред дърветата, не е Питоре?

— Si, Питоре — потвърди шофьорът.

— Слава богу, защото ако не стигна скоро до тоалетна, ще се случи нещо ужасно.

След няколко минути влязоха в селото. Беше по-голямо, отколкото си го бе представяла Мариан, но въпреки всичко се виждаха не повече от трийсетина къщи, пръснати по склона — повечето от тях сред дърветата от двете страни на тясната главна улица. Тя се намръщи — тук имаше нещо странно. И тогава осъзна какво е — не се виждаше и жива душа. Докато колата минаваше по калдъръмения път, тя се загледа в затворените капаци на прозорците с чувството, че цялото тукашно население ги наблюдава през пролуките им. Бързо се стегна и щом колата спря пред пустото кафене, отвори вратата и излезе.

— Ще изтичам да видя дали има стаи — каза на Бронуен. — Чакайте ме тук. Няма да се бавя.

Изтича към кафенето, като разтвори новия си чадър, но вратата се оказа заключена. Обърна се към колата, разперила ръце, и забеляза, че Бронуен й сочи другата страна на кафенето. Притича иззад ъгъла, където имаше голяма тераса с изглед към планината, там намери друга врата, която за щастие бе отворена.

В дъното на оскъдно мебелираното заведение, до голямо каменно огнище седеше възрастна жена. В скута си държеше броеница, а черен вълнен шал покриваше раменете й. Като чу, че вратата се отваря, тя вдигна очи и виждайки Мариан, набръчканото й смугло лице се разтегна в усмивка.

— Buon giorno, signora — изрече с дрезгав глас тя, изправяйки се трудно на крака. — Desidera bere qualche cosa?

Мариан се разсмя, разпери ръце и поклати глава.

— Страхувам се, че не говоря италиански — обясни тя.

Жената се втренчи в нея.

— Американка ли сте?

Мариан за малко да отстъпи, като усети злобния й тон.

— Не, не, англичанка — каза й Мариан.

— A, si, англичанка. — Възрастната жена се отпусна и отново рече с усмивка: — Искате ли кафе?

— Всъщност исках да ви попитам дали нямате свободни стаи. В хотела — albergo.

— Si, имам стаи. Колко?

— Две. Две стаи.

Жената кимна.

— Колко ще останете?

Мариан сви рамене.

— Може би четири дни.

— Четири дни, добре. Името ми е синьора Джакоми. Ще извикам съпруга си — да помогне с багажа.

Мариан й благодари и отново се върна при колата.

— Уредено е — каза на Бронуен и отвори портмонето си, за да плати на шофьора.

Синьора Джакоми хвърли поглед на Бронуен и я преведе през кафенето, нагоре по стълбите, до таванска стая с външни греди в задната част на къщата. Миришеше на препарат срещу молци. Иначе всичко бе безукорно чисто, върху малката масичка до леглото имаше дори кана с диви цветя.

— Болна сте, нали? Ще се погрижа за вас, но първо си починете — каза жената на Бронуен, а после се обърна към Мариан. — Вашата стая е от другата страна.

Заведе Мариан до другата врата, където стаята беше огледално копие на тази на Бронуен.

— Благодаря — каза Мариан с усмивка. Инстинктивно усети симпатия към жената.

— Елате да обядвате със семейството ми в един часа, si? Имаме шкембе — тук се смята за много хубаво ядене, но не и във вашата страна, нали?

Мариан се засмя.

— Вярно е. Но аз никога не съм яла такова нещо. Ще сляза. Обаче не съм сигурна за Бронуен.

— За приятелката ви ще приготвя нещо специално, от него ще й стане по-добре. Ще й дам и крем да успокои кожата й.

Усмихна се щастливо и излезе от стаята.

Мариан се отпусна на леглото и се заслуша в шума на дъжда отвън. Изглежда бе излязъл и вятър. Трябва да бе задрямала, защото следващото, което чу, беше почукване на вратата. Синьора Джакоми я викаше, тъй като обядът бил готов.

Щом слезе, тя с изненада видя Бронуен. Беше се свила, завита с одеяло до огъня, който явно скоро бе запален, и пиеше горещ бульон от купичка.

— Как се чувстваш? — попита Мариан.

— По-добре, отколкото във Флоренция. Трябва да опиташ това, Мариан. Не знам какво е, но е много вкусно.

— То е само за болната — уведоми ги синьора Джакоми, която влезе в стаята с поднос горещо шкембе. — Ето за вас — каза на Мариан и сложи подноса върху масата. В същия миг влезе и съпругът й, следван от млад мъж със слабо смръщено лице, облечен с одърпани дрехи, който сякаш току-що се връщаше от лозето. Заедно с тях беше и една доста хубава жена. Синьора Джакоми ги представи като сина си и снаха си, които живеели в селото.

Обядът мина приятно, шкембето бе вкусно. Мариан го каза на синьората и си беше вярно. От мястото си в ъгъла Бронуен се включи в разговора за голямо облекчение на Мариан, тъй като италианският на Бронуен беше добър, а освен възрастната жена никой от семейство Джакоми не знаеше английски. Странно, че нито тя, нито Бронуен споменаваха Оливия, макар че не се бяха уговаряли, но си каза, че темата е деликатна и не бива да се разисква веднага след пристигането им.

След като свърши обядът, Бронуен се върна в стаята си, а Мариан тръгна да търси телефон, но единственото, което успя да намери, бе автомат, в чиято кабинка се влизаше от кафенето. Въздъхна уморено — телефонният автомат като че ли не бе използван от края на войната. Синьора Джакоми забеляза гримасата й и се засмя.

— Искате да телефонирате ли? — попита тя.

Тъй като знаеше, че иска невъзможното, Мариан се извини.

— Налага се да се обадя до Америка — обясни тя и веднага й се прииска да не беше го казвала, защото синьората изведнъж настръхна.

— В Америка ли? Нали казахте, че сте англичанки?

— Да, вярно е — увери я Мариан, но… — Замисли се какво да обясни, тъй като всичко й изглеждаше крайно усложнено. Най-накрая каза, че сестра й е в Америка по работа и тя й обещала да й се обади.

Явно доволна от обяснението, синьора Джакоми възвърна веселото си настроение и извика с пръст Мариан да я последва. Въведе я в уютна всекидневна в дъното на кафенето. Мариан разбра, че това беше част от жилището на семейството.

— От стаята си ли искате да се обадите? — предложи възрастната жена.

— Да, ако е възможно — отвърна нерешително Мариан и тогава удивена видя как синьората изключи от контакта модерен телефонен апарат, качи го на горния етаж и го включи в друг контакт под прозореца.

Мариан се засмя на собствената си глупост. Селото можеше да е старо, съдържателите — възрастни, но все пак живееха в края на осемдесетте години, заедно с останалия свят, така че защо да нямат модерна техника. Само дето тази техника изглеждаше не на място тук.

След като синьората излезе, тя седна под прозореца със сплетени под себе си крака и вдигна слушалката. Стефани и Матю сигурно току-що стават, така че би могла да ги хване сега. След като набра номера, нарисува кръгче по изпотеното стъкло и втренчи поглед в планините, като и за миг не разчиташе, че ще се свърже. Почти нищо не се виждаше — тежки облаци кръжаха над селото толкова ниско, сякаш се опираха на гъстата зеленина, обграждаща стръмните склонове на долината. Селото беше като че ли още по-високо, отколкото тя си представяше, с което се обясняваше внезапното спадане на температурата. И тогава за нейна изненада се чу глас, който съобщи името хотел „Дорсет“. Впечатлена и развеселена, Мариан даде номера на стаята на Стефани, но много дълго звъня, докато накрая телефонистът се обади и я попита дали не иска да остави съобщение. Мариан прочете номера от автомата, после продиктува Паезето ди Питоре и затвори. Питаше се дали те щяха да се свържат тъй лесно със селото, както тя успя да ги набере. „Това няма значение, каза си тя, винаги мога да им позвъня по-късно.“ Сърдито преглътна сълзите, които бликнаха в очите й.

Облегна глава на твърдата каменна стена и затвори очи.

— Исках само да чуя гласа ти — прошепна тя на глас.

— Чий глас, скъпа?

Мариан скочи, апаратът падна от скута й и издрънча.

— На никого — отговори веднага тя, наведе се и вдигна телефона. — Аз само… само…

Не успя да измисли какво да каже и разбра, че всеки момент можеше да се разплаче.

— Нищо, разбирам — Бронуен се усмихна. — Както съм ти казвала и преди, нужно е много време, за да заздравее разбито сърце. А когато човек е на такова място, прищява му се да чуе гласа на някого, когото обича, нали?

— Да — съгласи се Мариан и се засмя. Очевидно Бронуен мислеше, че говорят за Пол. — Защо си станала?

— Дойдох да проверя дали си успяла да влезеш във връзка със Стефани и Матю.

— Не, но се опитвам.

— Браво. — Седна върху леглото на Мариан и се облегна на таблата. — Спомена ли пред семейство Джакоми нещо за Оливия?

Мариан поклати глава.

— Не. Честно да ти кажа, струва ми се, че не бива.

— И аз имам същото усещане.

— Преди малко направих грешка, като споменах Америка. Старицата ме изгледа като че ли видя самия дявол.

— Сериозно? Предполагам, че им е омръзнало хората да идват и да разпитват за Оливия.

Двете се замислиха известно време, а после Бронуен каза:

— Какво ще правиш до довечера?

Мариан се извърна и пак погледна през прозореца.

— При такова време няма какво много да се прави. Всичко от вчера съм написала, бих могла да го прегледам, но още не съм дочела последната книга на Дороти Дънет „Сага за Лимонд“, така че мога да легна и да я свърша.

— Щастливка — завидя й Бронуен и се изправи. — Франсис Крофърд е страхотен литературен образ. Само почакай, докато стигнеш до края. — Тя въздъхна с възхита. — Може и аз да я прочета отново тези дни.

Засмяна, Мариан й каза:

— В известен смисъл ми напомня на Матю.

— Наистина? — възкликна Бронуен, като се обърна изненадана. — Имаш предвид, че е труден човек ли?

— Мисля, че да.

— Е, ако Матю Корнуол прилича поне малко на Франсис Крофърд, само мога да ти кажа, че нашата Стефани е щастлива жена. — Като се засмя тихо, тя взе купчина листа от шкафа до вратата. — Това ли е вчерашното?

— Да.

— Може ли да ги прочета?

— Разбира се — отвърна Мариан изненадана, но и доволна, че я попита. Това беше най-приятното от работата й със Стефани и Бронуен — нито една от двете не се отнасяше с нея като към секретарка. Нещо повече — третираха я като равна, и двете я насърчаваха да взима участие във филма, изслушваха идеите й одобрително, което я караше да работи с още по-голямо усърдие. Затова в самотните вечери в Челси, тя прекарваше времето, като гледаше филми по видеото, за да има представа как са направени. Изгледа всичко, което Матю бе снимал, и то толкова пъти, че вече различаваше стила му и разбираше защо има успехи.

Минаваше среднощ, когато изведнъж скочи от леглото си. Кожата й бе покрита с пот, а сърцето й биеше лудо. Не виждаше нищо, около нея беше пълна тъмнина. Изплашена, тя запали лампата. Но светлината, която изпълни стаята, не успя да я успокои. Писъците. Чу ги как пронизително се носят като ехо по склоновете на планината. Вкаменена, тя се заслуша във вятъра отвън, дъждът биеше в прозореца. Напрегна слух… и ето че паникьосан вик, смразяващ кръвта, който като че извираше от самата планина, отново раздра нощта, разцепи небето и се уви около къщата като развят камшик.

Скочи от леглото и изтича на площадката. Навсякъде бе тъмно и тихо. Погледна към вратата на Бронуен и като забеляза, че е открехната, я бутна. Леглото беше празно.

— Не — изхълца тя и в този миг разбра какво точно представлява ужасът.

Като чу гласове отдолу, тя се заслуша, опитвайки се да разбере какво говорят, но успя да чуе само, че единият глас беше на синьор Джакоми. Някаква врата се отвори и тя инстинктивно отстъпи в тъмнината. Тогава обаче чу гласа на Бронуен:

— Grazie, grazie. — И Бронуен тръгна към стълбата.

— Бронуен! — извика.

— Мариан? — Мариан вдигна очи нагоре. — Защо си станала, скъпа? Почти два часът е. — Когато се приближи по стъпалата, лицето й се сви тревожно. — Какво има? Имаш вид като че ли си видяла призрак.

— Нещо такова — задъхано отговори Мариан. — Поне го чух.

— Какво? — Синьор Джакоми изгледа Мариан с широко отворени от любопитство очи, избърбори нещо на италиански и мина тичешком останалите стъпала до площадката.

— Ела в моята стая — каза Бронуен и като хвана Мариан за ръка, заведе я в стаята и я сложи да легне. — Ето, пийни от това. Не знам какво е, но мистър Джакоми се кълне, че щяло да ми помогне.

— Не, не — изрече Мариан, като го отблъсна. — Боже, Бронуен, беше ужасно.

— Кое?

— Писъкът. Чух го преди малко. Ти не чу ли нещо?

— Не, нищо, освен вятъра.

— Не може да не си го чула, беше ужасен.

— Не, съжалявам, скъпа, но… — Засмя се. — Тоя проклет шофьор на таксито, той ти втълпи тези призраци. Имала си кошмар, това е всичко. Честна дума, да знаеш как ме изплаши. Помислих, че тук наистина има духове.

— Вярно е — настоя Мариан. — Или е така, или Оливия наистина е там някъде и крещи.

— Не, не — успокои я Бронуен. — Било е кошмар. В нощ като тази — нищо чудно. И аз имах нещо подобно, затова слязох долу. Ето, пийни.

Този път Мариан пое чашата и като отпи от топлия бульон с подправки, почувства, че започва да се отпуска.

— Кошмар — захили се глуповато. — Но, Бронуен, звучеше като истински.

— Обикновено така става — каза й Бронуен, като пое чашата. — Може да не изглежда много праведно и Бог знае какво ще си помислят Джакоми, но искаш ли да останеш да спиш при мен до сутринта?

— Нямам нищо против — призна Мариан.

— Нито пък аз, така че, хайде, влизай — и дръпна завивките, за да влезе Мариан.

На другата сутрин Мариан се почувства изключително глупаво, когато се събуди в леглото на Бронуен. Спомни си как бе дошла и на ум прокле шофьора на таксито.

— Синьор Джакоми предложи да ме закара сутринта до Камайоре — съобщи й Бронуен на закуска. — Ще видя дали не мога да наема кола оттам. Тук е доста изолирано, затова смятам, че ни трябва. Освен това смятам, че е по-добре да започнем да търсим някое село, в което да снимаме. Не вярвам, че тук ще ни позволят. Ти как мислиш?

Мариан поклати глава.

— И на всичкото отгоре, точно сега трябва да намеря аптека, а в селото очевидно няма. Чудя се как ли живеят. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ще дойда — отговори Мариан. — Навън продължава да вали. Аз мога да карам кола, макар че не съм го правила отдавна, но тук няма голямо движение. Тук общото правило е да сложиш крак на газта и да се правиш, че си единственият на пътя. Дотолкова и аз мога да се справя.

Бронуен се засмя.

— Законът по италианските пътища е истинска мистерия, пред която нашият бледнее. Но от малко дъжд няма да ми стане нищо, така че ще отида сама, скъпа, а освен това ще мога да поразпитам там, знаеш за кого.

— Добре — съгласи се Мариан, като си сипа още горещ шоколад, който синьора Джакоми току-що беше донесла. — Смятам да се поразходя из селото да видим дали въобще ще открия нещо.

— Точно така. А ако чуеш някой да крещи, това ще бъда аз, когато се катурнем от пътя.

Два часа по-късно Мариан се връщаше по главната улица на Паезето ди Питоре. По гумените й ботуши имаше кал и трева от планинската пътека, по която се разхожда, а тънкото й яке бе закопчано догоре, за да не се намокри. Дъждът току-що бе спрял, но по облаците си личеше, че ще е за кратко.

Все още нямаше никакви признаци на живот из селото. Предната вечер никой не бе дошъл в кафенето и освен семейство Джакоми не зърнаха никого. Селото сякаш бе изоставено. Тъкмо тогава една врата се отвори малко по-напред и един едър мъж излезе и се качи в очукан стар фиат. Мариан се притисна към високия дувар, за да може той да мине, но мъжът даже не я погледна. Мариан сви рамене.

Отново започна леко да ръми, но тя продължи да върви, докато стигна до завоя. По този път пак се стигаше до кафенето, но по него се вървеше по-близо до планината, заобикаляше се, после следваше тераса и няколко опасни стъпала. Мина по тях, като тайничко хвърляше поглед към прозорците на къщите. Тъкмо й хрумна идеята да почука на някоя порта, когато изведнъж се подхлъзна и се тръсна върху назъбения камък. За щастие успя да се хване за дървеното перило, което бе отстрани на стръмната пътека, и така се задържа да не падне пак. Беше се ожулила и натъртила, затова спря за малко, за да си отдъхне. Като седна, за да масажира навехнатия си глезен, забеляза, че облаците пак са надвиснали заплашително. Слаб тътен прозвуча в призрачната тишина над селото.

— Къде са хората? — изрече на глас с надеждата, че така ще наруши неестествената тишина. Но единственият отговор бе вятърът, който стенеше из дърветата.

— Не ми харесва тук — промърмори тя на себе си. — Дали снощи е било кошмар, или не, но тук ме побиват тръпки.

Изведнъж цялото й тяло се напрегна и Мариан усети, че кръвта се смръзва в жилите й. Недалеч от нея нещо се раздвижи сред храсталаците. Тя се закова на място и сърцето й пак се разтуптя, когато отново го чу. Обърна се бавно и щеше да изкрещи, когато една кокошка изскочи и изкудкудяка, разперила криле. Мариан си отдъхна. Успя да се изправи и закуцука надолу по стълбите.

Едри капки дъжд започнаха да капят върху брезентовия навес на кафенето. Масите изглеждаха така, като че току-що от тях са станали, но Мариан знаеше, че никой не е идвал. Стигна до вратата, но когато натисна дръжката, установи, че е заключена. Готвеше се да почука, когато отвътре чу сърдити гласове. Позна гласовете на сина на синьора Джакоми и снаха й.

Говореха на италиански и не можеше да разбере какво казват, но въпреки всичко се почувства неудобно — все едно че подслушваше. Тъкмо се готвеше да се обърне, когато чу някой да изрича високо името на Оливия. Застана нащрек и някакво шесто чувство й подсказа, че спорът се водеше не само за Оливия, но и за нея и Бронуен. Макар и да разбираше, че е безполезно, тя притисна ухо до процепа на вратата, но минаха няколко минути, през които не казаха нещо, което тя да разбере. Изведнъж усети, че някой стои зад нея. Всички мускули на тялото й се изпънаха и ледени тръпки я полазиха. Чуваше тихото дишане само на около трийсетина сантиметра разстояние. Започна бавно да се обръща, но преди да успее да извика, една ръка затвори устата й. Скочи назад, като удари главата си в стената. Погледна лицето, наведено над нея, и очите й се облещиха от ужас, а краката й се разтрепериха.

— Съжалявам — каза Серджо. — Нямах намерение да ви изплаша.

— Да, да, разбирам — смотолеви Мариан.

Седнаха вътре в кафенето. Синьора Джакоми им поднесе вино и шунка. Държеше се така, сякаш някакво божество бе слязло на земята. Серджо й се усмихна, каза нещо на италиански и тя излезе с поклон от стаята, изричайки:

— Si, signore, si, si.

Серджо се обърна към Мариан и попита:

— Сега добре ли сте?

— Да, благодаря. Само ме стреснахте.

Той се засмя.

Неохотно Мариан също се усмихна и като го изгледа с любопитство, вдигна чашата си.

— Ако няма да прозвучи нахално, какво правите тук?

— Дойдох да ви видя — отговори той. — Днес имам малко часове в академията, затова се обадих в хотела ви, за да проверя дали бихте искали да погледнете списъците. Тогава открих, че сте дошли в Питоре. Помислих си, че бих могъл да ви помогна, и затова дойдох.

Лъжеше. Не знаеше откъде й хрумна това. Излъга и когато каза, че не познава добре селото — сеньора Джакоми знаеше много добре кой е той.

— Да помогнете? — попита Мариан. — Искате да ни разкажете още нещо ли?

— Не бих могъл да измисля нещо определено, но ако желаете да ми разкажете какво сте открили досега, това би ми подсказало нещо.

— Всъщност откакто сме в Италия, вие сте първият човек, който ни е говорил за Оливия. След няколко дни се връщаме във Флоренция и се надявам да разговаряме с повече хора, но тъй като сте единственият ни източник досега…

— Разбирам. — Той кимна замислено и си взе от салама. — А в Ню Йорк? — попита той. — Завършихте ли разследването си там?

— Почти — отговори тя и инстинктивно се стегна.

Тогава в стаята влезе синьор Джакоми, но тъй като беше зад нея, тя се изненада, когато Серджо погледна покрай нея и бързо заговори на италиански.

— Perche non mi ha fatto sapere che aveva degli ospiti.^[1]

— Ho provato, signore, ma lei non ha mai risposto al telefono.^[2]

— Gli altri ci sono?^[3]

— Si, signore, sono gia nella bottega.^[4]

Мариан погледна през рамо синьор Джакоми и се зачуди какво ли му каза Серджо току-що, че той изведнъж така настръхна.

— Казах на синьор Джакоми, че съжалявам заради вас, тъй като времето не е хубаво — обясни Серджо.

— Разбирам — усмихна се Мариан, обърна се към възрастния мъж, но него вече го нямаше.

— Говорехте за Ню Йорк — напомни й Серджо и особените му очи като че потънаха в нейните. Мариан отмести поглед към виното си. — Вероятно сценарият е написан вече за тази част от филма? — подсказа й той.

— Да. Чакаме последно одобрение от мистър Хейстингс.

— Много добре. Значи скоро ще започнете да правите филма.

— Може би. Не съм съвсем сигурна.

— Има ли нещо? Да не би да не се чувствате добре?

— Не, не — увери го Мариан. — Мисля, че още съм разстроена от онова, което се случи навън.

— Аха. Извинявам се отново.

Почти не можеше да издържи на подтика да го погледне, но знаеше, че трябва да отбягва очите му. В тях имаше нещо особено, хипнотично и тя се страхуваше, че няма да може да се владее какво казва. В този момент за голямо нейно облекчение вратата се отвори и влезе Бронуен.

— А, синьора Евънс — възкликна Серджо и усмихнат, се изправи.

— Синьор Рамбалди? — Учудването й беше толкова явно, че Мариан се разсмя.

— По-добре ли сте вече? — попита я той. — Елате, седнете и пийнете вино с нас.

Когато Бронуен се отпусна върху стола, който той й подаде, тя стрелна с поглед Мариан, но тъй като Серджо стоеше между тях, Мариан не можа да й каже нищо.

Чула, че вратата се отваря, синьора Джакоми влезе в кафенето и донесе още една чаша за Бронуен от полицата зад тезгяха. Докато отново излезе, Бронуен възвърна самообладанието си.

— Мисля, че открих едно село оттатък хълма. По-късно ще отидем дотам — каза на Мариан.

Бронуен се обърна към Серджо, веселото и изражение изведнъж премина в силен копнеж и тя неудържимо започна да флиртува.

След като реши, че би било учтиво да ги остави, Мариан се извини с думите, че иска да позвъни на майка си. Синьора Джакоми й донесе телефона, който тя взе в стаята си.

— Мамо, аз съм, Мариан — каза тя, когато от другата страна на линията чу гласа на майка си.

— Мариан! — извика Силия, явно изненадана. — Мислех, че си в Италия.

— Да, в Италия.

— Гласът ти звучи все едно си в другата стая. Как си, мила?

— Добре съм, мамо. Времето не е много хубаво, но ние си вършим работата. Обаждам се да те питам свърза ли се с Мадлен. Писа ли й?

— Да, писах й на онзи адрес, който ми даде — на агентката, нали?

— Правилно. Тя отговори ли ти?

— Не.

На Мариан й се прииска да е до нея и да може да я прегърне.

— Нищо, мамо. Сигурно ще ти пише. Може да е някъде в чужбина и още да не го е получила.

— Да, вероятно си права.

Последва мълчание и Мариан попита:

— Добре ли си, мамо? Нещо да ти има?

— Да, всъщност има. Онзи ден дойде мисис Купър и донесе онова пикантно списание. Вътре има снимки на Мадлен, Мариан, просто не бих искала да ги виждаш.

— Съжалявам, мамо. Мисис Купър не е трябвало да ти го показва.

— Не я виня. Все пак Мадлен е оставена на моя отговорност и сега аз не знам какво прави тя. Непрекъснато се явява по телевизията с гримове и дрехи. Изглежда толкова красива, че се гордея с нея. Но като видях тези снимки…

— Мамо, плачеш ли?

— Не, не. — Но Мариан знаеше, че плаче, и неочаквано и нейните очи се напълниха със сълзи.

— Слушай, ще остана в Италия още една седмица, но ще дойда да те видя веднага щом се върна. В момента има ли нещо, с което да се разсееш?

— Разбира се. Довечера отивам на ресторант с мистър Бучър — нали го знаеш, дето идва за тотото. Продължавам да го пускам, Мариан. Един ден може да те направя богата.

Мариан се засмя, но поради буцата на гърлото си звукът заприлича повече на ридание.

— Да не би да се е завързала някоя романтична история?

— Не — извика Силия. — Само каза, че е малко самотен, след като жена му умря, и дали би ми било приятно да изпием по нещо тази вечер. И аз се съгласих.

— Защо не! — заяви Мариан. — Само да не се напиеш.

Силия се разсмя.

— Да се напия! Някой да те чуе, Мариан. Някога да си ме виждала пияна?

— Винаги има първи път. Както и да е, да свършваме. Мамо, ако нещо се случи, обади ми се. Ще ти дам номера тук, а щом се върна във Флоренция, пак ще ти се обадя.

— Добре. Имам с какво да го запиша. Готова съм.

Мариан й продиктува номера, а после каза:

— Дочуване и не се тревожи много за Мадлен. Сигурна съм, че е добре.

— Да, предполагам. Довиждане, скъпа моя, забавлявай се и добре се обличай.

— Непременно — отвърна Мариан и прекъсна веднага, за да не разбере майка й, че плаче. — Мамо — изхълца тя и тръгна към леглото, — защо обичта ми към теб ме кара да плача?

Засмя се на себе си, взе кърпичка от кутията до леглото, седна и издуха носа си.

Известно време размисля дали да не слезе при Бронуен и Серджо, а после реши, че Бронуен може да не се зарадва на присъствието й. Макар че несъмнено на Бронуен й бе приятна компанията на Серджо, Мариан установи, че неочакваната му поява в селото определено я озадачава. Въпросите му относно Ню Йорк й изглеждаха невинни, но тя се страхуваше да не би посещението му да е свързано с онова, което тя спомена за Рубин Майър. Глупости, та тя почти нищо не каза — поне нищо, от което той да си извади някакви заключения.

Облегна се на възглавниците и се втренчи в задната табла на леглото. Арт Дъглас, Рубин Майър, Серджо Рамбалди, Оливия Хейстингс. За какво всъщност ставаше дума? Знаеше за децата в Ню Йорк, но нещо се бе случило след това и сега бе убедена, както и Арт Дъглас, че Серджо Рамбалди знаеше какво е то. Но как успя тя така дълбоко да се замеси в тая история? Защо имаше усещането, че всичко ставаше извън неин контрол? Сети се и за Питоре — защо толкова малко хора се виждаха, защо Серджо беше казал, че не е ходил в селото, когато бе сигурна, че не е така? Предната нощ дали действително бе чула писъци или, както бе казала Бронуен, са били само кошмари? Спомни си и какво бе казала майка й за Мадлен. „Нося отговорност за Мадлен, а сега не знам какво е решила да прави.“ Какво ли би казала Силия, ако имаше представа в какво се е забъркала Мариан? Без време щеше да я откара в гроба — това бе отговорът и мисълта, че майка й ще умре, отново я накара да се разплаче. Беше великолепна майка — имаше доверие в нея, беше толкова наивна и сърдечна.

Ненадейно телефонът звънна и както бе забравила, че апаратът е там, почти подскочи.

— Боже, толкова са ми изопнати нервите, откакто съм тук — промърмори тя на себе си. Като си спомни, че това е единственият апарат в къщата, реши да се обади.

Стана от леглото, вдигна слушалката и седна на рамката на прозореца.

— Ало, Паезето ди Питоре, albergo — обяви тя, надявайки се, че тъкмо това трябваше да каже.

— Мариан? Ти ли си?

— Матю! — Сърцето й отново се разтуптя, но този път от чиста радост. — Получи ли съобщението ми? Кое време е при вас?

— Десет сутринта. Слушай…

— Рано си станал. Аз звъних…

— Спахме в къщата на Хейстингс, Стефани излезе на някакво съвещание с адвокатите им, а аз току-що се връщам. Слушай, Мариан, трябва да говоря с теб.

— Да взема ли хартия и писалка?

— Не, искам само да слушаш. В момента сама ли си? Бронуен при теб ли е?

Тя преглътна и се зачуди какво ли има да й казва.

— Сама съм, Бронуен е…

— Добре, Мариан. Грейс ми разказа за Оливия, тоест всичко за нея, а също и за Арт Дъглас.

— Разбирам — промълви Мариан. — И аз щях да ти го кажа, Матю… исках… аз просто…

— Няма значение, скъпа, стига ти да си наред. Като не успяхме да се свържем с теб, побоях се, да не би да си споменала нещо пред Рамбалди. Не си, нали, Мариан? Там ли си?

— Да, тук съм — изрече тя. — Съжалявам. Какво каза, Матю?

— Че не си казала на Рамбалди нищо за Рубин Майър?

— Ами, всъщност да, направих някаква каша, но смятам, че не е забелязал. В момента той е тук и долу разговаря с Бронуен.

— Той е там, в Питоре? Защо?

— Не съм съвсем сигурна. Каза, че искал да помогне при разследването.

— Сериозно? — Матю замълча, но тя бе сигурна, че линията не е прекъснала, защото чуваше дишането му. Най-накрая каза: — Слушай сега, не искам да те плаша, Мариан, не сме сигурни за връзката между Майър и Рамбалди, но искам да направиш така, че където и да ходиш, Бронуен да бъде с теб. Разбираш ли?

— Да.

— И ако нещо неочаквано се случи, незабавно да ми позвъниш. Окей?

— Окей.

— Сега ми разкажи какво правите там?

Изпаднала в състояние на истинско тържество, Мариан му разказа всичко за Питоре, като започна с шофьора на таксито, който ги докара, за писъците нощем и как е спала при Бронуен, после за кокошката сред храстите и за Серджо, както и за мрачното време.

— Честна дума, Матю, не мога да понасям повече такива неща — завърши тя, но тъй като той се смееше, не беше сигурна дали я е чул.

— Звучи като същински ад — заключи той.

— Ад е точната дума. Наистина е ужасно. Честна дума ти казвам, че няма да съжалявам, когато си тръгнем.

— Хайде, ще се върнеш за филма, но тогава аз ще имам грижата за теб. Успокои се, нали? Още ли си там?

— Да, тук съм — отвърна тя, доволна, че не можеше да я види в момента. — Не съм сигурна дали ще може да се снима в селото, те като че ли мразят американците.

— Това ще ни създаде проблеми. Бронуен работи ли по този въпрос?

— Да, всъщност тя май вече е намерила друго село — оттатък баира.

— Добре, кога се връщате във Флоренция?

— Още не съм сигурна, но може би след няколко дни. Да ти се обадя ли, преди да тръгнем?

— Ако искаш. Сега не се безпокой за това, всичко ще бъде наред, ако внимаваш да не споменаваш Рубин Майър. Кажи и на Бронуен и ако тя пита защо, предай й, че това е нареждане на Франк.

— Окей.

— Пази се, искам скоро да те видя в Лондон, тогава ще поговорим повече.

— Добре. Матю?

Линията обаче беше вече прекъснала, пък и тя не беше сигурна дали е имала нещо друго да му каже.

Погледна през прозореца и се засмя на слънцето, което неочаквано бе пробило облаците и бе обляло планините надменно. Само нещо много по-ярко от слънце би могло да сияе по-силно от Мариан — така се чувстваше тя. Нарече я скъпа и каза, че щял да се грижи за нея. Чу гласа му, дишането му, разсмя го. Интересно, че след като разговаря с него, вече не изпитваше страх.

Усмихната, тя изключи телефона и го свали долу. Не биваше да мисли по този начин, знаеше, че не бива, но по телефона гласът му звучеше тъй нежно, като че ли той наистина я обичаше и колкото и невъзможно да й се струваше, и нелоялно към Стефани, тя действително повярва, че може би има възможност той да започне да изпитва някакви чувства към нея. Само от тази мисъл я побиха тръпки, обзе я копнеж да почувства как я прегръща силно, истински, физически.

С широка усмивка тя подаде апарата на синьора Джакоми, а после влезе в кафенето. Бронуен беше сама и изучаваше карта пред себе си.

— Ти и слънцето ще ме ослепите, по-добре да си сложа слънчевите очила — отбеляза тя, като видя лицето на Мариан. — Да не би майка ти да се е свързала с Мадлен?

— Не — засмя се Мариан. — Току-що говорих с Матю. Къде е Серджо?

— Имал работа някъде наблизо, така каза, но предложи да ни заведе на вечеря, когато се приберем във Флоренция. Всъщност много ти благодаря, че така се измъкна, скъпа, и ме остави сама да се справя с най-трудното.

— Винаги мога да разбера кога съм излишна — изчурулика Мариан. — Ти си женена. И какво по-нататък?

— Ще ти съобщя — захили се Бронуен. — Матю какво каза за Ню Йорк?

— Не вярвам, Матю — заяви Стефани, като влезе първа в стаята им в хотел „Дорсет“. — Каза, че си разговарял с Мариан, а тя не ти е предала какво са успели да изкопчат от Рамбалди.

— Не.

— Защо?

— Да ти кажа право, забравих да попитам.

Затвори вратата и когато се обърна, видя, че тя е застанала до леглото и го гледа с широко отворени очи.

— Тогава за какво си говорихте? — попита тя.

Той сви рамене.

— За кокошки, дъжд и неща, които се случват неочаквано в нощта.

Тя изглежда се подразни, а той се ухили.

— Много забавно — нервно изрече тя.

— Да, наистина.

— Матю, старая се да запазя спокойствие. Какво ти каза Мариан за Рамбалди?

— Че бил на долния етаж и говорел с Бронуен.

— И нищо за следобеда, който са прекарали заедно?

— Нищо.

Загледа се в него, докато той отиде до телефона, а после изчака, за да запише оставените съобщения.

— Тук има едно за теб — каза й Матю.

Тя не му обърна внимание.

— Матю, какво става? Само допреди два дни не можеше да изчакаш, за да говориш с Мариан, а сега ми казваш, че сте си приказвали за кокошки, неочаквани неща и Бог знае какво. — Изгледа го с подозрение. — Има ли нещо, което криеш?

— Снощи ти казах, че те обичам — пошегува се той.

Тя тропна с крак.

— Матю! За бога, аз съм продуцент на филма, престани да си играеш с мен. Не ми каза и какво си говорихте с Грейс Хейстингс.

Той отиде до фотьойл и седна.

— За Оливия — за какво друго?

— Не знам за какво друго. Ти ми кажи.

— За характеристики.

— Матю! — Беше притиснала глава с двете си ръце, като че се опитваше да се успокои. — Не издържам повече. Какво ти става? Ти май не разбираш нищо от онова, което ти казвам.

— Всичко разбирам. Особено когато крещиш.

— Крещя, защото мисля, че полудявам. Грейс Хейстингс иска среща насаме с теб, а после не ми съобщаваш какво сте си казали. Когато говориш с Мариан по телефона, не разбираш какво става в Италия. Какво ти става? Или да попитам какво има между теб и Мариан? След срещата с Грейс се прибираш и първото, за което питаш, е дали Мариан се е обаждала. Не Бронуен, а Мариан и нито дума за какво сте говорили с Грейс. След това час по час продължаваш да звъниш в Италия и винаги се дразниш, когато никой не отговаря, а нито веднъж не попита за стаята на Бронуен, само за тази на Мариан. И когато най-после се свързваш с Мариан, говорите за пълни дивотии, поне това ми каза, а на обяд весело съобщаваш на Франк Хейстингс, че тя е голямата ти надежда за сценария и както бих добавила, при пълно незачитане на Дебора Формън. Това не е всичко, нали? А онази нощ, когато ме накара да позвъня на Мариан, след като беше излизала с Уди? Не ме остави на мира, докато не го изпълних. Така че какво става, Матю? Да не би да си се влюбил в нея?

— Ела и гледай — каза той втренчен в телевизора. — Много е смешно. Тази жена току-що каза на приятеля си, че е…

— Матю! — кресна тя. — Чуваш ли какво ти казвам? Може да ти звучи истерично, може да съм параноичка, но едва ли можеш да имаш претенции към мен, когато си спомниш какво стана едно време. И сега цялата тая работа с Мариан! Ужасена съм, че отново ще се повтори цялата история. Моля те, Матю, кажи ми, че няма.

— Няма. А, между другото, след като видяхме къщата на Хейстингс, имам чудесна идея за първите сцени. Ще има нужда от хеликоптер, два крана и два екипа. Как ти се струва?

Стефани затвори очи. Беше безполезно — съвсем и напълно. Отново го погледна, но той още гледаше телевизия, затова се обърна и отиде в банята.

Десет минути по-късно той тръгна към нея с чаша с джин и тоник във всяка ръка.

— Вече сме по-спокойни, а? — каза той, като дръпна завесата над ваната.

— Не ме покровителствай, особено когато съм без дрехи.

— Извинявай.

Остави чашата до ваната и приседна на края на тоалетната чиния.

— Действително ли се чувстваш толкова неуверена? По отношение на мен, разбира се? — попита я, когато тя излезе от душа.

— А не, измислям си.

Той кимна и й подаде хавлия.

— За бога, Матю, някога не се ли питаш как изглеждаш в очите на другите?

— Да ти кажа право, просто не знам какво да ти кажа.

— Престани да ме разсмиваш. Бясна съм заради теб и ти го знаеш.

— Сигурно.

— Добре, не смяташ ли, че имам причини? Първо беше Катлийн, после Саманта, сега пък Мариан. Аз вмествам ли се някъде?

— Разбира се. Ти си продуцентката.

— Бог да ми е на помощ, Матю, след малко ще те плесна. Подай ми лосиона за тяло, зад гърба ти е. Помисли и ми кажи какво ти става.

Взе шишето, но вместо да й го подаде, го задържа.

— Какво правиш сега?

— Мисля, не помниш ли? Не ме прекъсвай. А, точно така, мисля, че съм готов. Да, да, определено. Стефани, ще се омъжиш ли за мен?

Тя го зяпна с полуотворена уста, а ръката й спря във въздуха. Очите му се смееха. Изправи се, отиде и отново пусна душа. Тя се взираше в него, но не каза нищо, когато той свали дрехите си, вдигна я от ваната, обърна я с гръб към водата и влезе при нея. Огледа се за сапуна, потърка го между ръцете си и започна да сапунисва раменете й.

— Би ли го казал отново? — прошепна тя, а кръвта й пулсираше със същата сила, както стичащата се по лицето й вода.

— Кое?

Тя отстъпи настрани и излезе извън обсега на душа.

— Онова, което каза току-що.

— А, това ли. Казах: „Ще се омъжиш ли за мен?“.

Гледаше я в очите, но тя все още стоеше като втрещена.

— Защо сега? — попита едва чуто тя. — Случило ли се е нещо?

— Ти.

— Аз ли?

— Искам да повярвам, че те обичам. Че Катлийн, Саманта, Мариан, никоя от тях не съществува, а само ти.

Тя изхълца, а той пак я дръпна към водата, но сапунът се изплъзна измежду пръстите му и като се наведе да го вземе, тя го стисна за косата и го дръпна нагоре.

— Обичам те — каза му Стефани.

Той се засмя.

— Знаеш ли, хрумна ми, че може би е така.

— Независимо че те мразя, ще се омъжа за теб.

— Тогава защо не престанеш да говориш и не ме целунеш?

За момента решиха да държат годежа си в тайна главно заради Саманта. Тревогата за жена му си оставаше, защото, макар и напоследък Катлийн да бе утихнала, ако откриеше плановете им, вероятно би направила нещо, с което да забави делото по развода, молба за който самата тя бе подала. Това обаче не възпря Матю да заведе Стефани в „Тифани“ и да й купи пръстен, който тя носеше на лявата си ръка, когато бяха сами, и на дясната — когато бяха в компания.

Бронуен се обади от Флоренция и най-после Стефани разбра какво Мариан бе научила от Серджо Рамбалди.

— Само почакай, докато видиш сцените, които е написала след срещата с него — подхвърли Бронуен, — направо ще ти се вземе акъла. Когато се върнем в Лондон, ще трябва да направим нещо за нея. Искам да кажа, че за тази работа трябва да й се плати.

— Съгласна съм — отвърна Стефани. — Тя къде е сега?

— В стаята си, преоблича се. Серджо ще ни води на вечеря. Не искаше да дойде, защото знае, че страшно го харесвам, но не мога да я оставя сама, особено в такава красива вечер. Освен това очевидно Матю й е казал да се държи като залепена за мен.

— Матю й е казал ли? Че защо?

— Защото смята, че съм разпусната жена, според думите на Мариан.

Стефани избухна в смях.

— Е, не е много далеч от истината, нали? Приятна вечеря и ще се видим в Лондон другата седмица.

Когато Стефани шеговито подразни Матю относно инструкциите за Мариан, той й се сопна и й каза да престане да го занимава с това момиче.

По-късно, когато си легнаха, тя се настани на рамото му и започна да навива космите на гърдите му с пръсти.

— Нали знаеш, аз съм много привързана към Мариан — каза му тихо тя.

— Да, знам.

Погледна към лицето му, а той се наведе и я целуна.

— Съжалявам — призна тя по-късно.

— За какво?

— Защото тя се обади тази сутрин и остави съобщение да й позвъниш, а аз не ти го дадох.

Той я отхвърли настрани.

— Обадила се е сутринта и ми казваш едва сега?

— Матю, за бога, защо се сърдиш толкова?

— Сърдя се поради проклетата ти ревност — изрече той през стиснати зъби и като отхвърли завивките, стана от леглото.

— Къде отиваш?

— На рецепцията да й позвъня — отвърна той, докато нахлуваше джинсите си.

— Защо не се обадиш оттук?

— Просто не мога. Ще ме оставиш ли на мира?

Преди тя да успее да каже нещо, той затръшна вратата.

Бележки

[1] Защо не ми казахте, че имате гости. (ит.). — Б.пр. ↑

[2] Опитах, господине, но вие не отговорихте на телефона. (ит.). — Б.пр. ↑

[3] Другите дойдоха ли? (ит.). — Б.пр. ↑

[4] Да, господине, вече са в Бърлогата. (ит.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сюзън Луис Ограбен живот (17)

Метаданни

Данни

Ограбен живот

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шестнайсета глава

Сюзън Луис
Ограбен живот (17)