Сюзън Луис
Ограбен живот (27)

Двайсет и шеста глава

— Идеално е — горещеше се Матю. — Само погледни колко зловещо изглежда това място.

— Не съм виновна аз, че пилотът на хеликоптера отказва да се изкачи по-нагоре — възрази му Стефани. — Не мога да го карам да рискува живота си в тая мъгла.

— Ти предложи ли му повече пари?

— Разбира се, но той отказа и честно казано, не го виня.

— Между нас казано, и аз.

Всички застанали на склона в навъсеното утро на планинския склон се разсмяха.

— Е, няма какво да се прави — продължи Матю и потри ръце, за да се стопли. — Ще трябва да преместим всичко горе до басейна. Искам да снимаме отгоре, а това е най-високата точка, до която можем да стигнем днес.

— Колко е хубаво от твоя страна, че си съгласен на компромис — отвърна му Стефани. Целият екип понесе тежката апаратура нагоре по стръмната пътека.

Мариан, свита в подплатеното си яке и вълнената си шапка, която взе от гардероба на продукцията, се беше облегнала на стената пред къщата си и ги наблюдаваше. Мадлен пристъпи тихо зад нея и я мушна в ребрата.

— Бау — извика тя и се засмя, а Мариан подскочи.

— Моля те, не го прави — оплака се ядосано Мариан.

— Честна дума, напоследък си като кисела краставица. Сигурно си мислела, че е Матю.

— Не, знам къде е Матю. Говори по-тихо.

— Къде е Пол?

Мадлен сви рамене.

— Не знам. Сигурно е отишъл някъде да пише.

— Ще се видиш ли с Енрико?

— Да. Днес ще обиколим Флоренция, но няма да е кой знае колко интересно.

— Мади, не смятам, че Енрико обича да ходи и да разглежда града, особено след като е живял в него цял живот. Но е решил да те забавлява, така че поне би могла да проявиш малко разбиране.

— Добре, само не ми се карай. Ще ти издам една тайна: много повече предпочитам да ходя и да разглеждам с Енрико, отколкото Пол да ми досажда с неговата книга. Не че ми пречи, но половината от това, което ми разказва, не го разбирам.

— Ако бях на твое място, не бих го казала пред него.

— Не, в никакъв случай. Слушай, ако в момента нямаш работа, защо не отидеш до кухнята да видиш дали при Габриела няма гореща супа?

— И да има, тя ще е за екипа, Мади.

— Боже мой, днес наистина си в лошо настроение.

Мариан успя да се усмихне.

— Добре, ще отида за супа — каза тя, — но ще трябва да занесем и на екипа.

Тя хвана Мадлен за ръка и двете слязоха по стъпалата.

— Как ще отидеш до Камайоре, за да се срещнеш с него?

— Все някой ще ме закара, хората непрекъснато сноват нагоре-надолу.

Когато вратата на кухнята се затвори зад тях, Пол излезе от тясната пътека, която минаваше покрай къщите. Отначало реши да ги последва, да хване Мадлен и да я набие жестоко, но вътрешният му глас му подсказа, че не бива да го прави. Затова с огромно усилие внезапно изви и изкачи стъпалата към къщата. Няколко минути стоя с гръб към вратата, гръдният му кош го пристегна и заслепяваща ярост затуптя в главата му. Тая кучка се вижда с Тарало. След всичко, което направи, за да я спре, тя отново се среща с него. Как смеят да се отнасят към него като към малоумен? Силно стисна юмруци и заудря по стената толкова силно, че кокалчетата на ръцете му и от тях потече кръв. После вдигна глава към тавана със стиснати устни и разширени ноздри, също като диво животно. Никога не бе изпитвал толкова силна омраза и подобен отровен гняв. След всичко, за което работи и за което се пожертва, тя му измени. Изплъзваше се от контрола му, лъжеше го, мамеше го, смееше се зад гърба му и това го изпълни с такава ненавист и с толкова силна ревност, че му се прииска да я убие.

Залитайки, изкачи стълбите до спалнята. Нужно му беше да размисли. Трябва да забрави, че хората подготвят къщата му за нея, както и всичко останало, и само да мисли. Да се съсредоточи върху измяната й, заблужденията, лъжите. Ядът щеше да му мине, но трябваше да изчака. Тогава всичко щеше да се изясни и той ще реши какво да прави.

 

 

Към два и половина следобед мъглата започна да се вдига, слънчевите лъчи огряха склоновете на планината. Тогава снимките спряха.

— Светлина не ни трябва — обясни Матю на Мариан, когато тя отиде до офиса на продукцията, за да види какво става, — а освен това никой не може да открие пилота на хеликоптера.

— Тогава какво ще правиш? Къде отиват всички? — попита тя, като забеляза, че помощник-операторите прибират камерите.

— Ще отидем на магистралата, за да снимаме колите. Несравнимата Хейзъл е получила разрешение.

— С моята кола ли ще дойдеш, шефе? — провикна се Уди, който минаваше наблизо.

— Да — отговори Матю.

— Костюмът на Кристина за Дванайсетия ден още е мокър — оплака се Белинда, която се появи изотзад.

— Тогава я облечи с нещо друго — излая Матю. — Говори с Бийни, свържете костюма с някой друг ден.

— Ще проверя по бележките. Благодаря ти — въодушевено отвърна Белинда.

— Ще снимаме онези сцени, които успеем.

Белинда го изгледа ненавистно, обърна се и отново заизкачва стъпалата.

— Матю! Ще имаме ли нужда от колата с прозрачния покрив, или не? — провикна се един мъж, който отговаряше за колите.

— Говори с Уди — изкрещя му в отговор Матю и като обърна очи нагоре, хвана Мариан за рамото и я въведе в офиса.

— Добре, ти върви, а аз ще дойда по-късно с някой от гримьорите. Всъщност може и да не дойда. Не е ясно тези снимки колко ще продължат. Ще се смръзна, докато стоя там да ви гледам — каза Мариан.

— Не настоявам, но да знаеш, че ние всички слизаме. Да не би да искаш да останеш тук сама?

— Нищо ми няма. Хората на Франк са в барчето, а пък бих могла и да поспя.

— Сигурно не можеш да спиш нощем от всичко това, нали?

Тя кимна.

Лицето му омекна и той направи крачка към нея. Сърцето на Мариан заби силно.

— Не се изненадвам — изрече тихо той. — Къде е Мадлен?

— С Енрико.

— Добре. — Наклони глава настрани и каза развеселено: — За не би там да започва друга история?

— Не мисля. Тя е сляпо влюбена в Пол.

— Направи ми впечатление, че той днес не пише. Завършил ли е книгата си?

— Доколкото знам, не. Мислех, че е някъде из гората и се мъчи да измисли края й.

— Преди един час го видях да тръгва с оная малка панда, която са наели.

— Наистина? Къде ли е отишъл?

Матю се намръщи.

— Той не знае, че Мадлен се вижда с Енрико, нали?

— За бога, не! — засмя се Мариан. — Държим го в тайна.

Той постоя замислено, после пак обърна очи към нея.

— Нали знаеш, че не може да продължава така вечно? — После се усмихна палаво и тя осъзна, че това се отнася за Мадлен.

— Прав си, не може — каза тя и го изгледа.

Той хвана ръката й и я завъртя към себе си.

— Предполагам какво си мислиш — прошепна той, — но засега достатъчно грижи имаш, за да прибавяш към тях и мисълта за мен. Но ще поговорим и то скоро. — Трепна, като чу гласа на Уди по мегафона. — Ще се видим по-късно. И не се разхождай в гората.

— Поне не с червена шапчица, за да не ме налапа страшният вълк.

Като се засмя и поклати глава, той се обърна и излезе от офиса. В гърдите на Мариан чувствата се разбушуваха.

 

 

Диъдри караше бавно наетия фиат, хвърляше по някой поглед към каменистата местност и се чудеше колко ли от тая земя принадлежи на Тарало. Вероятно цялата, реши тя като минаваше край лозята и маслинените горички. Семейството им е едно от най-богатите в Италия.

Когато стигна големите черни железни порти на имението, тя излезе от колата и натисна звънеца. Минаха няколко секунди и вратите се отвориха. След като премина през тях, Диъдри забеляза върху оградата от червени тухли зад един водоливник полускрита камера.

Пътят до къщата, покрит с есенни листа, бе по-кратък, отколкото очакваше. Градината от двете му страни бе безупречно поддържана. Украсяваха я каменни и мраморни статуи, шадравани и водоскоци, а подстриган жив плет ограждаше цветните лехи. По това време на годината нямаше цветя, но не бе трудно да си представи човек колко красиво би изглеждала градината през лятото. Диъдри паркира пред огромната вила и се усмихна сърдечно на засмения прислужник, която я чакаше на вратата. Той я поведе през полупразното антре към леко открехната врата. Токовете на Диъдри почукваха по мраморните плочи. Някъде отдалеч се чуха гласове на играещи деца.

Първото, което забеляза в стаята, където бе въведена, бяха широките прозорци, водещи към тераса, и великолепните картини, които висяха по стените. Усмихвайки се, тя се упъти към една от тях — винаги се беше чудила в коя ли частна колекция се намира точно този Тициан. Вдигна ръка към рамката, но като видя жиците на алармената система, се отдръпна.

— Диъдри.

Стресна се като чу името си. Обърна се и забеляза крехка фигура, облечена в черна дантела, да седи на края на дивана. Трябва да бе Силвестра.

— Buona sera, signora — поздрави Диъдри. — Piacere di…

— Нека да говорим на английски — прекъсна я Силвестра. — Не бих желала никой да ни чуе.

За пръв път през деня някаква тревога разклати решителността на Диъдри, която тя толкова трудно си бе изградила през нощта.

— Очаквах да видя Енрико — каза тя.

Силвестра поклати глава.

— Искате да видите не Енрико, а другия ми внук Арсенио, обаче се боя, че това е невъзможно.

Диъдри се сконфузи.

— Но…

Спря, когато Силвестра вдигна костеливата си ръка.

— Енрико не може да ви помогне, Диъдри, само аз мога. Моля, седнете.

Диъдри седна на по-удобен стол от другата страна на огромната мраморна камина и търпеливо зачака Силвестра да продължи.

— Дълбоко в себе си винаги съм знаела, че ще дойде този ден — започна старата жена и я погледна с тъжните си черни очи. — Знам, че не мога вечно да го защитавам, защото не е правилно. Това, което правя, също е осъдително. Всъщност всички сме виновни, а може би аз най-много от останалите.

Спря и Диъдри разбра, че в момента Силвестра се е отнесла. Тя се взря в бледото напрегнато лице и се опита да заглуши безпокойството си.

Най-накрая очите на Силвестра отново се фокусираха и тя продължи с тънкия си глас:

— След няколко дни Енрико ще доведе брат си от лудницата. Няма да го позная, така твърди Енрико, защото е остарял. Моят красив Арсенио е трийсетгодишен. Серджо Рамбалди направи така, че той да остарее преждевременно. Мразя Серджо Рамбалди заради онова, което причини на семейството ми, а едно време го обичах като син. Може би дълбоко в сърцето си още го обичам, но той трябва да си плати, и съм сигурна, че това ще стане един ден.

— Но какво е извършил той? — настоя Диъдри, когато й се стори, че Силвестра пак се отнася.

Смехът, с който й отговори, заприлича на грачене.

— Искате да знаете какво се е случило с Оливия, нали?

Изненадата на Диъдри бе явна. Когато предната вечер позвъни на Енрико, му спомена само, че иска да разговаря с него за Серджо Рамбалди и неговата Бърлога.

— За Оливия — повтори Силвестра. — Серджо ми разказа какво е вършила в Америка, как е водела децата при мъже, които са ги искали, как взимала наркотици, с които те й се отблагодарявали. Тя взимала наркотици, а мъжете — децата. После някой научил с какво се занимава тя, но преди тя да се разприказва, я отвели. Нали знаете, заради наркотиците тя била в състояние да направи всичко, дори и да признае какво е правила. Затова Рубин Майър се обърнал към Серджо да я вземе. Обадил се на Серджо, защото му било известно какво върши Серджо в Бърлогата. — Спря за малко. — Серджо винаги е чакал този момент, някой ден жена да дойде при него така… Но сега тя вече не му стига. Трябва да има и Мадлен.

— Защо? Защо му е Мадлен?

— Заради Пол О’Конъл, разбира се.

— Заради Пол ли? — възкликна Диъдри. — Защо пък заради Пол?

Силвестра я погледна озадачено в очите.

— Не знаете ли? Серджо не ви ли е казал?

— Какво да ми каже? — Сега Диъдри вече съвсем се обърка.

Бавно изразът на Силвестра се промени от недоверчивост в решителност.

— Тогава аз ще ви кажа — заяви тя безизразно. — Пол О’Конъл е брат на Серджо.

Диъдри я погледна смаяно.

— Брат? Не може да бъде. Серджо е италианец.

— Имат една и съща майка, но бащите им са различни. Не знам кой е бащата на Серджо, Хелън не ми каза. Тя роди Серджо, когато беше още дете — преди да навърши шестнайсет години, и го остави в Галено при семейство Рамбалди. Познаваше ги слабо. Те взеха сина й, защото аз ги помолих, но аз отгледах Серджо като мое дете. До десетгодишната му възраст майка му не дойде да го види, а когато пристигна, съобщи, че той има брат, че тя е омъжена, но иска той да отиде да живее при тях в Англия. Серджо бе обикнал моето семейство и не поиска да тръгне. Затова понякога тя го посещаваше — не често, но когато идваше, го водеше във Флоренция, за да се види със съпруга й и със сина й Пол. Но Серджо се разстройваше от посещенията й и я помоли да не идва повече. Тя не го послуша, продължаваше да идва, макар и без съпруга и сина си. Постепенно Серджо обикна майка си. Той още като дете си беше талантлив, всички знаехме това. Майка му искаше да му помогне. Тя му разказваше биографията на великия Микеладжело и го убеждаваше, че е гениален също като него. След известно време Серджо повярва, че е превъплъщение на Микеланджело. Един ден Хелън му каза, че ще напусне семейството си в Англия, че ще дойде и ще живее при него тук, в Италия, че ще му помага да работи. А понеже Пол не искаше тя да ги напусне, я уби.

— Какво! — недоумяващо ахна Диъдри. — Значи той е луд.

— Да, Диъдри, всички са ненормални — Пол, Серджо и майка им. Пол и Серджо са наследили хубостта и ума й. Сега желанието на Серджо е да си отмъсти на Пол и затова иска Мадлен.

Диъдри се отдръпна от тази жена. Струваше й се, че всъщност Силвестра е лудата. Но със сърцето си разбираше, че независимо от невероятния ужас от всичко това, в думите на старата жена имаше неоспорима истина. Спомни си как Серджо реагира за пръв път, когато тя спомена името на Пол, как настояваше да знае с какво се занимава Пол и държеше тя да направи така, че Пол и Мадлен да са заедно…

— Но освен това — каза Силвестра, — ще ти разкажа за Оливия.

Диъдри пак усети как се отдръпва. От държанието на Силвестра си личеше, че историята ще стане още по-лоша и че тя не бива да слуша повече.

— Никой не знае къде е тя — заяви Силвестра. — Не знаят дали е жива…

— Жива е, Серджо ми го каза. Знам със сигурност, че е жива.

— Не, Диъдри, Оливия е мъртва.

Дъхът на Диъдри спря. Взираше се в старата жена и искаше да изпищи, за да я спре да говори.

— Но Дарио… Дарио и Серджо, те… твърдят, че пак ще я видя.

— Ще я видите, но не така, както си мислите. Сигурна съм в това, защото знам какво става в Бърлогата. Затова аз се срещам сега с вас, а не Енрико. Аз съм много виновна и сега ще ви кажа защо. Влюбена сте в Серджо, нали?

Диъдри кимна.

— Знаете как очите му хипнотизират.

— Хипнотизират — повтори механично Диъдри.

— Да, той умее да хипнотизира с очи и с очарованието си. Всички обичат Серджо и желаят да са с него, защото е гений. Но искам да знаете, че той е ненормален. След като майка му почина, Розария — съпругата на Енрико, се опита да го убеди, че не е Микеланджело, но той все още го вярва и продължава да работи така, както едно време е работил великият Микеланджело. Когато е в Бърлогата, дори се облича с дрехи от четиринайсети век. Той желае да бъде запомнен. Затова се е зарадвал, когато е взел дъщерята на богатия американец. Всички познаваха Оливия. Твърди, че иска да направи Мадлен известна, нали?

— Да — отвърна Диъдри, като си спомни как Серджо настояваше тя да стори всичко възможно, за да направи известна Мадлен. — Но той не ме е карал да го правя, аз…

— Няма значение. Тя е любимата на Пол О’Конъл, а това че я правите известна, е добре дошло за Серджо, защото не само ще отмъсти на Пол, но и целият свят ще го запомни заради онова, което е направил с Оливия и Мадлен. Той ги изучава така, както едно време Микеланджело е анализирал анатомията на човека. — Спря и почака Диъдри да схване онова, което току-що й каза. После попита: — Разбирате ли какво ви казвам?

Диъдри беше останала без глас от ужаса на онова, което научи. Да, разбираше какво казва Силвестра.

— Микеланджело е подлагал на дисекция тела на хора. Серджо Рамбалди разрязва тела на жени и след това прави велика скулптура.

— Не! — извика Диъдри и поклати глава. — Не! Лъжете.

Силвестра продължи, сякаш не я чу.

— За Арсенио — моя внук — Серджо беше нещо като идол. Той го следваше, учеше при него. Когато Оливия дойде в Италия, а хората от Ню Йорк искаха тя да умре, за Серджо това се оказа шанс, който отдавна бе чакал, за да работи по метода на Микеланджело. Нощта преди да се съберат в Бърлогата, Арсенио е трябвало да й предаде наркотика, който е бил в такова количество, че да я убие. Но Арсенио се влюбил в нея и поискал да я спаси. Нощта, когато трябвало да й го даде, първо спал с нея, а после й дал само малка част от него. Била в безсъзнание, но не и мъртва. Страхувал се да каже на Серджо и когато започнало разсичането, те улучили артерията и кръвта шурнала от сърцето й. Опръскала очите на внук ми и той ослепял. В продължение на много дни той беше в шоково състояние и викаше само името на Оливия. Не трябваше да го пращат в лудница, но аз оставих Енрико да го заведе там, за да защитим Серджо. Закрилях го заради Розария, защото тя го обичаше, но сега Розария е мъртва и Серджо трябва да плати за деянията си. Да, отново ще видите Оливия, защото тя живее в мраморната статуя, която създава Серджо.

Ненадейно Диъдри скочи на крака. Лицето й беше посивяло, а очите горяха от уплаха.

— Мадлен! — извика тя и се втурна към прозорците, разклати ги, опитвайки се да излезе. Извърна се. — Къде е тя? Кажете ми!

Силвестра я изгледа разтревожена.

— С Енрико. Във Флоренция са.

За миг Диъдри като че се отпусна, но Силвестра разбра какво я разстрои.

— Кога я иска той, Диъдри?

— Тази вечер.

Силвестра поклати глава.

— Твърде скоро. Трябва да направим нещо и да я задържим при нас. Но няма начин да се свържем с Енрико. Да се надяваме, че ще я доведе тук, преди да я върне в селото. Вървете в селото и я чакайте.

— Да! — реши Диъдри. — Ще отида в селото.

И като грабна чантата си от стола, тя се втурна към вратата.

 

 

Докато Диъдри излизаше с колата от портата на семейство Тарало, Пол спря колата си пред кафенето на Паезето ди Питоре. Когато излезе, започна да вали, но той не чувстваше нищо — нито студа, нито вятъра, нито влагата. Усещаше единствено бушуващите в гърдите си чувства и изгарящата ярост, която го пареше все повече, щом се сетеше за измяната на Мадлен. Въпреки че бе разярен, независимо от омразата и огорчението му беше приятно, изпитваше удоволствието, което идва след взимане на решение. Сега всичко можеше да дойде на мястото си. Не можеше да разбере защо това не му бе хрумвало досега, но никога по-рано не бе ставало нужда руската матрьошка да бъде наказана по такъв начин.

Пресече терасата на кафенето, смръщи се й започна да си спомня. Бяха минали много години, но той не бе забравил. Сложи крак върху единия край на масата, ритна я към парапета и там се откри капак към мазе. Преди да го отвори, се огледа, хвърли поглед към зеленината, която покриваше планината, към тъжните къщи, в които никога не се забелязваше признак на живот, към заключената врата на кафенето и окъпаната от дъжда тераса, където бе застанал. Внезапен порив на вятъра шибна тялото му, той отстъпи една крачка, но вятърът му помогна да дойде на себе си. Пол отвори капака и като се приведе, напипа стълбата.

Не се сети да вземе фенерче и докато слизаше по-надолу, го обгръщаше все по-непрогледна тъмнина. Но знаеше, че зад мазето, скрито зад дълга редица каси с прашни бутилки, се намираше проход, който щеше да го отведе към брат му.

Доста дълго се лута, настъпваше и чупеше бутилки с обувките си, вървеше слепешком в тъмнината, докато най-накрая напипа и дръпна назад една врата и така се намери в тунела. Обувките му се плъзгаха в калта и веднъж-дваж залитна към влажните стени, но продължаваше да напредва, тъй като знаеше, че скоро ще излезе на дневна светлина.

Когато се измъкна от мрака и се изправи пред гъстата гора, дъждът започна да бие тялото му и го смъкна отново на земята, но той се улови за някакви корени, успя да се изправи на крака и потъна навътре в гъсталака. Оставаше му да извърви още десетина метра. Натам водеше тясна, стръмна и криволичеща пътека. От двете й страни растяха бодливи къпини, но бе поставен и парапет, на който той се опираше, за да не падне. Най-после стигна до замаскирания вход.

Пещерата представляваше стара етруска гробница, чийто вход бе естествено заслонен. Той вдигна тежките клони и влезе вътре.

Гротескни сенки играеха по стените в осветеното от свещи помещение, мъже в тежки наметала крачеха около мраморния къс, който жълтееше на светлината, на пода и тавана бяха изковани чудновати образи на римски богове. Влагата се процеждаше по стените и нечистотията канеше в изкопаната под тях канавка. В зловонието се усещаше мирис на студ и пръст, а отвън вятърът свиреше заплашително около осквернения гроб. Но Пол не обръщаше внимание на нищо, дори не забеляза, че мъжете се заковаха на място и се обърнаха към него. Очите му бяха втренчени във великолепната скулптура в дъното на пещерата, осветена от силен фенер.

Падащата на вълни златиста светлина правеше лицето от алабастър да изглежда като живо. По такъв начин красотата му ставаше неземна и демонична. Мраморните устни като че говореха и го призоваваха да влезе по-навътре в пещерата, очите й го гледаха със сляпо възхищение. Стоеше като захласнат, със затаен дъх, но камъкът с цвят на слонова кост излъчваше такава енергия, която като че му помогна да поеме дъх, сякаш тихичко му нашепваше и безмълвно го заплашваше. През целия си живот не бе виждал нещо едновременно толкова по-зловещо и красиво.

— Оливия — прошепна Пол.

— Точно така.

Магията се развали. Той се обърна и видя Серджо, застанал до него. В този миг като че нещо раздра гърдите му. Серджо, синът, който тя твърдеше, че е гениален, синът, при когото искаше да отиде да живее, онзи, който го принуди да убие собствената си майка.

Черните очи на Серджо гледаха, меко и се усмихваха. Докато Пол изучаваше безупречното му лице, сякаш някаква ледена ръка укроти огъня на яростта му. Постепенно очите му започнаха да отразяват въпросителния поглед на брат му. Пол се усмихна презрително.

— Мислех, че никога повече няма да дойдеш тук — каза Серджо.

— Никога не си ме канил.

— А сега поканен ли си?

Пол се обърна и тръгна навътре в пещерата.

— Трябва да ми помогнеш — заяви той и хвърли поглед зад мраморния къс, където един мъж го фиксираше пронизващо.

— Разбирам.

Серджо кимна към мъжа с наметалото и той и останалите мъже се оттеглиха зад един свод в тъмните дълбини на пещерата. Серджо и Пол останаха сами. Гледаха се втренчено в мрачната пещера — двама мъже, чиято хубост бе почти смайваща в съвършенството си, чиито черти толкова си схождаха и все пак бяха толкова различни. Бяха като две лица на една и съща монета, изсечена от еднороден метал, оформени от една и съща ръка, две творения на замайваща артистичност, части на един образец. Взираха се един в друг и силата, която се излъчваше от очите на Серджо, бе еднаква с онази, която излизаше от очите на Пол, сякаш между двамата се водеше безмълвна битка. Най-накрая Серджо пръв се извърна, но държанието му доказваше, че не се смята нито за победен, нито за победител, а само на човек, който доброволно се е оттеглил от състезанието. Усмихнат, той скръсти ръце и се облегна на стената.

— Моля, седни — каза Серджо и посочи парчето мрамор. Щом Пол се настани, той пак се усмихна. — Последния път, когато дойде тук, беше още дете. Браво на теб, че си запомнил пътя.

Пол наклони глава, после вдигна очи към статуята на Оливия.

— Би трябвало да се сетя — каза той, — че тя е тук. Същото ли планираше за Хелън, ако беше дошла?

— Не — твърдо отговори Серджо.

— Тогава какви бяха намеренията ти? — попита Пол и все още гледаше красивото зло лице.

— Не съм имал никакви планове, исках само да работя. Тя поиска да дойде при мен.

— Значи не си имал нужда от нея. Справял си се и сам.

— Разбира се.

Отвън вятърът свиреше сред дърветата, а пламъкът на свещите около стените трептеше от студения въздух, който вееше от отвора на пещерата.

— Това вече е минало — рече с мек тон Серджо. — Ти направи онова, което смяташе за редно, и аз не ти се сърдя. — След като Пол не отговори, той продължи:

— Спомена, че искаш да ти помогна.

Пол изгледа подозрително брат си с присвити очи. Преценяваше доколко Серджо можеше да понесе шока.

— Искам да ме съдят за убийство — най-накрая изрече Пол.

Изразът на Серджо остана непроменен.

— Искаш да се изповядаш ли? — попита той.

— Ако убия, ще ме затворят за дълго време, а не желая това. Не, искам да скриеш тук една жена, за да тръгне слух, че аз съм я убил, а после да я пуснеш, щом свърши процесът.

— Аха. И кого трябва да скрия?

— Името й е Мадлен Дийкън. Сигурно си чувал за нея. Искам да я скриеш и да свидетелстваш, че си ме видял как я убивам.

— Но ако само я скрия тук, ще липсва тялото.

— Знам, обаче аз ще призная, че съм я убил и ще откажа да съобщя къде е тялото…

Серджо изучава дълго време лицето, което бе обърнато към него, като прикри омразата си с развеселен интерес, докато сладкият вкус на отмъщението стигна чак до гърлото му. Най-после каза:

— И когато процесът свърши, ти ще искаш да я върна на света? Откъде си сигурен, че ще го направя?

— Не съм сигурен, но ти вярвам. И помни, че каквото и да кажеш в съда, нищо няма да промени факта, че не съм я убил аз и че тя е още жива. Ще съобщя на полицията къде да търси, а ще кажа и за Оливия Хейстингс.

Серджо кимна.

— Разбира се. — Въздъхна, отдръпна се от стената, заобиколи мраморния къс и застана пред Пол. — Ще го направя, но искам да я доведеш тая вечер. Можеш ли да го изпълниш?

— Да.

— Как ще я доведеш?

— Ще измисля как. — Извърна се и се взря в лицето на брат си, което оставаше в сянка. — Страхуваш се, че ще запомни пътя ли?

— Да. — Серджо щракна с пръсти и един мъж пристъпи на светлината. Серджо му заговори, мъжът му подаде нещо и пак се оттегли. — Този опиат ще я приспи — каза Серджо и подаде малко пакетче на Пол. — Ще се наложи да я донесеш дотук. Моите хора ще те чакат в кафенето и ще ти помогнат.

Пол се изправи и пъхна пакетчето в джоба си.

— Вземи го — каза Серджо и му подаде едно фенерче от полицата. — По дрехите ти забелязвам, че ти е липсвало.

Пол взе фенерчето, хвърли последен поглед на лъчезарната статуя зад гърба си и тръгна.

Серджо го изпрати до отвора на пещерата. Проследи как Пол се сви под дъжда и как запристъпва предпазливо по опасната пътека. Щом изчезна от погледа му, Серджо се обърна към мъжа, който бе застанал до него.

— Чу ли? — попита той. — Голяма услуга ми прави Пол и много улеснява нещата. Ще направим, разбира се, както той иска, но ти, Джовани, ще трябва да уведомиш полицията. Ти ще дадеш показания на следствието. Тази вечер няма да бъдеш в Бърлогата. Съседите ти трябва да знаят, че си вкъщи, а после трябва да те видят как тръгваш на разходка по планинската пътека. Разбираш ли?

— Да.

— Иди в полицията рано сутринта, разкажи им какво си видял и тогава… — Серджо присви очи… — тогава желанието на брат ми ще бъде изпълнено.

Изгледа Джовани въпросително, като че очакваше отговор на някакъв въпрос. Джовани прочете мислите му и каза:

— Днес снимат филма на магистралата. Мариан е сама във Фелито. Да отида ли там?

Серджо се усмихна.

— Не, Джовани, сам ще отида.

 

 

Сива мъгла се стелеше над планината. Още не се бе стъмнило, но все повече се събираха буреносни облаци и скоро щеше да завали. Дъждът беше спрял само преди броени минути, но като че ли отдихът щеше да е кратък. Мариан се изненада, че екипът още не се е върнал. Освен ако Матю не е решил, че дъждът би придал допълнителна атмосфера на снимките и ако действително беше така, тогава щяха да продължат да работят неизвестно докога.

Тя хвърли още едно дърво в огъня, сви се на стола и продължи да чете. Но след няколко минути остави книгата. Толкова много мисли занимаваха ума й, че четеше една и съща страница пет-шест пъти и пак нямаше представа за прочетеното.

Погледна часовника си. Досега Мадлен трябваше да се е прибрала. Освен това къде беше Пол? Едва ли би могъл да пише в гората и то в такова време. Но Матю спомена, че го е видял да тръгва с колата. Сигурно по някаква причина е отишъл в Лука или във Виареджо. Мислите й се върнаха отново към Матю и тя зарови глава в ръцете си, мислейки за него, а после за Стефани, за Оливия, за Борис, за Серджо Рамбалди и Рубин Майър, за Мадлен и Пол… Един след друг те минаваха в съзнанието й.

Изправи се и прекоси стаята, после пак се върна. Спря пред огъня, остана втренчена в него няколко минути, после пак се отпусна върху фотьойла. Искаше й се да заплаче, но сълзите не идваха. Може би трябваше да отиде при хората на Франк в барчето, там поне ще има с кого да поговори. Но всъщност не й се приказваше, нищо не й се правеше. Искаше само да седи свита и да си представя, че когато отвори очи, всичко ще е наред, че тайнствеността около Пол и Серджо ще бъде разбудена и че тя и Матю ще бъдат заедно. Облегна глава назад и хвърли поглед към прозореца — отново бе започнало да вали. Едри капки се стичаха от лозницата, падаха върху стената и образуваха локва върху плочите пред вратата.

Стресна се, когато вятърът връхлетя върху вратата, после пак затвори очи. Беше й много нервно. Сигурно трябваше да отиде с екипа. Там може да е студено и мокро, но би било по-добре, отколкото да седи в планинското село и да мисли до полуда.

Отново се изправи и с нетърпение погледна през прозореца. Никой не се виждаше, нямаше и следа от екипа, нищо, освен падащия дъжд и свирещия вятър. Тъкмо се готвеше да се върне на мястото си, когато забеляза, че някой се приближава. Който и да бе, явно не бързаше, както би било нормално в подобно време, а изпитваше удоволствие от ходенето. Сърцето й подскочи, за миг си помисли, че е Матю, но когато разпозна високата слаба фигура, замръзна. Бързо се отдели от прозореца, притисна се към стената и почувства как страхът плъзна по жилите й. Какво прави той тук? Кого търси? Вероятно Бронуен. Да, сигурно е дошъл да види Бронуен.

Заслуша се в стъпките му, от ужас кожата й пламна. Когато сянката се показа на прозореца, изохка и се строполи на пода. Той почука няколко пъти и тъкмо когато си мислеше, че ще си тръгне, чу как натиска бравата. Сърцето й подскочи, но когато студеният въздух нахлу в стаята и огънят пусна дим, тя остана като парализирана, легнала на пода в ъгъла, зад ръкохватката на дивана. Стисна очи и се помоли на бога той да не я забележи. Чу го да се изкачва по стълбите, стъпките му проехтяха тежко по тавана над нея. После отново слезе и след мълчание, което сякаш продължи цяла вечност, го чу да излиза и да затваря вратата след себе си.

Отдъхна си, усети облекчение в крайниците си, но остана да лежи на пода все още със затворени очи. Чувстваше се толкова слаба, че не можеше да мръдне. Защо дойде? Какво търсеше? Мили боже, дано Матю да се върне вече. Нямаше да чака повече, ще отиде там долу на магистралата да го намери. Трябваше да се махне от това село, където вятърът скимтеше като новородено, а дъждът биеше като барабана на съдбата.

Като отвори очи, Мариан се хвана за дивана и когато погледна нагоре, цялото й същество изпищя от ужас.

— Не, не, не — изрида тя и се отпусна на стената.

— Но, Мариан, какво има? — каза Серджо, а красивото му лице бе придобило загрижен вид. — Защо толкова се страхуваш? Няма да ти сторя нищо. Хайде, позволи ми да ти помогна. — Но щом той протегна ръка към нея, тя се отдръпна и се сви в ъгъла.

— Моля те, върви си — извика тя.

— Няма да ти направя нищо — повтори той. — Не се страхувай. Бих искал да поговорим. — Само очите му се усмихнаха. — Имам нужда от твоята помощ, Мариан. Хайде, ела и седни до огъня, цялата трепериш.

Опитвайки се да преглътне горчивия вкус на обзелата я паника, тя успя да се изправи на крака и този път не му попречи да й помогне да отиде до камината.

— Какво искаш? — попита тя, когато се отпусна върху стола.

— Бих искал да направиш нещо за мен. Отнася се за нещо много важно, което може би ще запише името ти в историята на Италия, а може би и във вашата.

Тя облещи очи, а той се засмя с топъл звучен смях, който като че прогони студа от стаята.

— Много голямо нещо е да попаднеш в историята, нали?

— Да — кимна тя, като го наблюдаваше внимателно. Реши, че е по-добре да му отговаря с тон, подобен на неговия.

— Радвам се, че смяташ така. Но виждам, че все още те е страх. Как да те убедя, че няма да ти направя нищо лошо?

Тя стрелна поглед към вратата, а той се засмя.

— Знам, че искаш да си тръгна. Но бих искал да дойдеш с мен, Мариан, да те заведа там, където работя, и да ти покажа какво и как съм го направил. Бих желал да си записваш, така че целият свят да научи и разбере метода, по който Серджо Рамбалди прави великолепните си творби. Ще знаеш единствено ти, само на теб ще разкажа историята на моя живот, на моето семейство, на моето изкуство. Моля те, обещай, че ще дойдеш, кажи, че ще го направиш заради мен.

— Но аз не бих могла — заекна Мариан. — Аз, ами аз… не съм специалист, не съм писателка.

— Как да не си! Пишеш сцени за филма, нали? Бронуен ми спомена колко си талантлива и че ти предстои голямо бъдеще. Затова те моля да го направиш заради мен. Моля те, само ела до моето ателие и ме изслушай какво ще ти разкажа за живота и за работата си. Вече съм ти приготвил листа и моливи. Ако предпочиташ, ще ти донеса и пишеща машина.

Тя се взираше в него и не беше в състояние да измисли какво да му каже. Разбираше, че избирайки я да пише биографията му, според него той й оказваше голяма чест, тъй като животът и работата на Серджо Рамбалди винаги бяха обградени от тайнственост в Италия и че написването на тая книга щеше да промени живота й. Но не желаеше да го направи, искаше само той да се махне по-далеч от нея. Не можеше да измисли някакво извинение, освен да му каже, че изпитва смъртен ужас от него.

— Струва ми се, че се готвиш да ми откажеш — каза той. В гласа му не се усещаше заплаха, а само тъга и тя още повече се обърка.

В един миг й хрумна дали не е останала с погрешно впечатление за него — може пък да говори истината, щом казва, че не знае нищо какво се е случило с Оливия. Докато се взираше в очите му, той като че я молеше да го разбере и да му вярва.

— Ела до ателието ми и виж какво работя. Ако не ти хареса, ако смяташ, че няма да можеш да напишеш историята ми, можеш да си тръгнеш. Както влезеш, така и ще си излезеш. Няма да те задължавам, искам да го направиш по свое желание. Държа да дойдеш сега и да ми позволиш да ти покажа творбите си. А докато пътуваме към ателието, ще ти разкажа за себе си, за времето, когато бях дете. Ще ти разкажа и за семейство Тарало…

— Искаш да кажеш за Енрико?

— Да — кимна той и се усмихна окуражително. — Енрико ми е като брат. А Силвестра обичам като своя собствена майка.

— Нямах представа, че познаваш семейство Тарало.

— Вече не живея с тях, работя във Флоренция. Братът на Енрико — Арсенио, работеше при мен, преди да се разболее. Голяма трагедия стана с Арсенио, а когато го отведоха, всички потънахме в скръб. Но Силвестра знае за моята работа и ме разбира, също както едно време ме разбираше Розария — съпругата на Енрико. Тя често идваше в ателието при мен. Виждаш, че няма от какво да се страхуваш. Знам също, че те са и твои приятели.

— Те там ли ще бъдат? Днес?

Той сви рамене.

— Вероятно, но сега не идват толкова често. Може би Енрико ще доведе Мадлен. Те са заедно във Флоренция, нали?

— Да — каза Мариан и напрежението започна да напуска тялото й. Само Енрико би могъл да каже на Серджо, че ще ходят с Мадлен във Флоренция, а и щом семейство Тарало често ходят в ателието му… И все пак имаше нещо не съвсем наред, някакво съмнение се беше загнездило в съзнанието й, но като че една врата се захлопна пред него, преди то да изплува на повърхността. Само Серджо да спре да я гледа по тоя начин, би видяла нещата по-ясно. Усети като че се залюлява, сякаш главата й се напълни с някакви видения и страхът от него…

— Ела — каза той и вдигна палтото й от дивана. — Днес е студено и трябва да се облечеш добре.

— Ателието ти във Флоренция ли е? — попита тя, докато пъхаше ръцете си в ръкавите.

— Да — излъга той. — Като начало ще се отбием и в Бърлогата, което на италиански означава работилница. Предпочитам да я наричам така.

— Бърлогата — повтори тя.

— Да, Бърлогата.

Той й подаде шала, но когато тя понечи да го вземе, се засмя леко, прехвърли го около врата й, вдигна го високо над ушите и го затъкна в яката й.

— Да изтичаме ли до колата? — предложи той, когато отвори вратата и бурята ги връхлетя.

Студеният вятър като че премина по жилите й и я разбуди от дълбок сън.

— До колата ли? — объркана повтори тя.

— Да, не можем да вървим пеша до Флоренция.

— Не — съгласи се тя. Вдигна очи към него и се зачуди какво прави, защо се чувства така раздвоена. Някъде дълбоко в съзнанието си знаеше, че се страхува от него, но явно този страх сега се бе изпарил. Хората на Франк бяха тук, в селото, и щом се качи в колата, те ще я последват. Така че ще бъде в безопасност.

Усмихнат, Серджо я хвана за ръката. Спуснаха се през дъжда, пляскаха в локвите и се хлъзгаха в калта, докато стигнат пътя към платото.

— Тук е — каза той и отвори вратата на червен фолксваген. — Тази кола не е моя, взимам я на заем от Енрико. Моята стои в гаража.

Щом спомена името на Енрико, Мариан се почувства по-спокойна и седна на мястото до шофьора.

— Така — поде той и даде назад към дърветата, — откъде да започна? Естествено — кога съм роден. — Внимателно изви колата на косъм от пропастта и сложи крака си на спирачката. — Ще ти разкажа само за майка ми, защото не познавам баща си. Дори не знам как се казва, никога не ми е споменавала, нито на когото и да било другиго.

Докато разказваше историята на детството си — как е отраснал в Галено заедно с Енрико и Арсенио, Мариан седеше облегната на седалката, слушаше дълбокия му мелодичен глас и си представяше горещото и прашно италианско село, което разказът му рисуваше във въображението й.

След известно време, когато бяха вече в полите на планината, той отби настрани от пътя, за да даде път на една кола. Мариан изтри с ръка изпотения прозорец и видя как синият фиат ги задмина.

— Това беше Диъдри — каза тя, обърна се и го погледна. — Агентката на Мадлен.

— Ще се убие някъде, като кара с такава скорост в такова време и на такъв път — отбеляза той и отново излезе на пътя.

— Сигурно търси Мадлен — измърмори Мариан. — За какво ли бърза така?

— Не знам — отвърна спокойно той.

 

 

Малкото синьо фиатче спря внезапно, заора в калта и за малко не се блъсна във фургона на Кристина Ханкок. Диъдри скочи отвътре, без дори да затваря вратата, и се спусна по пътеката право към къщата на Мариан. След като почука и никой не й отговори, тя се втурна вътре, викайки името на Мадлен.

Изкатери се нагоре по стълбите, падна и извика от болка, когато удари брадичката си в дървените стъпала.

— Мади! — изкрещя тя. — Мади! Къде си?

Не се чу отговор.

Излетя навън, дъждът се стичаше по разрошената й кестенява коса, а вятърът развяваше палтото й и го издуваше като балон.

— Виждали ли сте Мадлен? — кресна тя на някакъв мъж, който тичаше към нея.

— Не — извика той в отговор. — Коя сте вие?

— Нейната агентка. Къде е Мариан?

— Не е ли в къщата?

— Не, там няма никой.

Мъжът се загледа в нея, сякаш не й повярва, после изведнъж я отхвърли настрани и побягна към къщата. Даже през шума на вятъра го чу как ругае. За миг забрави собствения си страх и се зазяпа в него как лети по стъпалата към стаята на горния етаж.

— Вървете в барчето! — изкрещя й той.

— Защо?

— Правете каквото ви казвам.

С две крачки той се оказа до нея и като я грабна за ръката, повлече я по пътеката през градината към барчето.

Топлината на огъня я обгърна, но тя беше твърде замаяна, за да я почувства.

— Какво има? — попита тя, като видя как мъжът раздруса друг мъж, който спеше, и му се разкрещя.

— Ставай! — кресна му той. — За бога, изчезнала е!

— Какво? Какво? — каза другият мъж и седна. — Коя е тази? — попита и погледна Диъдри.

— Агентката на братовчедката.

— Какво прави тя тук?

— Какво правите тук? — повтори първият мъж, като се обърна към Диъдри.

— Търсех Мадлен. Тя…

Спря, когато вратата се отвори. Влезе Уди.

— Ебало си е майката, страшен студ — извика той.

— Кажете на Манфредо веднага да приготви грога. Екипът се връща и всички сме замръзнали. Какво става тук? Защо сте ме зяпнали?

— Къде е Матю? — излая мъжът, който се изправяше на крака.

— Тук съм — отговори Матю, влизайки през вратата. — Пфу! Слава богу, свърши.

Той се стресна, когато Диъдри мина като вихър покрай него и излезе под дъжда.

— Какво става? — попита той и очите му потъмняха тревожно, когато се обърна и изгледа двамата мъже.

— Търси Мадлен — отвърна му единият.

— Мадлен ли! Защо? И защо е изпаднала в паника?

Преди някой от двамата да му отговори, Матю се обърна и се втурна след Диъдри.

— Почакайте! — провикна се той след нея. — Диъдри! Върнете се!

Затича се след нея и много бързо я настигна, но когато я хвана, тя се откъсна от него и се запрепъва към колата си.

— За бога! — кресна той. — Какво става? Какво се е случило?

— Не мога да ви кажа, много е дълго. Обаче трябва да намеря Мадлен.

Дъждът се носеше на талази, но борейки се с него, тя продължаваше да тича.

— Трябва да ми кажете — настоя Матю, като я улови и завъртя. — Какво става? Нещо във връзка с Пол ли е?

— Да! — извика в отговор тя и като че изведнъж се осъзна. — Къде е той? Виждали ли сте го?

— Не. Следобед не бяхме тук. Може би Мариан го е виждала. Успокойте се и елате…

— Мариан я няма.

Изведнъж лицето му побледня. Така стисна ръката й, че тя извика от болка и се опита да се освободи.

— Какво искате да кажете с това, че Мариан я няма? — изръмжа той и я стисна още по-силно.

— Там я няма! — изпищя Диъдри. — Ходих в къщата. Търсят я — онези хора в барчето.

— Боже мой! — извика той. И като я дръпна след себе си, той я повлече по пътя към селото.

 

 

Мадлен беше застанала до едно такси на главната улица на Камайоре и се опитваше да завърже розовата си найлонова качулка, за да не я отвее вятърът. Махна за довиждане на Енрико, докато той завиваше зад ъгъла.

— Може ли да ме закарате до Фелито, моля? — попита през прозореца на таксито, но гласът й изведнъж заглъхна от силната гръмотевица, която изпращя над главите им.

— Да, да, Фелито — кимна шофьорът и се извърна, за да отвори задната врата.

— Няма нужда, аз ще я откарам.

Мадлен се смая, когато ръката на Пол я улови и я дръпна от вратата на таксито.

— Здравей — изрече тя нервно.

— Здравей — усмихна се той. — Представи си каква среща. Току-що дойдох да си купя вестник. Ти къде беше? — попита я той, като погледна пликовете с покупки, които тя държеше.

— Във Флоренция — отговори му Мадлен. — Малко на пазар.

— Хайде да се скрием от дъжда — подкани я той и като я хвана за ръката, я поведе към едно кафене.

Тя не успя да разбере дали е видял Енрико и макар че по държанието му не личеше, тя го наблюдаваше внимателно, докато той поръчваше кафетата. След това Пол попита къде е дамската тоалетна.

— Защо го питаш? — каза Мадлен, след като келнерът се отдалечи. — Да не би вече да искаш да ходиш там?

Той се засмя.

— Само си помислих, че ти би искала да отидеш и малко да се пооправиш. Имаш вид на бостанско плашило.

— Много ти благодаря — каза тя и направи гримаса. Изпълнявайки желанието му, стана и тръгна да среши косата си.

Докато я нямаше, донесоха кафетата и Пол сипа в това на Мадлен двете таблетки, които Серджо му беше дал.

— Изглеждаш много доволен от себе си — усмихна се тя и седна на стола си, вече сигурна, че той не е видял Енрико.

— Би трябвало — отговори той. — След като завърших книгата си.

— Не може да бъде! — извика тя. — Но това е фантастично. Трябва да го отпразнуваме.

— Ще го направим — обеща той, — но когато напълно я завърша. Хайде сега, изпий си кафето и ми разкажи колко похарчи днес във Флоренция.

— Цяло състояние — изкикоти се тя, вдигна чашата към устните си и отпи. — Купих нещо и за теб, но ще остане в тайна до рождения ти ден.

— Няма ли да ми подскажеш какво е?

— Не! Ще трябва да почакаш. Купих и нещо за Мариан. Кулата на Пиза като лампа. Такъв кич е, че тя сигурно ще я захвърли по мен, но нямам търпение да видя как ще се промени физиономията й, когато й я дам. Ще се престоря, че ми харесва, и да видим какво ще каже. Нали знаеш каква е — прави всичко възможно, за да не обиди човек, но съм сигурна, че това няма да й хареса.

Той се усмихна и нежно се взря в очите й, докато му бърбореше и му изброяваше какво е купила и колко фантастично било да си тук въпреки лошото време. Докато я наблюдаваше, почувства как вътрешно се разпада. Руската му матрьошка най-после беше цяла, но докато се опитваше да я създаде, той беше унищожил себе си. Беше се затворил в най-вътрешната й фигурка в желанието си да бъде огънят, който пламти в душата й, но когато го постигна, разбра, че е задушил своя огън. Сега не искаше нищо друго, освен нея. Имаше нужда от нейната преданост, от любовта й, от смеха и тъгата й, искаше живота й, защото така щеше да продължи своя.

Но един ден, когато всичко това свърши, когато Серджо я върне на света и той бъде пуснат на свобода, щяха да са отново заедно. Тя ще разбере защо го е направил и пак ще го обича.

Изчака я, докато свърши кафето, и като се облегна на масата към нея, прошепна:

— Знаеш ли какво искам да направиш сега?

— Какво? Тук, в кафенето? — прозина се тя.

Той се засмя.

— Не това. Искам да се поразходим с колата.

— Може. До Фелито.

— Не, по-нататък. Ще те откарам надалеч, високо в планината и ще си представим, че сме единствените живи същества в тази забравена от бога вечер.

— Нямам нищо против — сви рамене тя. — Щом искаш. Но дано да не е много дълго. Умирам от глад.

— Почакай тук — каза той. — Ще докарам колата.

— А целувка? — попита тя, когато той мина покрай нея, но той само я изгледа шеговито с присвити очи и й каза да почака.

— Май си се побъркал — заяви тя половин час по-късно, докато завиваха по опасните планински пътища в проливния дъжд. — Но в известен смисъл е много романтично — двамата уютно свити в колата и заслонени от бурята. Само карай по-бавно.

Той не й отговори. Очите му бяха вперени право в пътя напред. Стегна се, за да не й позволи да повлияе на решението му.

— Трябваше да се отбием и да се обадим на Мариан къде сме — продължи Мадлен. — Но след като и двамата ни няма, тя сигурно ще се сети, че сме се видели и сигурно няма да се безпокои.

Тъй като Пол пак не й отговори, тя се пресегна и стисна крака му.

— Значи свършихме книгата.

Пол продължаваше да мълчи и тя започна да се нервира. Вероятно е видял Енрико, но ако беше така, досега щеше да каже нещо, нали? Но все пак беше сърдит.

— Имаш ли представа къде сме? — пошегува се тя след малко.

— Да.

— Добре, защото аз нямам никаква. Не мислиш ли да се връщаме вече? Струва ми се, че ще заспя. — Облегна главата си назад и затвори очи. — Скапана съм — измърмори тя. — Толкова дълго ходих по магазините.

Пол продължи да кара. Пришпорваше колата в тъмните сенки на извиващия път. Над главите им гръмотевиците трещяха все по-силно, а мълниите прорязваха черното небе и разлюлените дървета. Силата на бурята отговаряше на вътрешното му състояние — и той се бореше с нестихващата си ярост. Обхванат бе от неудържима нужда да я накаже, да я научи, че никога не бива да го мами и че трябва да обича единствено него. Докато вехне и чезне в Бърлогата на Серджо, ще й пише и ще й обясни всичко — че ще се върне, но само при условие ако се закълне никога повече да не му се подиграва и ако се предаде изключително в негова власт. Опита се да потисне възпламеняващите се искри на гняв — ясно му беше, че пречат на целта му и подкопават желанието му да се откъсне от себе си. Но той беше обмислил всичко, само трябва да запази спокойствие… Изведнъж гръм раздра небето, той натисна спирачките и отби колата.

След като изключи мотора, чистачките се заковаха. Внезапно настана пълна тишина. Пресегна се и запали горното осветление.

— Спиш ли? — попита той.

— Ммм — отговори Мадлен.

— Събуди се!

Сграбчи я за косата и изви лицето й към себе си.

— Какво става? — попита тя сънливо. — Защо ме скубеш?

Очите му проблеснаха налудничаво и той се озъби.

— Обичах те — изрече ядно. — Ти беше една проста, суетна, алчна курва, а аз бях готов да ти дам всичко.

— Какво? Пол, какво става? — Тя нямаше сили да отвори клепачите си.

— Енрико Тарало! — изсъска той. — Чукала си се с Енрико Тарало.

— Не, не е вярно — смънка тя.

— Лъжкиня.

Удари я през лицето, главата й се блъсна в стъклото, но тя все още не можеше да се отърси от ленивостта, която я бе обхванала.

В огледалото за обратно виждане той зърна фаровете на приближаваща се отзад кола, но след малко те изчезнаха. Тогава я пусна, пресегна се и отвори вратата откъм нейната страна.

— Излизай — изръмжа той и след като тя не помръдна, той я бутна. Мадлен се изтърси тромаво в канавката.

Когато заобиколи колата, тя все още не бе дошла на себе си. Пол се взря в нея с любов и омерзение и усети как нещо в главата му като че изригва и мъчително се разпуква, също както небето отгоре се раздираше от гръмотевиците. Ще я отнесе оттук, ще я вземе на ръце, а дъждът ще ги вали. Щеше да му липсва, вече усещаше болка в тялото, празнота в сърцето и слабост в крайниците си. Без нея би бил нищо, но докато очаква присъдата, той желаеше да бъде нищо. Искаше да живее само за нея, за общата им известност и за славата, която щяха да получат в деня, когато го пуснат и те отново се съберат.

Замайващата отнесеност от действителността, която Мариан изпитваше, докато Серджо я караше дотук, изчезна. Сега, застанала пред входа на пещерата, я обзе пълен ужас, който раздруса тялото й, плъзна се по кожата й и се разтуптя на тласъци в сърцето й. Приведе рамене, опитвайки се да диша ритмично, но докато се взираше в безбожния, съвършен и величествен, горд и скверен образ на Оливия Хейстингс, осветен от трепкащата светлина на фенерчето, огромната тежест в стомаха й се надигна в повик да излее всичко от себе си.

Серджо стоеше зад нея и когато тя се отпусна към стената, той кимна на някого, който се появи от тъмнината, прихвана я за раменете и я поведе навътре в пещерата.

— Искам да си тръгна — изхълца тя. — Моля, пуснете ме.

Като се вгледа в лицето на мъжа, който я държеше, тя осъзна безполезността на воплите си.

— Какво ще ми направите? — прошепна тя и се обърна към Серджо, вече разбрала, че след като видя Оливия, той няма да я пусне.

Той се усмихна тъжно.

— Мариан, не се страхувай. Както ти казах, няма да ти причиня нищо. Но е необходимо засега да останеш тук, при мен, докато завърша работата си. Вярвам, че разбираш.

— Но Оливия… — промърмори тя с пресъхнала уста. — Какво си сторил с нея? Къде е сега?

— Но тя е тук — каза Серджо, сякаш изненадан от въпроса й. — Не я ли виждаш?

— Не! — изрида Мариан, стисна очи и се опита да не обръща внимание на вонята на влажна земя, която, смесена с мириса на горящите свещи, отново предизвика спазми в стомаха й. — Тя жива ли е? — попита задавено.

— Тя трябваше да умре, Мариан. Хората от Ню Йорк искаха тя да умре, затова я изпратиха да послужи за изследователската ми работа.

— Серджо — помоли тя — не мога да го направя. Не мога да ти помогна. Моля те, пусни ме.

— Но аз вече ти обясних, скъпа. — Спря, когато силен гръм разтърси земята. — Избрал съм теб. Ти си тази, която трябва да документира историята, която се случи тук, в моята Бърлога.

— Но това е… — Щеше да каже „лудост“, но се спря и изведнъж осъзна, че това е буквалната истина. — Не можеш да го направиш, Серджо. Някой ще дойде и ще ме намери.

— Никога няма да те открият, Мариан.

Това й прозвуча като смъртна заплаха и тя залитна към мъжа до себе си, който я хвана и внимателно я положи на земята. Тогава забеляза как Рубин Майър се появява от сенките, но той дори не погледна към нея, а застана под един свод и отново изчезна в мрака.

Серджо беше застанал на входа на пещерата. Изглеждаше по-впечатлителен от всякога. Като тръгна към нея, високата му и слаба фигура хвърли чудновати сенки по стените. Присъствието му й действаше демонично. Черните му очи блестяха в примигващата светлина. Мариан се сви на кълбо и стисна палци, сякаш да се предпази от злото, което той излъчваше.

После той спря и сядайки на мраморния къс, се наведе към нея.

— Тази вечер ще станеш свидетелка на моя начин на работа — прошепна хипнотизиращо. — Ще видиш със собствените си очи методът, който използвам — този на великия Микеланджело. Това — той потупа мрамора, върху който седеше — ще приеме кръвта от живо тяло. После ще изследваме костите, мускулите, формата на тялото и въз основа на тях ще направим скиците, макетът, по който ще извая мрамора.

Мариан само се взираше в него. Вече нямаше никакво съмнение, че Серджо е луд. Не би могла да направи нищо, освен да се моли. Наведе глава и започна да мълви молитва към Господа. За неин ужас Серджо се присъедини към нея и когато го погледна, очите му бяха затворени и бръчката между веждите му й подсказа, че изговаря думите искрено. Богохулството беше достигнало абсолютните си граници. Той я отвращаваше. После очите й се прехвърлиха към входа на пещерата, където клоните се разтвориха и мъж с дълго черно наметало и качулка, почти закриваща лицето му, заговори Серджо на италиански.

След като свърши, Серджо се обърна и я изгледа. Изразът на лицето му беше нежен и тревожен.

— Трябва да се подготвиш, Мариан — изрече тихо той. — Жената ще пристигне скоро и когато я видиш, това ще те разтърси. Но може би тогава ще разбереш защо съм избрал теб, тъй като знам, че ще го напишеш от сърце.

Мариан поклати глава и се взря в него болезнено с широко отворени очи, тъй като разбра коя ще бъде жената.

— Не — прошепна тя, — не, не го прави, Серджо. Трябва да ми помогнеш. Не можеш да го направиш, това е клане, лошо е. Моля те, Серджо, не я убивай. Ще направя всичко, моля те…

— Шшт! — накара я да млъкне той. Когато клоните на входа отново се разтвориха, ужасът на Мариан нарасна, виждайки фигурата, застанала пред нея. Дъждовни капки се стичаха по напръсканото с кал лице на мъжа, а в ръцете си носеше безжизненото тяло на Мадлен.

— Пол! — зяпна тя. — Пол! Не можеш да направиш това. Ти я обичаш. Ти… — Една ръка запуши устата й и прекъсна думите й.

— Какво прави тя тук? — попита Пол, като премести очи от Мариан към Серджо.

— Тя знае за Оливия — обясни Серджо.

Пол кимна, отиде до мраморния къс и положи тялото на Мадлен върху него. Нагласи косата й, наведе се и нежно целуна устните й. Мариан пак усети как стомахът й се бунтува.

— Сега трябва да си вървиш — каза му Серджо. — Желанията ти ще бъдат изпълнени. Сутринта ще бъдеш арестуван.

Пол се изправи и двамата мъже застанаха един срещу друг. Тогава Мариан се вцепени, като забеляза приликата между двамата. Направи й впечатление особената сила, която и двамата излъчваха — тя се чувстваше осезателно. Затова тя отново започна да се моли и отчаяно се опита да прогони злото. Остана със затворени очи, тъй като искаше да се откъсне от кошмара, защото това не можеше да е друго, освен някакъв ужасен сън, който я беше изненадал посред нощ и сега тя не бе в състояние да се откъсне от него. Но когато отвори очи, Мадлен продължаваше да лежи върху мрамора, а Серджо беше застанал над нея. Мариан се огледа за Пол, но него вече го нямаше. Тогава Серджо се обърна и я изгледа, наведе се и докосна лицето й, сякаш искаше да й се извини, но когато тя настойчиво и умолително впи очи в неговите, той тъжно поклати глава и се отдалечи.

На Мариан й се стори, че минаха много часове, докато той отново се върне в пещерата. Чудеше какво ли се намира зад свода. Не се чуваше нищо — дори бурята беше утихнала. Трябваше да се опита да избяга, но мъжът, който й помогна, докато повръщаше, все още не се отделяше от нея. Погледна го — той се взираше в тъмнината. Когато се опита да го заговори и се помоли да я пусне да си върви, той я изгледа с облещени, неразбиращи очи. Опита се да се изправи, да стигне до Мадлен, но той я дръпна назад и поклати глава, а тя се строполи на пода и горчиви сълзи от ярост и безпомощност бликнаха от очите й. Истински кошмар, не можеше да е друго. Подобни неща не стават в реалния живот, плод са само на развинтена фантазия. Разрида се. Но след като е само фантазия, защо не може да се измъкне от нея? Защо не дойде Матю? Защо не отиде с екипа… Защо Мадлен изглежда толкова бледа? Какво щяха да й направят? Очите й отскочиха към лицето на Оливия и въздухът натежа в гърдите й.

Серджо най-после се върна в пещерата, облечен с черно наметало както другите мъже, които тя видя. Под наметалото зърна протрити дрехи, замърсени с бял прах. Опита се да заговори, но думите заглъхнаха на пресъхналото й гърло. Крайниците й натежаха, очите я боляха, а съзнанието й направо изключи. След няколко минути преброи седем фигури, които се движеха из пещерата, и ги последва с очи как се разполагат около мраморния къс. Серджо отиде до полицата, изкопана в камъка, където имаше скулпторски инструменти. Беше застанал с гръб към нея и тя не виждаше лицето му. После хората се раздвижиха и тя видя как три забулени фигури започнаха да свалят дрехите на Мадлен, а други двама дойдоха и вързаха ръцете и краката на Мариан.

— Извинявай — обади се Серджо, — но щом започне дисекцията, не искаме да рискуваме да ни попречиш.

Мариан бе твърде вцепенена, за да отговори, и не оказа съпротива на двете жени, които отначало помисли за мъже. Те вързаха китките и глезените й, но не чак толкова силно, че да спрат кръвообращението й, и все пак достатъчно здраво, за да се врежат в кожата й, в случай че се опита да се освободи.

После започнаха да изгасят свещите една по една, докато остана само една свещ, тази до Серджо. Пламъкът й трепкаше от студения въздух, прииждащ от планината. Мариан знаеше, че трябва да направи нещо, да се опита да го убеди да я пусне, но седеше като парализирана от изумление и страх.

Серджо започна да се моли на италиански или на латински, като движеше бавно ръцете над инструментите си, сякаш ги освещаваше. Останалите мълчаха, наобиколили голото тяло на Мадлен. Когато Серджо се придвижи към главата й, Мариан зърна как в ръката му проблесна острие. Той го вдигна във въздуха високо над сърцето на Мадлен и се чу хорово… „Lunga viva alia donna! Lunga viva al nuovo rinascimento!“

В мига, в който ножът се вряза в тялото на Мадлен, Мариан изпищя. Пищя, пищя, пищя. Изведнъж кошмарът от Питоре се върна отново и тя разбра, че както и през първата нощ във Фелито, това е било предчувствие: виковете винаги са излизали от нея. Продължи да крещи, като видя как кръвта на Мадлен започна да тече по мрамора, докато сребристото острие разширяваше раната на гърдите й и наближаваше към лицето й, където потъна дълбоко в розовата плът на устните й.

Някой я държеше прикована към земята и тя се опитваше да се освободи, а въжето свирепо се забиваше в китките й. Някой й говореше, успокояваше я, леко я гълчеше на ухо, но тя продължаваше да крещи, а гласът й прегракна, молейки Серджо да спре.

Неочаквано се чу друг глас, който избумтя в тишината, и тогава ръката на Серджо се спря. Енрико беше застанал на входа на пещерата.

— Той я уби! — изрида Мариан и отпусна глава върху гърдите си. — Много е късно, Енрико. Твърде късно.

— Мариан!

Тя вдигна очи, видя Матю, който бутна Енрико настрани и се спусна към нея.

— Матю! — извика тя. — Матю! Тя е мъртва. Той я уби.

Преди Матю да стигне до нея, тя изпадна в несвяст.

„Да живее жената! Да живее новия Ренесанс!“