Сюзън Луис
Ограбен живот (18)

Седемнайсета глава

Серджо седеше в леглото и четеше английския вестник, който излезе да купи за Бронуен рано сутринта. Докато го нямаше, тя приготви закуска и след като я изядоха, той отново я люби. После тя си тръгна за хотела, но остави вестника, а там беше отпечатана стара снимка на Мадлен и Пол О’Конъл. Изражението му, докато гледаше лицето на Пол, беше непроницаемо, но той го изследва дълго, докато най-после телефонът прекъсна вглъбяването му.

— Моля — изрече той, когато вдигна слушалката.

— Сердж? Търсил си ме.

— Рубин, приятелю, обаждах се преди няколко дни. Къде беше?

— Извън града. По работа.

— Липсваш ни в Бърлогата.

— Съжалявам, но не ми предадоха съобщението навреме. Как върви? Как е тя?

Серджо остави вестника и облегна глава на стената зад него.

— Ах — въздъхна много доволно той, — прекрасна е. Великолепна е и след няколко седмици ще е готова. Не биваше да пропускаш последното ни събрание, Рубин. — Направи известна пауза, през която Рубин изруга тихичко, а след това изрече по-твърдо: — Но искам да говоря с теб за друго. Чувал ли си за филма?

— Разбира се. Всички говорят за него.

— В Ню Йорк може би, но не и тук. Или поне не още. Разговарял ли си с хората от филма?

— Да.

— Споменавал ли си за връзката си с мен?

— Да не си луд! Защо да го правя?

— Тогава какво си им казал за мен?

— Само че съм чувал за теб като човек от света на изкуството. И че съм препоръчал на Хейстингс да изпрати Оливия да учи при теб.

— Сигурен ли си, че само това си казал?

— Разбира се. Защо?

— Имам причини да смятам, че младото момиче знае повече, отколкото трябва.

— Искаш да кажеш онова, което прилича на мишка и което дойде с жената от Уелс?

— Казва се Мариан Дийкън. Не съм сигурен, но тя се съмнява, че между нас има връзка, поне така ми се струва.

— От къде на къде?

— Това, приятелю, е твоя грижа, а не моя. Съобщавам ти го, защото отсега нататък ще трябва да внимаваш. Освен това не бих искал нищо да й се случи.

— Но ако знае, ако подозира, тогава може да открият Бърлогата преди…

— Рубин, не бих искал да пострада, защото открих, че е братовчедка на Мадлен Дийкън.

От другата страна на линията се чу как Майър рязко поема дъх. Последва дълго напрегнато мълчание. Тогава Майър каза:

— Но щом като ти, тоест ние, вземем Мадлен, тогава това момиче — Мариан би могло да й подшушне нещо.

— Не непременно. Разбрах, че са скарани.

— Семейните разправии се оправят.

— Тогава остава да се надяваме, че това няма да се случи. Ако стане, Мариан Дийкън остава моя грижа и аз ще действам според обстоятелствата. Разбираш ли ме?

От другата страна се чу изпъшкване и тогава Майър продължи:

— Трябва да я отстраним, Серджо.

— Не! Ако тя подозира, че между нас има връзка, някой трябва да й е съобщил. Следователно, ако тя изчезне, онзи, който й е казал, ще разбере защо е изчезнала и ще знае къде да я търси. Веригата ще се затвори, както казвате вие, американците, и в нея ще има две риби — Мариан и Оливия. Но тя трябва да се затвори, когато аз кажа, и в нея трябва да бъдат Мадлен и Оливия. Сега разбра ли ме?

— Да. Междувременно, да пратя ли някого след Мариан?

— Както искаш, но да не й причини нещо. Започвам да мисля, че когато дойде времето за Мадлен, тази Мариан ще ни бъде изключително полезна.

— Как?

Серджо се засмя.

— Ще ти кажа, приятелю. А засега довиждане, иначе ще закъснея за Бърлогата. Днес ще бъдем само Оливия и аз.

 

 

Половин час по-късно Серджо излезе от сградата и седна в колата си. Като тръгна по „Виа деи Барди“ и зави по „Понте але Траци“, той не забеляза малката синя кола, която караше след него.

Диъдри държеше здраво волана, очите й бяха приковани към черната кола отпред. От години се въздържаше да го направи, убеждаваше се, че трябва да му вярва, но вече беше дошло време да разбере. Предния ден, докато Серджо беше в академията, тя претърси апартамента и след като намери каквото й бе нужно, отиде на хотел и цяла нощ се опитваше да убеди себе си, че в това няма нищо зловещо, че най-добре е да се прибере вкъщи и да забрави. Но разбираше, че вече беше навлязла твърде дълбоко и заради собствения си разум трябваше да намери начин или да потвърди, или да отхвърли ужасното подозрение. Каквото и да откриеше, то нямаше да промени онова, което чувстваше към него — то никога не би се променило. Тя просто искаше да знае къде отива с колата си, защото единствените случаи, когато се качваше в нея, бяха, когато отиваше в Бърлогата.

Последва го през предградията на Флоренция, като непрекъснато се държеше на разстояние, след това пое по магистралата към Лука. Плачеше, молеше го да спре, да обърне и да не тръгва по пътя към Паезето ди Питоре. Но час и половина по-късно, точно след като отминаха Лука, той зави по стръмен криволичещ път, който щеше да го изведе в същото село, където Оливия бе отишла преди пет години и след това беше изчезнала. Пътят водеше само натам, нямаше грешка и със свито от тъга, любов и трепет сърце Диъдри обърна посоката на колата и се върна във Флоренция.

 

 

Серджо чакаше Диъдри в кабинета й. Тя разбра, че е там още в мига, когато видя лицето на секретарката си — никой, освен Серджо Рамбалди не беше в състояние да промени невъзмутимото й спокойствие. Щом отвори вратата, тя го завари седнал до бюрото й, да прелиства списание, но в мига, в който я видя, той го захвърли и се изправи. Тя веднага усети силата, с която я привличаше. Опита се да заговори, но той я прегърна, усмихна се, хвана лицето й, вдигна го към себе си и нежно я целуна по устните. Докато се взираше в нея с великолепните си очи, тя усети как слабостта й бавно изчезва.

Искаше да каже нещо, всъщност всичко, за което си мислеше, но знаеше, че няма да може, докато той не я пусне. Но дори когато той го направи, тя усети, че нещо като магнит я дърпа към него.

Той заговори бавно, с тихия си хипнотизиращ глас:

— Дойдох веднага, щом успях, скъпа. Сега ми кажи всичко, което си открила.

С треперещ шепот тя му обясни как е претърсила апартамента му и го е последвала до хълма, който води към Паезето ди Питоре.

— Разбирам. — Той се усмихна. — Кажи ми, скъпа, подозираше ли ме?

Тя кимна.

— За Оливия — да. Но не и за…

Той сложи пръст на устните й.

— И въпреки това не ме остави. Не заслужавам любовта ти.

— Сега ти ми кажи какво се е случило.

Той поклати глава.

— Трудно е, любов моя. Но щом всичко свърши, ще ти кажа. Ще го направя, преди да върна Оливия на света.

— Значи е жива?

Въпросът изглежда го затрудни и когато плъзна очи покрай нея, погледът му стана далечен и неопределен.

— Да, още е жива. — Мислите му отлетяха като минаващ облак. Той пак се обърна към нея. — Ти обичаш ли Мадлен?

Диъдри кимна и когато той тъжно се усмихна, тревогата, с която живееше, откакто претърси апартамента му, сякаш изведнъж разкъса сърцето й. Тя се извърна, отиде до бюрото си и се облегна на него.

— Ще я вземеш, така ли? — прошепна тя. — Затова си я нарисувал на всички онези картини. Разбрах, когато ги видях, но… Серджо, моля те, кажи ми, че не е вярно. Моля те, кажи ми, че няма да я вземеш.

Изчака дълго. Мълчанието витаеше като някакъв дух около тях. Най-накрая се обърна към него с очи, които го умоляваха да отрече, но той не проговори.

— Защо? Защо Мадлен? Серджо, не ми я взимай, моля те.

— Трябва, скъпа.

— Тогава кажи ми защо. Моля те, Серджо, кажи ми защо.

Очите й се взряха в безупречно красивото му лице.

— Съществуват много причини, които сега не мога да ти обясня.

— Ако са много, спомени поне една.

— Ти я направи известна.

Тя озадачена поклати глава.

— Но в това няма никакъв смисъл.

— Има. Обещавам ти, че един ден ще има.

— Къде ще бъде Мадлен тогава?

— Ще бъде с Оливия, а после ще върна двете на света.

— Серджо, това звучи ужасно. Какво значи, че ще ги върнеш на света?

— Означава, че пак ще ги видиш.

— Кога?

Той вдигна ръка и я погали по косата.

— Ти си смела жена, скъпа. Откраднах сърцето ти и знам как ти се е отразило това, но аз съм ти дълбоко благодарен и те обичам. Имам нужда от теб сега, искам да ми помогнеш и да ми вярваш.

— Серджо. — Гласът й трепереше, но при допира на ръката му тя се стегна. — Ако знаех какво ще стане с нея, ако знаех…

— Шшт. И да знаеше, няма никаква полза. Моля те, вярвай ми, скъпа.

Макар че той почти не я докосваше, тя усещаше как я привлича, като че ли я обгръща цялата и я поглъща в дълбините на любовта си. Макар че нито един мускул от тялото й не трепна, тя усети как се слива с него, разбра, че той заема толкова голяма част от живота й, че личността й се бе сляла с неговата.

— Прегърни ме — прошепна Диъдри. — Моля те, прегърни ме.

 

 

След като се върна от Италия, Мариан реши за уикенда да отиде при майка си. Когато в неделя пристигна от Девън в апартамента на Стефани, Бронуен седеше на балкона, преглеждаше сценария и се печеше на следобедното слънце. Тя беше приела предложението на Матю да се пренесе за известно време при Стефани и Мариан.

— А, мила. Ела да пийнеш чаша вино с мен. Добре ли прекара уикенда?

Мариан остави чантата си на дивана.

— Не ме питай — въздъхна тя. А после с усмивка продължи: — Всъщност не толкова зле. Изиграх една игра на бинго и спечелих двайсет лири.

Бронуен се засмя, а Мариан излезе на балкона, седна и взе страниците, които Бронуен беше отбелязала със син молив. Въздухът беше тежък и изпълнен с летни аромати, в далечината се чу биенето на църковни камбани.

— Хубаво е, нали? — изрече Бронуен след известно време. — Само ти и аз. Имаме възможност да си поговорим, без някой да ни пречи.

— Да ни пречи ли? — попита Мариан. — Като че ли имаш намерение да ми кажеш нещо по-особено.

Бронуен се усмихна неловко и отпи от виното си. Вече започна да съжалява за това, но беше обещала на Стефани. Освен това Стефани беше права — Мариан така се беше побъркала по Матю, че поне от приличие трябваше да го направи. Погледна Мариан през масата и от веселата й усмивка сърцето й се сви. Нямаше да е лесно.

— Как е майка ти?

Мариан леко се смръщи.

— Всъщност не е много добре. Каза, че напоследък била настинала, но взима някакви хапчета, а никога в живота си не съм я виждала да взима каквото и да било при обикновена настинка. Когато тази сутрин отидохме на гроба на баща ми, на нея й се зави свят. Не го признава, но смятам, че се безпокои за Мадлен. Все още вярва, че тя ще отговори на писмото й.

— А ти как мислиш?

— Надявам се.

— Братовчедка ти още ли ти липсва?

Мариан кимна.

— Да, и на мама. Когато тя бе там, къщата винаги бе изпълнена с живот, а сега като че и на двете ни е малко скучно. Но както мама казва, докато сме двете, а Мадлен е щастлива, няма за какво да се тревожим. Във вестника четох, че утре вечер ще бъдат на парти. Книгата на Пол излиза вдругиден. Чела съм я, по-голямата й част. Доста е добра. Разказва за съзряването на едно момче.

Бронуен се усмихна, докато гледаше дребното бледо лице на Мариан и се замисли как в свят, пълен с егоисти и кариеристи, простотата и себеотрицателността са се запазили у Мариан толкова свежи и ненакърнени. Не за първи път Бронуен почувства колко е привързана към нея. У Мариан имаше нещо особено — може би нейната скромност, интелект или изключителната й способност да прави така, че хората, независимо какви са, да почувстват, че за нея имат значение.

— Все още ли обичаш Пол? — попита я предпазливо.

— Не — засмя се Мариан. — Поне не както по-рано. Едно време си мислех, че никога няма да ми мине, но и това стана.

Бронуен се поколеба, преди да продължи.

— Дали не е заради Матю, скъпа?

Лицето на Мариан изведнъж стана тъй силно червено, че и Бронуен усети как се изчервява.

— Така ли е? — попита тя. — Ей за това исках да поговорим.

Мариан отмести очи.

Цял следобед Бронуен репетираше какво да каже, но когато моментът дойде, откри, че ще й е много трудно.

— Матю… Матю е доста по-възрастен от теб — успя да изрече тя. — Ти естествено го знаеш, но не в това е проблемът. Всички сме попадали в плен на чара му, дори и аз. — Изсмя се, но даже и на самата нея смехът й прозвуча фалшиво. — Заради очите му, нали? Те като че гледат направо в душата ти. Матю е стар шегобиец. Лошото е това, че на хората — всъщност на някои жени това им харесва. А понеже ти си толкова млада… Работата е там, Мариан, че Стефани и Матю имат дълга история. Много са изстрадали един за друг. Има още много какво да оправят, не им е лесно, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че в края на краищата ще се оправят. Матю ще има грижата за това. Знаеш, че той много обича Стефани. Влюбен е в нея още откакто я познава. Не ти казвам тези неща, за да те огорча, а да те накарам да разбереш.

— Преди да се изложа още повече ли? — попита Мариан.

— Не. Преди да направиш или да кажеш нещо, за което ще съжаляваш.

— Което означава същото.

— Мариан, нещата не са толкова зле, колкото…

— Не се притеснявай, Бронуен, разбирам какво се опитваш да ми кажеш и знам, че за теб е толкова неудобно, колкото и за мен, но… кажи, Матю ли те накара да говориш с мен, или Стефани?

Когато Бронуен само хвърли поглед към нея, Мариан я обхвана такава безнадеждност, която беше дори още по-лоша от страданието, което изживя през уикенда, казвайки си твърдо, че Матю не би отвърнал на чувствата й. Като знаеха какво изпитва към него, двамата — той и Стефани, са накарали Бронуен да се намеси, преди положението да стане нетърпимо и за тримата.

— Ще отида да се изкъпя — заяви тя и когато стана, Бронуен трудно преглътна нещастието и унижението, което се четеше в сивите й очи.

— Почакай. Не отивай още. Всъщност Матю е виновен. Той не биваше…

— Не, моля те, не го обвинявай — прекъсна я Мариан. — Моя е грешката — изцяло. Ако не бях отишла… — Изведнъж спря и погледна Бронуен в очите.

— Къде ако не беше отишла, скъпа?

— Никъде — смънка Мариан. — Няма значение.

Бронуен се засмя.

— Окей. Иди и се изкъпи, а аз ще направя хубава салата за вечеря.

Тъкмо когато Мариан се готвеше да влезе вътре, внезапно се обърна и прегърна Бронуен.

— Хайде, върви, скъпа, или ще се разплача тук.

Мариан се обръщаше да тръгне, когато Бронуен хвана ръката й и я стисна.

— Знам, че те боли, Мариан, и то много, но помни, че съм тук, и ако искаш да поговорим…

Мариан кимна.

— Благодаря ти.

Преди сълзите да потекат по лицето й, тя се отправи към банята.

 

 

На другата сутрин Мариан отиде в офиса. Боеше се да се срещне както със Стефани, така и с Матю. За нейна радост никой от тях не беше там, тъй като пристигна първа. Затова включи чайника и се зае с пощата.

Два часа по-късно Хейзъл беше облегнала брадичка върху ръцете си и наблюдаваше Мариан, която препрочиташе току-що написаните писма. Мариан усещаше погледа на Хейзъл, но нарочно я отбягваше. Фактът, че сутринта Стефани два пъти я пренебрегна, доста я разстрои. Ако Хейзъл се готвеше да я закачи, тя се боеше, че сигурно ще се изложи, като се разплаче. Мислеше, че през последните месеци се е променила, че завинаги се е отървала от някогашната си свитост и стеснителност, но след разговора с Бронуен с досада усети, че си е същата.

Най-накрая Хейзъл наруши мълчанието.

— Понякога наистина е ужасно да те гледа човек, Маз — каза тя. — Извинявай, но е така.

Мариан като че ли се сви на стола си, а пръстите й стиснаха листа, който държеше.

— Ама наистина — продължи Хейзъл, — особено като седя тук по цял ден… Плачеш ли? За бога, Маз, не ме карай да се чувствам гузна. И то тъкмо когато реших да бъда добра с теб.

— Няма нужда — прошепна Мариан. — Аз винаги съм изглеждала така. Освен това не плача.

— Престани да се преструваш — заяви Хейзъл. — Идваш с мен.

— Но трябва да напиша всичко това за Стефани. — Почервенелите очи на Мариан я изгледаха неуверено.

— Аха — изсумтя Хейзъл. — Имаш вид като че си се оплескала с конфитюр. Иди и издухай носа си, сложи си малко пудра върху петната. Хайде, тръгваме — заяви тя, когато Мариан продължи да се взира в нея.

— Нямам пудра — подсмръкна Мариан.

— Тогава ще знаем къде първо да спрем, нали така? Хайде, сега вземи моята.

Когато няколко минути по-късно Мариан се върна от тоалетната, след като бе покрила с пудра петната върху бузите си, Хейзъл вече я чакаше отвън с такси. В офиса беше само Стефани.

— Всичко е наред — каза тя, когато видя смаяния вид на Мариан. — Хейзъл ми каза, че излизате, и аз се съгласих. — Въздъхна и сложи ръка върху рамото на Мариан. — Съжалявам за сутринта. Държах се ужасно и ти дължа извинение. Недей — каза тя, когато Мариан понечи да каже нещо. — Не искам да слушам нищо повече. Не се връщай днес и дано Хейзъл малко да те ободри.

Хвана Мариан за раменете и я насочи към улицата.

— Оксфорд стрийт, до магазина на „Селфриджис“ — излая Хейзъл на шофьора на таксито и като дръпна смаяната Мариан вътре, затвори вратата. — От теб ще направя нова жена, Мариан Дийкън.

От уплаха Мариан широко разтвори очи. Дори и да бе понечила да протестира, Хейзъл не й даде време да го направи не само до края на деня, но и през цялата следваща седмица, когато обикаляха магазини за гримове, за дрехи, козметични салони и фризьори. Лицето на Мариан беше почистено, косата й — подрязана и просветлена, а тялото й влезе в по-оформени рокли, за които твърдеше, че никога не е имала смелостта да облича. Стефани само се смееше всеки път, когато тя се опитваше да се извинява, че не е на работното си място, а Бронуен я въртеше и ентусиазирано я разглеждаше. Объркана от всичко, което става с нея, Мариан очакваше реакцията на Матю. Той не споменаваше нищо, като че ли дори не забелязваше, тичайки по стъпалата към кабинета на Стефани и обратно — отново навън. Най-лошото бе, че явно всички осъзнаваха как тя чака неговата преценка и с най-голямо удоволствие се шегуваха, че е лапнала по него. Направо й призляваше всеки път, когато се обърнеше към огледалото и видеше как малкото й личице я гледа оттам със собствените й сиви очи, които сега изглеждаха по-големи и някак по-добре очертани.

Един ден тя седеше сама в офиса и се взираше почти с омерзение в кутийката с извара, когато стъпки по стълбите привлякоха вниманието й.

— Очарователна си.

Вдигна очи и видя Матю, застанал на прага. Сърцето й се разтуптя.

— Няма ли да дойдеш с нас на обяд? — попита той.

Тъй като не искаше да признае, че не е била поканена, Мариан каза:

— Хейзъл ме е поставила на строга диета.

Той се усмихна и като се облегна с ръце на бюрото й, се взря в нея със светнали очи.

— Е, ако нямаш нищо против, добре изглеждаш така — направи гримаса и като погледна през рамо, за да се увери, че никой не ги чува, прошепна: — Не съм съвсем сигурен за червилото.

Мариан избухна в смях.

— Нито пък аз — съгласи се тя и като извади кърпичка от кутията пред себе си, изтри червилото.

— Хайде — каза той и се засмя, — изхвърли тази гадост и ела да се наобядваш хубаво.

— Нямам достатъчно смелост, за да не послушам Хейзъл — призна тя. — Освен това трябва да съм тук да не би Франк Хейстингс да се обади.

Той кимна и се изправи.

— Всичко е наред, нали? Никакви странни непознати след теб по Фулъм роуд, нали?

— Не, но има нещо… Щях да ти го кажа и по-рано, но може да съм си въобразила.

— Какво?

— Имам чувството, че някой ме наблюдава.

Изразът на лицето му веднага стана сериозен.

— Какво те кара да мислиш така?

Тя сви рамене.

— Понякога имам такова усещане. Може да е от нерви.

— Няма защо да рискуваме. Затова по-добре заключи и ела да обядваш с нас.

Тя поклати глава.

— Всичко е наред. Уди ще се върне. Всъщност, ето го, слиза от таксито. И както ти казах, много е възможно да си въобразявам.