Сюзън Луис
Ограбен живот (9)

Осма глава

Дългото тихичко подсвирване се чу от някаква дупка в земята. Като погледна надолу, Мадлен видя двама работници, които надзъртаха изпод козирките на каските си и разглеждаха одобрително краката й. Тя се засмя и им махна, а после пресече голямото движение по „Найтсбидж“, за да стигне до магазините от другата страна на улицата. Поглеждайки към листчето, което държеше в ръката си, тя провери адреса, после видя отражението си във витрината на един магазин и продължи по „Бромптън Роуд“. Най-накрая стигна до някакви стъклени врати, които имаше два реда звънци за домофон. Агенцията „Краб“ се намираше на третия етаж. Тя съобщи името си и вратата се отвори. Нехайно заизкачва стълбите, но стомахът й бе свит от напрежение.

Стигна до третия етаж и бутна летящата врата. Момичето на рецепцията вдигна очи, но преди някоя от двете да проговори, една намръщена жена излезе от кабинета и се представи като секретарка на Диъдри Краб.

— Ако обичате, елате отсам — каза тя и отстъпи. Мадлен й се усмихна с благодарност, но лицето на жената остана студено, докато я въвеждаше в малкия кабинет. На отсрещната стена имаше друга врата, която секретарката отвори, без да чука.

— Мадлен Дийкън — обяви тя и се обърна, за да погледне Мадлен, а сребърните и златни гривни издрънкаха на китката й, когато вдигна ръка, за да отметне кичури коса от очите си.

Диъдри Краб отмести очи от екрана на компютъра и се изправи. Тъмнокестенява накъдрена коса падаше по раменете й. Беше толкова гъста и пухкава, че тялото й изглеждаше по-слабо, отколкото бе в действителност, и омекотяваше чертите на лицето й.

— А, Мадлен — усмихна се тя и с протегнати ръце тръгна към нея. — Влезте, влезте. — По-висока от Мадлен, тя я прегърна и я поведе към двете черни кожени кресла в ъгъла на стаята. Хвърляйки поглед назад, кимна на Ан, която излезе и затвори вратата след себе си.

— Чудесно — напевно произнесе Диъдри. — Очаквах да се видим след разговора ни по телефона. — Гласът й беше нисък и мелодичен и когато се усмихна, Мадлен усети, че топлотата, която той излъчваше, я предразполага.

— И аз също — весело й отговори тя. Диъдри й предложи да седне на фотьойла. — Оказахте ми чест, че ме приехте. Казаха ми, че много трудно ще се добера до вас.

Диъдри присви котешките си очи и погледна искреното, обърнато към нея лице. Значи това момиче предлага десет хиляди лири на онзи, който е готов да й даде възможност да се изяви. Засмя се.

— Истина е, че не приемам всяко момиче, което се обажда, защото не разполагам с толкова време. Има други хора в агенцията, които се занимават с тази работа, и по-нормално би било, ако се бяхте свързали първо с тях.

Мадлен наблюдаваше Диъдри, докато тя се движеше около масичката за кафе, а после се отпусна в отсрещния фотьойл. Кръстоса слабите си крака и дръпна ръкавите на костюма си с цвят на горчица. После, облегнала глава на ръката си, каза:

— Значи искате да станете модел, Мадлен? — Засмя се. — Естествено, защо иначе ще сте тук?

Мадлен се изкикоти и забелязвайки известно одобрение в очите на Диъдри, почувства доверие към нея. В усмивката й се прокрадна самоувереност.

Диъдри наклони глава, впечатлена от тази бърза и значителна промяна в израза на момичето.

— Работили ли сте като модел? — поинтересува се тя.

На другите интервюта Мадлен беше лъгала, но у Диъдри имаше нещо, което й подсказа, че това не е необходимо.

— Не — отвърна тя.

Диъдри кимна.

— Не смятам, че това е голям проблем. Предполагам, че под целия този грим сте забележително красива млада жена. Бихте ли извърнали лицето си към светлината?

Без да обръща внимание на забележката относно грима си, Мадлен вдигна лице така, че жълтата светлина на лампата до нея да го огрее. Досега беше ходила в четири други агенции и макар в началото да изглеждаше, че всички проявяват интерес, накрая и от четирите места й отказаха. Разбира се, нямаше никаква представа, че зад отказите стои Диъдри Краб, защото не знаеше каква сила притежава Диъдри Краб в този свят на блясъка. Но у Диъдри имаше нещо, което накара Мадлен да се стреми да й направи впечатление — нещо й подсказа, че ако успее, мис Краб би могла да промени живота й. При мисълта за тази перспектива пулсът й се ускори и тя усети наелектризиращи тръпки по тялото си. От възбудата бузите й се зачервиха, устните й потръпнаха, когато ги облиза с език. Помисли си за Пол и изведнъж се разгорещи, огнени искри започнаха да изскачат от дълбочините на виолетовите й очи. Диъдри се наведе напред като хипнотизирана. В погледа на Мадлен имаше толкова силна еротика, че агентката усети как възбудата се предава и на нея. Никога, през всичките години, докато бе работила с момичета, не беше виждала такъв поглед.

— Боже мой! — прошепна тя.

Усмихната, Мадлен наведе глава. Лицето й беше пламнало, а кожата й — все още настръхнала. Явно не бе усетила изключителния ефект, който предизвика у Диъдри.

Макар че Диъдри бе все още развълнувана, тя се държеше напълно спокойно.

— Имате изключително телосложение, Мадлен. А имали ли сте някога пъпки?

— Не, никога — отвърна Мадлен.

Диъдри вдигна ръка.

— На много момичета им излизат, макар после и да не се познава. А как е кожата на тялото ви? Някакви белези, родилни петна, бенки…

— Бенки ли! Да не би да се шегувате? Само възрастните хора ги имат, нали?

Диъдри се развесели и бавно поклати глава. Момичето се оказа най-фантастичния парадокс, който бе срещала — в един момент — потънала в еротична чувственост, а в другия — неописуемо наивна.

— Е, нямам — каза Мадлен намусено. — Ако желаете, ще си сваля дрехите, за да ви го докажа.

— Не, наистина не е необходимо — засмя се Диъдри. — Освен ако не искате да позирате гола, разбира се.

Лицето на Мадлен светна.

— Защо не? — разпали се тя. — Искам да бъда на трета страница в списанията за мъже.

— Сериозно? — Диъдри искрено се изненада. Тази подробност за Мадлен Дийкън не бе стигнала до нея. — Да, всъщност няма причина да не искате. Интересувате ли се от мода?

Мадлен сви рамене.

— Ами, мисля, че да. — А после добави по-уверено: — Да, разбира се. Искате да кажете за тези, които вървят по пътечката, нали?

— Да, появяват се и в списания, в реклами на козметика, парфюми, лосиони за почерняване, коли, безалкохолни напитки — списъкът е безкраен. Въпросът е да се свържете с ужасните фотографи, режисьори, а също и с клиентите, които имат нужда от реклама… Ние се движим изпреварващо. На колко години сте, Мадлен?

— На двайсет — отвърна вяло Мадлен. Мъчеше се да осмисли всичко, което Диъдри току-що й каза.

— Хм, малко е късно за…

— Късно ли?

— … за начало, но отново ви казвам — за мен това не е проблем. Някои момичета на вашата възраст са стигнали до тавана. Вие, вярвам, също искате да стигнете до върха?

— Да — потвърди Мадлен. — Винаги съм искала да стана известна.

Диъдри се трогна от простодушната й искреност.

— Тогава трябва да видим какво можем да направим, нали така? — усмихна се тя.

Мадлен примигна няколко пъти. Диъдри стана и отиде до машината за кафе.

— Малко ме притеснява желанието ви да се видите на трета страница — каза тя. — Давали ли сте си някога сметка защо точно там? Мляко, захар?

Мадлен поклати глава.

— Не, благодаря. Какво искате да кажете — защо точно там?

Диъдри въздъхна дълбоко, приближи се с две чаши кафе, усмихна се и подаде едната на Мадлен.

— Ами двете средни страници на да кажем, „Пентхаус“ или „Плейбой“ носят много повече престиж, отколкото трета страница на вестник „Сън“, не смятате ли?

Мадлен сви рамене. Според нея нямаше никаква разлика, освен че в единия случай се показваш цялата, а в другия — само горната част. Тя така и отговори.

— От друга страна — добави тя, — много повече хора купуват „Сън“.

— Безспорно.

Мадлен остави чашата си с кафе и се наведе напред заговорнически.

— Винаги съм си мечтала да бъда на трета страница — изрече важно тя. — Още откакто видях, че има такава.

Диъдри отново въздъхна.

— Щом като желанието ви е такова…

Отиде до бюрото си, взе тефтер и химикалка и писа няколко минути. По дрънченето на гривните на Мадлен разбра, че тя се е размърдала. Когато се обърна, облещи очи и за миг не можа да си поеме дъх.

— Виждате ли — никакви брадавици — заяви Мадлен.

— Мили боже — прошепна Диъдри, а после се наложи да се обърне настрани, защото я напуши смях. — Е — каза тя, щом успя да дойде на себе си, — сега разбирам защо толкова настоявате да ви снимат гола. Тялото ви няма грешка, мила. Идете до прозореца, обърнете се бавно и тръгнете насам.

— Добре — щастливо отвърна Мадлен.

Докато се разхождаше из големия кабинет, тя огледа афишите от първи страници на списания. Стори й се, че празните погледи на сниманите жени излъчват завист, и тя им се усмихна надменно. Не можеше да схване, че погледът, който беше демонстрирала на Диъдри, беше напълно достатъчен, за да определи съдбата й. Мадлен продължаваше да си мисли, че магията се дължи на тялото й. Сега, когато го беше разголила, за нея нямаше значение нищо друго, освен върховното удоволствие да разкрие интимния си чар. Сведе очи към гърдите си и докосна с ръце гладката кожа на задните си части. Съществуваше само едно-единствено нещо на света, което надминаваше удоволствието да гледа тялото си и то беше, когато Пол я любеше. Като си спомни за него в този момент, някаква тъпа, пулсираща болка премина през слабините й и тя го пожела толкова силно, че забрави къде е и започна да гали пъпките си. Тогава вдигна поглед и забеляза, че е стигнала до прозореца. Погледна към улицата и изведнъж й се прииска тази среща вече да е свършила. Искаше да се върне при него, да легне под него и да усети бедрата му до своите, да го пипне и да почувства колко е твърд, той да проникне дълбоко в нея, да усети как пулсира в нея, докато изтръгне от тялото й оргазъм, това, което никой мъж не беше успявал да постигне. Нищо друго нямаше значение, освен той.

Кратко почукване на вратата я върна към действителността, но докато се обръщаше, искрата в погледа й отново блесна.

— О, Рой — обади се Диъдри засмяно, когато забеляза израза на лицето му. — Запознай се с Мадлен Дийкън. Мадлен, това е един от партньорите ми — Рой Уеланд. Той отговаря за пресата и за рекламата на агенцията. Мадлен тъкмо разкриваше талантите си — обясни тя на Рой.

Рой се втренчи в Мадлен. Усещайки, че Диъдри го наблюдава, той се опита да отмести поглед, но момичето излъчваше такова сияние, сякаш го приковаваше.

При всичките си четирийсет и четири години никога не беше изпитвал подобно желание и безпомощност. Но трескавата светлина в очите й изчезна, сякаш магията се развали. Той стрелна Диъдри с очи, най-после успя да се усмихне и протегна ръка към Мадлен тъй естествено, сякаш цял живот се бе запознавал с голи жени.

— Как сте? — изрече дрезгаво. Прочисти гърлото си и се опита да каже още нещо.

Диъдри усещаше, че ще избухне в смях, и затова започна да рови из бюрото си, за да се овладее. Рой и Мадлен се обърнаха към нея и чакаха да каже нещо. Най-накрая слабото лице на Рой с белези от шарка се разтегна в усмивка. Той вдигна едната ръка на Мадлен и каза:

— Ако можете понякога да пускате тоя поглед, тогава светът ще е в краката ви. — Погледна Диъдри през рамо. — Ти какво ще кажеш?

— Ами да, абсолютно си прав — съгласи се Диъдри, едва сдържайки се да не се изкикоти.

Мадлен изгледа първо единия, после другия, тъй като не беше съвсем сигурна дали говорят сериозно. После сви рамене, изсмя се и каза:

— Е, ще ме вземете ли?

— Несъмнено — отвърна Рой.

Мадлен се обърна към Диъдри, която поясни:

— Сега ни остава само да убедим фотографите.

Рой пое дъх и поклати глава.

— Е, това е нещо съвсем различно. Чудя се…

— Имам малко пари — прекъсна го Мадлен. — Не знам дали ще са необходими, но разполагам с десет хиляди лири, с които можете да ми дадете начален тласък.

Диъдри изду бузата си с език — премисляше положението. Досега изчакваше кога Мадлен ще направи предложението си, въпреки че още като я видя, знаеше, че ще я наеме, независимо дали има, или няма пари. Внезапно скочи на крака и каза:

— Облечи се, мила. Ще настинеш.

Като отбягваше погледа на Рой, тя изчака, докато Мадлен нахлузи дрехите си, а после отиде до вратата.

— Остави чека на секретарката ми — каза тя. — Ще ти се обадя след няколко дни.

Мадлен тъкмо завързваше шала около врата си, но при тези думи ръцете й се смръзнаха около врата й.

— Не съм толкова глупава — заяви тя.

Диъдри се усмихна, едновременно обидено и учудено.

— Какво искаш да кажеш, Мадлен?

Мадлен се изчерви.

— А, разбирам — засмя се Диъдри. — Смяташ, че ще завлечем парите ти.

— Не — бързо отвърна Мадлен. — Исках да кажа…

Диъдри погледна Рой и обгърна с ръка раменете на Мадлен.

— Искам да ти кажа нещо, Мадлен — засмяно започна тя. — От тази наша първа среща вече ми е ясно, че притежаваш някои изключително редки качества. Рой и аз имаме още един партньор — Дарио. Той е фотограф и тримата заедно се наемаме да подчертаем качествата ти и да те издигнем до върха. Давам ти дума. Ще ти се обадя веднага щом изникне нещо за теб.

— Кога смятате, че ще бъде това? — осмели се да попита Мадлен.

— Много скоро. — Диъдри отвори вратата и застана отстрани, за да може Мадлен да мине. — Мадлен…

Мадлен спря.

— За голите снимки. Да сложим ли някакъв срок? Да речем един месец?

— Един месец? — зяпна Мадлен и с върховно усилие си наложи да не изкрещи от радост.

Диъдри кимна, после проследи как Мадлен подаде чека на секретарката й. Усмихна се, когато Мадлен се обърна да каже „довиждане“, и затвори вратата.

Зелените й очи гледаха весело, когато се обърна към Рой.

— Да можеше само да видиш физиономията си! — изсмя се тя.

Рой се усмихна кисело и поклати глава.

— От много години гола жена не ми е взимала акъла — призна той. — Ти видя ли погледа й?

— Да, забелязах го — отговори Диъдри, отиде до прозореца и погледна надолу към „Бромптън Роуд“. — И какво мислиш?

Той се отпусна във фотьойла и качи краката си върху масичката.

— Много услужливо от нейна страна, че ни финансира.

Диъдри отметна назад глава и се засмя. Разпери ръце и каза:

— Колко ще ни улесни! Кажи, колко известна ще я направим?

— Ако продължава да ни дава толкова пари, колкото ти кажеш.

Диъдри погледна три етажа надолу и видя как Мадлен излиза от сградата. Когато се обърна, очите й искряха като на котка.

Двамата се извърнаха, тъй като вратата се отвори, и Ан, секретарката на Диъдри, влезе.

— Какво разбра? — попита Диъдри.

Секретарката кимна, после отвори бележника си и каза:

— Отседнала е в хотел „Блейк“ заедно с приятеля си. Името му е Пол О’Конъл — писател. Досега нищо не му е отпечатано.

Диъдри погледна въпросително Рой и той кимна.

— Дошли са от западна Англия преди пет седмици — продължи Ан. — В Бристол е работила в агенция за стриптийзьорки по поръчка и е живеела заедно с братовчедка си. Леля й я отгледала от осемгодишна възраст, а родителите й са загинали при самолетна катастрофа, когато била на десет години.

Диъдри се намръщи.

— Бедната Мадлен! — промърмори тя.

— А парите? — попита Рой.

Ан поклати глава.

— Може да са на приятеля й, все още проверяваме. — Обърна се към Диъдри. — Да запиша ли всичко за нея?

— Да — кимна Диъдри. — Смятам, че трябва да съобщим на Дарио. Той в студиото ли е?

— Доколкото знам, да — отвърна Ан. — Да ви го изпратя ли?

— Не, аз ще му се обадя.

Щом Ан излезе, Диъдри седна до бюрото и взе прекия телефон. Рой внимателно я наблюдаваше. Когато тя го погледна, зелените й очи се усмихваха, също както неговите.

 

 

В хотел „Блейк“ в района „Саут Кенсингтън“ отсядаха само много богати и известни хора — Мадлен беше чела за него в списание „Ел“. Преди пет седмици пристигнаха в него направо от гара Падингтън.

Четирийсет и осем часа се любиха в апартамента „Манхатън“ и фантазираха как ще похарчат парите. Щом се съвзеха на третия ден, първото, което направиха, бе да ги внесат в банка „Коутс“ на улица „Странд“, защото Мадлен беше чела някъде, че кралицата използвала тази банка. Пол я остави сама да се оправя, но след като се увери, че сметката е на името на двамата. Не че имаше намерение да открадне от парите, но знаеше също, както и изумените касиери, че сума от три четвърти милион не може да остане на текуща сметка. През последните седмици, докато Мадлен пазаруваше и се опитваше да си намери агент, Пол заедно със счетоводителите си редовно ходеше в банката. Мадлен сигурно никога нямаше да узнае колко умно са вложени парите. Направиха така, че ако текущата сметка падне под уговорения минимум от две хиляди лири, да бъдат продавани акции, за да може сметката отново да стане пълна. И така щеше да продължи, докато Мадлен похарчи всичко, а Пол не се съмняваше, че тя ще постигне това.

Първо, преустроената от бивша конюшня къща в Холънд Парк щеше да й струва триста и петдесет хиляди. Тази сума можеше да бъде и надхвърлена, след като се свърши с раздаването на подкупи на агенти по недвижими имоти и потенциални измамници. Той се забавляваше от начина, по който тя използваше парите си, за да преодолява бюрократичните спънки, и се очароваше от това колко лесно убеждава хората да ги приемат. Нямаше никакъв смисъл да й се повтаря, че повечето пъти това не бе необходимо, но тя просто си беше наумила, че всичко трябва да бъде купено. Би дал много, за да види изражението на лицето на Диъдри Краб, когато Мадлен й е направила предложение. Защото, за разлика от Мадлен той беше чувал името на Диъдри Краб и знаеше, че тя се занимава само с най-добрите модели и манекени. Той предполагаше, че Диъдри ще й посочи вратата, а Мадлен ще се унизи още повече, като се разкрещи и започне да сипе обидни думи. Известно време разсъждава какво точно би казала, но после му омръзна и продължи да прелиства „Наръчник на писателя“.

Пол О’Конъл беше единствен син на Хамънд О’Конъл — финансист, хотелиер и меценат. Човек би могъл да го определи като прекалено облагодетелствано дете. Родителите му — четирийсетгодишни при раждането му, изпълняваха всяка негова прищявка, а след смъртта им леля му продължи по същия начин. Сега тя също беше покойница и общият доход от наследените от него имения би му бил напълно достатъчен, стига да речеше да се възползва от него. Но през последните две години той не го беше докосвал. Това, че е богат, го знаеше твърде отдавна, но искаше да опита нещо друго. Беше двайсет и осемгодишен, когато замина за Бристол със спортен сак и петдесет лири.

Живял бе с няколко жени, преди Мариан Дийкън да го спаси, след като бе изхвърлен на улицата — поне тя така си мислеше. Всъщност той се бе приютил при една жена на улица „Сейнт Джордж“, докато мъжът й бе на работа в Близкия изток. Уговорката напълно го задоволяваше, докато жената не хлътна по него. Когато той й позвъни от Лондон и тя му съобщи, че е поискала развод от съпруга си, разбра, че е крайно време да се измита. Тъкмо тогава много умно изманипулира Мариан да го покани да живее с нея и Мадлен.

Отначало си бе поставил задача Мариан да го обикне, тъй като вярваше, че след като му е благодарна и го обожава, а и той нея — също, ще му служи като писателско изследване. Известно време нещата вървяха точно така. Още повече, че той се привърза към нея, и дори смяташе, че тя го стимулира, докато Мадлен и пристигането на чека не му поднесоха материал за друго изключително проучване на човешкия характер, на което той не успя да устои. Писателското му въображение се възбуждаше най-много в моментите, когато хората излизаха от собствената си натура. В това отношение той надминаваше много творци, като хвърляше себе си и околните в неочаквани и неестествени ситуации, а в същото време седеше отстрани и безучастно наблюдаваше индивидуалните реакции на шок, тъга или радост. Владееше прекрасно способността да се откъсва от собствените си чувства, удаваше му се и да манипулира хората. Понякога се чудеше докъде ли е готов да стигне заради това си умение.

Захвърли книгата на пода. Винаги е имал всичко, което е желаел, абсолютно всичко. Но се оказа, че изобщо не е лесно да му издадат книга, дори е доста трудничко.

Телефонът иззвъня. Бяха се разбрали с Мадлен само тя да се обажда и тъй като нея я нямаше, той не отговори. Това бе предпазна мярка от страна на Мадлен, в случай че Мариан открие местонахождението им. Когато телефонът спря да звъни, той съжали, че не вдигна. Ако беше Мариан, би искал да си поговори с нея. Какво ли би казала Мадлен на това?

Разсмя се на глас. Примитивната Мадлен. Толкова се поддава на влияние, толкова е суетна. Колко лесно, почти разочароващо лесно бе да я накара да открадне парите заедно с приятеля на братовчедка й. Ако се замислеше задълбочено, предполагаше, че би трябвало да съжалява за Мариан, но всичко това беше част от живота. Един ден, когато настъпеше моментът, дори би могъл да се върне при нея.

След няколко минути Мадлен влезе в апартамента.

— Вече имам агент — каза тя, пусна чантата си върху леглото и се завъртя. — Не друг, а самата Диъдри Краб.

Тъй като знаеше, че ще й направи удоволствие, той не скри изненадата си.

— Какво ти казах! — продължи тя. — Всеки си има цена, дори и Диъдри Краб. Нещо да ми кажеш?

Той се изправи от дивана и тръгна към леглото. Мадлен се обърна, когато я подмина.

— Няма ли да ми кажеш нещо? — повтори тя, когато той легна.

Пол сложи ръце на тила си и се втренчи в тавана.

— Когато преди малко звънна от фоайето, май че ме изпитваше?

Една искра на недоволство просветна в погледа й.

— А, това ли? Само това ли ще ми кажеш?

Той кимна, а после се обърна и я погледна.

— Сега, след като издържах теста, може би ще ми обясниш защо ти трябваше толкова време, за да се качиш с асансьора.

Недоволството на Мадлен се стопи и тя се разсмя. Бавно тръгна към тоалетната масичка и се облегна на края й. Пол разбираше, че й трябва време да размисли. През последните пет седмици я наблюдаваше внимателно и анализираше всичко, което тя правеше, опитвайки се да открие какво стоеше в дъното на постъпките й. Отговорът му отбягваше, докато най-накрая се сети — нямаше отговор, тъй като Мадлен беше нищо. Напомняше му на красива руска матрьошка — щом отвориш едната, отдолу изниква друга, съвсем същата, но по-малка и все по-малка, докато най-накрая не остава нищо. Без това лице и тяло Мадлен би престанала да съществува. Сега матрьошката беше негова и той можеше да постъпва с нея както си иска, освен това знаеше какво влияние и власт има над нея, независимо дали е край него, или е сама. Само той можеше да предизвика този поглед в очите й, погледът, който почти му взе ума, когато я видя за пръв път.

Тя бавно разкопчаваше блузата си, облизвайки устните си с език.

— Виждаш ли тези копчета тук? — изрече тихо тя. — Разкопчах всички, ей така.

Смъкна ризата и сакото си едновременно и точно както той очакваше, отдолу не носеше нищо.

— Кой беше с теб в асансьора? — попита той, леко очарован от ефекта, който великолепните й гърди все още упражняваха върху него.

— Само операторът.

— Той гледаше ли те?

Тя кимна.

— Разбира се.

— А ти какво направи?

Мадлен приближи до леглото и взе ръката му.

— Направих така — каза тя, като я сложи върху гърдата си.

— На него хареса ли му?

— Май че да.

— Той толкова ли беше възбуден? — Разтвори хавлията си.

— Повече.

Започна да диша шумно, когато дългите му пръсти започнаха бавно да си играят със зърната на гърдите й.

— Продължавай.

Тя се отдръпна и се загледа в огледалото как сваля дрехите си.

— Застанах пред него ей така.

Когато се обърна към него, той се изхлузи от хавлията си.

— Ето тук — прошепна тя. — Направи го тук, пред огледалото.

Той прекоси стаята и като сложи ръка на рамото й и я завъртя на другата страна, натисна я да застане на ръце и колене. Коленичи над нея и каза:

— После това ли стана?

— Да — изхленчи тя, а той влезе в нея и се раздвижи назад-напред.

Наблюдавайки отраженията им, тя се плъзна малко по-напред, докато той я хвана за кръста и започна да прави бързи движения. Мадлен едва си поемаше дъх, но той изобщо не я слушаше.

После, както лежаха на пода, Пол се сети за оператора от асансьора. Беше сигурен, че нито една нейна дума не отговаря на истината, но му действаше възбуждащо да слуша как му разказва измислици. Не че не би го направила, но просто и двамата знаеха, че асансьорът в хотел „Блейк“ не е с оператор, а с копчета.

— А ти? — попита го тя по-късно, когато беше вече във ваната. — Не ми каза какво си правил днес. Провървя ли ти с агента?

Той вдигна бръснача от бузата си и поклати глава.

— Продължавам да действам в тази област. Какъв ще бъде първият ти ангажимент?

— Още нямам представа — отвърна Мадлен, извади единия си крак от водата и се загледа в меките бели мехурчета върху бронзовата си кожа. — Тя ще ми се обади след няколко дни.

— Значи десетте ти хиляди няма да пропаднат, а?

— Вярвам й, Пол. Тя ми обеща. Каза, че съм имала специални качества, които ще ме отведат направо на върха.

— Сигурно така ти е казала. За десет хиляди ще ти обещае всичко. Какъв модел ще бъдеш?

— Всякакъв. Във вестника ще се появя най-късно до месец.

За един кратък миг лицето му остана сериозно. Тогава изрече:

— Когато отидеш там и започнат да те оглеждат всички онези мъже, помни, че ми принадлежиш.

Тя затвори очи и отпусна глава назад. Той хвана ръцете й, когато тя ги извади от водата.

— Чу ли ме? — изръмжа той.

— Чух — измърка тя. — Само че го кажи отново.

Той поглади ръцете й с устните си.

— Ти си ме уловила, Мадлен Дийкън. Досега не съм имал представа какво е да усещаш жена по този начин. Обожавам те.

Тя лежеше неподвижно, думите му й действаха като милувка.

— Ние двамата — прошепна тя — ще представляваме голямата любов — голямата красавица и големия писател. Ще ни показват по всички канали на телевизията, ще отпечатват снимките ни във всеки вестник, във всяка книжарница по света ще продават твои книги. — „А оная глупава кучка Мариан нека се пукне от яд“, помисли си тя. Неочаквано той пусна ръцете й и тя отвори очи. — Какво има? — попита тя и изведнъж се уплаши, че може да е изговорила мисълта си на глас.

Той й се усмихна.

— Човек не може да отрече красотата ти, Мади, но какво ще стане, ако аз не успея? Ако не се споразумея с някой издател…

Тя изскочи от водата и го прегърна.

— Ще го направиш, ще видиш. Тези неща искат време.

— Но понякога въобще не се случват. Не, млъкни, искам да си помислиш за това. Не мога да ти опиша как ми действат думите ти, че искаш толкова много за нас двамата. Аз също желая да извървя целия път с теб, но винаги съществува възможност това да не стане. А ти трябва да си зададеш въпроса дали един нереализиран писател ще те задоволи.

Целуна върха на носа й и се изплъзна от прегръдката й. Би си тръгнал, но като забеляза как го гледа, целуна я нежно по устните.

Беше решил да продължи играта докрай. Беше направил първите стъпки и сега сцената беше готова за… Изведнъж въображението му се развихри като птица, пусната от клетка — сцената беше готова за всичко. Мадлен щеше да бъде инструментът, а той — свирачът, и щеше да свири на този инструмент, докато той се изтощи, щеше да го пази ревниво. Тя щеше да стане роб на мелодията му, докато музиката свърши.