Сюзън Луис
Ограбен живот (15)

Четиринайсета глава

Като чу стъпки в коридора, Мариан вдигна очи от бюрото, чудейки се за какво се е върнала Стефани. Но беше Матю и когато го видя — черната му коса се завиваше над яката, а по волевата му брадичка бе набола еднодневна брада, сърцето й се сви така, че тя изпадна в още по-дълбока меланхолия.

Той вдигна поглед от вестника, който четеше, и като забеляза, че тя го гледа, се намръщи.

— Защо си толкова мрачна? — попита той.

Тя опита да се усмихне.

— Няма причина. Просто се бях замислила.

— За какво?

— Нищо особено — рече тя и се обърна настрани. Той беше последният човек, на когото щеше да каже. Като го гледаше колко е спокоен, замисли се дали разправията със Стефани му е оказала някакво влияние. Но това не беше нейна работа, затова грабна купчина писма и ги пъхна в чекмеджето. После се сети, че нямаше такова намерение, и отново ги извади.

Матю направи няколко крачки из офиса и застана пред нея.

— Не хапя — усмихна се той, но сърцето на Мариан се сви болезнено.

Правеше всичко възможно да убеди себе си, че не го харесва. Смяташе, че е успяла, но сега, като го видя изправен, склонил чернокосата си глава на една страна, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите си, а красивите му очи — вперени в нея, тя разбра, че не е успяла.

Отново се опита да се усмихне, но усети, че може да се разплаче всеки момент, извини се и изчезна в кухнята.

Но даже и далеч от изпитателния му поглед не й стана по-леко. Мозъкът й щеше се пръсне от обърканите й мисли. От дни наред беше потисната от тежестта на онова, което й се случваше. Първо майка й, която точно както беше очаквала, настоя да се свърже с Мадлен. А Мариан бе в Лондон едва от три дни след пътуването си през уикенда до Девън. Освен това Стефани й беше изляла сърцето си през нощта, когато напусна Матю, и все още страдаше. Макар че той се бе обаждал няколко пъти, тя отказваше да разговаря с него — от гордост, както предполагаше Мариан. На всичко отгоре я измъчваха и чувствата й към Матю, които изненадващо се бяха появили преди седмици. Само Пол бе успял да събуди у нея нещо подобно, но с Матю беше някак различно. Вероятно защото той въобще не отвръщаше на чувствата й или може би поради начина, но който тъй напрегнато се взираше в очите й. Няколко пъти откри, че си фантазира такива работи, че кожата й настръхна от срам. На всичкото отгоре се случи и онази странна среща с Арт Дъглас. Но за нея сега не би трябвало да мисли.

Напълни чайника и докато чакаше водата да заври, застана втренчена в него. Мислите й се бяха пръснали в толкова много посоки, че когато Матю я заговори, тя се сепна.

— Извинявай — каза той и сложи ръка на рамото й. — Нямах намерение да те стряскам.

— Не, не, всичко е наред — припряно изрече тя. — Само че бях много далеч. Какво каза?

— Че няма да откажа кафе, ако правиш.

— Разбира се.

Той дръпна ръката си и се облегна на високото столче в ъгъла. В малкото пространство на кухнята болезнено усещаше близостта му, но не можеше да прецени дали иска той да си отиде, или не.

— Не съм те виждала от известно време — отбеляза тя, като взе още една чаша от бюфета. — Как мина рекламата миналата седмица?

— Бавно. Забравил съм колко съм свикнал да разчитам на Уди, но не му казвай, че ще се възгордее.

— Той се върна от почивката си. Вчера намина.

— Наистина? Как е?

— Почернял. Пуши. Неспокоен е.

— Съвсем в стила на Уди.

Потънаха в мълчание. Мариан отмери кафето с лъжичка в чашите, обърна се към чайника е надеждата, че водата е завряла. Знаеше, че той я наблюдава, че погледът му е леко присмехулен, както винаги, когато усетеше, че някой показва признаци на неспокойствие.

— Е — изрече той с равен глас, — къде е Стефани?

— Отиде да обядва с Хейзъл Ридли.

— Къде?

— Не знам.

— Дори и да знаеше, нямаше да ми кажеш. Отговори ми на друг въпрос: тя възнамерява ли някога да ми проговори?

Като гледаше напрегнато чайника, Мариан сви рамене.

— Трябва да попиташ самата Стефани.

Извади млякото от хладилника и започна безнадеждна борба с опаковката.

— Бих го направил, ако тя отговаряше на телефона — каза той, взе картонената кутия, отвори я и я подаде. — Виж какво, не може да продължава така. Освен всичко друго сигурно ще се окаже трудничко да снимаме филм, след като продуцентката и режисьорът не си говорят.

— Сигурна съм, че ще намериш начин — усмихна се тя.

Той вдигна учудено вежди, а после се засмя.

— Не вярвам дъщеря ми да се е обаждала тая сутрин.

Мариан поклати глава.

— Очакваше ли я?

— Не очаквах, а се надявах. Вчера я видях вкъщи и мисля, че я убедих днес да излезе да вечеря с мен. Тя каза, че ще ми позвъни и ще ми съобщи решението си. — Въздъхна. — Сигурно е решила да не идва.

Най-накрая водата завря и Мариан напълни двете чаши. Докато му подаваше едната, пръстите му докоснаха нейните и той се изненада от промяната на цвета на лицето й.

— Смяташ ме за много лош заради това как се отнесох със Стефани, нали?

— Наистина ли има значение какво мисля?

Той се засмя и отпи глътка кафе.

— Тя каза ли ти за какво беше разправията? Да, естествено, че го е направила. Но ако не си беше тръгнала, както и ако не беше отказвала да разговаря с мен по телефона, бих могъл да й обясня защо не искам да се пренася при мен.

Мариан разбра, че ще й каже, и сърцето й се разхлопа още по-силно. Разбира се, това нямаше връзка с нея, би било абсурдно дори да си го помисли, но независимо от всичко не успя да вдигне очи към него, когато той продължи.

— Заради Саманта — каза Матю. — Тя още не се е примирила, че съм оставил Катлийн, и не бих искал да усложнявам нещата още повече, когато Стефани се премести при мен. Поне дотогава, докато дъщеря ми не се успокои.

Мариан се бе вторачила в кафето си и от завист получи спазъм от гадене в стомаха, макар че не можеше да установи завистта й към Саманта или към Стефани е насочена.

— Има ти нещо — каза той, вдигна с ръка брадичката й и я принуди да го погледне. — Какво има?

Тя извърна глава, тъй като не можеше да понесе безпокойството в погледа му.

— Нищо.

— На мен ми се струва, че не е нищо. Някой да те е разстроил?

— Не, не. Заради майка ми. Тя иска да се свържа с Мадлен, а не знам какво да направя или какво да кажа, ако се свържа с нея.

Той се усмихна.

— Това зависи от теб, а що се отнася до намирането й, бих могъл да ти помогна.

— И аз не знам — въздъхна тя. — Много мило от твоя страна, но…

— Но какво? Заради Пол ли? Той ли е проблемът?

— Не! Не! — увери го тя.

— Тогава какво?

Истината в момента беше толкова абсурдна, че дори и тя не можеше да повярва онова, което си мислеше. Страхуваше се, че ако Мадлен срещне Матю и по някакъв начин разбере отношението й към него, ще се опита да й го открадне. Това бе най-нелепото от всичко — той не беше неин, за да й го краде.

— Просто се страхувам, че тя ще каже или ще направи нещо, което ще разстрои майка ми — погледна го, усмихна се и остави чашата си. — Но това си е моя грижа.

— Не може цял живот да се опитваш да защитаваш хората, Мариан. Те трябва сами да спечелят собствените си битки. Дори и майка ти. А теб?

— Какво мен?

— Кой те защитава теб?

— От какво?

— От мен.

Сърцето й сякаш спря да бие. Тя го изгледа недоверчиво с разширени очи.

Той се засмя.

— Не се тревожи. Строго погледнато, за теб аз съм най-лошият човек на всички времена. Но предполагам, че Стефани те закриля от мен — точно както ти нея. Какво чудовище съм аз!

Зави й се свят, тя се прегърби и се опита да успокои дишането си.

— Егоистично — изтърси несъзнателно Мариан.

Той се изсмя високо, а после каза:

— Абсолютно си права. Страшен егоист съм. Но не чак такъв, че да не ти помогна да откриеш братовчедка си. На какво, по дяволите, се смееш?

— Не знам — отговори тя. — На теб предполагам.

Той й хвърли поглед, пълен с ирония, както често гледаше Стефани, и каза:

— Би трябвало по-често да се смееш, Мариан. Всъщност — продължи той, като я огледа от горе до долу — днес изглеждаш изключително добре. Това нови дрехи ли са?

— Не — отвърна тя. — Купих ги много отдавна за първата ми среща с Пол.

— Това значи ли, че тази вечер имаш среща?

— Да, ще ходя на вечеря.

— Така ли? С някого, когото познавам ли?

— Да. С Уди.

В миг усмивката замръзна на лицето му.

— Тази вечер ще излизаш с Уди, така ли? — повтори той, сякаш да се увери, че е чул правилно.

— Да — отговори тя, озадачена от реакцията му.

Той изведнъж тръсна чашата си на поставката за изцеждане на чинии и скочи на крака.

— Не! — каза той, клатейки глава.

— Моля?

— Нали ме чу? Няма да излизаш с Уди.

— Чух те, но не виждам каква връзка имаш ти с тая работа.

— Приемам го като моя работа и ти заявявам, че няма какво да правиш с него извън офиса. Няма да ходиш и край.

— Това не те засяга — извика тя. — Той ме покани, защото видя, че ми е тъжно, и не обичам…

— Може да не обичаш каквото си искаш, но няма да му позволя да сложи ръка на теб, като че ли си някаква от онези проститутки, които хваща от „Стрингфелоу“. Не преживя ли достатъчно?

— Какво? — Зяпна го тя, а той внезапно я хвана за раменете.

— Пак ли искаш да ти се случи? Защото ти обещавам, че ако излезеш с Уди, ще стане точно това.

— Теб какво те засяга? — запита тя, твърде замаяна, за да помисли ясно върху онова, което казва.

— Не ме засяга — отсече той и неочаквано я пусна.

— Тогава защо се бъркаш в живота ми?

— Защото познавам Уди от дълго време. Знам го що за стока е и не бих искал да видя, че ставаш една от поредните му жертви. Той е женен. Знаеш ли?

Тя поклати отрицателно глава.

— И аз мисля, че не знаеш. Има три деца. Сигурно и за това не си чувала, нали?

— Не — призна тя. — Но това не е такава среща.

— Що се отнася до Уди, съществува само един вид срещи. Обади му се и му кажи, че не можеш да отидеш.

— Няма да му се обадя — възрази тя. — И престани да ми нареждаш.

— Някой трябва да го направи. Господи, нямаш представа колко акули се въртят наоколо, нали? Щом като искаш да излезеш на вечеря, за да се разсееш, тогава излез с мен.

— Ще изляза с Уди — настоя тя и почти не повярва на ушите си.

Дълго време се гледаха един друг в очите, докато той, клатейки глава, се обърна и излезе.

В мига, в който излезе, на Мариан й се прииска да тръгне след него, но вместо това избухна в смях. Нямаше представа как стана всичко това. „О, Матю Корнуол!“, въздъхна тя и изведнъж изпита желание той отново да сложи ръце на раменете й и да й каже, че всичко е наред.

 

 

Десет минути по-късно Стефани се върна заедно с Хейзъл Ридли, която щеше да бъде мениджър на „Изчезването“. Когато влязоха, Мариан им се усмихна до ушите.

— Хубав ли беше обядът? — попита тя.

— Не беше лош — отговори Стефани.

Мариан се засмя, после се обърна към Хейзъл, с която още не се бе запознала, но Хейзъл оглеждаше мрачно стаята.

— Боже, Стеф — изпъшка тя. — Много е хубаво, че отново ще работим заедно, но не знам какво ще правя в този мрачен офис.

Стефани намигна на Мариан, скръсти ръце, облегна се на вратата, докато Хейзъл започна да бърка наоколо и да се оплаква с непоносимо остър тон.

— Такава дупка. Как ще се съберем тук, когато всичко започне?

— Всичко си е както винаги — вметна Стефани, — само с новата ни секретарка не се познаваш. Мариан, запознай се с Хейзъл Ридли. Вие двете ще работите в този отвратителен офис.

— Здравей, Хейзъл — каза Мариан. — Радвам се да се запознаем. Стефани много ми е говорила за теб.

Хейзъл хвърли унищожителен поглед на Мариан.

— Голяма радост ще падне — заяви тя след пауза, от която Мариан и Стефани се почувстваха неудобно. — Страхувам се, че ще се наложи да бутнем всичките ти неща обратно в ъгъла — обърна се тя към Мариан. — Мисля, че много си се разпростряла, не смяташ ли? Ще се настаня до прозореца — няма да издържа, ако нямам достатъчно светлина. Сега ще ни направиш ли по една чаша хубав чай, Маз, а Стеф и аз ще продължим разговора си.

Стефани хвърли на „Маз“ извинителен поглед, а Мариан само сви рамене и отиде да изпълни поръчката на Хейзъл.

Когато се върна след около пет минути, завари Хейзъл, седнала на стола й с крака върху бюрото да разказва на Стефани за „нетърпимо отвратителната“ конкуренция в кралската ложа на Аскот. Продължи да говори, след като Мариан сложи чашата с чай пред нея, дори и не спря, за да благодари.

— … Както и да е — разправяше тя, — това гадно момиче ми каза да се разкарам. Можеш ли да си представиш?! Тъкмо тя беше седнала върху шапката ми. Не й отговорих нищо, само че по-късно разбрах, както и всички останали, че е без бельо отдолу. Казвам ти, Стеф, направо ми се обърна стомаха. Вече няма да мога да сложа шапката, а тя ми струваше цяло състояние.

Стефани се разсмя, Хейзъл се усмихна накриво и взе чашата си. Една глътка чай й беше достатъчна.

— О! Не! — извика тя. Обърна се към Мариан: — Но това не е „Ърл Грей“. Поисках „Ърл Грей“.

Мариан стрелна Стефани.

— Не беше точно така — обади се Стефани. — Мисля, че имаме „Ърл Грей“. — Отново хвърли извинителен поглед към Мариан.

Частично удовлетворена, Хейзъл продължи:

— Освен това денят беше ужасен. И представи си кого още видях там? Роланд! Той просто не можа да повярва, че си успяла да хванеш Матю да режисира филма ти. Абсолютно побесня. Ако ти кажа, че позеленя, няма да е точната дума. Направи голямо усилие да се покаже любезен пред Кралицата майка, но после пък спечели залагането за един кон и това малко го ободри.

— Как е Роланд? — засмя се Стефани.

— Продължава да се прозява както винаги. Но достатъчно за него. Искам да зная къде е прекрасният Матю? Вярно ли е, че между теб и него някога е имало нещо, преди да започнат славните ти дни?

Мариан забеляза как сърдечността се изпарява от усмивката на Стефани.

— В момента нямам представа къде е, но съм сигурна, че ще се появи, когато му е удобно.

Много й се искаше да попита Мариан дали пак е звънил, но отложи това за по-късно.

— Нали вече не е с отвратителната си, ужасна жена? — Хейзъл потръпна. — Не смятам, че бих могла…

— Не, вече не е с нея — прекъсна я Стефани и лицето на Хейзъл светна.

— Значи теренът е свободен, така ли? О, ще бъде божествено. От години съм му хвърлила око. Кой не е влюбен в тяло като неговото?!

Стефани погледна Мариан, после измърмори нещо, че трябва да се обади по телефона на някого, извини се и се качи в своята стая. Хейзъл стана и заобиколи бюрото.

— Първото, което трябва да вземем тук, е още един вентилатор — каза на Мариан и с кърпичка изтри потта от врата си. — Никога няма да пропусна случай да хвана стария Матю. Свържи ме с него по телефона. Смятам още сега да си поговоря с него. Няма смисъл да губим време.

— В момента никъде не бих могла да го намеря по телефона — отговори твърдо Мариан.

Хейзъл вдигна глава и я измери предизвикателно с поглед.

— Разбрах, че никога досега не си работила във филмова продукция — каза тя, — затова вероятно би трябвало да ти подчертая, че в тази работа всеки трябва да знае мястото си. Само ти го споменавам, за да ти е ясно още от самото начало. Разбрахме ли се? — Тя отправи на Мариан най-снизходителната усмивка.

Лицето на Мариан бе яркочервено, когато кимна.

— Сега, ако ми дадеш копие от всичко, което сте събрали за Оливия Хейстингс — продължи Хейзъл, — ще си тръгна.

Мариан й подаде една папка.

— Тук имам още неща, които още не са написани на машина — рече тя. — Да ти ги изпратя ли, щом са готови?

— Не, аз ще ги взема. — Хейзъл дръпна ципа на чантата си. — Извинявай, ако ти се виждам малко рязка, Маз, но повечето от нас са работили много усилено, за да станем такива, каквито сме, а на теб ти е лесно, защото Стефани има добро сърце. Не я разочаровай. Още нещо — телефонният номер на Матю, моля.

Мариан й го надраска на листче хартия и й го подаде с думите:

— Когато дойдеш другия път, офисът ще бъде оправен. И, разбира се, ще купим чай „Ърл Грей“. Ако има нещо друго, което смяташ, че ще искаш, кажи ми.

Хейзъл размаха листчето.

— Добро момиче. Виждам, че ще се разбираме. Нещата трябва да се подхващат от самото начало, нали? Това спестява всякакви неприятности, които биха могли да възникнат по-късно. Засега чао и ако Матю се обади, кажи му, че ще му се обадя много скоро. — И излетя от офиса.

Мариан я проследи с поглед, докато тя минаваше край прозореца, а щом Хейзъл се скри, затвори вестника, който Матю беше оставил върху бюрото й, и се захили. „Ти си мислиш така“, измърмори тя на себе си, засмя се и се качи при Стефани.

 

 

Мека жълтеникава светлина от уличната лампа отвън падаше върху изхвърлените чаршафи, скупчени на пода. От време на време, когато някоя кола минаваше, фаровете осветяваха стаята и през тези няколко кратки секунди сенките от телата им изчезваха. В стаята бе тихо, но само преди секунди, когато стигнаха апогея на страстта си, Стефани се движеше неистово под него и почти крещеше от силата на кулминационния момент. С ръце, сплетени под главата й, Матю се повдигна на лакти и я погледна в лицето. Косата й беше разрошена, а бузите й — почервенели. Очите му притъмняха, той се наведе, целуна я продължително и почувства как оргазмът й бавно стихва.

— О, боже, Матю — изохка тя.

Той пъхна езика си дълбоко в устата й, а тя отговори, като отпусна ръце от бедрата му.

— Господи — прошепна той, като почувства, че отново се възбужда. Краката й бяха преплетени около кръста му, тя го погали по раменете, а после прокара пръсти през косата му.

— Чувствам те — изрече тихо тя. — Усещам те дълбоко в себе си.

— Липсваше ми — каза той, като започна бавно да се движи напред-назад.

— Обичам те, Матю, продължавай. Не спирай, не спирай.

Той се облегна с ръце на леглото, вдигайки се така, че да не излезе от нея. Щом тя отвори очи, той започна да тласка по-силно.

— Матю! — извика тя.

Направи го пак и пак, като наблюдаваше лицето й и се сдържаше, защото усещаше, че още не е дошъл мигът.

— Ето — изохка тя, — направи го пак.

Цялото му тяло се напрегна, обгърна я с ръце и двамата останаха без дъх.

— Да — извика тя. — Да. Да. Да.

Докато последните капки течност се изцеждаха от него, устните му намериха нейните и той я целуна тъй диво, че чак почувства вкуса на кръвта й.

— Извинявай — прошепна Матю, но тя сложи ръце на тила му и го дръпна, за да я целуне пак.

— Нямах представа, че това е възможно — прошепна тя. — Мъж да свърши два пъти един след друг.

Той се засмя и като се отдръпна леко от нея, се изтърколи по гръб.

— Зависи с кого е — заяви с известна ирония, вдигна ръка, а тя опря главата си на рамото му.

Лежаха така известно време, всеки потънал в собствените си мисли, докато от долния етаж не се чуха звуците на Третия концерт на Бетовен. Най-накрая Стефани стана и отиде да вземе виното, което бяха оставили на масата в хола. Той я наблюдаваше как върви, захласнат от грацията на движенията й. С малките си гърди, с дългите си, слаби крака и с тънката си талия би могла да бъде балерина.

Когато тя се върна в стаята, той беше сложил едната си ръка върху очите си, но я вдигна, когато я чу да казва:

— Много си мълчалив.

— Хмм. Мисля.

— За какво?

Той се усмихна.

— За Мариан.

Стефани седна на края на леглото и погали с ръка окосмените му гърди.

— Тя ми разказа разговора ви на обяд, ако това имаш предвид.

Той се разсмя.

— Всъщност какво ти спомена, което те накара да ми се обадиш?

— Това — започна тя и натисна носа му с пръсти — си остава между мен и Мариан. — Подаде му чаша с вино, а после легна в прегръдките му. — Знаеш ли, трябваше да ми кажеш за Саманта, щях да те разбера.

— Щях да ти кажа, ако ти ме бе изслушала.

Тя се засмя.

— Заболя ли те много, когато те ударих?

— Да.

— Съжалявам.

— Редно е.

Тя се обърна и целуна рамото му.

— Е, благодарение на Мариан сега всичко е наред.

— Знаеш ли, въобще не мога да разбера това момиче — каза той. — Беше толкова неуверена, че направо ме изкарваше от кожата, а сега като че с нея е станала някаква промяна. Знаеш ли, има моменти, когато оставам с впечатлението, че е по-умна от всички нас, взети заедно. Например днес ме направи на пълен глупак. Предполагам, че ти е казала как реагирах за Уди?

— Да — засмя се Стефани.

— Дори след това те е убедила да ми се обадиш?

— Защо не?

Той сви рамене.

— Ами, държах се малко грубичко с нея. — Спря и отпи от виното. — Славно момиче, нали?

— Трябва ли да повтарям, че аз първа ти го казах?

— Ако чувстваш, че е необходимо.

И двамата се засмяха.

— Бедната Мариан — въздъхна Стефани. — Едва се сприятели с теб и ето че дойде Хейзъл Ридли. Преди няколко месеца щеше страшно да се сконфузи след онова, което й наговори Хейзъл следобед, но вече не е така. Когато Хейзъл поискала телефона ти, Мариан й дала номера на някаква агенция за запознанства. Не знам откъде го е имала под ръка, не я попитах.

Той се разсмя.

— Значи старата Хейз отново е извадила бойната томахавка, а? По-добре да предупредя Уди. Последния път, когато се сблъскал с нея, помислил, че го кани на сандвичи у тях. Тръгнал си три дни след това с вид на поне трийсет години по-възрастен. Единственото, което успяхме да измъкнем от него по-късно, беше „никога повече“. Той казвал ли ти е как я нарича?

Стефани поклати глава.

— „Хейзъл Лудата, която ти пръска черепа.“

Тя избухна в смях.

— Уди има право. Но независимо колко я интересува мъжката анатомия, тя е страшно добра в работата си, а за мен само това има значение. Ако използвам нейните думи, тя отваря повече врати, отколкото чекови книжки има Джаки Онасис, а що се отнася до организаторските й способности и управление на бюджета в сравнение с нея всички сме аматьори. Затова Уди по-добре да внимава. Повече се тревожа за Мариан. Не бих искала да се стигне дотам Хейзъл да я изгони. Вече доказа, че е много ценна, а ако продължава така, ще се окаже действително незаменима.

Той се прозина, пресегна се и остави чашата си на нощната масичка.

— Чудя се как ли ще се разберат тази вечер с Уди.

— Къде ще ходят?

— Не попитах, но след като познавам Уди, сигурно някъде, където е много възможно да я съблазни. — Целуна я по главата и я погали по косата. — Защо не й се обадиш, за да сме сигурни, че се е прибрала?

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Защото не е моя работа. Освен това тя е на двайсет и три години и сама трябва да се грижи за себе си.

— Така ли смяташ? — Каза го по начин, с който й показа, че той не мисли така. — Като познавам Уди, сигурно е успял да се промъкне в апартамента. Мариан ще се зарадва, ако някой звънне по телефона и тя използва случая, за да го отпрати.

— Ще се справи. — Вдигна ръка и бавно я прокара по гърдите му. — Не искаш ли да се заемем с малко работа? Бронуен вече отложи пътуването до Италия с една седмица, защото ние двамата не сме стигнали до съгласие за някои неща.

— Разбира се, щом искаш. Но е късно, утре сутринта съм свободен.

Стефани сви рамене.

— Добре, ще го направим тогава. Още малко вино?

Той кимна и вдигна ръка, за да може тя да седне. Стефани отново напълни чашите, после отиде до огледалото и среса косата си.

— Все пак мисля, че трябва да се обадим на Мариан — заяви Матю, докато я наблюдаваше. — За да сме сигурни, че Уди се е държал прилично.

— За бога, Матю, някой би помислил, че ревнуваш.

— Да ревнувам ли? Що за обвинение е това?

— Не беше обвинение. Исках да се помъчиш да разбереш колко глупаво се държиш.

— Нямаше да кажеш, че е глупаво, ако се тревожех така за теб. Затова май проявяваш ревност — изрече той сърдито.

Стефани го изгледа смаяна.

— Не искам да вярвам на това, което чувам.

— Тогава защо не й позвъниш?

— Добре — отсече тя, хвърли четката и тръгна бавно към стаята. Почувства се неудобно, че е гола, облече халата си и набра номера.

Чу няколко позвънявания, но най-накрая Мариан се обади.

— Мариан, Стефани е. Добре ли си?

— Да, а ти? — прозина се Мариан.

— Добре съм. Събудих ли те?

— Няма значение. Всичко е наред, нали?

— Да. Досега всичко е наред. Ти как си? Добре ли прекара вечерта?

— Да, много добре.

— Къде ходихте?

— В пицарията на ъгъла.

— Сериозно? — Стефани се усмихна. Пицарията едва ли бе заведение, където някой би съблазнил когото и да било. — А Уди? Отиде си вкъщи, нали?

— О, да, много отдавна.

— Дойде ли на кафе вкъщи?

— Да, за малко.

— Опита ли нещо… ами неприлично?

— Неее — отвърна провлечено Мариан.

Стефани се обърна, когато Матю влезе в стаята.

— Питай я за какво са си говорили — настоя той.

Стефани веднага покри микрофона.

— Не мога — изсъска тя. — Това не е наша работа.

— Ало? Стеф? Още ли си там?

— Да, тук съм. Наистина ли си добре?

— Много. Кажи на Матю, че цяла вечер говорихме за него.

Стефани се засмя на шегата на Мариан.

— Ще му предам. Извинявай, че те събудих.

— Няма нищо. Утре ще се видим.

Линията прекъсна.

— Доволен ли си? — каза Стефани, като се обърна към Матю, който, гол, стоеше облегнат на рамката на вратата. Очите й се смееха. — Каза да ти предам, че цяла вечер са разговаряли за теб.

Той се изсмя гръмогласно. Докато ставаше от стола, я дръпна в прегръдките си и сложи главата й на рамото си.

— Не знам защо ме търпиш — каза той, все още усмихнат, — но се радвам.

— Търпя те, Матю, защото те обичам.

Той взе лицето й в ръце и се взря в очите й.

— Наистина?

Тя кимна.

— Много.

Като се наведе към устните й, той свали халата й и го остави да се свлече на пода.

— Между нас се появи нещо — отбеляза Стефани. Гласът й беше весел, а неговото изражение си оставаше сериозно и напрегнато.

— Знам — изрече дрезгаво той, взе я на ръце и я отнесе обратно в спалнята.