Сюзън Луис
Ограбен живот (26)

Двайсет и пета глава

Отдалеченото село Фелито, разположено високо сред планините на Тоскания представляваше скупчени малки къщи, покрити с лозници. По червените напечени плочи на покривите пробягваха гущерчета, кокошки кълвяха в сухата пръст. Отстоеше на един час ходене пеша от Паезето ди Питоре, като се превали хребета на планината, и на около триста метра над най-близкото градче Камайоре. Обикновено вечер над върховете на планината се събираха облаци и мъгла, които забулваха селото, и тогава пътят към него ставаше извънредно опасен. Покрай стръмнините бяха издигнати бариери, там нямаше никакво място за маневриране. Пътят беше толкова тежък, че Стефани трябваше да отпусне повече пари от средствата за „опасни случаи“ на електротехниците и общите работници, за да идват всяка сутрин от Камайоре, където спяха.

Двайсетината каменни къщи на селото, пръснати безразборно сред дървета и храсталаци от двете страни на планинския път, който се водеше за главна улица на селото, отдавна бяха наети от една английска агенция, предлагаща уединение и панорамна гледка на почиващи художници. В сърцето на долината терасовидно бяха разположени лозя и маслинови горички. Там се намираше и градчето Камайоре. В ясни дни морето проблясваше на хоризонта сред планинските върхове, които се издигаха в далечината. Околните хълмове бяха покрити с гъсти гори, пресечени от красиви пътеки, маркирани с жълта боя по дърветата, за да не се загуби някой.

Къщата, която Мариан споделяше с Мадлен и Пол, се намираше на върха на стара каменна стълба, която криволичеше зигзагообразно из храсталаци над главните къщи, които се използваха за трапезария, барче и кухня. Състоеше се само от две стаи. Стените на всекидневната бяха боядисани в бяло. В нея имаше каменно огнище, а над него — старо огледало на петна. Беше постлана с изтъркан килим, а таванът и беше с външни греди. Под прозореца имаше диван и един стол до камината — това бе единствената мебелировка, освен разнебитената в бамбукова маса до стената под стълбата. Леглото бе персон и половина, нямаше гардероб, а само ниша със завеса отпред. Къщите на Бронуен и на Хейзъл бяха разположени от двете й страни, а тази на Стефани и Матю се намираше под селския площад и се падаше точно срещу барчето. По-нагоре имаше други къщи, които също бяха заети от костюмарите и гримьорите, а още по-високо операторите заемаха стаи в порутени постройки от двете страни на стръмната пътека, откъдето се отиваше към плувния басейн.

Манфредо и Габриела бяха възрастна двойка, която се грижеше за селото, и когато екипът пристигна в понеделник следобед, Манфредо ги чакаше със запален огън и специален пунш. Макар че слънцето все още грееше и обещаваше красив залез, бе доста студено.

Щом се настаниха, Матю и Стефани се разходиха до барчето, където ги чакаше Бронуен. Екипът се бе събрал в другия край на слабо осветеното помещение и отрупваше Манфредо с безкраен поток от поръчки. Бронуен се мръдна на дивана и направи място да седне Стефани, а Матю се облегна на решетката на камината и подпря единия си крак върху коша за дърва.

— Франк и Грейс пристигнаха вчера — съобщи им Бронуен. — Наели са вила близо до Волтера. Струва ми се малка за тях след като са свикнали на онази огромна къща в Ню Йорк. Адриан не е успял да наеме хеликоптер за снимките в четвъртък, така че ще трябва да променим програмата. Мисля, че го е ангажирал за петък.

Матю кимна.

— Ще говоря с Уди.

— Обаче искам да ви кажа — продължи Бронуен, — че последните няколко дни имаше голямо раздвижване в Паезето ди Питоре, което досега го смятах за призрачно село. По всяко време на денонощието непрекъснато сновяха коли нагоре-надолу из планината и то винаги охранявани. Има само един път, иначе може да се мине пеша през билото, но аз така и не успях да се приближа, за да видя в коя къща се събират гостите. Или паднали дървета препречваха пътеката, или местни хора се въртяха и ме заговаряха. Вече събрах толкова познания за природата на Тоскана, че бих могла да напиша цяла книга.

— Видя ли Рамбалди? — попита Матю със силен глас, за да се чуе през околната врява.

Бронуен поклати глава.

— Трябваше да се срещнем в събота, но той ми върза тенекия. Оттогава звъня в апартамента му във Флоренция, но никой не отговаря. Обаждах се и в академията, но оттам ми отговарят, че едва другия месец ще има лекции. Нямам и най-малка представа къде е.

— Значи не успя да осъществиш онова, за което дойде, а, Брон? — ухили се той.

— Колкото и да е странно — да — отговори тя и му хвърли шеговит поглед. — Надявах се, че той ще може да ми каже какво е това раздвижване в Питоре, но от друга страна той твърди, че не познава селото, така че…

— Смятам, че не си му повярвала — обади се Стефани.

— Не, но въпреки всичко щях да го попитам. Чудя се дали не знае какво се е случило с Оливия? — додаде тя.

— Ако бях на твое място, бих внимавал към кого се обръщам с такъв въпрос — каза й Матю, — особено когато сме в Италия.

— Наистина ли? — изведнъж заинтересована каза Бронуен. — Да не би ти да знаеш нещо повече от нас, Матю?

Като отбягна погледа на Стефани, Матю поклати глава.

— Не. Но трябва да помниш, че каквото и да се е случило на Оливия, то е станало някъде тук и или Рамбалди е излъгал, че не познава Питоре, или… просто не задавай въпроса толкова високо.

— Охо! — потърка развеселено ръце Бронуен. — Също като в криминален филм, а, Стеф?

— Хм — изсумтя Стефани. — Какво казваш — да прегледаме последните сцени още веднъж, преди да раздадем текста на актьорите.

— Да — отговори Бронуен. — Вече направих някои промени, но съм ги написала с кривия си почерк. Мариан донесе ли машината?

— Мариан донесе всичко — каза Стефани със саркастичен тон, вдигна очи и забеляза погледа, който й хвърли Матю. След като се гледаха враждебно известно време, и двамата се усмихнаха.

— Добре, ще я накарам довечера да ги напише — каза Бронуен. — Сутринта кога започват снимките?

— В шест часа — отвърна с гримаса Стефани. — Нашият Микеланджело иска да хване изгрева.

Матю й се ухили иронично и пак се обърна към Бронуен.

— Защо не ни… Бронуен, слушаш ли ме?

— Блажени небеса — измърмори тя, зяпнала към вратата. — Това не е ли…? Да, точно така, Стеф, значи Мариан наистина е взела всичко и всички със себе си.

Матю стана и отиде да поздрави последните новодошли, които се бяха привели над огъня и грееха ръцете си.

— Трябва да попиташ Матю — каза Стефани. — Това е извън моя контрол, вече вдигнах ръце. За мен има значение само да свършим филма и братовчедката да не реши да демонстрира циците си.

— Но ти не си им разрешила да дойдат, нали?

— Не точно, но не казах и че не може. Тя е много умна, Брон, накарала бе Матю да ме попита.

— Нищо не разбирам. — Бронуен я погледна крадешком. — Говорите ли си с Мариан?

— Почти. Знаеш ли, колкото и да я мразя, не мога да не й се възхитя на куража, който имаше онзи ден — да дойде, за да говорим. Ако бях на нейно място, бих правила всичко възможно да избегна срещата.

— И аз — изрече сериозно Бронуен. — Матю казва ли нещо за нея?

Стефани поклати глава.

— Но сега отношенията ни са по-добри. Нямам представа какво ще се случи до края, дори не ми се мисли за това, но за момента сме в нещо като примирие.

— Не би било лошо да сключиш примирие и с Мариан.

— Да, мислила съм за това. — След пауза добави: — Ти си много привързана към нея, нали, Брон?

— Да — призна Бронуен — И ти беше, преди да се случи всичко това. Знам, че се е променила, Стеф, но все пак тя не е някоя хитруша, за каквато я смяташ. Обзалагам се, че отвътре се разкъсва, както и ти. Не е искала всичко това да се случи, сигурна съм.

— Адвокатка на дявола — каза Стефани и се изсмя сухо.

— Не е точно така. Само се опитвам да ти кажа, че ако можехме да избираме в кого да се влюбим, животът би бил много по-лесен, нали?

— Сигурно.

От другия край на бара се чу силен писък и Стефани трепна.

— Ще се опитам да се сдобря с Мариан, Брон — каза тя през стиснати зъби. — Но не съм сигурна за братовчедката. Защо трябва да крещи така?

— Но мъжът е красив, нали? — отбеляза Бронуен, гледайки към бара.

— Ако говориш за Матю, отговорът е — понякога.

Бронуен се засмя.

— Говорех за Пол О’Конъл. Но като ги гледам, застанали един до друг — Матю толкова мургав, а Пол — рус, това е истинско…

— Мъчение — подхвърли й Стефани. — Или щастливи двойки — Мадлен и Пол, Мариан и Матю. Изглежда, че им е приятно, какво ще кажеш? Вече си ги представям — ходят заедно на почивка, гостуват си през уикендите, на рождени дни, на пикници… Извинявай, Брон, но ще си тръгна, преди хората да ме вземат за глупачка.

— Не се притеснявай, скъпа — отговори Бронуен. — Идвам с теб…

— Не гледай сега — прошушна Мадлен в ухото на Мариан. — Тръгва си…

Въпреки радостта, която изпита в душата си, сърцето й се сви.

— Не злорадствай, Мади, сигурно и тя се чувства тъй ужасно като мен.

— Ти пък защо се тревожиш? Нали той е тук с теб?

— Знам, но нещата не са така прости.

— За какво си шушукате двете там? — прекъсна ги Матю, като почти крещеше, за да го чуят сред общия шум.

— За теб — усмихна се Мариан.

— Не ми се вярва — каза той и я погледна така, сякаш около тях нямаше никой.

— Ама ние наистина говорехме за теб — обади се Мадлен и подскочи, след като Мариан я настъпи.

Матю просто не можеше да задържи усмивката си, но неохотно премести очи от Мариан към Пол.

— Чудех се — каза Пол — дали не можете да ми дадете план на снимките си.

— Разбира се — отговори Матю. — Ще накарам Уди или някой от помощниците му да остави едно копие в къщата.

— Благодаря. Защото не бих искал да отида на някое усамотено място, за да пиша, и да рискувам да ме хванете в кадър. Нали в това няма нищо лошо?

— Естествено, че не. — Матю се засмя. — За какво пишете, ако мога да попитам?

— Опитвам си да си представя как се чувства човек, когото съдят за убийство. Предпочитам да изживявам всичко, което пиша, но досега поканих няколко души да станат жертва на убийство и всичките ми отказаха.

— Не е много коректно от тяхна страна — отбеляза Матю.

— И аз така си мислех — засмя се Пол. — Предполагам, че вие няма да се предложите за доброволец, нали?

Матю хвърли поглед към Мариан и като се обърна настрани, за да не го чуе тя, му отговори:

— Ако нещата вървят както досега, бих могъл и да го направя.

— Толкова ли е зле? — попита Пол засмян.

— Даже не питайте. Както и да е, по-добре да вървя и да видя какво са намислили Стефани и Бронуен. Има нещо дописано и трябва да се прегледа. Ще се видим сутринта. — Остави чашата си на бара, сложи ръка на рамото на Мариан и пожела: — Лека нощ.

— Лека нощ — отговори тя и се постара разочарованието й да не проличи, но в този миг питието й поля всички, тъй като Уди се промъкна зад нея и я ритна зад коленете.

— Ужасен си, Уди — каза му тя, докато наблюдаваше как Матю, все още смеейки се, излиза през вратата.

— Но чудесен — ухили се Уди. — Сега ще ме представиш ли отново на братовчедка си? — Огледа одобрително Мадлен от горе до долу.

Мариан вдигна очи към тавана и като обърна Мадлен настрани, я представи на Уди. Всички от екипа искаха да се запознаят с Мадлен и Пол. Към десет часа Бронуен надникна през вратата и попита Мариан дали ще напише нещо, преди да си легне, и сред викове на съчувствие от страна на присъстващите, Мариан отиде да разопакова пишещата си машина.

 

 

— Какво мислиш за него? — попита тя Мадлен, когато братовчедка й се върна в къщата половин час по-късно.

— Страхотен е — отговори Мадлен и се отпусна върху разнебитения диван.

Мариан скръсти ръце над машината.

— Нали? — въздъхна, но се стресна, понеже масата се залюля.

— Той определено има някакви чувства към теб, Мариан. Явно е. Щом се появихме, той остави Стефани и дойде при нас.

— Знам, не ми напомняй.

— Говорихме с Пол и той също смята, че трябва да кажеш на Матю какво изпитваш към него. Поеми инициативата.

Мариан трепна.

— Той вече знае, Мади.

— Сигурна ли си? Може би трябва пак да му го кажеш. — Изправи се. — Сега ще те оставя да пишеш и ще отида да открия тоя мой мъж, преди вашата Хейзъл да е забила ноктите си в него.

Засмяна, Мариан я изпрати до вратата и се загледа как светлината на фенерчето криволичи по разкривените стъпала, преди да изчезне в тъмнината. Нощта беше влажна и мастиленочерна и макар че до Мариан долиташе шум от разговор откъм барчето, по-ясно се чуваха звуците на нощните обитатели на планината и свистенето на вятъра. Студени тръпки я побиха, като си спомни писъците, за които всички казваха, че били неин кошмар. „И действително беше така“, каза си тя твърдо, затваряйки вратата. Но когато се обърна и изгледа пълната със сенки стая, изпита някакво съдбовно предчувствие, което за миг я задуши. После ненадейно писъците отново се чуха пронизително — бяха викове на ужас, които цепеха главата й. И докато стоеше така в тишината, страхът пропълзя по жилите й. Изведнъж осъзна, че крясъците са нейни. Винаги са били нейни, сякаш съзнанието й се е опитвало да я предупреди за нещо толкова ужасно, което дори въображението й не е могло да формулира.

После така ненадейно, както се появи, усещането изчезна. Когато се съвзе, тя се върна при машината. Усмихна се на абсурдната си реакция и започна да пише. Колко странно място — толкова красиво денем и тъй призрачно нощем!

 

 

В сряда вечерта, докато екипът складираше нещата си в пералнята зад къщата на Стефани, Матю седеше на площада и пиеше кампари с газирана вода. Преглеждаше сцените, които щяха да снимат на другия ден. Рори се намираше високо на пътя и разговаряше с един работник, но махна с ръка, когато видя Мариан да излиза от градината. Никой от тях двамата не беше повдигал и дума за случилото се през нощта, когато тя се напи в Ню Йорк — все едно, че нищо не се бе случило, но Мариан знаеше, че той е казал на Матю истината. Беше му благодарна, че не се е възползвал от състоянието й.

— Прекъсвам ли те? — каза тя, като застана зад Матю.

— Не, не, почти свършвам — отговори той и се обърна. — Защо не вземеш и ти да пийнеш нещо?

— Не, не искам — отвърна тя и седна на стола, който той й дръпна. — Шапката ти ми харесва.

— Много е топла. — Засмян, той я свали от главата си, а после прокара пръсти през косата си. — Горе е адски студено, особено като излезе вятърът. И ти трябва да си сложиш шапка. Как си?

— Добре, а ти?

— Освен че съм обичайно скапан и съсипан, много добре. — Въздъхна и простря крака, като ги облегна на стената пред себе си. — Погледни залеза — каза той, гледайки с копнеж смесицата от пурпурно, оранжево и жълто на хоризонта. — Надявам се на Господа да има такива залези и другата седмица, когато започваме нощните снимки. Я виж кой идва. — Двамата видяха как Пол скочи от височината до склада и после изчезна сред къщите. — Как са нещата там? — попита Матю, като се обърна към Мариан.

— Нищо необичайно, но има нещо, което бих искала да ти кажа.

— Да?

— Вече не забелязвам Борис. Не съм го виждала, откакто дойдохме.

— Може би е сбъркал полета.

— Сигурно — засмя се тя. — Странно, чувствам се по-нервна, когато го няма. Вероятно нямаше да е така, ако не бях извършила нещо, което сигурно ще те ядоса.

— Какво е то? — попита я с весело пламъче в очите.

— Ами след като Бронуен каза, че не знае къде е Серджо, а Борис изчезна, е, няма какво да го увъртам, позвъних на Рубин Майър в Ню Йорк. Не се безпокой, не съм казала коя съм, но работата е там, че и него го нямаше. Ще отсъства до края на месеца. Попитах къде мога да се свържа с него и секретарката му ми каза само, че е някъде в Европа.

— Разбирам. — Матю отклони очи от Мариан и се загледа замислено към хоризонта. Най-накрая хвана чашата си с ръка, обърна се и я погледна. — Бронуен разказа ли ти за раздвижването в Питоре?

— Спомена ми.

Той кимна.

— По-добре да съобщим на Франк и Грейс за Майър, а ти въобще няма да приближаваш натам, разбираш ли?

— Не се тревожи, никой нищо няма да изтръгне от мен.

Последва дълго мълчание, преди той отново да проговори.

— Нямам представа какво става там в Питоре — може да няма нищо общо с Рамбалди и Майър, но имам ужасното чувство, че не е така. Вероятно са решили, че не знаеш нищо и затова е изчезнал Борис. Не искам да се плашиш повече, отколкото трябва, но само внимавай да не излизаш сама от селото. А сега искам да поговорим за Пол и Мадлен.

— Добре — съгласи се тя, изненадана от внезапната промяна на темата. Не можеше да проумее защо я гледа толкова особено. — Следобед Мадлен отиде да се види с Енрико.

— Как е минала срещата?

— Смятам — добре. На него му е ясно каква е пресата, по-рано самият той често й е ял попарата. Обаче не й е споменал нищо за писмото, което му изпратихме.

Матю все още изглеждаше замислен.

— Добре — изрече бавно той. Извърна се на стола си и се наведе към нея. — Слушай, трябва да ти кажа нещо. След като говорихме за Рамбалди и Майър, това няма да те успокои, но трябва да си даваш сметка в какво положение си, Мариан.

— В какво положение? — попита озадачена Мариан.

— Ако си права по отношение на Пол, тогава трябва да си разбрала как си се подредила.

Тя сви рамене.

— Трябва да ти призная, че съм мислила по този въпрос, но все пак съм роднина на Мадлен.

— Това по-рано не успя да го спре, нали? — Наблюдаваше лицето й и изчака тя да преглътне казаното. Тъй като Мариан не възрази, той продължи. — Слушай, чия мислиш е била идеята да ти вземат парите от тотото? Не искам да бъда груб, Мариан, но Мадлен не е толкова умна. Единственото, което може би е направила е, да го е споменала, но помисли каква играчка е тя в ръцете на интелигентния Пол и на способността му да манипулира хората. Така той те отстрани, нали? Поне за известно време. Някога питала ли си се защо не й е съобщил за смъртта на майка ти? Защото е знаел, че тогава тя ще се втурне към теб, ето защо. После успя да се отърве от Шамир, отказал е да плаща на Диъдри и така постепенно направи Мадлен финансово зависима от него. След това много хитро организира оная гадна статия за Тарало, за да изглежда истинска, сигурен, че Тарало никога няма да се съгласи да види Мадлен отново. Слава богу, в това отношение е сгрешил, но още не го знае. И понеже излиза, че тя е поискала да съблазни Тарало, пресата и обществеността вече са настроени против Мадлен. Оставаш само ти.

Мариан пребледня и докато погледът й се рееше над притъмняващата долина, отново си помисли колко зловеща изглежда планината вечер.

— Съжалявам — каза Матю, — но трябваше да те накарам да си отвориш очите за твое добро. Възможно е пак да преувеличавам, но никога няма да си простя, ако ти се случи нещо.

— Не знам какво да ти кажа — смънка тя. — Струва ми се, че си прав, и това, което ми казваш, е разумно. Ако той елиминира хората от живота й, в такъв случай ще иска да се отърве и от мен. Но да ме убие… — обърна оцъклените си сиви очи към него. След като той й кимна, почувства ужасна тежест в стомаха си.

— Книгата — поясни й той, като огласи собствените й мисли. — Той търси жертва.

— Знам, но ще трябва да отиде в затвора, така че, в края на краищата, няма да останат само двамата с Мадлен, нали?

— Ясно, но все пак не му вярвам. Той има изключително извратено съзнание, Мариан, ти самата го знаеш, и смятам, че все ще успее да измисли нещо. Искам да се срещна с Енрико. Още тази вечер, ако е възможно. Той далече ли живее?

Тя поклати глава.

— Отвъд едно село — Галено. Около половин час е с кола, поне така казва Мадлен. Прав си, трябва да отидем и да говорим с него, защото той или поне баба му, знае нещо за Пол. Нямам представа какво е, тъй като тя говореше на италиански и не я разбрах.

— Добре, иди и се обади на Енрико. След десет минути ще се срещнем пак тук.

След като тя тръгна, Матю остана сам на площада, заслушан в приказките на екипа, който вече се събираше в барчето, но мислите му бяха заети с Пол О’Конъл, Енрико Тарало и Серджо Рамбалди — трима мъже, които, доколкото знаеше, нямаха нищо общо помежду си. Но всички те познаваха Мариан и по някаква необяснима причина беше сигурен, че нещо ги свързва.

 

 

— Здравей.

Той вдигна очи и в притъмняващата вечер видя Стефани, облечена с яке и мек шал.

— Здрасти — усмихна се той. — Добър ден, а?

— За мен върви изключително добре — отговори тя и седна на опразнения от Мариан стол. — А при теб как са нещата? Доволен ли си?

Той направи гримаса.

— Ще бъде по-добре, ако може всяка вечер да гледаме материала. Досега уредено ли е нещо?

— Хейзъл уреди да го изгледаме в събота вечер в залата на кметството на Камайоре.

— Хубаво.

— Мислех си дали искаш да отидем да вечеряме някъде. Може да вземем една от наетите коли и да слезем до Лука.

— Съжалявам, Стеф — изпъшка той, — но няма да мога.

— Окей — каза тя и сви рамене. — Мислех, че идеята не е лоша, това е всичко. Може би някоя друга вечер.

— Утре — предложи той.

— Ще видим.

— Стеф — обърна се той към нея, когато тя реши да си тръгне.

Тя го изгледа с пъхнати в джобовете ръце и с приведени, сякаш от студа, рамене.

— Съжалявам — прошепна той.

— И аз — каза тя и като му се усмихна тъжно, обърна се и влезе в барчето.

 

 

Един час по-късно Матю и Мариан бяха въведени в трапезарията на тосканската къща, където живееше семейство Тарало. Свещници осветяваха масата и огромен кристален полилей блестеше над великолепната стая. В единия й край пращеше огън в камината, а в другия — огромните прозорци без пердета гледаха към непрогледната нощ.

— Много мило от ваша страна — каза Мариан, докато прекосяваше бавно стаята и вървеше редом със Силвестра, облегната на ръката й. — Искахме само да поговорим, не сме очаквали вечеря.

— Но аз трябва да ям — отговори Силвестра. — Гладна съм. Освен това тази вечер нямаме нищо специално, семейството е на опера във Флоренция. Сами сме с Енрико.

— Преди да се обадим, разбрах, че и вие ще ходите на опера — прошепна Матю на Енрико.

— Няма значение, приятелю — усмихна се Енрико. — Това представление съм го гледал много пъти.

Масата бе сложена само в края, близо до огъня и Силвестра се усмихна с благодарност на Мариан, когато се отпусна на един от красивите столове в стил барок.

— Четирима сме — обясни тя, — така че ще седнем по двама от двете страни на масата. Мариан, би ли седнала срещу мен до Енрико, а вие, Матю, заповядайте до мен. Ще пиете ли вино? От нашите лозя е.

— В такъв случай не можем да откажем — отговори Матю, докато наблюдаваше с любопитство властната крехка стара жена.

— Така, Мариан — рече Енрико, след като предястието бе сервирано и слугите излязоха от стаята, — по телефона каза, че искаш да ме питаш нещо.

— Да — отговори тя, като бегло погледна Матю. — Отнася се за Пол О’Конъл.

Енрико и баба му се спогледаха. След няколко секунди тя кимна незабележимо.

— Така и предположихме — заяви Енрико, като отново се обърна към Мариан. — Какво искате да знаете?

Тя пак отправи очи към Матю, защото не знаеше как да започне.

— Всичко, което знаете — отговори Матю. — Предполагаме, че то е по-скоро за миналото му, отколкото за настоящето.

— Така е — отговори Силвестра. — Прочетох писмото, което изпратихте на Енрико, и затова се съгласих да разговаряме. Прави сте в предположението си, че Мадлен е в опасност, но ти също си застрашена, Мариан.

— В какъв смисъл сме в опасност? — попита Мариан.

— Боя се, че отговорът на този въпрос знае само Пол. Не ми е ясно как действа неговото съзнание. Но мога да ви кажа само, че Пол е луд.

Мариан изпусна вилицата си и тя чукна върху чинията.

— Знам го — продължи Силвестра, — защото едно време познавах майка му. А сега ще ви кажа защо е опасен Пол и откъде ми е известно това.

Лицето на Мариан се напрегна и побледня, докато се взираше в старата дама, но Силвестра гледаше към Енрико. Без думи двамата се разбраха, после Силвестра отново се обърна към Мариан и в този миг Мариан се уплаши.

— Пол О’Конъл уби майка си и баща си — заяви Силвестра, втренчила в нея светлите си проницателни очи.

Стаята се завъртя преде очите на Мариан, на която за миг й се стори, че ще припадне, но Енрико стисна ръката й и й поднесе чаша с вода.

— Стана по време на лов — говореше Силвестра на Матю. — Вече не помня подробности. Тогава хората останаха с убеждението, че Хелън — майката на Пол, е застреляла съпруга си, а след това и себе си. На всички беше известно, че тя не е наред, но аз познавах Хелън. Видях се с нея само седмица, преди да умре. Тя не би могла да се самоубие, тъй като ми разказа плановете си. Пол също ги знаеше и затова я е убил. Предполагам, че баща му го е видял, и по тази причина Пол е убил и него. Стана голям скандал, но никой не можеше да повярва, че единайсетгодишно момче би убило родителите си. Затова всички помислиха, че го е направила Хелън.

— Какво се е готвела да направи Хелън? — попита Матю.

— Имаше намерение да ги остави и да дойде да живее в Италия.

— И затова я е убил?

— Не забравяйте, че той не е нормален. Той не разсъждава по същия начин като вас.

— Помня как веднъж Пол ми каза, че майка му обичала Италия — изрече тихо Мариан, — и особено Флоренция. Идвали тук всяка година.

— Вярно е. Но Хелън идваше по-често. Имаше причина да го прави, но по-добре тя да си остане погребана с умрялата. Сега знаем аз, Енрико и Пол, и още един човек, онзи, с когото Хелън искаше да бъде. Пол много обичаше майка си, не искаше да я пусне и сега се страхува, че някой, който го обича, също ще го остави. За това иска да запази Мадлен за себе си и да я отдели от всички. Не може да понася тя да обича още някого, дори и теб, Мариан.

— Значи смятате, че е вероятно той да иска да убие Мариан, за да постигне целта си? — попита Матю.

— Не знам. Както ви казах, трудно е да се разбере мисълта на ненормален човек, а освен това не бих искала да ви плаша.

— Не виждам какво ще правим — каза Мариан, като изгледа Матю с разширени от страх очи. — Дори и да кажем на Мадлен и тя да ни повярва, Пол няма да й позволи да го напусне, нали?

— Не — решително отвърна Силвестра. — Нищо не можете да направите, пък и не ви съветвам да го правите. Само мога да ви съобщя какво знам.

Наближаваше полунощ, когато Мариан и Матю най-после си тръгнаха. Дотогава разсъждаваха върху всякакви възможности да отдалечат Мадлен от Пол. Но не намериха разрешение. Дори и да убедят Мадлен да го напусне, не можеха да предвидят докъде ще стигне той, за да я върне при себе си, и само Бог знаеше как би отмъстил на онези, които биха се опитали да се намесят между тях.

 

 

Когато тръгваха, Енрико и Силвестра останаха на вратата, загледани след тях, докато габаритите на колата изчезнаха зад портата.

— Защо не им каза всичко? — попита той.

— Защото съдбата ги е оплела в мрежите си — отговори Силвестра, — пък и аз вече не знам какво точно трябва да се направи.

— Все пак смятам, че трябваше да им кажеш.

— Може би — съгласи се тя, — но мисля, че няма нужда да знаят всичко. Толкова години минаха, Енрико, толкова много сълзи и кръв бяха пролети. Не искам това отново да се случи. Трябва да си помисля какво може да се направи, за да се избегне…

— Чудя се — каза Мариан на Матю, докато минаваха през тъмното село Галено — с кого ли е искала да остане майката на Пол.

Матю мълча известно време.

— Имам ужасното чувство — каза той, — че всичко е свързано със Серджо Рамбалди. Знам, че звучи невероятно, и нямам с какво да го докажа, но…

— Аз също си мислех за това — тихо изрече Мариан. След дълго мълчание тя се обърна и го погледна. — Страхувам се, Матю. Твърде много неща се насъбраха и вече не знам какво да правя. Вече нищо не разбирам. Дали да не се върнем с Мади в Лондон, дори в Бристол. Но как да й обясня?… Ако можехме да се върнем в началото, отново в малката ни къщичка, преди да познаваме Пол. Как се случи всичко това, Матю? Как се забъркахме в тоя кошмар?

— Нямам представа, скъпа моя, знам само, че трябва да продължаваш да се държиш така, сякаш Силвестра никога нищо не ти е казвала. Ще ти бъде трудно, почти невъзможно, но заради себе си трябва да опиташ.

— Сега, след като знам всичко, няма да ми е лесно дори да спя под един покрив с Пол.

— Ако това не би се изтълкувало погрешно, бих настоял да дойдеш в моята къща. Но засега нищо няма да ти се случи, ако не казваш никому къде сме ходили тази вечер.

Тя се обърна към прозореца и затвори очи, тъй като не желаеше да гледа към тъмната планина, през която минаваха.

След няколко минути той леко се засмя.

— За какво се смееш? — попита тя.

— Не ти ли се струва, че е много по-драматично онова, което става зад камерата, отколкото пред нея? И нещо повече — в главната роля е Мариан Дийкън.

— Господи, дай ми анонимност — промърмори тя. После и тя се засмя, когато той взе ръката й и я поднесе към устните си.

 

 

На следващата сутрин Мариан и Мадлен бяха застанали на края на снимачната площадка и наблюдаваха. Камерата бавно се плъзгаше по площада, докато Кристина Ханкок, която играеше ролята на Оливия, четеше на глас писмо, което бе написала до баща си. Долината се беше смълчала, дори птиците бяха притихнали. Въздухът бе неподвижен и всички от екипа бяха затаили дъх. Изведнъж се чу камбанен звън, който наруши тишината и отекна в долината.

— Стоп. — Матю отиде до средата на площадката. — Уди! Уди! Къде си?

Уди се втурна към него и едва не събори Бийни от сгъваемия й стол.

— Тук съм, шефе.

— Дай пушка на някой от помощниците ти и му кажи да отиде и да застреля онзи, който тъкмо сега разлюля камбаните.

— Да, шефе — изкозирува Уди, а после викна на Колин.

— Нали няма да му даде пушка наистина? — Мадлен изгледа Мариан с разширени от страх очи.

— Господ да ме избави от религията, особено в единайсет и трийсет в четвъртък сутрин — измърмори Матю.

— Снощи ти бе предоставена идеалната възможност — прошепна Мадлен, докато гледаше как Матю върви към Кристина. — Тогава можеше да му разкриеш чувствата си. За бога, изведе те на вечеря, нали? Какво повече искаш?

Мариан потръпна и стегна якето си.

— Нали ти казах — той вече го знае.

— Мариан.

Мариан се обърна и пребледня, когато видя Стефани, застанала зад нея.

— Може ли да ти кажа нещо? — каза Стефани и без да дочака отговора й, тръгна по пътеката.

Мариан и Мадлен се спогледаха. С разтуптяно сърце Мариан забърза, за да я настигне.

— Нали не те изплаших? — Стефани се усмихна, когато видя физиономията на Мариан. — Исках само да ти се извиня за начина, по който ти казах, че името ти ще фигурира в списъка на създателите на филма. Нямах намерение да ти съобщавам новината толкова сърдито, само исках да знаеш, че го заслужаваш заради голямата работа, която свърши, и че Бронуен и аз ценим всичко, което направи за филма. Но, това не е достатъчно, затова, след като разговаряхме с Франк, решихме да ти платим и половината от хонорара на Дебора Формън. Това възлиза горе-долу на около петдесет хиляди лири. Сумата ще бъде прехвърлена на банковата ти сметка, още щом се приберем в Лондон. Съгласна ли си?

Мариан бе направо поразена. Не можа да реагира другояче, освен с кимване.

— Добре — усмихна се Стефани. — Затова те викнах.

Тя се обърна и тръгна по пътеката, усещайки как напрежението се изпарява от тялото й. Не се оказа толкова трудно, колкото смяташе. Бе доволна, че свърши тая работа. Направи го, за да покаже на себе си и на Матю, че независимо какво изпитваше, то нямаше нищо общо с професионализма й.

— Какво искаше? — прошепна Мадлен.

— Никога няма да отгатнеш — отговори Мариан. После сложи пръст на устните си, тъй като Уди викна на всички да отстъпят, защото снимките започваха отново.

Десет минути по-късно екипът се пръсна, за да отиде на обяд. Клисарят си вършеше работата, независимо от някакъв си игрален филм.

Когато всички се отправиха към стола, Мариан и Мадлен се разходиха до стената, която обграждаше площада.

— Гледай да не я събориш! — засмя се Мадлен, след като Мариан й предаде какво й е казала Стефани. — Петдесет хиляди лири, а? Също като печалба от тотото.

— Е, не е толкова много, колкото от тотото — сухо отбеляза Мариан.

— Не биваше точно това да казвам, нали?

— Няма да играя на никакви игри. Как ще похарчим с теб толкова пари?

— Циция такава. — Мадлен вдигна китката на Мариан, за да види колко е часът. — По-добре да отида да взема сандвичите на Пол. Няма да ти кажа какво правихме вчера в гората, но днес смятам да взема одеяло. Нали няма змии в Тоскания?

— Има. Защо не дойдеш в стола и там да обядваме?

— Не мога, обещах на Пол.

„Остави я, каза си Мариан. Не вдигай толкова шум. Вчера всичко беше наред, затова няма причина и днес да не е.“

— Следобед ще се виждаш ли с Енрико? — попита тя.

— Отиваме да разгледаме Лука. Знаеш ли, смятам, че ти трябваше да му правиш компания, тъй като вчера през цялото време говореше за теб, а и ти обичаш разни стари сгради.

Мариан се усмихна, когато Мадлен се изправи, обърна се да види как върви опашката за сандвичите и се смръщи, когато една позната фигура се отдели от тълпата и се отправи към тях.

— Мади — каза тя, — това не е ли Диъдри?

Мадлен се извърна.

— Да — изрече озадачено тя. — Да, тя е.

Подскочи от радост и се спусна да посрещне агентката си.

— Отседнала съм при приятели във Флоренция — обясни й Диъдри, след като Мадлен отпусна силната си прегръдка. — Затова си помислих да дойда и да видя как върви тук. — Нали не преча? — попита Мариан.

— Не, както виждаш, всички са на обяд. И аз отивам да взема моя. Ако искаш, ела с мен. А може би предпочиташ нещо за пиене.

— Едно питие ще ми дойде чудесно — въздъхна Диъдри. — Хайде, Мади, заведи ме там.

Мариан намери Матю седнал на стъпалата на фургона на Кристина Ханкок, където довършваше обяда си с Франк и Грейс, разположили се край сгъваема масичка.

— Нали денят е великолепен? — отбеляза Грейс, когато Мариан се отпусна на стъпалата при Матю.

— Чудесен е — съгласи се Мариан и вдигна очи към ясното синьо небе. — Но е малко студено да се яде навън, нали? Сигурно е студено и в автобуса, който ни служи за стол, така че все пак по-добре е навън.

— Точно така казах и аз — засмя се Франк. — Той погледна Мариан изпод гъстите си вежди и я попита тихичко: — Как си тук? Матю ни каза… — Хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че никой не ги слуша. — Обаждала си се на Майър.

— Добре съм — отвърна Мариан и й се прииска за миг да забрави всичко.

Усещайки настроението на Мариан, Грейс поде по-лек разговор. Когато след няколко минути Бронуен се присъедини към тях, Мариан прошепна на Матю:

— Току-що се появи агентката на Мадлен.

— Сериозно? — изненада се той. — Да се надяваме, че ще поостане. Няма да е лошо още някой да държи под око Мадлен, нали?

— Опитвам се да се съвзема от грога на Манфредо — изпъшка Хейзъл и се размърда в разнебитения фотьойл.

— Нали никой не ме е търсил? Оох! — извика тя и се наведе, за да вземе чантата си. — Не бива да правя резки движения.

Бронуен се усмихна съчувствено и поклати глава, когато Хейзъл й предложи цигара.

— Искам да поговорим за Стефани — каза тя, тръгнала право към целта. — Или по-точно за Мариан и Матю.

— О, да — въздъхна Хейзъл и изпусна две струйки дим през ноздрите си. — Не е приятно.

Бронуен се облегна на клатещата се маса пред прозореца.

— Той някога споменавал ли ти е нещо за Мариан?

Хейзъл поклати глава.

— На мен също. Смяташ ли, че има нещо между тях?

— Наистина изглежда така — отговори Хейзъл. — Просто не мога да разбера защо го прави пред Стефани. Чудовищно е. — Отново дръпна от цигарата. — Ама че свят, а? Ти си омъжена, аз — разведена, а Стефани още е сама и нито една от нас не е стигнала до отговора.

— Но ние знаем защо Стефани не се омъжи — подхвърли Бронуен.

Хейзъл кимна.

— Също и Матю. Знаеш ли, ако бях на мястото на Стефани, щях да издера очите на това момиче.

Бронуен въздъхна раздразнено.

— Не знам какво да правим, Хейзъл. Обича го, откакто го познава. Докато бяха разделени, не е имала друг мъж. Тя винаги е желала само него и проклетата си кариера. Този път смятах, че всичко ще завърши добре. Той изглеждаше много хлътнал по нея. И какво стана?

Тишината натежа. Хейзъл размаха ръка, за да прогони дима.

— Дали да не запитаме Матю направо?

Бронуен поклати глава.

— Стефани трябва да говори с него, а не го прави. Всъщност тя не се бори и това ме безпокои. Разбираш ли, ако той действително е влюбен в Мариан и остави Стефани, този път тя няма да се оправи. Затова трябва да я накараме да не се отказва, Хейзъл.

 

 

— Какво? — завъртя се Серджо с искрящи очи. — Ходила е да се види с Тарало, така ли? Кога?

— Вчера, днес следобед пак.

Диъдри неволно отстъпи и сега, като тръгна към нея, тя направи още една стъпка назад.

Лицето му беше източено от умора, но в момента бе изкривено от яд. Удари с юмрук по триножника и той полетя в разхвърляната стая.

— Няма да ходи повече, чуваш ли? Трябва да я спреш. Направи нещо, за да не се вижда повече със семейство Тарало.

— Защо?

— Не ме питай — процеди през зъби той. — Прави каквото ти казвам. Сега е четвъртък следобед, до утре вечер трябва да я спреш. Ясно ли е?

Диъдри кимна. Продължаваше да отстъпва от объркване и страх.

— И после? — прошепна тя.

— Това не те интересува. Всичко е готово. Можеш да се върнеш в Англия.

— Искаш да кажеш, че съм изпълнила задачата си.

Серджо помълча известно време, после бавно се отпусна и някаква мекота се появи в погледа му.

— Караш ме да се ядосвам, скъпа, а не го исках. Скоро ще станеш моя съпруга, нали това бе желанието ти?

— Много добре го знаеш. Само че не исках да става по този начин.

Той я взе в прегръдките си и покри лицето й с целувки.

— Разбирам, че си объркана, любима, но скоро всичко ще свърши и ще се оженим тук, във Флоренция, ще бъдем щастливи и ще остареем заедно.

— Но Мадлен…

— Шшт, скъпа, за мен само ти имаш значение, а не Мадлен. Само утрешният ден е за Мадлен. Днешният е за нас.

Тя разбра, че е безсмислено да продължава. Целувките му ставаха все по-страстни и тя се разтопи в ръцете му. „Може да е за последен път, каза си тя, може би никога вече няма да ме прегръща така. Боже, не знам дали ще мога да го понеса.“

По-късно, след като той тръгна за Бърлогата, Диъдри остана в апартамента му, объркана, взряна в пространството. Ръката й лежеше върху телефона, който звънна два пъти, но тя реши да не отговаря. Мислеше само за разговора, който трябваше да проведе, защото знаеше, че независимо колко обича Серджо и как копнее да стане негова съпруга, не можеше да понесе да не знае какво ще стане с Мадлен. Някакво вътрешно чувство й подсказваше, че ще го изгуби. Блясъкът в очите му, след като той я люби, напрегнат до маниакалност, го потвърждаваше. Така че дали с този разговор излага живота си на риск, вече нямаше никакво значение за нея.

Втренчи очи в телефона. По държанието на Серджо, след като той разбра, че Мадлен е ходила в Сардиния и сега отново се вижда с Тарало, тя разбра, че има само един човек, който държи отговорите на всичките й въпроси. Но дали ще й ги каже? С разтуптяно от страх и отчаяние сърце тя вдигна слушалката.

Пет минути по-късно се облегна на стола. Косата й беше разрошена, а ръцете й трепереха. На другия ден щеше да отиде във вилата на Тарало. Очите й плувнаха в сълзи, струйките извиваха около устните й и капеха от брадичката.

— Прости ми, Серджо — изхълца тя. — Моля те, прости ми. Обичам те толкова много, че сърцето ми се къса, но няма да позволя да я отвлечеш.