Сюзън Луис
Ограбен живот (28)

Двайсет и седма глава

Четири месеца по-късно

Убийството на Мадлен Дийкън си остана загадка за света. Полицията не откри нищо повече, освен фактите от случилото се онази нощ в планината и в резултат на това се разпространяваха какви ли не догадки. Знаеше се, че Пол О’Конъл и Серджо Рамбалди са арестувани и че двамата са обвинени в убийство, макар че все още не беше ясно кой от тях е убил Мадлен Дийкън и кой — Оливия Хейстингс. След големия шум, който се вдигна около убийството на Мадлен Дийкън, откритието на тялото на Оливия Хейстингс в плитък гроб в дъното на Бърлогата мина почти незабелязано — поне в Италия, но в Щатите то бе последвано от арести и от смайващи разкрития за криминалните деяния на Оливия преди изчезването й. В Италия интересът бе насочен главно към това кой кого точно е убил горе в планината. Инспектор Вецани — полицаят, който отговаряше за случая, даде изявление, с което потвърди, че Серджо Рамбалди и Пол О’Конъл биват разпитвани относно убийството на Мадлен Дийкън, но в полицията били доволни, че Пол О’Конъл не е взел участие в смъртта на Оливия Хейстингс.

Разбра се, че Мариан Дийкън е присъствала на убийството на Мадлен, че веднага след това е била отведена в болница във Флоренция, а после са я закарали във вилата на семейство Тарало в Тоскания, където все още се намирала. Истинска армия от полицаи и бодигардове обкръжавали вилата, за да няма достъп пресата до нея. Само веднъж се появи снимка на Мариан как играе със синовете на Тарало в градината на вилата. Онези, които влизали и излизали от вилата, го правели с бързо движещи се лимузини с тъмни стъкла, за да се крият от обективите на фотографите и от любопитни очи. След като нямаше какво друго да пишат, в някои вестници се намекваше за любовна история между Енрико и Мариан, но тъй като нямаше как да се докаже, слухът бързо замря.

След това един журналист направи пробив чрез адвоката на Серджо Рамбалди. Адвокатът заявяваше, че Серджо Рамбалди не е отговорен за смъртта на Мадлен, а Пол О’Конъл, който й дал смъртоносна доза наркотик, причинил смъртта й. Тук за пръв път се споменаваха наркотици. Това даде храна на пресата и бе измислена историята за предполагаемата любов между Мадлен и Серджо. Обаче, след като очакваният отговор от адвоката на О’Конъл не се появи, започнаха отново да нападат полицията. Притиснат, инспектор Вецани само каза, че докато Мариан Дийкън не се почувства по-добре и не се съгласи да сътрудничи или да отрече твърдението, направеното от Рамбалди и О’Конъл, той не е в състояние да направи какъвто и да е коментар. Истината беше, че след смъртта на Мадлен семейство Тароло и Мариан проведоха безкрайни разговори с полицията и че инспектор Вецани и началниците му сега знаеха всичко — до последната подробност от случилото се. Обаче семейство Тарало помоли, докато съвсем не назрее моментът, да се държат в тайна пълните факти, да се дава гласност само на минимум информация. След дискусии полицията се съгласи да се съобрази с молбата им.

Адвокатът на Серджо Рамбалди, който също прекара много време във вилата на Тарало, разпитваше Силвестра и Енрико надълго и нашироко. Обсъдиха заедно подробностите от живота на Серджо и се опитаха да намерят достатъчно доказателства, за да се обяви, че Рамбалди не може да бъде признат за виновен. Но щом Серджо откри какво е замислил адвокатът му, той се освободи от услугите му, тъй като имаше намерение да бъде съден за убийството на Оливия Хейстингс.

Обаче Пол О’Конъл нямаше такова намерение по отношение на Мадлен. В началото той доброволно призна за убийството, но това стана, преди да узнае, че Мадлен е мъртва, че Серджо Рамбалди е арестуван и че на Енрико Тарало са му били известни всички подробности за плановете на Серджо да отвлече Мадлен.

След дълги консултации между лекари и висшестоящи полицейски офицери, както и със семейство Тарало, двамата — Серджо и Пол, бяха обвинени в убийство.

Сега Пол знаеше, че единствената му надежда да излезе като свободен човек от затвора беше Мариан. Тя го бе видяла да внася Мадлен в Бърлогата, била е свидетелка на всичко, случило се след това, така че със сигурност трябваше да знае, че когато ножът е пробол сърцето на Мадлен, тя е била още жива.

Мариан много добре знаеше какво си мисли Пол — полицията почти всекидневно я уведомяваше за всичко. Беше й съвсем ясно, че след като даде показания, обвинението в убийство срещу него щеше да отпадне. Но тя искаше той да страда, да се разкъсва от страх, че никога няма да проговори в негова защита, искаше той да разбере какво значи да бъдеш безпомощен, както беше безпомощна Мадлен през нощта, когато я донесе в Бърлогата.

— Разбирам те как се чувстваш — каза й Енрико, когато една сутрин се разхождаха ръка за ръка из градината на вилата. — Никой от нас не иска да го пуснат на свобода, но съществува възможността и да се стигне дотам. Все пак независимо дали е убил Мадлен или не, той е извършил престъпление.

— Искаш да кажеш, че я е отвлякъл ли? — каза Мариан.

— Да. Дори и че се е опитал да я убие. Двамата със Серджо трябва да бъдат съдени за убийство.

Мариан почувства как я побиват ледени тръпки. Докато се вглеждаше в хълмовете, които се издигаха около вилата на Тарало, тя отново почувства кошмара от онази нощ. Виждаше лицето на Мадлен върху мрамора — толкова мило, спокойно, безчувствено… и после как ножът раздра прекрасната й кожа, как кръвта й потече от гръдния й кош и сребристото острие се вряза в нежната плът на устните й. Беше ужасно, толкова ужасно, че Мариан все още изпитваше онази страшна болка. Отчаяно разтърси глава, за да отърси чудовищния спомен от съзнанието си.

Въздъхна и се прилепи по-близо до Енрико. Над главите им небето беше ясно, не се забелязваше нито едно облаче и макар че въздухът беше хапещо студен, пролетното слънце добавяше допълнителен блясък на току-що разтворилите се цветя и на зелените дървета, които стигаха чак до далечните планини. Тя отново потръпна, макар че много пъти се бе разхождала по тези склонове след онази нощ, бе позволила на Енрико да й разкрие красотата им, но тя съзнаваше, че дори да доживее и до стогодишна възраст, няма да отпъди ужасния спомен, когато ги съзерцава. Връщаше се съзнателно по тези места, за да й се наложи да приеме реалността на станалото, за да не се затваря в себе си и да не си мисли, че то е било само някакъв страшен кошмар. Единственият начин да се примири беше да го приеме и да се опита да го разбере.

Най-накрая Мариан се обърна и погледна Енрико в лицето. Очите й се плъзнаха по мургавата кожа, по едрия нос, по добрата щедра уста и нежните му очи.

— Не знам какво бих изживяла още, ако не беше ти — каза.

Лицето му се натъжи и той гузно отмести очи. Обвиняваше се, смяташе, че ако той и Силвестра бяха проговорили по-рано, нищо лошо нямаше да се случи. Мариан прегърна ръката му, опитвайки се да му се отплати поне за част от вниманието, което й отделяше през последните месеци. Докато се взираше в него, той се усмихна.

— Полицията прояви голямо търпение — каза той, щом се обърнаха и продължиха да вървят, — но това не може да продължава безкрайно. От известно време инспектор Вецани настоява да се видиш и да поговориш с Пол.

— Знам. Бих искала инспекторът да каже на Пол, че не искам да го виждам никога повече.

— Щом такова е желанието ти, той ще го изпълни. Никой не те насилва да се срещнеш с Пол.

— Ако не го направя, значи всичко е било напразно.

Спряха до една пейка до стената, която разделяше градината от маслиновите горички. Тя седна, а Енрико я наблюдаваше. Изпита отново удивление към тази действително забележителна жена. Въпреки всичко, което беше изстрадала, въпреки цялата й мъка, тя успяваше да разсмее синовете му до сълзи, внесе в сърцето му такава топлота, каквато той смяташе, че никога повече няма да почувства, и показа такъв кураж, който би засрамил всеки мъж.

— Ще отида при него — заяви тя, размишлявайки. — Ще се видим насаме, щом той желае, но само ако направим така, както инспектор Вецани казва. Искам ти да си в съседната стая, искам да слушаш и най-накрая той да разбере, че си чул всичко.

— Ще направим както искаш.

— Къде ще стане това?

— В затвора.

Мариан затвори очи и отпусна глава на рамото му.

— Пол О’Конъл — прошепна тя, — само ако знаех как ще объркаш живота ни. Само ако знаеш колко нощи съм лежала будна, мислейки за теб, и съм се старала да измисля най-страшната и мъчителна смърт, която можеш да си представиш. А сега трябва да направя така, както ти искаш. Защо? Защо е нужно да го правя?

— Знаеш защо, скъпа — меко й отвърна Енрико. — И двамата знаем, че нямаш избор.

Тя се обърна и го изгледа с мрачна усмивка. Устните й бяха толкова близо до неговите, че той почти се поддаде на изкушението да я целуне.

— Защото наркотикът не я е умъртвил — каза тя — и защото инспектор Вецани не може да крие повече този факт. — Наведе се напред, сложила ръце отстрани на коленете си, сякаш за да тласне в движение краката си. Енрико беше свикнал да я вижда така неспокойна. Сложи ръка на тила й. — Ако инспектор Вецани искаше само това да разкрием, би било много по-лесно, Енрико. Несравнимо по-лесно.

Вдигнаха очи, щом чуха някой да кашля, и видяха Силвестра, която се появи откъм къщата на пътеката сред цветята. Дребната й фигура както винаги бе облечена в черно, а лицето й бе забулено от воалетка.

— Знаех, че ще ви намеря тук — каза тя, а Енрико я хвана за ръка и я настани на пейката. — Говорили сте, значи сте стигнали до решение.

— Да — отговори Мариан.

— Тогава трябва да се обадим на инспектор Вецани и да го предупредим да уреди необходимото. — Възлестите й пръсти покриха ръката на Мариан. — Ти си много смела, момичето ми, и трябва да продължаваш да си такава заради всички ни. След това ще можеш да продължиш живота си. — Поспря и въпреки че не я виждаше през воала, Мариан усети топлия й и съчувствен поглед. — Разбираш защо го казвам, нали?

Мариан кимна.

— Заради Матю.

— Да. Той пак се обади преди малко. Говорих с него и му казах, че не можеш да дойдеш на телефона. Той много се тревожи за теб, Мариан. Казах му, че си добре, че сме те обикнали и че сме щастливи да се грижим за теб, но той иска да те види. Дълбоко е наскърбен, че си му обърнала гръб след станалото с Мадлен, но той те разбира. Ние също те разбираме, скъпа.

Сърцето на Мариан се сви, когато пред очите й изникна образът на Матю, но тя успя да се усмихне и да каже:

— Ще му се обадя, обещавам. След като се видя с Пол, ще му позвъня.

 

 

Беше шест часът сутринта. Слънцето тъкмо се показваше на хоризонта, когато двете коли тръгнаха по дългия път към Милано. Мариан се изненада, щом видя лимузината, която ги чакаше пред вилата, както и полицейската кола. Смяташе, че Енрико ще я закара дотам със собствената си кола. Тогава видя Силвестра, която вече бе седнала на задната седалка на лимузината, и като изгледа въпросително Енрико, се настани до нея. Силвестра не бе споменала, че има намерение да ги придружи, а и самата Мариан смяташе, че не бива — напоследък тя рядко излизаше от вилата, беше стара и изживяното през последните месеци й се отрази може би много по-тежко, отколкото на другите. Когато треперещата ръка се протегна към нейната, Мариан се усмихна и я вдигна към бузата си. Тогава разбра, че Силвестра изпитваше необходимост да е с тях и имаше това право.

Пътуването беше дълго. Говореха малко, всички бяха потънали в собствените си мисли. Силвестра спа известно време, облегнала глава на рамото на Мариан, черната дантела леко се издуваше от дишането й. В задната кола бяха инспектор Вецани и още трима полицаи, с които Мариан се бе запознала през изминалите четири месеца. Но само инспекторът щеше да дойде в затвора заедно с тях.

Около пладне двете коли отбиха от пътя и спряха пред една бариера. Енрико излезе, както и Вецани, а Мариан се заслуша в разговора им с униформения пазач. Разбираше малко от онова, което казваха, знаеше, че началниците на Вецани бяха предупредили управата на затвора за посещението им. После Енрико се върна в колата, а пазачът им показа една сива каменна сграда, където трябваше да спрат, и залепи бележка на предното стъкло, което показваше, че не само имат разрешение, но и ще бъдат приети като гости на управителя на затвора.

Десетина минути по-късно влязоха в затвора и тогава започна едно от най-дългите пътешествия в живота на Мариан. Минаваха през лабиринт от студени, мрачни, зловещи коридори и стълби, спираха на всеки двайсет метра, за да им отключат някоя врата, и щом минеха, отново я заключваха. Не видяха никого, освен надзирателите и няколко души с бели престилки, за които Мариан предположи, че са лекари. Не се чуваше никакъв признак на живот, нито един затворник не се мярна пред очите им — сякаш вървяха през изоставена сграда, обитавана само от духове. Мариан не можеше да разбере какво изпитва — все едно душата й бе отделена от тялото. Страхът я обсеби още в момента, когато реши да дойде. Но сега усещаше единствено ръката, върху която сложи своята, и успокояващото присъствие на Енрико и Вецани, крачещи зад тях.

Най-после съпровождащите ги надзиратели, които не продумаха по целия път, спряха пред една боядисана в синьо врата и я отвориха. Енрико и Вецани застанаха настрани, за да влязат Силвестра и Мариан. Мариан се огледа в малка гола стая, в която нямаше нищо друго, освен маса и пет-шест метални стола. Приближи се до прозореца, но той беше с решетка. Стъклото беше дебело и покрито със скреж, затова не можа да погледне навън. Извърна се, когато чу, че вратата се затваря, и откри, че надзирателят го няма. Погледна Енрико.

— Добре ли си? — попита той и издърпа един стол, за да седне.

Мариан пое дълбоко дъх, опита се да потисне нервното напрежение, от което неочаквано стомахът й се сви.

— Май да — отговори тя и едва се усмихна. — Ти къде ще бъдеш?

— Ето тук — отговори Вецани и посочи вратата, която тя не беше забелязала. — Толкова е близко, че няма да има нужда от слушалки. Ще оставим вратата открехната. — Погледна часовника си, после напрегнатият му поглед отново се върна към Мариан. — Сега разбрах ли какво трябва да направиш? Ако успеем да изтръгнем признание за родителите му, тогава ще бъде съден за убийство, ако ли не, обвинението ще бъде само в съучастничество на убийство. Обаче, в случай че адвокатите му са достатъчно умни, има възможност да бъде отхвърлено и обвинението в съучастничество, което означава, че ще бъде пуснат на свобода.

— Разбирам — отговори Мариан. Предният ден бяха обсъждали този въпрос. Можеше да каже на Пол каквито си лъжи иска, да го заплашва и да го подлъгва, колкото прецени за нужно, но най-накрая трябваше да му каже истината — че не е виновен за убийството на Мадлен.

Всички се извърнаха, когато вратата се отвори и влезе един надзирател. След като поздрави служебно, той отведе останалите в съседната малка стая и остави Мариан сама.

Стори й се цяла вечност, преди вратата отново да се отвори. Мариан веднага затвори очи и си пожела спокойствие. Заслуша се в стъпките. Надзирателят й каза, че ще стои отвън, а когато вратата отново се затвори, тя вдигна глава и отвори очи. Той стоеше зад масата, русата му глава бе килната настрани, а тъмните му очи, които бяха вперени в нея, изглеждаха уморени и озадачени. Красивото му лице бе посивяло и измъчено, а бръчиците около очите му се бяха врязали дълбоко. Макар че ръкавите не стигаха до китките му и затворническата дреха стоеше опъната на гърдите му, направи й впечатление, че е отслабнал. Когато погледна силното му тяло, сякаш целият ужасен кошмар я връхлетя отново и тя се извърна, тъй като не искаше той да забележи отвращението в очите й.

— Благодаря ти, че дойде — тихо изрече Пол. — Известно време мислех, че няма да го направиш. Толкова е трудно да разбере човек какво става, когато е затворен. Дори за адвокатите ми не е лесно да получат прям отговор от полицията.

Тя отново се обърна към него, сивите й очи го гледаха твърдо. И тогава тя доби увереност, че ще се справи, че той няма да успее да породи съчувствие или тъга у нея, защото омразата й беше достатъчно силна, за да не остави място за нищо друго.

— Съчувствие ли очакваш? — попита тя хладно.

— Разбира се, че не. — Пол я погледна, измършавялото му лице изразяваше болка. Той пое дълбоко дъх и отпусна глава. — Мариан — изохка той, — моля те, не се дръж така. Предполагам колко ти е трудно, но аз не съм я убил. Знаеш, че не съм го направил. Моля те, кажи, че ми вярваш. Кажи, че си знаела, че беше жива, когато я оставих.

— Но аз не знаех. Тя не дойде в съзнание, преди ножът да се вреже в нея.

— Но сега знаеш, нали? — каза той и изразът на лицето му беше толкова трогателен, че за миг решителността й се разклати.

Тя бързо се стегна и стисна здраво чантата в ръцете си.

— Полицаите ми казаха, че не проявяваш никакво угризение за смъртта на Мадлен и че единственото, което се стараеш, е да се оневиниш. Но ако не я бе донесъл там…

— Мариан! Как мога да изразя някакво съжаление, когато не го изпитвам? Как мога да им кажа, че съжалявам, че той я е убил, когато през цялото време знаех, че това ще стане. Исках той да го направи, исках да се отърва от нея. Мисля, че ти от всички най-добре го разбираш.

— Да го разбирам ли? — зяпна го тя и изведнъж й се зави свят от объркване. — Как мога да го разбера, след като ти винаги си казвал, че я обичаш.

За миг Пол като че се развесели и поклати глава, сякаш да я проясни.

— Никога не съм я обичал, Мариан. Винаги съм обичал само теб. Направих всичко това заради теб…

— Не! — извика тя и се облегна на стола. — Лъжеш!

Очите му се изпълниха с нежност, той се пресегна към ръката й. Щом тя се отдръпна, Пол само се усмихна.

— Налагаше се да го направя, Мариан. Това бе единственият начин, за да я махна от живота ни. В Бристол тя не ми даваше мира, непрекъснато ме молеше да те зарежа, никога не можа да повярва, че мога да обичам теб повече от нея. Но аз я ненавиждах. Тя беше празна. Не разбираше твоята цена, тя ти се подиграваше и ме заяждаше заради девствеността ти, казваше, че не съм никакъв мъж. Но ние двамата знаем, че не беше така. Между нас имаше нещо специално, нещо много повече от секса, повече отколкото тя въобще можеше да си представи. Най-накрая единственият начин да й покажа колко е нищожна, бе да извърша това. Аз просто я отстраних от теб. Направих го по такъв начин, че по-късно да разбереш как те е предала и да видиш истинския й облик… Рано или късно щях да се върна при теб, Мариан. Но сега ще го направя — това е единственото, което желая на света — да споделя живота и любовта си с теб. Трябва да им кажеш, че аз не съм я убил, за да можем да бъдем заедно. Моля те, Мариан, опитай се да разбереш жертвите, които съм направил за нас. Знам, че ти все още ме обичаш, виждам го в очите ти всеки път, когато ме погледнеш. Само Бог знае как се разкъсвах, че не можех да те прегърна и целуна така, както исках. Моля те, Мариан, не прави така, че всичко да отиде напусто. Дори и да не си знаела, че е още жива, когато си тръгнах, можеш да кажеш, че е била, никой няма да узнае. Направи го заради нас, Мариан. Направи го, за да можем да бъдем заедно.

По време на цялата му реч Мариан седеше неподвижна на стола. В началото беше твърде смаяна, за да се опита да го прекъсне, а най-накрая — толкова изумена, че й се прииска да стане и да избяга колкото се може по-далеч. Той я изпълни с ужасен срам, от който не можеше да се отърси. Стоеше като парализирана, като шокирана от всичко, което изрече Пол.

— Обичам те, Мариан — повтори той. Гласът му бе изпълнен с такова чувство, че най-после нещо у нея щракна и тя заговори.

— Ти наистина си гаден човек, Пол О’Конъл. Как можеш да си помислиш, че ще повярвам и на една твоя дума от мръсните лъжи, които избълва? Сега разбирам какъв късмет съм имала, че те загубих едно време. Ти не заслужаваш и една секунда милост, която бих могла да изпитвам към теб. Досега можех да извиня някои неща у теб — противната липса на почтеност, начина, по който се стремиш да прехвърлиш вината за смъртта на Мадлен върху мен. Но онова, което най-много ме отвращава у теб и което никога няма да ти простя, е онова, което току-що каза за Мадлен — как я обвини в нещо, което всъщност ти притежаваш. Няма да кажа нищо, което да доведе до освобождаването ти. Ако питат мен, дори и да те затворят в най-мрачните и дълбоки преизподни на ада, пак не би страдал, колкото заслужаваш. Ще бъдеш изправен за обвинение в убийство, Пол О’Конъл, и целият свят ще разбере…

— Мариан, послушай ме. Знам, че това ти дойде изненадващо, и разбирам защо се сърдиш. Бях забравил колко си се променила и не биваше да ти го съобщавам по този начин. Хайде да започнем от самото начало и да забравим…

— Никога няма да забравя случилото се, Пол. Никога. А ти ще си платиш за онова, което причини на Мадлен, и ще…

— Отмъщение ли търсиш, Мариан? Това ли желаеш? След толкова време? Ти наистина си озлобена.

— Това няма нищо общо с мен и теб, Пол, всичко е погребано в миналото. Много отдавна престанах да мисля за теб.

— Тогава защо дойде?

Умът й препускаше и докато се взираше в него, разбра, че мълчанието й само потвърждава убеждението му, че още го обича. Как да му каже причината защо той се намира в затвора? Как да го накара да признае, че е убиец?

Очите му се изпълниха с нежност и той се надвеси към нея.

— Не разбра ли какво ти казах, скъпа? Все още ли вярваш, че съм обичал Мадлен? Как бих могъл, когато още от първия път, когато те видях, обичам само теб? Не бива да мислиш за нея сега, Мариан, трябва да забравиш всичко, което се случи. Трябва да се отърсиш от озлоблението си, защото няма нужда да ми отмъщаваш. Искам те и винаги съм желал само теб.

— Престани! — извика тя. — Не разбираш ли, че зная какво се опитваш да постигнеш? Не виждаш ли, че ме отвращаваш с наглите си лъжи? Ти си абсолютно неспособен на чувства, Пол. Доказа го още в деня, когато ме остави, и след това си го доказвал много пъти и с Мадлен. Ти си болен човек, Пол, трябва да ти се помогне, преди да разрушиш и нечий друг живот.

— А ти си готова да разрушиш нашия живот?

— Между нас няма нищо, което бих могла да разруша, Пол. Не разбираш ли, че те презирам? Презирам те за всичко, което си, за всичко, което казваш, но най-много те презирам за онова, което стори на Мадлен. Мразя мръсните ти лъжи, арогантността, с която вярваш, че ще успееш да се измъкнеш оттук и отново да се намъкнеш в живота ми. Това никога няма да се случи, Пол, никога! Не мога да понасям вида ти от деня, когато те видях да прекрачваш прага на къщата в Холънд парк и отново се настаняваш в живота на Мадлен. Тогава като че ли те видях за пръв път и разбрах, че у теб има нещо не само изкривено, но и зло.

Докато тя говореше, изразът на лицето му се променяше и Мариан разбра, че думите й стигат до съзнанието му. Но все пак нямаше представа какво ставаше там, докато я наблюдаваше с отпуснати върху масата ръце и с лека усмивка на устата.

Той изправи гръб на стола си и я изгледа арогантно с присвити очи.

— Истинска реч ми изнесе — отбеляза той. — И напълно разбираема. Ставаш все по-добра. След като действително отношението ти към мен е такова, тогава защо дойде? Какво искаш?

Откакто влезе в стаята, той държеше положението в ръцете си. Не й даде възможност да насочи разговора в желаната от нея посока. Сякаш предугаждаше какво иска тя, макар че това едва ли би било възможно. Сега Мариан се гневеше на себе си, защото му позволи да й подейства толкова силно, че тя да загуби посоката и да се обърка. Дори не знаеше как да започне.

Когато отново го погледна, той беше вперил упорито очи към пода, с което искаше да покаже, че присъствието й вече му бе досадило. Изведнъж й хрумна, че единственият начин да се справи с Пол е да му каже самата истина, да го изненада неочаквано. Но той беше умен и тя си даде сметка, че няма да е лесно.

— Дойдох — започна твърдо тя, — защото знам, че си убил майка си и баща си.

Той рязко вдигна глава, сякаш тя му нанесе удар, а лицето му придоби мъртвешки бял цвят. Мина й през ума, че може да я удари. Но той ненадейно се изсмя с дълбоко, презрително ръмжене.

— Така ли? А откъде го знаеш?

— Няма значение, просто го знам.

Той я наблюдаваше проницателно все още с грозната си усмивка на уста. Тя го проследи как отхвърля косата от лицето си, а после как замислено почеса брадичката си. Сърцето й биеше силно. Най-накрая усмивката му се разтегна и тя трепна от злобата в гласа му, когато каза:

— Глупава малка кучка! Сега разбирам всичко. Значи си се оставила да те придумат да дойдеш тук и да се опиташ да изтръгнеш признание от мен, нали така? Което показва, че не съм убил Мадлен и че вече всички са убедени в това. Но ти искаш да остана затворен, нали, Мариан? Толкова дълбоко е желанието ти да си отмъстиш, че няма значение дали съм убил братовчедка ти, или не. Искаш да видиш как страдам заради онова, което съм ти причинил.

— На мен не си направил нищо, Пол, а на Мадлен.

— Която заслужаваше полученото.

— Защо?

— Не изпробвай аматьорската си психология върху мен, Мариан, няма да мине.

— Някога обичал ли си я?

— Неспособен съм на чувства, нали го каза?

— Но наистина обичал ли си я?

— Смятах, че я обичам, но до известно време. Човек изпитва някакво задоволство да види как една кукла оживява.

— Куклата майка ти ли беше?

Той подсмръкна.

— Пощади ме, Мариан. Казах ти, няма да се подведа. За тая работа е нужен мозък, много по-висш от твоя, за да ме оплете. Но ако желаеш да продължаваш играта, чувствай се моя гостенка. Вярвам, че умееш да губиш.

— Аз не гледам на това като на игра, а по-скоро искам да стигна до истината.

— Същото е. Слушай — каза той и се наведе, като държеше ръцете си сплетени върху масата, — защо не вкараш онзи, който ни слуша от другата стая и да оставиш работата на по-възрастните? Може би тогава те ще получат онова, което желаят.

— Имам чувството, че това ти харесва — каза тя, като изкусно прикри изненадата си.

— Защо не? Битка на интелекти. Чувствам се дълбоко обиден, че са се надявали как някой като теб може да изтръгне признание от мен.

Без да обръща внимание, че я жегна, тя продължи:

— Ще се радваш на много разумни интелектуални отговори, ако направиш признание.

— Да, но тогава удоволствието от това ще изчезне.

— Тъкмо по време на лов ги застреля, нали?

Той избухна в смях.

— Много остроумно, Мариан, наистина много остроумно.

— Това бе почти признание.

— Почти, но не съвсем. — Засмя се отново. — Ти си хладнокръвна, Мариан. Не те познавах такава. Но виждам капчиците пот по челото ти, забелязвам побелелите кокалчета на ръцете ти. Челюстта ти трепери. Близко си, Мариан, и все пак си твърде далеч. Не приех отмъщението ти, успеха ти и близките ти. Мадлен е мъртва — по-добре да си остане мъртва, защото без мен тя бе нищо. Аз може и да изгния в килията, но ще съм щастлив да знам, че сега никой няма да може да я има, никой няма да успее да ми я отнеме. А ти, Мариан, ще си увехнеш с озлоблението си, защото никой не те обича.

— Не съвсем никой.

И двамата се извърнаха при звука на гласа, идващ от забулената фигура, която влезе в стаята. Щом тънките бели ръце вдигнаха воала, Мариан се обърна към Пол, втренчи се в очите му и видя как те се издуват от омраза, смайване и отвращение от обезобразеното лице, обърнато към него.

— Както виждаш, тя има мен.

Изведнъж устата на Пол се разтрепери, ноздрите му се разшириха от изкривени неконтролируеми спазми.

— Кучка такава! — изсъска той. — Лъжлива мръсна кучка!

Мариан скочи на крака, но щом се обърна към фигурата, замръзна на място. Пол изрева, вдигна ръце и закри главата си, като продължаваше да крещи. Тялото му се тресеше от гняв и болка, но той продължаваше да вика. Мариан погледна Мадлен, която не се трогваше от виковете му, а безмълвно го наблюдаваше иззад воала, който отново пусна над обезобразеното си лице. Тогава Мариан забеляза как трепери и Мадлен, как раменете й се отпуснаха и се притече, за да я закрепи. Енрико също влезе, хвана я и я изведе от стаята.

След миг настана мъртва тишина. Мариан знаеше, че Пол си спомня всичко, което бе изрекъл до този момент — как обяви, че обича нея — Мариан, с какво презрение се подигра на Мадлен. Когато очите му се замъглиха от шока, тя разбра, че някъде дълбоко в душата си, макар че едва ли го осъзнаваше, той обичаше Мадлен и ако тази любов не бе тъй разрушителна, дори на това място и в този миг, след всичко, което бе извършил, тя би могла да се съжали над него.

Инспектор Вецани излезе от стаята и сложи ръка на рамото й.

— Край — каза той. — Елате.

Мариан още се взираше в Пол и като поклати глава, дръпна ръката си.

— Пол — каза тя, опитвайки се да привлече вниманието му. Почака, докато най-после той се обърна и я погледна, но едва тогава тя осъзна, че всъщност, нямаше вече нямаше какво да му каже — Мадлен бе казала всичко.

 

 

През нощта, когато всички си легнаха, Мариан излезе тихо на площадката пред стаята, в която спеше Мадлен след завръщането си във вилата на Тарало предишната седмица. Двамата с Енрико бяха отишли до Швейцария, за да я приберат от клиниката, където бе отведена след първата операция в една флорентинска болница. Операцията спаси живота й, макар че докато я правеха, десният й бял дроб два пъти спря да функционира. Най-накрая лекарите обявиха, че животът й е вън от опасност и й разрешиха да отиде за известно време във вилата, преди да се започне дългата и старателна работа по заличаването на ужасните белези по лицето й.

— Ти ли си, Мариан? — прошепна Мадлен, когато Мариан отвори вратата.

— Да — отговори Мариан, а Мадлен се пресегна и запали лампата на нощното шкафче. — Мислех си дали спиш. Как си сега?

— Мисля, че съм добре. Все още съм разстроена, но това беше край на един дълъг път.

— Да, много дълъг път — каза Мариан с известна ирония. Тя прекоси стаята, седна на края на леглото и дръпна завивките до брадичката на Мадлен. Внимаваше както винаги да не отмества погледа си от лицето й, макар че всеки път, когато го видеше, й идеше да изкрещи. — Искаш да поговорим ли?

— Не, може би някой друг ден, не сега. Инспектор Вецани каза, че утре ще даде изявление пред пресата. — Засмя се. — Много странно как всички мислеха, че съм умряла.

— То за малко не стана. Как се чувстваш като възкръснала?

Мадлен сви рамене и като се опита да се усмихне, изкривената й уста се набръчка още повече.

— Ясно ми е, че хората не могат да ме крият вечно. Вярвам, че сега ще бъдат много по-щастливи, когато могат да кажат истината.

Намръщи се, извади ръце изпод завивките и хвана ръцете на Мариан.

Мариан пое дълбоко дъх и сведе очи към сплетените им ръце.

— Трябваше да ти кажа какъв е, още щом започнах да го подозирам. Защо не го направих?

— Нямаше да те послушам, просто щях да си запуша ушите. Още от самото начало знаех, че си има недостатъци, но се правех, че не ги забелязвам. Сега това не ме интересува, само той да е далеч от нас. Но струва ми се, че след онова, което ти причинихме, и двамата получихме заслуженото…

— Не, Мади, не бива да го казваш. Ти не го заслужаваш, защото не си могла да знаеш какъв е той в действителност, никой не го познаваше. Сега само трябва да благодарим на бога, че си жива.

Постояха мълчаливо, заслушани в шума на вятъра сред дърветата. Когато спомените нахлуха в мислите им, те се погледнаха и се усмихнаха.

— Нямаше нужда да правиш днес това — каза Мариан, като си спомни израза на Пол, когато Мадлен вдигна воала си. — Просто аз щях да му кажа, че си жива.

— Знам, но той се отнесе жестоко към теб. Исках да го шокирам, исках да види какво ми е причинил Серджо.

— Много ли те боли?

— Вече не. Сега не усещам нищо. Не, не е вярно. Чувствам се различна, Мариан, по-спокойна и как да ти кажа, нали знаеш, че никога не съм могла да се изразявам добре, но просто имам чувството, че сега наистина ще се оправим. Изживяхме много и… Мислех дълго за това и сега ще ти кажа нещо, което сигурно ще те разсмее. Смятам, че за нас това е също като… — Мариан забеляза, че братовчедка й изпитва неудобство, но все пак Мадлен продължи: — след като аз взех всичките ти пари и Пол, и всичко… Е, това е философското ми заключение за нас…

— Продължавай — подкани я Мариан.

— То е като… като откраднато начало, но с щастлив край. Така харесва ли ти?

— Да — засмя се Мариан със сълзи в очите. — Наистина много ми харесва.

Много по-късно, когато Мариан излизаше от стаята на Мадлен, вратата на Силвестра се отвори и самата Силвестра се показа по нощница на слабоосветената площадка.

— Как е Мадлен? — попита тихо тя.

— Изглежда добре — отговори Мариан, — но смятам, че все пак крие какво чувства. Кой знае какво е изживяла, когато видя реакцията на Пол.

— Ще го преодолее. Тези неща минават с времето и скоро, много скоро, тя отново ще има прекрасно лице. Но сега ти ме тревожиш.

— Аз ли? — учуди се Мариан и в тъмнината се взря в лицето на Силвестра.

— Да, ти, Мариан. През последните месеци изживя много и още не ти е минало. Знам, че утрешният ден ще ти бъде труден. Не те питам дали още го обичаш — това е твоя работа, но искам да ти кажа, че каквото и да се случи, до каквото и решение да стигнеш, ти винаги ще имаш дом тук, при нас.

— Знам. — Мариан се задави и преглътна сълзите си. — Сигурна съм в това и не знам как да ви благодаря.

Силвестра я погали с костеливата си ръка и изтри сълзите й.

— Казах всичко, което исках — прошепна тя. — Смятам, че разбираш, затова сега ти пожелавам лека нощ, дете мое, и дано Бог да е с теб.

 

 

Следващия следобед Мариан пиеше капучино и разсеяно наблюдаваше туристите, които минаваха край нея. Мислеше си за миналия път, когато беше в това кафене — бяха двете с Бронуен и чакаха Серджо Рамбалди. Вероятно не беше благоразумно от нейна страна да избере точно това заведение, за да си определи в него среща с Матю — спомените все още я разстройваха, но то бе първото, което й хрумна, когато разговаря с него по телефона. Той щеше да го намери лесно в южния край на „Понте Векхио“.

Десет минути по-късно сянката му падна върху нея и тя се стегна от прилива на чувства, който заплашваше да я погълне. Когато го видя — тъмните му сериозни очи, черната непокорна коса, лицето, което обичаше толкова много — сърцето й се сви тъй болезнено, че в един ужасен миг си помисли, че ще се разплаче.

— Здравей — каза Матю.

— Здравей. — Като преглътна буцата в гърлото си, тя успя да се усмихне. — Благодаря ти, че измина толкова дълъг път, за да се срещнем. Бих могла да дойда до Лондон, но…

— Разбирам — съгласи се той, седна и се взря в нея през масата.

Известно време тя не можа да намери кураж да го погледне, но усещането за присъствието му усили копнежа да го докосне. Нямаше представа какво ще й каже, какви мисли са минавали през ума му през всичките тези месеци, но след като разговаря с Мадлен предната вечер, а после лежа будна до изгрев-слънце, тя най-после разбра как трябва да постъпи. Това щеше да бъде най-трудното, което щеше да извърши в живота си, но дълбоко в себе си знаеше, че то е наложително.

— Как е Мадлен? — попита той.

— Доста добре. Не съм сигурна дали трябваше да й разрешаваме да дойде с нас вчера. Твърди, че е добре, но припадна точно след като… За нея беше ужасно.

— Пол как го възприе?

Тя се изсмя сухо.

— Трудно е да се разкаже. Изкрещя, щом я видя. Никога не съм чувала мъж така да крещи. — Затвори очи.

— Матю, ако можеше да видиш лицето му, когато я видя. Изглеждаше толкова отвратен, толкова отблъснат. Не знам как Мадлен понесе всичко. Всеки щеше да бъде потресен, но знаеш колко е чувствителна Мадлен към външния си вид. Другата седмица ще прехвърлят Пол в Лондон. Не искам вече да чувам името му. Знам, че звучи ужасно, но предпочитам да беше умрял.

Матю вдигна очи, когато келнерът го попита какво ще иска и поклати глава.

— Ще се поразходим ли? — каза той, като се обърна към Мариан.

— Чудесно.

Матю плати капучиното й, а после, хванати за ръка, тръгнаха из „Понте Векхио“. Нямаше много минувачи, а магазините бяха затворени поради обедна почивка.

— Бедната Мади! — въздъхна Мариан. — Непрекъснато си спомня разни дребни неща, които Пол е правил или й е казвал. За нея това е непоносимо.

— Да благодари на бога и на Енрико, нали?

— Да, наистина.

— Нещо развива ли се между тях?

Мариан се засмя.

— Ако нещо става, то е с брат му Арсенио.

— Искаш да кажеш онзи, който…

— Да, точно той. Прибра се вкъщи няколко седмици, преди Мадлен да излезе от клиниката. Той ходи в стаята й — тя ми довери това — и двамата си говорят. Не знам дали споменават за Бърлогата и за онова, което им се е случило там — то си е тяхна работа. Единственото, което има значение, е, че двамата си помагат взаимно, за да се оправят.

Матю се усмихна.

— Радвам се, но аз бях останал с впечатлението, че Енрико си пада по нея.

— Не забравяй, че само шест месеца са минали от смъртта на жена му. Не знам какво изпитва сега — той добре скрива мъката си, но понякога по очите му познавам, че мисли за нея.

Матю я преведе през една арка, двамата се облегнаха на стената и се загледаха в реката под тях. Независимо от силното слънце, въздухът беше чист и хладен. Почти нямаше туристи, така че известно време останаха сами в нишата.

— Чете ли, във вестниците за арестите, които се извършват в Ню Йорк? — попита Матю, за да промени темата.

Мариан кимна.

— Било е истинска сензация.

— Вярно — съгласи се той и проследи грациозния полет над водата на една чайка, която после се стрелна към небето.

— Когато за последен път разговарях с Франк, той ми съобщи, че двамата с Грейс не желаят скулптурата да се разрушава. Някой от тях споменал ли ти е подобно нещо?

— Да, Грейс, когато й се обадих. Каза ми, че ако се унищожи, все едно че Оливия отново ще бъде убита. Специалистите, които я гледаха, казаха, че е великолепна творба.

— Да, чух. Но къде, по дяволите, може да се изложи подобно нещо?

Мариан сви рамене.

— Това полицията ще реши. Все пак сега е тяхна скулптура.

Матю поклати глава загрижен.

— Искат от нас да завършим филма.

— И ще го завършите ли?

— Да. А ти? Ще дойдеш ли пак при нас?

Тогава Мариан се обърна с лице към него и дъхът й спря, когато се взря в красивите му тъмни очи. Но сега те не я гледаха шеговито, а сериозно и с някаква надежда. В тях имаше и още нещо, което тя не разбираше напълно. Усмихна се.

— Не — отговори тя и поклати глава. — Няма да дойда при вас.

— Аз искам да се върнеш, а също и всички останали.

— Благодаря ти.

Той се взря в профила й, когато тя се обърна отново и се загледа в играта на слънчевите лъчи върху водата. Беше се променила. Забеляза го в мига, когато я видя седнала пред кафенето. У нея имаше нещо ново, което не можеше напълно да прецени. Изведнъж се досети — срамежливото, нерешително, грозно малко патенце действително се беше превърнало в красив лебед.

— Обичах те, Мариан — изрече меко той. — Наистина много те обичах. Искам да знаеш това.

— Знам — каза тя, после извърна глава и отново погледна лицето, за което винаги щеше да запази обич в сърцето си. Усмихна се. — Чух, че ходиш на ски с дъщеря си.

Той кимна.

— Да.

— Радвам се. Всъщност, Матю, около това винаги се е въртяло всичко, нали? Около дъщеря ти.

— Отначало — да.

— Ти си се чувствал виновен. Аз бях на същата възраст като нея и ти се опита да ми дадеш всички грижи и любов, които не можеше да й дадеш.

— Нещо подобно.

— Но все пак това не обяснява Ню Йорк.

— Да, но тогава вече нещата се бяха променили. Аз… — Той протегна ръка, докосна лицето й и с черните си изпитателни очи се взря в нея с такава тъга, че тя усети как очите й се пълнят със сълзи. — Съжалявам, Мариан — прошепна той. — Извинявай…

Тя сложи ръка на устата му.

— Моля те, не го казвай. Не се извинявай. Щастлива съм и винаги ще бъда щастлива, че ти беше първият мъж, с когото се любих.

Той взе ръката й и я притисна към устните си.

— Ти си много особен човек, Мариан. Ще ми липсваш.

— Ти също ще ми липсваш. Но се надявам, че двамата със Стефани ще бъдете щастливи.

— Мариан — прошепна той, като я прегърна, — аз също се надявам, че един ден ще намериш мъж, достоен за теб. — Сведе устните си към нейните и я целуна изключително нежно.

— Аз също се надявам — изрече тя тихо и го проследи как се отдалечава.

След като той изчезна сред навалицата, Мариан отново се обърна към реката. Една година, една кратка година и животът й се промени тъй главоломно, че дори не можеше да проумее съдбата, която й донесе толкова любов и толкова мъка, такъв ужас и такава радост.