Сюзън Луис
Ограбен живот (19)

Осемнайсета глава

Диъдри, облегната на стола, беше дръпнала тъмнокестенявата си коса зад ушите и гледаше Мадлен усмихната. Вътрешно всичко у нея се бунтуваше, но тя успяваше да се владее и не го показваше.

— Какво ще кажеш? — попита Мадлен и за кой ли път протегна ръката си към нея, за да може Диъдри добре да огледа пръстена.

— Две неща — отвърна Диъдри. — Първо, независимо от големината му, диамантът си е диамант, макар че твоят май е малко прекалено голям, мадам. Второ, радвам се да те видя. Мароко явно ти е повлияло добре.

— Много ми хареса. Пол ми купи пръстена от книгата. Даде всичките си пари. Годежен пръстен е.

— Разбрах — отвърна сухо Диъдри. — Поздравявам те. Както казваш, тази вечер ще празнуваме.

Мадлен преметна чантата на рамото си. Тя беше в същия мек оранжев цвят, както и обувките, колана й и велурената лента, която обточваше кремавата й рокля.

— Тази рокля ти отива, Мади — отбеляза Диъдри, после я целуна по двете бузи и я изчака да се качи в асансьора. Тогава се обърна към Ан: — Дарио тук ли е?

— Не, отиде на лов през уикенда и още не се е върнал.

— Ако се появи по някое време, прати го при мен.

— Непременно. Между другото, от апартамента на Серджо никой не отговаря.

— Добре, продължавай да звъниш.

В кабинета си Диъдри затвори очи и се облегна на вратата. От няколко дни Серджо беше тук, а тя все още не се бе оправила от шока, който преживя, когато откри, че фотографът Дарио — неин партньор от седем години, е член на Бърлогата. Серджо й го беше съобщил, за да не остане с впечатлението, че само тя прави нещо за него. Това, че Дарио ще я поддържа, й беше напълно безразлично, а след като се съгласи да помогне, като изпрати Мадлен в Италия, тя почти престана да спи и да яде. Мъчеше се да не мисли за това, все още имаше време, когато Мадлен щеше да му е нужна, но след като нямаше представа какво щеше да й се случи, когато отиде в Италия, направо се разкъсваше вътрешно. Когато трябваше да се вижда с Мадлен всеки ден и да се прави, че всичко е нормално, мъката й само се усилваше. Но знаеше, че ще го направи не само защото докато Серджо бе в Лондон, любовта й към него се усили още повече, почти болезнено, а и защото той поиска да се оженят и тя да отиде да живее с него във Флоренция. А това бе мечтала винаги.

 

 

— Все още се карат за проклетите кранове — изсумтя Хейзъл, влизайки в офиса. — Просто не разбирам как го правят. Нощем любовници, а денем — неприятели. Има нещо фройдистко в отношенията им.

Стаята бе пълна с хора, които шумяха, затова никой почти не й обърна внимание. Освен това разправиите между Стефани и Матю относно началните сцени бяха престанали вече да бъдат предмет на шеги.

Бронуен се бе надвесила над Мариан, докато тя пишеше, а Уди скачаше и сядаше от мястото си, като пренареждаше картончетата с плана. Франц — швейцарецът гримьор, и Белинда — художничката на костюмите, бяха около бюрото на Хейзъл и преглеждаха бюджета, който тя им представи. Джоузи — секретарката на продукцията, крещеше по телефона на някого от отдела за паспорти.

— Вече известно ли е коя ще играе Оливия? — попита Франц.

— Не — отвърна Хейзъл.

— Да, ама ние трябва да знаем.

— Досега кои актьори са избрани? — попита Белинда.

— Джудит ще ти обясни — отвърна Хейзъл, хвана Белинда за ръката и я вдигна от стола. — Тя ще дойде по-късно. Матю иска да говори с вас, преди да сте тръгнали по магазините.

— Ако отдели това време — намеси се Уди. — Просто не мога да разбера защо Стефани не отстъпи. В края на краищата той ще спечели, както винаги.

— Въпрос на гордост, миличък — отвърна Хейзъл. — Франц, свали потните си крака от бюрото ми и, за бога, обуй си обувките.

— Слабоумник такъв — ядосано изкрещя Джоузи и тресна слушалката. — Ще трябва да отида дотам. Мариан, можеш ли да ми извикаш такси?

— Ти си извикай — обади се Бронуен, — тя е заета.

В този момент Матю изфуча надолу по стълбите и излетя на улицата.

— Изглежда сме в задънена улица — заяви Уди, като го видя.

— Остават им две седмици да се разберат. — Хейзъл плесна краката на Франц, той ги свали от бюрото й, а тя грабна слушалката.

— Съвещанието на продукцията в шест ли е?

— В шест и половина — отговори Хейзъл. — Стефани и Матю не могат по-рано. Последно прослушване за ролята на Оливия. — Обърна се към Франц: — Най-после ще научиш коя ще е.

— Скъпа, ние всички искаме да е звезда. Англичанка ли е?

— Не досаждай — намеси се Уди. — Неизвестна американка. Джудит посрещна вчера трички на летището.

— Защо винаги е така в последните няколко седмици от подготовката? — оплака се Джоузи. — Толкова съм се паникьосала вече, че не мога да спя.

Пръстите на Мариан се движеха бързо по клавиатурата и тя нито чуваше какво се говори около нея, нито обръщаше внимание на онова, което пишеше. Съзнанието й, както винаги в последно време, бе заето с Матю. Всеки път, щом някой й заговореше за него, й се струваше, че открива съжаление или подигравка, а добротата на Стефани само усилваше унижението й. Отсега нататък не биваше да остава насаме с него.

Извади писмото от машината и го подаде на Бронуен.

— Благодаря — рече Бронуен. — Ще го подпиша и ако можеш тази вечер да го пуснеш… Джоузи, преди да тръгнеш, да те питам, занесе ли сценария за фотокопиране?

— Да — отговори нетърпеливо Джоузи. — Ще го донеса в шест. Ако се върна.

— И аз мога да го направя — предложи Мариан.

— Не, не ти — намеси се Бронуен. — По-късно искам да прочетеш сцените, които Дебора Формън ни изпрати по факса тази сутрин. Уди, можеш ли ти да го вземеш?

— Аз съм първи помощник-режисьор, а не роб — заяви той.

— Благодаря, Уди. Джоузи ще ти е вечно благодарна.

И Бронуен излезе от офиса.

По-късно, когато всички започнаха да се събират за съвещанието, Бронуен изчака Мариан да събере нещата си. Долният офис и стълбите гъмжаха от народ — от осветители до техници по специалните ефекти. Бронуен и Мариан си пробиха път сред тях и тъкмо когато излизаха, се сблъскаха лице в лице със Стефани и Матю.

— Къде сте тръгнали двете? — попита Матю.

— В клуб „Гручо“ — отвърна Бронуен. — Успяхте ли да изберете Оливия?

Матю се усмихна.

— Идеално. Момиче на име Кристина Ханкок.

— Поне са се спрели на нещо — измърмори Бронуен, след като продължиха.

— Мариан?

Мариан се обърна и видя как Матю каза нещо на Стефани, преди да се върне пак на улицата.

— Чакайте ме в „Гручо“. След съвещанието ще дойда при вас. Стефани отива да види майка си, така че аз съм свободен.

Мариан стрелна Бронуен с очи, но тя продължи да върви.

— Страхувам се, че няма да мога — отвърна и поклати глава. — С Бронуен ще се отбием само за малко, а после се прибираме, за да четем сценария.

— Аха. — Той изглеждаше разочарован. — Е, добре, някой друг път. — Тръгна назад, но като се сети нещо, се обърна. — Още ли мислиш, че те преследват?

— Не — отговори Мариан. Нямаше смисъл да му го казва, след като беше съвсем убедена, че това се бе превърнало в мания за преследване от нейна страна.

— Добре — каза той. — Всичко наред ли е? Още ли се тревожиш за майка си?

— Добре съм, няма нужда да се безпокоиш.

Той се изненада от реакцията й. Тя инстинктивно пожела да се извини, но скръцна със зъби и се насили да замълчи.

— Извинявай — каза той. — Аз май прекалих.

След като тя не отговори, той додаде:

— Прощаваш ми, нали?

— Да — рече тя сковано. — По-добре да вървя. Бронуен ме чака.

И преди той да каже още нещо, тя се обърна и тръгна по улицата със зачервени бузи и с мъка в сърцето.

След това тя правеше всичко възможно да го избягва, а и той я улесни, когато заяви, че ще работи вкъщи, докато тръгнат отново за Ню Йорк. Макар и да звънеше по няколко пъти на ден и винаги да я питаше как е, Мариан никога не му отвръщаше със същото. Не й беше приятно да проявява невъзпитание към него, но си казваше, че това е единственият начин — заради Стефани и нея.

Пет дни преди да заминат, той се обади Джоузи да отиде на съвещание, на което щяха да присъстват той, Боб Феърли, Уди, Фреди, гримьорът и художничката. Хейзъл беше на телефона, защото Джоузи попълваше документи в последния момент и се готвеше да отиде в Американското посолство, за да вземе визите за артистите. Хейзъл имаше много спешна нужда от окончателния план, а двамата с Уди си крещяха един на друг вече цяла седмица и след като Джоузи не можеше да отиде на съвещанието с Матю и да донесе окончателния план, й идеше да се разплаче. Случи се, че тъкмо тогава Мариан влезе в офиса.

— Извикай си такси, сладурче — нареди й Хейзъл. — Иди при Матю и не си тръгвай, докато не ти дадат плана за снимките:

Мариан нямаше възможност да възрази, защото Хейзъл грабна купчина документи и се втурна нагоре по стълбите към кабинета на Стефани.

Когато Мариан пристигна в апартамента в „Чизуик“, отвори й Белинда — художничката на костюмите. Незабавно я прати в кухнята и й каза да направи кафе. Щом бе готово, Уди й помогна да го поднесе и после пак седна на пода срещу Матю, който говореше за снимките през първата седмица — сцена по сцена. Не бе забелязал, че Мариан е пристигнала, нито пък вдигна очи, когато тя му подаде чашата.

Нямаше къде да седне, затова се върна в кухнята и като забеляза колко е разхвърляно, започна да си представя какво би било, ако живееше тук с него. Знаеше, че така само се измъчва, но не можеше да се спре. Съзнанието й не поемаше нищо друго, освен мисълта за него. Дори мистерията какво се бе случило с Оливия и как двамата се забъркаха в цялата тая работа, й изглеждаха като отдавнашен сън. Първия път, когато й се обади по телефона в Италия, за да й каже, че знае за Арт Дъглас и Оливия, у нея се зароди надежда, че ще се сближат. В известен смисъл това стана, но само за известно време, тъй като Стефани продължи да ги разделя. Постоянната болка, която изпитваше по него, беше съвсем различна от онова, което досега бе изпитвала дори и към Пол. Опитваше се да се оправдае, като си казваше, че се получава така, защото не се отвръща на чувствата й, но нищо не помагаше. Понякога нощем, когато си представяше как той прегръща Стефани, й идеше да се разкрещи от ревност. Желаеше да забрави всичко, което Бронуен й беше казала, а най-вече как попита Бронуен дали Матю я е накарал да разговаря с нея и как Бронуен замълча. Идеше й да изтича при него… и какво? Да го помоли да й каже, че я обича ли? Все едно да поискаш да ти свалят звездите. Тя вече си представяше неудобството, което той щеше да изпита, и изгарящия пламък от унижението, който я караше да се свие и да отстъпи.

Като чу гласа му в съседната стая, тя изведнъж разбра, че не може да отиде в Ню Йорк, че просто не можеше да издържа повече. Трябваше да избяга от него и да се опита да сложи край на това мъчение. Ще поговори с Бронуен, тя ще я разбере.

Беше минал почти час, откакто тя влезе в кухнята, когато Уди най-после я извика. Щом влезе, другите вече си тръгваха, а Уди държеше купчина изписани листа.

— Нали за това чакаш — каза тя. — Радвам се, че не съм на твое място, когато ги даваш на Джоузи. Тя няма да спи цяла нощ.

Мариан взе бележките и като измърмори нещо, последва Уди през вратата.

— Как ще се върнеш в офиса? — попита Матю. Заговори я за пръв път тази вечер.

Дори не й беше хрумнало да си поръча такси.

Той се усмихна и извика Уди.

— Предупреди техниците по специалните ефекти за тази сцена. Накарай ги да ми се обадят, ако възникнат проблеми.

Щом Уди си тръгна, Мариан остана в средата на стаята, заобиколена от чаши от кафе и препълнени пепелници.

— Така ми се пада, като правя продуцентско съвещание в дома си — засмя се Матю.

— Ако мога да използвам телефона и да повикам такси, ще ти помогна — предложи тя и предпазливо отбягна погледа му.

— Благодаря, но не се притеснявай за такси, аз ще те закарам. Какво стана с Джоузи?

Мариан обясни за посолството и за визите.

— Затова аз дойдох вместо нея — довърши тя и погледна през прозореца.

— Но не искаше, нали?

— Не! Да! Всъщност…

Той взе листата от ръцете й и я заведе до дивана.

— Известно време ме отбягваш — каза той, като я накара да седне. — Не го отричай. Какво става? Този път какво съм направил?

— Нищо.

Гласът й звучеше глухо и тя се побоя да продължи.

— Трепериш. Нещо се е случило, нали? Хайде, кажи ми.

Ненадейно тя се изправи.

— Нищо не се е случило, поне не каквото си мислиш. По-добре да извикам такси — Джоузи и Хейзъл чакат плана.

Той бавно се изправи и се загледа в Мариан, докато тя телефонираше. След това й помогна да отнесе чашите в кухнята и макар че никой от двамата не изрече нищо, тя усещаше, че я наблюдава.

Когато на вратата се позвъни, тя грабна чантата си и бележките, но когато се обърна, направо попадна в обятията му.

Беше твърде късно. Нямаше да може да се откъсне. Но все пак се пребори със себе си, пое дълбоко въздух и се опита да запази самообладание.

— Мариан, Мариан — прошепна той, докато галеше косата й. — Какво ще правя с теб?

Отговорът й дойде изведнъж.

— Няма значение — едва изрече тя. — Няма да те притеснявам повече. Няма да дойда в Ню Йорк. Съжалявам, Матю, не исках да те обърквам.

— Да ме объркваш ли? — повтори той, като я отдалечи от рамото си. — Как би могла да ме объркаш?

— Моля те, не ме карай да говоря.

Изразът на лицето й бе напрегнат, но тя все още успяваше да сдържи сълзите си.

— Кажи, по дяволите! Какви са тия глупости, защо няма да дойдеш в Ню Йорк?

— Не мога! — извика тя. — Не и след… След като не знаеш…

Той отново я прегърна и притисна.

— Когато не знам какво, а?

След като тя не отговори, той я пусна и отиде до домофона да предупреди шофьора да почака.

— Седни — каза й той, когато се върна.

Тя го послуша, но не намери сили да го погледне, когато той коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. Матю прекрасно знаеше за какво става дума и въпреки че не искаше да утежнява нещата, знаеше, че трябва да поговорят.

— Ела в Ню Йорк — каза. — Моля те.

— Но…

— Искам да дойдеш.

— Чувствам се такава глупачка. Всички ми се смеят.

— Кой ти се смее?

— Всички. Никой. Не знам. Всичко е толкова ужасно, че се чувствам пълен идиот, особено след като накара Бронуен да…

— Какво съм накарал Бронуен?

Тя поклати глава.

— По-добре ми кажи, Мариан.

Препъвайки се, зачервена от унижение, тя му разказа.

Когато свърши, той въздъхна дълбоко и се изправи.

— Не съм карал Бронуен да го прави.

Погледна я, разгневен на Стефани, като разбра, че тя стои в дъното на цялата работа, и изпита огромно съчувствие към Мариан за всичко, което беше изстрадала. Но беше нещо повече от съжаление. Не можеше да проумее какво изпитва към Мариан, тъй като никога не се бе опитал да го анализира, дори и когато Стефани го предизвикваше на тая тема. Но каквото и да беше то, той си даде сметка, че Стефани има причини да ревнува.

Хвана ръцете на Мариан и я изправи.

— Сега по-добре върви. Трябва ми известно време да помисля. Но искам да ми обещаеш нещо.

Тя безмълвно кимна.

— Не напускай. Ела с нас в Ню Йорк. Остани поне докато довършим филма. Вероятно тогава ще ни се проясни какво… — спря, стреснат от онова, което се готвеше да каже. — Ще ни дойде по-добра идея какво се е случило с Оливия — довърши усмихнат.

Мариан кимна и изведнъж се засмя.

— Сигурно те вбесявам — каза тя. — Като че непрекъснато имам някакъв проблем и винаги ти си този, който трябва да го разреши. Първо беше Арт Дъглас, после адресът на агентката на Мадлен, след това изслуша брътвежите за майка ми, а сега и това… Добре, ще дойда в Ню Йорк и обещавам да не кажа нищо, което да те притесни. Разбирам какво изпитваш към Стефани. И аз я обичам. И би трябвало да е така след всичко, което направи за мен.

— Ти си още момиче, Мариан — усмихна се той. — Не забравяй моите проблеми, които ти си разрешила. Сега имаме един общ проблем, който изглежда на стотици мили разстояние. Рубин Майър и Серджо Рамбалди съществуват, както и хората, с които е била свързана Оливия в Ню Йорк. А що се отнася до Стефани, вярно е — обичам я и винаги ще я обичам. Моля те, запомни го.

Той не усети колко тежко прозвучаха думите му, защото нямаше представа колко дълбоки бяха чувствата й. Ако я беше погледнал обаче, сигурно би забелязал искрата от болка в очите й. Но той, замислен, се взираше в пространството.

Когато тя излизаше, той се обади:

— Смятам, че е по-добре да не съобщаваш на Бронуен, че сме говорили. Всъщност не го казвай на никого. Аз сам ще се справя, а ти не се тревожи за нищо. Всичко ще се оправи.

 

 

След като Рой Уеланд мина през входната врата на къщата на Шамир в Бевърли хилс, той чу звука от телевизора, но иначе навсякъде беше тихо и освен лъчите на залязващото слънце, които с мъка проникваха през смога, всичко бе потънало в полутъмнина. Премина през коридора с бяла теракота и отвори вратата на всекидневната. На пода бяха разхвърляни вестници и полупразни чаши. Тогава чу гласове и отиде до прозореца, дръпна дантеленото перде и видя Шамир и Пол в басейна.

— Хей! — извика той, като почука на прозореца. — То вече почти свърши.

— Какво? — извика в отговор Шамир. — Говори по-високо, не те чувам.

Рой излезе от всекидневната, премина през оранжерията и излезе в края на басейна във формата на бъбрек.

— Казах, че то почти свърши — повтори той. — Защо не гледате?

— Боже мой! — извика Шамир. — Съвсем забравих. Бързо, влез и включи телевизора. Пол!

— Да, чух — отвърна Пол и излезе от водата, подсмръкна и зърна особения поглед на Рой. Знаеше, че се дължи не на това, че е забравил за участието си с Мадлен в интервю в предаването „Тазвечерно шоу“, което бяха записали предния ден, а защото беше съвършено гол. Ако Рой се беше огледал по-внимателно, щеше да забележи, че и Шамир е без бански.

Когато Шамир влезе във всекидневната, вече течаха надписите.

— Пропуснахте го — каза Рой. — Хубаво, че включих видеото, преди да заведа Мадлен на прослушването, иначе тя щеше да се зачуди какво ли сте правили, че да пропуснете „Тазвечерното шоу“.

— Знам какво си мислиш, Рой — обърна се Шамир към него. Стигна до бара, където си наля нещо за пиене. — Но грешиш. Тук голото къпане се смята за съвсем нормално, всички го правят, дори и ти.

— Да, но не и с чужд мъж.

— Сигурно — каза ухилен Пол, като влезе в стаята със завързана хавлиена кърпа около кръста си. — Ще пия, каквото и ти — обърна се към Шамир и като взе вестника, се отпусна върху купчината възглавници на дивана. — Пропуснахме ли интервюто? — попита той, като се обърна към Рой.

— Да.

Пол се зачете във вестника, а Рой го наблюдаваше. Диъдри му беше казала да държи Пол и Мадлен под око, докато двамата са на гости на Шамир, за да е сигурна, че отношенията им се развиват добре. Молбата й не го изненада, тъй като всички в агенцията знаеха колко се бе привързала към Мадлен. Помисли си как ли щеше да реагира тя, като й каже, че Пол и Шамир са плували заедно голи. Вероятно само щеше да се изсмее и да го обвини, че е тесногръд.

В този момент влезе Мадлен, задъхана и развълнувана.

— Какво стана на прослушването, Мади? — попита Рой.

— Всъщност не беше кой знае какво — отговори тя, като седна на дивана до Пол и се отпусна върху ръката му, която той протегна към нея. — Благодаря — обърна се към Шамир, когато тя й поднесе коктейл. — Просто казаха, че ще се обадят на агентката ми.

— Наложи ли се да играеш? Или да прочетеш нещо? — поинтересува се Пол.

— Да, дадоха ми част от сценария и трябваше да го прочета.

— За какво беше?

— Не можах да разбера. Ролята ми не е много голяма, ако я получа, разбира се. Нещо, свързано с оня идиот, който събира жени от баровете.

— И ти си една от жените ли?

Тя кимна.

— Макар че спя с него, което той не прави с другите. Никога няма да познаете кой играе мъжа. Робърт де Ниро! Затова казах, че нямам нищо против да сваля дрехите си пред камерата. Кой не би го направил заради Робърт де Ниро?

— За теб всъщност това няма значение — отбеляза Шамир.

— Понякога си много жестока — засмя се Мадлен.

— Гледахте ли интервюто?

— Не, записахме го, за да можем да го гледаме заедно с теб — отговори Пол, преди някой друг да успее да каже нещо.

Мадлен притисна ръката му към рамото си и като го гледаше в лицето, облиза устните си.

Той се засмя, наведе се и я целуна продължително.

— Ако присъствието ни не ви смущава — започна Шамир и захвърли една възглавница към тях, — ще гледаме ли интервюто, или няма?

— Не, можем да го гледаме винаги — отвърна Мадлен. — Сега отивам да си взема душ и да хапна нещо. Довечера ще излезем ли?

— Защо не? — каза Рой. — След като всички тръгваме утре за Ню Йорк, защо да не изведем Шамир? Хайде, Шамир, кажи къде искаш да отидем? В радиус от двайсет километра светът е твой.

— Много мило от твоя страна — любезно му се усмихна Шамир. — Когато измисля кой е най-скъпият ресторант, ще ви кажа.

Хванаха се за ръце с Мадлен и с кикот се втурнаха по стълбите.

— Така, Рой — обади се Пол, след като те изчезнаха.

— Значи все още не мога да те изкуша да станеш жертва на убийство?

— Не, днес не — отговори весело Рой.

— Трябва да убия някого, иначе как ще знам какво изпитва човек, когато го съдят за убийство?

Този разговор бе започнал още в самолета от Лондон. Към него се връщаха няколко пъти през четиридесет и осемте часа, защото и двамата го намираха за много забавен.

— Защо трябва да го изпиташ? Не можеш ли да отидеш в затвора и да накараш някой да ти разкаже?

— Не — отвърна Пол, като поклати глава. — Не е същото. Трябва да пиша от душа.

— А самият акт на убийството? Него кой ще извърши?

— Това не е важно. Аз не описвам начина. Моят герой е изпаднал в транс, не знае какво прави и връща разсъдъка си едва в съдебната зала.

— Разбирам. Съжалявам, приятелю, но съвсем не намирам за необходимо да умирам сега.

— След като не мога да те убедя, ще трябва да помисля за някой друг. В момента редакторът ми оглавява листата. От издателството няма да имат нищо против, ако някой писател го изпрати на оня свят, нали?

— Смяташ ли, че той ще се съгласи?

— Напоследък мога да накарам Хари да се съгласи на всичко, но убийството може да се окаже трудничко. Обаче той винаги би могъл да се върне към живота, щом свърши процесът. Не искам следващите двайсет години да прекарам в затвора.

— А, значи искаш някой да играе ролята на мъртъв, така ли?

— Точно така. Главните действащи лица трябва да са мъртви, иначе няма да стане.

— Но все пак трябва да бъде намерено тялото.

— Да-а — отвърна Пол, като проточи думата замислен. — Още не съм успял напълно да се справя с тази малка спънка, но ще продължа да работя по нея.