Сюзън Луис
Ограбен живот (14)

Тринайсета глава

Беше единайсет часът вечерта и Мариан току-що бе тръгнала от квартирата на Бронуен на Сидни стрийт, където си бяха купили готова храна и вечеряха, разговаряйки за Флоренция. На Бронуен не й се искаше да я пусне сама толкова късно, макар и апартаментът на Стефани да отстоеше на десет минути разстояние, но Мариан настоя. Вечерта бе прекрасна, пък и хладният ветрец беше приятен след силната горещина през деня.

Докато вървеше по Фулъм роуд, тя потисна някъде дълбоко в съзнанието си всички мисли за Оливия Хейстингс и Флоренция и се съсредоточи върху идващия уикенд. С нетърпение очакваше да види майка си. Знаеше, че няма да й е лесно, тъй като най-после се реши да не я лъже за Мадлен. Майка й щеше дълбоко да се засегне от разрива между двете и тъкмо затова Мариан се стесняваше да й го съобщи досега. Но сега, след като славата на Мадлен невъобразимо бързо се разнасяше, би било невъзможно повече да крие истината от Силия. Майка й явно вече предусещаше, че нещо не е наред — Силия може да беше наивна и простодушна, но не и глупава. Проблемът се състоеше в това, че след като веднъж Силия разбере, че момичетата й са се отчуждили до такава степен, че нито се виждат, нито поддържат някаква връзка, тя непременно ще поиска да се свърже с Мадлен, а Мариан не би понесла мисълта Силия да бъде обидена от Мадлен.

Изведнъж клаксон на кола прозвуча в спокойната вечер и прекъсна размишленията й. Мариан осъзна, че върви много бавно, вдигна по-високо чантата на рамото си и ускори крачките си. Чак след като отмина болницата „Бромптън“, усети, че някой върви след нея. Близката опасност я изпълни с неприятно чувство, затова се забави, за да даде възможност на човека да я изпревари. Въпреки че стъпките приближаваха, той дори не опита да мине напред. В началото реши да не му обръща внимание — край нея крачеха няколко души, все още имаше движение от коли, а вечерта бе ясна. Тя отново забърза и за миг си помисли, че който и да бе зад нея, сигурно е свърнал в пряката, която току-що отмина. Но когато стигна до ъгъла с Олд Чърч стрийт и спря преди да пресече, един мъж се изравни с нея на бордюра. Тя продължи да гледа право напред, като се успокояваше, че той сигурно е съвсем случаен минувач, който също като нея се разхожда. Импулсивно ръцете й се свиха в юмруци и ноктите й се забиха в дланите. Зад тях мина една двойка и Мариан импулсивно щеше да тръгне след нея, но точно тогава светофарът даде зелено и тя тръгна да прекосява улицата.

За неин ужас мъжът вървеше редом с нея и когато стигнаха отсрещния тротоар, я хвана за ръката. Тя го стрелна с поглед, но лицето му бе засенчено и тъй като той я стисна по-силно, тя понечи да извика.

— Не се плашете — изсъска той. — Няма да ви направя нищо лошо. Искам само да ме последвате. Надолу по улицата има едно кафене, където можем да поговорим. Отнася се за Оливия.

Мариан се втренчи в него с изцъклени очи и отворена уста, сърцето й заби силно. Опита се да помръдне, но откри, че не може — сякаш бе хипнотизирана. Американският акцент, името на Оливия и напрежението, което мъжът бе предизвикал у нея с приближаването си, я накараха отново да почувства странното състояние, в което се намираше в Ню Йорк — също като в приказките. Като че пак беше актриса и играеше някаква роля. Примигна към мъжа, който тръгна пред нея и се опита да си представи какво се очаква от нея да направи. Безмълвно вървеше след него и се мъчеше да си спомни дали някъде по-рано не е виждала подобна червена риза и джинси. От беглия поглед, който му хвърли, забеляза, че мъжът имаше слабо лице и оредяваща коса. Нямаше представа кой е — сигурна беше. Но изглежда той я познаваше.

Когато стигна до светофара до киното, той изчака, за да може Мариан да го настигне. Отнякъде се чу вой на полицейска сирена и докато звукът се усилваше и колата профуча край нея, тя бавно се върна в реалния свят. Вече беше ясно, че той възнамерява да отидат в „Парсънс“, затова реши щом той влезе през вратата, тя да побегне — ще завие по Калоу стрийт и си е у дома. Крадешком погледна лицето му. Той се бе загледал към покривите, а лицето му беше безизразно. Тя отново отмести очи през улицата към осветената фасада на киното, откъдето хората започнаха да излизат. Сега бе в пълна безопасност.

— Името ви е Мариан Дийкън. Живеете на Калоу стрийт и ваша шефка е Стефани Райдър — изрече тихо той. — Тази вечер не си е вкъщи.

Тя бързо извърна лице към него, но той все така нехайно зяпаше. Мариан се запита, да не би да си въобразява, че е чула нещо. В този момент се досети. Той й даде да разбере, че знае къде живее. Ако избягаше, щеше да я намери.

След минута мъжът държеше пред нея вратата на „Парсънс“.

Показаха им маса за двама в дъното на претъпкания ресторант, мъжът поръча две кафета и две купи ястие с люти чушки.

— Вечеряла съм — каза му тя.

Той се усмихна.

— Сигурно, но не можем да поръчаме само две кафета. Между другото името ми е Арт Дъглас.

— Аха.

Той облиза с език устните си и лицето му придоби загрижен вид.

— Още ли се страхувате? — попита мъжът.

— Не и сред толкова хора наоколо — излъга тя.

— Да, така е по-спокойно.

— Споменахте Оливия — престраши се Мариан.

— Точно така.

— Имате предвид Оливия Хейстингс — момичето, за което правим филм ли? — запита тя глупаво.

— За нея.

— Е, какво за нея? — подкани го тя, след като той не продължи.

Облакътен на масата, мъжът се наведе напред.

— Дълго мислих, след като Джоди ми каза.

— Искате да кажете, че вие сте мъжът, който…

— Точно така. Аз съм човекът, който знае в действителност какво се е случило, преди Оливия да изчезне. Това вие…

— Но аз казах на Джоди, че не искам да знам — прекъсна го Мариан. — Бащата на Оливия ни нареди да не…

— Знам какво ви е казал Франк — продължи той. — Но той греши. Рано или късно това трябва да се разбере.

Облегна се назад, когато две купи с яхния с люти чушки бяха поставени на масата, но нито един от двамата не започна да яде.

— Кой сте вие? — попита Мариан, докато той бъркаше в джобовете си и извади пакет с цигари. — Какъв сте в действителност?

Той се засмя.

— Аз съм онзи, за когото предположихте, че съществува, Мариан. Аз съм човекът, на когото главният редактор разказа всичко. По онова време бях журналист в онзи вестник. Когато убиха Еди, аз напуснах. Веднага. Но пет години минаха, Оливия още я няма и аз вече не мисля, че някога ще се прибере.

— Смятате, че е умряла ли?

Той не отговори. Мариан проследи как той запали цигара и издиша облак пушек. „Това не е реално, казваше си тя, просто е някаква шега и ей сегичка той ще ме посвети в нея.“ Опита си да си представи как разказва на някого за него, но беше сигурна, че никой не би й повярвал. Защо да го вземат за истина, когато самата тя не вярваше.

— Нямам представа — рече той най-накрая. — Онова, което знам, е, че тя няма да се върне. Особено след онова, което е извършила. Сега вече съм убеден, а и Джоди така смята, че хората трябва да знаят. Трябва да научат каква измет има в техния град и до какви висоти стига тя. Единственият начин да разкажем за това е чрез вашия филм.

— Но аз вече ви обясних, че ние нищо не можем да направим. Франк Хейстингс каза…

Мъжът я прекъсна, като махна с ръка.

— Трябва да убедите Франк. Трябва да му разкажете, да го накарате да разбере, че единственият начин да върне дъщеря си е да срине измета и да направи така, че тези копелета да бъдат разстреляни.

— Кои копелета? — Още не можеше да повярва, че изобщо разговаря с него. Гласът й звучеше като на некадърна актриса в евтин уестърн. А ако изведнъж хората наоколо грабнеха пушки и започнаха да стрелят, тя се съмняваше, че и окото й би мигнало.

— Копелетата, които мърсуват в нашия град — отговори той. — Копелетата, които корумпираха младо момиче като Оливия и го накараха да прави онова, което те поискат. Знаете за наркотиците, Франк ви е казал. Така беше пристрастена, че бе готова да направи всичко, за да получи наркотика си. Кокаин, хероин, каквото ти дойде наум, тъпчеше се с него. Наркотиците ще я убият. — Помисли за миг и добави: — Сигурно вече са я убили. Но беше съвсем жива, когато я видях за последен път.

Дръпна от цигарата си. Очите на Мариан светнаха — изведнъж нещо й хрумна.

— Извинявайте — каза тя, — виели сте „А“ от бележката, която е получил мистър Хейстингс?

Той поклати глава и издиша през носа.

— Не, не съм аз — усмихна се мъжът. — Последния път видях Оливия в Ню Йорк. След това някои са я видели в Италия. Както онова момче, което я закарало до тосканското село. Той последен я е видял. Поне последният, за когото знаем. Но той е невинен. Никой от нас няма представа какво е ставало в Италия. Онова, което искам да ви разкажа, се отнася за Ню Йорк и онова копеле Рубин Майър.

— Собственикът на галерията, където Оливия…

— Именно той. На него му е известно повече, отколкото признава, но Франк твърди, че сам го е разпитвал, и е убеден, че Майър не знае нищо за Италия. Аз не го вярвам. Тъкмо Майър изпрати Оливия да учи при онзи тип в Художествената академия.

— При Серджо Рамбалди.

— Точно при него. След като се е срещала с него, никой повече не я е видял. Но това не е моя грижа, а на Франк. Казвал съм му, че единственият начин да открие къде е дъщеря му, е да разкрие какво е ставало в апартамента над галерията на Майър. — Изгаси цигарата си в пепелника, наведе се напред и се вторачи в лицето й. Неговото лице беше разкривено и озлобено. — Деца, Мариан. Малки деца. Някои от тях са били на дванайсет-тринайсет години. А при кого ги е водела Оливия? При измета на нашия град — ето при кого. Такъв е бил клубът на Майер. Знаеш ли какво са правили? Групово изнасилване и убийство. Черни, бели, жълти деца, момичета и момчета. Но нито едно не е намерено. Ако са умрели, имали са късмет, защото по-нататък нито едно от тях не би имало нормален живот. Оливия Хейстингс им ги водела. Познавали я и всички деца я обичали. Вярвали й. И докато тя седяла в един ъгъл и се друсала с хероин, възрастни мъже пъхали членовете си в малките дупенца на момченцата.

Мариан потръпна и се извърна.

— Съжалявам, Мариан, историята не е приятна.

— Но защо? — попита тя. — Защо го е правила?

— Защото Франк научил за наркотиците и спрял издръжката й. Замразил парите й в банката, така че тя да не може да ги тегли. Ето защо.

— Господи! — прошепна тя. — Колко е ужасно!

— Моят главен редактор беше човекът, който заплаши, че ще извади истината на бял свят. По-рано го поканили да се присъедини към клуба. В началото не знаел какво представлява той, но когато отишъл в апартамента на Оливия, му предложили десетгодишно момиченце. Той веднага си тръгнал. Отишъл право при Франк. Тогава историята започнала да се разсмърдява. Майър казал на Хейстингс за този свой приятел в Италия. Франк пратил Оливия там и тогава…

— Но вие сте могли да докладвате всичко това на полицията.

— Дребните риби въобще не ги допускаха дотам, иначе… — Плъзна пръст по гърлото си.

— Но сигурно е имало някакъв начин да се сложи край на всичко това.

— Би могло, ако Оливия не беше изчезнала. Франк наистина е силен човек. Той вече бе започнал да изследва тази мръсотия. Събираше свидетелства, за да може да докладва на някой високопоставен, който е далеч от мръсотията, и щеше да го направи, но тъкмо тогава Оливия изчезна. Сега той се кълне, че някой от тях я е отвлякъл, и затова се страхува да направи каквото и да било, за да не я убият.

Мариан се сви, когато изведнъж лицето му направи грозна гримаса.

— Тя е негова дъщеря, иска да я защити — продължи той. — За това не го обвинявам. Но майките, които скърбят за децата си, дори не знаят какво е станало с тях. Има деца, които вече не могат да ходят, нито да говорят. И други, които все още са в опасност. Затова вие и вашият филм сте единствените, които могат да помогнат.

— Но не виждам как — възрази Мариан. — Ако някой от този клуб открие какво правим, животът ни ще бъде в опасност.

— Ако успеете да убедите Франк да го направи, той ще ви осигури защита.

— Но ако той смята, че те държат Оливия, как ще успеем да го убедим?

— Оливия е в Италия. Бог ми е свидетел, че тя е в Италия. Не е при своите хора в Ню Йорк, макар те да биха искали да е така.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Те също я търсят. Франк твърди, че се преструват, но аз не го вярвам. Искам да ви кажа, че жива или мъртва, Оливия Хейстингс е в Италия, но нито едно от онези копелета в Ню Йорк не знае. Възможно е само Майър да прави изключение.

— Ако е така, тогава страховете на Франк не са ли оправдани?

— Разбира се. Това е като хазарт. Игра с живота на дъщеря му. Но си помислете за всички онези деца, Мариан, и тогава си задайте въпроса дали ако е още жива, не заслужава да бъде преследвана за онова, което е извършила.

— На този въпрос никога не бих могла да отговоря — заяви тя разгорещено. — Аз нямам право да решавам кой има право да живее или да умре. Всъщност никой няма това право, освен Господ.

— Ако видите някое от децата, ще промените мнението си, от мен го помнете. — Надигна се от масата. — Помислете си, Мариан, и след това говорете с Франк. Утре отлитам обратно за Щатите. Ако искате да се свържете с мен, трябва да стане чрез Джоди. Но вече имате онова, което ви трябва за филма, нямате нужда от повече. Постъпете както желаете, Мариан, но, за бога, направете го.

Мариан го наблюдаваше как преминава през ресторанта, спира на касата, а после излиза на Фулъм роуд.

Мозъкът й сякаш бе блокирал и тя не бе в състояние да мисли.

Най-накрая стана, зави зад ъгъла и стигна до къщата, където бе апартаментът на Стефани. Влезе, все още замаяна от онова, което чу, и от необикновения начин, по който го научи. Движенията й бяха механични, не влагаше в тях никаква мисъл, действаше като робот.

„Трябва да размислиш, каза си тя, когато се намери в стаичката си. Не можеш да се правиш, сякаш нищо не се е случило. Не бива да си втълпяваш, че Америка е някакъв друг свят. Това се случи тук. Арт Дъглас е дошъл в Лондон, за да те открие.“

Пусна завесите и като се обърна към стаята, изрече на глас: „Господи, защо онзи ден отидох при Джоди? Защо не признах на Бронуен къде съм била? Защо излъгах Матю? Сега ще трябва да им кажа“. Отиде до леглото и отхвърли завивките. Докато сядаше, като че някакъв балон се спука в съзнанието й. При мисълта да разкаже всичко и при ужасните последици от това Мариан изтръпна, челото й се покри с капчици ледена пот, нервите й се изопнаха до крайна степен, а сърцето й се сви болезнено. Не можеше да им съобщи. Не биваше да казва на никого. Ако го направеше, щеше да постави живота им в опасност. Това означаваше, че сега, след като знаеше, нейният живот…

Погледна се в огледалото. Очите й представляваха езера, пълни с ужас, чертите й се бяха смалили, лицето й бе пребледняло. Не можеше да е вярно, такива неща не се случват на хора като нея. Това беше сън, някакъв кошмар, от който всеки момент щеше да се събуди и да се намери вкъщи при майка си в Девън. Примигна, опитвайки се да повдигне завесата на съня, но такава не съществуваше — нямаше кошмар, всичко беше реалност. Скочи на крака, опитвайки се да избяга от бъркотията на въображението си. В този момент входната врата се отвори.

— Мариан! Мариан! Спиш ли?

Мариан бързо отвори вратата на спалнята си и за малко не се свлече в коридора. Коленете й омекнаха от облекчение.

— Стефани. Слава богу, че си ти.

— Защо, да не си очаквала някой друг? — пошегува се Стефани, запали лампата и затвори вратата. Като се обърна и видя лицето на Мариан, извика: — Мариан, какво има? Добре ли си? Имаш вид, като че си видяла призрак.

— Не, добре съм… само… помислих, че някой ме следи, след като излязох от Бронуен.

— Но не те следеше, нали?

Мариан поклати глава.

— Не, просто съм много нервна, това е всичко. А ти какво правиш тук? Мислех, че си при Матю.

Стефани направи гримаса и като остави чантата си върху масата, въздъхна.

— Бях. Но се скарахме и аз си тръгнах.

— Напуснала си Матю? — На Мариан й се стори, че изведнъж всичко се завъртя наоколо. — За какво се скарахте? — попита тя. Понеже Стефани само я погледна, тя смънка: — Извинявай, не е моя работа.

— Попитах го дали да се пренеса при него, така че жена му да свикне с факта, че сега сме заедно, но той отказа. И аз си тръгнах.

— Ей така?

— Не. Разменихме си гневни реплики, ударих му шамар, а той ме обвини, че постъпвам като Катлийн.

— О-о! — Мариан погледна към коридора, като не знаеше какво да й отговори. Болезнено усети как отломките от кошмара й започнаха бавно да се подреждат в картина, която нямаше сили да погледне.

— Той сигурно не се е обаждал? — попита Стефани.

Мариан поклати глава. Безпомощно забеляза как Стефани като че се смали.

— Съжалявам, Мариан — каза Стефани, ровейки в джоба си за кърпичка. — Сигурно ме мислиш за пълен идиот. Всъщност аз наистина съм такава, що се отнася до Матю. Нищо не мога да направя. Извини ме.

Влезе в спалнята си.

Няколко минути по-късно Мариан страхливо почука на вратата и тъй като не чу отговор, отвори я и надникна. Стефани седеше пред тоалетката, заровила лице в дланите си.

— Влез — подсмръкна тя, вдигна лице и видя отражението на Мариан в огледалото. — Какво носиш?

В едната си ръка Мариан държеше бутилка, а в другата — кутия.

— В подобни моменти Мадлен и аз винаги отваряхме бутилка с вино или си правехме какао.

— О, Мариан — изхълца Стефани, — какво бих правила без теб?

— Искаш ли сама да си направиш какао? — предложи й Мариан. — Не беше смешно, нали? — рече тя, когато Стефани затвори очи и трудно преглътна новия порив от сълзи.

— Мариан — прошепна Стефани. — Толкова ли си издържлива, колкото си и добра?

Мариан я изгледа с любопитство.

— Бих искала да поговорим — обясни й Стефани.

— Ще отворя виното — усмихна се Мариан.

От мига, в който конкордът кацна в парещата горещина на Хийтроу, Мадлен сякаш попадна във вихър. Рой дойде с такси, за да ги закара до Лондон, а Ан — секретарката на Диъдри, отведе Диъдри и Мадлен в едно студио във Фулъм. Филипа Джоли чакаше, за да пробва нови дрехи на Мадлен. Рой се появи с някакъв странен французин, който я помириса, почеса, взе проби от потта и от косата й. Четиримата специалисти от компанията за козметика пристигнаха с планове за нова, още по-скъпа серия. Филипа набождаше карфички, режеше и измерваше, а те започнаха да правят проби на порите на Мадлен, да дърпат бузите й и да пипат врата й и през цялото време обсъждаха цветове и нюанси, тъканта на кожата й, дневни кремове и лосиони за очи. Това продължи, докато Диъдри погледна роклята, която Филипа тъкмо й беше облякла, и обяви, че трябва да тръгват за партито по случай спечелената от Великобритания „Гранд При“.

Макар че бе обкръжена от внимание, Мадлен мислеше предимно за Пол. Нямаше време да му телефонира, откакто се върна, а копнееше да го види. Но партито беше важно, така й каза Диъдри, най-вече защото Дарио много трудно бе успял да организира фотографите. На Мадлен това не й изглеждаше като много сериозна причина, но се въздържа да я сподели с Диъдри, защото тя щеше да й отговори, че хората работят денонощно, за да постигнат онази слава, която тя желае.

Седнала на задната седалка на даймлера на Диъдри, който летеше към Силвърстоун, Мадлен извади огледалцето си и започна да изучава изражението си. Нелън Дариълс — стилистката, която работеше заедно с Филипа, я беше гримирала и й бе направила фантастична фризура, особено като се има предвид малкото време, с което разполагаше. Но не беше съвсем сигурна за роклята. Беше небесносиня с блестящи камъни, прилични на диаманти. Е, това не беше толкова лошо, но тя не обичаше затворени до врата дрехи и права кройка, стигаща над коляното. Не само заради горещината.

— За там, където отиваме, е добре — каза Диъдри, като забеляза гримасата й. — Тази вечер няма да излагаш на показ нищо, тъй като всички останали жени ще се мъчат да го правят, а последното, което искаме, е да бъдеш една от тълпата, нали?

Мадлен не можа да възрази, затова прекара остатъка от пътуването, като разглеждаше снимките за „Феърплей“, които Ан им беше донесла. Не бяха никак лоши, затова нямаше търпение да ги покаже на Шамир и Пол. Хрумването й беше добро — да обръсне космите си в лонната област, макар че сега, докато растяха, я нервираха ужасно.

Партито по случай „Гранд При“, спонсорирано от Марлборо и Макларън, се провеждаше в огромна палатка на края на пистата. Секунди, след като Ан спря колата, Рой излезе от палатката заедно с британския отбор по автомобилизъм, последвани от цял рояк фотографи. Диъдри застана отстрани, следеше Мадлен и се възхищаваше на това как нищо не бе в състояние да я обърка. Мадлен се смееше и се шегуваше с журналистите и изразяваше съчувствие от разочарованието им, че дрехата й не разкрива цепката на гърдите й. Държеше се фамилиарно с тях, сякаш ги бе познавала цял живот — нищо чудно, помисли Диъдри, че толкова я обичат.

— Само това ли ще видим от теб, Мади? — провикна се фотографът на „Дейли нюз“.

— Боя се, че да — засмя се тя, — но остават краката.

Всички се захилиха, когато вдигна полата си нагоре, облегна се на един състезател и подпря стъпалото си в скута на друг.

— Насам, Мади — извика някой.

— Тук — викаше друг.

— Хайде сега автомобилистите да сложат ръце върху бедрата ти. Точно така.

— Усмихни се, Мади.

— Ще ни наградиш ли с твоя поглед?

— Ще седнеш ли върху една кола?

Мадлен хвърли поглед към Диъдри и след като Диъдри кимна, тя се остави фотографите да я заведат до колата. Автомобилистите я последваха. Мариан седна напряко върху капака. Прекрасната й коса заблестя като сребро на яркото слънце. Те се покатериха зад нея и се разсмяха, когато тя разпери ръце настрани и се облегна на тях.

— Фантастично!

— Гледай в обектива, Мади.

— Хайде сега да се намусиш.

— Красиво!

— Оближи си устните. Точно така.

— Напред, Мади!

Засмяна, Мадлен се хвърли напред и разпери ръце върху покрива на колата. После присви очи и като се взря в една точка, направи физиономия на истински екстаз — сякаш се любеше с колата.

— Отвратително — пошегува се Диъдри, щом свършиха. — Рой се върна в палатката. Хайде да отидем да видим дали ще можем да го намерим.

Като оправи дрехата си и прокара пръсти през косата си, Мадлен последва Диъдри през тревата. Огледа празните гаражи и широките поляни отвъд тях и изпита особено тревожно чувство на самота. Това й се случи и в Ню Йорк, когато се запита какво прави там с толкова много хора, които й бяха почти непознати. Само за няколко кратки месеца животът й тъй основно се бе променил, че понякога почти я дострашаваше. Сега й бе трудно да се види като стриптийзьорката по поръчка в Бристол или да повярва, че тя е малкото момиче, израсло в Девън, неспособно на нищо. Чудеше се какво ли прави Мариан и дали се е върнала да живее при майка си. Погледът й се движеше неспокойно по ивицата на далечния хоризонт. Изведнъж я обзе копнеж да ги види.

— Не можеш да влезеш на партито с такава физиономия — каза й Диъдри. — Какво има?

— Нищо — отговори Мадлен. — Предполагам, че се дължи на умората от Ню Йорк.

Диъдри я погали по косата и се усмихна с обич.

— Е, утре ще можеш да спиш колкото искаш, хайде ела и се развесели.

Мадлен сви рамене и вдигна очи към Диъдри, подари й една от най-палавите си усмивки, после я хвана за ръка и й каза, че е като добра стара квачка.

Вътре в палатката жужаха още фотографи и оскъдно облечени блондинки се въртяха около Енрико Тарало, който същия ден спечели третата награда на Ферари. Мадлен пиеше шампанското си на малки глътки и гледаше безмозъчните бамбини с пухкавите руси коси, с озъбени усмивки и почернели от слънцето гърди. Тарало изглеждаше притеснен, сякаш му се искаше да бъде където и да е по света, но не и в лапите на тези търсещи слава жени. Мадлен се усмихна на себе си. Стига да й се отдадеше възможност, щеше да го накара да оближе подметките й. Но Чарлс Анси Смайт — приятел на Диъдри и главен редактор на вестник, се бе заел да ги представя на присъстващите бляскави аристократи. Дарио също бе там с готова камера, за да заснеме момента. Мадлен се усмихна презрително на другите модели, които започнаха да си шепнат и да се присмиват, когато разбраха, че тя пак се оказа в центъра на вниманието.

— Няма ли да ме снимаш с този Енрико? — прошепна на Рой, когато той се появи.

— Тъкмо за това говорихме — отговори той, докато се мъчеше да отвори тапата на бутилка шампанско — и решихме да не го правим. Британските момчета нямаха голям успех в днешния ден и ще бъде по-разумно, ако те видят, че подкрепяш тях, вместо да се прехвърлиш на печелившата страна както всички други. Трябва да се вдигне летвата на популярността ти — знаеш какво искам да кажа.

Тапата изведнъж изхвърча и поток от шампанско потече от бутилката. Някой прегърна изотзад Мадлен и прошепна в ухото й:

— Ела да танцуваме, сексуална богиньо.

Не беше мъж, когото познаваше, но това не й попречи да захвърли обувките си и да започне да се движи в ритъма на туиста. Рой продължаваше да й подава чаши шампанско, музиката продължаваше да свири, кръгът от мъже около нея се разширяваше. Шампанското я замая и тя се изкушаваше да направи стриптийз, но Пол й беше казал, че не желае да го прави, когато той не присъства. Затова се задоволи да се отърква о когото се случеше да танцува, а после да се отдръпва със смях, когато ръцете на кавалерите й започнеха да се разхождат близо до целта.

Вечерта напредваше, Дарио и неговият екип с камерите успя да се измъкне, а Мадлен започна да губи сили. Като забеляза това, Диъдри я заведе да седне на един стол и й даде чаша лимонада.

— Забавляваш ли се? — попита тя.

— Фантастично — с надебелял език изрече Мадлен.

— Иска ми се Пол и Шамир също да бяха тук. Къде е Шамир?

— В къщата си в Лос Анджелис.

— Наистина? Кога замина? Не ми е споменавала нищо.

— Всъщност каза ти го, докато се обличахте след снимките за „Феърплей“, но ти беше толкова заета, че не си я чула. Във всеки случай имаш телефона й там, нали?

Мадлен кимна.

— Някъде го имам записан. За колко време е там?

В този миг някой се приближи до Диъдри, заговориха за общи приятели и докато се прозяваше, Мадлен успя да огледа помещението, за да разбере кой какво прави.

Беше възнаградена да забележи, че повечето мъже все още я гледаха, макар и да танцуваха с други жени. Забеляза Енрико Тарало, седнал в отдалечен ъгъл с някаква най-обикновена жена. Затова започна да го фиксира с поглед — искаше й се той да погледне към нея, но нямаше голям успех, защото той внимателно слушаше какво му говори жената.

— Това е съпругата му — съобщи й Диъдри.

Мадлен облещи очи от изненада и се извърна, за да погледне двойката още веднъж.

— Задаваш си въпрос, на който целият свят не можа да отговори, след като той се ожени за нея — засмя се Диъдри. — Май че е влюбен в нея от дете.

— Но тя е толкова грозна!

Диъдри се намръщи.

— Това е жестока забележка, за когото и да се отнася, Мадлен. Не искам да чувам повече нищо подобно. Особено пред хора.

Чувствайки се сложена на място, Мадлен измърмори някакво извинение, но срина всичко с думите:

— Обзалагам се, че бих могла да променя мнението му за нея.

Диъдри въздъхна.

— Опитай се да бъдеш малко по-скромна, Мадлен. Забрави Тарало. И по-добри жени от теб са се опитвали, но нито една от тях не е успявала. Освен това не бих искала да се излагаш. Онова, което виждаш там в ъгъла, е истинска любов, затова не се намесвай. Между другото, какво става с Пол?

Мадлен се нацупи. Наистина й се искаше той да е с нея. Всичко беше много хубаво на място като това, но би било несравнимо по-добре, ако Пол също бе тук. Хрумна й, че Енрико вероятно си мисли нещо подобно. Всичко е много хубаво — да спечелиш и тъй нататък, да си звездата на партито, но за предпочитане е да си с някого, когото обичаш.

Тя потанцува още малко, крещя от смях от безсмислени комплименти, но очите й продължаваха да следят Тарало и когато най-после двойката се изправи, за да си върви, тя се изплъзна тихо и се огледа за Диъдри.

— Сега можем ли да си вървим? — каза й Мадлен, когато я намери.

Диъдри се усмихна и стисна ръката й.

— Затъжи ли се за Пол?

Мадлен кимна.

— Не съм го виждала близо две седмици.

— Знам. Ще отида и ще кажа на Рой, че си тръгваме. Предполагам, че той ще иска да остане още. След като открия Ан, ще я накарам да докара колата. Ти ме чакай тук и не мий повече.

Мадлен се захили, а Диъдри сбърчи нос.

— Какво да правя с теб? — засмя се тя и като клатеше глава, изчезна сред тълпата.

По обратния път Диъдри седеше кротко и наблюдаваше как Мадлен се съблече, обу мрежестите чорапи и бодито, сложи жартиерите и други аксесоари, които си беше купила от Ню Йорк. Онова, което съблече, го натъпка в една торба и пременена в еротичното си облекло, зачака края на пътуването.

Когато Ан спря колата пред къщата й в Холънд Парк, минаваше след полунощ. Ан помогна на Мадлен с багажа, като й го занесе до вратата, а Диъдри сдържано изгледа Мадлен, която не си направи труда да се прикрие, докато пресичаше улицата. Целунаха се за лека нощ, Мадлен остана на вратата да им маха, а Ан и Диъдри потеглиха.

След като влезе се запъти право към банята. Огледа се, сложи парфюм между гърдите си и между бедрата, издърпа пъпките извън дупките на мрежестото си боди, облиза устни, преди да загаси лампата, и тихо се изкачи по стъпалата.

Вратата на спалнята бе открехната и тя чу ритмичното му дишане. Можеше да се вмъкне в леглото и да го събуди по начина, който винаги го възбуждаше, но тогава нямаше да я види как изглежда. Затова вдигна крак върху стола до тоалетната маса, за пореден път провери жартиерите си, дръпна бодито, отметна глава, натисна ключа на лампата и стаята се изпълни със светлина.

Чу движение в леглото, когато Пол се обърна и примига с очи. Тя чакаше, беше толкова възбудена, че не можеше да се усмихне. Леглото леко изскърца, когато той стана.

— Мадлен — изрече тихо той.

Тя вдигна глава. Той се бе приближил до нея напълно гол и тя се усмихна, гледайки го в очите. Той остана сериозен и се обърна към леглото. Тя се намръщи и проследи погледа му. От изумление кръвта й направо се вледени. Даже и чаршаф не покриваше голотата на спящото тяло. Тя отмести очи към Пол, а той се извърна, бавно пристъпи до леглото и нежно събуди Хари Фримантъл.