Сюзън Луис
Ограбен живот (22)

Двайсет и първа глава

Уморените лъчи на късното лятно слънце пречупваха сенките по криволичещите тъмни улички. Сградите с пропукани и някъде изпопадали плочи от пясъчник се издигаха над паважа, капаците на прозорците им бяха затворени. Цветя разкрасяваха балконите с железни парапети. Земята беше напукана, миризмата на каналите изпълваше влажния въздух, а приглушените викове на играещи деца нарушаваха следобедната тишина.

Докато вървеше, Серджо пъхна ръце в джобовете си. Флоренция — големият град на Ренесанса. Коне, търговци, развети широки поли, дрънчене на гулдени, воня от каналите, мръсотия, разкош, бедност — всичко това е пред очите му. Една карета издрънчава край него, просяк седи на тротоара, свит на колене, в далечината се чуват тромпетите на Медичите, заглушени от радостни възгласи, докато „Великолепният“ минава, огньовете на Савонарола пукат и съскат, придружени от ликуващите викове на екзекуторите му. До него достига глас сякаш от бездната, който непрекъснато повтаря името му, а след като ечащите звуци от четиринайсети век замлъкват, гласът прозвучава още по-ясно.

Серджо се огледа, вдигна очи и видя свой студент, който му махаше, облегнат на перваза на прозорец. Той вдигна ръка в отговор и като навлажни устните си, усети горчивия вкус на мраморния прах, покрил езика му. Пръстите му все още тръпнеха от длетото.

Радващ се на уловеното минало и настояще, Серджо спря и се остави еуфорията да го завладее. Той беше зрънце от Флоренция, както и тя беше част от него. Всяко лице, всеки камък нашепваше на душата му, подхранваше амбицията му, докато тя, премаляла от вълчи глад, бъдеше оценена. А когато признанието дойдеше, то щеше да бъде не само за него, а и за любимия му град. Не можеше повече да крие този глад, както и живителните нужди на тялото си. Щом всичко свърши, хората сигурно ще го нарекат безумец и по този единствен начин ще намерят обяснение на направеното от него. Натъжи се, като си помисли, че те никога няма да познаят екстаза, както и мъката на творчеството му, но вероятно един ден, след като шокът премине, ще започнат да го разбират.

Преди години, когато беше двайсетгодишен младеж, той си представяше, че в него се е въплътил великият творец. По-късно разбра, че нито посвещението, нито мъката му бяха по-малки от тези на Микеланджело, но че изкуството му, постигнато с много труд, преминало през съзнанието на великия гений, трябваше да поеме друга насока. Време беше в двайсетия век да се отдаде почит на жената.

Продължи да върви и изведнъж на сърцето му олекна. Пътят му го преведе през дългия двор на галерия „Уфици“. Срещу него се издигаха арките от пясъчник, а зад тях течеше река Арно. Когато стигна до крайбрежната улица, спря до една будка, за да си купи вечерния вестник.

Не се изненада от статията, която продължаваше на втора страница — новината му бе известна още от предния ден, а сега целият свят научаваше тайната трагедия на семейство Тарало. Розария Тарало — съпруга на Енрико Тарало и майка на синовете му, умираше от рак.

Енрико се бе върнал в Италия, заявявайки, че повече няма да представя на състезания великолепната машина „Ферари“.

Серджо продължи да върви, но крачките му се забавиха, а болката прониза сърцето му. Отдавна не си бе позволявал да мисли за семейство Тарало, но сега го завладя споменът от детството му. Представи си Розария като дете — оттогава тя винаги бе с Енрико и му остана предана. Той, Серджо, също я обичаше, но само като сестра. Тя изслушваше мечтите му и никога не му се присмиваше. Иначе тя се срамуваше и страхуваше от всички останали, но Енрико я защитаваше и я закриляше от жестокостта на собствената й майка, също както Силвестра — баба му, закриляше младия Серджо от жестокостта на неговата майка. Но той виждаше майка си толкова рядко, че Силвестра зае изцяло мястото й. Силвестра — великата дама, която живееше в разкошна къща, се отнасяше към него — палавника, който играеше в прахта и мръсотията на селото, като към свой син. Енрико пък се държеше към него като към брат. Тарало стана неговото семейство. Серджо беше сред тях, когато бащата на Енрико почина, споделяше живота им и ги обичаше. Но накрая ги предаде.

Спря, облегна се на стената и се опита да отпъди от съзнанието си красивото лице на Арсенио. Арсенио — обичният малък брат на Енрико и любим внук на Силвестра. Арсенио — момчето, което го боготвореше и което го помоли да го вземе в Бърлогата.

Продължи да върви. Вече не можеше да удържи потока на спомените. Каква трагедия, мъка, страдание беше причинил на семейството, което му беше като свое.

Влезе в апартамента си. Въздухът беше застоял, но не отвори прозорците и капаците. Съблече се и застана под душа. Сякаш всичко се бе случило много отдавна, но и досега кожата му настръхваше при спомена за кръвта. И все пак един ден, щом свърши работата си, ще покори целия свят с мащабността и метода на постижението си. Мястото му в историята е осигурено, но той трябва да плати цената му.

На следващата сутрин в новините по радиото съобщиха за смъртта на Розария. Серджо знаеше, че скоро ще усети истинския гняв и дълбоката омраза на великолепната Силвестра. Сега повече от всеки друг път не биваше да забравя делото на живота си — необходимостта да отмъсти на Пол О’Конъл, човека, който му причини, а оттам и на семейство Тарало, толкова мъка. Замислен, вдигна слушалката и набра номера на Дарио в Лондон.

 

 

Диъдри излезе на терасата на вилата при Ла Турби. Туфи здравец и други растения се изсипваха от висящи кошници и стигаха до пълзящата роза, красиво подредена над парапета. Зад терасата имаше алпинеум, а след каменните стъпала през тревата продължаваше пътека от изтрити каменни плочи. След перголата пътеката се разделяше и обкръжаваше басейна. От прозореца на горния етаж се откриваше широка гледка към Монте Карло и морето, а по-нататък се виждаше и италианското крайбрежие.

Вилата беше притежание на приятел, който бе заминал по работа в Близкия Изток и нямаше да се върне до края на месеца. Диъдри я бе наела на сметката на Мадлен за цялата седмица, докато траеха снимките за календара на Пирели, които бяха вече към края си. Вечерта щяха да се срещнат с други модели и фотографи, които също пребиваваха на Ривиерата като гости на Дружеството на приятелите на морето, и щяха да вечерят в хотел „Париж“. На следващата вечер Диъдри организираше малко парти във вилата, за да се отпразнува края на сезона, както и двайсет и първия рожден ден на Мадлен.

Докато слизаше бавно по стъпалата, Диъдри вдъхваше аромата на цветята. Сложи слънчевите очила, за да предпазят очите й от ярките лъчи. Приседна в края на басейна и започна да наблюдава как Пол пореше прозрачната вода със силните си ръце. Женевиев, жената, която се грижеше за вилата, донесе кана с ледена лимонада и две чаши. Диъдри й благодари, а след няколко минути чу как външната врата се затръшна. Женевиев си бе тръгнала към къщи.

Пол подсвирна, когато Диъдри съблече малайската си дреха и се изпъна на шезлонга. Тя вдигна чаша с лимонада, но той поклати глава и пак се гмурна във водата.

Мислите й се отнесоха към телефонния разговор със Серджо предишната седмица. Заради него можеше въобще да не отиде в Южна Франция, тъй като нещата се бяха променили — поне така й каза той. Затова искаше Мадлен скоро, макар и да не уточни точна дата, нито пък й даде обяснение какво се бе случило, та гласът му звучеше така възбудено. След разговора тя не спа няколко нощи. Щеше да направи всичко, каквото желаеше той — сигурна беше в това, но гузната й съвест вече бе започнала да я мъчи.

През последните няколко седмици наблюдаваше Пол. Чудеше се защо не е казал на Мадлен истината за себе си — за богатството си, за връзките си, за наследството, което е получил. Защо ги криеше и колко време щеше да продължава това? Искаше да го запита за причината за мълчанието му, но Серджо я беше предупредил да не го прави. Между тези двама мъже имаше някаква връзка, която й изглеждаше зловеща, макар и да не знаеше от какво естество е. А това, че Мадлен се оказа между тях двамата, само засилваше гузността й. Понякога хладината на Шамир и разривът в семейството на Мадлен също я безпокояха. Като че Мадлен се оказваше изолирана, но само Диъдри усещаше това. Истинската причина да е във Франция беше, че искаше да е близо до Мадлен. Тревожеше се за нея. Беше сигурна, че в Ню Йорк се е случило нещо важно, но нито Пол, нито Мадлен признаваха какво е то. Каквото и да бе то ги беше сближило и поне за това Диъдри беше благодарна.

Стисна силно чашата, която държеше. Не й беше приятно да успокоява съвестта си по този начин. Но имаше кой да обича Мадлен, а нали самата тя желаеше това? Искаше у нея да остане спомена за щастието й преди тя и Серджо да разрушат всичко. Защото ако Мадлен изчезнеше, както Оливия, всичко щеше да се разпадне. Диъдри затвори очи, опитвайки се да не допусне до себе си апокалиптичните картини, които си представяше и които бяха започнали да я тормозят денем и нощем. Наистина ли щеше да позволи Мадлен да плати цената на собственото й щастие? Щеше ли да я пожертва? Отговорът беше, че би могла, тъй като и тя твърде дълго бе чакала мечтите й да се осъществят. Пет години откакто Оливия е в Бърлогата, цели пет години. А когато Серджо получи Мадлен, дали после ще я пусне? Не, не, той беше казал, че ще ги върне на света заедно. Така че Мадлен ще се върне, отново ще обича и ще живее. Така по-добре ли е? Да, по дяволите. Изведнъж скочи на крака. Кого се опитва да измами тя? Нищо нямаше да е по-добре. Абсолютно нищо!

— Няма ли да влезеш във водата? — провикна се Пол, когато я видя да си тръгва.

Без да се обръща, Диъдри вдигна ръка и му каза, че от слънцето я е заболяла главата.

Като избяга в хладната сянка на трапезарията, чу момичешки смях и се обърна. Шамир и Мадлен влизаха през страничните дървени порти. Погледа ги как вървят през високата трева, как бавно събличат дрехите си в края на басейна. Зад тях се виждаше овощната градина с дървета, натежали от плод, а морето проблясваше в края на хоризонта. Когато Мадлен обърна златистата си глава, сърцето на Диъдри се преобърна от приликата й с една от грациите на „Алегория на пролетта“ на Ботичели. Затова ли Серджо я искаше? Дали той също е забелязал приликата?

Един час по-късно, след като се обади в офиса и без успех се опита да намери Серджо, Диъдри пак излезе на терасата. Нямаше и следа от тримата, затова реши да се качи и да се опита да поспи с надеждата, че главоболието й ще мине, докато отидат на вечеря.

 

 

Пол лежеше на тревата между Мадлен и Шамир. И тримата спяха. Каменната ограда им препречваше гледката към великолепния залез, който изгаряше хоризонта.

Най-накрая Мадлен се размърда, разбудена от хладния вечерен ветрец. Седна, докосна бузата на Пол и му каза, че отива да се изкъпе. Той отвори очи, дръпна я и я целуна.

— Добре ли си? — попита Пол.

Тя кимна.

— Обичам те — прошепна той.

Тя сънливо се изправи, а той я проследи с поглед как заобиколи храстите с орлови нокти и изкачи стъпалата на терасата. Изчака известно време и като чу, че вратата се затваря след нея, обърна глава към Шамир. Черната й коса се бе разпиляла около главата й, очите й бяха затворени, а широките й пълни устни — леко разтворени. В розовата светлина на залязващото слънце кожата й грееше като загасващ въглен.

Като се подпря на лакът, Пол протегна ръка и погали плоския й корем. Клепките й се раздвижиха, с което му загатна, че е будна, а той се усмихна и плъзна ръка сред черните косми между краката й. Тя вдигна коляно, после го отпусна настрани, а той опипа влажната плът, галейки я с кръгови движения, и наведе глава към втвърдените й пъпки.

Ръката й намери пениса му и го хвана здраво, но нежно. Той я остави да го масажира известно време, докато се втвърди достатъчно. Тогава отдръпна ръката й и легна върху нея, подпрян на двете си ръце. След като дългите й крака обвиха кръста му, той бавно се отпусна върху нея. Тя леко изпъшка, когато телата им се съединиха. Тогава очите й се отвориха и тя се взря в неговите. Той изчака тя да се усмихне, отдръпна се и отново влезе в нея. Устните му се сляха с нейните и той пъхна език в устата й, докато въртеше задните си части така, както тя желаеше.

 

 

Грил ресторантът на покрива на хотел „Париж“ беше вече отворен, когато те пристигнаха. Небето беше тъмно, звездите блестяха, а миризмата на прясна риба, която се печеше на скара с дървени въглища, се смесваше с тежкия аромат на парфюмирани тела. Компанията на Мадлен пристигна последна. Другите вече бяха седнали край масата за дванайсет души, разположена край огромните прозорци, откъдето се виждаше Ривиерата. Но този път великолепната гледка не привличаше погледите. Шумът около масата бе голям. Едва когато се настаниха, Мадлен откри, че Енрико Тарало седеше наблизо сам на една маса.

— Казват, че смъртта на жена му е била голям удар за него — каза й едно от момичетата. — На яхтата си е от няколко дни и не иска да разговаря с никого.

— Наистина го съжалявам — обади се друга. — Изглежда толкова тъжен. Чудя се къде ли са децата му?

— Сигурно при баба си. Тя е една от най-богатите жени в Италия, а той е неин наследник.

— Някога виждали ли сте жена му? — попита Шамир.

— Неописуемо обикновена.

— И неописуемо богата, поне семейството й. Чудя се дали за това се е оженил за нея. В Италия си падат по такива бракове. Нали разбирате, нагласени женитби. Но сега, след като се е отървал от жена си, умира за малко слава. Смятате ли, че имам някакъв шанс? — запита Софи — една от последните придобивки на Диъдри, която я изгледа с явно негодувание. — Е — продължи Софи намусено, — иначе какво ще прави на подобно място?

— Гледа си работата човекът — отвърна остро един фотограф.

Обаче разговорът не свърши дотук и веднага стана ясно, че Софи само е дала гласност на онова, което си мислеха всички момичета.

 

 

Мадлен бе необичайно мълчалива и Пол забеляза как непрекъснато гледа в посока към Тарало. Пол седеше между Шамир и Диъдри, която бе начело на масата, а Мадлен се падаше срещу него, точно до Софи. Двете не хранеха никаква симпатия една към друга и той недоумяваше как Мадлен не се опитва да флиртува с Тарало само за да дразни Софи. Тя не само че не флиртуваше, а като че се опитваше да покаже съчувствието си към него, което едновременно го изненада и ядоса. Той самият започна да изучава автомобилиста, премервайки го като възможен съперник, но му беше трудно да го възприеме сериозно. Макар че Енрико беше седнал, личеше си, че е по-нисък от Мадлен поне с три сантиметра, косата му бе започнала да оредява и макар и да не бе непременно хилав, едва ли човек би могъл да го определи като мускулест. Независимо от това Мадлен демонстрираше явен интерес към него и когато Шамир плъзна ръка по бедрото му, той раздразнено я отмести.

Самият Енрико напълно съзнаваше интереса, който предизвиква, особено у Мадлен — единствената от компанията, която разпозна, освен Пол. Той нито отвръщаше, нито окуражаваше вниманието й, а се взираше в пространството през нея. Но вътрешно беснееше. Ненавиждаше празноглави и повърхностни жени като Мадлен Дийкън. Подобна хубост се превръщаше в грозота, когато се парадираше с нея. Стана му неприятно от гледката, която Мадлен му разкри, като кръстоса краката си — през цепката на роклята й се виждаше всичко. Липсата й на бельо го отврати. Тя да не би да имаше намерение да го възбужда, след като знаеше много добре, че жена му е умряла преди по-малко от две седмици? Не можа да издържи повече и извика келнера.

Мадлен го чу как отказва вечерята си и го видя да се изправя.

— Да не би скръбта да му пречи на апетита? — отбеляза едно от момичетата в другия край на масата.

— Не, ядоса се — тихо отвърна Мадлен. — Зяпахме го като животно в зоологическа градина.

— Това се отнася най-вече за теб — присмя й се Софи.

Мадлен се стресна. Виждайки позата си, тя установи, че е по-виновна от останалите. Злобният поглед, който Енрико отправи към нея, когато напускаше ресторанта, я накара да се изчерви от неудобство. Тя наведе глава и усети, че ще заплаче. Пол стана от стола си, изведе я от ресторанта и я поведе към една ниша до асансьорите.

— Какво има? — прошепна той и сложи ръце на раменете й.

— Не знам — отвърна тя, опитвайки се да преглътне сълзите. — Просто ми стана мъчно за него. Изглеждаше толкова самотен и толкова тъжен.

— Затова ли плачеш?

Тя успя да поеме дълбоко въздух.

— Не знам. Не, всъщност не. Заради Мариан, но знам, че не искаш да говорим за нея.

— Мади, откакто е дошла в „Плаза“, почти за нищо друго не говорим, освен за нея.

Тя кимна и като обви врата му с ръце, вдигна устните си към неговите.

— Готова ли си да влезем вътре? — каза той, като се отдръпна.

— Мисля, че да.

Мадлен пъхна ръката си в неговата и се остави Пол да я отведе обратно в ресторанта.

— Пол? — обърна се тя към него, като минаваха през вратата. — Познаваш ли Енрико Тарало?

Тя усети как ръката му стисна по-силно пръстите й и се извърна.

— Не — отвърна той искрено, — но се сещам за един, който го познава.

 

 

Щом Енрико се върна в стаята си, легна на леглото. Вече съжаляваше за погледа, който хвърли на момичето. Сигурно не е искало да събуди лоши мисли у него, но с гледката на краката си и с търсещия си поглед като че му се подиграваше. Да, още сутринта, докато стоеше на палубата на „Розария“, а пред очите му в далечината като мираж в маранята се издигаше огромната цитадела на Монако, си каза, че не бива да ходи на подобно място. Но ето че направи грешка и това още повече го ядоса.

След погребението напусна дома си и отнесе мъката си в морето. Крещеше срещу несправедливостта на ранната й смърт, думите му заглъхваха в пространството, а загубата така го притискаше, сякаш щеше да го задуши. Никой мъж не би желал да има свидетели на такова страдание като неговото. Спомените го измъчваха и още повече задълбочаваха болката му. Упрекваше се, че е можел да направи толкова много неща.

Мина доста време, преди да стане от леглото. Сърцето му беше като някакъв разпределителен център, който разпращаше болката в различни части на тялото му. Струваше му се невъзможно някога да секне.

Весел смях и женски викове го привлякоха към прозореца. Видя момичето Дийкън и компанията й да напускат хотела. Неочаквано се зарадва на злобния поглед, който й беше хвърлил. Надяваше се да я е наранил.

Когато се обърна пак към стаята, стори му се, че лицето на Розария го наблюдава от рамката до леглото. Тя като че ли се смееше, развеселена от озлоблението му. Неохотно, той също се усмихна. Започваше да се задълбочава в неща, които бяха без значение.

Когато по телефона се свърза с дома си в Тоскана му казаха, че Силвестра и синовете му вече били на път за Сардиния. Затова той се обади на екипажа на „Розария“ и съобщи, че на следващия ден ще отплуват за Ница, а на по-следващия — ще се отправят към Сардиния, където щеше да сложи край на горчивата си скръб и да се приобщи към онези, които обичаше.

Обичните му! Изпитваше вина към тях. Пред очите му се появи образът на брат му Арсенио. Правата гарвановочерна коса, която решеше зад ушите си, раздалечените кафяви очи, типичният флорентински нос и усмихнатата му уста. Нали заради красотата си се бе отрекъл от семейството си?! Енрико се извърна, сякаш за да отговори на обвиняващия го вътрешен глас. Обичаше Арсенио повече от всички. Какво не би направил за доброто на брат си! Оправданията му бяха неубедителни и знаеше, че приближава денят, когато трябва да си даде сметка какво бяха направили двамата с Арсенио, а след като вече я нямаше и Розария, за да защитава Серджо Рамбалди — какво би сторил и самият той.

Беше рожденият ден на Мадлен. Сутринта на закуската с шампанско тя получи картички и подаръци от Диъдри и Шамир, а когато пристигна на пристанището, където щяха да снимат през деня, служителите на Пирели и фотографите й поднесоха екзотично бельо заедно с някакъв кактус с мръсна форма.

— Много смешно — отбеляза тя и ощипа Шамир, която се смееше толкова силно, че чак се задави.

Сега беше горе в стаята си и се обличаше за вечерята, която Диъдри даваше в нейна чест. Облегна се на края на леглото и започна да маже краката си с тоалетно мляко от серията „Погледът“. Мислеше не за празненството или за изненадата, която й бе приготвил Пол, а за Енрико Тарало. Следобеда пак го бе зърнала, застанал на пристана, до яхтата си. Изпита същото съчувствие към него както предната вечер. Импулсивно й се прииска да отиде при него и да го покани на партито вечерта, но си спомни не само погледът, който й хвърли Енрико, но и начинът, по който Пол реагира на интереса й към него.

Мадлен изпъна първо единия си крак, после — другия, а след това дръпна високо чорапогащите в телесен цвят. Пол я наблюдаваше. Слабата светлина падаше като ореол около русата глава на Мадлен и придаваше на кожата й меден оттенък. Изглеждаше много красива.

— Обичам те — каза той.

Незабелязала, че той я наблюдава, Мадлен се сепна, а после се усмихна и го погледна — снежнобялата риза бе затъкната в черните панталони на вечерния му костюм, а папийонката висеше незавързана около яката му. Тя се изправи, доближи се до него, обгърна го с ръце, а той плъзна ръка по гърба й, привлече я по-плътно до себе си и леко я целуна.

Тя се отдръпна, но той все още я държеше и се вглеждаше дълбоко в очите й.

— Няма ли да ми кажеш, че ме обичаш? — промълви той.

— Обичам те — изрече тя и се засмя.

Тя облегна глава на рамото му, тъй като не искаше той да забележи сълзите, появили се в очите й. Дори и да можеше да изкаже с думи онова, което чувства, би го запазила в тайна, тъй като щеше да го ядоса. Наистина изглеждаше нелепо да копнее за Мариан, когато бе постигнала толкова много. Но известността и славата не се оказаха онова, което тя очакваше. Като че ли за хората само лицето и тялото й бяха важни, никой не се интересуваше какво мисли или чувства. Целият й живот бе описан във вестниците, списанията и по телевизията, но никой и не подозираше какъв страх я обхващаше всеки ден, че нещо ще се случи, което ще разруши живота й, че Пол ще я напусне. А той беше всичко, което имаше. Само той знаеше какво бе направила, колко жестоко се бе отнесла със семейството си и въпреки това продължаваше да я желае. Но докога? Докато свърши и новата си книга ли? Не можеше да понесе тая мисъл, защото той беше единственият, който й предлагаше закрила, който й даваше чувство за значимост, докато всички, сигурна бе в това, й се присмиваха зад гърба й. Ако той я напуснеше, знаеше, че няма да може да оцелее, защото след онова, което стори на Мариан, нямаше къде да отиде и към кого да се обърне. Ужасът от тази констатация като че изведнъж изцеди силите от тялото й и тя се притисна към него, за да не падне.

Пол я хвана за ръката и я отведе до леглото. Тя си помисли, че иска да я люби, но той седна до нея и я обърна така, че да може да го гледа.

— Искам да поговорим, Мади — каза той.

От сериозното му изражение като че вътрешностите й се свиха от страх. Дали сега няма да й съобщи, че всичко е свършило? Че е сгрешил и че не я обича? Но нали само преди малко й бе казал, че я обича, тогава какво я кара да мисли така?

— За какво? — попита тя тихо.

— За доверието — отговори той. — Искам да ми вярваш. Знам, ще кажеш, че имаш доверие в мен, но всъщност нямаш. Когато не се държа добре с теб, имаш достатъчно основания за недоверие, но ще ти доверя неща, които не знаеш за мен.

Тя наклони глава и го изгледа с любопитство. Трепетната усмивка, с която се опита да скрие объркването си дълбоко го трогна. Беше като дете, изправено пред жестокия си родител — независимо как постъпва той, детето го обича.

Той се изправи и отиде до прозореца. Беше се стъмнило и скоро трябваше да слязат за вечеря. Но той искаше да й го съобщи сега. Беше измислил как да го направи, дори го бе репетирал. Искаше тя да му вярва — това бе задължително. Не само заради онова, което се готвеше да направи, но и заради последствията. Напрегна се, тъй като усети любовта в себе си като физическа сила, която изтиква на преден план анормалността му и я подчертава в целия й отвратителен вид. Изведнъж усети, че му се вие свят и че губи увереност, че няма да успее да й каже, каквото бе решил, осъзнаваше, че желанието му да се откъсне от нея бе подкопано от любовта. Не можеше да овладее разнопосочните си намерения. Тогава пое дълбоко острия средиземноморски въздух и като пъхна ръце в джобовете си, завъртя се и седна на перваза на прозореца.

— Твоите пари свършиха, Мади — съобщи й той. — Нищо не остана от тях.

Тя примигна, но все още се усмихваше, сякаш очакваше да й каже, че се шегува.

— Всъщност — продължи той — три четвърти милион лири свършиха преди известно време.

Усмивката й се смрази. Изчакваше Пол да се засмее, но той я гледаше втренчено и така я караше да му повярва.

— Искаш да кажеш, че имаме дългове ли? — засмя се тя смутено.

Той се усмихна и поклати глава.

— Не, скъпа моя, това означава само, че сега живеем от мои средства. Но това не са парите, които получих за книгата.

— Тогава откъде… — започна тя.

— Аз съм богат, Мадлен. Винаги съм бил. Имението ми е на стойност повече от десет милиона лири, а личното ми състояние е около пет. Причината да не ти кажа досега е, че исках да те наблюдавам, да видя как ще използваш парите, които открадна от Мариан, и колко ниско ще паднеш в желанието си да постигнеш успех и за двама ни. Знам, че не е приятно да се чуе подобно нещо, не се гордея с онова, което направих, но ако не съм честен с теб докрай, не мога да очаквам да имаш доверие в мен. Отнасях се лошо с теб и макар да знаеш защо го правя, това не улеснява нещата за нито един от нас. Но на всичко това ще се сложи край, Мади. Никакви лъжи повече, никакви хитрини. Обичам те, не искам отново да те наранявам, но трябва да знаеш, че нямам повече намерение да плащам на Диъдри за кариерата ти, което правя, откакто парите ти свършиха. Убеден съм, че ако желаеш, можеш да продължиш да го правиш въз основа на досегашните си заслуги.

Тя се бе втренчила в него и той разбра, че казаното й бе дошло твърде много, за да може да го проумее.

Въпреки това той продължи:

— Сега къщата е на мое име, както и колите. Сметката ти в банката е приключена.

— Искаш да кажеш, че съм разорена?

Той се засмя.

— Излиза, че е така. Но аз не съм разорен и само това има значение, нали?

Тя поклати объркано глава.

— Сигурно.

Той отиде до леглото и я прегърна.

— Толкова лошо ли е да зависиш от мен? — усмихна й се той.

Дълго време Мадлен мълчеше. Пол я наблюдаваше, опитвайки се да прочете мислите й по израза на лицето. Най-накрая тя каза:

— Мисля, че разбирам. Каза ми, че съм разорена, и веднага след това — че ти си богат. Значи не си искал да ме изплашиш даже и за миг или да си помисля, че скъсваме.

— Точно така — потвърди той и я погали по косата. Не се изненада от склонността й да мисли само за практичната страна на положението. Силните чувства, върху които той градеше манипулацията, и сложните ходове на измяната му бяха извън нейните възможности.

Тя вдигна очи към него, лицето й бе озарено от дълбока обич. Хвана ръцете му и ги доближи до устните си.

— Пол, толкова те обичам, че бих желала да можех да го изразя с думи.

Той се усмихна.

— Не се и опитвай, скъпа моя. Любовта стига.

Ръцете й изглеждаха толкова крехки в неговите, че единственото желание, което му идваше на ум, беше да ги прекърши. Той отмести очи, задавен от нечестивото желание да я нарани, да руши. Когато любовта му надделя, се отпусна.

— И ти ме обичаш, макар че единственото, което ми остава, е тялото и красотата ми, нали? — попита тя.

— Това е повече от достатъчно. И след като тази вечер нямаш и пени, нито пък някаква възможност да получиш пари, скоро ще уредим и този въпрос. Междувременно си на мое разположение.

Тя се изкикоти.

— Но аз бих могла да те накарам да плащаш за онова, което точно сега имаш на ум. Освен това имам нужда от пари.

— А тези — каза той, като хвана гърдите й, — вече ми струват по няколко хиляди едната. Затова смятам, че ми дължиш поне къщата, нали?

Тя се забави малко и след това попита:

— Наистина ли съм похарчила толкова пари?

Той кимна.

— Почти два милиона.

— Колко?

Той знаеше, че би могъл да замаже очите й, като преувеличи цифрите, макар истината да бе, че още с покупката на къщата и на двете коли, което представляваше около половин милион, тя бе надхвърлила сумата, спечена от лотарията. Но това, както и новината за смъртта на леля й, можеше да почака. Беше стигнал до последната глава — и в преносен, и в буквален смисъл, и книгата, която завършваше, щеше да му е последна. След това искаше да посвети живота си на обичта си към Мадлен — без никакви измами повече, без душевни травми и грубости.

Той се засмя.

— Смятам, че Диъдри по-добре би могла да отговори на този въпрос от мен. Но тя ти помогна да постигнеш всичко, което желаеше. Искам само да забравиш Мариан и всичко друго от предишния си живот и да искаш само мен.

— Искам те — прошепна тя.

— Вярваш ли ми?

— Да — отговори Мадлен със затворени очи. — Вярвам ти.

 

 

Нощният въздух бе изпълнен със съскащото свирене на цикадите, а в далечината се чуваше лекият плясък на вълните, които се разбиваха в скалите, преди подводното течение да ги изсмуче отново. От съседната стая се чуваше разговор, а тук — в трапезарията, се носеха романтичните мелодии на Рахманинов. На всяко място на дългата дъбова маса беше поставена по една червена салфетка, сребърни прибори и кристални чаши, отразяващи примигващата светлина от свещите, а отвън — на терасата, нанизи от разноцветни лампички се люлееха на вятъра. Диъдри огледа критично навсякъде, преди да кимне на Женевиев да покани компанията от двайсет гости.

Щом Мадлен седна начело на масата, фотографите извадиха камерите си и тя и Пол се усмихнаха един на друг. По молба на Серджо Диъдри бе платила колосална сума, за да може празненството по случай рождения ден, макар и с малко гости, да може да попадне ако не на първите страници, то поне във всички клюкарски колони на вестниците по целия свят. Рекламата на Мадлен трябваше да продължи до последния момент — така беше заявил Серджо.

Преди да поднесат десерта, Диъдри направи знак на Дарио. След малко той излезе незабелязано от стаята и я последва в коридора. Тя го наблюдаваше как върви срещу нея — слаб мъж с гладко лице и огромни кафяви очи. Познаваше го от седем години, но след като бе открила, че членува в Бърлогата на Серджо, той започна да се държи с нея като с непознат.

— Говори ли със Серджо? — попита тя, когато той се приближи.

— Снощи всички се сърбаха в Бърлогата — отвърна той. — Разговарях с него след това.

— Добре, какво каза той? — поинтересува се тя, опитвайки се безуспешно да скрие раздразнението си.

Дарио я изгледа изпитателно и й се стори, че в очите му забелязва искра на презрение.

— Иска я скоро, Диъдри, по-рано, отколкото смяташ.

Диъдри побледня.

— Кога?

— След три седмици.

Тя онемя.

— Беше казал, че са изникнали усложнения… но толкова скоро… Какво става, Дарио? Моля те, кажи ми.

От дълго време Дарио подозираше, че Диъдри не знае нищо за връзката на Серджо със семейство Тарало и това сега се потвърди. Той сви рамене.

— Знаеш, че не мога да ти кажа, Диъдри. Серджо желае така.

Тя кимна и трудно преглътна неприятното чувство, че я държат настрана, но знаеше, че не бива да насилва Дарио. Отново го погледна и изведнъж й се прииска да го попита за Оливия. Но когато непроницаемото му италианско лице омекна от съжаление, тя разбра, че е прочел мислите й.

— Не мога да ти кажа нищо — рече той и поклати глава. — Но ти обещавам, че един ден ще ги видиш и двете. Сега трябва да направиш плановете така, че след три седмици Мадлен да бъде в Италия. Ще успееш ли?

Тонът му не беше заплашителен, тъй като нямаше нужда от заплахи. Той знаеше, че Диъдри обича Серджо може би повече от самия живот и че няма да стори нищо, с което да заложи на карта съвместното им бъдеще. Обаче ако в някой момент се окажеше, че няма да изпълни поетото обещание, тогава той — Дарио, трябваше да я убие. Серджо му бе дал такава инструкция предната вечер — тя знаеше твърде много, а тъкмо сега не можеха да рискуват да изгубят всичко.

— Да, мога да го наглася — отговори Диъдри. Не показа, че се бои, тъй като дълбоко в непроницаемите му черни очи прочете непонятни тъмни намерения. — Хайде, ела — усмихна се тя и го хвана за ръка, — време е за тортата.

Гостите се забавляваха чудесно. Диъдри се зарадва заради Мадлен и се усмихна, когато погледите им се срещнаха. Преди малко Мадлен й прошепна за изненадата на Пол, но отказа да каже повече, защото Пол искал сам да я обяви. Сигурна, че са определили дата за сватбата, Диъдри вече си представяше как конфетите се пръскат около лицето на Мадлен. Не искаше да се замисля повече, затова плесна с ръце и покани всички да я последват на терасата.

Франсоа — братът на Женевиев — вече бе там и пълнеше чашите с шампанско, а щом всички се събраха, Женевиев и приятелката й, следвани от две местни момчета — едното с тромпет, а другото с барабан, излязоха от кухнята, понесли тортата със запалени свещи. Всички запяха „Честит рожден ден“, после Диъдри помоли за тишина и Пол пристъпи напред.

С усмивка на уста той изчака, докато всички замлъкнат, вдигна чашата си, изгледа всекиго поотделно и каза:

— Всички знаете, че имам изненада за Мадлен. Тя смята, че вече я знае, но всъщност не е така. Мадлен, бих искал ти да си първата, която ще ни поздрави. Поисках ръката на Шамир и тя даде съгласието си.

Присъстващите се заковаха на местата си, усмивките им се изпариха. Всички погледи се отправиха към Мадлен. Тя бе твърде смаяна, за да помръдне. Само се взираше в Пол, а той, все още усмихнат, протегна ръка към Шамир. Мълчанието продължи непоносимо дълго. Изведнъж чашата на Мадлен се изплъзна от пръстите й, падна и се счупи върху плочите. Едва тогава тя се раздвижи и то толкова бързо, че никой не успя да я спре. Сребристата й рокля просветна в тъмнината, когато пресече градината, и потъна в черните сенки на овощната градина. От другата страна на терасата Диъдри се спусна след нея и се сблъска с няколко души, за да мине по стъпалата. Но докато стигне старата дървена порта и излезе на тесния планински път, Мадлен бе изчезнала.