Сюзън Луис
Ограбен живот (21)

Двайсета глава

Всички бяха въодушевени. Изпреварваха плана си, а прословутите снимки с крана бяха готови. Бронуен и Дебора Формън написаха няколко отлични сцени за Италия, които щяха да вървят с подготвените от Мариан. Изглеждаше, че ще се справят и с бюджета.

Стефани беше в офиса на продукцията на четиринайсетия етаж на хотел „Дорсет“. Бе останала сама, докато другите закусваха. Направи гримаса към празните кутии от бира, останали от предната вечер, и се замисли за любовните връзки, които се породиха в екипа. Доколкото й беше известно, Хейзъл все още беше с Боб Феърли, докато Рори и Уди систематически си проправяха път през целия женски състав на екипа. Франц правеше същото с мъжете, но не с такъв успех като Уди и Рори. Все пак, каквото и да правеха, това не бе нейна грижа, стига сутрин да се измъкваха навреме от леглата. Имаха свободата да се забавляват както си искат.

Стана от стола и отиде да отвори френския прозорец. Познатата нюйоркска утринна глъчка се издигна до кресчендо, когато Стефани излезе на терасата. Премиерата на филма на Майкъл Дъглас „Черен дъжд“ бе предната вечер и Матю бе придружил Мариан. Франк и Грейс Хейстингс ги бяха поканили. Стефани не беше сигурна дали изборът на Мариан беше на Грейс, или на Матю, но това почти нямаше значение. Не, не беше вярно — имаше. Мисълта за Мариан и Матю й се струваше като кошмар. Въпреки че Матю поиска ръката й, тя все още не можеше да се отърси от ревността си. Много добре си даваше сметка колко опасно се отразяваше тя на отношенията им, но явно не можеше да се владее.

Погледна часовника си. Екипът щеше да тръгне след десет минути, а тя искаше да говори с Матю преди това.

Долу, в ресторанта, от масата, край която седеше с Хейзъл и Джоузи, Мариан наблюдаваше Матю. Той и Боб Феърли слушаха внимателно Кристина Ханкок, която жестикулираше и загрозяваше красивото си лице, като се мръщеше и се смееше престорено. Явно, че обсъждаха характера на Оливия. Мариан знаеше, че никой, ама буквално никой не бива да прекъсва режисьора, когато той говори с артист. А тя наистина искаше да поприказва с него, преди да е тръгнал на снимки.

Предния ден тя и Стефани се върнаха следобед в хотела, после Стефани отиде на среща с адвокатите на Франк и остави Мариан сама в офиса на продукцията да си мисли за разговора с Грейс. Но вместо това тя се върна към мисълта за Оливия и постепенно в съзнанието й започнаха да се оформят идеи за края на филма. А когато Грейс се обади в пет часа и я покани на филмовата премиера, тя разбра, че ще прекара вечерта с Матю, и това й се стори като подарък от съдбата. Но „Черен дъжд“ не беше идеалният фон, на който да сподели идеите си с него, затова се надяваше, че вечерта, когато се върнат в хотела, ще пийнат по нещо заедно. Но щом влязоха във фоайето, видяха, че Стефани ги чака, и погледът, който й хвърли, подсказа на Мариан, че е по-добре направо да отиде и да си легне.

Най-накрая Кристина Ханкок се изправи, за да тръгне, а Мариан отиде при Матю и го попита дали може да му каже нещо.

— Разбира се, седни — каза той и тя с радост забеляза, че не изглеждаше толкова разсеян, както напоследък. Пронизващият му поглед бе омекнал от нежност, което я накара да се изчерви. Усмихнат, Матю погали бузата й с опакото на ръката си. — Какво има?

Мариан изгледа Боб и Матю кимна на оператора, който вежливо се оттегли. Но времето й стигна да му каже само, че й е хрумнала идея, защото Уди ги прекъсна. Тя се опита да си придаде заинтересован вид, докато говореха за мъртви точки и други неща, които не разбираше, но минутите летяха и тя не успя да му каже нищо, преди Матю да тръгне.

— Довечера на спокойно — каза той, когато излизаха от трапезарията. Стефани вървеше срещу тях и той й махна с ръка. Като се обърна леко към Мариан, той каза: — Ще те намеря в стаята ти. — Усмихна се и макар че очите му гледаха дяволито както винаги, той го изрече тихо, като намек, че срещата ще бъде интимна.

Това бе повече, отколкото тя се бе надявала.

Денят, прекаран главно в „Дорсет“, сякаш се проточи безкрайно, докато изчакваше да стане седем часа.

В седем и половина него още го нямаше. Опитвайки се да не му се сърди, Мариан отиде до конферентната зала, където гледаха заснетия материал. Вратата се отвори и Боб Феърли и Стефани излязоха в коридора. Стефани бързо хвърли поглед над рамото си и веднага затвори вратата.

— Ако бях на твое място, въобще нямаше да се мяркам тук — прошепна й тя.

— Търсех Матю — възрази Мариан. Нямаше какво да крие — искаше да говори за „Изчезването“ с него.

— Казах ти — сряза я Стефани. — Ако Матю те види…

Тя млъкна, тъй като вратата се отвори и Матю излезе.

Мариан грейна, но думите замряха в гърлото й, щом видя израза на лицето му.

— Махни ми се от очите — смъмри той Стефани и след като нито една от двете не мръдна, той се разкрещя.

Стефани хвана Мариан за рамото и я дръпна обратно по коридора. Мариан се разтрепери.

— Защо? Какво съм направила?

Пръстите на Стефани се впиваха в ръката й и тя се опита да се отскубне.

— Провалила си кадъра, ето какво — изсъска Стефани.

— Аз? — недоумението на Мариан бе по-силно и от уплахата й.

Вратите на асансьора се отвориха и Стефани я бутна вътре.

— Ти — каза тя. — Оня с крана — явяваш се в него. Най-накрая, когато камерата се приближава до прозореца на спалнята, се вижда твоето отражение в огледалото пред някакъв гардероб. Какво, по дяволите, си правила там?

Мариан почувства как изстива. Спомни си как се върна да затвори вратата на гардероба.

Стефани я остави пред стаята й, нареди й да не мърда оттам и пак се върна да намери Матю.

Когато един час по-късно някой почука на вратата, тя нямаше никакво желание да отвори. След като й прималя от собствената й страхливост, събра сили да стане от леглото. Беше Джоузи.

— Наистина си го провалила — заяви секретарката на продукцията, като остави чинията със сандвичи на нощното й шкафче. — Стефани ме накара да ти ги донеса, тъй като е по-добре да не слизаш за вечеря.

Мъката на Мариан бе изписана върху лицето й. Значи всички знаят. Всички говорят за нея и я ненавиждат.

— Мислиш ли, че ще ме уволнят? — попита тихо.

Джоузи сви рамене.

— Кой знае? Но ако бях на твое място, каквото и да се случи, бих се държала настрани от Матю.

— Какво ще направят с кадъра?

— Боб отиде до лабораторията и ги накара да проявят целия заснет материал. Хейзъл и Уди изучават календара, за да видят дали няма някаква възможност да го повторят.

— Да го преснемат?

— А ти какво очакваш? Нали не трябва да се виждаш? За бога, Мариан, какво ти стана тогава? Всички знаеха къде ще е камерата, когато свършва кадърът, а ти защо си била там?

Мариан само я погледна.

— Толкова виновна се чувствам, че каквото и да кажеш, няма да ми стане по-зле, Джоузи.

— Предполагам. Е, трябва да довърша плана за утре, затова те оставям със сандвичите.

Когато на сутринта се появи с пепеляво лице в залата за закуска, ужасно мълчание прекъсна сутрешната глъчка. Бронуен веднага стана от стола си и всички от екипа видяха как хвана Мариан за ръка и я заведе до масата си.

Бронуен помоли келнера да донесе още кафе, а после се обърна към Мариан.

— Тежка нощ, а, скъпа?

Мариан кимна, а Бронуен стисна ръката й.

— Все пак това е само филм, малката. Не е дошъл краят на света.

— Знам, но така ми се струва. Къде е Матю?

— Остави го Матю. Той е голям мъж, ще се оправи. — Тя вдигна очи и като проследи погледа й, Мариан видя, че Стефани се е насочила към тях. Седна при тях и се обърна към Мариан.

— Снощи щях да дойда да те видя, но докато се оправят нещата, стана късно. — Кафе, моля — обърна се тя към келнера, — и препечена филия.

— Стефани… — започна Мариан.

Стефани поклати глава.

— Знам какво ще ми кажеш, но по-добре го запази за Матю.

— Още ли е сърдит?

Стефани кимна.

— Боя се, че да. Изглежда има други снимки, които можем да използваме, но Матю не е много склонен. Почти до сутринта сме се карали. Той отказва да разбере, че крановете са на път обратно към Калифорния, а освен това нямаме време да повторим кадъра.

Мариан сведе очи към чашата си. Нямаше какво да каже.

Когато след няколко минути влезе Матю, той седна на тяхната маса. Изражението му все още беше буреносно. Дори не погледна Мариан. Тя усещаше как очите на всички са вторачени в тях.

Пое дълбоко дъх.

— Матю — започна тя.

Той вдигна очи от листа за менюто, но тя само поклати глава и не можа да продължи.

Келнерът донесе поръчката му. Като се облегна с лакти на масата, Матю я фиксира с непроницаем поглед.

— Съжаляваш, предполагам. Но не повече от мен. Не ме интересува как се е случило. Само искам да ти кажа въобще да не се приближаваш до снимачната площадка, ясно ли е?

Мариан се разтрепери, готова да заплаче, но неочаквано Бронуен се изправи.

— Мариан, ела да ми помогнеш с багажа.

Мариан с благодарност стана. С очи, вперени в гърба на Бронуен, тя излезе от залата.

— Защо си стягаш багажа? — попита тя Бронуен, като влязоха в стаята й.

— Засега тук си свърших работата, затова отивам за няколко дни при мъжа си. Липсва ми — засмя се тя.

— Блазе ти — каза Мариан. — Може и аз да дойда със същия самолет.

— Защо? Остават ти още десет дни.

— Смятам, че ще е по-добре да се прибера вкъщи — изрече Мариан.

— Не! — енергично възрази Бронуен. — Направила си грешка, но ако избягаш, няма да бъдеш Мариан, която познавам. Това е неприятна случайност, всички знаем, че…

— Матю като че ли не мисли така.

— Защото е безразсъден. Никой не влиза в кадър нарочно, много добре го знае и скоро ще го проумее.

Мариан се взря в нея, бялата й кожа се покри с червени петна от нерви. Лицето на Бронуен омекна.

— Скъпа, не мисли, че не разбирам. Още не ти е минала болката, нали? Все още си влюбена в него.

Мариан сведе поглед към ръцете си, а Бронуен я прегърна.

— Ще се оправиш, малката ми. Помни думите ми, след няколко дни ще се смееш, като се сетиш за тоя случай.

— Ако Стефани ме уволни, няма да се смея.

— Ако Стефани те уволни, и аз имам какво да кажа. Но тя няма да го направи. Съмнявам се дали въобще й е хрумвало подобно нещо.

— Обзалагам се, че е хрумнало на Матю.

Бронуен се засмя.

— Не искам да те лъжа. Сигурно. Но той няма да го направи. Освен всичко друго… — Бронуен спря, а Мариан я погледна в очите.

— Какво? — прошепна тя.

Бронуен поклати глава.

— Нищо. Ами щях да кажа, че освен всичко друго той много те обича, но не би искал ти да го приемаш погрешно.

— Не се безпокой, след погледа, който ми хвърли снощи, съм съвсем сигурна какво мисли за мен. Давам си сметка и че в думите му съм търсила много повече, отколкото е съществувало. Бог е свидетел, че аз се опитвах да се овладея, но е толкова трудно, Бронуен. Затова се мразя, особено след всичко, което Стефани направи за мен. Излиза толкова нелоялно, толкова ужасно предателско.

 

 

Завит само с хавлиена кърпа около кръста, Пол излезе от спалнята на луксозния апартамент в нюйоркския хотел „Плаза“ и влезе в салона. Камериерките почистваха остатъците от обяда. Няколко журналисти бяха останали и продължаваха да разговарят с Мадлен. Приближи се до огледалото, среса влажната си коса, но оттам наблюдаваше отражението на Мадлен.

Чудеше се какво ли ще каже Диъдри на това, че Мадлен пред очите на природозащитниците си купи бялото самурено палто, с което бе облечена на обяда. Тогава той седеше кротко на дивана и я наблюдаваше как бодва от салатата си и със светнали очи гледа представителите на пресата. Знаеше, че под палтото не носи нищо. Но сега вече всички го разбраха. Последната снимка, на която позираха, беше за американското списание „Плейбой“. Там тя беше с разтворено палто, а неговата ръка бе на гърдата й.

В момента вниманието към тях бе насочено главно във връзка с публикацията на новата му книга. Отношенията им, естествено, нямаха никаква връзка с това, но всеки искаше да ги види заедно. Същото стана и когато книгата му излезе в Англия. Той не се оплакваше, тъй като рекламата, която се разгаряше, щеше да отведе книгата му в списъка на бестселърите. Сутринта правиха интервю за телевизията, а след това присъстваха на парти, за да отпразнуват появата на книгата му в Америка. На следващия ден снимките им щяха да се появят във всеки нюйоркски вестник.

Пол се забавляваше — колко малко бе необходимо, за да се възбуди интересът на публиката — две красиви лица, демонстрирана сексуалност и това явно стигаше, за да получат любовта на обществото. Явно, че постиженията не се брояха за нищо, защото, честно казано, какво толкова ценно бяха постигнали: поглед, изпълнен с копнеж, благодарение на който всякаква луксозна стока намираше много купувачи, и роман, за който дълбоко в сърцето си Пол знаеше, че съвсем не е блестящ. Но хората, пишещи рецензиите, можеха да бъдат купени, както и стана благодарение на умелото общуване на Мадлен с пресата — нещо, за което тя действително заслужаваше отличен. Не дадоха повод за отровни статии, за скандали, завист и какви ли не догадки. Но Пол беше убеден, че рано или късно и това ще дойде. Навсякъде по света е едно и също — изграждаш пиедестал, поставяш върху него обекта си, окичваш го с цялата възможна слава и когато той най-малко очаква, издърпваш пиедестала и го оставяш да се срине колкото е възможно по-позорно. Няма значение дали скандалът е истински, или измислен — благодарение на него вестниците се продават като топъл хляб и това е единственото, към което апетитът на обществото не намалява. Така че и техният ред щеше да дойде и когато това станеше, на Пол щеше да му бъде интересно да види какво ще се случи.

Най-накрая Мадлен затвори вратата след Джей Блекуел от списание „Пийпъл“ и се обърна към него. Хвана яката на палтото с двете си ръце, вдигна я и се сви във великолепната кожа. Пол забеляза колко е възбудена. Погледна часовника си. Три часът. Беше казал на Хари, че ще бъде при него в три и половина, но какво значение имаше, ако закъснее? Единствената причина да отиде, беше да се опита да убеди Хари да стане „жертвата“ на убийството за настоящата му книга. Сигурен беше, че той няма да се съгласи. Тогава ще се откаже от него, тъй като и без това много издатели вече го преследваха.

Извърна се от огледалото и като сви показалец, извика Мадлен при себе си. Тя тръгна бавно, с котешки стъпки, а когато застана пред него, той свали хавлиената кърпа. Тя обви втвърдения му член с дългите си пръсти. Щом започна да мърка, той се облегна назад, като се подпря с лакти на дървената ламперия над камината. Очите й бяха затворени, а сочните й устни — влажни. Тя започна да се трие о него. В този момент я обичаше толкова много, че не можеше да се владее. Понякога се мразеше за това, дори я биеше, но тежестта на разкаянието, което следваше, му идваше твърде много. Знаеше, че рано или късно щеше да приеме поражението си и да признае пред себе си какво точно означава тя за него. Това щеше да сложи край на писането му, както и на всичко друго, което не е свързано с нея.

Неочаквано телефонът иззвъня. Пресегна се към слушалката, но после я пусна върху вилката с похотлива усмивка. Мадлен се отпусна на колене. Екстазът от устните й влудяваше. Отпусна глава назад и усети как се вдървява от коленете нагоре. Хвана лицето й с ръце, изправи я на крака и я целуна. Тя го поведе към дивана, където съблече палтото си, и го бутна по гръб върху възглавниците. Като го възседна, тя се нагласи така, че той да проникне в нея. През цялото време се взираше в очите му.

— Боже! — изохка той, хвана бедрата й с ръце и навлезе в нея.

От дивана се преместиха на пода, а оттам — върху леглото. Желанието им един към друг беше направо неутолимо, докато най-накрая, когато трепетните спазми на върховния момент заглъхнаха, той слезе от нея, легна и се втренчи в тавана. Беше твърде изтощен, за да говори. След известно време тя сложи ръка на бедрото му, а той се обърна към нея. Косата й беше разрошена, а кожата й блестеше от пот. Усмихнат, той се вдигна на лакът, наведе се и я целуна.

— Не знаеш какво правиш с мен — измърмори той.

— Мисля, че знам — отвърна тя с тих смях.

— Не ми се иска да те оставям.

— Но трябва да се видиш с Хари, ако искаш да го убедиш да се заеме с книгата ти.

— Знам. — Пак я целуна. — Нямаш нищо против, че той ме последва в Ню Йорк, нали?

— Защо трябва да имам?

— Само си помислих, след… което направих…

— Шшт, всичко това е минало и ако не изпитваш желание да го повториш, за какво да се безпокоя?

— Няма за какво — каза й той. — Знаеш колко много те обичам, не мога да си представя да спя с друга, а да не говорим за Хари.

— Само това има значение. Ммм, продължавай — прошепна тя, когато той започна да трие пъпката на гърдата й с пръсти.

— Кажи ми, че ме обичаш, Мади.

— Обичам те — прошепна тя, а той се наведе и я целуна продължително.

Докато той се обличаше, тя лежеше върху леглото и го наблюдаваше. Усещаше се по-щастлива от всякога. Бяха толкова близки, тъй свързани, че не можеше да си представи живота без него. Знаеше, че и с него е същото и че по тази причина ходеше с нея навсякъде, дори писането като че ли не му беше вече толкова интересно.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш във Франция веднага след Ню Йорк? — попита тя, докато той пъхаше ризата в панталона си. — Искам да кажа, че напоследък не си имал време да правиш нищо друго.

— Ще пиша там, докато ти и Шамир позирате навън пред камерите. Освен ако ти не искаш да дойда, разбира се.

— Не бъди глупав, естествено, че искам. Не ми е приятно да съм без теб дори и минута и ти много добре знаеш това.

Той се усмихна.

— Тогава какво ще правиш следобед?

— Все ще намеря какво — засмя се тя. — Може да поспя преди партито довечера.

— Хубаво. А сега ще ме изпратиш ли?

Тя стана от леглото и отиде до вратата с него. Все още беше гола и като я взе в прегръдките си, той плъзна ръце по гърба й и притисна бедрата й. Целуна я леко и отвори вратата.

— Утрешния ден ще прекараме заедно — каза той. — Никаква реклама, никакви партита, само ти и аз.

— Купи ми списание „Венити феър“. Шамир е на корицата.

Гледаше го право в лицето и се правеше, че не забелязва двамата носачи, които минаха. Той поклати глава и се засмя. По отношение на ексхибиционизма тя никога нямаше да се промени.

Когато стигна до асансьора, той се обърна, а тя му изпрати въздушна целувка.

— Не забравяй „Венити феър“ — напомни му тя.

— Няма — отвърна тон и знаеше, че като позвъни на Шамир от Хари, тя също щеше да му напомни.

Щом вратите се затвориха, Мадлен изтича обратно в стаята до прозореца. След няколко минути Пол излезе от хотела и тръгна по Пето авеню по посока на „Ъпъл Ийст сайд“. Вече бе завил зад ъгъла, а тя продължаваше да се взира след него, когато телефонът отново звънна.

След половин час Мадлен бе напълно облечена. Сложи си скъсани джинси и бяло горнище, а косата си събра на конска опашка. Ръката й леко трепереше, докато полагаше червилото си, но когато на вратата се почука, изражението й беше безразлично и дори не се обърна, като извика „Влез“.

След като няколко минути стоя безмълвно, Мариан промълви:

— Здрасти, Мади.

Гласът на братовчедка й и нежността в тона й направо я стопиха отвътре.

— Как си? — попита Мариан.

— Добре, добре — успя да изрече Мадлен. Грабна една химикалка и се престори, че преписва нещо от списание. — Какво те води в Ню Йорк?

Мариан започна да й разказва, а Мадлен слушаше и любопитството й толкова се изостри, че се извърна към Мариан. В този момент получи втория шок за деня.

— Господи, кой е поработил върху теб? — каза тя, като прекъсна Мариан, взирайки се недоумяващо в подстриганата коса, в роклята в цвят каки и в отслабналата й фигура.

Мариан самоуверено сви рамене.

— Хейзъл. Тя ни е продуцентски мениджър.

Мадлен направи гримаса, прекоси стаята и седна в един фотьойл. Кръстоса дългите си крака и неуверено огледа братовчедка си. Когато очите й стигнаха до лицето на Мариан, тя веднага отклони поглед.

— Седни, ако желаеш. — Нямаше намерение да прозвучи толкова рязко, но така се получи.

Мариан приседна на края на дивана и остави чантата си върху стъклената масичка. След малко Мадлен пак я погледна и изведнъж й се прииска да прегърне братовчедка си и да й каже колко й е липсвала, но вместо това каза:

— Продължавай, обясняваше ми за филма.

Мариан разказваше, а Мадлен я слушаше с едно ухо.

Обаждането на Мариан по телефона направо я разтърси, но сега, докато я гледаше и слушаше с какво се занимава, почувства, че й идва твърде много, за да го преглътне. Чудеше се какво ли би направил Пол, ако влезеше в момента. Хрумна й, че вместо да се разсърди, би посрещнал любезно Мариан. Дори би могъл да я хареса, както бе разкрасена и отслабнала. Без да иска, изгледа злобно Мариан, а Мариан престана да говори, след като с тъга разбра, че с идването си е направила грешка. Последва неловка пауза, докато и двете се бореха с чувствата, които напираха у тях. Изведнъж отвън прозвуча сирена, последвана от бръмченето на хеликоптер. Неочаквано Мадлен се изправи.

— По телефона ми каза, че искаш да говорим за нещо.

Мариан всъщност не беше решила какво да й каже. Просто беше почувствала, че е време да поговорят с Мадлен, да се опитат да сринат разделящата ги стена. Но как да започне, след като Мадлен се държеше толкова враждебно.

— Влюбих се — изрече тя изненадващо и за себе си.

Мадлен направи учудена физиономия.

— Сериозно? В кого?

— Казва се Матю Корнуол — режисьорът. Нали помниш — живееше в долния апартамент в Бристол.

— В Матю Корнуол! — Мадлен не можеше да проумее дали това не беше третият удар за деня. — Онази вечер се видяхме на едно парти. Не ми спомена нищо за теб.

Мариан пое дъх.

— Знам.

— Все пак не е ли малко стар за теб?

Мариан се изчерви.

— Това няма значение. Но той не отговаря на чувствата ми.

— Не се изненадвам — такъв мъж.

— Така е, но нямаше нужда да го казваш.

Мадлен сви рамене.

— Спа ли с него?

— Не.

— Естествено. Не се безпокой, Пол ми разказа за игричките ви в Бристол. Кога ще проумееш факта, че една девственица никога не може да спечели мъж, а още по-малко да го задържи.

— По този въпрос винаги сме имали различни мнения.

— Не успя да задържиш Пол, нали?

— Не, Мадлен, не успях. — Тонът на Мариан беше многозначителен и Мадлен почувства как се смалява пред стоманения поглед на сивите й очи. Но лицето на Мариан се отпусна. — Не съм дошла тук да говорим за това. Дойдох да поговорим за теб.

— Какво за мен? — попита настръхнала Мадлен.

— За онова, което правиш. Как си?

— Виждала ли си снимките ми по вестниците? Нали знаеш, вече съм доста известна.

Мариан кимна и се усмихна.

— Да, а също и Пол.

Мадлен примигна.

— Винаги съм знаела, че вие двамата ще постигнете успехи — засмя се Мариан, — но никога не съм си представяла, че ще го направите заедно.

Не биваше да го казва, веднага го осъзна, но беше твърде късно и лицето на Мадлен вече беше червено от гняв.

— Ако си дошла тук, за да си отмъщаваш, Мариан, направо го забрави — сряза я тя. — Сега Пол не се интересува от теб, той никога…

— Не! Не, не съм дошла, за да си отмъщавам, Мади. Исках само…

— Да? Какво си искала? Да го откраднеш от мен, както аз…

— Искаше да кажеш, както ти го открадна от мен, нали, Мади? Е, отговорът е — не. Известно време ми беше мъчно за Пол. Както ти казах, сега има нещо друго, макар и да не знам дали то ще има добър край.

— Сигурно не си дошла да разговаряме за това.

Мадлен почти не можеше да повярва на онова, което изрече. В сърцето й много други думи се бореха, за да бъдат изговорени, но ги възпираше тежестта на вината й. Освен това се страхуваше. Боеше се изведнъж Мариан да не обяви, че знае за парите и че ще я изобличи заради измамата.

Сърцето на Мариан се сви. Забеляза, че бариерата, която се бе издигнала между тях, не можеше да се прескочи, но все пак трябваше да опита.

— Липсваше ми, Мади — каза тя. — Мисля си за теб всеки ден и да ти призная, недоумявам защо си тръгна по тоя начин. Бих те разбрала за Пол. Разбираш ли?

— Пощади ме с благородството си! — сряза я Мадлен.

Не искаше да каже точно това, но вината й взе връх. Всъщност искаше да помоли Мариан да й прости и да й каже колко й е липсвала.

— Не се опитвам да бъда благородна — отвърна Мариан, — а само да споделя колко съм щастлива заради теб.

— Ново двайсет! — Мадлен сви устни.

Мариан взе чантата си.

— Съжалявам — каза тя. — Явно, че всичко, каквото казвам, те дразни, затова по-добре да си вървя.

— Не можеш ли веднъж да проявиш разум? — извика Мадлен. — Не можеш ли да ми възразиш? Не, ти на никого не би се опълчила. Ето, че пак бягаш. Може да изглеждаш другояче, Мариан, но дълбоко в сърцето си ти си същата сополива страхливка, каквато си била винаги.

Мариан погледна братовчедка си с дълбока тъга.

— Грешиш, Мади — увери я тя, — нужен ми беше голям кураж, за да дойда днес тук. А дълбоко в сърцето си, независимо дали съм страхливка, или не, те обичам, затова няма да се разкрещя. Разбира се, че мога да ти се опъна, но няма смисъл, след като се държиш така.

— Защо не вървиш на майната си!

Мариан реши да запази спокойствие.

— Винаги казваш така, когато знаеш, че грешиш. Надявах се, че си се променила. Не ме е грижа толкова за мен, но онова, което никога няма да разбера, Мади, е защо трябваше да оскърбиш мама, когато знаеш колко те обича. Какво се е случило с теб? Нямаш капка съвест, нито честност.

— Няма защо да обяснявам на теб, след като дойде издокарана тук и се държиш така, сякаш всичко ти е ясно. И помни, Мариан Дийкън, че първо ти открадна Пол от мен. Аз си взех само онова, което беше мое.

Мариан въздъхна дълбоко.

— Сериозно ли говориш, Мадлен? Наистина?

— Какво искаш да кажеш? — викна й Мадлен.

— Нищо — отвърна Мариан и поклати глава, — съвсем нищо.

Метна чантата си на рамо и тръгна към вратата.

— Мариан…

— Да? — обърна се към нея Мариан.

Мадлен се вторачи в нея. Искаше да й каже само една дума, която й беше на сърцето, но всъщност изрече съвсем друго.

— Не идвай пак.

— Нямам и намерение — отговори Мариан. — Двете няма какво повече да си кажем, Мадлен. Сега виждам, че проявих глупост, като дойдох. Но аз те познавам, Мади, познавам те по-добре от всички други и затова толкова съжалявам, че стана така.

Докато затваряше вратата, чу някакъв трясък в стаята, но продължи да върви. Засега се държеше, но знаеше, че по-късно ще я заболи, и то повече, отколкото можеше да понесе. Трябваше да се справи.

 

 

Докато влизаше през въртящата се врата на „Дорсет“, видя, че екипът се е завърнал. Нещата им бяха струпани до рецепцията, а Рори проверяваше кутиите с филмова лента. Тя му се усмихна, а Рори й подсвирна, както правеше с всички жени. Мадлен му хвърли през рамо още една усмивка и влезе в асансьора.

„Виждаш ли, каза си тя, не е толкова трудно да бъдеш силен. Усмихвай се, така че никой да не разбере какво ти е на душата, а след известно време и сама ще го забравиш.“

В стаята си намери бележка от Хейзъл — дали иска да излезе на вечеря с част от екипа. Тази малка проява на доброта пропука бронята й, но нищо повече. Отиде да си вземе душ.

По-късно, когато излизаха от хотела и тя се смееше на една от солените шеги на Франц, видя как Матю и Стефани влизат в отсрещния ресторант. Той беше прегърнал Стефани. Дъхът на Мариан секна, тя потъна отново в самота. Щеше да й липсва близостта с него, но всичко беше свършено и тя трябва да върви напред. Засмя се, когато Франц я хвана за ръка и я поведе по улицата.

Клубът „Светлините на рампата“ беше преустроена църква и известно време Мариан проявяваше голямо старание да фокусира погледа си върху стъклописите на прозорците. После забеляза органа и понечи да се качи и да посвири на него, но Рори и Франц я повлякоха към претъпкания дансинг. Хейзъл и Белинда донесоха още коктейли. Мариан не можеше да си спомни някога да е прекарвала толкова хубаво.

— Бронуен беше права — каза тя на Хейзъл, когато си тръгваха от клуба рано сутринта. — Увери ме, че един ден ще се смея на станалото. Матю не трябваше ми се ядосва така. Ще му кажа това, когато се върнем в хотела. Обичам Бронуен, а ти?

— Всички обичаме Бронуен — засмя се Хейзъл. — Хайде, влизай в таксито с Рори, ние ще вземем следващото.

— Тук можем да се съберем повече — услужливо подхвърли Мариан.

— Знам, но мисля, че Рори иска да те целуне за лека нощ — прошепна на ухото й Хейзъл.

— Наистина ли? — Мариан се обърна и изгледа Рори, който вече беше седнал в таксито.

— Да, хайде, тръгвай — подкани я Хейзъл и я бутна леко, но Мариан беше пила толкова много, че направо се изтърси в скута на Рори.

— Мисля, че заспивам — каза тя, след като той оправи полата й и я настани да седне удобно.

— Положи главата си на моето рамо.

Въздишайки, Мариан затвори очи и се облегна на рамото му. След малко обаче вдигна глава.

— Всичко ми се върти.

Рори се засмя.

— Сигурно. Гледай през прозореца и се помъчи да не мислиш за нищо. Хвани ме за ръката. Може да ти стане по-добре.

— Чудесен си, Рори — въздъхна тя, като гледаше улицата навън. — Мисля, че и Ню Йорк е прекрасен.

Рори се разсмя и я погали по главата.

— И ти си чудесна. Сега не говори повече, докато се върнем в хотела.

— Да, сър — съгласи се тя послушно.

Портиерът Тони беше на смяна, когато се прибраха в „Дорсет“, и докато Рори плащаше на шофьора, той усмихнат помогна на Мариан да излезе от таксито.

— Хайде да вървим — каза той и насочи Мариан през въртящите се врати.

— Чудесен си, Тони — изкикоти се тя, щастливо се облегна на рамото на Рори и се остави той да я отведе до асансьора.

— Всички са влюбени в теб — съобщи му тя, когато той взе ключа й и отвори вратата.

Той запали лампата до леглото й, а тя примигна, погледна го и каза весело:

— Аз съм девствена.

— Знам — каза той и седна на леглото до нея. — Но това се лекува.

Мариан избухна в смях.

— Лекувало се — повтори тя. После грабна ръката му и я пъхна под полата си. Приближи лицето си до неговото, а той пъхна езика си дълбоко в устата й. Тя усети как той разкопчава копчетата на блузата й, но не направи нищо, за да го спре, защото той все още я целуваше, а на нея това й харесваше. После той я пусна върху възглавниците и дръпна бързо полата й. Мариан смътно усети как той се изправи, дръпна завивките и я покри с тях. После нищо не помнеше.

Събуди се чак на другата сутрин.

Лампата до леглото й все още светеше, снопове слънчеви лъчи влизаха през прозорците и бодяха очите й като иглички. Изпъшка и отново обърна лице към възглавницата. След няколко минути се опита да стане, но стаята се завъртя пред очите й, стомахът й се надигна и тя повърна на пода.

— Боже, какво ми става — измърмори тя. — Мамичко, къде си! Май че умирам.

Когато отново дойде на себе си, вратата се отвори и в стаята се втурна Франц. Хвърли й халата и й каза да става.

— Не мога — успя да изрече тя.

— Ставай! — изкрещя той. — Не знаеш долу какво става. Матю чул как Рори ни разказва…

— Какво ви разказва? — попита Мариан със затворени очи, а устните й едва се движеха. — Франц?

Отвори едното си око, но за щастие той беше излязъл.

Блаженото бягство отново бе нарушено, когато някой разтърси рамото й и изговори името й. Вдигна клепачи и се опита да фокусира погледа си върху лицето над себе си.

— Мариан! Мариан! Стефани е! Не ме ли чуваш?

— Ммм — изломоти Мариан.

— Господи, Джоузи, виж дали ще намериш сестрата и извикай камериерката, за да почисти.

Мариан отново потъна, но Стефани остана, докато дойде сестрата.

— Да спи — заяви сестрата. — Това е единственото лечение за махмурлук.

— Страхувах се да не е отравяне с алкохол — каза Стефани. — Тя изобщо не ние.

Сестрата поклати глава.

— Не личи. Освен това изглежда е повърнала почти всичко. През деня ще я наглеждам, но няма причини за безпокойство.

— Вие си мислите така — прошепна Стефани и като хвърли отчаян, пълен със съчувствие поглед към спящата, излезе от стаята.

В края на деня Матю връхлетя в офиса на продукцията заедно с Боб Феърли и изгони всички оттам. Почака, докато вратата се затвори, и се нахвърли върху Боб.

— Уважавам положението ти на шеф на екипа, но ако не го сториш, аз ще го направя. Тя е дете, за бога. С кого си мисли той, че си играе?

— Матю, успокой се, дай да погледнем разумно на нещата.

— Няма нищо разумно в това да напиеш едно дете и след това да се възползваш от него.

— Тя не е дете! На двайсет и три години е и е достатъчно голяма, за да се грижи за себе си.

Матю удари с юмрук по бюрото.

— Случаят съвсем не е такъв. И снощната вечер го доказа. За бога, самият аз го чух как се хвали. Трябва да го изгоним.

Боб издуха облак дим от пурата си и отиде до бюрото. Когато застана лице в лице с Матю, той каза:

— Познаваме се от много години. Какво ще кажеш да си поговорим направо? Ти се задълбочаваш в нещо, което и двамата знаем, че никога не би ти минало през ума. Какво става тук?

Матю пръв отклони поглед и потъна в стола до себе си.

— Не знам, Боб — въздъхна той. — Просто не знам. Май че така се държах и след онзи проклет кадър. Чувствам се ужасно отговорен. — Вдигна глава. — Но това копеле наистина се хвалеше какво е направило. Този човек представлява заплаха за жените. Целият екип му е на разположение. Защо е избрал Мариан?

— А защо не Мариан, Матю?

Лицето на Матю придоби каменно изражение.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Боб?

— Смятам, че разбираш. Що се отнася до чувствата ти, това е твоя работа. Онова, което се е случило снощи, е било нагласена работа и не само Рори е участвал в нея. Хейзъл също ли ще уволниш?

Матю отново се разгневи.

— Тя не може да изнасили някого! Махай се! — изкрещя той, когато някой почука на вратата.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — каза Рори, появявайки се на вратата, — но искам да говоря с теб, Матю.

Матю се втренчи в него.

— Би ли им казал да изчакат, защото може би ще се забавим.

— Добре — каза Боб и като хвърли многозначителен поглед към оператора, излезе от стаята.

— Е — започна Матю, като стана от стола и заобиколи бюрото, — какво ще кажеш за свое оправдание?

Лицето на Рори побледня под слънчевия загар, той прокара нервно пръсти през косата си и се огледа с неудобство.

— Исках само да ти кажа, че не беше… че не съм спал с нея. Онова, което си чул на закуска… беше лъжа.

— А, не — възкликна Матю и поклати глава, — не съм съгласен така. — Сви устни. — За бога, какъв мъж си? Не можеш ли да си признаеш какво си направил?

— Бих си признал каквото и да е, ако беше вярно — прекъсна го Рори, — но в случая не е така. Не съм спал с нея, тя още си е девствена.

Матю седна на бюрото, тъй като от облекчение коленете му омекнаха. Но като заговори, тонът му все още беше гневен.

— Тогава защо разказа на всички какво си направил?

— Няма да повярваш — за да я отърва. Бяха си втълпили, че някой трябва… е, разбираш, и накараха мен. В началото мислех, че се шегуват. Но после осъзнах, че говорят сериозно и ако откажех, щяха да накарат някой друг да го направи. Затова се престорих, че съм свършил работата.

— И очакваш да ти повярвам ли?

— Да. За бога, Матю, да не мислиш, че ще падна толкова ниско, че да спя с пияна девственица?

— Ти си я напил — сряза го Матю.

— Знам. Съжалявам, но според мен това беше единственият начин да направя така, че тя да не знае какво се е случило и да ми повярва… Няма смисъл, трябва да ти кажа какви всъщност бяха намеренията ми. Наистина исках да го направя. Много е привлекателна, а и беше разстроена заради онова, което се случи с кадъра. Знам, че може да ти прозвучи глупаво, но исках да я закрилям. Когато легна на леглото… сигурно бих го направил, ако не беше заспала веднага. После казах на другите, че съм го свършил, за да я оставят на мира. Кълна ти се — това е истината. Но все още смятам, че другите трябва да останат с убеждението, че съм спал с нея, иначе същото ще се повтори отново, а следващият може да не е толкова… — Рори сви рамене — … толкова благороден.

В този момент звънна телефонът и както бе вперил очи в Рори, Матю вдигна слушалката. Докато слушаше, лицето му побеля.

— Тя знае ли? — попита той. Почака, после скочи на крака и извика: — Ще се срещнем там. Ще продължим по-късно — каза той на Рори и излетя от стаята.

Докато стигне до осмия етаж, Стефани вече бе пристигнала.

— Няколко дни са се опитвали да я открият — каза му тя, когато той излезе от асансьора. — Току-що успяха да се свържат.

— Къде е тя сега?

— В стаята си. Сметнах, че трябва да ти го кажа, преди да съм отишла при нея. Аз…

— Аз ще й съобщя.

Стефани се изненада и понечи да възрази. Матю я хвана за раменете и я извърна към себе си.

— Казах ти, че аз ще й съобщя.

— Разбирам — изрече тя тихо. — Значи толкова много означава тя за теб?

Той стисна раменете й, а тя отмести поглед.

— Майката на Мариан е починала, а ти какъв въпрос ми задаваш! — изсъска той. После я пусна, обърна се и тръгна по коридора.

Стефани го гледаше как върви, лицето й стана безцветно. Едно ужасно предчувствие се зароди в съзнанието й.

 

 

Той я държеше в прегръдките си и леко я люлееше. От време на време тихи ридания разтърсваха тялото й. В стаята беше тъмно, но той не направи и опит да светне лампата. Мариан щеше да тръгне сутринта — отново сама. Защо винаги беше сама? Искаше му се да тръгне с нея, но, разбира се, това бе невъзможно. Единствено можеше да я прегръща и да й покаже колко съжалява за всичко.

Тя вдигна глава от рамото му и го погледна с очи, пълни с болка.

— Мади — изрече тя. — По-добре да позвъня на Мади.

— Аз ще го направя.

Обади се по телефона и поиска да го свържат с хотел „Плаза“. Докато изчакваше, тя грабна слушалката от ръката му.

— Нека аз да й кажа — настоя тя.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, а после, като чу глас от другата страна, каза:

— Пол, Мариан е. Мога ли да говоря с Мадлен?

— Как не те е срам да се обаждаш тук! — тросна й се Пол. — Не смяташ ли, че причини достатъчно поразии? Не знам какво си й наговорила вчера, но ще направя така, че повече да не го правиш.

— Пол, моля ти се, майка ми… — Линията прекъсна.

— Нищо — каза Матю, взе слушалката и я сложи на място. — Аз ще се справя с това.

После отново я прегърна и я подпря на възглавниците, галеше главата й, лицето й и се опитваше да успокои мъката й.

Тя поспа известно време и когато се събуди, се усмихна, като го видя още там. Той й се усмихна в отговор.

— Как си сега?

— Не знам, като в кошмар. Но след като си тук… Матю, съжалявам за кадъра. Не исках…

— Шшт — спря я той и отново я прегърна. — Няма значение. Аз съм този, който трябва да съжалява.

Чу я да се смее и леко се отдръпна, за да я погледне. Тя впери в него очи, пълни със сълзи. Ръката му погали косата й и той почувства почти болезнено стягане в областта на гърдите.

— О, Мариан — прошепна той и сведе поглед от очите към устните й. Притисна я към себе си, покри устните й със своите и като я положи леко върху възглавниците, легна върху нея, като я целуваше, прегръщаше и успокояваше.

На другата сутрин фигурата на Мариан самотно се открояваше в салона на летище Кенеди в очакване полета на „Конкорд“. Матю я беше докарал с такси, но си тръгна и я остави в бездната между отчаяние и щастие. От време на време сълзи бликваха в очите й. Матю… Не биваше да мисли за него, а само за майка си. Сега разбра, че когато преди две вечери позвъни, Силия е умирала. Никой не е знаел.

Вдигна глава, погледна през прозореца и впери очи в небето. Дълго наблюдава как леките и пухкави облаци се носят и променят формата си. „Господи, кажи на мама, че я обичам. Грижи се за нея.“ Обхвана я нова вълна тъга, затвори, очи и прошепна: „Моля те, Господи, дано да не е вярно и когато се върна, да я намеря вкъщи“.

Най-после се чу глас, който обяви полета. Колко неща се бяха случили през последните дни! Тя с такова усърдие се опитваше да се пребори с всичко и да докаже пред себе си, че е силна, но не можеше да издържа повече. Сърцето й плачеше за човек, на когото да се облегне, за някого, за когото да се грижи, който да бъде сега с нея. Притисна я такава самота и скръб, че за миг не можеше да мръдне. Пое дълбоко въздух — трябваше да издържи. Тогава усети една ръка върху рамото си. Вдигна очи, готова да каже на стюардесата, че тръгва. Но лицето й придоби объркано изражение, когато видя добрите и пълни със съчувствие очи, насочени към нея.

— Хайде — каза тихо Грейс, — идвам с теб.