Сюзън Луис
Ограбен живот (7)

Шеста глава

Беше седем и петнайсет сутринта. Матю Корнуол отхвърли завивките, ритна обувките да не му пречат и с трясък затвори прозореца. За мъж с отскоро придобита свобода, която доведе до нови навици, той бе по-сърдит, отколкото би трябвало. Тези дни, докато не снимаше, обичаше да се отпуска и денем се разтакаваше. А онова, което му харесваше още повече, бе да държи прозореца на спалнята си отворен — лукс, който му бе отказван по време на брака. В продължение на часове лежеше буден от повтарящия се кошмар — музика, която пулсираше през стените на стаята, отекваше в съзнанието му, докато това най-накрая го доведе до състояние, близко до кататония^[1]. Сега единствената разлика с предишния му живот беше, че шумът идваше от горния апартамент, а не от съседната спалня. Пред последните двайсет години не беше ли живял сред дандания? Не му ли стигаше досега нахалството на хората? Мразеше ги, наистина ги ненавиждаше, поне тази сутрин, както не беше успял да си почине и нервите му бяха опънати. Тресна прозореца с всичка сила с надеждата, че по този начин насъбраната ярост ще излезе.

Рамката на прозореца се разтресе и той почака да види дали стъклото няма да се счупи. После усмихвайки се на безплодността на намерението си, той се обърна отново към стаята. Потрепна. Приличаше на заведение за сладолед — всичко беше покрито с розови и бели дантели. Завесите бяха привързани с широки сатенени панделки и всичко беше направено в преминал модата си стил, създаден от Лора Ашли. Пухеният юрган си отиваше със завесите, тапетите, с вратите на гардероба, с абажура на лампата и с рамките на картините. На тоалетната масичка часовникът му лежеше сред шишета с парфюм и топчета памук за почистване на лицето, а още по-ненамясто беше голото му мъжко тяло сред морето от женственост. Но не биваше да е недоволен. Беше хубаво от страна на тази продуцентка да му предостави апартамента си, докато тя снима в Унгария.

Беше тук точно от два месеца, но все още не можеше да свикне, че е сам. Не че не му харесваше. Всъщност ако не беше несъобразителността на съседите му отгоре, даже щеше да му е приятно да си представи, че е единственият жив човек на тази планета — поне по няколко часа на ден.

Нуждата му от усамотеност се дължеше на шумния му, притесняващ и непрекъснато дразнещ го брак. „Ей това е да си женен“, беше му казал брат му със смях. Матю си представи издутото му шкембе на гънки — резултат от годините, прекарани със собствената му буйна съпруга.

Не можеше да си спомни кога точно Катлийн стана за него непоносима. А може би той я е бе направил такава. Единственото, което знаеше, бе как един ден установи, че не може да я понася повече. Силният й диалектен акцент бе започнал да дращи мозъка му. Не си спомняше да е било така, когато се ожениха, но той и не се сещаше почти нищо от онова време. Спомняше си, че искаше да стане музикант и че на деветнайсет години щеше да започне да готви първата си плоча. Имаше намерение цяла година да пее в Германия. Тогава Катлийн забременя и преди да разбере какво става, сватбата бе уредена, той се намери пред олтара и веднага заминаха на меден месец в Испания. Сбогом, Германия, сбогом, пеене! Поне имаше нещо, за което не съжаляваше — ако беше продължил да се занимава с музика, никога нямаше да стане режисьор.

Това бе преди почти двайсет години. Задържа се при нея единствено заради децата и защото за толкова зает и амбициозен мъж, какъвто бе, за него беше по-лесно да отстъпва на Катлийн, отколкото да се бори с нея. Беше имал интимни връзки, но методът на Катлийн да се справя с тях — поне с онези, за които научаваше, беше твърде ужасен, за да си го спомня сега. После дойде и денят, когато осъзна, че децата, които винаги беше обожавал, се бяха превърнали в беснеещи чудовища. В къщата вече никой не говореше нормално, всички викаха или крещяха, смееха се или ревяха с пълно гърло. Стържещите песни без никаква мелодия, телевизорите, моторите и таратайките — всичко, което създаваха пищящите ненормалници, в каквито децата му и приятелите им се бяха преобразили, пискливата му, матроноподобна, размахваща тръбата на прахосмукачка „Хувър“, съпруга, го принудиха да признае, че до дън душа мрази собственото си семейство.

Напусна я преди шест месеца, точно преди трийсет и деветия си рожден ден. По онова време снимаше филм в Лондон, недалеч от дома си. Катлийн не обърна никакво внимание, че той е напуснал къщата и продължаваше да идва на снимките заедно с майка си, като носеше термоси с гореща супа и последните новини от дома. Двете толкова го дразнеха, че направо се ужасяваше от присъствието им. Онова, което никога не можа да разбере, бе начинът, но който артистите и целият екип правеха всичко възможно, за да им създават всякакви удобства.

Но всъщност какво толкова имаше за разбиране — явно бе заобиколен и хванат в клещите на угодничеството.

Цинично.

Засмя се, разтърка с ръка мургавото си лице, което с годините ставаше все по-хубаво, и влезе в банята. Не, не беше циничен, а само уморен. А днес му предстоеше най-тежката среща, която бе имал от много години.

Имаше още един недостатък да си режисьор — продуцентът притежаваше истинската власт, да не говорим, че за него нямаше никакви материални спирачки. На този продуцент, който идваше в Бристол специално да се види с него, докато снимаше тук филм за четвърти канал, се чувстваше длъжен. И то много. По тази причина за него нямаше никакво съмнение, че Стефани Райдър — продуцентката, която притежаваше правата за „Изчезването“, ще има намерение да го накара да прави каквото й скимнеше. Чудеше се дали едно от условията й няма да бъде той отново да я вкара в леглото си. Не, стилът на Стефани не е такъв.

Телефонът звънна. От цялото му тяло се стичаше вода, когато стигна до апарата.

— Матю, там ли си?

— Не, Уди. На майната си.

— Страхотно! Кога се връщаш? За да намеря някой да те посрещне официално.

— Остроумията ти вече не минават, така че карай нататък, Уди.

— Възникна проблем. Само ти би могъл да го разрешиш, шефе. Ъ-ъ…

— За Санди ли се отнася? Добре, какво има пак?

— Даже не можеш да предположиш.

— Май че се сещам, имам някаква смътна надежда, че веднъж поне няма да са пак някакви доводи.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но си прав. Можеш ли да дойдеш?

Матю обърна ръка, за да погледне часовника, който не беше на китката му.

— Сега е седем и четирийсет и пет — осведоми го Уди, — а ти току-що си излязъл от душа, за да отговориш на телефона, и се чудиш дали ще можеш да прескочиш дотук, преди да отидеш на срещата в Хилтън. Така ли е?

— Точно така, умнико. Ще мога ли?

— Не.

— Тогава защо ме питаш?

— Защото обещах и някой ще сметне, че не изпълнявам задълженията си, ако не докладвам на режисьора всички капризи на нашата звезда.

— Което означава, че ако не дойда, тя заплашва да надигне бутилката, така ли? По дяволите, защо всички са еднакви?

— Позна.

— Предай й, че съм й казал „наздраве“.

От другата страна на линията се чу смях.

— Сериозно ли говориш?

— Да. На екрана показваме нейната тъпа мутра и ако тя няма чувство за отговорност, не виждам защо ние да го проявяваме.

— И да й кажа, че Стефани Райдър ти е взела акъла?

— И че си много досаден. Кажи на Санди, че ще дойда навреме, за да я заведа на обяд. Накарай Джан да запази маса в „Харви“. Боже мой, не може ли да се порадваме на почивния си ден?

— Ричард Колинс пристига около обяд със самолет. Той ще обядва ли с вас?

— Ако беше толкова умен, за какъвто се мислиш, нямаше да ми задаваш подобен въпрос. Запази самостоятелна зала в „Холидей Ин“ за три часа. Дотогава гледай той да не ми се мярка пред очите. Уреди стачка на авиодиспечерите или нещо подобно.

— С диспечерите ще успея да се справя, но залата ще ми отнеме повече време.

В това време музиката от горния етаж отново гръмна и Матю изкрещя:

— Гледай да не ми се мяркат до три часа, само това искам. Боже мой! Двама продуценти за един ден, а можеше да мина и без нито един.

— Да се обадя ли на жена ти да дойде и да ти вдъхне малко смелост?

— Само още едно подобно предложение и ще се наложи да се отбиеш в най-близкото бюро за безработни.

— Тръгвам.

— Не, недей още. Остави Санди в ръцете на онзи никаквец — фризьора й, и ела да ме вземеш. Ще ме закараш до „Хилтън“.

— Готово.

 

 

Точно в осем и трийсет по време на едно случайно спиране на музиката, отвън се чу изсвирване на клаксон. Матю беше облечен. Джинси, маратонки, тъмносин памучен пуловер върху бялата риза, черно кожено яке. Тъмната му коса още беше влажна и се нуждаеше от подстригване. Е, Стефани го е виждала и в много по-лошо състояние и да е проклет, ако по някакъв начин й покаже, че специално за нея е направил някакво усилие.

Отвори вратата и преди да я затвори, провери в джобовете си за ключовете. Уди отново натисна клаксона, а Матю се спусна надолу по стълбите. Как успя да не се изтърколи с главата надолу, така и не разбра, но с коляното си цапардоса в главата фигурата, която му се изпречи.

— Какво, по дяволите!… Защо сте седнали тук, за бога? Щях да си счупя врата.

Мариан хвана тила си с ръка, но не се обърна.

— Съжалявам — каза тя и се пресегна към перилото, за да се изправи.

— Добре ли сте? — рязко я попита Матю, като се изравни с нея и продължи да слиза надолу.

— Да, добре съм. Всичко е наред.

Като свали ръката си, отпуснатата й коса, рядка като миша опашка, се раздели и той видя чифт подути зачервени очи, бели бузи, ако се пропуснеха червените петна, както и прехапани устни, които трепереха под заплахата сълзите й отново да потекат.

Матю въздъхна и като си наложи да не я гледа много изпитателно, пристъпи към нея.

— Вие не сте ли момичето, което живее на горния етаж?

Мариан кимна.

— Знам, че ще се оплачете от шума. Оплачете се. Ако можете да я накарате да спре музиката, ще ви бъда много благодарна.

Чу се отново клаксонът. Матю погледна през рамо и бързо размисли. Не му се искаше да остави момичето в това състояние, но от друга страна не беше в настроение да седне да я успокоява.

— Вижте какво, сега бързам — каза той, — но тази музика… Трябва да направим нещо и да уредим този въпрос. Ще се върна около шест. Тогава елате и ще поговорим.

Под подутите си клепачи Мариан го изгледа с такава благодарност, че той вече съжали за поканата.

— Сигурен ли сте? — попита тя. — Искам да кажа…

— Около шест — прекъсна я Матю и излетя.

 

 

Уди, способният и верен първи помощник на Матю, спря поршето на паважа пред бристолския хотел „Хилтън“. Матю излезе, даде му още няколко нареждания как да запълни деня си и като се разсмя от отговора на Уди, заизкачва стъпалата на хотела.

При появата му чиновничките на рецепцията, облечени с колосани униформи, се раздвижиха. От предишната година, всъщност след като Британската Асоциация на филмовите дейци пусна филма му „Мосю и мадмоазел“, пресата го превърна в един вид секс символ. Цялата тази работа караше Матю да се притеснява, но неудобството от това, че го превъзнасят толкова, дори грубото му отношение към журналистите, които го връхлитаха на улицата, като че ли само усилваше притегателната му сила. Основният им интерес се съсредоточаваше върху сексуалния им живот, но тъй като беше изключително потаен човек, успяваше да запази тайните си. Въпреки всичко пресата продължаваше да съчинява измислени истории. Ако притежаваше поне половината от издръжливостта, която му приписваха, би отишъл да работи в цирк — поне така каза на Катлийн, когато му се обади, за да му се оплаче.

Старшата на рецепцията, използвайки привилегията, която рангът й даваше, го поведе през фоайето и докато крачеше, около нея се носеше облак от парфюм. По пътя му говореше с обичайния бристолски акцент. Когато стигнаха до врата, на която нямаше надпис, мис Картър — прочете името й на картончето на гърдите й, отстъпи, за да мине той, а после му се усмихна многозначително, докато й благодареше. Той се изчерви.

В залата нямаше никой, но това не го изненада. Беше типичен продуцентски номер, но той обичаше да е първи и да не я кара да го чака. Изненадващи бяха размерите на помещението. Беше истинска конферентна зала с маса, столове, бележници, кани с вода и чаши. Огледа се и откри видеоуредба. Шкафчето под нея беше отворено и там лежаха няколко касети. Взе една, но тя бе означена с някакъв код.

Той закрачи из стаята с ръце в джобовете.

Продължаваше да недоумява — защо конферентна зала? Доколкото знаеше, щяха да бъдат само двамата. Изведнъж си представи как пред масата е изправен пред импровизиран съд от инвеститори, продуценти, сценаристи и постановчици и им показва как смята да снима филма, а после пада на колене, за да ги моли да му го дадат. Видеото. А ако последния път, когато бяха заедно със Стефани, имаше скрита камера? Тя дали щеше да му го върне кадър по кадър, за да стане безстрастен наблюдател на заличаването на достойнството му? Господи, от години не се бе сещал за тази последна нощ. Тръпки го побиха, после се разсмя и бързо превъртя лентата в съзнанието си.

Най-после отвън се чуха стъпки. Извърна се, когато вратата се отвори и тя се показа. Стефани Райдър. Първият помощник-продуцент, с когото бе работил, и съвместната им работа бе продължила, докато…

Тя се усмихна.

— Здравей, Матю.

Затвори вратата зад себе си и тръгна към него. Червеникавата й коса беше прибрана на нисък кок — нова прическа, която й отиваше повече от накъдрената коса от времето, когато се запозна с нея. Носеше малко грим и вече не се опитваше да скрие луничките си, но издължените й зелени очи и пълни устни бяха все така примамливи. Тя остави куфарчето си върху масата и съблече шлифера си. Беше облечена с тъмносин костюм на райета, с панталон, с бяла блуза, закопчана до врата, където бе забодена брошка от изкуствени диаманти. Този стил бе нов за него.

Когато се обърна, той понечи да й подаде ръка, но тя вече се бе вдигнала на пръсти и го целуна по бузата.

— Радвам се да те видя — каза тя и се засмя. — Ти какво очакваше да ти кажа? Наистина се радвам. Изглеждаш много… как да кажа… небрежен. Как си?

— Преживявам. А ти? — Гледаше я право в очите, но тя не отмести поглед.

— И аз.

Подтекстът беше очевиден и само с нечовешко усилие се овладя да не я награби. За бога, не беше го очаквал. Не знаеше на какво да се надява, но му дойде изневиделица откритието, че след толкова време, тя все още…

— Да седнем ли?

Той сви рамене.

— Разбира се. Чакаме ли някого?

— Да чакаме ли? А, залата ли имаш предвид? Само тя беше свободна. Трябва да свършим до единайсет, единайсет и половина най-късно. Имаме достатъчно време, нали?

Той отново сви рамене.

— Ти си шефът.

Тя се обърна и отвори куфарчето си. Докато я наблюдаваше — беше толкова близо до него, че почти я докосваше, той се замисли. Спомни си бледата й гладка кожа, допира на устните й, жизнеността и енергията й, които някога бяха на негово разположение, за да ги люби.

— Разсеян си, Матю.

Той отвърна поглед и потри брадичката си с ръка — поне да беше натискал малко повече със самобръсначката.

— Е, как си? Имаш успехи. Непрекъснато слушам за теб. Гледал съм всичко, което си направила или почти всичко. Добро е. Няколко постановки по Би-Би-Си… Не беше ли написала едната от тях?

Тя кимна.

— Със съдружничката ми Бронуен.

Изглеждаше по-възрастна, но за разлика от повечето жени, това й отиваше. Колко ли годишна трябва да е? Трийсет и осем? Не, сигурно трийсет и девет. Рожденият й ден беше десет дни след неговия. Беше му изпратила картичка веднага след като се разделиха. Той й пропусна рождения й ден, смятайки, че колкото е по-чиста раздялата, толкова по-лесно ще бъде, както за нея, така и за него. Но на нито един от двамата не беше леко. Налагаше се да работят заедно още три седмици след тази последна вечер, а после, когато тя си тръгна и опразни кабинета, едва тогава започна истинската раздяла.

Дано да й е направил услуга с тази раздяла. Тогава тя го обичаше толкова много, че би направила какво ли не за него, би пожертвала всичко. И ако не беше Катлийн, той все още щеше да е със Стефани.

— Да поговорим ли, или предпочиташ да забравим станалото?

Типично за нея. Винаги му четеше мислите. Нито един мъж на земята не заслужава такава жена. Странна мисъл. Досега никога не бе смятал Стефани за еталон.

— Ти какво ще кажеш? — попита я той. — Искаш ли да поговорим?

— Всъщност не. Няма смисъл. Или поне не сега.

Той наведе глава. Стефани го чакаше. Време имаше предостатъчно. Беше чакала шест години за подобна среща.

— Как получи правата? — поинтересува се той.

Смяната на темата я стресна, но тя не се издаде.

— От Дебора Формън ли?

Той кимна.

— Как я убеди да ти ги продаде? Мислех, че никога няма да го направи.

— Решението не беше нейно. Тя наистина е написала книгата, но правата принадлежат на семейство Хейстингс, така че отидох да разговарям с тях.

Бавна усмивка се разля по лицето на Матю.

— Трябва да те поздравя, Стефани.

Тя наклони глава и седна.

— Е — започна той и придърпа един стол. — Няма да минеш само с това. Как се добра до тях? Доколкото знам, те винаги отказват да говорят публично за изчезването на момичето.

— Свързах се с тях чрез Деби. — Тя замълча. — Виж какво, Матю, това да си остане между нас — семейство Хейстингс крие нещо за Оливия.

— Какъв е смисълът? Когато изчезна, направиха разследване, което отстъпва единствено на Уотъргейт. Ако е имало нещо съмнително, тогава все нещо щеше да изскочи.

— Хайде де! Американците са царе на прикриванията.

— Тогава защо Хейстингс се съгласиха да бъде направен филмът?

Тя сви рамене.

— Не знам. Но преди две години, тъкмо след като излезе книгата на Дебора, беше намерено ново доказателство.

— Знаеш ли какво е то?

Тя кимна.

— Ще ми го кажеш ли? — попита той, след като тя мълча достатъчно дълго време.

— Не. Поне не сега.

Ясно. Щеше да му го довери, ако реши, че той ще снима филма.

— Каквото и да е, сигурно е една от причините да се прави филмът.

Стефани въздъхна.

— Пак ти казвам — не съм сигурна. Много са тайнствени. Франк Хейстингс финансира целия проект.

На Матю това му направи впечатление.

— Хубаво е да си толкова богат. А защо ти ще си продуцентката?

— Харесали са ме. — Тя се захили. — Или поне Дебора ми казва така. Но според мен истинската причина е, че не искат да бъде направен холивудски филм. Затова решиха да е британски.

Последва дълго мълчание. Най-после той реши да го прекъсне.

— Кой ти каза, че искам да правя филма?

— Говори се.

— Затова ли се захвана с него? За да ми станеш шефка?

Стефани се смя дълго.

— Не те помня толкова арогантен, Матю. Да, запалих се, защото знаех, че ще го искаш. И като всички хора, ми е любопитно. Дъщерята на един от най-богатите хора в Америка, която на двайсет и една годишна възраст бързо става известна художничка, на която всеки мъж на света би поискал ръката й, а дневникът й за срещи многократно надминава този на принцеса Дайана, с други думи, която има всички основания да си поживее — избягва от нюйоркската сцена, появява се в Италия и оттам изчезва безследно. На кого няма да му е интересно? Ще стане много добър филм, ако се направи както трябва. Сега ще се хванем ли за работа? Кажи ми какво мислиш.

— Преди да започна, искам да бъда сигурен, че с всичко това не целиш някакво отмъщение.

— Не.

Той направи учудена гримаса, а после се захили, изтегна дългите си крака и се настани по-удобно на стола. Бръкна в джоба на якето си и извади измачкано копие на първия вариант на сценария, който секретарката й му беше изпратила преди няколко седмици.

— Това не става — заяви той и го хвърли върху масата.

— Знам. Продължавай.

Последва бърза размяна на идеи, несъгласия, ентусиазъм, смях от буквалното тълкуване на текста, размяна на грубости, заплахи и старото познато чувство на пестеливо изразявано взаимно възхищение.

Срещата продължи до единайсет и десет, когато стана ясно, че няма какво повече да си кажат. Стефани събра нещата си и педантично ги подреди в куфарчето си.

— Благодаря ти, че дойде — каза му тя. — Имаш интересни идеи. Радвам се, че се видяхме.

Беше станала, докато говореше, преметнала шлифера на ръката си.

— Това ли е всичко?

— Да, смятам, че обсъдихме всичко.

— Освен най-важното.

— Ще си помисля, след като се срещна с още няколко режисьори. До края на следващата седмица ще ти се обадя.

Той бавно се изправи.

— Разбирам.

По ледения израз на лицето му тя разбра, че се е разсърдил.

— Сигурна ли си, че искаш да играеш по този начин, Стефани?

— Въобще не играя, Матю. Но искам да ти кажа, че след теб съм работила с много други режисьори. Добри режисьори, които също могат да правят филми. А в договорите им не са включени куп условия, както е при теб. Готов ли си да приемеш моите условия?

Той повдигна вежди. Значи все пак щеше да го накара да си плати за онази нощ.

— Зависи какви са — изрече той.

— Смятам, че знаеш, Матю. Докато още не си взел решение, бих искала да ти кажа нещо. Аз съм се променила. Продуцент съм, с отговорности към изпълнители, инвеститори, сценаристи и целия състав. Няма да се съглася с непрофесионализъм. Семейният товар, който пренасяш от един филм в друг, бързо се превръща в тема за смях в бранша. Успяваш да го превъзмогваш само защото си добър. Няма да позволя да се подиграват с човек от моя екип. Не бих могла да ти го кажа по-просто.

— Няма нужда.

Стефани забеляза, че очите му хвърлят опасни искри.

— Ако беше малко по-добре информирана, отколкото твърдиш, че си, щеше да знаеш, че напуснах Катлийн. Преди шест месеца — тоест шест години по-късно, откогато трябваше. Това устройва ли те? Нещо друго да искаш да чуеш?

Суровият й израз изчезна, червенина обагри лицето й. Изведнъж цялата й стратегия, премисляна в течение на години, стана на пух и прах. Трябваше да остане сама, защото ако онова, което й каза, беше вярно, то тогава променяше всичко.

— Не знаех — успя да смънка тя.

— Е, сега вече знаеш. Това означава ли, че условие номер едно е изпълнено? Какво е второто условие?

Язвителният му тон веднага я върна към действителността.

— Ласкаеш се, Матю Корнуол. Условие номер две ще научиш, когато съм готова. Що се отнася до първото, ще си помисля и ще те уведомя, ако това е достатъчно. Но би могло и да не стане. А сега, ако ме извиниш, ще си тръгна, а секретарката ми ще се свърже с теб.

Той изчака, докато тя стигне до вратата.

— Ако те описвам, никога не бих използвал качества като огорчена и ексцентрична, Стефани. Не се опитвай да спазваш договора повече, отколкото е необходимо.

При последната му дума вратата се затръшна.

Когато Стефани стигна до колата си, паркирана зад хотела, тя вече се опитваше да се успокои. Само с Божията помощ в най-важния момент успя да не кипне пред него. Какъв провал! Какво щеше да стане, ако не бе въздържала нервите си? Но и кога ли пък е могла да се контролира в присъствието с Матю Корнуол!

Потупа волана с ръка. Само като го видя, беше забравила какво й беше причинил. А това, че без него тя нямаше да е онова, което е сега, само още повече я ядоса. Той беше повярвал в нея, беше й вдъхнал увереност, за да се възползва от шанса си, когато той изникне. Ако беше бил близо до нея, за да стане свидетел на успехите й, тогава нещата щяха да бъдат съвсем различни. Тя се беше борила да стигне до върха с една-единствена цел — да попаднат двамата в такава ситуация, в каквото се намериха тази сутрин. Той веднага го прозря, естествено, и сега отплатата й изглеждаше твърде дребнава и обикновена. Тя го желаеше, но през всичките тези години не можеше да му прости унижението, което преживя.

Преди шест години той й обещаваше всичко. Тогава тя беше помощник-продуцент и негова любовница. Той поставяше началото на своя компания, в която тя щеше да бъде продуцентка. Двамата мечтаеха да превземат света. Щяха да зарежат традиционната телевизия и да се заемат с видеозаписи на поп звезди, с реклами, понякога щяха да правят по някой и друг игрален филм. Щяха да бъдат партньори, партньори във всичко. До онази нощ, която все още я преследваше и изникваше в съзнанието й всеки път, когато помислеше за него. Нощта, в която всичко рухна.

Бяха ходили на вечеря, за да отпразнуват регистрацията на новата компания. Дотогава не бяха споменавали той да напусне Катлийн, но то се подразбираше от всичко, за което говореха. Той се канеше да стане голям човек и не можеше да позволи жена му да се разхожда по снимачната площадка и да нарежда на хората му, да мърмори, че сценарият бил ужасен, че художникът по костюмите не си бил свършил добре работата. А още по-малко — огромната чанта, която Катлийн винаги влачеше със себе си, пълна с гореща супа през зимата и със студена лимонада през лятото, както и със сандвичи, наденички, сладки, или с последното произведение, излязло от фурната на тъща му.

Когато напуснаха ресторанта, те се разходиха из парка „Уок“ в квартала „Челси“, навеждаха глави под клоните, натежали от цвят, от време на време се спираха под тях, за да се целунат. Тази нощ се любиха с особено желание, не можеха да се наситят един на друг.

Лежаха прегърнати, шепнеха си и се смееха тихичко, когато един глас изведнъж се разкрещя: „Копеле такова!“. Катлийн с целия си ръст от метър и седемдесет и седем се беше появила в стаята.

Матю скочи от леглото, грабна дрехите си, но Катлийн го погна и започна да го удря с юмруци по гърба. Събори го на пода. Преди Стефани да се окопити, Катлийн вече разкъсваше чаршафа от леглото.

— Уличница! — изкрещя тя. — Не можеш да си намериш мъж, та затова крадеш чуждите! Е, този няма да го получиш!

Катлийн се хвърли на леглото. Стефани само успя да се изтърколи настрани и да избяга в другия край на стаята.

Все още гол, Матю се опита да озапти жена си.

— Престани! — викна й той. — Катлийн! Престани!

Но тя го отхвърли и се насочи към Стефани.

— Ще те убия, курво!

Стефани се беше свила в един ъгъл, грабнала най-близкото, което й попадна — едно порцеланово прасе, пълно с монети.

— Недей!

Матю се хвърли на леглото. Порцелановото прасе се разби на пода и Катлийн сграбчи Стефани за косата.

Стефани изпищя, а Катлийн продължи да й крещи обидни думи, удряше и дращеше голото й тяло. Борбата щеше да продължи дълго, ако Матю не бе успял да хване жена си. Извика на Стефани да излезе от стаята.

— Не мога да те оставя тук с нея, тя е луда! — извика му в отговор Стефани.

Катлийн отново се спусна към нея. Но този път Матю я хвана здраво, завъртя я и я хвърли върху леглото.

— Как можа?! — изсъска Катлийн, като ги гледаше двамата. — Как можа да го направиш, копеле такова! Дъщеря ти лежи болна вкъщи и плаче за баща си, а ти се чукаш тук с тая малка никаквица! Винаги съм си знаела, че не струваш нищо, кучка такава! Казах му…

— Млъкни! — изрева Матю. — Какво искаш да кажеш — че Саманта е болна? Какво й има?

— Откъде, по дяволите, да знам! Даже докторът не знае. А теб какво те е грижа? — Обърна лице към възглавницата и се разхълца.

Той погледна Стефани.

— Трябва да си вървя — изрече тихо.

— Не! — изрева Катлийн. — Остани тук. Стой с нея.

— Щом Саманта е болна, ще се прибера — каза Матю.

— Единственият начин да се върнеш в къщата си, е ако сега ми дадеш дума, че никога вече няма да се видиш с тая курва. — Стана от леглото. — Хайде, закълни се! Защото ако не го направиш, Матю Корнуол, можеш да забравиш скъпоценната си компания и всичко останало, защото ще изцедя и последното пени от джоба ти. Освен това няма да видиш и децата си.

Матю побледня и погледна напрегнато Стефани.

— Закълни се! — изкрещя Катлийн. — Нека да те чуе. Кажи й да знае, че тя е една от многото. Защото, скъпи, това е самата истина. Хайде, кажи й!

— Докара ли колата? — сряза я Матю.

— Закълни се! — Катлийн почти изпадна в истерия. — Кажи й, че тя е поредната проститутка.

— Попитах те, докара ли колата?

— Трябва да избираш, Матю. Дъщеря ти и компанията или тя!

— Нямам избор — изсъска той — и ти го знаеш.

Очите на Катлийн светнаха победоносно.

— Чу ли? — злобно изрече към Стефани. — Няма избор. Така че можеш да се сбогуваш с удобното си бъдеще, което си планирала. Нищо няма да излезе. Ще те чакам само пет минути — обърна се тя към Матю. Излезе по същия начин, по който беше влязла — през прозореца, оставен отворен от Матю.

Докато той се обличаше, Стефани стоеше в ъгъла и го наблюдаваше. Никой от тях не смееше да продума. Когато Матю се облече, тя направи нещо, което никога, дори и в най-лошите си кошмари не бе сънувала, че може да извърши, и което никога нямаше да си го прости. Хвърли се на пода, прегърна го през коленете и го помоли да остане.

— Не си отивай — изхълца тя. — Моля те, Матю, не ме напускай.

Той се опита да освободи краката си, но тя не го пускаше.

— Тя те накара да избереш между мен и Саманта. Не е честно, Матю. Просто не е честно.

— Стефани, моля те, престани — изохка той. — Моля те, изправи се.

— Не мога! Няма да се изправя, докато не ми кажеш, че аз съм по-важна за теб от Саманта. Че това, което е между нас, е повече от семейството ти. — Тя изчака, притиснала буза към коленете му, по бузите й се стичаха сълзи. — Моля те! — извика тя, когато той се опита да отстрани ръцете й. — Моля те, Матю, кажи ми! Обещай ми, че ще се върнеш. Кажи ми, че ме обичаш! — Вдигна очи към лицето му, но той не я погледна. — Матю, Матю, моля те! — хленчеше тя, но той бавно се обърна и тръгна към вратата. — Тя те лъже, Матю! Не разбираш ли? Саманта не е болна, нищо й няма. Само е разглезена и затова реве, за да й угодите. Матю, моля те, не ме напускай.

Той й се обади на следващата вечер и й съобщи, че Саманта е в болницата със съмнения за менингит. И двамата мълчаха дълго, докато накрая тя прошепна:

— Съжалявам. Съжалявам за всичко, което казах, Матю. Смяташ ли, че можеш да ми простиш?

— Разбира се.

Тогава Стефани се стегна и се насили да го попита:

— А какво ще стане с нас?

Доста дълго чака, докато чуе думите, които разкъсаха сърцето й:

— Съжалявам, Стефани. Невъзможно е да сме заедно.

Като си спомни тези думи сега, голямата, огромната болка от онази нощ отново изби. Обичаше го много и затова дълго време страдаше много. Само убеждението, че един ден той пак ще се върне при нея, й помагаше да устои. Сега е напуснал Катлийн. Шест години по-късно, откогато трябваше. Това го беше казал той. Стефани се отпусна изтощена и затвори очи. Пътят, по който толкова дълго беше вървял, завиваше нанякъде, но тя вече не знаеше накъде и защо.