Сюзън Луис
Ограбен живот (10)

Девета глава

Диъдри Краб слезе от влака на Централна гара във Флоренция, но там никой не я очакваше. Майското слънце вече припичаше, но й бе приятно, затова реши да повърви. По пътя често спираше, за да си припомни града, който толкова обичаше.

В „Джакоза“ на Виа Торнабуони изпи едно негрони и пофлиртува с Дженаро. Възрастният човек се зарадва да я види, изслуша я внимателно. От „Джакоза“ пое по обиколен път, разходи се по павираните улички, извиващи около олющени и порутени сгради с фасади от червеникав пясъчник, стигна до катедралата и тогава пое по Пиаца делла Република. Там тя отново спря, заслуша се във веселия разговор на келнерите от кафенетата по тротоара, които си подвикваха един на друг, носейки подноси с капучино и бира за туристите. Един от тях й предложи да седне, но вече беше се забавила достатъчно, а той сигурно я чакаше.

Когато стигна до сградата на левия бряг на река Арно, видя, че капаците бяха затворени — когато вдигна поглед към железните балкони, където в саксии цъфтеше здравец, те й се видяха като очи на слепец. Отвори вратата със собствения си ключ и се изкачи по прашното стълбище до третия етаж. Апартаментът беше тъмен, а въздухът — спарен, затова отвори прозореца към „Палацо Ториджани“ и реката отвъд него. Шумът от Флоренция нахлу, а слънцето освети стаята, отрупана с картините на художника. Докато се оглеждаше, усмихна се доволна и горда. Повечето картини бяха нови за нея, макар че разпозна всяка една от тях. Бяха изумителни, със завършени детайли, взети от творбите на Белини, Джорджоне, Карпачо и безброй други италиански художници от Ренесанса. Имаше и рисунки с въглен, а също и с молив. По миризмата разбра, че неотдавна е размивал бои.

В спалнята нямаше никой, леглото не беше оправено. Тя въздъхна. Вероятно щеше да се наложи дълго да го чака.

Той се върна едва по обяд на следващия ден. Диъдри беше в банята, переше дрехите му и ги простираше на терасата да съхнат.

Той въздъхна, когато я видя.

— Скъпа, съсипваш се за мен, а аз забравих, че ще дойдеш.

— Къде беше? — попита го тя, след като той я целуна. Беше небръснат и черният му костюм тип „Армани“ беше измачкан и покрит с мраморен прах.

— В Бърлогата. Имах страшно много работа. — Вдигна брадичката й с пръст и я погледна в очите. — Нали ме разбираш?

Да, разбираше го.

— Сигурно си гладен — каза тя. — Да ти направя спагети, а?

Той се засмя, но когато тя се отдръпна, я привлече заднишком към себе си.

— Липсваше ми, мила моя. Може би първо да се любим, а?

По-късно, докато Серджо спеше, Диъдри се взря в него — очите й се порадваха на мускулестото му тяло. На четирийсет години беше красив, мургав и по-вълнуващ от когато и да било. Любовта й към него винаги й носеше болка, но знаеше, че тя бе нищо в сравнение със страданието, в случай че го загуби. Преди седем години Рой и Дарио я бяха завели за пръв път във Флоренция, за да я запознаят с него, но сега й беше трудно да си припомни времето отпреди животът й да се изпълни с любовта й към него. Ако беше поискал, тя щеше да захвърли всичко, за да дойде и да живее с него. Но той отказваше. Рой й обясни, че Серджо не е като останалите мъже и ако го желае, трябва да го приеме такъв, какъвто е. Условието му беше никога да не се женят, да не живеят заедно в продължение на повече от три седмици и да нямат деца. Ще й остане верен, но тя никога не трябва да търси любовта му, иначе ще я унищожи.

Винаги си беше давала сметка, че любовта си има цена, а тя бе висока за нея. Но го обичаше толкова много, че беше готова да я плати, без значение колко голяма бе тя.

Остави го да спи и отиде да приготви спагетите. Когато бяха готови, го събуди и му ги сервира на поднос, после седна до него на възглавниците. Докато той ядеше и бършеше устните си със салфетка, тя се смееше, а той й се мръщеше.

— Изглеждаш щастлива, скъпа — отбеляза той.

— Наистина съм щастлива.

— Заради Мадлен ли?

— Знаеш ли за Мадлен?

— Дарио ми каза.

Тя се изпъна на леглото и като облегна брадичка на ръцете си, се взря в него.

— Щастлива съм заради теб, Серджо. Защото те обичам и защото съм с теб.

— Докога ще останеш?

— Завинаги, ако ми позволиш.

Тъмна сянка затъмни радостта в очите му и тя веднага съжали за грешката си.

— Но трябва да се върна след няколко дни — бързо добави тя.

Оставяйки чинията си настрани, той се наведе напред и прекара пръсти през косата си.

— Защо не ми разкажеш за Мадлен? — подхвърли усмихнат той и черните му вълнуващи очи се впиха в нейните така, сякаш проникнаха в душата й.

Тя пое дъх на пресекулки и се обърна по гръб, тъй като не можа да понесе напрегнатия му поглед. Но и тя като него можеше да се преструва, затова отмести очи от жилестите му рамене и бедра, докато той излизаше от стаята. Изчака го да се върне. Докато той екипираше, тя му разказа за Мадлен.

— Приятна е — въздъхна тя, отпускайки се от смеха му, след като му описа как Мадлен бе свалила всичките си дрехи. — Ако я срещнеш на улицата, просто би я взел за едно хубаво момиче. Не, всъщност би я погледнал повторно, защото у нея има нещо, което те кара да го направиш. Като че е малко надута, но й е приятно, когато я гледаш с възхищение… Знаеш ли, сякаш се удивлява, че току-що си проумял красотата й. Всъщност много рядко съм виждала момиче, толкова доволно от вида си.

Тъй като знаеше, че той я слуша с едно ухо, тя спря за миг и прокара пръст по крака му. Той не реагира, тъй като се беше вглъбил в работата си.

— Но е толкова необикновена, за колкото се смята, а може би дори и повече. Трудно бих определила защо, но има мигове, когато ти се струва, че сексуалността прелива от очите й. Искам да ти призная, че когато я видях за първи път, даже на мен ми подейства. — Хвана твърдия мускул на прасеца му и леко започна да го масажира. — Ако не беше тоя неин поглед, би изглеждала вулгарна. Всъщност започнахме да работим върху това. Не мога да реша дали да поупражним и гласа й. Може би ще е нужно, защото звучи провинциално просташки. Да имаше поне капчица интелигентност, но за мой късмет, не притежава такава.

— Защо за твой късмет, скъпа?

— Плаща ни, за да я издигнем. Тя и без друго ще стигне на върха, но парите ще ускорят нещата. Ще бъде истинско предизвикателство — в последната минута списанията ще сменят снимката на средната двойна страница, а също и кориците си, но с парите на Мадлен това ще си заслужава. Рой смята, че ако внимателно подхванем всичко, до лятото или в най-лошия случай до края на годината тя ще добие име в международен мащаб.

Серджо спря да рисува и се отдръпна, за да огледа работата си.

— Ще бъде голямо постижение, нали?

— Да, така е.

Той отново започна да движи молива върху листа, а Диъдри се прозина доволна.

— Знаеш ли, това, което не мога съвсем да проумея, е приятелят й. Разучихме го, главно защото искахме да знаем откъде идват парите на Мадлен. Излезе, че го познавам. Е, преувеличавам малко — моето семейство го е познавало — преди петнайсет или двайсет години. Доколкото си спомням, имаше някакъв скандал около смъртта на родителите му, но всичко беше потушено, вече дори не си спомням за какво беше. Както и да е, още като малък той наследи цяло състояние и когато и леля му почина, тя също му остави всичко, което притежаваше. Трябва да има милиони. Там е смешното. Той не харчи от своите пари, освен за поддръжката на имението си, разбира се, но напълно се е откъснал от него и не взима и пени оттам. Така че не той финансира Мадлен, а точно обратното — тя го издържа. Той е писател.

— Това би било добре за имиджа й, нали?

— Абсолютно, но само ако издаваха произведенията му. Рой се захвана с тоя въпрос. Успяхме да включим и двамата в клюкарските колонки и трябва да ти кажа, че той ще вдигне толкова пушилка, колкото и тя. Ако бях десет години по-млада и не те обичах до полуда, сърцето ми без никакво усилие би се разтуптяло по Пол О’Конъл.

Ръката на Серджо замръзна и нанесе петно върху лицето на Мадоната.

— Как каза, че се казва?

Диъдри се обърна по корем, ритна с крака във въздуха и се засмя.

— Пол О’Конъл. Защо? Само не ми казвай, че ме ревнуваш, защото няма да го повярвам!

Той гледаше надолу към рисунката си със спуснати клепачи, но тя забеляза, че ръката му трепери.

— Серджо? — прошепна тя. Когато най-после той вдигна очи, върху изключително красивото му лице сякаш беше паднала маска и то изглеждаше напълно безизразно. Очите му започнаха да помръкват, сякаш в душата му ставаше нещо страшно. — Серджо — повика го тихо пак и след като той не отговори, по гърба си усети ледена тръпка.

Той слезе от леглото и тя усети, че тялото му е като вдървено, сякаш бе изпаднал в смъртен транс.

— Ще си взема душ — каза той, — а после ще се разходим на слънце.

Очите й го следваха, докато той прекосяваше стаята.

— Серджо! — отново изрече тя.

Той се обърна и като видя колко е разтревожена, лицето му омекна и странният израз изчезна от лицето му.

— Да не би да страдаш, скъпа, защото те ревнувам? Вярно е, знаеш го, но нямам право на това. — Усмихна се и пак се върна до леглото. — Косата ти се е пръснала около лицето и изглеждаш толкова възбуждаща — като Пандора на Росети. Когато не си тук, си те представям така.

Тя вдигна ръце към него и като че с това движение белите й дробове изпуснаха всичкия си въздух. Той си оставаше толкова тайнствен за нея, колкото преди седем години, но досега никога не го бе виждала такъв. Някакъв инстинкт й подсказа да не го разпитва повече. Той я прегърна и тя се отпусна в ръцете му.

Остана още три дни, без да споменават отново Мадлен или Пол. Когато си тръгна, той я заведе до гарата.

— Серджо — обърна се тя към него, когато се отдалечаваха от билетната каса, — познаваш ли Пол О’Конъл?

— Дали познавам кого? — попита той.

— Пол, приятелят на Мадлен.

— Как бих могъл, скъпа?

Тя сви рамене.

— Не знам. Но когато онзи ден споменах името му, реакцията ти беше… странна.

— Така ли? Не си спомням. Нали знаеш как сме ние — художниците, проявяваме странности.

— Да, така е — отвърна тя, а той я целуна.

Едва когато се качи на влака за летището в Пиза, си даде сметка, че той нито потвърди, нито отрече, че познава Пол.

 

 

— Но защо това да има значение? — запита Рой, когато тя сподели с него.

— Не знам — отговори тя, разглеждайки снимките на Мадлен, които Дарио бе оставил върху бюрото й. — Само се обезпокоих, че той реагира по тоя начин.

— По кой начин?

— Не знам — пак повтори тя. — Но трябва да ти кажа, че за миг, само за част от секундата ме изплаши.

— Изплашил те? За бога, Диъдри, май че драматизираш нещата.

— Сигурно — съгласи се тя, като вдигна една от снимките към светлината. След като я изследва известно време, тя отново я върна в купчината и обърна очи към Рой. — Но когато отново ме погледна, имаше нещо неуловимо у него. Сякаш в тялото му нямаше никой. Изглеждаше… като мъртъв.

— Мъртъв ли? — избухна в смях Рой, а Диъдри нацупи устни и продължи да разглежда снимките.

— Стигнах до отговор — каза Рой, след като се насмя достатъчно. — Пол О’Конъл е двойник на Серджо Рамбалди. Как ти звучи?

— Не говори глупости — сопна му се Диъдри и се усмихна въпреки желанието си. — Все пак ти си виждал Пол. Как изглежда?

— Доста приличен вид има, направо ми хареса. Говори като интелектуалец, когато Мадлен я няма, но за такова нещо не можеш да намразиш човек. Но може да не ти хареса.

— Дарио — измърмори тя. — Снимките са великолепни, но не е успял да улови погледа й.

— Направил го е — каза Рой. — Хвърли поглед на онези в другия плик.

Тя го послуша и веднага се оживи.

— По дяволите! Как го постига? — Остави ги веднага. — Ако ги погледам още малко, сигурно ще се наложи да те помоля да ме проснеш на дивана и да направиш с мен каквото поискаш. — Засмя се.

— С най-голямо удоволствие. Но да се върнем на Пол. Свързах се с един твой приятел — Филип Хоувс. Той ще организира среща с Мадлен и Пол ужким случайно. И тогава ще видим какво мисли Пол.

— Какво мисли ли? Ти не му ли предложи…

— Направих го. Той се съгласи и вече може да се сметне, че си има агент. Сега какво правиш?

— Обаждам се на Мадлен да й съобщя, че следващия четвъртък ще я фотографират за „Сън“.

— Вече го направихме.

— Тогава ще й позвъня, за да й кажа, че съм се върнала.

— Тъкмо можеш да попиташ Пол дали не познава Серджо.

— Защо?

— Нали само преди пет минути се беше загрижила?

— Така ли? — сви рамене тя. — Вече не ме интересува. Освен това какво значение има дали се познават?

Рой я зяпна с отворена уста, а после поклати глава, като измърмори нещо за жените, и излезе от стаята.

 

 

Откакто Мадлен беше взета под крилото на агенцията „Краб“, тя и Пол излизаха почти всяка вечер. Вечеряха в известни ресторанти, танцуваха в луксозни клубове и играеха хазарт до малките часове нощем. Навсякъде, където ходеха, имаше фотографи, а плисираното мини на Мадлен и чорапите над коляното направиха цяла сензация, когато един фотограф я беше снимал как се върти на дансинга и как се виждат чак микроскопичните й бикини. Тъй като танцуваше с далечен роднина на кралското семейство, на следващия ден снимката беше отпечатана във всички вестници и благодарение на приятелите на Рой и Дарио името й вече се появяваше в колоните за клюки.

— Ето ме! Ето ме! — провикваше се тя, когато отваряше някой вестник. — Какво мислиш, Пол? Добре ли изглеждам тук? Не, предпочитам снимката от вчерашния вестник, там косата ми беше по-добре. Гледай! И ти си тук. Къде ли сме? Сигурно излизаме от онзи ресторант. Как се казваше? С кого сме? Спомняш ли си имената им? Ама това не е ли двойката, която ни покани… Всъщност къде ли ни покани? Пол!

Пол ставаше неохотно от пишещата машина, поглеждаше снимката за миг, казваше й, че изглежда прекрасно, припомняше й къде са били поканени, после я целуваше и тръгваше полекичка към машината си.

Мадлен беше изпаднала в екстаз от новия си живот. Почти не си спомняше за Мариан и леля си — те принадлежаха към миналото, което бе толкова смътно и далечно, че й изглеждаше като сън. В редките случаи, когато те успяваха да проникнат в съзнанието й, тя просто ги изтикваше някъде по-навътре и се връщаше към огледалото. Една вечер Пол я извлече от един нощен бар и й удари един шамар за това, че бе позволила на някаква рок звезда — приятел на Рой, да я опипа, докато танцуват. След случилото се Пол я отведе, но тя толкова се възбуди от силната му проява на ревност, че за малко не се любиха на задната седалка на таксито. Когато стигнаха до хотела, тя откри, че той все още е ядосан.

— Поведението ти е като на най-обикновена уличница! — озъби й се той, след като захлопна вратата на апартамента след себе си. — Държиш се така, защото си такава. Мариан никога не би и помислила да стане за смях като теб.

Мадлен тъй се смая от неочаквания скандал, че просто се втрещи пред Пол. Мислеше, че като се приберат, ще продължат оттам, докъдето бяха стигнали в таксито. Той захвърли ключа от вратата върху тоалетната масичка и й каза да се маха от очите му, преди да я е ударил отново. Тя избяга в банята и се разплака.

Остана в банята повече от половин час, решена да не му говори повече, замислена как да го накара да страда. Но гневът й постепенно премина в притеснение, тъй като той не направи никакъв опит да я изкара оттам. След известно време Мадлен отключи вратата, но той все още не идваше. Най-накрая с разтуптяно от страх сърце, че може да си е тръгнал, тя се върна тихо в стаята. Той седеше на леглото, хванал главата си с ръце.

— Пол? — изрече тихо тя.

Той не вдигна очи, но протегна ръка към нея. Тя я сграбчи и падна на колене пред него.

— Съжалявам! — изплака, покривайки ръката му с целувки. — Не биваше да го правя. Съжалявам.

Той я дръпна в прегръдките си.

— Аз съм този, който трябва да се извини. Но бях обладан от такава ревност, че не можех да се спра. — Взе лицето й между дланите си и я целуна силно по устните. — Може да те гледат, Мадлен, но, за бога, не им позволявай да те докосват.

— Няма, няма — изхълца тя. — Няма. Никога повече.

— Ако там случайно имаше фотограф, тогава снимката как онзи пъха ръка под полата ти щеше да бъде във всички утрешни вестници. Можеш ли да си представиш на какъв глупак щях да изглеждам?

Тя кимна и подсмръкна.

Той я притисна.

— За никого на света не бих напуснал Мариан, с изключение на теб. Не ме карай да се върна при нея.

Очите й се разшириха от ужас и тя се хвърли към него.

— Не! Недей! Не го казвай! Обичам те, Пол. Никога повече няма да го правя, обещавам.

— Добре — каза той, като я държеше до себе си и галеше косата й. — Всичко е наред. Обичам те и съм до теб. Не трябваше да те удрям. Съжалявам, скъпа, но ще го компенсирам. Утре вечер ще те изведа на вечеря и ще бъдем само двамата. — Засмя се. — Ще отпразнуваме завършека на първата ни караница.

Тя се изкикоти и като избърса сълзите си с ръка, видя как той пуска ципа на панталона си.

— Сега ще ми се отплатиш — измърмори той и като я дръпна към себе си, насочи ерекцията си към устата й.

 

 

Сутринта, след като се преместиха в Холънд парк, той се събуди с ужасно главоболие. Осъзнаваше, че по този начин не могат да празнуват всяка дреболия — така никога нямаше да завърши втората си книга. Обаче насладата, която изпитваше с Мадлен, беше надминала очакванията му. Тя му предоставяше напълно задоволителен суров материал за писане.

Мадлен даваше нареждания на носачите, които внасяха гардероби за спалнята. Беше платила триста и петдесет хиляди лири за къщата, а я обзавеждаше с най-обикновени мебели! Поне се бе облякла, което все пак бе нещо. Предишната вечер й хрумна да се любят в банята на незаключена врата, докато гостите бяха още там — ако някой влезел, щяло да стане още по-добре.

За щастие, сега явно беше забравила Пол. Хубаво, че поне не го влачеше със себе си, докато търсеше къща. Но той беше доволен, че му дава материал за истинско изследване.

Мадлен подаде глава през вратата. Както си беше вдигнала косата, без грим и с развлечена тениска, която се беше изхлузила и едното й рамо се виждаше, тя пак изглеждаше възбуждащо.

— Ще отскоча до магазина. Дръж хората под око.

Пол затвори очи, вдигна ръка, за да й махне, и изчака да чуе тръгването на колата. Беше взета под наем, докато пристигнат автомобилите, които беше купила предишната седмица. Слава богу, че отиде с нея на това разточително харчене из автосалоните, иначе щеше да се върне я с порше или още по-лошо — с ролс-ройс. Даде сто хиляди лири за рейндж ровър за него и мазерати за себе си. С покупката на колите бе отпразнуван фактът, че тя е получила първия си ангажимент като модел, а той — че вече се бе сдобил с агент. Вече не можеше да си спомни преди колко време точно Мадлен беше поканила Филип Хоувс в хотел „Блейк“ и му го бе представила като приятел на Диъдри. Може и да е приятел на Диъдри, но Пол знаеше много добре, че този човек е най-известният независим литературен агент в страната. Е, колкото и отдавна да беше, още не беше изтръгнал отговор от някой издател.

Пол не мръдна от леглото до шест вечерта. Мадлен седеше пред току-що инсталираната газова камина, в която се виждаха дънери, ровеше сред свои снимки и в същото време отговаряше на въображаем журналист. Това го правеше, откакто Диъдри й спомена, че ще има появи и по телевизията. Той огледа стаята, намръщи се и отново затвори очи. Този път болката не идваше от махмурлука, а от вида на всички тези дрънкулки. Месингови коне висяха до камината, порцеланови дами с издути поли украсяваха страничните масички от талашит, забеляза и стъклени вази, пълни с изкуствени цветя, и картини на деца със сълзи в очите.

Изправи се и тръгна да вземе цигарите си, сложени на полицата над камината. Извика, защото настъпи нещо, и като сведе очи, видя, че е смачкал едно кученце, което кимаше с глава.

— Идиот такъв! — извика Мадлен и взе кучето в скута си.

— Ами какво, по дяволите, правеше там?

— Сложих го тук, за да ми напомни да го сложа в колата, когато я докарат — добави намусено тя.

Това му дойде твърде много. Той запали цигара.

— Мадлен, по-късно ще си поговорим за вкуса ти. Къде са работниците?

— Отидоха си. Искаш ли да огледаш?

— Не съм сигурен дали съм готов, но няма да пропусна тази стая.

— Какво й има?

— Какво ли не. Ходи ли в банката?

Тя поклати глава.

— Изгубих се и когато стигнах „Странд“, не намерих къде да паркирам.

Той не си даде труда да я попита защо не е взела такси, както й бе наредил.

— Колко бакшиш даде на хората?

Някаква светлинка проблесна в очите й и той вътрешно трепна. Позволила им е да пипнат гърдите й или поне така щеше да му каже. Но тъй като я познаваше, беше съвсем сигурен, че им ги е показала, а тя щеше да добави и че са я погалили, за да го насъска още повече. Но сега не му беше до секс.

— Отивам да си взема душ.

Пристъпи в банята и веднага изскочи обратно. Златната батерия и други приспособления би понесъл, дори и найлоновата завеса на розови точки, но не и снимката на кралицата. Това никога!

— Веднага ела тук! — изкрещя Пол.

— Не ми говори по този начин — измърмори тя, докато вървеше по коридора.

— Избирай, Мадлен. Снимката или мен. Това се отнася за всеки кич, с който си напълнила къщата.

— Как можеш да казваш, че кралицата е кич?

— Кич е там, където си я сложила. В тройната зала. Това си помисли, нали?

— Стори ми се остроумно. По една случайност харесвам кралицата — изрече тя рязко. — Тя ще остане.

Погледна я и за малко не се разсмя на буреносното й изражение. Борба на желания. Може да не е съвсем готов за нея, но поне щеше да направи всичко възможно, за да се позабавлява. Свали дъската на тоалетната и седна. Тя изчака, докато той се огледа.

— Даже Мариан има повече стил — присмя се той, защото знаеше, че забележката му ще я нервира.

— Не споменавай името й! Непрекъснато го правиш. Каза го снощи заедно с всички глупости от дървената ти философия.

Той се захили.

— Метемпсихоза^[1]. Трансмиграция — прераждане на душата. Мариан би разбрала за какво й говоря.

— Да, щеше, нали? Тя е толкова скучна.

Гневът й се засилваше и тя се опитваше да измисли да каже още нещо. Пол разбираше, че е жестоко да се присмива на липсата й на интелект, но пък тя толкова лесно се поддаваше на предизвикателства, а и понякога отговорите й го забавляваха много.

— И тя нямаше да разбира от стил — продължи Мадлен. — Ходеше с ония размъкнати рокли на Лора Ашли, опитвайки се да прикрие дебелия си задник. Господи, нея въобще не я тревожи това, че е грозна…

— Достатъчно. Освен това…

— А, така ли? Някога да си виждал да скубе веждите си или да лакира ноктите си? У нея има нещо сбъркано. Тя може да говори само за тия досадни философски неща, а ти я насърчаваше. Ако малко поне приличаше на мен, сега нямаше да чезне от скръб, нали? Наперена кучка! Винаги трябва да съобщава на хората, че е ходила в университет само защото аз не съм. Трябваше да разправя наляво и надясно колко прекрасни са майка й и баща й, като винаги използва дълги думи, които никой не знае какво означават, само и само за да се опита да ме обезличи. Тя е пълно нищожество и такава ще си остане, но точно това и заслужава. Защо, по дяволите, трябва да ми е жал за нея?

Пол направи учудена гримаса.

— Значи съвестта те безпокои, Мадлен. Каква изненада!

— За какво ми говориш? — сряза го тя.

Той се усмихна.

— Твоята братовчедка Мариан заслужава много повече, отколкото ти си мислиш. Красотата не е единственото, тъй да знаеш.

— Единственото е, а останалото са парите. А ти само помни кой плаща сметките тук. И престани да говориш за Мариан.

Тя захлопна вратата и изтича в спалнята на горния етаж. Ако не й натякваше непрекъснато за Мариан, въобще нямаше да се чувства виновна. За бога, Мариан е човек, който винаги губи и дори той знаеше това. Никога не е успявала да постигне каквото и да е. Тъкмо тя, Мадлен, трябваше да ходи по кръчмите и да прави стриптийз, за да имат някакви пари, защото Мариан имаше диплома, която не беше необходима никому. Какво от това, че сега е сама, нека веднъж сама да се оправя. Ако не успее, какво общо имаше тя с нея? Не може цял живот да тича подир Мариан, имаше си и свой живот. Сега всичко се нареждаше фантастично — във всички вестници я наричаха великолепна и блестяща, имаше и Пол, което бе най-важно. Така че какво я интересува Мариан?

Един час по-късно, изкъпан и облечен, Пол влезе в спалнята и я завари да плаче през огледалото. Седна на леглото и я притегли в скута си.

— Съжалявам — прошепна той. — Не исках да те наскърбя.

— Тогава защо трябваше да започваш пак за Мариан? Каза ми, че тя вече не те интересува.

— Вярно е. Хайде, спри да плачеш. Утре е големият ти ден и не искаш да бъдеш с подути очи, нали?

Това, че той се интересува как тя ще изглежда на представлението, беше повече от достатъчно, за да я успокои. Изгледа го с пълно обожание, Пол я целуна нежно по устните.

— А сега — каза той, — ще ми покажеш ли някои пози, с които смяташ, че ще им вземеш акъла?

Тя поклати глава.

— Искам да ми обясниш за транс… емиграцията… Нали разбираш, онова, за душата.

Той се разсмя.

— Добре, но само след като ми кажеш как точно възнагради работниците.

 

 

На другата сутрин Мадлен стана рано. В студиото трябваше да бъде едва в три, така че имаше време да отиде на кварц. Пол искаше да я заведе да обядват рано. Тя обичаше да правят каквото и да е заедно и изпитваше тръпки на възбуда, когато той й казваше колко специални са отношенията им. Това й напомняше, че най-после има някой, когото може да нарече свой приятел. Някой, който да я обича заради самата нея, а не от съжаление като леля й и Мариан. Никога не позволяваше да я завладява за дълго страхът, че Пол би могъл да я изостави — както постъпиха родителите й. А и тя правеше всичко възможно, за да учи, и да му докаже, че неговата кариера означава за нея толкова много, колкото и нейната, че дори и повече.

Когато се върна от фитнес центъра, той й беше оставил бележка да се срещнат във винарната „Джули“. Разочарова се, защото искаше той да види тена й, преди тя да тръгне за „Уембли“, но щом прочете и останалата част от посланието му, подскочи от радост. Издателството „Фримантъл“ проявило интерес към книгата му.

Отиде рано в „Джули“ и седна да чака, разглеждайки вестник, който някой беше оставил. Не обръщаше голямо внимание на онова, което четеше, а непрекъснато се озърташе, за да види дали някой я гледа.

В мига, в който Пол влезе, тя веднага разбра, че е в много лошо настроение. Даже не я целуна, а се отпусна на стола и започна да й разправя с гръмки фрази за характеризация, убеждение в мотивацията, структура — все думи, които Мадлен не разбираше.

— Във всеки случай — изръмжа той, — ако превърна Джим Пен в богат младеж, за да могат читателките да си мечтаят за него, тогава биха я издали.

— Идеално! — Протегна ръце към него. — Казах ли ти, че щом веднъж попаднем във вестниците, ще си намериш издател.

Той освободи ръката си.

— Не ме слушаш. Проклетият редактор иска промени.

— Кажи му, че няма да ги направиш.

— Тогава няма да я издаде.

— О!

— Филип Хоувс ще дойде всеки момент. Ще му кажа как този Хари Фримантъл ме е отрязал.

— Не можеш да направиш такова нещо.

— Как не. Книгата си е моя. В таксито насам мислих и го реших. За бога, няма ли да престанеш да четеш този вестник!

— Не ме притеснявай, Пол. — Мадлен се опита да го издърпа от ръцете му. — Още не съм прочела хороскопа си.

— За бога! — избухна той.

— Не искаш ли да научиш и твоя? — предложи тя с надеждата, че това ще го успокои. — Може да казват нещо за…

Той скочи на крака, а тя се втурна след него, хвана го за ръката и го дръпна. Пол изтръгна ръката си от нейната. Тогава тя забеляза, че Филип Хоувс е пристигнал. Двамата мъже се ръкуваха, Мадлен, леко смутена, целуна агента по бузата, а после и тримата се качиха в ресторанта на горния етаж.

Мадлен с всички сили се стараеше да участва в разговора. Като знаеше колко е важно всичко това за Пол, тя се опита да изрази някаква подкрепа, но никой не обърна внимание на усилията й. По-късно, точно след като почистиха масата и поднесоха кафето, Пол изведнъж удари с длан върху масата и заяви, че тя е отговорът на проблема. Филип погледна с неудобство и поклати глава, а Пол се държеше тъй, сякаш е намерил разрешението на „Параграф 22“. Мадлен нямаше и най-малка представа за какво става дума и тъй като наближаваше два часът, тя се изправи, за да тръгне. Пол стана и я изпрати до колата.

— Тръшни ги на земята — каза й той, когато затваряше вратата на колата й. Тя свали стъклото, а той се наведе, за да я целуне. — Кажи ми, че ме обичаш — измърмори той.

Тя го направи и добави:

— След този сеанс всички ще видят тялото ми, но то принадлежи на теб, както и всичко, което имам.

— Запомни го — измърмори той, като леко погали гърдите й. — Ще те чакам вкъщи.

Когато пристигна в студиото „Мармът“, пъпчиво младо момче преведе Мадлен през плетеница от коридори. Преди да каже каквото и да било, то все се ухилваше. Тя попита какво означават червените светлини над вратите, а то й отговори, че тогава в студиото се работи. Мадлен се поинтересува дали не могат да погледнат.

— Не е възможно — изхихика той. — Фотографите не обичат някой да ги гледа.

— И моделите ли? — запита тя намусено.

Той набръчка нос и я огледа от горе до долу.

— Вие модел ли сте?

— А ти какво си мислиш?

Той се почеса по главата и погледна в списъка, който носеше.

— Не сте ли Сандра Търнъм от Сейнт Айвъл?

Мадлен се закова на място.

— Не, не съм!

Той отново погледна списъка.

— Тогава коя сте?

— Казвам се Мадлен Дийкън.

Тоя я зяпна, после се плесна по главата и се изкикоти.

— Ама, разбира се. Вие сте от страница трета, нали?

— Пъхна списъка под мишница и се обърна на пети. — Тръгнали сме в погрешна посока. Хърби Просър снима днес за „Сън“. Той е в студио 6. В момента се занимава с Фей Броуд, затова ще ви заведа направо в гримьорната.

Мадлен го последва отново по коридора, после по някакви стълби, докато най-после преминаха през врата с надпис „Само за персонала“.

Стаята беше ослепително бяла — бели плочки, бели столове, бели лампи, бели прозорци. Там вече имаше три момичета, две седяха пред огледала и сваляха грима си, а едно втриваше мазило за изкуствено почерняване в тялото си. Всички бяха голи и нито една не се обърна, когато пъпчивото момче извика:

— Криси!

Едно от момичетата се изправи и тръгна към умивалника. Докато минаваше, изгледа Мадлен от главата до петите. Мадлен й се усмихна, но лицето на момичето остана каменно.

— Криси! — отново извика момчето.

— Отиде да вземе кафе — отвърна момичето, което се мажеше.

— Така ли? — изкикоти се той. Хвърли поглед на Мадлен, сви рамене и каза: — Тогава ще ви оставя тук. Ще ви извикам, когато Хърби е готов. — Погледна часовника си. — Сигурно след половин час, а може би и повечко. Готова ли си, Дон?

Дон остави мазилото и откачи един халат от закачалката на вратата, която според Мадлен водеше към офиса на Криси. Докато излизаше от гримьорната, момичето даже и не погледна към Мадлен.

Последното, което Мадлен очакваше, беше да се притесни, но стомахът й се сви на топка, когато вратата се затвори и тя отново се обърна към стаята. Какво трябва да прави сега?

Момичето, което седеше до огледалото, й се притече на помощ.

— Здравей — каза то, гледайки в огледалото отражението на Мадлен. — Нова ли си?

Мадлен кимна.

Момичето беше индийка и имаше най-великолепната черна коса, която Мадлен беше виждала. Обърна се към нея.

— И аз така си мислех. Името ми е Шамир. В кабинета на Криси има гардеробчета, закачи там дрехите си. Можеш още отсега да се съблечеш и да си готова, когато тя се върне. Между другото, как се казваш?

— Мадлен.

— За какво си тук?

— За страница трета — отговори Мадлен, опитвайки се да прозвучи скромно.

Шамир кимна.

— На кой вестник?

— За „Борса и пазар“. — Момичето до умивалника избухна в смях, докато го казваше.

Мадлен се обърна.

— За „Сън“ — изрече провлечено тя.

— О-о-о! Предполага се, че трябва да се изненадаме ли?

— Не й обръщай внимание — прошепна й Шамир, — така се държи с всички. Щом ще правиш „Сън“, това означава, че ще си с Хърби, така че всичко е наред. Той е Бог. Късметлийка, попадаш на него още от първия път. Май ти е за пръв път, а?

Мадлен сви рамене.

— Горе-долу. Преди няколко седмици имах снимки, но ги прави партньорът на агентката ми в студиото й. Не бяха определени специално за някъде. — Искаше й се да сподели колко развълнувана беше Диъдри, когато видя резултатите, но реши, че ще прозвучи много надуто.

— Коя ти е агентка?

— Диъдри Краб.

Шамир като че се озадачи за миг, но после красивото й лице просветна.

— Тя е и моя агентка. Не знаех, че представлява момичета като… — Спря се, понеже се усети, че може да изрече нещо обидно. — Чу ли, Вера? — извика тя. — Имаме една и съща агентка. — А после каза по-тихичко: — Казва се Лин, но ние я наричаме Вера и това я дразни.

Другото момиче не си направи и труда да отговори. Като видя, че Шамир се смее, Мадлен също се захили. Влезе в офиса, за да се съблече.

Щом отново влезе в гримьорната, Шамир вече беше на мивката и миеше косата си. Вера я нямаше.

Мадлен отиде до един стол и седна.

— А ти какво правиш? — попита тя Шамир.

— Вече свърших — извика в отговор Шамир. — Дюбоне на тропически плаж в слънчевия Уембли с Ранди Роджър, но, слава богу, клиентът беше тук.

Изплакна косата си и тъкмо когато я върза с кърпа, вратата се отвори и закръглена приятна жена влезе в стаята с кафета върху поднос.

Щом се обърна и видя Мадлен, тя се стресна и разля малко от кафетата.

— Боже мой — извика тя, — ти трябва да си Мадлен. Съжалявам, че толкова се забавих, но не можах да намеря мляко. Съблякла си се, браво. Аз съм Криси. Ще звънна на Мървин и ще му кажа, че вече си тук. Искаш ли едно кафенце, докато чакаш?

— Мървин ли? — попита Мадлен.

— За костюма. Малко ще те пооблекат. Ето ти кафето. — Подаде на Мадлен пластмасова чашка. — Захар?

Мадлен поклати глава и се загледа как Криси разкъсва обвивката на един шоколад и захапва от него.

— Ей така е по-добре — въздъхна тя, докато още дъвчеше. — Чувствах, че умирам от глад. О, Шамир, не те видях. Дон слезе ли долу?

— Преди десет минути — отвърна Шамир. Като хвърли поглед на Мадлен, тя изсвири проточено с уста.

— Охо! — възкликна тя. — Стани да те разгледам.

Мадлен остави чашката си, изпъна гръб и грациозно стана от стола.

— Обърни се — нареди Шамир. — Криси, погледни краката й. И циците. Боже мой, мразя те, Мадлен. — Обърна се към Криси, която дояждаше шоколада си. — Съвършена е, нали?

— Фантастична — потвърди Криси. — Хайде сега да викнем Мървин.

Двайсет минути по-късно, силно гримирана, Мадлен беше облечена с дрехи от черна кожа. Момичета влизаха и излизаха от гримьорната, но или не я поглеждаха, или полугласно коментираха какво внимание й се отделя. Мадлен навири нос и се разходи из стаята, за да може Мървин да я огледа. Той беше нисък мъж с къдрава сива коса и добре оформена брадичка. Наблюдаваше Мадлен с отпусната дясна ръка, а лявата бе облегнал на кръста си.

— Добре — каза той. — Започни да сваляш всичко едно по едно, да видим какво ще се получи. Криси, следиш ли?

— Следя! — извика тя от кабинета си. След това се появи на вратата.

— Така, Морийн…

— Мадлен — прекъсна го Мадлен.

— Извинявай. Точно така, Мадлен, вдигни ципа на полата и изпъчи задник.

Мадлен изпълни поръчката.

Мървин кимна.

— Дотук добре. Сега хвани чашките на сутиена. Не, за краищата, точно под мишниците ти. Е, това е. Сега дръпни… По-силно!

Мадлен дръпна тънката материя, чу се шум от късане на плат, тя слисано сведе очи и видя, че чашките са останали в ръцете й.

— Точно така — изпищя Мървин. — Гений съм! Тъкмо работа за Хърби — той колко ги обича отвън. Кажи му, че на чашките има дупки, може и да ги закърпим, ако предпочита. Хайде сега да видим дали можем да ги сложим отново. Свали сутиена, мила, така ще е по-лесно.

Мадлен разкопча сутиена и му го подаде. Тъкмо се готвеше да се оплаче, че ботушите й стягат, когато Криси се обади:

— Смятам, че е по-добре да се подстрижеш.

Мадлен рязко вдигна ръка и започна да отстъпва.

— Не — каза тя и енергично поклати глава, — няма да пипате косата ми.

В този момент момчето с пъпчивото лице влезе в стаята.

— Чакат те, Мадлен.

— Две минутки, Дерек — отвърна Криси и като хвана с двете си ръце подгъва на кожената поличка на Мадлен, вдигна я над задника й. — Краката — малко раздалечени — каза тя и бръкна в джоба си за ножици.

— Само едно порване. Това е. Много по-добре. Хайде сега, преди да тръгнем, пак да погледнем лицето.

След последната проверка Мадлен отново сложи сутиена, повдигна поличката и последва Дерек и Мървин навън от стаята. Криси тръгна след нея с халата. Тя наметна раменете й и каза:

— Идвам с теб, защото ти е за първи път. Обикновено някой от помощниците ми отива в студиото, но до пет часа никой от тях няма да дойде.

Когато влязоха, студиото беше тъмно, само един кръг светлина обливаше подиума в дъното му. Щом очите й привикнаха, Мадлен установи, че в помещението има няколко души, които се движеха безшумно. Един мъж пристъпи зад екрана и тръгна към тях.

— Мадлен? — попита той, поглеждайки я.

Мадлен кимна.

— Това е Хърби Просър — ухили се Дерек. — Фотографът.

Вдигна ококорени очи към Хърби, но Хърби не му обърна внимание и подаде ръка на Мадлен.

— Радвам се да се запознаем — каза той. — Няма да продължи дълго. Ще действаме просто, няма да правим кой знае какви измислици. Я сега да видим какво е направил Мървин.

Криси дръпна халата от раменете на Мадлен, а Хърби отстъпи, за да огледа костюма. Само след три секунди неочаквано се обърна и отсече:

— Свали го!

Мадлен погледна Мървин, Мървин — Мадлен и двамата се обърнаха към Хърби. Той крачеше из студиото.

— Ама Хърби! Хърби! — извика предвзето Мървин.

— Толкова ми струваше да направя това…

— Сваляй го! — повтори Хърби. — Цици и дупе — те само това искат.

С вид на сритано куче, Мървин се обърна и тъжно кимна на Мадлен. Двамата с Криси й помогнаха да съблече полата и сутиена и тя си отдъхна, като изрита и ботушите.

— Обуй ботушите — извика Хърби. — С тях е страхотно.

Мадлен направи гримаса, въздъхна и отново ги нахлузи.

— Добре, хайде да започваме — подхвърли някой.

Криси хвана Мадлен за ръката й я поведе към светлините.

След един-два пробни полароида, които си ги подаваха от ръка на ръка в стаята, Хърби изчака помощника си, за да зареди фотоапарата, после пристъпи към триножника и притисна око към визьора.

— Ръцете — на кръста — излая той, — главата назад, левият крак — нагоре. Така. Сега друга. Главата още назад, погледни към тавана, извърти лявото си рамо към апарата. Това е. Още една. Разтвори пръсти, сложи ги на пъпките. Това е. Вдигни левия крак по-високо.

Така продължиха няколко минути. После Хърби се отдалечи от апарата, докато го презареждаха.

— Отпусни се — каза той на Мадлен. А после с дебел глас извика: — Кой, по дяволите, непрекъснато ходи насам-натам?

Никой не отговори и Хърби намръщен се обърна отново към Мадлен. Тя се беше облегнала на края на подиума, хавлиеният халат отново бе на раменете й. Криси се бе навела над нея и подръпваше косата й. Хърби се приближи до тях, седна до Мадлен и каза на Кристи да изчезва.

— Всъщност — прошепна той на ухото на Мадлен — аз съм просто едно меко старо меченце с прегракнал глас. Никой не се плаши от мен, само ме разсмиват, като се правят на уплашени.

Мадлен явно се отпусна — пролича й по начина, по който се засмя.

— Това беше само за начало — каза Хърби. — Сега ще се съсредоточа върху лицето. Погледът. Чувал съм за него от Дарио. Смяташ ли, че ще можеш и мен да погледнеш така?

— Вероятно — отговори Мадлен, макар че не беше съвсем сигурна за какъв „поглед“ се отнася. Беше чувала от хората да говорят често за него. Тя просто се вгледа в камерата и си спомни за какво Дарио й беше казал да мисли.

— Представи си тоя твой мъж как се е качил върху теб — каза й Хърби. — Как му беше името? Пол, нали?

— Да.

— Свършваш ли с него? Искам да кажа истински.

— Да — засмя се свенливо Мадлен.

— Тогава си помисли за него — какво прави, когато свършваш, представи си, че той е тук с теб, а после погледни право в обектива.

Както Хърби очакваше, тя направи точно това. Едва половин час по-късно, когато той даде край на сеанса, Мадлен си даде сметка, че никой не беше продумал по време на снимките. Огледа стаята, леко изплашена от морето от лица, за които беше сигурна, че по-рано ги нямаше. Всички я наблюдаваха като в транс. Тя отмести неуверено очи към Хърби, който въздъхна дълбоко и се засмя.

— Уау! — извика той, тръгна към нея и я прегърна през раменете. — Сега разбирам за какво е този шум. Даже успя да ме възбудиш, а от години жена не го е постигала. Този твой мъж трябва да е невероятен.

— Вие знаете за…

— Дарио ми каза. Сега се загърни с нещо, да не би някой от тези тук да не се удържи.

Когато стигна отново в гримьорната, там беше пълно с голи тела. Криси я поведе през тълпата, но един глас изсъска:

— Тя е! — И сякаш по нечий знак, всички разговори в стаята прекъснаха.

Мадлен огледа лицата едно след друго. В началото беше смутена, после се изпълни с подозрения, а когато разбра — изпъчи се безсрамно презрително. Те всички са били там и са я гледали и всяка от тях направо се пукаше от завист.