Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storm Cycle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Айрис Йохансен, Рой Йохансен. Буреносен цикъл

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2010

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-268-0

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Университетът „Ардмор“

Хюстън, Тексас

Дърветата, които растат по хълма, са идеалното прикритие, помисли си Пелъм.

Той се изкачваше бързо по склона от страната на шосето, където беше оставил колата си. Слънцето беше ниско в небето. Той нямаше много време. Не след дълго Кърби щеше да тича по пътеката към сградата, която подслоняваше Научния отдел. През последните пет дни Рейчъл Кърби работеше по двайсет часа в денонощието и почиваше само по четири, които прекарваше обикновено у дома си. След това отново се връщаше на работа, като че ли твърдо решена целият й живот да мине в лабораторията. Днес денят вероятно нямаше да е по-различен. Тя щеше да остави колата си на паркинга, който беше на три мили от сградата на Научния отдел, и да пробяга оставащото разстояние.

Пелъм коленичи, когато стигна в прикритието на дърветата, и погледна университетското градче, което се гушеше долу. По тротоарите се разхождаха студенти, а на стъпалата пред библиотеката на Отдела по английски език и литература седеше момиче, съсредоточило се върху лаптопа в скута си.

Дали не трябваше да ги изведе от сградата? Но така щеше да ги лиши от мотивация. Полицията щеше да реши, че не иска да им сътрудничи, ако вниманието му не беше фокусирано изцяло и единствено върху Рейчъл Кърби. Но подобно поведение би могло да има и друг ефект — то щеше да има обществен отклик, който щеше да затрудни преследването.

„О, добре, ще реша по-късно.“

Инстинктът му обикновено беше безпогрешен, когато се стигнеше до финалния момент. Отвори куфара, в който беше скрито оръжието му.

 

 

— Чакай, Рейчъл.

Рейчъл, вече пред входната врата, се обърна и видя Али да слиза по стълбите.

— Трябва да се върна в лабораторията, Али. Закъснявам.

— Отдели ми минутка. Няма да се забавиш много, ако размениш по дума с мен. — Али затвори вратата и се облегна на нея, с което й препречи пътя. — Трябва да престанеш с това, Рейчъл. И преди беше зле, но сега постъпваш буквално глупаво. Работиш толкова много, че ще се доведеш до изтощение.

— Има няколко проблема, с които просто трябва да се справя. Ще си почивам след това.

— Ако не си починеш скоро, няма да имаш сили за нищо — усмихна се сестра й. — Не можем да си позволим да имаме двама инвалиди. Лети ще ни смъмри строго.

— Не съм чула Лети да се оплаква.

Усмивката на Али се стопи.

— Не. Няма и да чуеш. Лети е като теб. Нищо не е прекалено достатъчно добро за мен. Дори това да означава, че вие двете ще сте напрегнати до краен предел.

Рейчъл не желаеше да слуша повече. Виждаше, че този момент наближава. Али беше прекалено тиха, смълчана. Рейчъл знаеше, че сестра й я наблюдава и се тревожи за нея, но се беше надявала да избегне конфронтацията.

— Не сме уморени. Нямам нужда от много сън, а пък съм здрава като кон. А Лети просто не може да живее по друг начин. Тя много обича да се грижи за теб. Ти си целият й живот.

— Знам това. Но всичко ще й дойде до гуша и тя ще намрази живота, когато…

— Млъкни, Али. Престани.

— Защо? Аз вече не се страхувам. Приела съм го. — Погледна сестра си в очите. — Искам и ти да го приемеш, Рейчъл. Време е.

Беше по-лошо, отколкото Рейчъл беше мислила.

— Не е така, по дяволите. Няма да се случи.

— Но то вече се случва. Става ми все по-трудно да ходя, губя контрол и над ръцете си. Пастата ми за зъби отива къде ли не, но не и върху четката ми. Тази сутрин изцапах цялата мивка. И зрението ми се влошава все повече.

— Зрението ти? Кога започна това?

— През последните две седмици. Опитах се да си внуша, че си въобразявам, но изгубих няколко процента и от периферното си зрение. Това първо ме уплаши. — Направи гримаса. — А после полудях от гняв. Във всеки случай обаче ме накара да се опомня.

— Знаеш как се развива болестта. Симптомите се появяват, после изчезват. Могат да минат години, преди състоянието на болния да се влоши.

Али кимна.

— Знам. Следващата седмица зрението ми може да се коригира, както и движенията ми. И аз ще имам добър период. Но трябва да съм готова. Ти също.

Рейчъл затвори очи. По дяволите. Али се бореше с тази болест от дете, но последните няколко години бяха особено жестоки. Глобоидноклетъчната левкодистрофия, или още наричана болест на Крабе, съкратено ГКЛ, е сериозно нервно заболяване, което атакува обикновено децата. Те рядко живеят повече от две години, но заболелите в по-късна възраст като Али обикновено имат различни симптоми, което означава, че и прогнозите за изхода от болестта са различни.

Али отметна косата от лицето си.

— Не можеш да спреш болестта, като работиш до изтощение заради мен. Не това искам аз. А теб интересуват ли те моите желания?

— Няма значение какво ме интересува. Ти така или иначе ще ми кажеш.

— Можеш да се обзаложиш, че ще го направя. — Тя се усмихна. — Самотна съм, Рейчъл. Искам да прекарваш повече време с мен, а не да стоиш непрекъснато затворена в проклетата лаборатория. Битката е приключена. Нека се примирим със съдбата и да се насладим на настоящето.

Али говореше тихо, гласът й беше нежен, но разкъсваше сърцето й.

— Сражението не е приключило — каза тя ожесточено. — Аз няма да го позволя.

— Не можеш да сътвориш чудо, Рейчъл. Вече направи повече от възможното. Основа научна фондация заради мен, чиято основна цел са лабораторните изследвания. Пак заради теб, работата на половината от компютрите в свободния свят се състои в търсене на лекарство за ГКЛ.

— Фондацията скоро ще направи важно откритие, сигурна съм. Аз просто трябва да продължа да… — Но Али клатеше глава. — Не се осмелявай да се откажеш сега. Няма да го позволя!

— Ще се боря, докато мога. Ти го заслужаваш. Аз самата си го дължа. Но няма да се преструвам повече. А сега, ще си останеш ли у дома? Ще си починеш ли поне малко?

Рейчъл поклати глава.

— Не. Добре съм.

Али се отдръпна от вратата.

— Тогава отивай отново да се бориш с вятърните мелници. Но когато се умориш, ела си у дома и бъди с мен.

Тя тръгна нагоре по стълбите. Движеше се бавно. Рейчъл с мъка, граничеща с агония, си помисли, че това се дължи на поредната победа на болестта. Когато беше в лош период, енергията и жизнеността напускаха Али и тя се превръщаше в бледа сянка. Беше с две години по-млада от Рейчъл и когато беше добре — много по-привлекателна от нея. Беше едновременно очарователна и интригуваща с огромните си черни очи, бялата като сметана кожа и бузите с цвят на праскова, с лъскавата червеникавозлатиста коса. Днес обаче очите й бяха не лъчисти, а като покрити с облаци. Тя изглеждаше по-слаба и по-крехка дори от миналата седмица.

— Ще се опитам да намеря свободно време утре! — извика Рейчъл след нея.

— Ще бъде наистина хубаво. — Али хвърли поглед през рамо. — Престани да мръщиш вежди. Всичко е наред, сестричке. Не се опитвам да ти насаждам чувство за вина. Направила съм живота си такъв, какъвто го искам. Смятам, че е добър. Непрекъснато съм заета. Рисувам, работя по колата си, творя с цветно стъкло. Но те обичам повече от всички на света и искам да бъдеш част от живота ми. Просто трябваше да ти кажа как се чувствам.

— Грешиш, Али.

— Може би. Не работи прекалено до късно довечера. — Тя се скри зад завоя на стълбището.

Рейчъл стоеше на мястото си, все още загледана след нея. Болката я разкъсваше. Непрекъснато се удивляваше колко много вътрешна сила притежава на вид крехката й сестра. Али беше винаги спокойна и мила, само понякога показваше дяволита веселост и чувство за хумор. Характерът й беше съвсем различен от този на сестра й. Рейчъл кипеше от енергия, а Али сияеше с мека топлина. И все пак, понякога, Али не можеше да бъде пречупена, беше по-силна от всички. И тази нейна сила трябваше да продължи да живее, по дяволите.

„Запази спокойствие.“

Емоциите нямаше да й помогнат да запази живота на Али. Само упоритата работа и твърдата решимост можеха да постигнат това. И независимо от всичко, казано от Али, Рейчъл беше готова да даде всичко от себе си. Трябваше да прогони всякакви мисли от главата си и да се размърда. Вече закъсняваше за лабораторията. Напоследък й се струваше, че всичко се разпада и това можеше да се окаже последното камъче, което да преобърне колата. Трябваше да го спре, преди да е оказало влияние и на работата на фондацията.

Отвори вратата и изтича надолу по стълбите. Обаче не скочи в колата, както правеше обикновено. Емоциите просто кипяха в нея и трябваше да ги потисне по някакъв начин, едновременно да изгори излишната енергия и да постигне спокойствие, за да може да работи вечерта. Щеше да пробяга осемте мили до лабораторията, може би така щеше да проясни главата си. Обичайният пробег от три мили от паркинга до лабораторията нямаше да е достатъчен в този момент. Не и днес.

 

 

Пелъм стисна снайпера.

„Ето я.“

Рейчъл Кърби се беше появила иззад завоя. Бягаше бързо, смръщила чело, концентрирана в усилието. В светлосиния анцуг изглеждаше дори още по-дребна от нейните сто петдесет и пет сантиметра височина. Приличаше едва ли не на дете с деликатните си черти на лицето и късата кафяво-златиста коса. Лицето й сияеше от енергия и живот. Високите дъбове хвърляха сянка, която пречеше да бъде забелязана добре, и тя можеше да бъде сметната за невинно малко момиченце, което родителите са извикали вкъщи за вечеря. Но тя далеч не беше невинна.

Деликатността й, младежкият вид и псевдоневинността й бяха просто още едни от оръжията й. В тази кобра нямаше нищо детско. Тя беше изпълнена със злоба, беше силна. Знаеше прекрасно какво иска и какво прави, мислеше, че може да постигне всичко.

„Съжалявам, кучко. Не и този път.“

Вдигна снайпера и погледна през окуляра.

„Да се приближи само още малко и…“

 

 

„Господи, колко е горещо!“

Рейчъл усещаше как горещината изцежда силите й, как вече не й стига дъх, но продължаваше упорито да тича по пътеката към Научния отдел. Тя мразеше бягането. По дяволите, мразеше физическите усилия от всякакъв род. Но бягаше, защото знаеше, че е полезно за нея, както и за работата й. Тези всекидневни пробези бяха достатъчни, за да е уверена, че ще запази силата и енергията си и ще може да работи. Обаче допълнителните километри днес бяха изцедили силите й, а мисълта за Али все още я преследваше.

„Фокусирай се върху нещо друго. Като например работата ти.“

О, да, тя знаеше какво е да си обсебен от нещо. Питайте Али, ако се съмнявате.

При компютърните системи, които създаваше, поне имаше някакъв ред, както и прости и ясни отговори на проблемите, които срещаше. А животът беше така объркан.

Този неин проект обаче беше различен от останалите. Беше изключително важен. Понякога мисълта, че са заложени милиони човешки животи, я парализираше.

Да, но от всички тези животи само един имаше значение за нея.

„Още само миля.“

Тя се усмихна и махна с ръка на професор Бълок, който тъкмо оставяше колата си на паркинга. Той не я обичаше, но нямаше смисъл да подхранва тези негови чувства, като му демонстрира враждебност. Най-добрият начин да се справиш със завистта, е да се преструваш, че тя не съществува.

— Не си във форма. Задъхваш се като бременна кобила.

Саймън Монтейт неочаквано се оказа до нея. Той спазваше темпото без затруднения.

— И защо се подмазваш на това надуто копеле?

— Тихо, Саймън. Не се подмазвам, а просто съм любезна. Все пак, живеем в цивилизовано общество. — С отвращение разбра, че той е прав, дробовете й щяха да се пръснат всеки момент. — А и не съм те канила да тичаш с мен. Защо не си в лабораторията? За какво ти плащам?

— За ума ми, за инициативността ми и за това, че те понасям.

— Защо не си в лабораторията? — повтори тя.

— Почивка за вечеря. — Той й се усмихна лъчезарно. — А когато видях как си се запъхтяла, реших да ти покажа в колко по-добра физическа форма съм от теб. Нямам много възможности за това. Виждаш ли колко лесно се справих с тази малка стръмнина? Дишането ми дори не е затруднено.

— Забелязвам, че ти си едва на двайсет и четири, докато аз съм на трийсет и две. По дяволите, все още си играел футбол в колежа, когато те наех преди две години. — Добави саркастично: — Децата винаги са били по-издръжливи от възрастните.

— Някога и ти беше издръжлива. Преди година успя да пробягаш бостънския маратон. Бях силно впечатлен. А после изведнъж престана да тренираш.

— Днес удвоих обичайния си пробег. Освен това, напоследък съм малко заета.

— Да, да правиш живота на Вал, както и моя, все по-нещастен. — Направи пауза. — Как е Али?

— Както обикновено.

Не, не беше така. Днес беше видяла тъга и объркване, начало на примирение у сестра си.

— Каза, че й липсвам. Помоли ме да се откажа.

— И това те накара да се почувстваш виновна, да се разкъсваш от гняв. И затова реши да тичаш от дома си до лабораторията — за да се отървеш от емоциите, нали?

Тя не отрече.

— Трябваше и да помисля. Тревожи ме фактът, че през последната седмица изгубихме много от компютърната мощност. Като че ли в системата ни изведнъж се появи пробойна.

— Рейчъл, известна загуба на процесорна мощност е неизбежна. Като се има предвид колко заета е мрежата…

— Хм, не толкова много, колкото смяташ. Отклонена е някъде. И вероятно всичко се свежда до някакъв код.

— Да, един от милиони.

— Точно така. И това започва да ме подлудява.

— Което означава, че ще побъркаш всички около себе си тази вечер.

— Остави ме сама.

— Не мога. Какво ще правиш без мен?

— Изпрати ми някого, който няма да се заяжда с мен…

Звънна мобилният й телефон. Тя погледна дисплея.

— Нортън.

Не прие обаждането, а го остави да се прехвърли към гласовата поща. Той й се обаждаше вече за трети път през последните два часа, а в момента тя не искаше да си има работа с копелето. Беше ядосана и разтревожена, а трябваше на всяка цена да се концентрира върху работата си.

— Обаждал ли се е и в лабораторията?

Саймън кимна.

— А ние му отговорихме, че лежиш на плажа в Ямайка и си захвърлила някъде телефона си. Доволна ли си?

Тя се усмихна.

— Великолепно.

— Само че тъй като работи в NSA, той вероятно знае всеки твой ход. Защо е вдигнал пара?

— Намалих наполовина компютърното му време.

Саймън подсвирна тихичко.

— Да, това трябва да е.

— Лошо. Това губене на скорост ми връзва ръцете и наистина ме подлудява. Не искам нищо да бави, дори със секунда, медицинските проучвания. А дори не знам по какъв проект работи Нортън. Вероятно се опитва да прокара идеята за нова и по-мощна бомба. Да върви по дяволите!

— Може да ни причини проблеми. Националната агенция по сигурността не е нещо, с което да си играеш. Има хиляди начини Нортън да подкопае работата ти. Правителствените чиновници са доста подли, а и обичат да си играят на власт.

— Майната му! Ще се справя.

— Знам. Ти вече го правиш. Просто отбелязвам. — Извърна поглед. — Не, всъщност излъгах. Не бях на вечеря. Бях в радиолабораторията на Джоунси в Галвестън. Исках да проверя нещо.

Погледът й се закова на лицето му.

— Открил си пробойната!

— Може би. Намерих пътека, която може да ни отведе до изтичането на мощност.

— Каква?

— Ще ти кажа, когато влезем в лабораторията.

— Сега.

Той поклати глава.

— Мисля, че имаш нужда от подтик, от сила, която да ти помогне да тичаш. — Той усили темпото и я остави на метри зад себе си. — Това място е скучно, не ми се нрави. Ще се видим в лабораторията. — Хвърли й лукав поглед през рамо. — Ако успееш да стигнеш до там.

Тя изруга тихо, докато го гледаше как равномерно и с големи крачки се отдалечава от нея. Саймън имаше чувство за хумор, което му придаваше характеристиките на дяволит пакостник, а в момента тя не беше в настроение за закачки. После, увеличила малко темпото, тя затича след него и се усмихна, макар и кисело. Поне беше успял да отвлече мислите й от болката, насъбрала се в нея, а шеговитите му закачки я накараха да тича по-бързо. Искаше й се да може да му остане ядосана, но нали още когато го беше наела на работа, беше наясно с тази негова черта. Той беше брилянтен учен и както и сам го знаеше, новатор. Човек с подвижен ум, когото не можеш да държиш на едно място. Притежаваше характерен темперамент, с който човек трябваше да се съобразява. И ако този негов блестящ ум беше успял да открие защо компютрите им губят мощност, то тя беше готова да се примири с всичко друго.

А Саймън беше достатъчно чувствителен и никога не прекрачваше границата. Вероятно беше открил нещо във въпросната радиолаборатория. При тази мисъл я обзе нетърпение, което едва можеше да сдържа. Дори да беше открил причината, предстоеше им още много работа.

И, да, по дяволите, може би Рейчъл имаше нужда понякога от енергията, която шеговитите му закачки извикваха у нея. Може би трябваше някой да я подтиква от време на време. Ако винаги я оставяха да се налага, тя вероятно щеше да стане непоносима за околните. Повечето от хората около нея вероятно и в момента трудно търпяха присъствието й.

Двамата с Вал работеха до пълно изтощение през последните няколко седмици. Не беше лесно за никого от екипа. Тя имаше късмет, че хората просто не напускаха.

Научният отдел беше точно пред нея. Най-после. Саймън вече вероятно седеше зад бюрото си и я чакаше — с онази своя усмивка, която й напомняше сиамска котка — да влезе в лабораторията. Копеле. Трябваше да измисли начин да го накара да си плати. Може би трябва да се потруди да добие нова форма и да го остави да й диша праха. Мъжката му гордост ще…

Тихо изсвирване.

Болката прониза слепоочието й.

Падане. Мрак.

 

 

Мъртва ли беше? Не. Главата й пулсираше, щеше да се пръсне от болка. А човек не изпитва болка, ако е мъртъв. Освен ако не гори в ада. А тук миришеше по-скоро на болница, отколкото на ад. Макар че откъде би могла да знае каква е миризмата там? Описанието на ада, дадено от Бримстоун, е може би най-популярното, но…

— Доктор Кърби? Съжалявам, че…

— Оставете ме на спокойствие. — Тя отвори очи. — Освен ако не сте моят лекар и можете да ми дадете аспирин за проклетото главоболие.

— Аз съм детектив Дон Финли от полицейското управление в Хюстън. Трябва да поговоря с вас. Обещавам ви, че няма да отнеме много време.

— Умирам ли?

— Не, госпожо. Страдате само от леко сътресение на мозъка. Куршумът е одраскал слепоочието ви. Ще се оправите.

— В затвора ли съм?

— Не, в Медицинския център „Шарпстън“.

— Тогава си вървете.

— Медицинският екип каза, че мога да ви разпитам. Съжалявам, госпожо. Ако не говорите с мен, ще се наложи да дойда отново утре, а престъпникът ще има по-голям шанс да се измъкне безнаказано. Пет минути.

Той изглеждаше твърдо решен да си свърши работата, а в момента тя не можеше да спори с никого. Трепна от болка, когато отвори очи. Огледа го. Четирийсетгодишен. Слаб, с оредяваща светлокестенява коса. Студени сиви очи.

— Кажете.

— Знаете ли, че по вас, близо до университета, е стрелял снайперист?

— Не. — Опита се да си спомни нещо, но спомените й бяха размазани, просто неясно петно.

— Не изглеждате шокирана.

— Ще бъда шокирана утре, ако главоболието ми отмине. Елате тогава.

— Отначало се страхувахме, че имаме работа с поредния откачен, който стреля по студентите в университетското градче, но после променихме мнението си. Не вярваме, че е стреляно напосоки. Вие сте били единствената цел. Имате ли представа кой би имал причина да ви убие?

— Не и в момента.

— Нямате ли врагове? Някой, който да ви мрази достатъчно, за да ви убие?

— Много хора ме мразят достатъчно. Но просто не мисля, че биха ме убили. За да извършиш акт на насилие, трябва да притежаваш определена личностна характеристика.

— Дайте ми имената на евентуалните заподозрени.

— Утре ще бъде достатъчно скоро. — Изведнъж й хрумна нещо. — Чакайте. Изпратете някой да наблюдава дома ми. Сестра ми, Али, и икономката ми, Лети Кларк, са сами в къщата.

— Мислите, че са в опасност?

— Не знам. Но не искам да поемам никакви рискове.

— Ако ни сътрудничите, ние също ще ви помогнем.

Тя дълго го изучава с поглед.

— Не се опитвайте да ме изнудвате. Вашата работа е да охранявате, да пазите гражданите. И ето ви възможност. Казахте, че съм била единствената мишена. Саймън и Вал не са ли пострадали?

— Вашите помощници? Не.

Обзе я огромно облекчение.

— Добре. — Затвори очи. — Дръжте и тях под око.

— Защо?

— Защото не искам да се наложи да им търся заместници.

— Те вече са под наблюдение.

— Трябва веднага да се видя със Саймън.

— Не позволяват да приемате посетители. Направиха изключение за мен.

— Тогава отидете да кажете на лекарите, че имам нужда от още лекарства. Ще ви се обадя утре.

Усети колебанието му. Отвори отново очи.

— Няма да научите нищо повече от мен сега. Няма да ви пратя по следата на когото и да било, преди да съм се уверила, че е виновен.

— Наша задача е да решим това.

— Не, отговорността винаги е моя, вече съм го приела — каза тя твърдо. — Но в момента не мога да мисля и, още по-малко, да преценя ситуацията. Ще получите имената, когато мога.

Той смръщи вежди.

— Ще си тръгна, но не искам да чакам дълго…

— Тръгнете веднага или ще започна да викам. Лекарите ще дойдат и ще ви изритат навън. Възможно е дори да ви обвиня в насилие.

Той остана така за миг, загледан в нея, после се завъртя на пети.

— Права сте. Може да ни е необходимо повече време от онова, с което разполагаме в момента, за да прегледаме списъка на заподозрените.

Тя някак смътно осъзна, че го е разочаровала, но едва след като той излезе от стаята. Много лошо. Той просто си вършеше работата. Обаче тя не разполагаше нито с време, нито със сили, за да спори с него. Трябваше да почива, да се излекува и да се върне към работата си.

Някой се беше опитал да я убие. Мисълта беше едновременно странна и вледеняваща. Тя се беше опитала да скрие от детектива шока, в който беше изпаднала. Шокът беше вид слабост, а тя никога и от никого не биваше да бъде видяна като слаба жена. Не можеше да свали гарда нито за секунда и да позволи на ченгетата да разберат, че се страхува. Нямаше смисъл да се оплаква, след като добре знаеше какви са рисковете, които беше поела с въпросните проучвания. Беше готова да се справи с всичко.

Не биваше да позволи на цялата тази лудост да й попречи. Нека полицията открие кой е стрелял по нея. Вероятно някакъв откачен, решил, че тя е причината за всичките му проблеми. А тя трябваше да живее. Да работи. Прекалено много хора зависеха от нея. Али беше най-важната от тях. Беше твърдо решена да преживее това покушение и да прескочи абсолютно всички бариери, които ще се изпречат на пътя й.

„Преодолей болката. Излекувай се. Върни се към работата си.“

 

 

— Костелив орех! — измърмори Гонзалес, когато детектив Финли излезе от стаята на Рейчъл Кърби. — Прилича на пречупен ангел, както лежи така крехка в леглото, но само докато си отвори устата.

— Не, тя не е ангел. — Финли подчерта отрицателната частица. — Но трябва да знаем какво би могла да бъде. Обади се на декана на университета и му поискай доклад за работата на Рейчъл Кърби, както и описание на личните й качества.

— Вече му се обадих и уговорих среща с него. — Подаде му няколко листа. — Това е първоначалният доклад, в който е включена не само тя, но и помощниците й, Саймън Монтейт и Вал Чо. Не се казва нищо за работата й в университета, дадени са просто основните положения. Последният ред е особено интересен. Имат разрешение от правителството и работят по свръхсекретна задача.

— С това ли се занимават?

— А с какво друго? Вероятно има нещо общо с онзи огромен компютър в научната лаборатория. Чух, че имал капацитет, на който дори в Пентагона биха завидели.

— Искам подробности. — Той прегледа набързо доклада, после тръгна към чакалнята. — Дали Саймън Монтейт и Вал Чо не чакат разрешение да я посетят?

Гонзалес кимна.

— Казаха, че ще чакат, докато тя не стане достатъчно добре, но ще я видят на всяка цена. Струват ми се разтревожени. Вероятно са много близки с нея.

— Това би означавало, че връзката е само от едната страна — каза детективът саркастично. — Тя каза, че причината, поради която не би искала някой да ги убие, е, че ще й се наложи да ги замени с други. Наистина е мила, нали? — Не откъсваше поглед от оскъдната информация за Рейчъл Кърби. — Неомъжена, родителите й са мъртви, една сестра, Али, две години по-млада. Изпрати кола за наблюдение над сестрата.

Беше се опитал да блъфира пред Рейчъл, но ако съществуваше дори най-малката опасност за семейството й, той трябваше да ги защити. И Рейчъл знаеше, че той ще свърши добросъвестно работата си. Въпреки силната болка, която изпитваше, тя беше достатъчно проницателна, способна да долови истинското му „аз“. По дяволите.

Осъзна, че Гонзалес също е бил прав, когато влезе в чакалнята. Младите мъж и жена, които работеха с Рейчъл Кърби, изглеждаха истински разтревожени. И двамата не бяха навършили още трийсет, бяха облечени в дънки и суичъри, но бяха много различни по външност. Саймън Монтейт беше едър и мускулест здравеняк със сини очи и ниско подстригана пясъчноруса коса. Вал Чо очевидно беше от азиатски произход, средна на ръст, тъмнокоса, имаше черни бадемови очи и беше зашеметяващо привлекателна.

— Аз съм детектив Финли. Искам да ви задам няколко въпроса.

— Ние нищо не знаем — каза безизразно Вал Чо. — Не си губете времето да говорите с нас. Намерете кучия син, стрелял по Рейчъл.

— Спокойно — каза нежно Саймън. — Той е длъжен да спази процедурата, Вал.

Финли измери с поглед азиатката.

— Като че ли искаш да се защитиш. Да не би да имаш проблеми с властите?

Саймън се обърна към детектива.

— Вие също може би щяхте да се чувствате по този начин, ако бяхте прекарали първите десет години от живота си в севернокорейски концентрационен лагер.

— Няма нужда ти да се извиняваш вместо мен, Саймън — каза Вал рязко. Погледна детектива право в очите. — Заподозрени ли сме?

— Не, вече проверихме. И двамата сте били в лабораторията по време на изстрела. Реших, че може би имате представа кой го е извършил. Доктор Кърби не проявява особено желание да ни сътрудничи. — Направи пауза. — Беше малко войнствена.

— Вероятно сте я заварили в добро настроение — каза Саймън. — Обикновено е много войнствена. Особено, когато се чувства безпомощна.

— Затова ли каза, че вероятно има хора, които искат да я убият?

— Не. Кой убива някого, само защото му е противен? Вижте, позволиха ви да разговаряте с нея. Не можете ли да ги накарате да пуснат мен и Вал да я видим? Тя ще се чувства по-добре, ако знае, че нещата са под контрол и в нейно отсъствие.

— Какви неща?

— Лабораторията.

— И с какво се занимавате в тази лаборатория? Разбрах, че в нея се намира един от онези суперкомпютри.

— Не говорим за суперкомпютър в традиционния смисъл. Но накрая наистина може да се окаже, че Джоунси има капацитет да ръководи цялата страна.

— Джоунси?

— Галеното име, което сме дали на компютъра. Матю Алвин Джоунс го подари на университета. А когато живееш с компютър и си така интимен с него, както сме двамата с Вал, той ти става едва ли не приятел.

— Не бих и помислил, че някой може да стане интимен с компютър.

— Грешите. Трябва да видите как Рейчъл работи с него. За нея той е едва ли не продължение на личността й.

— И с какво се занимавате в тази лаборатория? — повтори той въпроса.

Монтейт се засмя тихо.

— Е, не се опитваме да подбием Уолстрийт или пък да създадем биологично оръжие. Просто обработваме и разпределяме данни.

— Скучна работа?

— Понякога.

— Добри пари?

— Достатъчно.

Детективът сведе поглед към доклада.

— Тогава защо си отказал назначение в AT&T, работа, която веднага би те издигнала в по-благоприятни позиции?

— Парите не са всичко. Харесва ми университетският живот. Много партита, на които се лее бира. И футболни мачове. Има начини да си отпуснеш нервите.

Вал изсумтя.

— За бога, престани да го увърташ. Щом не искаш да му кажеш, просто не го прави. — Тя погледна Финли право в очите. — Работата е добра и има потенциал да се развие в нещо необичайно. Научаваме много от Рейчъл, за което сме й изключително признателни. Да, тя е корав човек, но такава трябва да бъде. И не заслужава някакъв откачен да се опитва да я убие.

Детективът отново прерови досието.

— В доклада се казва, че е получила докторска степен по компютърни науки още петнайсетгодишна, а докторат по медицина е защитила на двайсет. Впечатляващо. Работила е четири години в Япония, след което се върнала в Съединените щати. А ти си работила в правителствена лаборатория в Йокохама в същия този период. Там ли се срещнахте?

— Да.

— А после тя е дърпала конците. И те е взела на работа тук. За което си й благодарна.

— Не. Рейчъл не приема благодарността като концепция. — Усмихна се едва доловимо. — Казва, че пречи на работата. Този, който дава, започва да се чувства като лицемер, а онзи, който получава, започва да изпитва възмущение, защото е вечен длъжник. Доведе ме тук, защото го искаше. А аз дойдох, защото такова беше желанието ми.

— Защо ти? Защо не американски студент?

— Аз притежавам брилянтен ум. — Погледна невъзмутимо Саймън. — А вижте какво получи, когато нае него.

— Тя имаше голям късмет с мен — каза Саймън. — Аз не съм мадам Бътерфлай, която си въобразява, че е кандидат за Нобелова награда.

— Мадам Бътерфлай е била японка.

— Както и да е. — Саймън се обърна отново към детектива. — Можете ли да ни вкарате да я видим?

— Може би. Тя каза, че също иска да ви види. Защо за работата ви в лабораторията ви е необходимо разрешение от правителството? И по-точно, защо е тази секретност?

— Този въпрос трябва да зададете на Рейчъл. — Той се изправи. — Аз мога да си държа устата затворена, затова и работя в лабораторията. А сега, ще ме заведете ли при нея? — Направи пауза. — Важно е.

Финли се поколеба. Вал направи крачка към него, стиснала ръце в юмруци.

— Знам, че вероятно ви е ядосала. Но толкова често й се налага да се съобразява с какво ли не, че е едва ли не груба, когато престане да внимава за обноските си. Обаче Рейчъл трябва да преценява и да се справя с проблеми, които вие не можете дори да си представите. Дайте й малко почивка.

— Хм. Дайте на мен глътка въздух. Моят началник ще ми подпали задника, ако не открия онзи, който е стрелял по нея. Откъде да знаем дали проклетият снайперист няма скоро да набележи друга мишена? Стрелбите в училища и университети са истински кошмар за нас. Всички родители скоро ще започнат да звънят в университета и ще искат да знаят защо не сме го заловили и дори защо не сме знаели предварително и не сме го предотвратили. А аз съм като слепец, който опипва пътя си в тъмното. И това никак не ми харесва. — Направи пауза. — Така че, извадете ме от огъня, в който се пържа, и ми дайте някаква информация, която да занеса на шефа си, а в замяна аз ще ви вкарам в стаята й.

Сега беше ред на Вал да се поколебае.

— Какво искате да знаете? Нямаме представа кой е стрелял по нея.

— Прекалено много кандидати?

— Може би хиляди. И не се шегувам. Имаме хиляди молби за прехвърлянето на компютърна мощност към други проучвания. Може да станем причина за скок в нечия кариера, както и да сложим край на друга. За някои от тези хора това може дори да е въпрос на живот и смърт.

— Компютърна мощност? Аз все още не знам за какво, по дяволите, говорите. Не е възможно работата ви да е толкова важна.

— Повярвайте, наистина е така.

— И с какво, по-точно, се занимавате в лабораторията?

Вал говореше простичко, сякаш на дете.

— Знаете ли израза: „Два ума са по-добре от един“?

Финли кимна.

— Разбира се.

— Помислете тогава колко по-добре ще бъде в една работа да участват триста хиляди ума. Защото с това разполагаме ние.

— Какво?

— Хора от целия свят ни позволяват да използваме компютрите им във времето, когато не ги използват те. Правят го възможно, като инсталират малка програма, която ни позволява да изпращаме и получаваме данни — тоест да обменяме данни с тяхната система. Нашият компютър, Джоунси, разпределя задачите и ги прехвърля посредством Интернет към тези хиляди по-малки компютри.

Финли кимна. Очевидно се опитваше да разбере.

— Което означава, че всички тези по-малки компютри работят заедно с вас по същия проблем.

— Точно така. И така хората ни даряват процесорна мощност, която ние използваме за нашите проекти. Ние измерваме компютърната мощност посредством изчислителни цикли. С колкото повече цикъла разполагаме, толкова по-добре.

Саймън се усмихна.

— И не е така само с компютрите. Кажете ми имате ли деца?

Детективът го изгледа с присвити очи.

— Да. Момче.

— А той има ли „Нинтендо“ или „Плейстейшън“ у дома?

— Разбира се.

— В тези видове игри има повече компютърна мощност, отколкото в някои бизнес компютри. Ако собственикът на такава игра се съгласи да я остави включена и свързана с Интернет дори в момент, в който тя не се използва, ние можем да използваме и нейната мощност за каквито и да било проекти.

— И вие успявате да използвате безплатно компютрите на тези хора?

Вал кимна.

— Абсолютно. Това нищо не им струва, освен може би няколко цента за електричество. А софтуерът на Рейчъл е така програмиран, че използва тези компютри само тогава, когато не се използват за нищо друго. Използваме компютърната мощност на домашни компютри, на тези в офисите — на всички, до които успеем да се доберем. И така те стават част от разрешаването на всякакви световни каузи. Всеки печели.

— Какви каузи?

— Ами, всякакви неща. Но ползата за медицинските проучвания е огромна. В един от нашите проекти ние изучаваме милиони тъканни проби и ги сравняваме с диагнозите на раковоболни. Така можем да направим прогноза за развитието на болестта. Както и да помогнем да се установи по-рано определено раково заболяване. И дори да излекуваме някои видове. Компютрите са особено полезни и при сравняването на различни ДНК проби.

— Значи вие се занимавате предимно с медицински проекти?

— Не. Джоунси също така помага да създадем източници на алтернативна енергия. Друг наш проект води битка с глобалното затопляне. А като анализираме метеорологичните модели през последните петдесет години, ще можем да прогнозираме времето много по-точно отпреди. Това са проекти, които могат да отнемат години, ако се използва традиционният компютър, но нашата система може да се справи с него само за месеци.

— Кой избира проектите?

— Рейчъл. Единствено Рейчъл! Това беше част от сделката. Университетът не се интересува от проектите, а от софтуера, разработен от Рейчъл. Защото той може да се окаже революция в сферата на компютрите.

— Но хората вече не са ли работили по този начин?

— Не. Не така добре. Винаги е имало няколко слаби връзки във веригата, а Рейчъл намери решения за почти всички тях. Сложните задачи трябва да се разделят и да се разпределят между хиляди компютри, а после отново да се комбинират. Работата не е лесна.

— Освен ако не си Рейчъл Кърби, предполагам.

Вал сви рамене.

— Тя също би казала, че не е лесно. Но решенията й са брилянтни. Нейният софтуер определя компютърния потенциал на всяка една от хилядите системи и определя количеството и сложността на изчисленията, които да бъдат изпратени до тях.

— Но защо ви е необходимо разрешение от правителството?

— Рейчъл беше принудена да приеме правителствен проект и по-точно такъв на Националната агенция за сигурност. Те имаха нужда от компютърно време.

— А те не можеха ли просто да го разработят сами?

— Да. Обаче не искаха това да стане по редовните канали. Джоунси осигурява мощност и секретност.

— Каква мощност?

— В момента, бих казал, контролираме повече компютърна мощност, работим с повече изчислителни цикли от правителствените компютърни системи на цяла Западна Европа.

— Мили боже!

Финли и Гонзалес се спогледаха изненадано. Финли запита:

— И Рейчъл Кърби е шефът на програмата?

— Тя е програмата. Тя убеди университета да я остави да ръководи лабораторията, когато чу за дарения компютър. Те имат необходимия престиж, а тя върши работата. Тя е тази, която успява да захрани достатъчно компютъра. Всяка медицинска и научна организация в света е готова да даде мило и драго, за да бъде приета от Рейчъл. Тя поема само по десет проекта годишно.

— Включително сега и програмата на Националната агенция по сигурността.

— Не й беше оставен никакъв избор. Те подлагаха университета на натиск, а ние много искахме да задържим Джоунси.

— Значи има вероятност да са стреляли по нея, за да осуетят правителствения проект?

— Възможно е. Но това може да се каже за по-голямата част от проектите. Винаги се намира кой да попречи или да жадува отмъщение. — Саймън каза, вече изгубил търпение: — Ето, можете да занесете тази информация на шефа си. А сега, ще ни заведете ли да я видим?

Финли се поколеба, после се завъртя рязко на пети.

— Ще направя, каквото мога.