Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (3)

Глава 3

— Ще умра, нали? — прошепна Бен.

— Не, по дяволите! Все още имаме въздух, което означава, че можем да оцелеем. Успях да отместя част от камъните, а ми се струва, че останалата част от гробницата е чиста. — Травак гледаше втренчено нараненото и кървящо тяло на Бен. По дяволите. — Просто все още не искам да те местя.

— Не мисля, че има… — Бен не можа да довърши изречението, защото изпадна в безсъзнание.

По дяволите, по дяволите!

Травак провери жизнените му показатели. Сърцето на Бен биеше все по-слабо. Трябваше да го изнесе оттук скоро, защото, в противен случай, той можеше да умре. Но как? Може би трябваше първо да излезе сам, да намери път, а после да се върне за Бен. Но дори да успееше да се провре през тунелите, щеше да е лесна мишена, когато се появи на входа. Облегна се на стената, а погледът му не се откъсваше от образа на жената, изписан върху далечната стена. Пешет. Тя изглеждаше властна, спокойна, не се интересуваше от хората, привлечени в гробницата й от обещанието за древни тайни.

— Права си, вината не е твоя — прошепна. — Аз сам се забърках в това и от мен зависи да си спася задника.

Ако беше внимателен и имаше късмет, щеше да успее да се измъкне. Но щом веднъж излезеше от гробницата, може би щеше да има нужда от помощ. На кого можеше да има доверие, че ще дойде достатъчно бързо? На никого. Добре, тогава, кой беше достатъчно умен и твърдо решен да преодолее всичките възможни препятствия, да накара нещата да се случат?

„Мисли, по дяволите!“

Едно име неочаквано изскочи в ума му. Той веднага го отхвърли, после се замисли. Възможно беше. Ако успееше да я мотивира, а мислеше, че ще успее.

Да!

Извади лаптопа си от раницата и го отвори.

— Окей, Пешет, да видим…

 

 

Рейчъл и Саймън бяха на половината път до Галвестън. Той тъкмо беше започнал да проверява линковете, които свързваха Джоунси с радиолабораторията, когато тя чу сигнала, предизвестяващ получаването на електронна поща.

В момента не искаше да излезе от програмата.

— Ще отговориш ли? — запита Саймън.

— Разбира се. Поне ще видя кой ми пише. Али понякога споделя нещо с мен.

Тя записа файла и излезе от програмата. Влезе в пощата си. Три стари съобщения от Нортън, едно от Вал, а последното беше от Джон Травак.

— Кой е… — Тя застина, вледени се. — Господи и Пресвета Дево, това съобщение не е дошло директно в лаптопа ми. Препратено ми е от Джоунси.

— Какво?

— Чу ме. Препратено е от затворената мрежа на Джоунси.

— Как?

— Не знам. Подобно нещо би трябвало да е невъзможно. Но ще разбера! — И тя отвори документа.

„Здравей, Рейчъл Кърби, надявам се да не изтриеш съобщението, преди да си го прочела. Обаче не мисля, че ще го направиш, тъй като го изпратих през обожавания от теб компютър. Дори само любопитството ще е достатъчно да те накара да го прочетеш. Пиша това от гробницата на Четвъртата династия в пустинята Сахара, не съм в най-добрата ситуация и…“

— Сахара… — Погледът й, издаващ изненада, граничеща с шок, се спря на лицето на Саймън. — Египет. Саймън, съобщението е изпратено от Египет.

— Проклет да съм! — измърмори Саймън.

— Не си ти този, който трябва да бъде прокълнат — процеди Рейчъл през силно стиснати зъби. — Това вероятно е копелето, което източва Джоунси.

— Но защо е решил да се свърже с нас и по този начин да се издаде?

Този въпрос си задаваше и Рейчъл. Погледът й се спря отново върху монитора.

„Вероятно вече се питаш защо издавам прикритието си. Причината е инстинктът ми за самосъхранение. В затруднено положение съм, обсъдих нещата с Пешет и тя предположи, че ти си отговорът на проблемите ми. Ти ще спасиш врата ми от въжето, както се казва. И то не защото много ти се иска да го сториш. Тъй като Пешет е мъртва вече повече от четири хиляди години, тя може и да е сгрешила все пак. Обаче аз смятам, че вие двете сте огледален образ една на друга, ето защо реших да опитам.

Няма много време. До мен лежи раненият ми приятел и партньор, който може би ще умре, ако не го измъкна от гробницата. За нещастие, щом се покажем горе, вероятно ще открием, че ни чакат, за да убият и двама ни. Което означава, че изборът не е добър.

Вероятно си мислиш, че е добре, дето светът ще се отърве от нас. Не мога да те обвиня. Затова реших да споделя с теб нещо, което вероятно те интересува.

Пешет.

Огледай я. Няма да откриеш кой знае какво, но тя ще те заинтригува. Била е ръководител на екипа от жени-лекари по времето на пирамидите. Гробницата на сина й е в Лувъра в Париж. Била е изключително умна и начетена, макар по онова време да не се знаело много за нея.

Аз обаче знам почти всичко за нея. А когато приключа, ще знам всичко. Новината, която може би ще те заинтересува, е нейното твърдение, че е намерила начин да възстановява мъртви клетки от централната нервна система. Откритието не е първо в списъка й. Тя, изглежда, се е интересувала повече от други лекове. Вниманието й било основно фокусирано върху рака и сърдечните заболявания, но имала повече възможности да експериментира върху ранените работници, пострадали при строежа на пирамидите. След шест години провъзгласила, че е постигнала почти пълен успех. Изнамерените от нея лекарства били записвани върху плочи и се предполага, че те все още съществуват. Всъщност в края на писмото си прилагам част от създаденото от Пешет лекарство. Само част, защото само това ни е оставила. Но може да е достатъчно да предизвика интереса ти. Провери го. Но с космическа скорост, моля те, защото нямам много време.

Заинтересувах ли те? Разбира се, че да. А следващата ти реакция ще бъде гняв и отвращение, задето използвам толкова прозрачна уловка, за да получа от теб онова, което искам. И ще имаш право, защото вече откраднах достатъчно от твоя обожаем Джоунси. Докато проучвах потенциала за пълна регенерация на нервните клетки, попаднах на името ти и на основаната от теб фондация. Тъй като имах нужда от доста компютърна мощност, за да стигна до табелите, които споменах по-рано, ми се стори, че просто такава е волята на съдбата. Възможно е да открия търсеното от теб лекарство и да заслужа някой и друг милиард, като продам на света древните лекарства на Пешет. И двамата ще бъдем безкрайно щастливи.

Но за да стане това, трябва да остана жив. Знам, че си близо до отчаянието, на което и разчитам. Ти търсиш чудо и ако намериш начин да ме спасиш, аз ще го сътворя за теб. Прилагам указания как да стигнеш до гробницата, където те чакам с голямо нетърпение. Според Пешет, можеш да го направиш. А аз съм съгласен с нея.

Джон Травак“

— Кой, по дяволите, е този Джон Травак? — избухна Саймън. — Освен че е опортюнист, и то такъв, пред когото въображението немее.

— Никога не съм чувала за него. — Рейчъл не можеше да откъсне поглед от съобщението на екрана. — Би трябвало да не обърна внимание на съобщението му и веднага да го изтрия, нали?

— Той се опитва да те манипулира.

— Да. Възможно е всичко това да са празни приказки.

„Пълна регенерация на нервните клетки.“

— Той е престъпник. И размахва това лекарство като морков под муцуната на магаре.

— Обаче е изключително умен. И двамата се съгласихме, че трябва да е гений, за да може да източи Джоунси.

— Той е престъпник — повтори твърдоглаво Саймън.

„Пълна регенерация на нервните клетки.“

— Ами ако казва истината?

— Рейчъл, стегни се. Той се опитва да те използва.

„Знам, че си отчаяна.“

О, да, тя беше близо до пълното отчаяние, а той безмилостно си играеше с чувствата й и с все по-нарастващата й паника.

— Рейчъл.

— Мислиш ли, че съм сляпа? — запита тя ожесточено. — Пет пари не давам дали се опитва да ме манипулира. Бих позволила дори на дявола да ме използва, ако ми обещае лекарство за Али.

— Обещанията нищо не струват, затова лесно се дават. Те са евтина стока.

— Обаче животът не е евтин. И този на Али също. И аз ще платя за него каквато и да е цената.

— Да, ще го направиш.

— Може би. — Тя изчисти екрана. — Да видим дали той казва истината за единственото, което мога да проверя. Какво беше името? Пешет. — Информацията за древната лекарка беше наистина оскъдна, точно както беше казал Травак. — Няма много тук. Обаче наистина е била известна с ума и мъдростта си, както и със знанията си по медицина. И гробницата на сина й е в Лувъра.

— Това нищо не означава. Ти си луда, Рейчъл.

— Вероятно.

Тя разгледа снимката, приложена от Травак в електронното писмо. На нея се виждаше част от каменна плоча, имаше и превод на издълбаните в камъка знаци.

— Тук пише, че основната съставка, използвана от нея като лекарство, са счукани кости от Хорус.

— А какво е Хорус? — запита Саймън.

— Името на египетски бог, обикновено изобразяван с глава на сокол. Обаче в този контекст вероятно означава нещо друго. Ще изпратя съобщението на доктор Карсън от фондацията на Али, ще го помоля да го прегледа и да ми докладва незабавно.

— Всъщност, вече си решила да се опиташ да спасиш копелето.

— Ако мога. „Ако“ е ключовата дума. — Тя включи преносимия принтер и натисна бутона, за да отпечата указанията за намирането на гробницата в Сахара. — Ако той наистина е вътре и ако казва истината, може би ще може да ни даде онова, което обещава.

Саймън изкриви устни.

— Чудо.

— Чудо, да — повтори тя. — Моето чудо. — Усмивката й беше лъчезарна, но отново приличаше на озъбване на тигрица. — А ако не успее да го сътвори, ще му отрежа топките.

 

 

Съобщението беше изпратено. Травак изключи компютъра. Рейчъл нямаше да пише до електронната му поща. Или щеше да действа, или не. А на него щеше да му се наложи да почака и да види какво ще предприеме тя. Или пък щеше да изгние тук долу.

Погледът му се спря на Пешет, седнала на трона, спокойна и уверена и напълно безучастна към съдбата му. Обаче Рейчъл Кърби щеше да се заинтересува дали той ще живее или не, ако успееше да я убеди, че ще й даде така желания от нея лек за сестра й.

— Тя е костелив орех — каза той тихо. — Много прилича на теб, Пешет. Мисля, че ще я харесаш. А може би не. Ти самата си била дяволски арогантна, защото си имала власт не само над лечителите, но и над хората. Възможно е между вас двете с Рейчъл да прехвръкнат искри. И това ще е нещо, което си струва да се види. Иска ми се да…

Бен кашляше. По лицето му беше избила пот, която правеше кожата му влажна и лепкава. Треска? По дяволите! Травак можеше да му даде още много малко време, а след това щеше да се наложи да го изостави. Трябваше да спаси поне себе си.

Погледът му отново се спря върху мозайката, изобразена на стената.

— Ако имаш някакво влияние над нея, няма да възразя да я накараш да побърза. Все пак ние двамата ще се постараем да възвърнем статута ти на древна лечителка и богиня.

Тя обаче прекрасно знаеше, че е богиня. Точно както и Рейчъл прекрасно знаеше коя е и какви са способностите й. Той затвори очи и облегна глава на стената.

„Хайде, дами, да пренесем шоуто на повърхността на земята.“

 

 

— Какво чакаме? — Въпросът на Соренс беше отправен към Чарлс Даусън. — Сигурно вече са мъртви. Да влезем.

— Не бъди нетърпелив. — Даусън се намести по-удобно, подпрял гръб на стената на гробницата, стиснал карабината М-16. — Травак е непредсказуем и има девет живота като котките. Ще почакаме да видим дали ще излезе. Много по-безопасно е да останем тук и просто да ги заловим, вместо да рискуваме да попаднем в засада там долу. — Усмихна се. — Всичко зависи от това, кого чака той. Никога няма да се научиш, Соренс.

Соренс сви рамене и извърна глава. А Даусън с раздразнение си помисли, че той е прозрачен като стъкло. Вярваше, че е егоистично копеле, което няма търпение да го примами във вътрешността на гробницата. „Това няма да се случи, Соренс. Винаги е имало хора, които са родени за водачи, и други, които са обречени да служат. А ти си някъде надолу по стълбицата на еволюцията.“

Обърна се към Али, който стоеше на няколко метра от тях, и каза с присмех:

— Ти трепериш като лист на вятъра, откакто експлозивите гръмнаха. Предполагам, че не бързаш да се спуснеш в дълбините на земята, а?

Али поклати глава.

— Няма да сляза долу. Земните пластове може да се срутят и… — Млъкна, когато срещна погледа на Даусън. — Няма да е безопасно — довърши страхливо.

— Но за мен ще е още по-опасно, ако сляза долу без водач, нали? — запита тихо Даусън. — А ако съм принуден да го направя, не мога да ти позволя да се измъкнеш безнаказано, нали разбираш? Затова трябва да си доволен да ми правиш компания.

Али навлажни устни.

— Разбира се. Както кажеш.

— Мислех си, че ще имаш своите страхове и предубеждения.

Погледът на Даусън се спря на входа на гробницата. Али беше абсолютен задник и той се изкушаваше да счупи врата му — хлъзгав и противен като този на крастава жаба. Обаче той познаваше гробницата на Контар и беше възможно Даусън да има нужда от него повече от веднъж, за да стигне до светилището на Пешет. Изпита едва сдържано вълнение, като помисли за залата и за кучката, която царуваше в нея.

Ако въобще имаше подобна зала. Травак вярваше, че тя съществува, и беше наел Али, за да му начертае маршрута. Забавно беше да използва Травак да му проправи път, но вече започваше да изпитва нетърпение.

„Мъртъв ли си, Травак? Господи, надявам се да не си. Има толкова малко хора на тази земя, които биха представлявали предизвикателство за мен.“

Травак беше водачът, в какъвто Соренс можеше само да мечтае да се превърне. Много жалко, но Даусън не можеше да му позволи да оцелее.

Защо лъжеше сам себе си? Нямаше начин да му остави живота. Даусън можеше да се радва, в известна степен, на това предизвикателство, но омразата, която изпитваше към Травак, надделяваше над всяко друго чувство. Тя го изгаряше и разкъсваше, откакто беше нает да свърши тази работа. Понякога дори сънуваше кучия син и се събуждаше, обладан от безсилен гняв.

Щеше обаче да го остави да поживее още малко. „Да, живей, Травак. Искам да си жив, за да можеш да говориш.“

Няколко часа на „убеждаване“ и той щеше да узнае всичко, което Травак знаеше за каменните плочи на Пешет. А после можеше да си позволи да си поиграе с него и така да облекчи гнева и завистта, които го владееха. Вече нямаше да си спомня униженията, на които го беше подлагал Травак. Всичко това щеше да бъде изтрито, оставено в миналото. Той щеше да бъде лидерът, който превъзхожда всички останали — така, както трябваше да бъде.

А после, след като го пречупеше, щеше да го остави бавно да умре…

 

 

Нортън подпря лакти на бюрото и се наведе напред, присви очи и погледна екрана на мобилния си телефон. Рейчъл Кърби.

Кучка.

Току-що го бяха информирали, че е издърпала системата от ръката си и е избягала от болницата с един от помощниците си. Но ето че поне му се обаждаше. През двете години, в които я познаваше, единственият му шанс да поговори с нея, беше да се качи в колата си и да отиде до университета. Примадоната не можеше да бъде безпокоена по телефона и не отговаряше на обажданията му. Натисна бутона за приемане на обаждането.

— По-добре за теб ще е новините да са добри, Кърби.

— Така е. Ще разполагаш с цялата необходима ти компютърна мощност само след двайсет и четири часа.

Гласът й звучеше напрегнато. Не беше като този на хладнокръвната Рейчъл Кърби, която той познаваше. Може би разговорът им бе имал по-голям ефект, отколкото той беше помислил за възможен.

— Това обещание ли е?

— Предложение.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да направиш нещо за мен. Няма време за обяснения или уговорки. Трябва да бъде направено веднага.

— Винаги има някаква уловка, нали?

— Още нищо не си чул. Говоря за нещо, което трябва да бъде направено на десет хиляди километра оттук.

— Какво?

— Близо до Кайро. Знам, че имаш необходимите способности. Какво става например, когато получиш информация за евентуален терористичен акт?

— За това ли говорим?

— Не. Но ще се наложи да използваш връзките си в Кайро.

— Ти си луда. Трябва да се обърнеш към ЦРУ, не към мен.

— Не ми казвай, че нямаш пръст във всяка една мръсна кална локва в и извън Съединените щати. Ако не можеш сам да ми помогнеш, може да дръпнеш конците на марионетките си.

— И защо да си правя труда?

— Онзи, който източва компютърната мощност на компютъра ни, е в Египет. Забъркал се е в някаква каша. Трябва да го извадим от нея.

— Но Националната агенция за сигурност не се занимава с това, Кърби.

— А какво, ако някой от твоите хора попадне в безизходна ситуация? Ще се стремиш към всичката помощ, която можеш да получиш. И дори ще направиш някоя и друга услуга на ЦРУ. Освен това, Националната агенция за сигурност умее изключително добре да защитава интересите си. С това си зает непрекъснато.

— Но… спасителна мисия? Звучи така, като че ли ако не направи нищо, ситуацията сама ще се разреши.

— Не искам това да се случи. Човекът се казва Джон Травак и искам да разговарям с него. Точно той изтощава мозъка на Джоунси, а разполага и с друга информация, която искам да получа на всяка цена.

— По дяволите, мислех, че системата ти е сигурна. Ако някой от моите проекти е компрометиран…

— Твоята информация се пази от всякакъв достъп, бъди спокоен. Ако настъпи такъв пробив, цялата мрежа ще се изключи — така съм задала програмата.

— Но този Травак очевидно е успял да проникне през другите ти защитни кодове. Защо трябва да ти вярвам, че…

— Трябваше да те познавам по-добре и да знам, че не можеш да вярваш на никого и на нищо — прекъсна го тя. — Ако си предубеден, можеш да разговаряш със самия него. Но ще трябва да побързаш, защото, в противен случай, той ще умре и вече няма да ни е от полза.

Кучката беше студена като смъртта, докато се опитваше да го накара да преглътне новината. Много би искал да можеше да я прати по дяволите. Обаче не, нямаше да го направи. Имаше нужда от проклетия й компютър, а тя беше пазителката на този храм.

— Колко бързо трябва да действам?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Най-много четири часа.

Нортън изруга тихо под носа си.

— Не мога да направя необходимата организация за толкова кратко време.

— Можеш, ако искаш.

— Само за да ми върнеш онова, което и без друго ми дължиш? Върви на майната си.

Тя замълча.

— Мисля, че ще ни направиш тази услуга, Нортън. Изплюй камъчето.

— Искам цялата мощност и компютърно време, които се полагат на проекта ми. Плюс резерв от още една трета.

— Ти, кучи сине!

— Или ще приемеш, или няма какво да говорим повече.

Тя не отговори веднага.

— Ще ти дам допълнителна мощност от една четвърт от сегашната, и то само за следващите три седмици.

— Една трета.

— Довиждане, Нортън.

Време беше да отстъпи. Беше доволен, че е постигнал дори повече от първоначалното споразумение. Може би щеше да успее да изстиска още, след като заловеше Травак.

— Няма да проявявам алчност. Не искам да преча на медицинските ти изследвания. Ще приема предложението ти.

— Много си мил! — каза тя саркастично. — Ще ти дам GPS координатите, както и цялата друга информация, предоставена ми от Травак. Размърдай се, Нортън.

 

 

Кайро, Египет

Нури се облегна назад. Седеше в открито кафене и почукваше нетърпеливо по купата плодова салата с наргилето си. Огледа се. Беше почти един часът след полунощ, а заведението все още беше претъпкано, както и всички останали по улица „Ал-Азхар“. Устните му се сключиха около дървения мундщук и той пое щедро от тютюна с аромат на ябълка.

Собственикът на кафенето беше приятел на покойния му баща и напоследък често беше тероризиран от група млади хулигани, които предлагаха „защита“ на заведението му. Нури беше предложил да им даде да се разберат при следващото им посещение и, по техния начин, да им покаже каква грешка правят.

Откъде приятелят на баща му знаеше, че може да се обърне към него? Този въпрос се въртеше в главата на Нури. Не бяха се виждали от години. Дали репутацията му наистина беше стигнала толкова надалеч? Нямаше значение. Той щеше да се погрижи за тези хулигани.

Откъм завоя се чу скърцане на гуми. Нури се обърна и видя познат пикап, в каросерията на който се возеха шестима млади мъже и три покрити с платно палета. Зад кормилото беше Низам. Той извика през прозореца:

— Качвай се. Имаме работа.

— Какво е заплащането?

— Имай ми доверие. Ще се радваш да изпълниш задачата.

Нури хвърли поглед към мъжете отзад. Бяха най-добрите и най-скъпите изпълнители на Низам, а той подозираше, че под платното се крие една цяла малка артилерия. Приближи се.

— ЦРУ? MI6?

— Има ли значение?

— Разбира се, че не.

— Качвай се, тогава.

 

 

Сахара, Египет

Беше време за действие. Даусън направи знак на Соренс.

— Още не са излезли. Ще ги нападнем.

Дали Киплер беше взривил останалите динамити — онези в другия край на гробницата? Соренс кимна.

— Но защо да си правим труда? Да влезем просто през входа.

— Не. Няма начин да пълзим по този тесен и нисък главен коридор. Едно взривяване, което да ни осигури достъп до залата, и още едно, последно, за да разрушим гробницата завинаги. Така е по-чисто.

Киплер приключи с разпределянето на експлозивите и направи добре известния на всички жест с вдигнатия палец. Даусън кимна.

— Взриви ги.

Киплер се обърна с гръб към входа и отново използва палеца си, за да покаже на останалите, че трябва да сторят същото. Вдигна малка черна кутия и натисна бутона, разположен в горната й част. Не много силна експлозия отвори дупка в пясъка. Даусън се усмихна.

— Виждаш ли? Няма срутване, а имаме прекрасен достъп. Пригответе джобните фенерчета, всички. Джонсън, ти ще останеш тук отвън и ще пазиш.

Киплер се присъедини към тях и всички те — Даусън, Соренс и Али — включиха фенерчетата си и пропълзяха през дупката. Камъните бяха образували нещо като нестабилно стълбище, което щеше да ги отведе до главното ниво на гробницата.

— Къде е разположена залата на Пешет, Али? — запита Даусън.

— Не съм сигурен. Би трябвало да е зад този завой. — Али се задъхваше. — Не мога да дишам. Знаех си, че трябва да минем през главния вход.

— Не си сигурен? По-добре да се окажеш прав, Али.

След няколко минути завиха зад ъгъла и през отломъците от камъни и други боклуци той видя изработения предимно в златисти тонове стенопис.

— Пресвета Дево, наистина е там — измърмори Даусън. — Травак успя да я открие. Не трябваше да… — Киплер пристъпи напред, но Даусън му препречи пътя. — Чакай минутка. Виждаш ли Травак?

Киплер посочи с ръка камъните.

— Няма начин да е оцелял след това.

— Така ли мислиш? Виждал съм го да оцелява след… Изстрели. Горе, пред входа на гробницата.

— Какво, по дяволите? — Той се завъртя към входа, където, в първата зала, отекваха стъпки. Двамата с Киплер приготвиха оръжията си за стрелба.

Видяха Джонсън да тича към тях.

— Осем мъже в пикап — каза той, останал без дъх. — Много оръжия, цяла артилерия. Възможно е да са ме проследили дотук.

Даусън изруга, гневът го завладя. Беше толкова близо до тайните на Пешет, както и до завършека на опитите си да убие това копеле Травак.

— Сигурен ли си, че са повече на брой от нас?

Джонсън кимна.

— И са прекалено добре въоръжени. Видях веднага два автомата АК-47. Не са египетската полиция. Откриха огън веднага, щом ме видяха.

— Няма значение кои са. Трябва веднага да излезем оттук. Вероятно са проследили Джонсън до дупката, която направихме в стената. — Даусън извади фотоапарат от раницата си. — Не спирайте, каквото и да става. И открийте огън, дори да видите сянка.

— Но нашите хора са…

— И това няма значение. Ако тези копелета заемат позиции вътре, свършени сме. Размърдайте се!

Джонсън и Киплер затичаха през залата с приготвени за стрелба оръжия. А Даусън направи няколко снимки на стенописа. Беше дошъл, подготвен да го изнесе, но тази задача, доста трудна между другото, трябваше да почака. Може би щеше да успее да се върне по-късно и да го огледа по-добре. По дяволите!

„Тук ли си, Травак? Издаде ли ти тайните си тази кучка?“

Нямаше значение.

Даусън се втурна към входа, като в същото време напъхваше фотоапарата обратно в раницата и проверяваше мунициите на полуавтоматичния си пистолет. Сега, когато знаеше местонахождението на стенописа, нямаше да се спре пред нищо, за да разгадае всичките му тайни. Всеки негов инстинкт му казваше, че Травак е още жив. Нямаше да може още дълго да го мами.

„Това е само отлагане, Травак.“

 

 

Изстрели. Автоматични оръжия. Поне едно от тях беше автомат АК-47. Травак познаваше голяма част от оръжията по стрелбата дори без да ги е видял. Не можеше да сбърка и острите залпове от два М-9. Пред гробницата се беше развихрила истинска битка.

Но защо?

Беше чул гласа на Чарлс Даусън — не можеше да го сбърка — от съседната зала, а после шума от бягащи нозе. Даусън искаше да го убие почти толкова много, колкото и да присвои безценното съкровище на Пешет. Защо не се беше опитал да сложи ръка върху него?

Отново шумът от бягащи нозе надолу по главния коридор към залата, където лежаха двамата с Бен. Отново Даусън? Той се сви на една страна и затвори очи.

— Намерих го!

Някой коленичи до него, обърна го. За части от секундата, Травак обви врата му с ръка и скочи на крака. Мъжете бяха четирима, както бързо отбеляза той. Преди да са успели да реагират, Травак взе оръжието на мъжа, а тялото му използва като щит.

— Отстъпете назад. Или ще му пръсна мозъка.

— Много неучтиво от твоя страна — каза висок брадат мъж, въоръжен с АК-47. — Но Абу вероятно го заслужава, след като прояви такова невнимание.

Погледът на Травак обходи мъжете в залата. Всичките имаха бронзова кожа и бяха въоръжени.

— Къде е Даусън?

— Ако това е мъжът, който стреля по нас отвън, предполагам, че е на път обратно към Кайро. Не изглеждаше да гори от желание да остане. — Сви рамене. — Оставихме го да се измъкне. Нашата работа беше да се погрижим за теб и да те измъкнем жив оттук.

— Кои сте вие?

— Аз съм Низам. А предполагам, че ти си Джон Травак. — Добави: — Моля те, ще освободиш ли Абу? Изглежда леко блед. И не мисля, че му харесва пистолетът да е насочен в главата му.

— Вашата работа? Кой ви изпрати?

Низам пренебрегна въпроса, погледът му се спря върху Бен.

— Той не изглежда добре. — Направи жест. — Нури.

Нури бързо коленичи до Бен и отвори голям комплект за първа помощ. Приготви игла за подкожна инжекция.

— Не го докосвайте — каза Травак. — Или приятелят ви, Абу, ще поеме по своя път към рая.

— Но това е само лекарство, което ще противодейства на шока — каза Нури. — Ако исках да го убия, мога да го направя с което и да е от оръжията. — Погледна Травак. — Може ли?

Травак се поколеба. Не беше сигурен какво става, но трябваше да се довери на инстинкта си. Кимна бавно. Нури инжектира лекарството в гърдите на Бен.

— Лекар ли си?

Нури кимна.

— По талант, не по професия. Трябва да заведем приятеля ти в болница.

— Ще се оправи ли?

— Трудно е да се каже. Но ще му окажем възможно най-добрата помощ.

— Не ти желаем злото — каза Низам. — Имаш много силни съюзници, мистър Травак. Платиха ти висока цена, за да те измъкнем жив от гробницата.

Травак му вярваше. Освободи Абу и го побутна по-далеч от себе си.

— Все още не си ми казал кой ви нае.

— Работодателят ми предпочита името му да остане в тайна — каза Низам. — Време е да излезем оттук. Трябва да се тревожим не само за египетската полиция, но и за повторното идване тук на мъжа, който иска да те убие.

Двама от хората на Низам разпънаха носилка, направена от два дълги пръта и зебло. Под указанията на Нури, те нежно положиха Бен върху нея. Травак погледна образа на Пешет. Низам беше прав, Даусън може би щеше да се върне скоро. „Ако е имал време, вероятно е направил снимка на стенописа“, помисли си Травак. Но той може би щеше да сметне за необходимо да го разгледа по-внимателно, по-отблизо. Не беше получил онова, което искаше, а проклетото копеле никога не се отказваше.

— Защо не отидеш в болницата с Бен? Аз искам да остана тук още малко.

— Искаш да се срещнеш с врага си — поклати глава Низам. — Но не такива бяха моите заповеди. Трябва да дойдеш с нас.

— Трябва? Това не звучи особено приятелски.

— Напротив, аз съм изключително дружелюбен. — Усмихна се и посочи пътя с автомата. — Хайде, приятелю мой. Позволи ми да завърша мисията си с хепиенд.