Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (13)

Глава 13

Ермитажът, 22:02 часът

— Какво, по дяволите? — Травак се обърна рязко към Лев. — Триста дяволи, какво си направил?

— Нищо. — Лев смутено оглеждаше изложбената зала. — Кълна се, приятелю.

Рейчъл, Травак, Али и Лев стояха в същата зала, където само преди часове бяха видели огромния релеф от гробницата на Нимаатра. А сега в нея нямаше нищо. Останалите експонати бяха тук, поне доколкото те можеха да отсъдят, но древната стена беше изчезнала.

— Не му вярвам — прошепна Рейчъл.

— Какво, по дяволите, се е случило с нея?

Острият глас на Травак отекна в огромното, слабо осветено помещение. Той обикаляше неспокойно около мястото, където преди това беше изправена стената. Рейчъл се обърна към Лев.

— Попитай охраната къде е.

Лев заговори на руски на възрастния мъж от охраната, който изглеждаше по-изненадан от всеки друг от изчезването на експоната. Единственият отговор на охраната беше да разпери ръце и да свие леко рамене.

— Възможно ли е наистина да са я откраднали? — запита Али, а тонът й изрично казваше, че не е готова да приеме такава вероятност.

Изумената охрана прошепна нещо в ухото на Лев, който им го преведе.

— Той казва, че експонатът със сигурност е бил тук при затварянето на музея в 18:00. От тогава досега той бил в една от другите сгради, но ще се опита да намери онзи свой колега, който е бил на пост тук.

Мъжът забърза, очевидно нетърпелив да се махне.

— Даусън? — запита Рейчъл.

— Не знам. — Травак беше втренчил поглед в пода, чийто цвят беше леко избледнял там, където допреди малко беше стоял експонатът. — Може би.

— Търсиш ли нещо, Травак?

— О, по дяволите! — беше отговорът на Травак.

Хал Демански се беше облегнал на арката, която служеше за вход към залата, облечен в поредния си безупречно ушит костюм. Беше скръстил ръце на гърди и се усмихваше.

— Може би ще успея да помогна.

Рейчъл го гледаше гневно.

— Ти, кучи сине!

— Ау, хайде сега, Рейчъл. А пък моята душа се стопляше при мисълта, че отново сме заедно.

Травак направи крачка към него.

— Какво си направил?

Демански сви рамене.

— Аз взех експоната, ако питаш за това.

— По дяволите, не знаеш какви ги вършиш?

— Знаех, че го търсите. Не бяхте особено дискретни във въпросите си за него.

— Нямах време да бъда дискретен — каза Травак. — А какво значение има тази древна стена за теб?

— Вие й придадохте значение, когато нахлухте в частния етаж на казиното ми. Както и когато мис Кърби ми отне от полагащото ми се компютърно време.

Рейчъл и Травак бяха на ръба на избухването, но Али бързо пристъпи напред.

— Престани да ги примамваш. Просто ни кажи какво искаш, задник. Аз като че ли съм пощадена от теб. Ти си Демански, нали? Аз съм Али Кърби.

— А, да. — Демански взе ръката й, целуна дланта й и я огледа от главата до петите. — Изглеждаш по-здрава, отколкото предполагах. Да, много по-здрава и доста… интересна. Не се ли предполагаше, че трябва да чезнеш някъде?

Али сви рамене и отдръпна ръката си.

— Предполагам, че мога да умирам също толкова лесно в Русия, колкото и у дома.

— Отличен довод. Удоволствие беше да се запозная с теб, Али Кърби. Да, аз съм Хал Демански.

Лев ококори очи.

— Онзи Хал Демански?

— О, мили боже, тихо! — възкликна Рейчъл. — Егото му и без това вече е достатъчно голямо.

Демански се усмихна, все още втренчил поглед в Али.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но не аз откраднах експоната.

— Какво, тогава, се е случило с него? — запита Травак.

— Взех го назаем. Законно. — Демански наклони глава. — Е, поне аз мисля, че е законно. О, добре, във всеки случай, имам подписа на директора на музея.

Рейчъл поклати глава.

— Подписал се е просто така?

— Да. — Демански закрачи към тях. — Реших, че в моите казина трябва да бъдат уреждани временни изложби под надслов „Съкровищата на Ермитажа“. Имахме успех с експонати от Лувъра преди няколко години. Не ми беше особено трудно да убедя директора на Ермитажа, че уговорката може да е доходоносна и за двама ни.

Рейчъл го гледаше така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Убедил си го за по-малко от двайсет и четири часа?

— Е, съгласих се да им дам назаем някои от моите произведения на изкуството, за които те са питали в миналото. Едната от картините е онази, която виси на стената в коридора пред офиса ми. Ще ми липсва.

— Сърцето ми кърви — каза Рейчъл.

— Разбира се, направих изключително щедро дарение за подобряване програмата на музея. Предполагам, че точно това ги убеди. Дадох пари в брой на директора. Мислите ли, че трябваше да взема разписка?

Травак се обърна към Лев.

— Подкупили сме не когото трябва.

— Не се обвинявайте. Откъде можехте да знаете, че ще дойда? Разбира се, потайността беше задължително условие за успеха на моето начинание. — Демански посочи огромен древен гоблен на стената. — По дяволите. Трябваше да ги помоля и за него. Изящен е.

— Господи! — възкликна Травак. — Ти знаеше ли защо сме тук?

— Откакто се срещнахме онази вечер, се заех да науча всичко за теб, Травак. Ще се изненадаш да разбереш какво може да научи човек с моето положение, ако има желание да потърси необходимите източници.

— Мога да си представя — вметна сухо Травак.

— Знам, че вървиш по следа, която започва и свършва с великата египетска лекарка Пешет. И фактът, че Рейчъл Кърби е толкова силно и лично заинтересувана, вероятно означава, че става въпрос за намиране на лекарство за ГКЛ. Обаче подобно лекарство задължително ще върви с регенерацията на клетките на централната нервна система. Игра с висок залог.

— Щеше да бъде, ако в това, което наприказва, имаше нещо вярно.

— Не ме обиждай, Травак. Единственият въпрос сега е, какво ще правим от тук нататък.

Рейчъл размени погледи с Травак и сестра си, преди да се обърне отново към Демански.

— Какво искаш?

— Да бъда ваш партньор.

Травак се засмя.

— Върви по дяволите!

— Щом моите компютърни цикли подхранват системата, която ще ви даде желания от вас отговор, аз вече и без друго съм ваш партньор. И откакто притежавам нещо, което очевидно има голяма стойност за вас, това ме прави още по-незаменим, не е ли така? Искам да споделя с вас търсенето… и печалбата.

— За какъв дял говорим? — запита Травак.

— Половината.

— Няма начин.

— У мен е експонатът.

Травак се усмихна.

— Засега.

— Това заплаха ли е? Мислиш, че можеш да го вземеш от мен?

— Според теб можеше ли Рейчъл Кърби да вземе от казиното ти над два милиона долара онази вечер? — сви рамене Травак. — Ако двамата с нея се съюзим, сигурен съм, че ще можем да измислим нещо.

— Спорно е. Междувременно, аз може би ще опитам да събера друг екип. Фармацевтичната компания на Милс, може би? Сигурен съм, че те ще оценят възможността да разгледат внимателно древната стена. — Усмихна се, като видя изумлението, изписало се по лицата на Рейчъл и Травак. — Защо сте така изненадани? Казах ви, че винаги си научавам урока.

Рейчъл за пореден път усети интелигентността и енергията, която се излъчваха от Демански. Той беше изпълнил този изключителен удар и нямаше да спре, докато не получеше каквото искаше. По-добре беше да преговарят с него, отколкото той непрекъснато да застава на пътя им.

— Една трета — каза Рейчъл. — Ако това е толкова голямо, колкото мислим, твоите казина ще изглеждат като жълти стотинки.

— Мисля, че малко преувеличаваш.

— Не, просто ти не можеш да повярваш — възрази Рейчъл. — А уж харесваш големите идеи. Каквато и да е финансовата награда, тази идея е с огромно значение. Ти нямаше да си губиш времето и да си тук в този момент, ако не беше така.

— Една трета е доста щедро предложение — каза Травак. Хвърли поглед на Рейчъл. — Много по-щедро, отколкото бих допуснал аз, ако партньорът ми си беше направил труда да се консултира с мен.

Демански поклати глава.

— Вече инвестирах много пари в това начинание.

— Много пари? — изсумтя Али. — А сестра ми едва не беше убита неотдавна. Престани да говориш за проклетата си чекова книжка.

— Мислех, че тя все пак има някакво значение — усмихна се Демански. — Една трета, а?

— Мистър Демански?

Слаб белокос мъж, облечен в черен костюм, пристъпи в помещението, следван по петите от мъжа от охраната, с когото Лев беше разговарял. Белокосият мъж гледаше предпазливо Травак, Рейчъл и Али. — Има ли проблем?

— Не. — Демански го потупа по гърба и се обърна към другите. — Искам да се запознаете с Денис Чернов, директора на музея.

Чернов сбърчи чело.

— Може ли да запитам кои са тези хора?

Охраната сдържа дъха си, гледаше, изпаднал в паника, Лев. Демански не отговори веднага — очевидно се наслаждаваше на мига. След това лицето му се озари от усмивка.

— Делови партньори. Току-що сключихме сделка и ще работим заедно по един много вълнуващ проект. Поканих ги тук. Надявам се, че нямаш нищо против.

 

 

След като Демански уточни някои последни подробности с директора, всички слязоха заедно по стъпалата и излязоха на улицата.

— Предполагам, че наистина сключихме сделка? — запита Рейчъл.

— Да — отговори Демански. — Защо не?

— И така, къде е стената? — запита Травак.

Демански огледа тъмната улица и вдигна ръка. Светлината на фарове проряза нощта и изведнъж се появиха камион и две полицейски коли.

— Прибрана е на сигурно място в камиона. Знаете ли какво точно търсите?

— Ни най-малко.

— Един от товарните ми самолети е на малкото летище извън града. Предлагам да напуснем руската земя, преди за някого да е станало ясно какво се е случило току-що. Съгласни ли сте?

Травак кимна.

— А закъде ще пътува самолетът?

— Заповедите ще издам аз. — Вдигна ръка. — Имате ли нужда от транспорт до дома?

Черна лимузина се приближи бързо от другия край на улицата и се закова пред тях. Автоматизираните задни врати се отвориха бавно. Рейчъл хвърли на Демански кос поглед.

— Изкушаваш ни. Щях да се кача, ако не се страхувах, че ще бъда хвърлена във водите на Атлантическия океан.

— Идеята има своето очарование, но съм сигурен, че ще уведомиш поне няколко души, че си в моята компания. Освен това, товарният самолет е чартърен. Имаш ли някаква представа колко трябваше да платя, за да затворя устата на екипажа?

Али поклати глава.

— Да, това ще е едно превъзходно партньорство.

Травак се обърна към Лев.

— Оказа се, че има и друг път, който води към дома. Пътищата ни се разделят тук, стари приятелю.

— Разбирам. Надявам се, че ще намерите всичко, което търсите.

— Аз също.

Лев се обърна към Рейчъл и Али.

— И за мен беше удоволствие да се срещна с тези две очарователни сестри. Помнете, винаги сте добре дошли на борда на моята баржа. Дори трябва да обещаете, че ще се върнете.

Рейчъл му стисна ръката.

— Не бих могла да ти се отблагодаря, Лев.

Али игриво побутна сестра си встрани.

— Аз определено ще се върна. Досвидания, Лев. — И тя го прегърна.

Рейчъл удивена забеляза, че Лев се усмихва щастливо. Али беше спечелила още един почитател.

Демански посочи отворените врати на лимузината.

— Моля.

Рейчъл, Али, Травак и Демански се качиха. Вратите автоматично се затвориха и лимузината потегли. След една пресечка една от полицейските коли ги изпревари и ги поведе. Другата, както забеляза Рейчъл, пътуваше зад камиона. След няколко минути караваната вече беше на околовръстното. Демански се наведе напред и се обърна с лице към другите, настанени на дългата U-образна задна седалка на лимузината.

— Колко близо сте до успеха?

— Не знаем — отговори Рейчъл. — Всяко парченце от мозайката разкрива поредната съставка от лекарството на Пешет, плюс следа, която води към следващото парченце. Моята система разкодира някои, но не всички, от онези, до които вече сме стигнали.

— А откъде знаете, че лекарството ще има ефект? И най-лудите лекове на нашия нов век изглеждат напълно разумни, сравнени с тези, забърквани в древни времена.

— Да, но някои от тях са попадали право в целта. Знаеш ли, че на работниците по пирамидите били предписвани големи количества чесън, лук и репички? Векове наред никой не знаел защо. Едва в началото на XX век станало ясно, че от репичките бил извличан антибиотикът рафанин. А алицинът и алистатинът се извличат в наше време от лука и чесъна. Египтяните знаели неща, за чието преоткриване на нас ни е било необходимо хилядолетие.

Демански кимна.

— Виждам, че има какво да наваксвам. Кой иска да ми помогне?

— Двамата с Рейчъл ще ти разкажем набързо, каквото трябва да знаеш — каза Травак. — На борда на самолета. Предстои ни дълъг полет.

— Не мога да чакам. — Той се усмихна на Али. — Макар че може би предпочитам да разговарям с теб. Много отдавна не са ме наричали задник. Преживяването беше интересно. Нашето познанство вече започва да ме интригува. Може би разговорът с теб ще е много по-интересен и задоволителен от гледането на филм по време на пътуването.

— Какво е това?

Рейчъл гледаше през прозореца високия висящ мост с модернистичен дизайн. Беше ярко осветен и от него до всеки от бреговете на реката водеха кабели. Цялата конструкция напомняше на Рейчъл паяжина.

— Това е големият Обуховски мост — каза Травак. — Красив е, нали?

— Не знам. Още не съм решила.

— Той е единственият, който е винаги отворен за движение — каза Демански. — Повечето товарни превозни средства прекосяват реката през нощта, а аз не искам да се бавя излишно, като чакам някой от другите мостове да бъде отворен. Ще сме на борда на самолета след петнайсет минути.

Караваната се качи на моста и Рейчъл видя, че той се състои от две паралелни структури — по една за всяка посока.

Бяха изминали повече от половината, когато градски автобус изведнъж се озова пред водещата ги полицейска кола и забави ход. Травак се взря напрегнато през предното стъкло.

— Какво ни задържа?

— Градски автобус — отговори Демански.

Травак го гледа известно време, после поклати глава.

— Това не ми харесва.

Демански огледа внимателно, за втори път, автобуса.

— Какво те тревожи?

— Цялото му вътрешно осветление е изгасено. А вътрешните лампи на всички останали автобуси, които срещнахме, светеха.

— Прав си — каза Рейчъл. — Не можем да видим нищо вътре.

Автобусът дори още повече забави скорост. Демански извика на шофьора.

— Изпревари го! Веднага!

Лимузината веднага се нареди в другото платно. Демански отвори прозорчето в покрива на автомобила, изправи се и направи знак на камиона да направи същото. Камионът и втората полицейска кола се преместиха в лявото платно и се наредиха зад лимузината.

— Светни с фаровете на първата полицейска кола — нареди Демански на шофьора. — Трябва да се отдалечим бързо от този автобус. А щом веднъж минем покрай него…

Лимузината спря рязко и всички изхвръкнаха от местата си. Рейчъл с мъка се изправи на колене и погледна през прозореца. Автобусът се беше завъртял и спрял, с което беше блокирал всички платна.

— По дяволите! — Травак се изправи и се обърна към Демански. — У мен е само личният ми „Магнум“. Ти разполагаш ли с някакви други оръжия?

— Не. И защо да се въоръжавам? Нали ни придружава полицията.

Травак изруга. Задният прозорец на автобуса беше разбит и в дупката се показа дълга тъмна цев.

— Мисля, че много скоро ще получим някои отговори. Май ни изиграха — каза Травак.

Цевта просветна и водещата полицейска кола избухна. Навсякъде около тях се посипаха останките от нея.

— Базука! — възкликна Демански.

Рейчъл едва дишаше, усещаше как нещо я задушава.

— Мили боже…

Травак отвори вратата.

— Всички навън! И тичайте по моста!

Изскочиха от лимузината, наложи се да прескочат купчините останки, и затичаха назад — покрай другите спрели превозни средства. Някои от шофьорите на въпросните автомобили викаха, но повечето просто гледаха втренчено напред, изпаднали в шок. Рейчъл осъзна, че буквално са онемели от изумление. Като нея. И те не можеха да повярват, че това се случва.

Зад тях се чу втори тих изстрел и тя се обърна точно навреме, за да види как лимузината експлодира. Една горяща гума отхвръкна високо и се търкулна покрай тях — като че ли се опитваше да избяга бързо от опасността.

— Не спирайте! — извика Травак. — Продължавайте да бягате!

Рейчъл се обърна към Али. Тя дишаше тежко.

— Добре ли си?

Али кимна. Не искаше да хаби сили дори да говори.

— Имаме компания — каза Демански мрачно.

Рейчъл се обърна. Около дузина мъже в черни униформи скочиха от автобуса на земята, всичките със защитни жилетки „Кевлар“ и автомати. Травак почука по предното стъкло на втората полицейска кола. Шокираният полицай говореше по радиото, но като видя наближаващите ги стрелци, захвърли микрофона и извади револвера си. Травак поклати отрицателно глава и направи знак на полицая да слезе от колата и да ги последва. Той се подчини. Скриха се зад бяла каравана.

— Не се интересуват от нас — каза Травак. — Искат онова, което е в камиона.

Наведе се към полицая и заговори на руски. Той кимна в отговор и двамата с Травак се прицелиха в камиона и дадоха няколко изстрела.

— Никого не уцелихте! — възкликна Али.

— Такова беше и намерението ни. Спукахме гумите и на камиона, и на автобуса.

Докато гледаха, шестима от въоръжените мъже се качиха върху камиона, докато другите шестима образуваха около тях периметър с насочени оръжия. Мъжете, които бяха горе, бързо поставиха бели сребристи дискове по цялата дължина на покрива и по задната страна.

— Но какво правят? — запита Рейчъл. — Опитват се да унищожат стената?

— Не — отговори й Травак.

Мъжете скочиха от камиона, изтичаха петнайсетина метра назад и дисковете се взривиха. Когато димът се разсея, Рейчъл видя, че задната част на камиона беше разцепена на две. Мъжете в черните униформи вече закрепяха жици по назъбените краища и сваляха обвивката. Металните стени стенеха и скърцаха, докато ги дърпаха и малко по малко разкриваха дузини пълни палети.

— Всяко едно нещо там вътре е безценно — измърмори Демански.

— Те искат само едно. — Травак наклони глава и се ослуша. — Какво е това?

Въздухът беше прорязан от звук, едновременно отсечен и пулсиращ. Рейчъл вдигна поглед. Отначало не видя нищо, но после изведнъж се появи кръг светлина, хвърлян от хеликоптер, който наближаваше моста. Травак и полицаят се скриха зад един от спрелите автомобили и откриха стрелба. Рейчъл извърна глава, когато от челата на двама от мъжете бликна кръв. Останалите отвърнаха на огъня и заеха позиции зад камиона и все още димящите останки на лимузината.

Единият от ранените изпусна на земята платнена раница. По пътното платно се търкулнаха няколко сребристи диска и минаха много близо до локва горящ бензин, останал след експлодирането на лимузината.

— Остани тук! — заповяда Травак на Рейчъл.

Той, полицаят и Демански запрескачаха горящите останки, за да заемат позиция по-близо до камиона. Хеликоптерът се приближи и на Рейчъл започна да й се струва, че перките му се блъскат в гърдите й. Шумът от двигателя му заглуши всичко друго.

Хеликоптерът увисна над камиона и от него бяха спуснати няколко въжета. Мъжете в черните униформи тръгнаха към тях, но Травак и полицаят ги спряха с усилена стрелба.

— Трябва да направим нещо! — каза Али.

Рейчъл я дръпна зад караваната.

— Имаш ли някакви идеи?

— Всичко друго е по-добро от… Рейчъл!

Тя се обърна рязко и видя, че един от мъжете беше заобиколил пълзешком спрелите коли и беше обвил ръка около гърлото на Али. И беше насочил дулото на оръжието си в главата й.

— Спри ги! — извика мъжът силно, за да надвика вятъра и рева на двигателите. — Кажи им да оставят оръжията!

— Не я наранявай! — каза в отговор Рейчъл.

— Кажи на приятелите си да се оттеглят. Веднага! — Той притисна още по-силно дулото в слепоочието на Али.

Рейчъл се отдръпна ужасена.

— Да. Добре. Само… не стреляй.

Погледна в очите на Али. Тя, която никога не се чувстваше удобно в ролята на жертвата, сега беше буквално побесняла от гняв.

„Моля те, Али. Моля те, бейби. Не прави нищо, което би го накарало да дръпне проклетия спусък.“

— Спри ги! — Ръката му се стегна около гърлото на Али. — Веднага!

— Сега. Трябва да… Демански.

Той изведнъж беше изникнал до колата зад сестра й.

Слава богу!

В ръка държеше един от сребристите дискове. Приближи се до стрелеца, като в същото време внимателно набираше нещо по диска.

„Трябва да отвлечеш вниманието на копелето. Да му попречиш да забележи Демански.“

Извика на стрелеца.

— Не могат да ме чуят оттук. Трябва да отида при тях.

Мъжът се поколеба, после кимна. Направи й знак да се придвижи напред.

— Добре. Но се придържай близо до…

В следващия миг Демански удари с лакът китката му. Оръжието излетя от ръцете му. Преди да е успял да се обърне, Демански напъха диска под защитната му жилетка и извика на Рейчъл и Али:

— Бягайте! Бързо! — Взе оръжието и започна да ги побутва напред. — Трябва незабавно да се отдалечите от него.

Рейчъл се обърна и видя как мъжът извива тяло в отчаяни опити да достигне диска.

Бум!

Рейчъл хвърли само един поглед на останките от разкъсаното тяло, преди бързо да извърне очи.

— Страхувах се, че взривната вълна ще ни изхвърли от моста. — Демански гледаше втренчено трупа. — Предполагам, че „Кевлар“-ът действа в двете посоки.

От отворените врати на хеликоптера се разнесоха изстрели. Рейчъл и Али побързаха да намерят прикритие, а Демански хвърли поглед на камиона.

— Притиснали са в ъгъла Травак и ченгето.

Хеликоптерът се спусна по-ниско, като стрелбата продължаваше непрекъснато, а мъжете в черните униформи се тълпяха около вече напълно отворения камион. С военна прецизност, те стиснаха въжетата и закрепиха куките към униформите си. Четири от въжетата се скриваха във вътрешността на камиона. Един от мъжете даде знак и хеликоптерът се издигна и вдигна от земята мъжете и огромния палет. Демански гледаше изумено.

— Пресвета Дево!

Вдигна оръжието си и даде няколко изстрела, преди от хеликоптера да му отвърнат с усилена стрелба, която го застави да потърси прикритие. Хеликоптерът се отдалечи и мощният рев на двигателите му замлъкна, вятърът утихна. На Рейчъл се струваше, че над главите им току-що е преминала ужасна буря. Огледа, замаяна, сцената. Навсякъде горяха малки огньове, останките от експлодиралите автомобили се бяха пръснали по целия мост. Шофьорите започваха да слизат от колите, от всички посоки се чуваха викове и плач. Травак затича към тях.

— Добре ли сте всички?

Рейчъл кимна.

— Кои бяха тези, по дяволите?!

— Имам своите подозрения. Малко екипи от наемни убийци притежават такива умения и са снабдени с такива технологии. Бих заложил на Килчър. — Травак се обърна към Демански. — Видя палета. Какво имаше в него — каквото мисля ли?

Демански кимна.

— Стената, макар и на части. Знаеха точно какво търсят, не се бавиха излишно.

— Изпълниха задачата дори по-добре, отколкото в евтин филм, а? — процеди Али през здраво стиснатите си зъби. — И какво ще правим сега ние, по дяволите?

Травак погледна в посоката, в която беше отлетял хеликоптерът. Той вече не се виждаше в нощното небе.

— Ще си върнем тази скъпоценност.

 

 

Танкерът „Феникс“

Балтийско море, 01:14

Даусън намести слушалките на ушите си, а хеликоптерът се приземи на площадката. Още преди вратите да се отворят, той видя палета зад закаленото стъкло. Успех! Килчър и екипът му скочиха от хеликоптера и тръгнаха по палубата, като пътем сваляха шлемовете и защитните си жилетки. Даусън се засмя тихичко. Тестостеронът буквално се излъчваше от тези мъже. И дори от жената в екипа. Беше се спрял на Килчър, защото той имаше богат опит, но и достатъчно ум да избира млади и гъвкави хора, готови на всичко. Килчър беше в средата на петдесетте, по лицето му се забелязваха доста бръчки, то беше обрулено от вятъра и слънцето. Но останалите от екипа бяха някъде между двайсет и трийсет или малко прехвърлили трийсетте. Килчър погледна втренчено Даусън, когато той се закова пред него.

— Загубих трима от хората си тази вечер.

— Което означава, че екипът ти не е така добър, както твърдеше.

Килчър имаше вид на човек, готов да стисне Даусън за гърлото.

— Бяха добри. Ще трябва да ми се реваншираш.

— Тогава имаш късмет, че ти плащам толкова добре, нали? Взе ли онова, което исках?

— Да, тук е. Обаче днес направих и малко проучване. Не ни плащаш и половината от онова, което би трябвало. — Обхвана с жест палубата на огромния танкер. — Независимо какво ти струва всичко това.

— Когато онзи, който ме е наел, иска нещо, няма прекалено висока цена.

Килчър каза кисело:

— Значи той е един от онези милионери-чудаци, който складира древни ценности и произведения на изкуството с единствената цел да може да им се любува когато пожелае?

— Това не е твоя грижа.

Даусън подкани с жест чакащите хора от екипажа, които беше наел за случая. Те свалиха палета от хеликоптера и го оставиха на товарната площадка. Даусън взе железен лост и откърти едната стена на панела. Извади няколко шепи от сламата, поставена, за да омекоти транспорта, след това премахна дебелата гумена обвивка и разкри ъгълче от древната варовикова стена. Отстъпи назад и се обърна към оператора, който държеше огромно дистанционно в ръката си.

— Добре, свали го.

Платформата се спусна надолу и отнесе палета на долната палуба. Даусън беше обзет от неудържимо радостно вълнение. Обърна се отново към Килчър.

— Добра работа. Възможно е отново да имам нужда от услугите ти. Сигурен съм, че двамата ще разговаряме много скоро.

— Ако парите са добри. И освен това възможно е да имаме нужда от кратка почивка.

Даусън помисли за цената на древната стена. О, да, парите определено щяха да бъдат добри.

— Да. Но сега трябва да отдалечите хеликоптера от мястото на действието. Скрийте го колкото се може по-далеч. Капитанът и екипажът на този танкер са щедри домакини, но съм сигурен, че и тяхното великодушие има граници.

 

 

Хюстън, Тексас

02:16

— Федералните ще вземат тялото.

Финли все още не беше излязъл напълно от дебрите на съня, когато отговори на позвъняването.

— Гонзалес?

— Кой друг, по дяволите?

— И така, какво за федералните?

— Казах ти. Ще вземат трупа на мъжа, стрелял по Кърби. Петерсън от моргата им се е обадил. Той ми даде и информацията, която ти предоставям сега.

Финли седна в леглото. Той живееше в малък апартамент само с една спалня след раздялата със съпругата си преди година и все още, когато се събудеше, му се струваше, че е в хотелска стая.

— Кои федерални?

— Не съм сигурен, че Петерсън знае. Агентът, с когото той е разговарял по телефона, му казал, че случаят изведнъж е станал предмет на Агенцията за национална сигурност.

— Нашият случай? А не трябваше ли някой да ни информира?

— Някой го направи. Човекът ни в моргата.

— Прекрасно.

— Както и да е, аз вече пътувам натам. Не искам да вземат най-добрите ни доказателства, без да отговорят на някои от въпросите ни. Искаш ли и ти да участваш?

— Да, ще се видим там.

 

 

След двайсет и пет минути, в коридора пред моргата на криминалната лаборатория, Уейн Нортън пъхна куп документи в ръцете на Финли.

— Ето всичките акредитивни писма и разрешителни, от които имам нужда, детектив. А сега, ако ме извиниш…

Нортън направи знак на двамата млади мъже зад себе си. Те бяха сложили трупа на количка и бяха готови да го откарат до съседния покрит паркинг. Финли и Гонзалес бяха пристигнали точно навреме — всъщност, едва не се бяха разминали с тях. Детективът препречи пътя на Нортън.

— Не сме свършили с него — каза Гонзалес.

— В документите се твърди, че сте.

Финли изруга под носа си.

— Хайде, Нортън. Кой е този човек?

— Не мога да обсъждам този въпрос.

— Защо не, по дяволите! Ако не бяхме ние, нямаше да разполагате с трупа.

— Нека тогава ви изразя най-дълбока благодарност от страна на правителството на Съединените щати.

Финли го изгледа гневно.

— Остави това. Дай ни нещо, което ще ни позволи да продължим. Отпечатъците на трупа не фигурират в нашата база данни. Няма и данни за подобно лице. Какво криете от нас?

— А кой казва, че крием нещо? Кой твърди, че знаем повече? Трупът беше при вас през последните два дни. Може би ние просто искаме да хвърлим поглед.

— В името на националната сигурност.

— Да.

— Заради зачестилите стрелби в университетските градчета?

— Възможно е.

— Аха. Странно, че вашата агенция показваше нулев интерес към случая, докато не започнахме да разпространяваме отпечатъците и снимката на този мъж.

Нортън сви рамене.

— Знам, че се трудихте съвестно по случая, момчета. И съжалявам. Но не мога да кажа нищо повече. Когато мога, обещавам да се свържа с вас.

Гонзалес се приближи плътно до него.

— И двамата знаем какво става тук. Нашите разследвания са ви насочили към нещо, което е във вашата база данни, нали? Една от онези база данни, които не споделяте с никого. И вероятно е наистина нещо, което си струва да дойдете чак дотук в 02:30 сутринта и да измъкнете труп от моргата на криминалната ни лаборатория.

— Ние работим по операциите си по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, детектив. Както и вашият отдел.

— Аха. Знаете, разбира се, че балистичните анализи съвпадат с намереното от нас оръжие. Ние знаем със сигурност, че по Рейчъл Кърби е стреляно със същото това оръжие.

— На мен също ми е известно. Отлична работа. Всъщност снайперът вече е в нашия камион.

Гонзалес се засмя горчиво.

— Страхотно. Просто страхотно.

— Взехме го, преди да дойдем тук. Правомощията ни за подобно действие също са споменати в документите, които ви дадох.

— Разбира се.

— Свършихме тук, господа. Желаем ви успех в разследванията.

Нортън мина покрай тях. Другите двама го последваха и забутаха количката по коридора. Скоро всички те излязоха през вратата, намираща се в далечния му край. След като тя се затвори след тях, Финли се обърна към Гонзалес.

— По дяволите!

— Да.

Финли смръщи вежди.

— Можехме да тръгнем по лесния път. Просто да попълним документите и да си затворим очите.

Гонзалес го погледна внимателно.

— Това няма да се случи.

— И ти ли мислиш като мен?

Гонзалес кимна.

— Трябва да разговаряме с Карлос.

 

 

Бялата каравана току-що беше излязла на платното на магистралата „Кейти Фрийуей“, когато мобилният телефон на Нортън звънна. Той погледна екрана. Беше помощник-директорът Робърт Пиърс. Отговори.

— Добро утро, мистър Пиърс. Станали сте рано или още не сте си лягали?

Пиърс не обърна внимание на несъществения въпрос.

— Взехте ли трупа?

— Да, току-що излязохме от моргата. Но някой беше уведомил местните ченгета. Опънаха се малко. Не беше кой знае какво. Пътуваме към летище „Елингтън“. Според инструкциите. Нещо друго?

— Не. Свърши добра работа, Нортън. — И Пиърс сложи край на връзката.

„По-добра, отколкото можеш да си представиш, копеле!“, помисли си Нортън. Напоследък играеше опасна игра, но докарването на трупа щеше да приспи подозренията на Пиърс. Да, беше свършил наистина добра работа.