Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (9)

Глава 9

— Хайде! — Травак хвана Рейчъл за ръката. — Всички ще се върнем в хотела на Демански, за да наблюдаваме шоуто.

Рейчъл поклати глава.

— За бога, почти четири сутринта е! А и защо да рискуваме да ядосаме Демански с връщането си?

— Защото фонтаните на Демански са единствените, които са осветени цяла нощ.

— Страхотна причина, да.

Травак се усмихна широко.

— И аз така си помислих. Децата също.

— Трябва да хванем самолет за Хюстън само след няколко часа. Нима никога не спираш, не почиваш?

— Понякога. — Той я побутна към входа и двамата последваха Саймън и студентите на улицата. — Обаче не и ако имам добра компания и свири музика.

— Тук не чувам музика.

— Тогава сами ще си я направим. — Той почука с пръст по слепоочието си. — Ето я тук. Слушай. Не я ли чуваш?

— Не.

— Ще я чуеш. Може би не си пила достатъчно вино.

— Предизвикани от алкохола халюцинации?

Той поклати глава.

— Магия. Само трябва да й се помага от време на време.

— Значи, причинена от алкохола магия — усмихна се тя. — Демански беше прав. Ти си луд!

Той кимна.

— Понякога. Малка доза лудост помага да се приема по-леко грозотата в живота. — Усмивката му се стопи. — Саймън ми каза за онзи снайперист. Още един или два сантиметра и ти си щяла да бъдеш мъртва. Ти защо не го сподели с мен?

— Това е мой проблем. А не твоя грижа.

— Не е така, по дяволите. Учудващо съвпадение. Започнах да крада от Джоунси и изведнъж ти се превърна в мишена.

— Саймън вероятно ти е казал, че много хора не ме харесват, да ти кажа дори, че ме ненавиждат. Онова вероятно няма нищо общо с теб и Пешет. Щом аз не знаех с какво се занимаваш, дали някой друг ще е знаел? А ако никой нищо не е знаел, защо биха стреляли по мен?

— Не знам. За да сложат, поне временно, край на работата на Джоунси? Без теб всичко ще отиде по дяволите. — Той стисна устни. — Както и да е, трябваше да ми кажеш. Мислех, че съм единствената мишена. Ако знаех, нямаше да те оставя да отидеш сама в хотела до гарата в Париж. Глупаво е да се подхожда към каквото и да било като слепец. Не го прави отново.

— Не — повтори упорито тя. — Аз не съм твоя грижа.

Той поклати глава.

— Твърдоглава си. Няма значение. Сега съм в играта и ще знам всичко, което е известно на теб. — Дръпна я, за да изминат последните няколко метра до оградата от ковано желязо, която ограждаше фонтаните на Демански. — Имаме още пет минути. Ще стоим тук, а аз ще млъкна, за да можеш да чуеш музиката.

Нямаше начин той да знае всичко, което знае тя. Хм, нещата не се развиваха така, както желаеше тя. Травак беше успял да се промъкне в живота й, а първоначалният й план беше само да го използва. Време беше да се дистанцира.

— Не се чува музика в моята глава. Чувам само звуците от шоуто на Демански. — Втренчи поглед в Саймън, който стоеше на няколко метра от тях. — И, за твоя информация, нищо няма да пропадне без мен. Не съм толкова безотговорна. Погрижила съм се. Саймън ще поеме нещата в свои ръце, докато бъде назначен нов ръководител. Няма незаменими хора.

— Грешиш. — Чу тихия смях на Травак, който стоеше плътно до нея. — Много трудно ще ти намерят заместник, Рейчъл.

Тя хвърли поглед през рамо и видя, че той не я следва. Беше останал на мястото си, втренчил поглед във фонтана. Не, той беше прекалено умен, за да се поддаде на опитите й да го подразни в отговор на това, че той едва ли не беше предизвикал гнева й.

— Струваш ми се ядосана — каза Саймън, когато тя спря до него. — Знаех, че не може да продължава много. Прекарваше си прекалено добре. Не мога да си спомня кога за последен път си пила достатъчно, за да поомекнеш поне малко.

— Е, и сега не съм мека. Не мога да си представя някога да бъда отстъпчива.

Той погледна Травак.

— Какво ти е сторил?

— Опита се да ми нарежда какво да правя.

— О, това вече е прекалено! — Той се усмихна. — Мислех го за по-умен.

— Бил е достатъчно умен да те накара да му кажеш за онзи снайперист.

— Не знаех, че това е свръхсекретно.

— Не е. Просто не смятам, че е негова работа. — Тя сви рамене. — Той обаче, изглежда, умее да подлъгва хората и да изтръгва информация от тях.

Саймън се плесна по челото в жест на престорен ужас.

— Господи, бил съм подлъган!

— О, млъкни!

Саймън погледна към Травак.

— Права си. Умее да привлича хората. Всичките студенти полудяха по него.

— Видях го тази вечер.

Беше наблюдавала как Травак се превръща в един от групата студенти, как им разказва шеги и истории, как жизнеността му засиява, а енергията му ги засипва.

— Това само го прави по-опасен.

Саймън замълча.

— Аз го харесвам, Рейчъл.

— Ти беше този, който ме предупреди да не се поддавам на манипулации.

— Аз го харесвам — повтори Саймън. — А и той знае как да те забавлява. Не може да е толкова лош. — Фонтанът изведнъж оживя и пръските се понесоха високо в небето. — Господи, гледката е великолепна!

 

 

— Травак и онази Кърби са отвън и гледат нощното представление — каза кисело Гауър, току-що влязъл в офиса на Демански. — Нервите им са здрави като корабни въжета. Искаш ли да сляза долу и да ги хвърля във фонтана? Може би ще имаме късмет да се удавят.

— Не е вероятно. — Демански затвори телефона. — Има поверие, че Господ пази децата, глупаците и лудите.

— И към коя категория спада Травак?

— Е, той не е глупак. А още не съм сигурен какви черти притежава. — Облегна се назад. — Обаче имам намерение да открия. Не ми харесва, когато не успявам да преценя врага. Рейчъл Кърби не е проблем. Знам какво иска тя и на какво е готова, за да го получи.

— Тя вече го получи. — Гауър присви очи. — Или не? Наистина ли ще й позволиш да те държи в ръцете си?

— Да ти е известен случай, в който съм нарушил дадената дума?

— Не. Позволи ми аз да я престъпя вместо теб — каза Гауър. — И да счупя главите и на двамата.

Демански се засмя. Преданост като тази на Гауър беше рядкост, обаче тя често се превръщаше в беда, ако Демански не държеше здраво юздите.

— Не, сделката е сключена. Няма да се откажа от думата си. Току-що говорих по телефона, за да се погрижа Кърби да получи така желаните от нея компютърни цикли.

— Не изглеждаш разтревожен.

Разтревожен? Демански беше буквално бесен малко преди това, но сега, след като се беше успокоил, чувствата му бяха напълно различни. Те вероятно имаха нещо общо с вълнението и радостта, които беше видял изписани по лицата на Кърби, Травак и онези деца. Откога не беше усещал такъв прилив на енергия, независимо с какво се захващаше напоследък? Възбудата от преследването, удоволствието от това да бъдеш най-добрият, от факта, че успяваш да издърпаш килима изпод краката на противника при неизчислен риск. Напоследък битките, които той водеше, бяха много по-цивилизовани и не извикваха у него такова чувство за триумф. Обаче Травак все още изпитваше онова наелектризиращо радостно вълнение. Беше го видял изписано на лицето му в последните минути, преди да ги изхвърли от офиса си. И това го беше накарало зверски да завижда.

— Не, не съм разтревожен. Първата битка рядко решава изхода от войната. Отнеха ми нещо. А сега трябва да видим какво ще успеем да им вземем ние.

— Да!

— Кърби и Травак ми направиха впечатление на странна двойка. Струва ми се, трябва да узнаем какво ги свързва, защо работят заедно. А за да стане това, трябва да науча колкото се може повече за Травак.

— Няма проблем. — Усмивката на Гауър озари грубите черти на лицето му. — Смятай задачата за изпълнена. Но продължавам да мисля, че трябва да ми позволиш да им счупя главите.

 

 

Университетът „Ардмор“

— Хубаво градче — каза Травак, загледал се през прозореца на „Тойота“-та, шофирана от Саймън. — Обикновено мразя всичко, свързано с живота на университетите, но това място е много непретенциозно.

— И защо не обичаш университетите? — запита Рейчъл.

— Израснал съм в такъв. — Едното крайче на устните му се повдигна в язвителна усмивка. — Бях нестандартен и макар че „Харвард“ може би се равнява на карнавал от висока класа, аз бях встрани от шоуто.

— Представям си как си се чувствал — каза Саймън. — Но, изглежда, си оцелял забележително добре.

— Когато успях да се отърся от промиването на мозъка ми и да се захвана с нещата, които ми харесваха.

Рейчъл се опита да си спомни всички подробности от досието му.

— И първото твое желание е било да станеш наемен войник, после крадец и само Господ знае какво друго.

Той се усмихна.

— Господ знае, да. Той също така знае, че си прекарвах страхотно и че никога не погледнах назад. — Погледна сградата, към която приближаваха. — Това ли е царството на Джоунси? Нямам търпение да се срещна с него.

— Е, ще се наложи да почакаш още малко. Дойдохме, за да взема колата си. Оставих я тук, за да дойда в Кайро. Саймън ще те заведе в лабораторията в Галвестън, където ще можеш да му покажеш всички задни вратички на Джоунси. Използва този клон на мрежата, за да ни източиш, нали?

— Да, но мога и оттук да ви покажа какво и как направих.

— Вече не. Изолирахме въпросния клон на мрежата от останалата част от системата.

Травак кимна.

— Разбира се. Много мъдро. И няма да ме придружиш лично?

— Саймън ще се справи. Той е човекът, открил изтичането. А аз ще отида да видя сестра си.

Травак замълча за миг.

— И аз бих искал да се срещна с нея.

— А аз не искам да те представя. — Рейчъл слезе от колата. — Ще се върна тук, в лабораторията, до шест вечерта. Така ще имаш достатъчно време да покажеш на Саймън онова, което искаме да знаем.

— Вероятно — каза Травак. — Защо не искаш да се срещна със сестра ти?

— Защото очароваш хората по някакъв начин. Ти си нещо като Пайп Пайпър, героя от германската легенда, който увлича хората след себе си. А тя мисли, че съм откачена, щом вярвам, че ще откриеш лекарство за нея. След като помислих известно време, реших да я оставя с това нейно заблуждение. Ти имаш качеството да караш камъка да изглежда като късче чисто злато. Не искам да храни напразни надежди, а после да изпадне в отчаяние. — Отвори вратата на колата. — Така че, стой далеч от нея.

— Както кажеш. — Той повдигна вежди. — Пайп Пайпър, а? Никога не съм мислил за себе си по този начин. Нали той повел плъховете към реката, за да се удавят? А това е едва ли не героична роля.

— Ти не си герой. — Тя погледна Саймън. — Погрижи се да затворим всяка задна вратичка на Джоунси, Саймън.

Саймън кимна.

— Всяка една, обещавам. Спомням си какво главоболие ни причини търсенето им. — Той изкара колата на заден ход от паркинга. — Ще се видим в шест, Рейчъл.

Тя ги загледа как се отдалечават и едва след няколко минути се качи в колата си. Беше обед и щеше да има на разположение поне пет часа, които да прекара с Али. Господи, не очакваше с нетърпение срещата си с нея. Щеше да й е дяволски трудно да се справи.

По дяволите, можеше да се радва на компанията на сестра си. Ако забравеше проблемите. Всеки момент, прекаран с Али, беше скъпоценен.

 

 

— Али! У дома съм! — извика Рейчъл още в мига, в който отвори входната врата. — Къде си?

— Тук. — Али вървеше по коридора в посока от кухнята. — Приготвих обяда. Открих нова рецепта на Паула Дийн за ролца с раци, която е превъзходна.

Рейчъл я погледна предпазливо.

— Паула Дийн?

— Да. Южняшката кухня е по-добра от много други. Не мислиш ли и ти така?

— Твоите ястия са винаги отлично приготвени.

— Да, така е. — Сестра й се усмихна спокойно. — Аз съм страхотен готвач. Едно от малкото мои умения, за чието усвояване получих пълното ти одобрение. Може би защото с готвене мога да се забавлявам в безопасните граници на домашното огнище. По същата причина ти одобри и желанието ми да стана художничка.

— За бога, ти имаш невероятен талант!

— Да, имам. Но не е ли много удобно, че мога да упражнявам този талант тук, без никакъв стрес? Мога да се радвам на творческия процес и да имам ограничен брой почитатели. Никакви рискове. Никакви предизвикателства, с които не бих могла да се справя. — Извърна се. — Обядът е почти готов. Отиди да си измиеш ръцете, ще седнем да хапнем и ще можеш да ми кажеш каква превъзходна готвачка съм.

— Как се чувстваш? Изглеждаш прекрасно.

— Добре съм. Отново имам подобрение. — Вече вървеше по коридора. — И много енергия.

— Чакай. Какво се е случило? Беше ужасно разтревожена последния път, когато говорих с теб.

— Да, можеш да се обзаложиш, че беше така. — Отново се обърна с лице към нея. — А после помислих малко и осъзнах, че не съм справедлива. Ти беше отчаяна, а оттам и силното ти желание да предприемеш нещо. Отново сграбчи медната халка. — Усмихна се леко. — Помниш ли как, като деца, се возехме на въртележката в парка? Аз не можех да се изправя и да взема медната халка, затова ти винаги правеше това вместо мен. И ти беше много дребна и крехка, но стъпваше върху гърба на кончето и опитваше, докато успееш.

— Не си струваше. Онова бяха просто евтини дрънкулки.

— Все още пазя една в кутията си с бижута. За мен те не бяха евтини. Всичко, което ти правеше, имаше стойност за мен. — Сбърчи нос. — Дори сегашното ти налудничаво търсене на най-голямата и лъскава халка. Беше ми особено трудно да преглътна тази твоя жертва. Буквално се задушавах.

— Не е жертва. Това са глупости. Нищо, което правя за теб, не е жертва.

— Как пък не! По дяволите, ти нито веднъж дори не помисли да вземеш медната халка за себе си. — Стисна устни. — А и аз не бях достатъчно щедра дори веднъж да помисля за теб. Когато бях дете, просто приемах всичко. Когато пораснах, се опитах да сложа край на това, но навикът вече беше станал втора природа и за двете ни. — Погледна я право в очите. — Време е да сложим край на това, Рейчъл.

Рейчъл поклати глава.

— Аз трябва да го направя, Али.

— Знам. — Направи пауза. — Обаче този път няма да ти позволя да бъдеш сама. Щом мислиш, че тази медна халка си струва, аз ще ти помогна да стигнеш до нея. Ще ти дам малко време да свикнеш с идеята, обаче няма да се откажа. Не съм безпомощна. В момента съм в ремисия и се чувствам много по-добре. Може и да не съм умна колкото теб, но все пак съм интелигентна и притежавам умения, които липсват на теб.

— Али, не.

— Да, Рейчъл — отговори тихо Али. — Няма да ме оставиш у дома и да ми отнемеш това предизвикателство, само защото съм болна, а ти искаш да ме защитиш. Много е късно вече за това. Няма да приема.

— Али, не можеш нищо да направиш.

— Ще видим. — Али й се усмихна отново със спокойната си усмивка, изражение на нейния духовен мир. — А сега ела да хапнеш от моите ролца с раци. Горещи са по-вкусни.

 

 

Университетът „Ардмор“

— Точно шест — каза Саймън, когато спря колата на паркинга, където ги чакаше Рейчъл. — Както нареди. Обаче не можахме да свършим всичко в Галвестън.

Тя изгледа втренчено Травак.

— Не си проявил нужното сътрудничество?

Той сви рамене.

— Дадох му онова, което искаше.

— Саймън?

— Да, даде ми го, но то е така дяволски сложно, че ми отне ужасно много време. Затова реших да ти оставя Травак и да се върна в лабораторията. Окей?

— Добре. — Тя загледа как Травак слиза от колата. — Обади ми се, ако имаш проблеми, ще дойда.

— Знам как трябва да свърша работата. Вече затворих една от задните вратички. Проблемът може би е в това, че мисловният ми процес не е като този на Травак. По дяволите, нито един човек на Земята не мисли като него. — Направи гримаса. — Това е, сякаш си в лабиринт, от който няма изход.

— Справи се забележително добре — каза Травак. — Всъщност дяволски добре.

Саймън се усмихна щастливо.

— Ласкаеш ли ме?

— Не бих си и помислил. — Травак вече беше слязъл от колата. — Никога не съм имал намерение да направя затварянето на тези вратички лесно за другите.

— Тогава си успял. — Махна с ръка. — Ще ти се обадя, ако имам нужда някой да ме спаси, Рейчъл.

Саймън запали колата и потегли, а Рейчъл се обърна към Травак.

— Не можа ли да го направиш малко по-лесно за него?

— Е, бих могъл и сам да го направя. Но тогава той нямаше да изпита задоволство от справянето с поставената задача. Саймън има нужда от предизвикателства. — Усмихна се. — Точно затова и работи за теб.

Тя беше забелязала тази черта на Саймън — дори преди да го наеме на работа. Травак беше много наблюдателен. А това му качество го правеше още по-опасен.

— И не си скрил нищо?

— Не — усмихна се той. — Което обаче не означава, че нямам една-две идеи как да проникна отново в Джоунси посредством друг метод и различен маршрут. Сега ще бъде много по-трудно, но Саймън не е единственият, който има нужда от предизвикателство.

— Да не си се осмелил!

Уморено си помисли, че думите й са твърде слаби за чувствата, които неговите предизвикаха у нея. Той щеше да се осмели, разбира се. И дори щеше да избере момента, а на нея щеше да й се наложи да намери начин да се справи с него. В момента тази пречка й се струваше непреодолима. Травак очевидно беше усетил предпазливостта и страха й, защото я изгледа със силно присвити очи.

— Как мина посещението при сестра ти? Тя добре ли е?

— Добре? Тя умира, по дяволите! — Рейчъл се обърна и тръгна с широки крачки към онзи вход на сградата, който беше предназначен за охраната. — И иска да помогне. Иска тя да хване медната халка за мен. Иска от мен да престана да я защитавам.

— Да помогне?

— За намиране лекарството на Пешет. Не вярва в него, но иска да ми помогне да го открия. — Облегна се на тухлената стена до вратата. — Знаеш ли колко пъти през живота си е била в болница? Аз не бих понесла всичко сторено й от лекарите. А тя просто продължава напред. Тя винаги приема болката, никога не се оплаква. И аз няма да позволя да прекара последните си дни в търсенето на нещо, което може би не съществува. Заявих й го, а тя просто ми се усмихна. — Усети как сълзите бликат в очите й. — И непрекъснато говори за онези проклети медни халки.

Травак протегна ръка, но я остави да падне до тялото му, преди да я е докоснал.

— Бих искал да ти помогна, но знам, че не би се вслушала в нищо, казано от мен. Освен това, не умея да успокоявам хората. Страшно съм тромав и несръчен.

— Нямам нужда от твоята утеха.

Тя изправи гръб и се отдалечи на крачка от стената. Не знаеше защо всичките й чувства бяха изригнали точно в този момент. Може би защото той беше нов в живота й и тя се чувстваше по-малко уязвима да се покаже пред човек, който не я познава. Прочисти гърлото си.

— Съжалявам. Това, естествено, не е твоя грижа. Посещението не мина добре, не. — Обърна се и отключи вратата. — Хайде, да те запознаем с Джоунси. Главният компютър е много по-сложен от онзи в клона в Галвестън.

— Очаквах срещата си с него с нетърпение. — Направи пауза. — Знаеш ли, може би сестра ти е като Саймън и мен… и теб. Възможно е тя също да има нужда от предизвикателства в живота си.

— Да остане жива, е нейното предизвикателство. Не би могла да намери по-голямо.

— Но е възможно да е готова за друго.

— Тогава няма да го получи. — Рейчъл отвори вратата и направи усилие да потисне чувствата, които буквално я разкъсваха. — Темата е приключена, Травак.

Той кимна.

— Аз обаче не мисля, че е така категорично затворена като онези задни вратички, които разкрих пред Саймън. — Той не изчака отговора й, а започна внимателно да оглежда компютърната лаборатория, в която бяха влезли. — Това ли е твоят суперкомпютър? Очаквах да бъде…

— По-голям? — Вал, която дотогава наблюдаваше редицата от три огромни екрана, се обърна към тях. — Така казват всички. Обаче, когато използваш мощност от машини от целия свят, не е необходимо да имаш сграда, пълна с процесори. — Тя се изправи и тръгна към Рейчъл. — Не знам как си успяла, но компютърната мрежа на Демански вече е интегрирана с тази на Джоунси. Невероятно мощна е.

Рейчъл се наведе над бюрото на Вал и провери данните.

— Затова и толкова много я исках. Между другото, Вал, това е Джон Травак.

Вал го погледна.

— Два дни прекарах в чудене как си успял да проникнеш в мрежата ни. Беше наистина изключително находчиво.

Рейчъл поклати глава.

— Не го окуражавай.

Вал сви рамене.

— Човек трябва да признава заслугите там, където ги има. Всеки път, когато някоя от нашите сканиращи програми претърсваше системата, неговият софтуер имитираше поведението на някой от нашите хиляди процесорни донора. Затова и не успяхме да го заловим. Софтуерът му постоянно се адаптира и научава нови начини да остане скрит. Впечатлена съм.

— Когато тези думи излизат от устата на специалист като теб, Вал, това е голям комплимент.

Рейчъл бе много изненадана да види червенината, заляла бузите на Вал. Тази млада жена винаги получаваше огромно внимание от страна на мъжете и особено от колегите си, обаче Травак очевидно имаше мощно въздействие върху нея — същото, което беше проявил и върху студентите снощи. Тя посочи таблиците, отчитащи разпределението.

— Значи, Нортън отново получава пълния капацитет, определен за него?

Вал свали очилата си и ги избърса в блузата си.

— Да. Може би накрая ще престане да ни притиска. По каквито и проекти да работи, те използват всяка унция от компютърната му мощност.

— Не сте ли любопитни за какво, по-точно, Националната агенция за сигурност използва системата ви? — запита Травак.

Рейчъл се усмихна.

— Аз? Не. Но Вал и Саймън са изхабили много часове да разсъждават с какво се занимава той.

— Преувеличаваш — каза Вал.

— Само малко. Тъй като Националната агенция за сигурността се интересува все повече и повече от личния живот на американските граждани, трябва да анализира и сортира все по-голямо количество информация. Ако някой купи самолетни билети за себе си и за двама свои приятели и трети човек докладва, че един от тях е закупил материали, с които може да направи самоделно взривно устройство, Агенцията, естествено, ще разследва. И ще иска резултати веднага, а не след дни или седмици. А е необходима доста голяма компютърна мощност, за да се обработят всички тези милиарди прехвърляния. Джоунси може да го направи за минути, но ако не беше той, на тях може би щяха да са им необходими часове или дни.

— А не могат ли да си построят техен собствен суперкомпютър?

— Те вече имат такъв. Ние обаче сме по-напред от тях, дори в технологиите. Имат още много да наваксват. Джоунси, също така, дава възможност на Нортън да работи, без никой да му диша във врата. Истината е, че аз не давам пет пари с какво се занимават те. И без това всичко е кодирано, а информацията може да се разпръсква между стотици други системи. Дори да искахме да разбием кодовете на Агенцията — което не е особено умно, между другото, малки части информация пак щяха да останат напълно безсмислени за нас.

Травак кимна.

— Щом казваш. Но проектът на точно тази Агенция може да е причината да се превърнеш в мишена за онзи снайперист. Хрумвало ли ти е това?

— Да. — Рейчъл кръстоса ръце на гърди и се облегна на бюрото на Вал. — Трябва да решиш кое от двете. Каза ми също така, че е възможно да са стреляли по мен заради твоето източване на Джоунси.

— Да, тук виждам дори още по-голяма зависимост. По-малко от седемдесет и два часа Даусън се опита да ме убие заради тайните на Пешет. Не би се поколебал да сложи край и на твоя живот. — Хвърли поглед на мониторите. — Но какво би могъл да спечели Даусън от твоята смърт?

— Ще ти дам същия отговор, който ти даде на мен. Възможно е да се е опитал да забави теб.

Травак поклати глава.

— Не, без теб, щеше да ми е много по-лесно да командвам компютърната ти мрежа. — Обърна се към Вал. — Не се обиждай.

— Няма — отговори Вал. — Прав си. Никой не познава системата по-добре от Рейчъл.

— Добре, тогава — каза Рейчъл. — Да изследваме възможността по мен да е стрелял някой, който би искал ти да успееш. — Гледаше го право в очите. — Може би самият ти или пък някой, с когото работиш.

— Не е в стила ми.

Рейчъл се засмя.

— Само това ли ще кажеш? „Не е в стила ми“?

Травак кимна. А Рейчъл осъзна, че и това е достатъчно.

Спокойните маниери на Травак, твърдите му изявления вдъхваха доверие. Да, тя му вярваше. По дяволите! Травак се наведе към мониторите.

— Сега, когато не се налага да хабя компютърна мощност, като се крия от теб и мис Чо, твоята система много по-бързо ще открие моите кодове за достъп. — Той извади от джоба си флашка и я подаде на Рейчъл.

— Какво е това?

— Следващото парченце от мозайката. Успях да възстановя първата част от съобщение от хард диска днес следобед. Поработих върху него в Галвестън, докато Саймън се потеше над затварянето на задните вратички на Джоунси.

Рейчъл изруга тихо под носа си.

— И не си ми казал?

— Казвам ти сега. Ако успеем да вмъкнем това в кода, по който вече накарах системата ти да работи, ще е много лесно да възстановим и останалата част от съобщението.

Рейчъл гледа несигурно флашката един кратък миг.

— Вал, дай приоритет на проблема на мистър Травак. — Обърна се отново към него. — И сега — какво? Дори да увеличим процесорните цикли, посветени на този код, пак ще са ни необходими дни.

— Вярно е — каза Травак. — Но когато поставим правилно задачата на твоя суперкомпютър, ще му е много по-лесно. Ако последователката на Пешет, Натифа, не е променила кодовете няколко пъти. Разчитаме, също така, на бившите й пациенти — както и на майсторите, изработили плочите — за да възпроизведем правилно символите.

Рейчъл кимна.

— Ще хвърля поглед на декодиращия софтуер, който си разработил. Вече съм много добра във впрягането цялата мощ на Джоунси за разрешаването на проблемите.

Травак се усмихна.

— Все едно каза, че Тайгър Уудс е много добър в голфа.

Вал въобще не вдигна поглед от клавиатурата.

— Мисля, че разбра правилно.

— Част от съобщението се чете много лесно. Но е убягнало на някои от бившите пациенти на Пешет, натоварени с опазването на нейното завещание. Открих обаче, че сферата на тази загадка може да е по-голяма, отколкото първоначално мислех.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече знаехме, че Натифа е убедила бившите пациенти на Пешет да й отдадат чест, като издигнат скрити монументи в техните гробници. Предположих, че всичките въпросни пациенти са били от Египет, но е възможно случаят да не е бил такъв.

— Искаш да кажеш, че е възможно Натифа да е посетила и други страни, за да скрие още по-добре завещаното й от Пешет?

— В това има смисъл. Тя е бягала от фараона и е било по-умно да напусне Египет. Била е във Вавилон, когато Пешет е била убита. Наложило се е да се върне в Египет, за да вземе записките на Пешет, но не е трябвало на всяка цена да остане там. По време на техните пътувания, Пешет и Натифа са се срещали с много владетели и благородници, които с благодарност биха почели Пешет. И тъй като те не са били поданици на фараона, опасността за тях и техните семейства е била много по-малка, отколкото за Натифа.

— И къде ни отвеждат тези ти размишления?

Травак й показа страниците.

— В надписа на стената в гробницата на Контар се споменава „кръжащата птица на здрача“, която пази следващото парченце от мозайката, от наследството на Пешет. Казва още, че това парченце информация е записано с огъня на слънцето, което огрява гробницата. Не можах да открия нито един човек от Древен Египет, който да отговаря на това описание, но когато зададох на Джоунси разширено търсене, открих нещо интересно.

Травак посочи снимка, на която се виждаше издяланият в камък образ на мъж, облечен в роба.

— Това е свят човек от Вавилон. Името му остава неизвестно, макар съвременните археолози да го наричат Немоп. Смята се, че е придобил силите си късно в живота, затова получил името Орелът, който кръжи по залез-слънце.

— Кръжащата птица на здрача…

— Да. Вавилон бил важен търговски партньор на Египет по времето на Пешет, затова е напълно възможно тя да е била изпратена да лекува този важен човек в замяна на стоки или знания за търговски маршрути.

Рейчъл гледаше записаните на ръка бележки на Травак, които включваха и списък със съществителни имена.

— Какво е това?

— Неща, които вероятно са били заровени с него, за да ги вземе със себе си в отвъдния живот. Дрехи, работни животни, сушени плодове, двайсет и две унции масло от евкалиптово дърво, както и още много други неща.

— Не ми харесва посоката, в която поемаме. Означава ли това, че трябва да нахлуем и в друга гробница?

— Не мисля. Немоп имал храм, който използвал още приживе и се превърнал в светилище след смъртта му. Бил открит през 1937 от археолог на име Даниел Хътън.

Травак вдигна свалена от Интернет черно-бяла снимка на жена, облечена в широко набрани панталони, бяла копринена блуза, високи ботуши и каска на главата. Беше заснета на фона на разкопки. Рейчъл хвърли поглед на снимката и се усмихна.

— Сигурен ли си, че това не е реклама за филм? Тази жена много прилича на Катрин Хепбърн.

— Това е Даниел Хътън. Обаче не можах да открия никаква информация за местонахождението на светилището на Немоп. Знаем, че е било преместено почти веднага след откриването му, но следата изстива. По някой и друг артефакт може да се открие в онлайн каталозите на музеите, но не успях да открия нищо друго.

— Може да е бил разрушен през Втората световна война.

— Възможно е. Има човек, с когото бихме могли да разговаряме по въпроса.

— Със сигурност не е Даниел Хътън, нали?

— Страхувам се, че не. Тя е починала през 1995 година. — Травак вдигна снимката и посочи малко момиченце в костюм в цвят каки, застанало на заден фон в компанията на няколко мъже. — Това е дъщеря й, Емили. Тя тръгнала по стъпките на майка си и също е известен археолог. Преподава в „Бъркли“.

— Значи, потегляме към Калифорния?

Травак се усмихна.

— Не точно.