Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (16)

Глава 16

Чикаго, Илинойс

— Ще се срещнем ли за вечеря, след като се настаним? — Травак натисна бутона за асансьора на хотел „Милениум“. — При условие, че успеем да открием Демански. Той изчезна някъде, веднага след като се регистрирахме.

— Той познава собственика. Искаше да се види с него — каза Али.

— Разбира се. — Той хвърли поглед на Рейчъл. — Вечеря?

— Не виждам защо не.

— А аз, напротив — каза Али. — Ще се срещнем за по едно питие по-късно, Травак. Искам да вечерям сама със сестра си. Напоследък нещата се развиват бързо и аз искам да съм сигурна, че отношенията ни все още са същите. — Погледна Рейчъл. — Ако нямаш нищо против.

Рейчъл почувства прилив на приятна топлина.

— Аз съм повече от съгласна.

Травак се усмихна.

— Не бих се намесил по никакъв начин в семейството ви. Ще ви се обадя по-късно.

След трийсет минути Али чукаше на вратата на Рейчъл.

— Великолепен хотел — каза тя, като влезе в апартамента. — Демански умее да прави избор. — Отиде до телефона. — Ще се обадя на обслужване по стаите. Ти какво искаш?

— Ти избери. На мен ми е все едно. — Отиде до прозореца. — Идеята е добра. Напоследък се чувствам така, сякаш бързам нанякъде и вече стигам предела на силите си.

Али се засмя.

— Но това е така. Действаме със скоростта на реактивен двигател. Защо не седнеш и не вдигнеш краката си нависоко? — Вдигна слушалката. — Ще поръчам нещо с високо съдържание на протеини и много кафе.

Рейчъл загледа, отпусната мързеливо, как Али прави поръчката. Али беше весела и енергична и като че ли цъфтеше. Господи, беше щастлива да я види толкова добре.

— Изглеждаш доста вяла. За какво мислиш? — запита Али, когато остави обратно слушалката.

Рейчъл се усмихна.

— Че изглеждаш в по-добра форма от мен. Не съм свикнала да бъда глезена така.

— И сега сигурно се каниш отново да поемеш нещата в свои ръце. — Али седна до нея на дивана. — Обаче, изглежда, умееш да се въздържаш. — Добави тихо: — Знам, че ти е трудно.

Рейчъл кимна.

— Защото те обичам.

— Ти имаш инстинкта на роден лечител. Демански ми разказа някои от подробностите от живота на Пешет. Двете много си приличате.

Рейчъл поклати глава.

— Травак каза нещо подобно веднъж. Но и двамата грешите.

— Така ли? И двете сте гении в областта на създаването и поправянето.

— Компютрите и човешките тела не са едно и също.

— Но Пешет доста е изпреварила времето си. Непрекъснато се питам дали ако живееше в наше време, нямаше да има свой собствен Джоунси.

Рейчъл се засмя.

— Тогава щяхме да сме съпернички, което вероятно не би се харесало на нито една от двете ни.

Али замълча замислена.

— Аз не вярвам, че щеше да стане така. Мисля, че тя щеше да те смята за своя сестра.

— Като Натифа?

— Не, Натифа наистина е била само нейна ученичка и последователка. Пешет щеше да разбере, че двете с нея сте равни.

— Но аз вече имам сестра. — Рейчъл взе ръката на Али в своята. — Ти си всичко, от което имам нужда.

— Така ли? — Али преплете пръсти с тези на Рейчъл и се облегна назад. Двете се бяха настанили удобно на дивана. — А Травак? — Стисна я по-силно, когато дланта на Рейчъл се скова. — Хайде, не заставай нащрек. Не бях сигурна, че Травак е достатъчно добър за теб. Чувствах, че трябва да те пазя и защитавам.

— И той ми каза същото.

— А после осъзнах, че се държа с теб точно както ти — с мен. Не са много мъжете, които успяват да те запалят, но изпитваш желание към него. Наблюдавам ви, когато сте заедно. Трябва да протегнеш ръка към новото изживяване.

— А дали той няма да ми донесе повече злини, отколкото добрини?

— Мисля, че е подходящ за теб. — Али се усмихна. — Но ако той се окаже проблем за теб, тогава самата аз ще го прогоня надалеч. След като си се позабавлявала.

Рейчъл я погледна изненадано и започна да се смее.

— Досега не съм съзнавала колко безмилостна можеш да бъдеш.

— Само заради теб — каза Али. — Ти си моя сестра и трябва да застана на твоя страна. Особено когато нямаш кой друг да те защити.

— Благодаря ти. — Тя стисна ръката на Али. — Обаче няма нужда някой да ме пази от Травак. Двамата с него няма да тръгнем по този път.

— Напротив. Не съм сляпа. Виждам искрите, които прехвърчат между вас.

„Господи, толкова ли е очевидно?“, запита се Рейчъл.

— Не е изненадващо — каза Али. — Той е олицетворение на Индиана Джоунс, а мозъкът му е почти толкова мощен, колкото и този на Джоунси. Разбирам привличането, което изпитваш към него. Искаш точно тази медна халка? Ще направя всичко възможно да ти помогна да я получиш. — Вдигна ръка, за да спре протестите на Рейчъл. — Окей, просто исках да знаеш, че съм тук за теб. — Срещна погледа на Рейчъл и се усмихна лъчезарно. — И винаги ще бъда.

Гърлото на Рейчъл така се беше свило, че не можа да проговори още няколко секунди.

— Аз също — отговори с дрезгав глас. — Винаги.

 

 

Рейчъл гледаше как Травак се приближава с широки крачки към масата в открития бар на покрива на хотел „Милениум“, която заемаха тя самата, Али и Демански.

„Виждам искрите, които прехвърчат между вас.“

Искаше й се да може да си избие думите на Али от главата. И преди й беше трудно да пренебрегне вълнението, което изпитваше винаги в присъствието на Травак. А сега беше буквално невъзможно. Изведнъж започна да усеща силно всичко, свързано с него. Грациозната му и лека походка, очите му, в които блестеше жизненост, изражението на лицето му, излъчващо интелигентност и чувство за хумор. Малки неща, които не би трябвало да имат физически ефект върху нея. Мили боже, тя усещаше как пулсът блъска във вените й, как бузите й поаленяват. С мъка откъсна поглед от него и срещна този на Али, който изразяваше единствено удивление.

Като стигна до тях, Травак погледна през прозореца.

— Гледката, която се разкрива към парка „Грант“, е удивителна.

— Да — измърмори Али. — Питах се дали в парка има въртележки.

— Нямам представа — отговори Травак. — Защо?

— Без никаква причина. Просто ми хрумна.

„Слава богу, че Али, въпреки игривото си настроение не спомена за проклетата медна халка“, помисли си Рейчъл.

Травак изгледа Али с присвити очи, а после погледът му се премести върху Рейчъл. А тя едва ли не усети как прословутият му мозък работи на пълни обороти. След което стана очевидно, че той е решил да не се рови повече в темата.

— Хотелът е прекрасен — обърна се към Демански. — Изненадан съм, че не е един от твоите.

— Не защото не съм се опитвал да го присвоя — отговори Демански. — Познавам собственика, а той е много привързан към това място. Вашите стаи сигурно са просторни и удобни, а аз разполагам с апартамент от шейсет и три квадратни метра само един етаж по-долу. Предполагам, че можем да го превърнем в база за нашата операция.

— Опитваш се да ни впечатлиш ли? — запита Али. — Защото стаите в самолета не бяха достатъчни?

— Не, не, нищо такова — възрази Демански. — Не съм такъв глупак. Особено не и по отношение на теб, Али. Ти не се впечатляваш лесно.

Рейчъл се засмя.

— Правилно си разбрал.

— Току-що разговарях с Бен — каза Травак. — Доктор Колиър от Кеймбридж изведнъж се оказал консултант по някакъв чуждестранен проект.

— Повече подробности? — запита Рейчъл.

— Очевидно самият доктор Колиър не бил много наясно за естеството на проекта. Но какъвто и да е той, вниманието му утре вечер ще бъде ангажирано с него.

— Тогава може би и ние трябва да сме там — каза Демански.

Травак поклати глава.

— Нури каза, че те ще се справят. Няма да предприемат нищо, докато не се уверят, че стената е там. Колкото до този специален проект, възможно е да става дума само за оценяването на няколко предмета, предложени на търг. Бен ще ни държи в течение.

Демански смръщи вежди и посочи близката маса, върху която имаше куп вестници, предаващи новината за нападението и бъркотията на моста в Санкт Петербург.

— Прав беше, Травак. Вестниците по цял свят отразиха новината. И, по дяволите, опитват се да ме очернят, да ми припишат скандала.

Али се усмихна.

— Още един недоволен съпруг?

Демански я изгледа.

— Не, изглежда, че директорът на Ермитажа ми е разрешил да взема експонатите без нужното одобрение на по-висшестоящите органи и руското правителство се кани да проведе официално разследване.

— Много лошо — каза Рейчъл. — Предполагам, ще се наложи да подкупиш още няколко души. — Обърна се към Травак. — А знаем ли къде е в момента нашият очарователен професор от колежа?

Травак извади телефона си и провери на екрана разположението на пулсиращите жълти точки, които издаваха местоположението на поставения от него GPS предавател.

— В учебното заведение — отговори. — Уайли има вечерна лекция днес. Трябва да е там поне докъм девет.

— По дяволите, цялото това чакане никак не ми харесва — каза Демански.

— То е част от играта — добави Травак, — откакто ти позволи на Даусън да ни отмъкне артефакта.

— Сразена съм! — измърмори Али.

— Приеми го — каза Демански кисело.

— Но ти го заслужаваш — каза Али. — Разглезен си. Трябва да се научиш на търпение.

Демански направи гримаса.

— Никога не съм умеел да чакам.

— Аз също — каза тихо Али. — Обаче понякога просто нямаме избор.

Лицето на Демански се проясни, когато я погледна.

— Бих се радвал да имам учителка.

Али поклати глава.

— Нямам нужната квалификация. И не съм кандидат за работата. Срокът е прекалено дълъг. Оставен си сам на себе си.

— Аз май също трябва да разчитам единствено на себе си — каза Рейчъл и се изправи.

Нямаше търпение да гледа играта на Али и Демански. Беше неспокойна, трябваше да се махне оттук. Да е по-далеч от Травак.

— Ще отида да си легна. Лека нощ.

— Ще те изпратя до асансьора. — Травак също стана. — Аз също ще се радвам да си легна по-рано.

Тя не искаше той да върви до нея. Прекрасно знаеше, че долавя неспокойствието й.

— Но ти никога не си лягаш рано — възрази. — Не се отдаваш на съня повече, отколкото на което и да е друго занимание. Наблюдавам те.

— Поласкан съм — пошепна Травак, хвана я за лакътя и я поведе към асансьорите. — Обаче винаги има изключение, което потвърждава правилото.

Докосването му беше леко, но топлината започваше да пълзи по цялата й ръка. Тя я издърпа, а после съжали, защото погледът му беше прикован в лицето й.

— Аз вярвам в изключенията, а ти? — запита я тихо. — Мисля, че и ти можеш да направиш едно тази вечер.

Тя не отговори.

— Да дам ли определение на въпросното изключение? — запита Травак. — Удоволствие, чисто и просто, естествено. Без обвързване. Без отговорности. Без изискване за връзка или дори повторение.

„Удоволствие, чисто и просто. И силно, наситено“, помисли си Рейчъл. Сексът с Травак сигурно щеше да е повече от задоволителен, истинско преживяване. Дори мисълта за неговото докосване възпламеняваше тялото й.

— Не съм от жените, които предлагат свалка за една нощ.

— Не мисля, че би приела нещо друго с мен. — Той натисна бутона за асансьора. — А аз ще приема всичко, което ми дадеш.

Той стоеше плътно до нея, без да я докосва. Усещаше осезателно топлината на тялото му, тя като че ли я обгръщаше. Не можеше да диша.

— Ако се случи, това ще ни пречи.

— Не, няма. Не и да намерим лекарството на Пешет. Аз няма да го позволя — увери я той. — Но не обещавам нищо за времето след това.

— Това не звучи като изключение.

Той я погледна.

— Правя най-доброто, на което съм способен. Желая те и това ми пречи да мисля. Искаш ли да знаеш колко силно те желая?

— Не. — Тежката украсена врата се отвори и тя влезе в кабинката на асансьора. — Лека нощ, Травак.

— Искаш да знаеш. Дай ми възможност и аз ще ти покажа.

Тя натисна бутона и вратата започна да се затваря. Виждаше го през стесняващия се процеп — той стоеше със стиснати в юмруци ръце, със зачервено лице и излъчваше чувственост.

„Искам ти да получиш медната халка.“

Да, и тя искаше това да се случи. Не можеше да си спомни някога в живота си да е искала нещо толкова силно. Какво пък, по дяволите?! Защо да не вземе каквото й се предлага? Натисна бързо бутона и вратата отново се отвори.

— Покажи ми, Травак. — Опита се да овладее гласа си. — И аз на свой ред ще ти покажа.

— Сделката е сключена. — Само след част от секундата той вече беше в асансьора и натискаше бутона за етажа. — Но не веднага. Сега дори не ме докосвай или няма да излезем скоро и облечени от тази кабинка.

Тя го докосна леко по ръката.

— Никога не съм правила секс в асансьор.

Той потрепери.

— Не бих възразил аз да съм първият, но е възможно по-късно да съжалиш за стореното. Не мога да рискувам. — Вратите на асансьора се отвориха, той я хвана за ръката и я поведе бързо по коридора. — Дай ми ключа си. Бързо. Много, много бързо.

 

 

— Наистина ли щеше да го направиш в асансьора?

Рейчъл се притисна в него. Двамата лежаха сгушени в леглото, а тя все още се опитваше да възвърне равномерното си дишане.

— Човек никога не знае. Ти не ми даде възможност.

— Можем повторно да разиграем ситуацията.

Тя поклати глава.

— Няма да е същото. Човек трябва да улови мига, както винаги прави Али.

— Харесвам Али, но наистина не искам в момента да мислиш за нея.

— Защо не? Тя би одобрила. — Потри бузата си в рамото му — жест, много подобен на гальовността на котката. — Медни халки. Не, това преживяване много повече прилича на пътуване сред звездно небе, Травак.

— За какво говориш?

— За секса, удоволствието и улавянето на момента.

Той мълча известно време.

— Нямах представа, че ще бъде… такъв празник за сетивата.

— Аз може би не всеки път чувам музиката, обаче нямам проблеми с танцуването.

— Не, нямаш. Слава богу! — Той я целуна бавно, нежно. — И аз ти благодаря.

— Не, аз ти благодаря — каза Рейчъл. — Удоволствието определено беше взаимно. — Взаимно и толкова интензивно, че човек лесно можеше да си изгуби ума. — Обаче откривам, че имам леко несъгласие с твоето определение за нещо изключително.

Той се скова.

— Какво? Без обвързване. Няма да те насилвам, Рейчъл. Ти искаш точно това, нали?

Тя не знаеше какво точно иска в този момент. Не, знаеше. Искаше да остане в леглото цял месец и да не прави нищо друго, освен секс с Травак. Обаче не с това трябваше да се занимава. Трябваше да се дистанцира от него, докато не възвърне хладния си разсъдък. Да приеме тази нощ точно като онова, което беше. И да продължи напред. Защо тази мисъл й носеше такава болка?

— Да, това искам. Обаче ти го изрази в нещо като клауза, която не смятам за приемлива. — Надвеси се над него. — Не искаш ли да повторим? Няма начин, Травак. Имаме цяла нощ пред себе си…

 

 

Хюстън, Тексас

02:30

Уейн Нортън погледна звънящия телефон и си помисли, че това е най-смешният тон за звънене, който беше чувал някога. Беше платил в брой за него, а основното му достойнство беше, че никой не можеше да проследи обажданията обратно до него. Предпазливостта никога не беше излишна. Отговори на обаждането.

— На сигурно място ли си?

— Аз не съм аматьор, Нортън — отговори саркастично Пол Симънс. — Стажът ми в агенцията е по-голям от твоя. Повярвай ми, знам как да прикривам следите си.

Не, той нямаше да се обади на Симънс, ако той не беше толкова умен, колкото и податлив на влияние.

— Просто проверявах. — Направи пауза. — Имам нужда от отговори.

— Мисля по въпроса.

Искаше му се да може да каже на Симънс да върви по дяволите. Обаче имаше нужда от копелето.

— Престани да мислиш и започни да действаш, по дяволите.

Симънс като че ли се поколеба.

— Ти искаш много. А цялата тази работа може да ни подпали задниците.

— Не го отричам. Но ако няма риск, няма и награда. И точно затова си ми нужен. Ти си най-добрият. А ако искам да успея, трябва ми наистина най-добрият.

Егото на Симънс беше огромно като Големия каньон. Този беше най-добрият начин, ако не и единственият, да го манипулира успешно. Симънс най-накрая проговори.

— Но ако нещата не потръгнат, не искам моето име да излезе наяве.

— Дадох ти думата си. В играта ли си?

Симънс отново не отговори веднага.

— Да.

 

 

Когато се събуди на следващата сутрин, Рейчъл откри, че Травак не е до нея. Изпита разочарование, но и чувство за самота.

„Стегни се. Той само е спазил дадената дума, нищо повече.“

Случилото се между тях трябваше да е изключително. Без обвързване. И никакви чувства, които да пречат на хладния разум и на работата.

Защо, тогава, тя се чувстваше свързана с него? И колкото повече го отричаше, толкова връзките ставаха по-здрави и по-силни. Не трябваше да мисли за това. Травак я беше дарил с незабравима нощ, изпълнена с чувственост. Но беше й дал и свобода, която беше безценен подарък.

„Приеми го. Не искай нищо повече.“

Отметна завивките, стана от леглото и тръгна към банята. Нощта беше свършила и се беше превърнала в част от миналото. Щеше да вземе душ и той щеше да бъде началото на новия ден.

И тя щеше да забрави за всичко, което не беше свързано с онази древна стена.

 

 

— Уайли се е размърдал!

Травак влезе в апартамента на Демански четири часа по-късно. Рейчъл, Али и Демански вече се бяха събрали в голямата всекидневна. Али посочи стената.

— Знаем. Наблюдаваме движенията му на екрана на телевизора.

Травак се обърна и едва тогава видя огромния телевизор с плазмен екран, свързан с лаптопа на Демански. На екрана се виждаше карта на улиците на Чикаго, а по нея се придвижваше жълта точка, която указваше местонахождението на професор Уайли. Демански взе телефона и сакото си.

— Вече се обадих. Ще докарат автомобила до главния вход. Предполагам, че можем да си направим нещо като лагер някъде и да го наблюдаваме оттам. Днес той има само една лекция, нали?

Травак кимна.

— Сутрешна лекция, след това трябва да е на разположение в офиса си няколко часа — до един. А след това е свободен.

Демански се обърна към Рейчъл и Али.

— Вие двете можете да останете тук, ако искате. Ще ви се обадим, когато той тръгне нанякъде.

Рейчъл едва не си прехапа езика.

— О, разбирам. Мъжете ще се погрижат за грубата работа, а момичетата ще закусят на терасата, след което може дори да си починат в спа центъра.

— Ще си направим маски на лицето, а после и масаж — добави Али. — А после, ако не сме много изморени, можем и да направим някои така необходими ни покупки.

— Забравете за предложението ми — каза Демански.

— Аз вече се опитвам да го забравя — каза Али. — Защото не искам да…

— Чакай минутка! — Травак неочаквано се приближи до телевизора и едва не пъхна носа си в него. — Виждате ли това?

— Какво? — отговори с въпрос Рейчъл.

— Уайли. — Травак гледа екрана още няколко секунди. — Току-що излезе на шосе 1–90 и потегли на изток.

Рейчъл кимна.

— Отдалечава се от колежа.

— И от града — добави Травак. — Хм, къде отиваш сега, професоре?

Демански вече отиваше към вратата.

— Да се размърдаме!

След две минути вече закопчаваха коланите, настанили се във взетия под наем автомобил, а след още пет вече бяха на шосе „Чикаго Скайуей“ и излизаха от очертанията на града.

— На какво разстояние сме от Уайли? — запита Рейчъл.

Травак провери показанията на GPS-а.

— Може би на около седем или осем мили. Отваряйте си очите за златистата „Тойота“.

След десет минути Демански неочаквано посочи напред.

— Това е колата на Уайли, нали?

Рейчъл виждаше само малко златисто петънце в далечината. Травак отпусна педала на газта.

— Да.

Тя се обърна към него.

— Защо намаляваш скоростта?

— В момента се намираме сред обработваема земя. На практика тук няма жив човек, безлюдно е. А не можем да си позволим той да разбере, че го следим.

Али се наведе напред.

— Ти разполагаш с досието му, Травак. Той има ли семейство? И ако да, то в тази посока ли живее? Приятелка? Къща край езерото или нещо такова?

— Не и според информацията, която имам за него.

Демански отново погледна картата на екрана на телефона си.

— Травак, трябва да поговорим относно бъдещите си действия, ако той ни заведе до гърнето със злато.

— Какво има да се говори? Ако зърнем стената дори само за миг, ще направим всичко възможно да си я вземем обратно.

— Аз вече съм измислил нещо.

Травак го изгледа с присвити очи.

— Нямам търпение да чуя плана ти.

— Организирах частна групировка, така да се каже, в Чикаго. Те са в готовност.

— Ти… какво?

— Едно телефонно обаждане и те ще са на път. Ще ни отцепят района до идването на полицията.

— Ще видим.

— „Ще видим“? По дяволите, Даусън ми отмъкна стената. Искам да си я върна. Ти имаш ли по-добър план?

— Зависи къде ще се озовем.

— Травак, няма начин ние да изпълним военна операция, подобна на онази, проведена на моста в Санкт Петербург. Не разполагаме с въпросните оръжия и средства, и в случай че не си забелязал, нито един от нас не е замесен от тестото на зелените барети. Имаме нужда от помощ.

— Ще видим.

— Ще престанеш ли да го повтаряш?

— Добре. Само ти казвам, че тази игра невинаги се печели от онзи, който планира всеки свой ход. Опитай се да нахлуеш във военна база в Третия свят без оръжие, или пък се опитай да излетиш с реактивен боен самолет, който струва осемдесет милиона долара, без да бъдеш свален от небето. Не е зле да мислиш предварително, но понякога е по-добре да имаш добри инстинкти и бързи рефлекси.

Демански вдигна ръце над главата си в красноречив жест.

— На мен не би се наложило да нахлувам във въпросната база, защото ще наема квалифицирани хора да се погрижат за проблема ми.

— Хора като мен. Така че се отпусни.

— Правиш това много трудно.

Травак увеличи скоростта, за да не изпусне от поглед колата на Уайли.

— Аз не бих направил нищо глупаво. Искам просто да видя къде отива Уайли и да проуча района, за да видя какви възможности разкрива. И не искам да замесвам полицията, преди да сме имали време да разгледаме на спокойствие стената. Руското правителство ясно ти даде да разбереш, че не си в правото си да бъдеш временен собственик на предметите, получени от музея. Щом веднъж полицията се намеси, възможно е да не успеем да разгледаме стената.

— Той е прав — каза Рейчъл. — Не знаем колко време ще ни е необходимо.

Демански я погледна изненадано.

— Ти също?

— Казвам само, че не трябва да робуваме на предварителни планове. И съм съгласна, че трябва да знаем какво е намислил Уайли. — Тя сви рамене. — Както и да е, всички тези приказки могат да се окажат и напразни, ако професор Уайли просто е избягал от работа, за да отиде да лови риба на любимото си местенце сред природата.

Демански кимна.

— Окей, известно време ще играем по твоите правила, Травак.

Обаче само след пет минути Демански започна да ругае.

— Какво има? — запита Али.

— Изгубих сигнала.

— Устройството GPS предава през кулите за мобилните телефони — каза Травак. — Възможно е просто да няма обхват.

— Виждаш ли го все още? — запита Рейчъл.

— Хм. — Травак направи гримаса. — Погледни.

Пред тях, пред очите им, един бежово-кремав „Гълфстрийм“ се издигна в небето.

— Не мога да повярвам на очите си! — възкликна Рейчъл.

— По-добре да започнеш, защото те са едно от основните сетива. — Травак посочи крайпътната табела, на която пишеше: „Летище Маккой“. — Частно летище. Възможно е самолетът да е чакал точно Уайли.

— По дяволите! — изруга Демански. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!

— Това би обяснило защо изгубихме сигнала — каза Травак. — Лошо.

— Лошо! — извика Демански. — Само това ли ще кажеш?

Травак кимна.

— Да. Ако той е в самолета, за сигнала това е като хълм насред шосето, нищо повече.

— Ще бъде ли подновен сигналът, когато той се приземи? — запита Рейчъл.

— Би трябвало, обаче аз по-скоро не бих разчитал на това. Ще говоря с хората от летището. Пилотът на самолета трябва да е дал разписание на полета, което обаче не означава, че там ще бъде записана истинската дестинация. Но все пак е нещо, с което можем да започнем. — Погледна Рейчъл. — Остави ме да отида сам.

Тя поклати глава.

— Няма причина който и да е от вас да се мъкне по петите ми. Не съм свикнал да работя в екип.

Тя отново поклати глава.

— Заедно.

Травак изруга тихичко и в същото време колата се озова пред малкото летище, което не беше нищо повече от една писта, открит хангар и малка кула. В хангара нямаше самолети, а само един трактор с ремарке. Травак спря колата до трактора и слезе. Не се чуваше нито звук, освен виенето на вятъра, който едва ли не можеше да събори ръждясалите метални стени и покрив на хангара.

— Къде са всички? — запита Рейчъл.

Демански посочи четирите паркирани пред хангара коли, една от които беше следваната от тях златиста „Тойота“.

— Освен ако шофьорите на всички тези коли не са в самолета, все трябва да има някого наоколо.

Травак вдигна глава, наостри уши.

— Дяволски е тихо, неестествено. — Обърна се рязко. — Всички веднага в колата!

— Страхувам се, че не мога да ти позволя това, Травак.

Всички се обърнаха и видяха строен мъж около петдесетте да излиза иззад трактора. Беше насочил към тях автомат АК-47.

— Даусън ни предупреди, че ще проследиш Уайли. Бързо работиш. Едва успяхме да го отстраним навреме.

— Чакали сте ни. Знаели сте, че следим Уайли. Кои сте вие?

— Аз съм Лес Килчър. Ние не сме непознати. — Той се усмихна. — Съвсем наскоро се срещнахме на големия мост Обуховски.

— Вие сте хората, отвлекли моя експонат? — запита Демански.

— Да. Със сигурност сме ние. Аз свърших цялата работа. Буквално. Бих направил същото и в този случай, но имам заповеди. Даусън иска сам да се справи. — Килчър заговори през рамо на един от двамата мъже, които току-що се бяха показали иззад ремаркето. — Вайс, наглеждай ги, докато се обадя на Даусън. Той каза, че трябва да внимаваме изключително много с Травак.

— Да, сър — отговори мъжът и вдигна автоматичното си оръжие. — Няма проблеми.

— Даусън? — заговори Килчър в телефона. — При мен са Травак, Демански и сестрите Кърби. Да, всичко е под контрол. — Остави телефона на микрофон. — Той иска да размени няколко думи с теб, преди да те предаде в ръцете ми.

— Всъщност, съжалявам, че не съм там. — Гласът на Даусън достигаше до тях висок и ясен. И изпълнен със злоба. — Но съм на път да се срещна с Уайли, а в края на краищата парите винаги са по-важни от отмъщението.

— И всичко това е било само за да ни изкараш от играта? — запита Травак.

— Не съвсем. Постепенно се научих да се възползвам от най-добрите възможности. Всеки път, когато се изправях срещу теб в миналото, Травак, правех грешката да те подценявам. А ти си много умен човек. И ето че сега се запитах какво бих направил аз на твое място, ако гледам как самолетът се издига във въздуха и всичко се изплъзва от ръцете ми.

— И?

— Знаех, че ще се сетиш кои са двамата мъже, с които евентуално бих се консултирал по въпроса. Първата ми мисъл беше да намеря друг експерт, но после разбрах, че това е страхотна възможност.

— Защото ти е било известно, че ще наблюдаваме доктор Уайли — вметна Рейчъл.

— И Скот Колиър от Кеймбридж, с когото вашите приятели вече са влезли в контакт. — Даусън направи пауза. — Бедният Бен Леонард. От трън, та на глог. Наистина, трябваше да научи урока, получен в онази гробница. Трябва да ти е изключително предан, Травак. След петнайсет минути ще се обадя по телефона на приятелите си и ще им кажа, че той трябва за последен път да докаже предаността си.

Травак се напрегна.

— Защо? Вече държиш нас в ръцете си. Глупаво е да се действа без причина. Това е знак за аматьорство.

— Имам разрешение да действам според желанията си — добави той злобно. — Нали? Ти предположи, че ще избера доктор Уайли. Лингвистичните му познания повдигнаха цената му в твоите очи, да?

Травак не отговори.

— Ще приема мълчанието ти за утвърдителен отговор. И ще си прав, както винаги. Доктор Уайли вече пътува към стената и се наслаждава на, както ме информираха, първото си презокеанско пътешествие в частен реактивен самолет.

— Тогава, доктор Колиър от Кеймбридж няма нищо общо с цялата тази работа. Каквото и да си планирал там, спри го. Няма причина то да се случва.

Даусън кимна.

— Ти продължаваше да се обръщаш към логиката и разума. Да, няма причина. Както и ти нямаше причина да ме унижиш в Боливия, нали?

— Ти сам се унижи в деня, в който даде съгласието си да вършиш мръсната работа на фармацевтичните компании. И оттогава непрекъснато се унижаваш. — Травак спря да говори и се опита да се овладее. — Аз съм човекът, когото искаш, Даусън. Освободи останалите. Вземи телефоните им, повреди колата. Докато успеят да намерят помощ, ти отдавна ще си заминал.

— Както и ти, Травак.

— Да.

— Това е много благородно, но знаеш, че няма начин да го направя. Трима свидетели и твоята кръв по ръцете ми? — Засмя се. — Ще бъде истинска ирония, ако ти сложиш край на живота ми.

— А тогава защо беше целият този твой монолог? — запита Травак. — Защо просто не ни застреля?

— Моят работодател е прекалено придирчив и докачлив. Почитател е на удобната злополука, което обаче ще е много трудно да се направи с четири жертви. И особено с такива добре известни личности като приятелите ти. Затова ще се наложи да се потрудим, та да му дадем каквото иска. Довиждане, Травак. Съжалявам само, че няма да съм свидетел на събитията. Хайде, Килчър, заеми се със задачата си. — И Даусън затвори.

Килчър кимна на Вайс, който изтича до „Кадилак“-а, влезе вътре и запали двигателя. Подкара колата, качи я на товарната рампа, а после — и в ремаркето. Килчър направи жест с оръжието си.

— Вземи оръжието и телефоните им, Ханиган.

Мъжът с името Ханиган, към когото се обърна Килчър, не можеше да е на повече от двайсет години. Беше въоръжен с нож и автомат АК-47. Ханиган претърси всеки един от пленниците. Взе телефоните им, ножа и пушката на Травак.

— Не се тревожи — каза Килчър. — Скоро ще ти бъдат върнати. А сега — в ремаркето. Всичките.

Травак не помръдна.

— Какъв е планът, Килчър?

— Скоро ще разберете — каза Килчър. — Влизайте. Разбира се, ако не следвате инструкциите на Даусън, с радост ще ви застрелям. Аз съм професионалист. Не поемам рискове, когато мога просто да поема друга задача — при това, без ограничения от подобен род. Вие избирате.

„Какво, по дяволите, можем да направим?“, помисли си Рейчъл. Погледна Травак и инстинктивно потърси онази негова увереност и интелигентност, с която вече беше свикнала. Но онова, което видя, не й хареса. Травак изглеждаше примирен. Победен.

— Травак?

Той тръгна към камиона и каза, като подчерта всяка дума:

— Прави, каквото казва Килчър.

Изкачиха товарната рампа и застанаха пред колата. Последното, което видяха, преди вратите на ремаркето да се затворят, беше сериозното лице на Килчър. Чуха дрънченето на веригите отвън, докато Килчър и другите двама подсигуряваха вратите.

Рейчъл се огледа. От двете страни на ремаркето имаше малки вентилационни отвори, през които се процеждаше светлина.

— Какво е това?

— Предназначено е за превоз на говеда — обясни Демански. — Каквито сме ние в момента.

Тракторът потегли. Излезе от хангара, а после — и на шосето.

— Познаваш Даусън — каза Рейчъл на Травак. — Какво ще прави той с нас?

— Нямам представа. Знам само, че не можехме да направим нищо преди малко, под прицела на оръжията на Килчър. Трябва веднага да намерим начин да се измъкнем. Преди Даусън да се е обадил на хората си в Кеймбридж. Петнайсет минути. По дяволите. — Травак скочи върху покрива на „Кадилак“-а и заудря с юмруци по покрива на ремаркето. Погледна надолу към Демански и посочи страничните отвори на ремаркето. — Помогни ми с това.

Двамата плъзнаха пръсти в отворите и задърпаха, обаче стоманената конструкция не поддаде нито на сантиметър.

— По дяволите! — Демански започна да удря по стената с дланта си.

След още няколко минути борба с отворите, Травак застана напълно неподвижно.

— Намаляваме.

Всички се ослушаха. Под гумите на трактора хвърчеше чакъл. Рейчъл надникна през малките вентилационни отвори.

— Излизаме от главното шосе. Пътуваме по път, покрит с чакъл. Каквото и да са намислили, то ще се случи съвсем скоро.

Травак отвори вратата откъм шофьора на „Кадилак“-а.

— Ключовете в таблото ли са? — запита Али.

— Не.

Травак изтича до задната врата, отвори я и започна да търси в празното отделение за резервната гума. Извади железен лост.

— Не знам как това може да ни бъде от полза срещу онези автомати АК-47. — Погледът му изведнъж стана замислен. — Но може пък да му измисля друго приложение.

Камионът спря. А после всички те едва не паднаха на земята, когато той даде рязко на заден.

— Какво става? — извика Травак на Рейчъл.

Тя надникна през един от малките отвори и страхът стегна гърдите й. Видя вода. Вода навсякъде.

— Виждам езеро или нещо такова — обърна се тя рязко към Травак. — Ще ни удавят.

Травак кимна.

— Ще потопят ремаркето под вода, ще ни издавят като плъхове, след това ще ни издърпат и ще направят всичко да изглежда като злополука. Ще блъснат колата от някой мост най-вероятно.

— А ние ще сме вътре — каза Али. — И аутопсията ще покаже, че сме се удавили — точно както изисква „злополуката“.

Демански поклати глава, сякаш не вярваше на очите и ушите си.

— Тракторът наистина ли може да издърпа ремарке, пълно с вода?

— Възможно е — отговори Травак. — Особено ако дърпат достатъчно бавно и водата да изтича през тези отвори.

Намалиха скоростта още повече. Скърцането на чакъл се замени с друг звук — плискане на вода. И след малко водата започна да се промъква през най-долните вентилационни отвори.

— По дяволите.

Травак стисна още по-силно железния лост, после се обърна към шофьорската врата на „Кадилак“-а. Обаче Али го беше изпреварила. Вече сядаше зад кормилото.

— Дай ми това нещо.

Травак смръщи вежди.

— Какво?

— Нямаме време за излишни спорове. Щеше да се опиташ да изкъртиш таблото, за да дадеш на късо, нали. Аз ще се справя по-бързо. А вие двамата с Демански се опитайте да отворите тези врати. Дай ми щангата, хайде. Веднага!

Той пъхна железния лост в протегнатата й ръка. Тя потърси здрава опора в предната седалка и се опита да разхлаби панела под волана. Рейчъл се наведе пред отворената врата.

— Какво правиш?

— Закриваш ми светлината.

Рейчъл отстъпи назад.

Али извади няколко жици и започна внимателно да ги разглежда. След това откъсна със зъби покритието на две от тях.

— Мога ли да помогна?

Водата вече обвиваше глезените на Рейчъл. Али поклати глава, а Рейчъл се обърна и видя Травак и Демански да се опитват да отворят задните врати на ремаркето. Огромните и здрави вериги обаче ги държаха здраво затворени.

— Тя ще се справи ли? — запита Травак, като погледна през рамо към Рейчъл.

— Щом е казала, че може, да — отговори Рейчъл. — Тя успя напълно да сглоби джип „Чероки“, още когато беше на седемнайсет.

Тя наблюдаваше Али, която действаше бързо и умело като крадец на автомобили. Господи, как се страхуваше само!

„Хайде, Али!“, молеше се тя наум.

Ремаркето потъна още повече. Водата вече нахлуваше и през горните вентилационни отвори. Али взе отново железния лост и освободи заключващото устройство на волана. След това запали двигателя.

— Застанете зад мен! — извика Али и закопча колана. — Всичките. Застанете зад колата.

Травак и Демански се запрепъваха през високата до глезените им вода. Демански извика:

— Нека аз поема кормилото!

— Няма време. — Али посочи с палец назад. — Зад мен. Не спорете!

— По дяволите. — Обаче въпреки думите си, Демански се върна при Травак и Рейчъл и им нареди да застанат зад „Кадилак“-а.

Али даде газ.

В ремаркето нахлу още вода.

Ревът на двигателя изпълни въздуха и забуча в ушите на Рейчъл, когато автомобилът се понесе към заключените врати.

Бум!

Вратите се отвориха рязко навън и хиляди галони вода изведнъж изпълниха ремаркето. Само за миг, законът за гравитацията като че ли престана да действа и Рейчъл видя автомобила да се носи в пространството до нея.

Али.

Рейчъл зарита с крака. Продължаващата да нахлува вода не позволяваше на никого да се доближи до вратата. Огромната задница на „Кадилак“-а се завъртя и застана напречно, при което Рейчъл с ужас осъзна, че лесно може да я прикове към стената на ремаркето. Зарита още по-силно с крака. Трябваше да заобиколи автомобила. Не, не да го заобиколи. Обикновените правила не бяха валидни в този момент. Над него. Трябваше да се качи върху него. Започна да се оттласква нагоре и само след миг главата й вече беше над водата и почти докосваше покрива на ремаркето.

Али. Трябваше да стигне до Али.

Рейчъл се прехвърли над автомобила и отново потопи главата си под водата. Отвори очи. През предното стъкло се виждаше разгънатата въздушна възглавница и нещо друго. То приличаше на…

Беше косата на Али. По дяволите. Рейчъл успя да заобиколи откъм отворената врата и затърси закопчалката на колана.

„Хайде, Али. Помогни ми.“

Въздушната възглавница и нахлуващата вода й пречеха, почти неутрализираха всяко нейно движение. Изведнъж до нея се озова Травак и успя да натисне въздушната възглавница надолу и встрани. После тънки, но силни пръсти я стиснаха за китката.

„Али. Слава богу!“

Коланът се разхлаби и Травак помогна на Рейчъл да издърпа Али иззад въздушната възглавница. Али направи на Рейчъл знака с вдигнатия палец и всички заедно заплуваха вън от ремаркето.

Излязоха на повърхността само след секунди. Травак показа глава над водата само миг след тях.

— Слава богу! — Към тях плуваше Демански.

— Не. — Травак незабавно сграбчи Рейчъл за ръката. — Плувайте. Отдалечете се оттук на възможно най-голямо разстояние. Всички. — Той посочи средата на езерото и в същото време побутна Рейчъл и направи знак на Демански и Али да ги следват. — Останете, също така, възможно най-близо до дъното. Излизайте на повърхността, само ако имате абсолютна нужда от въздух. — Травак заплува обратно към брега.

— Чакай! — извика Рейчъл и след това запита: — Къде отиваш?

Той обаче вече се беше скрил под повърхността на водата, по която бяха останали единствено леки кръгчета. Откъм трактора се разнесоха викове. Рейчъл обърна глава и видя, че хората на Даусън са излезли от кабината. Те вдигнаха карабините си и откриха огън. Един куршум се плъзна по повърхността на водата само на няколко сантиметра от Али.

— Бързо! Плувай! — извика Рейчъл.

Рейчъл, Али и Демански се гмурнаха към дъното, а куршумите буквално заваляха над езерото.