Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (4)

Глава 4

Международно летище „Буш“

Хюстън, Тексас

— По-бавно, Рейчъл. Ще успеем.

Саймън буквално тичаше, за да върви редом с нея. А тя крачеше с широки решителни крачки. Той премести сака от едното си рамо на другото, двамата завиха зад ъгъла и влязоха в главната зала на летището. Рейчъл поклати глава.

— Знаеш колко досадни и дълги могат да бъдат проверките тук. Самолетът може да е стигнал на половината път до Кайро, преди да съм минала през металния детектор.

— Преувеличаваш.

— Само малко. — Провери дали няма неприет разговор или съобщение. — Нортън вече ми изпрати по електронната поща предварително досие за Джон Травак. Вероятно е в списъка за наблюдение на Националната агенция за сигурност.

— Или това, или имат досиета за всички. Парите също са добра причина да бъдеш наблюдаван. — Саймън я гледа втренчено една-две секунди. — Наистина ли мислиш, че идеята е добра? Само преди четирийсет и осем часа стреляха по теб. А сега ще прекосиш половината свят, за да се изправиш срещу изключително умен хакер.

— Не се опитвай да ме разубедиш. Той не е просто някакъв си хакер.

— Ти не знаеш кой е той.

— Знам, че много малко хора имат неговите способности. Почти няма друг човек в света, който да може да източи толкова мощност от Джоунси. Ти например знаеш за Джоунси много повече от всеки друг човек на планетата. Ще можеш ли да го източиш някъде отвън?

— Виж, аз също имам въпроси по отношение на този човек. Както очевидно и Нортън. Но фактите са си факти. Той открадна компютърна мощност от теб, а сега се опитва да те използва.

— Нима мислиш, че не го знам?

— Тогава остави Нортън да се справи със ситуацията. Няма причина за твоето отиване до Египет.

— Трябва да говоря с Травак. Дори да съществува и най-малката възможност той да казва истината в съобщението си до мен, аз…

— Знам. Знам. Просто не искам по никакъв начин да пострадаш.

Тя направи гримаса.

— Смешни думи, като се има предвид, че са отправени към жена, по която наскоро са стреляли със снайпер.

— Знаеш какво имам предвид.

— Наистина знам, Саймън. И го оценявам. Но трябва да го направя, а от теб искам да сложиш край на източването на данни от нашата система и да откриеш всички задни вратички, които Травак е използвал. Обещах да възстановя мощността, която е отредена за проекта на Нортън, веднага и сто процента.

— И как ще стане това?

— Още не знам. Но имам пред себе си дълъг самолетен полет, по време на който ще мога да мисля.

— И с какво мога да помогна аз?

— Не вярвам на информацията, която Нортън ми даде за Джон Травак. Искам да проникнеш в системите на ЦРУ и Интерпол и да видиш какво ще можеш да откриеш.

— Няма да е лесно. Трябва да си Айнщайн, за да проникнеш през защитните им кодове. Мерките им за сигурност са невероятни. — Добави иронично: — За кого ме мислиш? За Джон Травак?

— Надявам се да не си. Нямаме нужда от втори Травак, за да се прибави още един проблем, с който да трябва да се справим. Просто направи всичко, на което си способен.

— Да, добре, ще се постарая — каза Саймън. — Нещо друго?

— Все още нямам новини от доктор Карсън от фондацията, чието мнение потърсих. Много ме интересува какво мисли той за информацията за регенерацията на нервните клетки, за която Травак говори в съобщението си. Казах му да се свърже с теб, докато аз съм на борда на самолета.

Саймън поклати глава.

— И ще отидеш там, без дори да знаеш дали има и най-малка вероятност този лек да е законен?

— Не искам по-късно да имам съжаления, че не съм действала достатъчно бързо. Няма време. — Нито за Травак. Нито за Али. — Една последна услуга. Али. Наглеждай я. И се опитай да я предпазваш. Не искам проблеми с нея в този момент.

— Каза ли й, че заминаваш?

Рейчъл поклати глава.

— Ще й се обадя от Кайро. Реших, че може би ти…

— Страхливка.

— Да. — Тя закрачи по-бързо. — Какво бих могла да кажа? Да й дам надежда, че лекарство съществува, без да съм сигурна дали Травак не ме мисли за сукалче? Или да й кажа, че съм готова да се съюзя с престъпник, защото има шанс, макар и нищожен, да й помогна?

— Не, тя ще се чувства много виновна. — Направи пауза. — Защото и двамата знаем, че онова, което се каниш да направиш, е истинска лудост.

— Лудост или не, ще го направя. — Тя спря и се обърна с лице към него. Трябваше да се успокои, защото гласът й беше започнал да трепери. — Али показва признаци на отчаяние. Тя гасне с всеки ден. Няма да й позволя да си отиде. И пет пари не давам дали не съм тръгнала на лов за диви гъски. Готова съм на всичко, за да спася живота й.

— Рейчъл.

— Не ме гледай така. Не искам ничие съжаление. Необходима ми е помощ. Дай ми я, Саймън.

— Имаш я. — Той прочисти гърлото си. — Ще се грижа за нея дотолкова, доколкото тя ми позволи. Но макар и по някакъв по-мил и ненатрапчив начин, тя е толкова твърдоглава и решителна, колкото си и ти. Не знам срещу коя от вас ми е по-трудно да се изправя.

— Пред мен — каза Рейчъл. — Изпрати ми по електронната поща всичко, което успееш да откриеш за Травак. — Взе сака с дрехите си от него. — Или аз ще ти се обадя от Кайро.

 

 

Университетът „Ардмор“

11:20 сутринта

Когато детектив Финли навлезе в университетското градче, новината се разнасяше гръмогласно по радиото. По дяволите, медиите разгласяваха случилото се като всяка друга стрелба в района на училище или университет, представяха всичко като дело на психопат, избрал целта случайно. Стотици родители бяха дошли веднага, за да отведат децата си у дома, и въпреки че учебното заведение беше все още отворено, на лекциите присъстваха едва седемдесет процента от студентите.

Финли не мислеше, че в този изстрел има нещо случайно. Той беше само един. Една-единствена мишена. След като беше решил, че е изпълнил задачата си — тоест, че е убил Кърби — стрелецът веднага беше избягал. Никой не го беше видял. Това определено не беше едно от онези нападения над учебни заведения, когато се стреля по всеки и по всичко, а накрая психопатът лапа дулото на оръжието и слага край на живота си.

Финли паркира колата пред голямата бяла каравана, която служеше като главна щабквартира на полицията в университетското градче. Изкачи бързо трите стъпала и отвори вратата, след което се озова в стерилна чакалня. Още преди да е успял да каже каквото и да било на секретарката, на прага застана Гонзалес.

— Идвам от болницата — каза Финли. — Рейчъл Кърби е напуснала.

— Какво?

— Въпреки лекарската забрана. И като че ли никой не знае къде е.

Гонзалес въздъхна.

— Чудесно. И аз не се справих по-добре. Ела да погледнеш.

Финли го последва по тесния коридор към слабо осветеното централно помещение, където двамата дежурни полицаи наблюдаваха дузината компютри. На всеки няколко минути, всеки от компютрите показваше различно място от университетското градче. Гонзалес направи знак на един от полицаите, дребна и крехка жена с очила с много тънки рамки.

— Това е Триша Дентън. Била е тук, когато са стреляли по Рейчъл Кърби. Но не, нищо не е видяла.

Финли поклати глава.

— Наистина ли нищо не видя?

— Видях единствено доктор Кърби да пада на земята. — Триша посочи редицата монитори. — Увеличих образа от всички камери, но така и не открих стрелеца.

— Той вероятно се е смесил с потока студенти. Ще трябва да прегледаме всеки един запис от охранителните камери. Записвате, нали?

— Всеки кадър от която и да е камера се записва върху твърд диск. Данните се пазят в продължение на четирийсет и осем часа, а после автоматично се изтриват. Ако обаче решим, можем да ги запазим по-дълго време, като променим настройките.

— Кажете ми, че сте го направили.

— Разбира се. Веднага щом разбрахме какво се е случило, ние зададохме команда за запазването на записите.

Жената и детектив Гонзалес си размениха бързи погледи. Засечка.

— И така, какъв е проблемът?

Гонзалес направи гримаса.

— Записите са изчезнали.

— Какво?

— Няма ги. Изтрити са.

Финли се обърна отново към Триша.

— Как?

— Не знам. Изгубили сме шест записа, направени от три различни камери. Изтрити са от твърдите дискове. Само снимките от района, където е бил скрит стрелецът.

— Били са саботирани?

Триша прехапа долната си устна.

— Ако е било така, със сигурност са знаели как да прикрият следите си. Устройствата се държат в заключен шкаф в края на коридора. Нито по вратата на шкафа, нито по рекордерите се виждат признаци някой да ги е пипал. Устройствата работят добре. Само дето липсва всичко за няколко часа преди и няколко след стрелбата. Който го е извършил, е познавал абсолютно добре охранителните системи.

Финли изруга тихо.

— Кой има достъп до шкафа?

Отговори Гонзалес:

— Само шефът на охраната на университетското градче. Вече разговарях с един от техниците ни. Той няма никаква представа, както и останалите от нас. Запознат е със системата и според него никой не би могъл да го направи, без да има някои специфични познания. Казва, че дори компанията, произвела устройствата, може да има проблеми с постигането на такъв краен резултат.

Финли извади телефона си.

— Добре. Да накараме тогава добър специалист да разгледа внимателно въпросните рекордери. Ако наистина се изискват високи технически познания, няма да са много хората, които могат да свършат работата. Нека помислим — кои може да са тези хора и къде биха придобили нужните знания?

— Разбрах.

— И да видим кои точно са липсващите записи. Това ще ни покаже какво не е искал да видим стрелецът. Ще фокусираме въпросите към хората точно около това, и ще разберем дали наистина никой нищо не е видял.

— Нещо друго?

— Не и преди да сме разбрали къде е Рейчъл Кърби — каза мрачно Финли. — Имам чувството, че тя самата не разбира в колко трудна ситуация се намира.

 

 

Кайро, Египет

— Няма да чуеш нищо повече, Полк — увери го Травак. — Вече ти казах, че не съм успял да проникна през нито един от кодовете на правителството на Съединените щати. Аз не съм терорист. — Той изгледа агента на ЦРУ право в очите. — И ти го знаеш. Този разпит е пълна глупост. — Погледна Нури, седнал на стол срещу него. — Ако наистина вярвахте, че съм заплаха, нямаше да позволите на тези наемници да ме задържат. Задникът ми вече щеше да е на път към Лангли.

— Не си в положение да откажеш каквото и да било — каза Джеймс Полк. — Здравата си загазил. — Разрушил си гробницата, а с нея и важни артефакти.

— Да, да… А ето, че ти питаш единствено за моите хакерски способности. Намирам това за изключително интересно. — Той поклати глава. — Но не достатъчно, все пак, за да продължа да отговарям на въпросите ви. Върни се при онези, които са те изпратили, и им кажи, че могат да правят каквото пожелаят. Никога не давам каквото и да е, без да получа нещо в замяна. Особено информация. — Обърна се с гръб към агента. — Нури, ще покажеш ли на тези господа пътя навън?

Нури се засмя тихо.

— Тази е единствената стая. Мисля, че могат да намерят пътя.

Травак чу как Полк тихо изруга, а после и затръшването на вратата.

— Ядоса го — каза Нури. — Но по-добре ти, отколкото аз. ЦРУ ме изнервят. Обичам всичко да е ясно. А в случая с ЦРУ никога не знам какво ще направят.

— И с мен е така. Да разбирам ли тогава, че ти не работиш за ЦРУ?

— Аз работя за Низам. Което означава, че той е човекът, който трябва да се тревожи.

— Това ми звучи като добро уреждане на нещата.

Травак крачеше неспокойно из стаята с размери десет на дванайсет крачки и без прозорци. Бяха му завързали очите още преди да го изведат от гробницата и доведат в този дом, строен, както изглежда, само за едно семейство. Както в цяло Кайро, движението беше изключително натоварено и по тази улица и шумът, който долиташе отвън, беше силен и неприятен. Откъм вратата, разположена в далечната стена и единствена за тази стая, се носеше силен мирис на цитрусови плодове и зеле.

Той се обърна към Нури, който се беше облегнал назад и седеше като че ли съвсем спокойно.

— Още колко ще трябва да остана тук?

Нури отхапа от голямата и сочна смокиня.

— Трудно е да се каже. Имаме нареждания.

— От кого?

— Предполагам, че би трябвало да знаеш, Травак. Нима имаш много приятели, които биха си създали толкова проблеми заради теб? Искаш ли фурми? Превъзходни са на вкус.

— Не, благодаря. Искам да видя Бен Леонард.

— Той е в болницата, която е на пет минути оттук. Последните новини са, че се възстановява. Ще те заведа — веднага, щом получим разрешение.

— Разрешение? Страхотно. По дяволите, държите ме тук през последните осем часа. Защо? Какво чакаме?

Нури се усмихна.

— Разбрах, надявал си се, че ще можеш да се върнеш в гробницата. Мислел си, че Даусън може да се върне, и си искал да му причиниш болезнена смърт. Разбирам жаждата за отмъщение. И я одобрявам. Обаче и ти трябва да разбереш, че сме длъжни да правим това, което ни кажат. Така си изкарваме прехраната.

— Разбирам само, че Даусън и хората му са на свобода и имат всичкото време на света да се върнат и да разгледат обстойно стенописа. Докато аз все още съм под ключ.

— Много тъжно. — Нури потупа гальовно оръжието, преметнато през рамото му. — При това, пази те въоръжена охрана. Каква ирония! Тази е думата, нали? Ирония.

— Да, точно тази е думата, да.

— Имаш късмет, че ЦРУ не предоставиха разпита на местните власти. Защото те пет пари не дават за твоите човешки права.

— ЦРУ винаги имат предварителен план. Очевидно в него не влиза измъчването ми, нито пък обезглавяването ми.

Нури се усмихна сияещо.

— Това са изключително добри новини.

— Ще има и по-добри, ако ме пуснеш.

— За мен ще е удоволствие. Но, за нещастие, ще останеш тук поне до утре.

— Утре?

— Ще имаш и друг посетител. Млада жена. Тя лети насам от Съединените щати. — Наклони глава. — Усмихваш се. Тази новина приятна ли е за теб?

— Може би. Интригуваща, във всеки случай.

— Мисля, че името й е Кърби.

Травак започна да се смее.

— Нещо смешно ли има?

— Не.

Точно това беше очаквал. Въпреки гнева и разочарованието, че не може да се впусне по следите на Даусън, изпитваше и нетърпение да се изправи лице в лице с Рейчъл Кърби. Осъзна, че е едва ли не разочарован от факта, че тя още не е пристигнала. А сега изпитваше радостна възбуда и въодушевление.

— Няма нищо смешно или забавно в Рейчъл Кърби. Разпитът на ЦРУ ще бъде нещо като детска игра в сравнение с мъченията, които ще се наложи да изтърпя от нея.

Нури го изгледа с присвити очи.

— Обаче я очакваш с едва скрито нетърпение. — Усмихна се. — Мисля, че си много странен човек, Джон Травак.

 

 

— Няма да проговори — каза Полк, след като Нортън прие обаждането му. — А аз няма да му окажа по-голям натиск. Нека мръсната ви агенция си свърши сама работата. Успях да прикрия експлозията в гробницата и ви спестих разправиите с местните власти. И това ви е много. Египетското правителство не обича хората, които разрушават съкровищата му. Те имат нужда от тези гробници, за да привличат туристи и пари за страната си.

— Нямах мой човек на място — каза Нортън. — И ти обещавам услуга в замяна. Когато имаш нужда.

— И по-добре да спазиш обещанието си. Защото ние сме много заети да тичаме насам-натам по света и да запушваме пробойните в твоите мерки за сигурност. — Полк направи пауза, после злобно добави: — Колко жалко, че базите ви с данни са така незащитени, че всеки хакер може да проникне.

Нортън много искаше да може да му отвърне по същия начин. Ако можеше да изстиска информация от Травак преди пристигането на Рейчъл Кърби, нямаше да се замисли ни най-малко. А и усилията му бяха отишли на вятъра. Ето че сега беше длъжник на това копеле от ЦРУ, а той вероятно щеше да изцеди кръвта му, ако можеше.

— Не беше проблем с компютрите. Макар че Травак очевидно е забележителен специалист в тази област.

— Не знам нищо за това, но е студен като айсберг — каза Полк. — Трябва да ти предам думите му. Каза, че никога не дава каквото и да било, без да получи нещо в замяна. Е, вече знаеш. Сам се оправяй с него. — И той затвори.

Нортън изруга. Полк не знаеше колко много желае да може сам да се разправи с Травак. Той беше успял да проникне в онзи компютър, а това беше просто нечувано. Ако разполагаше с информацията на Травак, щеше да контролира Рейчъл Кърби. Господи, как мразеше да е в подчинено положение по отношение на тази кучка!

Обаче щеше да му се наложи още известно време да се примирява с положението. Той можеше да бъде търпелив. Щеше да остави Рейчъл Кърби да се справи с Травак, да изтръгне информацията вместо него. Полк го беше сравнил с айсберг, а Кърби имаше цялата мощ на „Титаник“. Какво ли можеше да се случи… Току-що им беше дал възможност да се сблъскат и да се унищожат един друг.

 

 

Телефонът на Рейчъл звънна, тъкмо когато тя излизаше от митницата в Кайро. Саймън.

— Какво имаш за мен, Саймън? — запита тя.

— Джон Травак, възраст трийсет и осем, неженен, няма деца. Роден в богато семейство от висшето общество. Баща: Рандолф Травак, брокер. Майка: Нанси Картър Травак, не работи, постоянно ходи на скъпи екскурзии. Единствено дете.

— И това е кучият син, откраднал компютърните ми цикли?

— Почти със сигурност. Защото, както се оказва, Травак е някакъв феномен. Бил е дете-чудо с коефициент на интелигентност, който не можел да бъде измерен. Посещавал лекции в „Харвард“ още десетгодишен. Учителите му казвали, че с подходящо обучение и окуражаване може да се превърне в нов Айнщайн. Способността му да решава математически задачи била удивителна. — Направи пауза. — Може би за него е било много лесно да проникне в нашия Джоунси и да източи компютърна мощност.

— Не му е било лесно! — ядоса се Рейчъл. — Пет пари не давам дали е втори Айнщайн, подсигурих се достатъчно, за да направя стореното от него почти невъзможно. Трябва да е работил упорито, да е бил твърдо решен да успее. Но защо му е било необходимо това, питам се. С произход като неговия, защо въобще трябва да краде каквото и да било? С такива пари, би могъл да получи всичко.

— Понякога парите нямат значение. Очевидно за него е така. Според доклада, родителите му се отнасяли с него като с безценно съкровище, което непрекъснато показвали на приятели и бизнес клиенти. Той се уморил от това и избягал от дома си и луксозния живот още осемнайсетгодишен. Никога не погледнал назад. Изчезнал от университета, където участвал в групата по различни видове проучвания и бил смятан за главна атракция, и тръгнал да обикаля света и да събира житейски опит. Или може би по-точната дума е да го поглъща жадно. През следващите пет години се занимавал с какво ли не. Бил наемен войник в Африка, участвал и в незаконно изнасяне на артефакти от Китай.

— Има ли криминално досие?

— Не, само е бил под подозрение. Обаче докладът на Интерпол беше доста убедителен и красноречив.

— Продължава ли да изнася незаконно артефакти от различни държави?

— Не се е занимавал с това дълго време. — Саймън се поколеба. — Като имам предвид заниманията му напоследък, бих казал, че се е отегчил достатъчно през онези първи години. Преживяванията са били различни, да, но не са предлагали голямо предизвикателство. А дори като дете, той имал нужда от постоянна стимулация, бил нещо като пристрастен към силните усещания. Катерел планини, участвал в надбягвания с моторници, пилотирал самолети. А по едно време дори бил наеман да връща самолети на компаниите собственици. И с това си изкарвал прехраната.

— Какво?

— Плащали му да връща бойни самолети на производителите, които не получавали парите си след продажбата им на страни от Третия свят. Това било особено рисковано, тъй като трябвало да се прокрадва във военни бази и буквално да отвлича самолетите.

— Лудост.

— Но особено доходно занимание. Получавал над милион долара за самолет. Но напоследък много рядко се захваща с това. Занимава се с археологически и технически проблеми. Може да разчита йероглифи, както и няколко древни езика. Станал е експерт по антиките. Целта му е предимно възстановяването на изгубени или откраднати обекти.

— Като например кражбата на онези самолети?

— Не точно. Ако някоя компания купи защитна мрежа и откаже да плати за нея, Травак намира начин да прекрати работата й. Когато компанията си получи парите, той отново я активира. Той също така проследява безценни обекти, които са били отмъкнати от музеи и частни колекции във време на гражданско неспокойствие, открадва ги на свой ред и ги връща. Много доходно занимание, но и много опасно.

— Мили боже! Той наистина е пристрастен към силните усещания.

— Без съмнение. Вероятно ще можеш да използваш това за свои цели. Ще ти е трудно да се справиш с него. Ще имаш нужда от всичките си сили и умения.

— Ще се справя. Ще изпратя задника му в затвора, ако не иска да се съгласи с мен.

— Желая ти късмет. След като приключим разговора, ще ти изпратя снимка на Травак.

— Ще го видя от плът и кръв само след часове. — Направи пауза. — Чу ли се с доктор Карсън от фондацията?

— Да, но вероятно не трябва да ти казвам мнението му за изпратената му от теб проба.

Тя се напрегна.

— Мисли, че са глупости?

— Не, беше очарован. И силно развълнуван. Помниш ли каква е основната съставка на чудотворния лек? Смачкани кости от Хорус. Оказа се, че древните египтяни са наричали така минерала магнетит. Едва през последните две години, в университета в Маями, са проведени изследвания, според които магнитните наночастици, или МНЧ, могат да стимулират растежа на увредените неврони на централната нервна система.

Рейчъл едва ли не трябваше да си напомни, че трябва да диша, ако иска да живее.

— Ако проучванията са успешни, ще се окаже, че Пешет е изпреварила времето си с пет хиляди години.

— Може би. Обаче в нейното лекарство има и други съставки, за които нищо не знаем. Както ти е известно, тялото изпраща химически сигнали, за да възпрепятства растежа на увредените неврони в централната нервна система. Но ако нейното лекарство наистина е това, което древните плочи обещават, възможно е тя да е открила начин да спре въпросните химически сигнали. То може да бъде комбинация от растителни екстракти, седименти или кой знае какво. Във всеки случай, Карсън иска още материал за изследвания.

— Не разполагам с такъв.

— И аз така му казах. Обаче, след като узнах резултатите, получени от Карсън, разбрах, че няма да се спреш пред нищо, за да ги получиш.

— Дяволски си прав.

Надежда. За първи път от години, в далечината проблесна лъч надежда.

— Кажи на Карсън да се свърже директно с мен, ако има някакви нови резултати. А говорил ли си скоро с Али?

— Да, тя иска да й се обадиш, за да може да ти се скара. — Добави: — И тъй като аз свърших мръсната работа и й поднесох новината за заминаването ти, е по-добре да го направиш. И някой друг, освен мен, трябва да понесе вината.

— Ще й се обадя. Благодаря, Саймън.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен. — И той затвори.

Тя остана така, на мястото си, докато осъзнае напълно новината, току-що предадена й от Саймън. Надежда. Карсън беше брилянтен учен и не беше склонен да прави прибързани заключения. Когато кажеше нещо, той имаше добри основания за това. Съществуваше вероятност да е проявила здрав разум и интуиция, тръгвайки на това пътешествие до Египет.

„Той иска още материал за изследвания.“

Желанията му съвпадаха с тези на Рейчъл. Нуждата й да успее в това начинание беше дълбока, тя изпитваше глад за удовлетворение от поставените цели. Трябваше само да протегне ръка и да вземе онова, от което Али имаше нужда.

Натисна бутона за приемане на снимката, изпратена й от Саймън. Беше моментална и на нея се виждаше Травак, застанал до самолет, облечен небрежно, тъмната му коса — разрошена от вятъра. Изглеждаше по-млад за трийсет и осемте си години. Беше висок и силно загорял, в ъгълчетата на очите му се бяха образували бръчици, характерни за хората, които прекарват много време на слънце. Носът му беше малко по-дълъг от нормалното, устните му — прекалено пълни, но сините му очи блестяха от живот. Не беше красавец, но жизнеността и интелигентността на изражението му бяха почти хипнотични.

„Прави силно впечатление“, помисли си тя.

Всичко у Травак й правеше силно впечатление — още от онзи миг, в който беше отворила електронното му писмо.

„Престани да мислиш за него.“

Затвори телефона и тръгна към изхода. Нямаше значение дали Травак е човек с голямо въздействие. Беше срещала силни мъже и преди, и се беше изправяла срещу тях. С Травак нямаше да е различно.