Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (10)

Глава 10

Куанто Вели Ридж

Аризона

Рейчъл сгъна картата и зарея поглед над безкрайната пустиня, която лежеше пред тях. Двамата с Травак седяха в джипа с отворени прозорци и се носеха към далечния хоризонт. Тя избърса челото си с носната кърпичка и се облегна назад.

— Вероятно е поне четирийсет градуса.

Травак се усмихна.

— Може би дори петдесет.

— И тази жена лагерува тук.

— Така ми казаха.

— А това добра идея ли е за осемдесетгодишна старица?

— Както разбрах, студентите, на които тя преподава и в момента, имат проблеми. Не и тя, която е правила това през целия си живот.

— Удивително.

— Аз само се надявам, че ще успее да ни даде нещо, което да можем да използваме. Пътят беше прекалено дълъг, за да останем с празни ръце.

След два часа Травак намали скоростта, защото стигнаха до малко селище, разположено в сянката на скалисти образувания. Дузина студенти работеха с лопати, кирки и телени четки на различни места из лагера. Спряха до млад човек с тъмни очила. Травак му извика.

— Къде можем да намерим доктор Хътън?

— Намерете си я сами. — Младежът се отпусна тежко на земята и кръстоса крака. — Тази дама ще ме убие.

— Значи е тук?

— О, да. Тук е. — Изгледа ги с присвити очи. — Мислите ли, че мога да се върна в цивилизацията с вас? Може би не е късно да сменя специалността си. Вече ми дойде много…

— Престани да хленчиш, Бенджамин! — Тишината беше прорязана от силен и остър глас.

Рейчъл и Травак се обърнаха и видяха жена, която можеше да бъде само доктор Емили Хътън. Загорялото й, обрулено от вятъра лице беше прорязано от дълбоки бръчки, но като се изключеше това, тя удивително приличаше на снимката на майка си. Имаше нейните ъгловати черти, а сивата й коса беше прибрана в конска опашка.

Емили свали шапката си и побутна младежа в гърба.

— Пийни малко вода и се захващай отново на работа. Веднага!

— Не мога. Поне още не.

— Разбира се, че можеш. И ще го направиш. Дали ще ти хареса Каси Дейвис да види, че мястото ти е заето от осемдесетгодишна старица? Дали няма да реши, че си неспособен и разглезен?

Студентът я изгледа с блеснали от гняв очи.

— Ти ме удари. Това е обида. Мога да докладвам и…

— За бога, ти си на двайсет години! Целият лагер ще ти се смее, ако напишеш доклад. Хайде, връщай се на работа.

Бенджамин измърмори нещо под носа си. После стана и затътри крака към най-близките разкопки. А Емили се обърна към Травак и Рейчъл.

— Предполагам, не сте дошли, за да ми доставите допълнителните продоволствия, от които имам нужда.

— Страхуваме се, че не — каза Травак. — Искаме да разговаряме с вас за едно откритие, направено от майка ви.

— Ах, по дяволите! Кое?

— Немоп от Вавилон.

— Не можахте ли да се обадите, или да изпратите електронна поща?

— От университета не искаха да ни дадат номера ви, отказаха да препратят и съобщение. Казаха, че биха го направили само в спешен случай.

Емили се засмя.

— Добро момиче е секретарката. Много съм заета тук. Да се видим в офиса ми след десет дни. — Обърна се.

Рейчъл изскочи от джипа.

— Почакайте!

Емили спря, но не се обърна. Рейчъл изтича и застана пред нея.

— Доктор Хътън, моля ви. Аз съм доктор Рейчъл Кърби. И също съм университетски професор. Знам колко е важен този проект за вас, но ви молим само за няколко минутки от времето ви.

Емили погледна първо Рейчъл, а после и Травак.

— Млада госпожице, щом сте професор, знаете колко е ценно времето ми тук. Трябваше да се боря като тигър, за да получа разрешение и средства да осъществя тези разкопки.

— Разбирам.

— И все пак искате да отнемете от ценното ми време.

— Да. Изключително важно е.

— Разбира се. — Емили въздъхна. — Само няколко минути, а?

— Абсолютно.

— Уф! Добре. Елате в края на работния ден. Ще поговорим.

Травак поклати глава.

— Трябва да се върнем веднага.

Емили сви рамене.

— Тогава вървете. Аз не ви спирам.

— Добре, добре. — Рейчъл постави длан на ръката й малко над лакътя. — Ще останем. Благодарим ви.

Лицето на Емили се озари от широка усмивка, която определено беше чаровна и дяволита като на малък елф.

— Не ми благодарете, Рейчъл Кърби.

Тя се наведе, взе две лопати и ги подаде на Рейчъл и Травак. Травак изгледа подаденото му оръдие на труда.

— Страхувам се да запитам за какво е това.

— Последния път, когато проверих, се използваше за копаене. Което и ще правите през следващите седем часа или там някъде. Днес можем да се възползваме от допълнителна работна ръка.

— Сериозно ли говорите?

Емили се обърна и се отдалечи.

— Говорете с високото русокосо момиче, застанало ей там. Тя ще ви каже къде да копаете.

 

 

Когато и последните слънчеви лъчи се скриха зад хоризонта, атмосферата при разкопките се промени. Студентите престанаха да се чувстват като роби и вдигнаха страхотно парти. Запалиха факли и фенери, от тонколоните гръмна фолк и рок музика. Двама от младежите разпънаха дълга маса, а трети извади от палатката си грил, запали огън и започна да пече месо.

Травак остави лопатата. Двамата с Рейчъл работеха на изолиран от другите хълм.

— Предполагам, че е даден сигнал за спиране на работа. — Рейчъл хвърли поглед на дланите си, които пулсираха от болка. — Надявам се, че наистина помогнахме. Имам чувството, че ни повериха тази височина, само за да могат всички да ни виждат и да ни се смеят.

Травак се засмя.

— Не знам, но не бих спорил с тази твърда старица. Хайде, да я намерим.

Спуснаха се в сърцето на лагера и накрая откриха Емили, седнала на шезлонг от платно, център на вниманието на студентите. В едната си ръка държеше малка стъклена чашка, а в другата — бутилка текила, от която често пълнеше чашите на студентите си. Рейчъл се осмели да навлезе в кръга.

— Доктор Хътън?

— Добре дошли, добре дошли!

Емили изглеждаше много по-отпусната, отколкото по-рано през следобеда, очите й бяха само два блестящи процепа. Усмихна им се.

— Не се тревожете, не съм пияна. Поне още не. Но след два часа историята ще е съвсем различна.

Студентите се засмяха и чукнаха чашите си. Емили отново напълни своята.

— И така, кажете ми защо, по дяволите, бихте искали да знаете каквото и да било за Немоп?

— Навремето това беше и важна археологическа находка — каза Травак. — Но, изглежда, много малко от нещата са оцелели.

— О, има достатъчно артефакти. Просто не са на места, където хората могат лесно да ги изучават.

— И защо не?

— Такава беше сделката, която майка ми сключи с правителството. Тя изключително много държеше нито една от находките й да не напуска страната. И просто ги прибраха на склад. По едно време се говореше за откриването на Национален музей, но това така и не стана. И накрая всичко беше или продадено, или откраднато. Както знаете, древен Вавилон е съвременният Ирак. Някои от разкопките бяха закрити и превърнати във военни бази или пътища. Прекрасно, нали?

Рейчъл коленичи до нея.

— И знаете ли къде се озоваха накрая артефактите?

— Майка ми следеше местонахождението им и го записваше. Надяваше се да заинтересува някоя фондация, за да се събере постоянна сбирка, обаче не успя да стигне толкова далеч. А вие от какво се интересувате?

— От самия храм. Стените и всичко, което би могло да има надписи върху него.

Емили се засмя така гръмогласно, че студентът, който седеше до нея, трябваше да хване китката й, за да не се разлее питието й.

— Нещо смешно ли казах? — запита Травак.

Емили избърса очите си.

— Обичате ли маймуните?

— Маймуните?

— Да. Виждате ли, онзи храм беше разпродаден на търг през 1939 и напълни джобовете на разни корумпирани държавни служители. Мисля, че няколко музеи наддаваха за него, но на търга присъстваше и един американец, който имаше страшно много пари. Чековата му книжка беше тлъста, така че той си отиде с повечето артефакти.

— Какъв американец?

— Уилям Рандолф Хърст. Чували ли сте за него?

Травак кимна.

— Разбира се.

— Той изкупуваше съкровища на изкуството от целия свят. И то за малката къща, която строеше на калифорнийското крайбрежие.

Рейчъл вдигна вежди.

— Замъкът Хърст? За него ли говорите?

— Да. Виждате ли, Хърст така и не си направи труда да събере отново храма. Предполагам, че просто не е знаел какво да прави с него. Стените, подът, таванът — целият храм всъщност — се превърна в тротоар.

— Шегуваш се — каза Рейчъл.

— Иска ми се да беше така. Но чувството ми за хумор не е толкова добро. Безценните стени на храма станаха тротоар пред зоологическата градина на Хърст. Най-голямата частна зоологическа градина в света.

— Невероятно — каза Рейчъл. — И е все още там?

Емили кимна.

— Близо до клетките на маймуните. Там вече няма животни, разбира се. Не мисля, че дори е посещавана. Цялото имение сега принадлежи на Управлението на парковете в Калифорния.

Рейчъл и Травак размениха погледи.

— Не отговорихте на въпроса ми — каза Емили. — Защо това има значение за вас?

Рейчъл отново се обърна към нея.

— Мислим, че Немоп е бил във връзка с друг изследван от нас обект. Пешет.

— Жената лекар от древността? Възможно е. Времето съвпада.

— На стените на онзи храм не е ли имало текстове, в които да се говори за нея? — запита Травак.

— Не. А майка ми направи снимки на целия храм. Ако се поровите в Интернет, мисля, че ще можете да откриете снимки онлайн.

— Да, намерих достатъчно — каза Травак.

Рейчъл се изправи.

— Благодаря ви за помощта, доктор Хътън.

— Винаги сте добре дошли. — Емили се изправи и се хвана за облегалката на стола, за да запази равновесие. — Направете нещо за мен, моля ви. Уведомете ме, когато намерите онова, което търсите. Майка ми през целия си живот тачеше паметта на Немоп и щеше да й е приятно да знае, че хората все още се интересуват от него.

 

 

Замъкът Хърст

Сан Симеон, Калифорния

— За бога, защо с лодка? — запита Рейчъл, докато помагаше на Травак да издърпа синьо-бялата моторница на ивицата ситен бял пясък под замъка. — Щеше да е много по-бързо, ако бяхме дошли с кола.

— Но нямаше да е нито толкова спокойно, нито толкова красиво. — Той си пое дълбоко дъх. — Морски въздух, златиста слънчева светлина… Добре е за душата. — Хвана я за ръката. — Хайде, ще трябва да се изкачим до главната порта.

Не след дълго вече бяха преминали през нея и вървяха по пътеката, която водеше от центъра за посетители към главната сграда. Спряха до фонтана със статуя на Нептун, загледани в останките от зоологическата градина, които бяха на около четвърт миля от тях. Рейчъл подаде на Травак бинокъла.

— Клетките са вдясно.

Травак погледна през него.

— Виждам единствено бетон. Тротоарът вероятно е пред клетките, скрит зад онези дървета.

— И аз така си помислих.

Рейчъл отстъпи назад и погълна с поглед масивното имение в испански стил, тенискортовете и дългия виещ се път, който водеше до магистралата Пасифик Коуст Хайуей. Току-що бяха разгледали екзотичните градини от другата страна на главната сграда, ароматът от които се сливаше с мириса на океана — комбинация, която тя можеше да опише само като опияняваща.

Травак се усмихна.

— Лесно е да си представиш Чарли Чаплин, Кари Грант и Карол Ломбард да плуват в полунощ тук, нали?

— Или пък да се разхождат по безценна, датираща отпреди четири хиляди години стена от храм?

— Това също.

Тя посочи отдавна изоставените клетки на зоологическата градина.

— И как ще стигнем дотам?

— Работя по въпроса.

— Предполагам, че ще е прекалено много да предложа да опитаме по официалните канали. Нали знаеш, да напишем няколко молби, да се свържем с държавен администратор…

Травак поклати глава.

— Не, така само ще се удавим в купища книжа. Даусън никога и никого не чака. Той не би седнал да пише писма.

— И какъв е твоят план, тогава?

— Ще вземем кола. Довечера.

 

 

Замъкът Хърст

21:20

— Добре ли си там отзад? — извика през рамо Травак на Рейчъл.

Той седеше на предната седалка на бялата каравана до Пол Дикинс, едрия петнайсетгодишен ветеран на фирмата за доставка на храни „Марш Фуд Съплай“. Дикинс осъществяваше нощната доставка до кухнята на замъка Хърст и беше се оставил да го убедят да рискува работата си заради щедрия бакшиш, даден му от Травак.

Рейчъл стискаше металните скоби, защото превозното средство подскачаше и се люлееше. Наближиха центъра за посетители.

— О, страшно ми е удобно! Кажи ми отново защо ти не се возиш тук отзад?

— В тази фирма никога не е работила жена-доставчик. Ще привличаш вниманието.

— Това ми звучи толкова неубедително, колкото и преди.

Дикинс се засмя.

— Дръж се, почти стигнахме.

След минута вече бяха на малката товарна площадка в центъра за посетители — сграда, където бяха гишето за билетите, магазинът за сувенири и няколко ресторанта. Тя представляваше нещо като огромна чакалня, предлагаща развлечения, разположена между паркингите и трамваите, които отвеждаха гостите до главните сгради и градините на имението. Дикинс спря караваната и изгаси двигателя. И останаха в мълчание известно време.

— Какво има? — запита Травак.

Дикинс ги погледна.

— Просто… Не сте терористи, нали?

Травак се засмя.

— Чувството ти за вина е малко закъсняло, нали?

— Казахте, че искате просто да разгледате.

— Да, това отговаря на истината. Няма да откраднем или повредим каквото и да било.

Дикинс погледна Рейчъл, която му кимна окуражително.

— Добре. Ако ви заловят, спомнете си обещанието си. Казахте, че ще прескочите оградата някъде. И да се чудят защо сензорите им нищо не са отразили. — Направи гримаса. — И бъдете внимателни. В този район има толкова охранителни инсталации, колкото и във форт Нокс. Всички мислят, че тук става нещо интересно, затова хълмът скоро ще заблести като коледна елха.

Травак му подаде тлъст плик с банкноти.

— Ще внимаваме. Благодаря.

Дикинс кимна.

— Окей. Вземете по един кашон и ме последвайте.

Рейчъл и Травак се подчиниха. Тримата спряха пред врата, която се намираше от другата страна на малката товарна площадка. Дикинс се огледа, за да потвърди впечатлението си, че наоколо няма жива душа. И подсвирна.

— Днес играят „Лейкърс“, така че в следващите няколко часа охраната вероятно ще е сведена до минимум. — Направи им знак с ръка да оставят кашоните. — Ако пресечете пътеката, дърветата ще ви предложат добро прикритие.

— Правилно. — Травак и Рейчъл затичаха и скоро се скриха сред гъстата растителност.

След по-малко от десет минути стояха пред белите клетки на зоопарка „Хърст“, които някога бяха подслонявали маймуни, пуми и дори мечки гризли. Травак включи електрическото си фенерче и лъчът му освети тротоара под краката им.

— Провери го.

Дори от разстояние от трийсет метра Рейчъл виждаше декоративните орнаменти, които й напомняха други видени от нея древновавилонски артефакти. Затичаха към клетките и стъпиха на тротоара, изграден от стените на храма на Немоп. Рейчъл изпита чувство за вина. О, какво пък, по дяволите! Не беше първата и нямаше да е последната, която осквернява това древно вавилонско съкровище. Травак извади от раницата си метална кутия, към която имаше прикрепен сребрист сензор.

— Какво е това? — запита Рейчъл.

— Уред за откриване на потънали предмети чрез отразени звукови вълни. Ако се изключат рентгеновите лъчи, този е най-добрият начин да разберем дали има нещо скрито вътре.

Травак прокара сензора над всеки сантиметър от тротоара. Като стигна до края, изключи уреда и поклати глава.

— Не. Плочите са солидни. Няма нищо скрито вътре.

Рейчъл гледаше стените.

— Ти ми каза, че според надписите в гробницата на Контар в Египет, посланието е предадено чрез огън в този храм.

— Изтълкувах значението така, че думите да се отнасят до страстното и ревностно убеждение на човека, предал съобщението.

— И аз така реших. — Тя гледа стените още секунда-две. — Кой от тези камъни е бил подът на гробницата?

Травак освети тротоара с лъча на фенерчето си.

— Големият ей там.

Двамата застанаха над него.

— Забелязваш ли, че всички инкрустации са издълбани в различна дълбочина. Някои имат места, които са по-дълбоки от останалите с цели два сантиметра, а на други — дори по-малко от осма от сантиметъра. Има вариации дори в една и съща фигура.

Травак също ги погледна внимателно.

— Права си. Това не е нещо, което може да се забележи на снимките.

— Обаче по плочите, които образуват стените, всички линии и фигури имат една и съща дълбочина. — Рейчъл коленичи до плочата, която някога е била част от пода на храма. — Погледни тази фигура, която държи факлата. Пламъкът е назъбен, а това сякаш са канали, които го свързват със съседните райони. — Вдигна поглед към него. — Можеш ли да си спомниш точно какво беше записано в гробницата в Египет? Какво количество евкалиптово масло е взел със себе си в отвъдното Немоп?

— Еквивалентът на приблизително двайсет и две унции.

— И за какво е било използвано то?

— Предимно като подправка за ястия.

— А било ли е използвано и като гориво за газови лампи?

Травак кимна. Вече беше схванал мисълта й.

— Абсолютно сигурен съм, че да.

Рейчъл разглеждаше внимателно факлата, за да установи как по-точно е гравирана.

— Ако трябваше да излеем това количество масло във факлата, то щеше да потече към каналите. Щеше да се събере в по-дълбоко издълбаните места и да се изцеди напълно от по-плитките…

Травак я погледна, после бавно кимна.

— Съобщение, изписано с огън.

— Точно така. — Сърцето на Рейчъл биеше бързо от вълнение. — Ако бяхме запалили олиото, басейнчетата щяха да изпишат нашето съобщение…

Травак се усмихна.

— Може би. Нима не съм късметлия, че си тук и си мозъкът на нашето съдружие?

— Ти вероятно и сам щеше да се досетиш. Така че можеш да престанеш с неприятния си сарказъм.

— Това не е проява на язвителност. Чувствам се щастлив тази вечер… И много горд.

Някаква особена нотка в гласа му я накара да вдигне поглед към лицето му. Не, не видя присмехулност или подигравка там, напротив, видя нещо, което силно я обезпокои. Побърза да извърне поглед и отново да се съсредоточи върху фигурите, изрисувани върху плочата.

— Това е възможност, да, но не означава, че съм права. Трябва да проверим.

Той кимна.

— Да. Проблемът е, че наоколо няма двайсет и две унции евкалиптово масло. Човек рядко разполага с това, от което има нужда…

— А не можем ли да го заместим с друго?

Травак се замисли за миг. Дръпна ципа на раницата си, извади бутилка минерална вода и я изля на земята.

— Чакай ме тук. Ще се върна веднага.

— Къде отиваш?

Той вече вървеше към дърветата.

— Чакай ме тук!

След по-малко от десет минути, Травак се върна с бутилка и хартиена чашка. Рейчъл подуши въздуха.

— Бензин. Откъде я взе?

— Използвах един от градинските маркучи, за да го източа от камиона на паркинга. Бутилката събра двайсет унции, затова последните две унции са в тази чашка, която изрових от кошчето за боклук.

— Две унции? Сигурен ли си? Ако сгрешим дори малко, могат да се напълнят други басейнчета и да получим грешно съобщение.

— Смесвал съм достатъчно питиета и знам какво правя. Имай ми доверие, знам какво количество са две унции. — Травак се наведе. — Искаш ли да оставя честта на теб?

— Да.

Той наля малко количество от бензина в улейчетата, изправи се и подаде бутилката и чашката на Рейчъл.

— Ето.

Рейчъл ги взе от него и повтори опита му. Течността потече в каналите и се установи в по-дълбоко врязаните места. Травак извади запалката си и рекламна брошура на Хърст, с чиято помощ запали бензина. Течността в по-плитките участъци изгоря напълно, но в по-дълбоките пламъкът се задържа.

И изведнъж, в нощта заблестяха няколко добре познати им египетски символа.

— Пресвета Дево! — ахна Рейчъл.

— Виждам, виждам. — Травак вече правеше снимки с дигиталния си фотоапарат.

— Можеш ли да разчетеш символите?

Травак поклати глава.

— Не веднага. А ако са кодирани, ще се окаже, че тази задача е за твоя Джоунси.

А тя какво си мислеше? Разбира се, че нямаше да е толкова просто. Нищо не беше лесно или просто от момента, в който беше получила електронна поща от Травак.

— Ще изпратя снимките на Вал в лабораторията веднага щом се върнем в колата.

Травак се наведе още, за да разгледа символите по-добре.

Там, където допреди миг беше главата му, изсвистя куршум.

Клонът на дървото, което беше зад него, се счупи. Рейчъл вдигна глава.

— Какво става…

Две облечени в черно фигури тичаха към тях. Втори изстрел.

— Залегни!

Тротоарът избухна в пламъци. Преди още да е осъзнала какво става, тя беше съборена на земята само на сантиметри от пламъците. Травак. Той я беше накарал да залегне, но в същото време беше подпалил бензина, за да изтрие съобщението.

— Дай фотоапарата! — извика една от фигурите.

Травак се търкулна по тротоара ведно с нея, после й помогна да се изправи.

— Хайде!

Поредният куршум изсвистя край тях. Побягнаха към дърветата, спуснаха се по стръмния склон.

— По-бързо! — настоя Травак.

— По дяволите, не мога. Не виждам нищо.

— Те също.

Зад тях пукаха клонки. Настигаха ги. Травак я дръпна вляво.

— Насам.

Откъде знаеше накъде да върви? Нали не познаваше мястото по-добре от нея…

— Залегни! — Бутна я на земята, бяха полускрити зад малка могила.

Тя се обърна и видя Травак да повдига нещо дълго и подобно на змия от земята. Дали беше…

— Ааа!

От гърлото на единия от мъжете се изтръгна дълъг вик, когато и двамата се препънаха, полетяха над възвишението и тупнаха в мрака далеч долу. В следващия миг Рейчъл чу ругатни и шум от смачкана растителност, който идваше от посоката, където бяха паднали те.

— Градински маркуч. — Рейчъл гледаше Травак, който продължаваше да държи въпросното „оръжие“. — Поведе ги насам, за да ги препънеш. Но как така…

— Същия маркуч използвах, за да източа бензина. — Погледът му беше отправен към хълмовете на запад. — О, по дяволите!

Заслепяващи бели светлини обсипваха мрака. Изведнъж сред дърветата прозвуча пронизителният рев на алармена инсталация.

— Изстрелите ни издадоха. Охраната е на крак. Трябва да изчезнем от парка, защото тук сме лесна плячка.

— Тогава престани да говориш и се размърдай. — Рейчъл беше вече на крака. — Главният вход. Ще трябва също така да заличим следите си.

Спуснаха се по хълма, като внимателно избегнаха светлините от фенерчетата на охраната. По пътя бавно се движеха автомобилите на охраната. От радиопредавателите се чуваха гласове, които много приличаха на тракането на ламарина или кучешки лай.

— Трябва да сме близо до главния вход — каза Рейчъл. — Чувам шума от движението на автомобилите по магистралата.

— Така е. — Травак надничаше измежду храстите. — Чакай.

Белият пикап на охраната беше паркиран пред главния вход. До него стояха двама служители и оглеждаха хълмовете с мощните си фенерчета.

— Трябва да побързаме — каза Травак. — Местната полиция може да дойде всеки момент. Готова ли си?

— Не, по дяволите.

Но още докато изричаше думите, тя се промъкваше през храстите. Скоро излезе на магистралата, в доста тъмен неин участък, и тичешком пресече пътното платно. Дали охраната ги беше забелязала? С облекчение разбра, че са останали незабелязани. Не последваха викове, нито пък рев на клаксони. Притичаха покрай хотела и ресторанта и стигнаха до тесния плаж. Синьо-бялата моторна лодка стоеше на пясъка, където я бяха оставили.

Рейчъл и Травак я бутнаха във водата и се качиха в нея. Травак запали двигателя и се отдалечиха тихо под прикритието на мрака.

— Мисля, че се справихме добре. След час вече ще сме в колата.

Рейчъл погледна към хълмовете. Светлините се бяха умножили, което показваше, че към търсенето са се присъединили и други автомобили.

— Затова настоя да стигнем до имението с лодка, нали? Какъв си ти? Някакъв психо?

— Просто непоправим песимист. Винаги се ръководя от теорията, че всичко, което може да се обърка, задължително ще се обърка.

— Така и стана. Хората на Даусън ли бяха?

— А кои други? Възможно е дори самият Даусън да е бил с тях. Той е умен и находчив, а и разполага с достатъчно възможности. Тъй като вече разполага с оригиналната информация за мен и дори я пази записана в хард диска си, вече е една крачка пред нас. Но ако имаме късмет, Даусън няма скоро да разбере това, което ние узнахме напоследък.

— Не мисля, че това е проява на късмета ни. Мислиш ли, че са видели съобщението?

— Трудно е да се каже. Излях и останалия бензин веднага щом ги видях, но е възможно да са наблюдавали всичко, скрити сред дърветата.

— Искаха фотоапарата.

— Също така искат нашата смърт. Възможно е да са поискали фотоапарата, за да не можем да разчетем съобщението. Извади го от раницата и го разгледай. Освен ако не предпочиташ първо да си поемеш дъх. Можем да почакаме и докато се върнем в мотела.

— Няма начин. — Рейчъл извади фотоапарата от раницата и започна да разглежда снимките. — Ти можеш да четеш йероглифи. А аз знам само, че онази част, в която се говори за лекарството, вероятно е кодирана. Виждаш ли нещо, което може да ни отведе до мястото, където Натифа е скрила следващото парченце от мозайката?

— Всъщност е много лесно да се разчете написаното, обаче не знам какво означава то. Ще са ни необходими време и проучвания по въпроса. — Травак прокара пръст по горния край на огненото съобщение. — Отнася се до майстор, който разбирал от камъни и зидария и построил големи и известни градове.

— Това не стеснява много кръга на търсенето.

— Не, но ето тук има и нещо друго. — Травак почука с показалец по екрана. — Как ти изглежда този йероглиф?

Рейчъл изгледа сложния знак с присвити очи.

— Не съм сигурна. Прилича може би на куче?

— Прекалено е квадратен, за да е куче. Египтяните обикновено изобразявали кучетата високи и слаби. Може би е прасе?

— Прасе, което строи градове?

Травак сви рамене.

— Както казах, трябва да направим някои проучвания.

Тя неочаквано беше завладяна от паника.

— По дяволите, а какво ще стане, ако не можем да разберем кой е този майстор? Или пък, ако става въпрос за монумент или гробница, която още не е открита?

— Може би ще се наложи сами да направим откритието.

Прииска й се да го удари.

— Просто така?

— Да, просто така. Ако този е единственият начин.

— Ти си откачен. Нямам време за обстойни проучвания. Али няма време.

— Виж, прекалено си нервна. И нямаш търпение. Или пък, предполагам, че аз не съм единственият песимист тук. Не мога да обещая нищо друго, но ще успея да разчета написаното. Имам Джоунси на своя страна. — Загледа се във водата. — Имам и Рейчъл Кърби. Което ми дава два пъти по-добър шанс.

Тя го гледа втренчено един дълъг миг, после извърна поглед.

— Не се опитвай да ме ласкаеш, Травак.

— На твое място не бих приел думите така. Мисля, че е време да започнеш да ми вярваш. Помисли. Дал ли съм ти причина да се съмняваш в мен?

Тя поклати глава.

— Искаш да кажеш, друга, освен че си такъв, какъвто си? Не.

— А като съм този, който съм, мислиш ли, че не можех просто да ти избягам? Нямаше да е кой знае какво предизвикателство.

— Мога да използвам Нортън като заплаха.

— И?

Тя замълча.

— Ти си луд. И вероятно би се радвал на възможността да се опиташ да избягаш от примката, която Нортън би стегнал около теб.

— Може би. Което означава, че отново сме на квадратче едно. Нима не спазих дадената дума?

Тя не отговори веднага.

— Да.

— Тогава имай ми доверие. Така ще е по-лесно и за двама ни.

Беше прав, разбира се. Но й беше трудно да се откаже от гнева и подозрението, които се бяха зародили у нея още в мига, в който беше разбрала, че той е откраднал компютърните цикли от Джоунси. Освен това, след като беше прочела досието му, беше осъзнала колко много лица има той и колко опасен може да бъде. В един миг някакъв акт на насилие от негова страна я караше да вдига гарда, а в следващия той я обезоръжаваше с добрата и слънчева страна на личността си. Но до този момент беше спазвал дадената дума и щеше да й е по-лесно, ако му се довереше, макар и колебливо отначало. Като взе това решение, изпита прилив на дълбоко облекчение. Кимна бавно.

— При едно условие.

Той я погледна въпросително.

— Да откриеш за мен прасето, което можело да строи градове.