Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (19)

Глава 19

Детектив Финли седеше зад бюрото си и четеше за трети път електронната поща, получена от агента на Националната агенция за сигурност Уейн Нортън.

— Какво, по дяволите? — Влезе Гонзалес, стиснал оръжието си. — Видя ли това?

— Да.

Финли все още се опитваше да проумее съдържанието на съобщението на Нортън:

„Уважаеми детективи Финли и Гонзалес,

Изпращам ви това, защото изпитвам огромно уважение и към двама ви. Няма много мъже на този свят, които биха пренебрегнали заплахите, за да изпълнят онова, което смятат за свой дълг. И тъй като аз съм този, който се опита да ви сплаши, имам право да ви се възхищавам.

Вие демонстрирахте много ум и находчивост в разследването на случая със стрелбата по Рейчъл Кърби и аз трябва да призная, че част от информацията, която успяхте да изровите, беше изненада дори за мен. Сигурен съм, че докато четете това, ще изпитвате единствено скептицизъм. Вероятно няма да повярвате, но дори не исках да си помисля, че може да сте прави за участието на Националната агенция за сигурност в това. Да манипулираш информация е едно, а убийството на невинен гражданин — съвсем друго. Не знаех нищо за опита за покушение върху живота й. Но точно по онова време започна да ми се струва, че ми правят инсценировки, за да поема «вината» за някаква особено мръсна работа. Нямаше да позволя това да се случи, затова започнах свое собствено разследване, докато много внимавах да не стана жертва.

И ако четете съобщението ми, това вероятно означава, че невежеството ми се е оказало фатално. Тази електронна поща и придружаващите я файлове съм поставил в папка, която ще се изпраща автоматично на всеки шест часа. Използвах услугите на Пол Симънс, един от най-талантливите специалисти в агенцията, който вероятно ще може да изиграе и ролята на свидетел. Ако е още жив. Накратко, събрах доказателства, които ясно посочват, че Робърт Пиърс използва нашия достъп до мрежата на Рейчъл Кърби за лични облаги и е направил опит да отнеме живота й, за да не бъде разкрит. Тя все още е в голяма опасност. Пиърс никога и пред нищо не би се спрял.

Моля ви, бъдете изключително внимателни в използването и разпространението на тази информация.

Н.“

Гонзалес прибра телефона си в джоба.

— Току-що се обадих в офиса на Нортън, но незабавно се включи гласовата поща.

— Но това не е нищо ново. Той може все пак да е добре. — Финли се изправи и отиде до принтера. — Направих разпечатки на файловете. Да отидем горе да покажем тези неща на момчетата от техническия отдел.

 

 

Вал намести слушалките на главата си, седнала удобно в лабораторията.

— Рейчъл, все още ли сте на мястото?

— Да, пред гробницата в Сахара сме. Каним се да влезем. Но екскурзоводът ни трябва да уреди формалностите с полицията на туризма и антиките.

— И вероятно това уреждане включва огромна сума пари в брой?

— Няма смисъл да говорим по този въпрос. Чуй, ще бъда под земята и няма да имам обхват за мобилния си телефон поне докато съм в гробницата. Преди да вляза, има ли някаква нова информация от Джоунси за мен?

— Да. А Саймън разговаря с професор Ази, който ни осветли по някои части от текста, които не можехме нито да преведем, нито да разберем. Ето какво имаме: „Лейди Пешет е гост на грациозния Донкор, който изработва прекрасните дрехи на фараона“.

— Травак би могъл и сам да разчете това. Гробницата на Донкор била открита през четирийсетте години на двайсети век, северно от пирамидата на Джохер. В момента тя е пред очите ми.

— Тук пише, че Пешет чака зад слънцето, за да извърши пътешествието си към отвъдния живот.

— Зад слънцето?

— Да. Пише още, че тези, които искат да направят тайните на Пешет достояние на света, трябва да направят същото, но трябва да я оставят, заради нейната безопасност, да премине сама в отвъдното. А, ето нещо интересно. Пише, че всеки, който счупи печата, ще получи едва четвърт летен час за посещението си при великата Пешет.

— Летен час?

— Не знам. Така пише.

— Добре. Благодаря ти за помощта, Вал. Благодаря също и на Саймън.

— Ще бъдем тук, ако имаш нужда от нас.

— Ще ти се обадя отново, когато излезем от гробницата. Пожелай ни късмет. — Рейчъл сложи край на връзката.

Вал свали слушалките от главата си и се обърна към Саймън.

— Рейчъл тъкмо се канеше да влезе в гробницата.

— Може би Джоунси ще успее да открие името на известен адвокат, който да я освободи, след като я арестуват. Отивам до снекбара. Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря.

Саймън излезе от лабораторията. А Вал се зае със задачата да възстанови процесорните цикли задължения, които Джоунси дължеше на различните проекти. Прекъсванията на работата не бяха чак толкова необичайни и обикновено се дължаха на времето, необходимо за поддръжка, ъпгрейдване и други подобни, а нито един от отговарящите за проектите до този момент не се беше оплакал. Вал не мислеше, че е необходимо да информира Рейчъл за драстичните мерки, които беше взела, но щеше да отбележи прекъсването в договете, които пазеха за…

Какво, по дяволите?

Вал се наведе напред и загледа втренчено екрана. През годините, в които работеше с Джоунси, беше решила, че е видяла всичко.

Но подобно нещо никога не беше виждала.

 

 

Сахара, Египет

Травак насочи лъча на фенерчето към вътрешността на гробницата на Донкор.

— Хайде. Време е да погостуваме на дамата.

Нури протегна ръка и изключи фенерчето на Травак.

— Моля те. Полицията по туризма и антиките прояви огромно разбиране, но ме накараха да обещая, че няма да светим с каквото и да било пред гробницата. Защото началниците им ще забележат.

— Прав си — каза Травак. — Моите извинения. — Обърна се към Рейчъл. — И така, според Джоунси, Пешет ни чака от другата страна на слънцето?

— Така пише в съобщението. И очевидно ние сме добре дошли за по-малко от час.

— Какво искаш да кажеш?

— Точните думи са: „четвърт летен час“. След това присъствието ни в гробницата не е желано.

— Летен час? Какво ли означава това, по дяволите? — запита Али.

Травак ги поведе към вътрешността.

— Древните египтяни били едни от първите хора, запознати с двайсет и четири часовата представа за денонощието. Но техните часове имали различна дължина в зависимост от годишното време. През лятото часовете били с продължителност от двайсет минути.

— Значи трябва да останем тук само двайсет минути — каза Демански. — Разбрах.

Той и Али тръгнаха по тесния коридор.

— Оба, Мети. — Нури посочи входа. — Останете тук да ни охранявате.

Травак поклати глава.

— Ако нямаш нищо против, могат да са много по-полезни някъде другаде. Вече обсъдих въпроса с тях, докато те чакахме.

Нури смръщи вежди.

— Къде?

Травак извади от джоба си чертана на ръка карта и я подаде на Оба. Нури погледна късчето хартия с огромно недоумение.

— Но това е на половин миля оттук. Сигурен ли си, че искаш те да останат там?

— Да, абсолютно. — Обърна се към Рейчъл: — Ти съгласна ли си с мен?

Рейчъл кимна.

— Напълно.

Той й се усмихна.

— Благодаря ти. — Отстъпи встрани и й направи знак да влезе пред него в гробницата на Донкор. — Ще отидем ли да видим госпожата?

„Госпожа Пешет. Тук ли си? Чакаш ли ни?“

Мрак. Лъчите на фенерчетата хвърляха само малки кръгове светлина върху стените, но тясната пътека се виеше като змия и те виждаха на много късо разстояние пред себе си. Рейчъл чуваше стъпките на Али и Демански пред тях, но не ги виждаше. Тук вътре се усещаше атмосферата на времето, на древността. Камъни. Влага. Лъчите на фенерчетата танцуваха по каменния под и по издълбаните релефи, които разказваха историята на живота и семейството на Донкор. Йероглифите, придобили с времето червеникав оттенък, покриваха всеки квадратен сантиметър от стените. Отвън беше горещо, но на Рейчъл й беше много студено тук вътре.

— Добре ли си? — Травак се оказа неочаквано до нея.

Тя кимна рязко.

— Да, но тук долу е странно. Аз чувствам…

— Какво?

Тя не можеше да обясни. Не изпитваше страх, но нещо, което можеше да се нарече единствено „очакване, от което те полазват студени тръпки на ужас“.

— Нищо.

После завиха зад неочаквано изпречил се пред тях ъгъл и видяха голямата стая, където бяха даровете за божествата. Демански и Али стояха в средата й и гледаха релефите, издълбани в стените, които изобразяваха погребално угощение за боговете.

— Виж колко характерно са облечени хората на тези рисунки — каза Рейчъл. — Дрехите им са много красиви.

Травак насочи лъча на фенерчето към стената.

— Донкор бил главният моден дизайнер на фараона, а понякога и сам шиел дрехите му. Услугите му ползвали и други видни граждани. А тези тук дизайни вероятно са били част от дарението му за боговете. Ето, виждам две предложения за официално облекло, които няма да изглеждат никак зле и на витрините на „Пето авеню“.

— С изключение на тази дреха. — Али насочи лъча на фенерчето си към релеф, изобразяващ мъж с голи гърди и глава на сокол.

— Това е Хорус — обясни Травак. Усмихна се, когато мисълта се оформи ясна в главата му. — Той бил слънцето в небето.

Рейчъл също насочи лъча на фенерчето си натам.

— Другата страна на слънцето…

Али и Демански вече прокарваха длани по стената под релефа, търсеха мястото, което съединява камъните. Демански обърна глава към тях.

— Тук няма врата. Каменната стена е солидна и здрава, цяла.

— Разбира се, че ще е така — каза Рейчъл. — Защото тайната е трябвало да остане неразкрита. Ако фараонът е знаел, че Донкор е построил гробница за Пешет, той и семейството му са щели да бъдат в голяма опасност. Донкор вероятно се е чувствал огромен длъжник на Пешет, та построил специални зали и за нея.

— Трябва да минем през тази стена — каза Травак. — Абу.

Абу свали голямата платнена торба от рамото си и му я подаде, а на земята изпадаха половин дузина тежки ковашки чукове.

— Вземете по един.

Всички се наведоха и се изправиха с инструмент в ръка, а Нури се приближи до стената и ръката му описа въображаеми контури.

— Добре е да започнете отгоре и постепенно да слизате надолу. Като отстранявате горните камъни, гравитацията ще ви помогне с по-долните.

Али се обърна към Демански:

— Защо имам чувството, че и преди е правил това?

Травак вдигна своя чук и се обърна към Рейчъл.

— Нямаме време да бъдем деликатни. Вече говорихме по въпроса. Все още ли сме на едно мнение?

Рейчъл знаеше, че той говори за равновесието, което трябваше да намерят между възможното разрушаване на древни артефакти и сдобиването с медицинското чудо на бъдещето. Тя не се поколеба. Прицели се внимателно с чука и направи първата пукнатина в стената. Травак кимна.

— Добре.

Заудряха силно и бързо по стената с тежките чукове и само след няколко минути бяха направили отвор, през който можеха да надникнат. Травак насочи лъча на фенерчето в отвора.

— Залата е огромна — каза. — По-голяма от всичко тук. Продължавайте работа.

Заудряха още по-ожесточено и когато падна достатъчно голяма част от стената, чуха глух рев. Травак замръзна.

— Спрете!

Застинаха неподвижни, а шумът продължаваше да се чува все така монотонен и глух.

— Какво е това? — запита Рейчъл.

Травак поклати глава.

— Реших, че може да е срутване, но не е. — Притисна ухо до стената. — Мисля, че е пясък. И ние сме причинили неговото движение към по-ниските части.

— Нещо като умело замаскиран капан? — запита Демански.

— В съобщението пише, че имаме четвърт летен час — напомни Рейчъл. — И това може да е началото на отмерването на времето. Ако това е древен пясъчен часовник.

Травак кимна.

— Да, възможно е. Огромен, защото става въпрос за тонове пясък.

— А какво ще се случи, когато пясъкът изтече? — запита Али.

Травак настрои алармата на часовника си.

— Не знам, но не искам да съм тук, за да разбера. Хайде, да се захващаме бързо за работа.

Пропълзяха през отвора. Рейчъл за пореден път усети странното чувство, обзело я няколко пъти и преди това. Само че този път осъзна какво изпитва.

 

 

Вал гледаше втренчено монитора. Изпитваше огромно разочарование. Беше изпробвала всички настройки, за които се беше сетила. Но все още не виждаше никакъв смисъл в изписаното на екрана. Нещо не беше в ред или с показателите, или с резултатите, до които Джоунси достигаше. Дали не беше объркала нещо?

Не. Нямаше дори нищожна възможност за това. Единственият начин тези цифри да са верни…

— Казах ти да не правиш това — каза Саймън.

Вал подскочи. Той стоеше зад нея — толкова близо, че тя усещаше дъха му по голия си тил. Той кимна към екрана.

— Как разбираш тези цифри?

Тя се опита да прояви безгрижие.

— Вероятно е някакъв вирус. Прав беше. Трябваше да знам, че ще възникнат проблеми, ако пренасоча компютърните цикли на Джоунси.

Саймън се усмихна.

— Вирус.

— Виждали сме достатъчно такива, нали? — Тя грабна ключовете си от бюрото. — Ще изляза навън и…

Опита се да стане, но Саймън я натисна да седне отново на стола.

— Мисля, че си по-умна. Знаеш, че онова, което виждаш на екрана, не е вирус.

Наведе се още повече към нея и прошепна в ухото й:

— Кажи ми какво виждаш.

Тя не отговори. Той разклати силно стола й.

— Кажи ми!

Тя гледаше право напред и полагаше огромни усилия да скрие страха си от него. Той знаеше какво мисли тя. Той знаеше.

— Виждам… че по няколко процесорни цикъла от всеки един проект са пренасочени.

— Накъде?

— Не знам. Но това става някъде по веригата, след като Джоунси прецени резултатите и изчисли в каква посока да поеме. И това не се отбелязва в докладите. — Тя се обърна и вдигна поглед към него. — Ти си. Само така видяното има смисъл.

Той кимна.

— Защо? — запита тя. — Ти си така отдаден на този проект като мен.

— Получих предложение.

— Трябва да е било наистина страхотно.

— Да. И беше направено от човек, който ме увери, че нещата ще са съвсем законни за мен, ако се случи най-лошото.

— Нортън? Онзи задник Нортън?

Саймън поклати глава.

— Шефът на Нортън, Пиърс.

Вал почувства горещите солени сълзи в очите си.

— Той се е опитал да убие Рейчъл, нали?

— Никога не съм искал това да се случи.

— Разбира се.

— Казвам истината. Когато Травак започна да източва системата ни, Рейчъл започна внимателно да проучва всеки ход на Джоунси. И моята връзка страшно се изплаши. Аз непрекъснато му повтарях, че ще се погрижа за проблема, но той не ми вярваше.

— А какво щеше да последва, ако беше успял да убие Рейчъл? Аз ли щях да бъда следващата?

— Не и ако можех да го предотвратя.

— Тя създаде Джоунси, за да прави добрини. За целия свят. А не заради онова, което сте намислили вие двамата с Пиърс.

— Това са само няколко държави от Третия свят, които са във вечна война за надмощие. Шпионират се една друга, съсипват икономиката на противниците си, както и системите им за отбрана. На кого му пука?

— На Рейчъл например. И това ли е всичко?

Той сви рамене.

— Две компании горят от желание да платят големи пари на Националната агенция за сигурност за информацията.

— Като например фармацевтичната компания „Милс“?

Саймън не отговори.

— Мили боже, Саймън, ти предоставяш на Даусън информацията, която даваме на Рейчъл.

— Рейчъл е умна. Може да се погрижи за себе си.

— О, да. Защо да се тревожим за нея? — запита Вал. — Поне докато ти плащат, нали?

— Мога да се възползвам от помощта ти, Вал. Няма да повярваш за какви пари става въпрос.

Вал кимна. Имаше само един начин да се измъкне жива от това. Да играе играта, да му казва онова, което той иска да чуе.

— Колко пари?

— Възможно е сумата да достигне милиони.

— Искам да се срещна с човека от Националната агенция за сигурност. Искам да разговарям с него.

— Може да бъде уредено.

Тя се изправи.

— Обади ми се, когато разбереш дали и кога ще се състои срещата. А междувременно…

Той я стисна силно за гърлото.

— Мислиш ме за глупав?

Тя не можеше да диша.

— Познавам те добре, Вал. Не мога да ти позволя да излезеш оттук.

Тя почувства как мракът се настанява в долната част на главата й и постепенно започва да се издига нагоре.

— Съжалявам — прошепна.

Осъзна, че изпада в безсъзнание. Не можеше да позволи това да стане… Ръцете й инстинктивно се впиха в тези на Саймън и тя усети нещо в едната си длан. Ключовете. Нейният последен шанс. Пъхна по един ключ между всяко от кокалчетата си и направи най-стегнатия юмрук, който можа.

После, само с едно бързо движение, го заби в дясното око на Саймън. Той извика силно. Отпусна леко хватката си, Вал се освободи и хукна към вратата. Задърпа, обаче тя не искаше да се отвори.

— Заключих я, кучко! — Саймън, покрил окото си с длан, се заклатушка към нея. По бузата му се стичаше кръв.

Вал отстъпи назад. Издърпа масичката с принтера така, че да му препречи пътя, и се обърна към рафтовете. Ако само успееше да стигне до задния изход… Саймън се блъсна в масичката, препъна се и падна по очи на пода. Вал се опита да му избяга, но той я сграбчи за глезена и я събори на земята. Тя запищя и отново се опита да се отскубне, докато Саймън се опитваше да я придърпа към себе си. Тя се обърна рязко. Лицето му беше застинало в ужасна гримаса, от раненото му дясно око продължаваше да тече кръв. Той покри тялото й със своето и протегна ръка към счупения принтер. Вдигна го над главата си.

— Не!

Вратата на лабораторията се отвори рязко. Чуха стъпки, а после нещо, което звучеше като изстрел. Саймън замръзна с вдигната ръка. Вал успя да се претърколи далеч от него, а принтерът падна на пода. Саймън се отпусна безжизнен до нея.

Вал се обърна към вратата. Видя двамата полицаи-детективи, но някак като че ли през мъгла. Оръжията им все още бяха насочени към тях двамата. Слава богу!

— Добре ли си? — Гонзалес прибра револвера си в кобура и се втурна към нея. — Не мърдай. Не се опитвай дори.

Тя се опитваше да диша равномерно.

— Не мога да повярвам. Той се опита… Ако не бяхте дошли, той щеше да ме убие.

— Къде е Рейчъл Кърби? Тя добре ли е?

Вал кимна.

— Тя е в Египет. Говорих с нея преди малко.

Вал хвърли поглед на тялото на Саймън. От раните му течеше кръв.

— Той се беше забъркал в нещо… С някаква клечка от Националната агенция за сигурност…

Финли приклекна до нея.

— Знаем.

Погледът й се спря на лицето му.

— Откъде?

— Получихме много интересна електронна поща. Тя ни доведе тук. Но наистина имаме нужда от помощта ти, за да се оправим в цялата тази каша.

— По-късно. — Тя с мъка се изправи до седнало положение. — Трябва да се свържа с Рейчъл. Не знам какво я очаква там долу, в гробницата. Саймън би могъл… — Обзе я силна паника, когато се сети, че… — Не мога. Тя няма обхват. Можем само да чакаме.

 

 

„Това е един друг свят“, помисли си Рейчъл. Гледаше очарована масивното стълбище, което водеше към огромната зала. Бяха оставили настоящето зад себе си и се бяха озовали в света на Пешет. Но, странно, тя не се чувстваше като нашественик.

— Трябва да побързаме.

Травак ги водеше надолу по стълбището към най-ниското ниво на великолепната зала, чиято височина беше най-малко девет метра. Стените бяха покрити с многоцветни изображения на Пешет в различните й роли: на майка, лечителка и учителка на жените лекарки. Лъчите на фенерчетата им играеха по стените и разкриваха релеф след релеф, всеки от които спираше дъха.

— Невероятно! — Гласът на Рейчъл отекна във високата зала. Тя мина покрай масивните колони, покрити от пода до тавана с йероглифи.

— Чуй — каза Травак. — Тук стените също реват. Каквото и да сме задействали, то се случва навсякъде.

Демански вървеше пред тях.

— Оттук.

Сега бяха в стаята с даровете на Пешет, които бяха великолепно угощение за боговете. Отляво се виждаха релефни фигури, мъжки и женски, всичките в различни, но неизменно красиви дрехи. Хиляди редове с йероглифи бяха разположени вертикално под фигурите.

— Мисля, че това са хората, които тя е обичала — каза Травак. — Невероятно.

Верните поданици, които Пешет беше спасила. Гледката предизвика различни чувства у Рейчъл. Застави се да извърне глава и да съсредоточи поглед в каменната пътека пред себе си. Покрай нея бяха разположени дузини статуи, изградени от пясъчник. Повечето представляваха лодки, чиито носове бяха насочени към отвор, намиращ се в задната част на залата.

„Тя е там.“

Рейчъл тръгна бавно в указаната посока. Нещо я теглеше нататък и ставаше все по-силно с всяка стъпка. Студените тръпки си бяха отишли, Рейчъл изпитваше странно доволство. Точно така трябваше да бъде. Тя беше свързана с това място и с жената, в чиято чест то беше изградено. Тук беше и нейното място.

„Идвам. Съжалявам, че ми беше необходимо толкова много време. Чакай ме.“

Втурналият се нанякъде пясък, съчетан със слабото стенание на въздуха, караха странна музика да звъни в ушите й.

„Чувам те.“

— Рейчъл?

Тя едва чу Травак и в същия миг мина през прага на отвора. Спря изумена. На около десет крачки от нея лежеше саркофагът на Пешет. Същото лице, което беше видяла на снимките и на стенописите в гробницата. Тръгна бавно към него и скоро се спря пред декоративния капак. Лицето на Пешет, макар и силно гримирано за съвременните стандарти, излъчваше мъдрост и достойнство.

Лечителка. Майка. Мъдрец. Воин.

Сестра.

— Здравей — прошепна Рейчъл. — Изминахме дълъг път, за да те видим.

И да й отдадат чест. Да възхвалят ума й, душата й и безкрайната щедрост на сърцето й.

— Била е красива — прошепна Али.

Рейчъл дори не беше усетила кога другите се бяха присъединили към нея при саркофага. Странно, че Али смяташе Пешет за красива. Не, всъщност никак не беше странно. Силата и мъдростта могат да бъдат красиви и Али вероятно виждаше това у нея.

— Да, тя е много красива. По свой собствен начин.

Травак беше извадил фотоапарата си и снимаше каменната плочка, поставена близо до долния край на саркофага.

— Това трябва да е последното парченце от мозайката — каза той.

Рейчъл коленичи до нея.

— Сигурен ли си?

— Да. Поне доколкото мога да бъда. Има и съобщение от нея до учениците й. — Травак остави фотоапарата и огледа гробницата. — Пешет се е гордеела с Натифа.

Рейчъл кимна.

— Да. И е имало защо.

Травак се обърна към Нури и Абу.

— Трябва да вземем тази плочка. Дайте ми нещо, в което да я увия.

Рейчъл поклати глава.

— Не.

Травак смръщи вежди.

— Какъв е проблемът?

— Не можем да я вземем. Според указанията трябва да я оставим при нея.

Али смръщи вежди.

— Ами ако Даусън…

— Нека той я вземе. Джоунси вече е разгадал кода. Даусън никога няма да стигне до лекарството преди нас. — Рейчъл погледна отново масичката. — Оставете я при нея.

Травак се поколеба, но накрая кимна.

— Добре.

— Колко благородно! — Познатият глас достигна до тях, пълен със злоба. — От вас ми прилошава!

Нямаше нужда Рейчъл да обърне глава, за да разбере кой говори.

— Даусън. — Травак се обърна към него. — Добре дошъл в света на Пешет. Знам колко беше нетърпелив да я откриеш.

Оба бутна Даусън в залата, насочил карабината в гърба му.

— Доставка.

Мети беше непосредствено зад него, следван от Соренс. Травак пристъпи към тях.

— Тъкмо говорехме за теб, Даусън.

Мети се обърна към Травак.

— Бяха точно там, където каза ти. В гробница на около четвърт миля южно оттук.

Нури сбърчи чело.

— Не разбирам.

— Подозирах, че Даусън има достъп до част от информацията, която ние получаваме от компютърната система на Рейчъл. — Направи пауза. — Той има свой собствен източник.

— Националната агенция за сигурност — каза Рейчъл.

— Откакто тръгнахме насам, системата на Рейчъл ъпдейтва софтуера за разшифроване на кода за мен — каза Травак. — И Даусън отново получи достъп до него. Затова, след като получихме информацията как да стигнем дотук, двамата с Рейчъл променихме софтуера, за да го насочим към друга гробница. — Заговори на Оба. — Това ли е цялата компания на Даусън?

— Имаше още двама, но се наложи да водим малка битка. Те откриха огън по нас. — Оба поклати глава. — Вече не са част от този свят.

— Можеше да ни кажеш, Травак — каза гневно Демански.

— Защо? Не бяхме абсолютно сигурни. А аз трябваше да се погрижа да бъдем защитени.

— Много умно — каза Даусън. — Но няма да ви помогне. Имам връзки, които ще ви преследват като ловджийски хрътки, ако скоро не им изпратя доклад.

— Така ли? Кои ли може да са те? Кой, по дяволите, би дал пукната пара за червей като теб, жив или мъртъв?

— За тях аз съм пари в брой, а винаги има някой, който да се интересува от парите. Националната агенция за сигурност, Тед Милс… — Направи пауза. — Можем да сключим сделка.

— Това няма да стане — каза ожесточено Рейчъл. — Ти и твоите приятели от Агенцията не можете да купите всички хора на земята.

— Така изпълнена с вяра и добродетели. — Погледът на Даусън се насочи от Травак към нея. — Корупцията е навсякъде, кучко, дори в твоето скучно кътче от света. — Изучава няколко секунди изражението й, после се засмя. — Не си й казал, нали, Травак? Искаше да я защитиш. Сигурно си събрал вече две и две, но…

— За какво говориш? — прекъсна го Рейчъл.

— За къртица — отговори Даусън. — Най-логичният отговор на уравнението.

Рейчъл не искаше да повярва.

— Не! — Погледна Травак. — Не е… — После видя изражението му. — Мили боже!

— Не исках да те нараня, докато не съм сигурен.

— Мили боже, нямах представа, че можеш да бъдеш толкова сантиментален, Травак. — Даусън отново обърна глава към него. — Сделка?

— Няма начин — каза студено Травак. — Ти уби приятеля ми, кучи сине. Опита се да убиеш и нас. Няма да се отървеш безнаказано. Тук е краят на всичко.

Ревът, бученето на стените рязко секна.

Рейчъл замръзна. Внезапната тишина беше тежка, непоносима. После се чу тътен отдолу. Земята под краката им се разтърси. Погледът на Даусън, издаващ паниката му, се стрелна из залата.

— Какво има? Какво става?

Часовникът на Травак започна да бибипка. Той го погледна, после се усмихна на Даусън.

— Прочел си инструкциите. „Четвърт летен час…“ Не мисля, че това е било просто молба към нашествениците.

Земята се тресеше още по-силно сега, от тавана падаха огромни късове.

— В момента нямам време за теб, Даусън.

Травак сграбчи Рейчъл за ръката и се втурна към вратата.

— Трябва да изчезнем оттук. Веднага!

Таванът в задната част на залата се срути, смачка Оба и повали Мети на земята. Прах и отломъци изпълниха залата. Соренс се наведе, грабна оръжието на Оба и се обърна рязко. Прицели се в Али, която бягаше към вратата, но Нури изведнъж се оказа зад него и стисна с длани главата му. Едно бързо движение и пречупи врата му.

Земята се тресеше още по-силно. Травак вече беше до входа, буташе останалите пред себе си. Извика:

— Вън, Нури!

Тъкмо когато той самият щеше да изскочи навън, погледна назад и видя Даусън, застанал до саркофага, да се опитва да изкърти каменната плочка.

— Ти, копеле! — Пъхнал я под мишница, той се обърна, очите му блестяха победоносно. — Взех я! Играта не е приключила. Ще се измъкна оттук и…

От стената до него се откърти огромен отломък. Даусън извика, когато той го запрати към купа каменни късове и го прикова там. Гледаше Травак и започна нещо да говори, но от устата му излизаше само кръв. Погледът на Травак пък беше прикован в лекарството на Пешет, което Даусън все още стискаше.

— Тя наистина не искаше ти да я получиш, нали, Даусън?

— Травак. — Рейчъл го сграбчи за ръката и го задърпа навън, а от тавана и стените продължаваха да се сипят отломъци. — Забрави за него. Да изчезваме оттук! Побързай! Цялото това място ще се превърне в куп развалини.

— Травак!

Чуха вика на Даусън, докато прекосяваха тичешком голямата зала. Статуите, разположени по дължината на коридора, падаха и се разбиваха, а камъните падаха от тавана като бомби по време на въздушно нападение. Травак посочи напред.

— Виж!

Сочеше към стълбището, което бързо се превръщаше в камъни и прах. Докато Рейчъл гледаше ужасена, върху него падна огромно парче от тавана и напълно препречи едната страна. Али и Демански се колебаеха в подножието му. Рейчъл ги задърпа.

— Хайде! Това е единственият път навън!

Стълбите се превръщаха в прах при всяка тяхна стъпка, а дълбокият и глух тътен под краката им ставаше все по-силен и изпълваше ушите на Рейчъл, докато накрая тя не чуваше нищо повече. Пред тях, през облака прах и отломъци, тя виждаше отвора, който бяха направили. Само няколко метра още. Следващото стъпало изчезна буквално под краката й! И остана само черното празно пространство.

Тя падаше.

Носеше се надолу, задавяше се, задушаваше се, защото блузата й се носеше във въздуха около нея и запушваше устата й, закриваше очите й. Вдигна поглед. Травак стоеше на бързо изчезващите стъпала горе и я държеше за яката.

— Кръстосай ръце на гърди, за да не се вдига блузата ти нагоре! — извика той.

Тя се подчини, а той я повдигна и тя успя да се залови за последното стъпало, но едва не изгуби равновесие, когато друго парче от тавана падна до нея.

— Ще сляза да ти помогна.

— Не! — извика тя. — Измъкни фотоапарата оттук. По дяволите, в него е последното парченце от мозайката.

— Няма да си тръгна без теб.

— Направи го! Аз сама ще се измъкна.

Травак изруга, бръкна в раницата, преметната през рамото му, и извади фотоапарата. Обърна се и го хвърли през отвора в стената.

— Ето, готово. Сега ще сляза да ти помогна.

Стълбището хлътна и се наклони на една страна. Травак се наведе и я сграбчи за китката, обаче Рейчъл отчаяно стискаше камъка, за който се беше хванала.

— Няма да ти позволя да си отидеш. Никога. Рано или късно ще трябва да пуснеш този камък. Имаш ми доверие, помниш ли?

— Да. — Рейчъл си пое дълбоко дъх и се пусна от опората си.

— Добре.

Травак я издърпа горе и двамата започнаха да се катерят с ръце и крака по стълбите, а огромната зала зад тях се срути напълно. Ураган от прах, в който бяха уловени по-големи и по-малки отломъци, премина покрай тях с такава сила, че обрули болезнено голите им лица и крайници. Рейчъл се повдигна и успя да се прехвърли през отвора, следвана от Травак.

Травак се наведе и вдигна фотоапарата, двамата се запрепъваха на несигурните си нозе към изхода. Невероятно, стената на гробницата на Донкор беше недокосната от хаоса в гробницата на Пешет, въпреки че земята под краката им все още от време на време беше разтърсвана от трусове.

Тръгнаха по тесните коридори към изхода, като извиваха тела. Отворът се виждаше. Рейчъл виждаше звездите да блестят на нощното небе.

Още няколко метра. Излязоха от гробницата и усетиха хладния нощен въздух. Къде беше Али? Аха, ето я. Пред тях, в компанията на Демански, Нури и Абу.

— Продължавайте да бягате! — извика им Травак. — И не спирайте, докато не стигнете до следващата дюна. Трябва да се отдалечим от гробницата.

Като стигнаха до дюната, Али пусна ръката на Демански и затича към Рейчъл.

— Добре ли си? Беше истински кошмар.

Рейчъл кимна и се опита да нормализира дишането си. Обърна се и загледа гробницата, после погледна Травак. Той гледаше в същата посока, но безмълвно и здраво хвана ръката й.

— Да, кошмар. Особено за Даусън.

Земята не беше спряла да се тресе, все още чуваха глухия тътен. Дали това не беше гласът на Пешет, който викаше победоносно от миналото? Или пък далечен гръм, отекващ през вековете?

 

 

Даусън обърна глава при падането на следващия къс от тавана. Кръвта го задавяше, ушите му бучаха от тътена. Някъде в залата все още светеше един-единствен лъч от фенерче и хвърляше странни ъгловати сенки по камъните. Опита се да помръдне. Не можа. Не усещаше нито ръцете, нито краката си, а дясната му ръка беше затисната под отломъците.

Трябваше да помръдне. Да се освободи. Да се измъкне оттук.

От тавана продължаваха да падат късове, разцепиха саркофага и разтрошиха пиедестала му. Парчета от него се търкулнаха в краката на Даусън. После, бавно, нещо излезе от кутията.

Пешет.

Даусън спря да диша, а мумифицираните останки се плъзнаха надолу заедно с другите останки. Директно към него. Лъчът на фенерчето освети лицето на Пешет, кафяво и подобно на пергамент, а дрехата й, древна и едва ли не превърнала се в прах, се закачи за счупения саркофаг и се скъса. Лицето й дойде още по-близо до него, беше само на сантиметри от неговото собствено.

Господи, нима тя се усмихваше?

Тя му се присмиваше. Смееше се. На него. На безпомощността му. На поражението му. И той не можеше нищо да направи. Извика.

И продължаваше да вика, когато всичко около него се срути.