Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (2)

Глава 2

— Рейчъл.

Саймън. Рейчъл се застави да вдигне клепачи.

— Не мислех, че детективът ще ви доведе. Лекарят току-що ми направи инжекция… — Не знаеше колко време ще остане будна. Трябваше да побърза. — Али. Уверете се, че тя е добре…

— Ще отида при нея веднага, щом изляза от болницата. — Взе ръката й в своята. — Всичко ще бъде наред, Рейчъл. Двамата с Вал ще се справим с всичко.

— Това е… Страх ме е.

Той се усмихна.

— А аз мислех, че ще те накара веднага да скочиш от болничното легло. Казах ти, че вярвам в различните видове стимули.

— Изтичането…

— Виждаш ли? Вероятно любопитството те кара да се вкопчваш в живота. Ако ти бях казал веднага за откритието си в радиолабораторията…

— Саймън.

Усмивката му се стопи.

— Открих несъответствие в потока на лабораторията в Галвестън. Беше замаскирано много умело и едва не се препънах в него, както се казва, преди да го забележа. Онзи, който източва процесорната ни мощност, е дяволски умен.

— Това го знаех и преди. Направила съм невъзможно, който и да е хакер да проникне в Джоунси. Успя ли да определиш нашественика?

— Един от тях.

— Един от тях?

— Мисля, че той разполага и с други задни входове към системата.

— Няма начин.

— Забелязах следи.

Рейчъл въздъхна уморено.

— По дяволите, ще е необходимо време, за да се поправят щетите. По-добре да отида в Лас Вегас.

— Всъщност не отиваш да се видиш с Демански, нали?

— Няма друг начин. Той разполага с неограничена компютърна мощност. И може да ни помогне, докато успеем да накараме нашата система да заработи с капацитет от сто процента.

— Няма да е лесно. Чух, че някога успял да се справи дори с мафията. Защо той?

— Защото има казина в Лас Вегас, три на Ривиерата, едно в Австралия и едно в Макао. Освен това, има достатъчно власт и връзки сред местните в Лас Вегас, за да ни достави колкото искаш компютърни цикли само като щракне с пръсти. А аз имам нужда от тези цикли. — Стисна устни. — Това проклето изтичане ме кара да излизам от кожата си. Трябва ми нов приток.

— Говориш като вампир, който е по следите на прясна кръв. По-добре е да внимаваш да не би Демански да забие зъби в плътта ти. Не мисля, че той е един от бизнесмените, които можеш да омагьосаш с чара си или пък да го принудиш да ти даде онова, което искаш.

Тя смръщи вежди.

— Аз не използвам нито един от тези методи. Просто винаги успявам да накарам донора да види ползата от дарението си. Няма да ми е лесно с Демански, но ще успея. — Усмивката й не беше приятна, приличаше по-скоро на озъбването на тигрица. — Отдавна чакам срещата си с него.

— Това звучи някак особено лично. Срещали ли сте се преди?

— Веднъж. Тогава бях на деветнайсет. Той ме изхвърли от едно от казината си.

— Защо?

— Току-що се бях научила да броя картите, но бях изключително добра в това. И той се погрижи да ме изхвърли, с оглед на печалбите си.

Саймън се засмя.

— И сега искаш да си го върнеш?

— Може би. А може би той просто е идеалната ни възможност да възвърнем част от мощността на компютъра си. — Тя поклати глава. — Ако само мога да открия последното парче от мозайката.

— Не мисли за това тази вечер. — Той стисна ръката й. — Заспивай. Аз ще отида да нагледам Али, а после ще се върна в Галвестън. Ще имам повече новини за теб утре, когато се събудиш. — Той понечи да се обърне към вратата.

— Чакай. Можеш ли да проследиш изтичането? Да разбереш къде отиват нашите изчислителни цикли?

— Да. Той очевидно е бързал и не е заличил достатъчно добросъвестно следите си. Няма да ти хареса.

— Къде?

— Египет.

— Господи! Средният изток. Само от това имах нужда. Ако терористична организация използва нашата система за създаването на ново оръжие или пък за нахлуването в секретни данни…

— Погледни го откъм добрата страна. Египет, не Иран. Възможно е Джоунси да не помага за създаването на нова атомна държава.

— Но някой все пак може да се вмъкне и да ни затвори достъпа до много от компютрите в света. Знаеш колко мощен стана Джоунси.

— Това не е добрата страна. — Той тръгна към вратата. — Когато излезеш оттук, ще намерим начин да му затворим всичките задни вратички. Ще го изритаме, на всяка цена. А сега, ако непременно искаш да се тревожиш за нещо, Нортън се обади и каза, че ще се качи на първия самолет, който излита от Вашингтон. Разтревожен е от стрелбата по теб. Според мен се страхува, че нещо може да попречи на проекта му.

— Господ да ни е на помощ, ако това се случи. — Тя затвори очи. — Първото, което ще направиш утре сутринта, ще е да дойдеш при мен. Донеси ми чисти дрехи. И не казвай на Али, че са стреляли по мен. Кажи й, че е станала някаква злополука в лабораторията.

— Но тя може да разбере. Новината е отразена във всички вестници.

— Тя не гледа телевизия. Това я прави нещастна.

— Телевизията не допринася за щастието на когото и да било.

— Да, но другите не са така нещастни като нея, когато виждат злото и глупостта на света.

— Ще направя и за двете ви всичко, което мога. — И той излезе от стаята.

Египет. Опита се да победи съня. Трябваше да мисли за възможните начини да ускори проучванията… Трябваше да бъде подготвена… Не можеше да допусне провал в този момент. Но хакер с такива способности сигурно беше много търсен, което означаваше, че парите в Средния изток са го изкушили…

Унасяше се, потъваше в бездната на безсъзнанието. Не сега. Трябваше да разреши проблемите си…

Борбата беше безполезна. Така да бъде. Понякога, когато се събудеше, вече знаеше решението на проблема.

Египет…

 

 

Сахара, Египет

— Да се връщаме — измърмори Бен Леонард. — Това е лудост. Пълзенето в някаква проклета гробница не е идеята ми за добро прекарване на нощта.

— Но ние почти стигнахме.

Джон Травак се плъзна напред по корем към стената от камъни. Надяваше се да казва истината. Нямаха време за грешки. Но досега другата информация за гробницата на Контар се беше оказала вярна. Техният водач, Али, ги беше водил само по централния коридор, а после беше избягал като подплашен заек. Обаче централната зала на малката гробница, построена по времето на Шепсескаф, беше точно там, където му беше казано да я търси. От първата погребална зала бяха изнесени всички артефакти, обаче в района все още нямаше никакви признаци на разкопки. Ако тайното светилище съществуваше, възможно беше то да не е открито все още.

— Стената е точно пред нас, а светилището трябва да е от другата й страна.

— Откъде знаеш?

— От магьосника оракул от Интернет.

— И той ти е казал за светилище, което никой не е открил вече хиляди години?

— Разбира се. Той просто шепне в ухото ми. Затова е оракул.

— Казвал ли съм ти някога, че страдам от клаустрофобия? — запита Бен.

— Не. Колко жалко. Ще те заведа на психиатър веднага, щом се върнем.

Той стигна до стената и започна да я опипва, да я изучава с длани. Не бяха използвани сплави, но камъните прилягаха плътно един към друг. Щеше да е необходимо много време да се изкопае дупка в тях. Той извади малко количество динамит от раницата си и го напъха между камъните.

— Какво правиш? — запита предпазливо Бен. — Кажи ми, че няма да предизвикаш експлозия тук долу. Тази гробница трябва да е на над две хиляди години.

— По-вероятно на четири хиляди и петстотин. А експлозията ще е наистина много слаба.

— А какво, ако всичко се срути отгоре ни?

— Няма. Направил съм необходимите изчисления. Отдръпни се. Може да хвръкнат парчета все пак. — Той запали фитила и сам започна да отстъпва назад. — Можеш да покриеш и очите си. Не защото мисля…

Динамитът се подпали. Експлозията беше оглушителна, но ехото не беше продължително. Травак вдигна поглед и видя нащърбена дупка в стената.

— Това трябва да ни свърши работа. — Запълзя отново напред. — Да видим какво ще намерим.

— Мили боже, ти си луд. — Бен запълзя след него. — Подозирам го от години, но едва сега ти го доказа.

Травак вече вадеше свободните камъни от стената.

— Има нещо… — Той насочи лъча на фенерчето в мрака отвъд стената. — Да! — Заизвива тяло, за да мине през отвора. — Хайде. Намерихме я.

Прах. Отвратителна миризма, натрупвана векове наред. Влага. И нещо цветно, което проблясваше до далечната стена. Той се претърколи, като се удари в земята от другата страна на стената и извади фенера си от раницата. Запали го и го вдигна, за да огледа стенописа.

— Ето я.

— Уау! — прошепна Бен, когато на свой ред мина през дупката в стената. Седна на пети. — Мислиш ли, че наистина е тя?

— О, да!

Травак не се съмняваше, че жената от стенописа е легендата, довела го тук. Пешет.

— По дяволите, нищо чудно, че фараонът е наредил да я убият — измърмори Травак, втренчил поглед в образа на стената на гробницата. — Египтяните не са толерирали узурпирането на властта. Тя самата много прилича на фараон.

Жената беше изобразена седнала на трон със скръстени ръце, в които държеше форцепс и дълъг тънък нож. Не би могла да изглежда по-горда или с по-царствена осанка…

— Направи снимка — каза Бен нервно. — Тук се задушавам. А Али каза, че разполагаме само с трийсет минути преди връщането на охраната. Египетското правителство не обича незаконния грабеж на пирамидите.

— Отпусни се. — Травак вече правеше снимки на стенописа от всички възможни ъгли. — Още няколко минути…

— Странно е местонахождението на този стенопис. Защо трябва да е тук, долу? Тази не е нейната гробница. Ти каза, че е на един от богатите търговци в града. Защо той би имал тайна стая със светилище на Пешет?

— Нямам представа. Ако имаме късмет, можем да открием…

— А ти откъде знаеш за него, след като на местните нищо не е известно?

— Помогна ми друга дама, която е може би толкова умна, колкото и Пешет. Благодаря ти, Рейчъл Кърби. — Направи снимка в близък план на йероглифите, изписани встрани от фигурата на жената. Извади картата памет на фотоапарата и я постави в компютъра си. — Обаче не искам да тръгна, преди да съм проверил текста. Трябва да разбера дали има и нещо друго толкова ценно тук.

— А лаптопът ти дали ще работи под земята?

— Би трябвало. Поставих ретранслатор навън в пясъка, преди да слезем. Свързан е…

Тази работа не можеше да бъде свършена бързо и без затруднения. Разчитането на йероглифите обикновено е бавен и усърден процес дори с мощността, която теглеше от суперкомпютъра на Рейчъл Кърби. Е, може би точната дума не беше „теглеше“, а „крадеше“.

— Получавам откъслечна информация, която все още не мога да сглобя. — Той изпрати текста като електронна поща до компютъра си в Кайро, изключи лаптопа и върна картата памет във фотоапарата. — Прав си, няма да стане достатъчно бързо. По-добре да изчезваме оттук. — Направи още няколко снимки на стенописа, а после и на другите стени, за да може по-късно да проучи всичко по-обстойно. — Мисля, че е достатъчно.

— Добре — каза Бен с очевидно облекчение. — Не мога да дишам в това тясно затворено пространство. Следващият път, когато замислиш нахлуване в гробница, ще избера да не те придружа.

— Аз не нахлувам в гробница, а само правя няколко снимки — усмихна се Травак. — И ако намеря в текста онова, което ми е необходимо, няма да се наложи да търсим на други места.

— Ако? Тази дума не ми харесва. Не обичам несигурността.

— Много лошо. Светът е съставен от подобен род условия — такива, които започват с „ако“.

— А ти си обсебен от желанието да решаваш всяка задача по свой начин.

— Само онези, които носят много пари.

Бен изсумтя.

— Глупости! Ако това беше вярно, нямаше да пълзим под земята, където шансът да намерим табелата е едно на милион.

— Човек никога не знае. Винаги съществуват отговори и ще ги намериш, ако работиш достатъчно упорито по проблемите.

— За теб може и да е така. Но не и за мен. — Бен се отлепи от стената и огледа внимателно стенописа. — Тя не е красива като Нефертити. Погледни големия й нос.

— Притежавала е ум, не красота. Макар че, ако е живяла малко по-дълго, може би е щяла да изобрети пластичната хирургия. Аз я харесвам. Тя ще ни направи милиардери. — Направи последната снимка. — Мисля, че съм готов. Но само Господ знае дали всичко това ще ни е от полза. Възможно е да се наложи да тръгнем и по друга пътека. Не виждам нищо, което поне малко да прилича на…

Каменният под се повдигна нагоре!

— Какво, по дяволите… — Травак се хвърли на земята. — Възможно е срутване. Залегни!

Започнаха да падат камъни. Стените се наведоха и започнаха да се приближават една към друга. Той чу вика на Бен, но не можа да го види през облака прах и сипещите се върху им каменни отломки.

— Бен!

Камъните престанаха да падат. Фенерът беше смазан, но му беше останало джобното фенерче. Включи го и се огледа. Входът към тази погребална зала беше преграден с камъни, таванът се беше срутил. Единствената останала непокътната стена беше тази със стенописа. Пешет все още спокойно седеше на трона си и гледаше студено света, който първо я беше провъзгласил за богиня, а после я беше унищожил.

Травак чу странен гъргорещ звук някъде зад себе си. Бен. Обърна се и видя Бен, полупогребан под дребните камъчета. Около устата му се бяха събрали кръв и прах.

— Не се опитвай да помръднеш — каза Травак. — Идвам при теб.

— Като че ли имам някакъв избор? — измърмори недоволно, с дрезгав глас Бен.

Травак премести по-големите камъни, които покриваха гърдите на Бен, и насочи лъча на фенерчето в него. Кръв. И късове плът, които се подаваха изпод разкъсаната му риза. По дяволите.

— Толкова ли е зле, а? — Гласът на Бен беше странно кух.

Травак бързо извади от раницата си комплекта за първа помощ.

— Ще се оправиш.

— Не това ми казва изражението на лицето ти.

Кръвта не бликаше, а течеше. Вероятно можеше да я спре. Залови се за работа.

— Не мърдай. И не се опитвай дори да говориш.

— Никакъв шанс. — Бен трепна, явно болката беше силна. След като спазъмът премина, той огледа залата. — Изглежда, този път сгреши в брилянтните си изчисления. Едва не разруши цялата гробница.

Травак сряза панталоните му, за да прегледа краката му. Нямаше отворени рани. Може би имаше счупени кости на бедрата или гърба. Беше по-добре да не го мести.

— Няма начин. Не правя подобни грешки. — Травак подуши застоялия въздух. — „Циклотол“.

— Мислех, че използва С-4.

— Така е. Някой друг е заредил втората порция динамит. Била е предназначена за нас.

— Али?

— Ако не е той, тогава някой, на когото е казал за нас. — Травак посочи с глава все още цялата южна стена. — Не е съвпадение, че тази стена още стои. Някой друг, освен нас, също знае за съществуването на тази зала.

— Не позволявай на копелетата да спечелят, тогава. Намери начин да се измъкнеш оттук.

— Работя по въпроса. Ще се измъкнем и двамата, не само аз.

Бен направи гримаса от болка.

— Не мисля така, Травак.

— Ще дойдеш с мен.

— Не усещам краката си, а гърдите ми горят от болка. — Устните му бяха изтънели и побелели от силната болка. — Съжалявам, че се оказах толкова… непригоден.

Раните на Бен го плашеха. Трябваше да се измъкнат бързо оттук. Травак започна да преглежда съдържанието на раницата си. Трябваше да има нещо, което би могъл да използва…

— Не си непригоден, защото, ако беше така, нямаше да дойдеш с мен.

— Ако капанът ни е заложен от Али, то вероятно никой друг не знае, че сме тук.

Травак поклати глава.

— Освен човека, който иска да ни убие.

— Даусън?

— Вероятността е голяма. — Хвърли поглед към стенописа. — Знаеш ли, голяма част от свещениците в кралствата от Средния изток са мразели Пешет. Възможно е да са се погрижили никой никога да не възстанови и частица от нейните знания и постижения. Само че са нямали експлозиви две хиляди и петстотин години преди новата ера.

Бен затвори очи.

— Продължавай да търсиш във вълшебната си торба. Искрено се надявам, че ще намериш нещо, с помощта на което да се измъкнем оттук.

„И аз“, помисли си мрачно Травак. Той не страдаше от клаустрофобия като Бен, но не искаше да завърши живота си погребан тук долу, под останките от гробницата.

— Там е работата, че не е вълшебна. Ако беше, щях да я превърна в летящо килимче и двамата щяхме да излетим оттук като извънземни в летяща чиния. — Изсипа съдържанието на раницата на земята. — Но все пак може би ще намеря нещо.

— Бил ли си преди под земята при срутване?

— Веднъж. В Австралия. В опаловите мини до Пърт.

— И беше ли подготвен тогава?

— Не. Едва не умрях от жажда, преди да успея да изпълзя навън. Човек се учи, докато е жив. Бях се заклел никога да не се спускам на повече от два метра под земята. И това да стане едва когато ме погребат.

— Но ето, че си тук сега.

— Какво бих могъл да кажа? Изглежда, с възрастта станах по-алчен.

— И аз, приятелю мой.

Травак гледаше втренчено камъните, които ги отделяха от останалата част от гробницата. Дори да успееха да излязат навън, може би щяха да бъдат посрещнати от местните власти. Който и да беше им погодил този номер, очевидно искаше смъртта им. Искаше на всяка цена да запази в тайна информацията, изписана на тази стена.

— Трябва да има начин да се измъкнем.

— Както Йона от корема на кита? Аз не бих разчитал на божествена намеса.

— Аз също никога не разчитам на божието благоволение. Винаги съм вярвал, че Бог помага само на тези, които си помагат сами. И то ако е в добро настроение. Трябва да помисля…

 

 

Някой държеше ръката й… Рейчъл познаваше това докосване. Трябваше да отвори очи. Може би Али имаше нужда от нея.

— Али…

Опита се да повдигне клепачи. Господи, колко беше трудно. Сънотворните владееха тялото и ума й и всяко усилие беше почти невъзможно. Накрая успя да отвори очи. Лицето на Али беше просто размазано петно. Но тя стискаше здраво ръката й.

— Спи, Рейчъл. Не исках да те събудя.

— Ти… добре ли си?

Али кимна.

— Трябваше да се досетя, че това ще са първите ти думи. Все пак, стреляха по теб.

— Кой ти каза?

— Не беше Саймън. Обаче него не е трудно да го прозреш, като отворена книга е. Накарах Лети да провери и да ми каже какво се е случило всъщност.

— Тя ли те доведе?

— Да, тя е в чакалнята. А сега мълчи и спи. Ще се наложи да си тръгна, щом предизвиквам у теб безпокойство.

Рейчъл едва успяваше да говори, устните й с мъка оформяха думите.

— Не трябваше да идваш. Това място не е добро за теб. Болниците…

— Вече не ме потискат. Била съм в толкова много болници, че са се превърнали във втори дом за мен. А къде другаде бих могла да бъда, когато сестра ми е болна?

— Не съм болна. Някакъв откачен…

— Се е опитал да те убие. — В очите й блестяха сълзи. — А ти не си искала дори да узная. Как мислиш, че се чувствам? Възможно ли е да бъда по-безполезна…?

„Не плачи, Али. Това ми причинява болка. Та ти никога не плачеш.“

— Съжалявам, помислих… Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

— Обичам те. Не съм добре, но все още съм човешко същество. Защо се опитваш да ми отнемеш дори това? Чуй се. Дори в този момент се опитваш да ме успокоиш.

Нима не разбираше?

— Не е правилно да бъде другояче. Аз съм… толкова силна. Трябва да има начин да ти дам част от силата си.

— Да, ти си истински силна. — Али се наведе напред и целуна нежно Рейчъл по бузата. — Хайде, заспивай.

— Не трябва да стоиш тук.

— Ще си тръгна веднага, щом потънеш в сън.

Рейчъл затвори очи.

— Обещаваш ли?

— Да. Ще оставя Лети да ме заведе у дома и да ме настани в моето удобно легло, където ще съм в безопасност.

— Искам просто да бъдеш…

— Знам. Знам.

 

 

— Как е тя? — запита Лети Кларк, когато Али влезе в чакалнята. — Говорих със сестрите. Според тях, тя ще се оправи.

— Тя е Рейчъл. Какво друго мога да кажа? — Али взе сакото, което Лети й подаде, и го облече. — Тя иска да ме закараш у дома и да се погрижиш за мен. — Поклати глава. — И дори не осъзнава колко смешно звучат думите й.

Лети се усмихна.

— Тя винаги те е пазила и защитавала. Но ти също притежаваш тези качества. Много би искала да я отведеш оттук, нали? — Наклони глава. — Аз виждам как трепериш над нея, как гориш от желание да бъдеш неин ангел-хранител.

— Както тя те е взела на работа, за да пазиш мен?

— Това я накара да се почувства по-добре, защото тя не можеше да е с теб непрекъснато. — Лети й подаде чашка кафе. — А ние двете се разбираме прекрасно, нали, Али?

— Да, което е много добре. — Али се усмихна с любов на Лети.

Когато Лети Кларк се беше появила в живота й преди осем години, тя се беше възмутила от новия опит да й отнемат независимостта. Веднага беше разбрала, че определението „икономка“ е просто лъжа, извинение. Защото Лети почти през целия си живот беше работила като медицинска сестра. Обаче Лети беше успяла да я спечели, дори да я завладее, само за две седмици. Лети беше в средата на петдесетте, с къса червена коса и лешникови очи, които блестяха весело, със сдържан хумор. Тя притежаваше безкрайна енергия, с която можеше да се мери единствено интелигентността й. Знаеше, че трябва да остави на Али възможно повече лично пространство, да й позволява да се опитва да се справя сама, а в същото време да е винаги до нея, когато има нужда от помощ и подкрепа, или пък просто да си поговорят. Сега те бяха близки приятелки.

Али протегна ръка и стисна леко и набързо тази на Лети.

— Благодаря ти, че ме придружи тази вечер. Знаех, че Рейчъл ще се тревожи, ако бях дошла сама.

— Няма проблеми — увери я Лети. — Изпий си кафето. Температурата на тялото ти винаги спада, когато се умориш.

— Не ми харесва, когато говориш като медицинска сестра. — Тя отпи глътка кафе и тръгна към асансьора. — Температурата ми пада, защото съм изплашена до смърт. Едва не я изгубих, Лети.

— Обаче това не стана, а полицията ще открие кой го е извършил.

— И по-добре да го направят. Няма да приема да ми замажат очите. Ще им се наложи да открият копелето. — Стисна устни. — Ако не успеят, ще нахлуя в полицейското управление и ще им поискам сметка.

— Би ми се сторило смешно, ако не знаех, че наистина си способна да го направиш. — Лети натисна бутона на асансьора. — А после Рейчъл ще трябва да плати гаранцията ти, за да те измъкне от затвора.

— Поне ще е достатъчно заета и няма да тича наоколо, че да стрелят по нея. — Вдигна ръка, защото Лети отвори уста да каже нещо. — Добре, добре. В момента няма да предприема каквото и да било. Не и докато не стане ясно дали полицията си върши добре работата, а Рейчъл не започне да се възстановява. — Хвърли празната пластмасова чашка в кошчето за боклук и влезе в асансьора. — Ще бъда мила и ще се подчинявам на желанията на сестра си. Ще довърша картината, по която работя. А после ще боядисам джипа ти. — Натисна бутона за фоайето. — Четири дни. А после ще им подпаля задниците.

— Сигурна съм, че ще оценят търпението ти. — Тя се поколеба. — Има нещо, което трябва да знаеш. Видях доктор Лоуън, докато те чаках. Извикаха го да се погрижи за Нора Белдуик.

— Нора? Отново ли са я приели в болница?

Лети кимна.

— Получила е криза. Апоплектичен удар. Станала е резистентна на антиконвулсивните лекарства.

— Мили боже!

Този беше един от най-лошите й кошмари. Преди години тя беше приемана в болница три пъти заради апоплектични припадъци, които, ако не бъдеха контролирани, продължаваха с часове. Последиците и усложненията при ГКЛ не можеха да се предвидят. Слепота, глухота, парализа — болестта можеше да атакува всяка страна на нервната система, а апоплектичните припадъци бяха едни от най-лошите симптоми.

— Не може ли Лоуън да направи нещо? Да намери лекарство за нея? Направи го за мен.

— Опитва се — отговори Лети. — Знае, че двете сте се запознали при едновременния си престой в тази клиника. — Направи пауза. — Помоли ме да ти предам, че не желае ти да я посетиш този път.

— Защо? Разбира се, искам да я видя.

Лети поклати глава.

— Тя е в лошо състояние, Али. Не би искала да я видиш така.

Али се стегна.

— Какво друго?

— Мозъкът й е увреден. Няма да те познае.

— О, по дяволите.

— Не исках да ти казвам. Лоуън се страхуваше, че някоя от сестрите може да спомене пред теб, че е тук, и да ти позволи да я видиш. Тук те познават.

— Но аз ще я видя на всяка цена! — Отдалечи се на крачка-две от асансьора. — В коя стая е?

— Ти глуха ли си, или си просиш наказание? Та тя дори няма да те познае.

— Пет пари не давам. Тя има ГКЛ. Можех да съм аз. Не мога да остана безучастна. В коя стая е?

— Триста и дванайсета.

— Всичко е наред, Лети. — Тръгна по коридора. — Няма да се бавя. Не бих могла да издържа по-дълго. Не съм толкова смела. Просто искам да й покажа, че не е сама.

 

 

— Часът е почти единайсет. Защо закъсня толкова? — каза Рейчъл, когато Саймън влезе в стаята. — Донесе ли ми дрехи?

— Забавиха ме полицаите — детективите, които заварих в лабораторията. Прегледаха списъка с клиентите ни и зададоха много въпроси.

— Какви въпроси?

— За хората, които участват в проектите ни, за самите проекти, такива неща. Помолиха ме да ти предам, че искат да се видят на всяка цена с теб днес. — Остави сака на леглото. — Али ти приготви дрехите снощи. Искаше тя самата да дойде, но аз успях да я разубедя.

— Хм, само така си мислиш. Тя дойде тук посред нощ.

Той сви рамене.

— Съжалявам. Знаеш колко твърдоглава може да бъде.

— Да. — Вероятно точно тази нейна упоритост и решителност бяха запазили живота й досега. Потупа с длан по сака. — Лаптопът ми вътре ли е?

— Разбира се. Знаех, че ще искаш да започнеш да работиш още по пътя за Галвестън.

— Иска ми се да разполагах с него още тази сутрин, докато те чаках. — Тя грабна сака и тръгна към банята. — Трябва да ме изведеш оттук, преди Нортън да е дошъл. В момента не искам да си имам работа с него.

— Обаче той гори от нетърпение да те види. — На прага стоеше Уейн Нортън. Изражението на лицето му беше мрачно. — Изглежда, се възстановяваш много бързо, доктор Кърби. Сигурен съм, че нямаш нищо против да поседна малко и да проведем кратка дискусия.

— Напротив, имам. — Обаче погледът, който хвърли към лицето му, й подсказа, че той не приема възражения. — Пет минути. — Седна на стола за посетители. — Всичко е наред, Саймън, отиди да платиш сметката ми. Ще се срещнем при входа.

— Мога да остана с теб.

— Тръгвай. — Изгледа Нортън. — Говори.

— Кой стреля по теб?

— Откъде да знам. Възможно е и да си ти. Избухваше като Везувий при последния ни разговор. Може би си решил, че ако ме пратиш на онзи свят, ще можеш да ме замениш с човек, който да изпълнява заповедите ти.

— Каква приятна мисъл! — измърмори той. — Сигурен съм, че почти всеки друг би бил по-мил и сговорчив от теб. Както и да е, нямам време за преговори, а и ти си единствената, която знае как да ми даде бързо това, което искам. Знаеш, че измисленият от теб процес е уникален. Не искам някой да те убие и да ме остави в мрака.

— Тогава открий кой го е сторил. Аз нямам ни най-малка представа.

— Опитвам се. Започнах да проучвам всички благотворителни и научни организации, чиито проекти си приела или отхвърлила. Обикновено първо проучвам личния живот на жертвата, но ти, изглежда, нямаш такъв. — Направи пауза. — Освен връзката със сестра ти.

Тя се досети, че паузата беше преднамерено отлагане на последвалия удар.

— Аз съм изключително зает човек. Кажи ми, а ти имаш ли личен живот, Нортън?

— Сега не говорим за мен. А за сестра ти, Али Кърби. — Стисна устни. — И за причината да отрежеш от компютърното ми време.

— Това няма нищо общо с Али.

— Мисля, че лъжеш. Нима мислиш, че не съм те проучил, преди да прибегна до услугите ти? Още преди да навършиш двайсет и три, ти си успяла да откриеш доста съмнителна научна организация в Охайо, снабдена с лаборатория, която правила проучвания върху ГКЛ, болестта на сестра ти. ГКЛ е изключително рядко заболяване на централната нервна система. Толкова рядко всъщност, че почти не се отделят пари за изследвания. Гигантските фармацевтични компании не искат да влагат пари в разработването на лекарство, което няма да им донесе прилични дивиденти. Това ядосва ли те?

Рейчъл не отговори.

— Вероятно отговорът е положителен, обаче ти си намерила начин да постигнеш своето. Уговорила си трима магнати да ти осигурят помещения и ето, че изведнъж на света се излюпва фондация „Надежда“, чиято цел е да намери лекарство за болните от ГКЛ. Те обаче вероятно са искали да получат парите си обратно, дори с лихви, така че е трябвало да им предложиш нещо. Стремила си се към контрола на суперкомпютъра, дарен скоро на университета от Алвин Джоунс. Успяла си да уговориш Джоунс да те подкрепи и да повлияе на борда на университета да ти позволят да ръководиш проектите. Удивително. — Нова пауза. — А онези трима магнати, които финансират изследователската лаборатория, са все още в списъка ти с клиенти.

— В това няма нищо незаконно. Всичко е отразено в докладите ми. Проучванията за въпросните трима магнати изискват само един нищожен процент от процесорната мощ на Джоунси.

— Обаче ти вливаш много повече мощ и пари във фондацията си, нали?

— Разбира се. Така е. — Тя го гледаше смело, втренчено, право в очите. — Но също така отделям ужасно много време и на други изследователски проекти. Никога не съм мамила когото и да било от клиентите си, осигурявам им цялото компютърно време, от което имат нужда. Каква е целта на този разговор?

— Искам да подчертая, че намали моето време. Трябва да ми го върнеш.

— Имам известни технически проблеми. Ще го получиш обратно, когато ги разреша.

— Мисля, че ми хвърляш прах в очите. Проблемите ти са измислени — каза той рязко. — Като че ли започваш да изпитваш отчаяние. Повечето жертви на ГКЛ не достигат дори възрастта от две години. Дори при по-късните случаи като този на сестра ти, жертвите рядко достигат зряла възраст. Знаеш, че времето на сестра ти изтича. Мисля, че даваш моите изчислителни цикли на твоята проклета медицинска фондация. Така ли е?

— Господ да ми е на помощ, ако се опитвам да спася човешки животи, като ти отнемам от времето! — каза тя саркастично, но и с горчивина.

— А ти откъде знаеш, че не се опитвам да постигна нещо много по-важно от целите на твоята фондация? Шансовете на сестра ти да оцелее са практически равни на нула, обаче ти не искаш да го признаеш. Ти си фанатичка. Е, аз непрекъснато имам работа с фанатици. И няма да ти позволя да ми пречиш. Имам нужда от процесорна мощност.

— Тогава открадни такава от компютрите на ФБР. — Тя се изправи. — Обаче не мисля, че искаш да го направиш. Намери Джоунси и мен, защото онова, с което се занимаваш, далеч не е законно. Не знам дали е проучване на агенцията, или пък напротив — лично, обаче ти искаш то да остане в тайна от всички. Може би трябва да поразпитам в офиса ти във Вашингтон защо ти е необходимо въпросното компютърно време.

— Ще откриеш, че е строго секретно и поверително. Не ме заплашвай! — каза Нортън. — Давам ти три дни. След това ще се нахвърля върху теб. А ти не го искаш. Мога да бъда наистина отвратителен.

— Ще ти върна времето, когато реша проблемите си. Не правиш верните изводи. Грешиш, Нортън. Проблемът е чисто технически.

— Наистина мисля това, което казвам.

— Сигурна съм, че е така. — Тя тръгна към банята. Господи, в момента нямаше нужда от това! Нортън очевидно беше повече от сериозен, искаше кръв. — Обаче няма да отрежа от времето на медицинските проучвания.

— Три дни — каза той, когато тя затвори вратата след себе си.

„Толкова по въпроса за загрижеността му към мен и тревогата заради покушението“, помисли си тя горчиво. Нортън беше дошъл, за да я сплаши и вероятно дори да я изнудва, но да получи компютърното си време обратно. Тя почувства как гневът се надигна у нея, и побърза да го потисне. Не можеше да си позволи да е ядосана на Нортън. За подобни отрицателни чувства се изисква усилие, а тя трябваше да пази всичките си сили, да се концентрира единствено върху целта. Щеше да даде на Нортън това, което искаше, просто за да го държи настрани — веднага, щом се справеше с изтичането на мощност. Не можеше да позволи на битката с него да й пречи в този момент. Той беше прав, Али беше много близо до края.

Страхът стегна мускулите на корема й. „Не мисли за Али сега.“ Трябваше да се концентрира върху изтичането, открито от Саймън в радиолабораторията в Галвестън.

Египет, за бога!