Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (11)

Глава 11

Даусън хвърли снимките към Соренс.

— Какво се предполага, че е това, по дяволите?

Соренс се наведе и ги вдигна от пода на хотелския апартамент, в който беше настанен Даусън. На всички снимки се виждаше едно и също: светли петна на тъмен фон.

— Казах ти, че е много трудно да се различи нещо.

— Трудно? Струва ми се невъзможно.

— Не знаехме защо Травак и Кърби направиха това. Мислехме, че ще вземат нещо оттам. — Направи гримаса. — Не бяхме подготвени за съобщение, изписано с огнени знаци.

— Твоята работа е да си подготвен за всичко. В противен случай, защо ти плащам?

Соренс вдигна една от снимките.

— На тази се виждат ясно няколко древноегипетски йероглифа. Посъветвах се с твоя експерт. Според него, възможно е фигурата да се отнася до човек, върнат отново към живота от прага на отвъдното.

— Излекуван от великата Пешет?

— Това не е ясно. За нас. Сигурен съм, че е ясно на Травак и Кърби. Вече. А аз трябва да знам кой е този човек. Трябва да съм на една крачка пред Травак.

Соренс смръщи вежди.

— Ще бъде рисковано, но мога да отведа екипа обратно в Сан Симеон тази вечер. Можем да залеем фигурата с бензин и да го запалим — също толкова лесно, както и Травак и Кърби.

— Не, няма да е толкова лесно. Охраната ще е нащрек.

— Те работят за парковата управа. Повечето са невъоръжени. Ако някой се опита да ни попречи, просто ще го отстраним.

— На всяка цена — каза язвително Даусън. — Защо да използваме скалпел, когато и електрически трион ще свърши работа?

— Мисля, каза, че трябва да пречукаме Травак.

— Така е. Но нищо няма да ни забави повече от вниманието, което ще посветим на този храм. Имаме нужда от повече хора, които да работят по случая. — Даусън отново взе снимките. — Възможно е да потърсим и нов подход, това също ще ни помогне.

— Като например?

— Милс ми предложи възможност. Което обаче означава да отидем при него и да го молим за помощ. По дяволите, никак не обичам да го оставям той да дърпа конците.

Соренс изпита облекчение от факта, че вече не той е на мушката.

— Ето, тук са всички снимки, които сме направили. — Подаде му флашката. — О, предполагам, че си чул за Меделин.

— Да. Чух, че било много трудно да установят самоличността му. Предполагам, че няколко хиляди волта могат да обезобразят напълно човек, да.

Какъв студен кучи син!

— Предполагам, тогава, че не си разтревожен от загубата му?

— Наистина, съществуваше, макар и малка възможност да проявя загриженост… — Погледът му срещна този на Соренс, толкова студен, колкото и думите му. — Ако не се беше провалил така позорно.

 

 

Детектив Гонзалес посочи компютъра на бюрото. Всички се бяха събрали в общата стая на полицейското управление.

— Виждали ли сте това?

Финли погледна екрана.

— Колежът „Конфиденшъл“!

Гонзалес кимна.

— Уебсайт за деца от колежите. Племенницата ми непрекъснато е в него. Много подобен, поне по популярност, на Майспейс или Фейсбук. Има форуми, директории за електронна поща… и предавания от уебкамери.

Гонзалес кликна върху линк, който им показа списък на колежи и университети от целия свят. След това кликна върху университета „Ардмор“ и на екрана се показа друг списък — на различни сгради от университетското градче. Той натисна един от бутоните и видяха равно затревено пространство, покрай което имаше няколко сгради.

— Какво е това?

— Така нареченият квадрат Дайхъл в университетското градче на „Ардмор“. Предаване на живо. Децата, които виждате да играят на фризби, са там в момента и наистина са заети с играта.

— Което означава, че предаването е от охранителните камери?

— Не. Тези предавания се осъществяват от децата. В повечето случаи, са предавани от уебкамера, която струва само петдесет долара и е закрепена на перваза на близък прозорец.

Финли вдигна поглед.

— Не мислиш, че…?

— Онзи, който е стрелял по Рейчъл Кърби, се е погрижил за охранителните камери, но е много възможно да е пропуснал тези. Говорих с един от нашите техници и той изказа съмнение някои от тези предавания да са записани преднамерено. Но ако компютърът, свързан с тази камера, е бил включен през цялото време, можем да намерим записите в рампаметта или на хард диска.

— Дори от деня на изстрела?

Гонзалес сви рамене.

— Има само един начин да разберем.

 

 

След час детектив Гонзалес прекосяваше въпросния затревен квадрат. Беше смръщил чело и държеше лаптопа пред себе си като някой високотехнически вълшебен жезъл.

Финли се усмихна.

— Как ми се иска да си бях взел фотоапарата. Щеше да се получи удивителна снимка.

Погледна сержант Майкъл Танисън, който очевидно не се чувстваше удобно пред малката компютърна лаборатория, лишена от прозорци и разположена на третия етаж на сградата.

— Той определено не е от твоята класа, Танисън.

— Малко хора са — отговори сержантът. — Нали точно поради тази причина ме извика. Мислиш ли, че Рейчъл Кърби е в университета днес? Бих искал да се срещна с нея.

— Страхувам се, че не — каза Финли. — Тя пътува тази седмица.

Танисън сви рамене.

— Няма проблеми. Вероятно щях да започна да заеквам и просто да се направя на глупак.

— Ти? — Финли го погледна изненадано. — Наистина ли?

— О, да. В моята област, тя е като рокзвезда.

Гонзалес спря рязко, все още втренчил поглед в лаптопа си.

— Ето! Това ли търсим?

Финли и Танисън скупчиха глави пред екрана и така го заслониха от слънчевите лъчи. Там се виждаше списък на над половин дузина устройства за безжичен Интернет. Гонзалес постави пръст върху едно на име WEBCAM 1.

— Това тук.

Танисън кимна.

— Повечето уебкамери са свързани посредством USB кабел, но много са безжични. Ако тази е същата, която видяхме в сайта Колеж „Конфиденшъл“, задачата ни няма да е трудна.

Танисън извади малка сива кутия, снабдена с LCD екран. Гледа я няколко секунди, после направи знак на детектива.

— Елате с мен.

Гонзалес и Финли го последваха в общата спалня на Донър Хол, после изкачиха стълбите до четвъртия етаж. И накрая спряха пред врата в дъното на коридора. Танисън гледа устройството още известно време, след което вдигна поглед към тях.

— Тук е.

Финли почука на вратата.

— Кой е? — извика мъжки глас.

— Полиция. Може ли да разговаряме с вас?

Тишина.

После чуха забързани стъпки, отваряне на чекмедже, шум от течаща вода.

— Какво става? — запита шепнешком Танисън. — Дали не трябва да влезем?

Финли се усмихна.

— Не, дай му минутка.

Гонзалес се обърна към Танисън.

— Ние сме в университетското градче, помниш ли? Детето вероятно е пушило трева досега. Да го оставим да се приготви за срещата си с нас.

Танисън смръщи вежди.

— Не беше ли по-добре да нахълтаме и да го поступаме малко?

— Какво би предпочел да постигнеш? Да получиш доброволно сътрудничество в случай за опит за убийство или да пребиеш дете заради достъпа до уебкамерата му?

Гласът отвътре най-после отново се обади.

— Идвам веднага!

— Не бързай — отговори Финли.

След още около трийсет секунди водата спря да тече и вратата им отвори дребен и жилав младеж с къдрава коса. Лицето му блестеше от пот.

— Лош момент ли улучихме? — запита Гонзалес.

— Не. Аз просто… учех.

— Добре. Аз съм детектив Гонзалес, а това са детектив Финли и сержант Танисън. А ти си…?

— Дан Морсхед. Всичко наред ли е?

— Можем ли да влезем?

— Да, разбира се.

Младежът отвори широко вратата. Стаята беше малка дори за стандартите на университета, а плакатите, залепени по стените, разкриваха любов към бирата, марихуаната и Натали Портман. Детето улови погледа на Финли към плаката с американското знаме и листа марихуана. Навлажни устни.

— На съквартиранта ми са.

Танисън застана до бюрото, върху което беше уебкамерата, извита към прозореца. Той като че ли беше придобил власт и сила от самото присъствие на техника в стаята, поведението му коренно се промени и от свито дете той се превърна в роден водач. Посочи камерата.

— Твоя ли е?

Дан кимна.

— Да.

— Ти изпращаш образ до сайта Колеж „Конфиденшъл“, нали?

— Много хора го правят — отговори младежът.

— Знам — увери го Танисън. — Успокой се. Не си загазил. Надяваме се да можеш да ни помогнеш. Откога е включен компютърът?

Дан сви рамене.

— Не знам. Може би от два месеца.

— А записваш ли случайно това предаване от уебкамерата?

— Не.

— Добре, ще се наложи да взема за известно време компютъра ти.

— Какво?

— Възможно е да има важни доказателства в твоя хард диск.

Детето местеше поглед от Танисън на двамата детективи и обратно.

— Нямате ли нужда от съдебна заповед, или нещо подобно?

— Не и ако ти ни разрешиш — каза Гонзалес. — Ако откажеш, аз ще изчакам тук, докато партньорът ми получи съдебно разпореждане.

Танисън премести стола до бюрото, за да разгледа компютъра, който беше под него.

— Ако има файлове, от които имаш спешна нужда, мога да ги прехвърля на флашка.

— Имаме ли разрешението ви да вземем компютъра, мистър Морсхед? — Гонзалес отиде до мивката и преднамерено сведе поглед към канала. — Наистина ще се радваме да получим сътрудничеството ви.

Дан замръзна на мястото си.

— Да. Вземете го. — Успя да се усмихне, макар и несигурно. — Няма проблем.

 

 

Хотел „Мадона“. Рейчъл смръщи вежди, когато колата спря на паркинга пред големия хотел, намиращ се на приблизително четирийсет и пет мили от замъка Хърст.

— Тематичен хотел?

— Защо не?

— Странен избор. И друго име би свършило работа.

— Обаче няма да е толкова забавно. Реших, че имаш нужда от пълна промяна.

— Както и да е. — Тя слезе от колата и тръгна към входа. — Няма значение, щом има легло.

— О, със сигурност има. Всякакви видове и модели. Тематичните стаи ще те изненадат.

— Нямам търпение. Следващия път може би ще ме заведеш в Дисни Уърлд.

— Ще поработя по въпроса. Това място обаче е малко по-скандално, както ще откриеш.

Тя разбра, че е прав, когато портиерът я придружи до стаята й. Стените бяха тъмнорозови и на всяка една имаше огледало.

— Мили боже!

Травак се засмя.

— Казах ти. Всъщност изглеждаш изключително секси сред тези огледала. Те придават определена чувственост, нали?

Тя го погледна изненадано и откри, че той отново е прав. Огледалата отразяваха топлия цвят на стените и придаваха на Травак драматични очертания. Той изглеждаше изключително строен, мускулест и мъжествен.

Тялото й незабавно отговори на онова, което очите й виждаха.

С мъка откъсна поглед от него.

— Нямам търпение да видя твоята стая.

— А аз мога да чакам. Харесва ми да те гледам сред това обкръжение. — Извърна се. — Моята е отсреща. Да отидем да видим каква фантазия са ми приготвили. Стаята се казва Скалистото дъно.

„Много подходящо“, помисли си Рейчъл, когато видя каменните стени на стаята му.

— Не е и наполовина толкова интересно. Макар че да имаш водопад на стената е малко необичайно — каза Травак и остави лаптопа си на малката масичка. — Харесва ми да те гледам извън обичайната ти среда. Изглеждаш страхотно, оцветена в тъмнорозово. Защо да не инсталираме лаптопа в стаята ти?

— И тук е добре. — Тя наблюдаваше как Травак осъществява кодираната Интернет връзка с лабораторията й. — Но ти си прав, този хотел определено е смяна на обстановката. Не прилича на нищо, познато ми в тази Вселена.

— Но е запомнящо се. Ако животът е сбор от всичките ни преживявания, трябва винаги да търсим най-запомнящите се. — Усмихна се. — Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш в стаята си и да се къпеш в светлината на огледалата?

— Точно там отивам. Но ще изгася осветлението и ще си легна. — Обърна се към вратата. — Тази вечер мога да мина и без други странни преживявания. Лека нощ, Травак.

 

 

Рейчъл се събуди в седем сутринта, а четирийсет и пет минути след това вече чукаше на вратата на Травак.

— Добро утро. — Травак отвори вратата. — Добре ли спа?

— Толкова добре, колкото можеше да се очаква — каза Рейчъл. — Онези тъмнорозови стени като че ли пулсираха дори в мрака.

— Можех да сменя стаята си с твоята, но водопадът на моята стена може би щеше да ти пречи повече. — Кимна към лаптопа, който все още беше на масата. — Установих връзката. Вал би трябвало да е на…

— Травак? — Гласът на Вал Чо неочаквано се разнесе от високоговорителите.

— Да, Вал. — Травак премести лаптопа така, че да включи и Рейчъл в образа от уебкамерата, който предаваха до Хюстън.

Рейчъл се наведе напред.

— Здравей, Вал. Получи ли новите символи, които ти изпратихме?

Травак увеличи образа и фигурата на Вал изпълни екрана. Тя седеше зад бюрото си в компютърната лаборатория.

— Да. Саймън ги вкарва в компютъра. Питахме се колко ли закона сте нарушили, за да стигнете до тях.

Травак се усмихна.

— Сега няма да разискваме този въпрос.

— Студентите, които бяха с вас в Лас Вегас, продължават да говорят за партито, което сте вдигнали онази нощ. Все още изпитвам горчивина, че не бях поканена.

— Трябваха ни хора, които да се смесват с тълпата, да не бият на очи. А Вал Чо не отговаря на това описание. Ако някога имаме нужда от жена, от която мъжете да не могат да отделят поглед, ще ти се обадим.

Дори на компютърния екран, Рейчъл видя как червенината заля бузите на Вал.

— Саймън се опита да ми каже същото — каза тя. — Можех да се облека според случая.

— Може би следващия път — каза Рейчъл. — Имам нужда от теб, за да се грижиш за Джоунси. Трябва да сме сигурни, че използва всички компютърни цикли, които добавихме миналата седмица.

— Засега всичко е наред. Нортън не си губи времето.

— Не се е обаждал цели два дни. Мисля, че най-после успяхме да му затворим устата. Как се справя Джоунси с кода?

— Още няма резултати. Достатъчно трудно е да се преведат и древни езици, които са разбираеми.

— Точно поради това имаме нужда от Джоунси. Той трябва да реши загадката вместо нас — каза Травак. — С твоя помощ, разбира се.

— Работя по въпроса. Обаче няма нужда да ви казвам, че колкото повече информация ми дадете, толкова по-бързо и по-лесно ще се справя.

— Работи, Вал — каза Рейчъл. — И ти благодаря за помощта. — Наведе се и сложи край на връзката.

Травак се обърна към нея.

— Добре е да имаш Вал в екипа си. Очевидно е, че би направила всичко за теб.

— И не само има желание, тя има и способности. Което е рядка комбинация.

Той я гледа внимателно още миг.

— Ти искаш най-доброто от нея, както направи и с онези студенти в Лас Вегас. А хората изведнъж откриват, че са живи, когато неочаквано и за самите себе си открият, че са способни на неща, за които дори не са мечтали.

— Но все пак ти си този, за когото студентите продължават да говорят — каза тя сухо.

— Аз знам как да възнаградя добрата работа и как да съобразя нуждите си с тези на другите, което обаче не е същото. Завиждам ти.

— Но защо…

— Възможно е да имам потенциално добри новини — прекъсна я той, когато затвори лаптопа. — Може би няма да се наложи да копаем за следващото парченце от мозайката.

Той очевидно искаше да смени темата. Може би не желаеше да разговаря по въпроси, които въвличат лични неща. Травак се беше приближил много до искреността в отношенията, а ето че сега бързаше да се отдръпне.

— И кога го реши?

— Снощи. — Травак взе няколкото листа, които беше оставил до преносимия си принтер. — Не можах да спя, затова започнах да търся информация за прасето, което можело да строи градове.

— И си го открил?

— Вярвам, че да. По-точно е обаче да се каже, че той бил фермер, който отглеждал прасета, когато не строял градове. Макар голяма част от богатството му да идвало точно от строителните му умения, имал огромен успех и в отглеждането на прасета.

Рейчъл взе листовете, прегледа ги и забеляза, че всички те представят снимки и текстове, свързани с едно определено място, където се правят разкопки.

— И кой, по-точно, е бил той?

— Благородник на име Нимаатра. Живял по времето на Пешет и дори в същата област. Висшата класа не ядяла свинско, но някои от тях като Нимаатра направили огромно състояние от продажбата на прасета. Той бил също така всепризнат майстор-строител.

— Уникална комбинация — каза Рейчъл. — Вероятно не са били много хората, които са имали способности в тези две специалности.

— Моята мисъл е абсолютно същата. Той бил известен с построяването на огромни, внушителни сгради — било то частни домове или институции. Възможно е той самият да е построил института с пансион за жените лекарки, за който била тръгнала Пешет. Възможно е също да е бил поредният неин благодарен пациент.

— Знаем ли къде е гробницата му?

Травак кликна два пъти върху една иконка на екрана на лаптопа и се отвори прозорец, на който се виждаше музейна експозиция.

— По-голямата част от нея е все още в Египет, но най-забележителната й част е вече на хиляди мили оттам. Вероятно трябва да разгледаме тази изложба.

Рейчъл се наведе към екрана. Видеоматериалът не беше особено ясен, а изложбата понякога биваше закривана от гърбовете на посетителите, които ту се появяваха, ту изчезваха от екрана. Обаче тя виждаше съвсем ясно каменната стена, по която бяха изрисувани древноегипетски фигури.

— Как стигна до това?

Травак се усмихна.

— You tube, независимо дали вярваш или не. Гледаме записа от камерата на турист. Все още не съм успял да намеря снимки онлайн, но изпратих молба за помощ до няколко приятели. Сигурен съм, че ще получа електронна поща през следващите няколко часа.

— Къде се намира музеят?

— Санкт Петербург.

— Предполагам, че няма да имаме достатъчно късмет това да е градът с въпросното име във Флорида.

— Страхувам се, че си права. Говоря за известния град в Русия. На екрана виждаме Ермитажа.

— Зимната палата?

— Едно и също е. Релефът от гробницата е главната атракция. Изобразява гощавка, която е предназначена да умилостиви боговете.

— Мисля, че там ще ни е малко по-трудно да влезем, отколкото в замъка Хърст.

— Вероятно. Макар че няколко хиляди революционери са успели да преминат като буря през портите.

— А може би ще успеем да измислим план, който да включва по-малко екзекуции?

Той се усмихна леко.

— Щом настояваш.

— И така, сега какво?

— Ще изчакаме да видим дали снимките ще ни разкрият онова, което искаме да знаем. Обаче се съмнявам, че ще имаме такъв късмет. Вероятно ще се наложи да разгледаме внимателно стената на гробницата.

— И как ще го направим?

— Ще отидем там и ще преценим ситуацията. А след това…

— Да?

Той сви рамене.

— Мисля, че ще намерим начин да получим точно онова, което искаме.

Отново тези негови проклети спокойствие и увереност, които още в началото я бяха ядосали. Обаче в този момент имаше нужда точно от тях, осъзна с учудване. Али имаше нужда от тях.

Али.

— Щом се налага да отидем до Санкт Петербург, можем да вземем самолет от Хюстън.

Травак поклати глава.

— Сигурен съм, че има директен полет от Лос Анджелис.

— Пет пари не давам. Трябва да видя Али, преди да тръгнем. Изключително важно е за мен.

Рейчъл очакваше Травак да започне да спори с нея, но той само я гледа дълго, преди да кимне.

— Добре.

 

 

Щабът на Националната агенция за сигурност Вашингтон, окръг Колумбия

„Тук трябваше да бъде и моят офис“, помисли си Нортън.

Седеше в чакалнята на помощник-директора Робърт Пиърс и се опитваше да не показва раздразнението си, породено от факта, че го караха да чака. И от красивата секретарка, която се отнасяше с него като с външен човек. И най-вече от факта, че неговият офис все още не беше в тази сграда.

По дяволите.

Пиърс застана на прага.

— Нортън, радвам се да те видя. Влез.

Нортън пристъпи в оскъдно декорирания офис на Пиърс и преднамерено не обърна внимание на закачените по стените снимки, на които се виждаше самият Пиърс в компанията на президента и други особено важни лица. Пиърс му направи знак да седне.

— Твоето обаждане ме разтревожи. Какъв е последният отчет за ситуацията?

Нортън седна.

— Все още не сме сигурни защо Рейчъл Кърби се е превърнала в мишена. Първоначално мислехме, че изстрелът е бил случаен или пък е бил даден от човек, чийто гняв тя е предизвикала — било то в личен или професионален план.

— И какво ви кара сега да мислите, че не е така?

— Изстрелът е бил планиран предварително и изключително внимателно, стрелецът е успял да избяга незабелязан.

— Да, но не е свалил мишената.

— Още два сантиметра и тя щеше да е мъртва. Като се има предвид разстоянието, от което е даден изстрелът, попадението е впечатляващо.

— Предполагам, също така, че не е особено трудно да напуснеш оживено университетско градче.

— Но той не само е успял да избяга, изтрил е дори записите от охранителните камери.

— За какво говорим?

Нортън го осведоми за развоя на разследването, макар че беше отделил не малко време за написването на доклада си. Дали вече никой не ги четеше?

— Работихте ли съвместно с местната полиция? — запита Пиърс.

— Не, но наблюдаваме техния напредък посредством източниците си в полицейското управление. Решихме, че е по-добре да не издаваме интереса си към разследването.

— Добре.

— Обаче въпреки това двамата детективи, които работят по случая, се свързаха с мен. — Направи пауза. — Те подозират, че нашият проект има нещо общо със стрелбата по Рейчъл Кърби.

— Имаме ли файлове за въпросните служители на реда?

— В процес на попълване са. Ще ви ги изпратя в края на деня.

— Предпочитам да не се замесваме, освен ако се налага. Да видим първо колко настоятелни ще бъдат те. Абсолютно ли си сигурен, че Травак не е компрометирал данните ни по някакъв начин?

— Нашите специалисти прегледаха през лупа неговото проникване в системата на Кърби. Не би могъл да се интересува по-малко от който и да е неин проект. Неговият проект е бил единствената му грижа.

— Какъв проект? Разгледахте ли го?

— Разбира се. Травак се опитва да разкодира някакъв код, изписан с древноегипетски йероглифи.

— С каква цел?

— По време на разпита му в Кайро той заяви, че крайната цел не му е известна. Посочи, че неговият интерес е напълно научен.

— И вие му повярвахте?

— Не. Джон Травак е човек, който винаги преследва парите, не научните звания. Нашето разузнаване предположи, че фармацевтичната компания „Милс“ също е замесена по някакъв начин.

— Интересно.

— Във всеки случай, щом стана ясно, че Травак не представлява заплаха за нашия проект, ние се отказахме от по-нататъшно разследване на случая.

Пиърс събра върховете на показалците си в жест на размишление.

— Да обърнем подобаващо внимание на кода, върху който работи Травак. Нека нашите момчета се заемат с него.

— Травак вече разполага с една от най-мощните компютърни системи в света.

— Спориш ли с мен, Нортън?

— Не, сър. Просто коментирам. Може ли вече да си вървя?

Грешен ход. Трябваше да прояви повече търпение. Обаче Пиърс го беше разгневил вече достатъчно. Пиърс кимна.

— Да. Свободен си. — Облегна се назад. — Бягай, Нортън.

Това пренебрежително освобождаване го разгневи дори повече от предхождащия го разпит и забележки. Нортън се изправи и тръгна към вратата.

— Отлична работа — каза Пиърс тихо. — Знаех предварително, че ти си точно човекът, който ще се справи с проекта на Рейчъл Кърби. Обаче усилията са на целия екип и ще бъда много нещастен, ако открия, че правиш нещо, което би поставило Агенцията в неловко положение.

Нортън се запита кой ли беше поднесъл информацията на Пиърс. Или може би той блъфираше? Насили се да се усмихне.

— Не знам какво искате да кажете. Винаги съм бил верен на Агенцията.

Пиърс кимна и сведе поглед към книжата върху бюрото си.

— Както се изрази ти, просто коментирам.

 

 

— Русия?

Али се отпусна на стола и загледа как Рейчъл хвърля сака върху леглото, вади дрехите, които бяха вътре от пътуването й до Египет, и ги натъпква набързо в коша за пране.

— Да. Санкт Петербург. Полетът е в 20:30 тази вечер.

— Но ти току-що се върна!

— Престани. Исках да те видя, преди да тръгна.

— Защо?

— Трябва ли да имам причина?

— Понякога не те виждах дни наред, когато стоеше затворена в проклетата лаборатория. Какво те кара да мислиш, че в момента имам нужда от теб?

Рейчъл се спря рязко.

— А хрумвало ли ти е някога, че може би аз имам нужда от теб!

— Имаме време, Рейчъл. Периферното ми зрение се върна, в момента се чувствам изключително добре. Няма нужда да правиш това.

— Казах ти, просто исках да те видя.

Али дълго я гледа.

— Какво има?

— Нищо. — Рейчъл извади чисти дрехи от гардероба и ги подреди грижливо в чантата.

— Не ме лъжи.

— Казвам истината. Защо трябва да има нещо? Тази е най-голямата надежда, която сме имали до този момент.

— Но е възможно също така пътуването да е напразно. Това ли те тревожи? Мислиш, че този е последният ми шанс?

— Разбира се, че не.

Али се усмихна.

— Лъжкиня.

— Просто… — Рейчъл седна в края на леглото. — Мисля, че този е най-добрият ти шанс. Поне засега. И не искам да го прецаквам.

— Няма. Ти си неспособна да прецакаш каквото и да е. Ти си като един от твоите суперкомпютри.

— Не би го казала, ако знаеш колко вируси има в някои от тях.

— За теб не е типично да се съмняваш в себе си. Какво става сега?

— Струва ми се, че съм се впуснала в търсене на съкровище, когато най-голямото в света е просто зад ъгъла.

— Не, съвсем не е близо — каза Али. — А в Русия.

Рейчъл се засмя тихо.

— Разбрах. Но светът е малък, все пак.

— Ако това трябва да ми напомни за онази успокояваща песничка на Дисни Уърлд, попадението ти е ужасно неточно. Няма нищо, което би могло да ме утеши, след като стреляха по теб и се озова в болница. — Стисна устни. — И след като не искаш да ми кажеш истината за случилото се от тогава насам, не мога да съм сигурна какво би могло да ти се случи, след като излезеш от дома.

— Не бих се поставила преднамерено в опасност. — Не се осмели да я погледне. — Прекалено съм практична.

— Но признаваш, че нарочно захаросваш всяка дума, която ми казваш.

„Али е упорита като булдог“, помисли си Рейчъл. Не би могла да я излъже.

— Предполагам, че не искам да те тревожа без причина.

— А аз мисля, че може би има причина. — Али се изправи и прекоси стаята, за да отиде до Рейчъл. — И преди да тръгнеш оттук, ще узная истината. — Седна на леглото до нея и взе ръцете й в своите. — Няма повече да захаросваш думите, няма да избягваш истината. Ще ми разкажеш за всичко случило се онзи ден. — Погледна Рейчъл право в очите. — Всичко. Ако ме обичаш, няма да се отнасяш с мен като с дете. Не е честно.

По дяволите, Али беше истински загрижена. Трябваше или да я излъже, или да рискува да засили тревогата й. Не трябваше дори да спомене пред Травак, че иска да види Али.

— Али, не искам да обсъждам това.

— Проявяваш ненужно упорство. Въпреки това ще ми кажеш.

А Рейчъл си помисли, че твърдоглавата е Али. Тя имаше крехко тяло, но изключително силен дух. Нямаше да се откаже. Макар и нежно, щеше да настоява, докато Рейчъл не се предаде.

— По дяволите, проявяваш ненужна упоритост.

— Семейна черта. Говори.

Рейчъл въздъхна.

— Откъде искаш да започна?

— От Египет, а после да ми разкажеш всичко последователно. С всички подробности.

„Направи го бързо. Просто изреждане на факти, никакви чувства.“

И тя започна да говори. След като свърши, Али не каза нищо. Остана мълчалива дълго време. Накрая стана, отвори гардероба и извади втори куфар.

— Какво правиш? — запита Рейчъл.

— Вземам го назаем, тъй като е твоят.

— Защо?

— Ще дойда с теб.

— Напротив.

— Нямаш избор. Не мога да ти позволя да летиш до другия край на света, да рискуваш живота си заради мен, а аз да стоя тук и нищо да не правя.

— Но ти трябва да се грижиш за себе си.

— Ще се грижа. Но също така трябва да се грижа и за теб. Двете трябва да се грижим една за друга. Както правехме, преди да се разболея и ти да започнеш да се отнасяш с мен така, сякаш съм направена от стъкло. Помниш ли сестрите Денисън?

А как би могла да ги забрави? Макар че споменът беше избледнял, отстъпил на заден план пред мисълта за болната Али. Преди болестта да я победи, Али беше енергично и издръжливо дете. И винаги се впускаше в юмручен бой, ако някое от съседските деца дразнеше ученолюбивата й сестра. Най-хубавият час за Али дойде един ден, в който те двете бяха в столовата на началното училище и тя използва таблата за храна, за да пребие три момичета, които удряха и измъчваха психически сестра й.

— Това е по-различно от случая със сестрите Денисън — каза Рейчъл.

— Разбира се. Възможно е да имам нужда от две табли.

Господи, спомените от детството започнаха да заливат Рейчъл. Двете бяха толкова близки в онези дни, че можеха да довършат изречение, започнато от другата. А онази екскурзия до Скалистите планини, когато и двете бяха паднали в поточето и едва не бяха измръзнали! А опаковката от папиемаше, която Рейчъл беше направила за осмия рожден ден на Али и която беше толкова здрава, че не можаха да я отворят! Цялата онази любов беше останала, но невинността им беше отнета.

— Мога да се справя, Рейчъл — каза Али тихо. — Позволи ми да ти помогна.

— Идеята не е добра. Обещавам да ти се обаждам всеки ден.

— Няма да има нужда. Защото ще съм до теб.

— Али…

— Трябва да го направя. Не разбираш ли? През всичките тези години не можах с нищо да ти помогна. Не можех да използвам ресурсите на суперкомпютрите, да ги насоча към намирането на лекарство за моята болест. Не можех да грабна микроскоп и да изследвам възможностите за лечение. Но това… Това е нещо, с което ще се справя. Когато се чувствам добре, както в момента, съм силна както преди. Използвай тези моменти. Използвай ме.

Рейчъл гледаше втренчено сестра си, поразена от страстта в гласа й. Али никога не беше изглеждала така силна, толкова жива, както в този момент.

— Имам нужда да направя това — повтори Али.

— Мога да те разбера.

— Значи идвам с теб. Паспортът ми все още е валиден след онова пътуване до Италия, което направихме с Лети преди две години. Ако не ме вземеш със себе си, ще те последвам сама. И без това щях да го направя. Няма начин да ме изгубиш. Ще полудееш от тревога, ако тръгна сама. Ще се чувстваш много по-удобно и спокойна, ако съм под крилото ти.

— Всичко си премислила.

— Ще го направя. И трябва да намеря начин да те накарам да се съгласиш.

Рейчъл кимна бавно.

— Май няма начин да те разубедя.

— Познаваш ме добре.

— Да, така е. — Щом веднъж Али решеше нещо, нищо не можеше да я разколебае.

— А какво ще каже Травак? — запита Али.

— Не знам — сви рамене Рейчъл. — Не че ме интересува особено. Не мога да му позволя да ръководи всичко. Той ще е тук след два часа, за да ме отведе до летището. Ще му кажем тогава.