Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (18)

Глава 18

Полицейското управление в Хюстън

Централна сграда

Агентът на Националната агенция за сигурност Уейн Нортън неспокойно крачеше из стаята. „Определено изглежда не на място тук“, помисли си Финли, когато двамата с Гонзалес се приближиха до него.

— На какво дължим удоволствието? — запита Финли.

— Мисля, че знаете. Оставили сте ми доста недискретно съобщение.

— Е, вие не отговорихте на нито едно от дискретните — обясни Гонзалес.

— Ето, сега съм тук. — Нортън приседна на ръба на масата. — Какво искате от мен?

— Защо да не обсъдим съобщението, което оставих — каза Финли. — Знаем, че стрелялият по Рейчъл Кърби е работил за вас.

— Не е вярно.

— Може би не лично за вас, но за Националната агенция за сигурност. Поне от време на време. Бил е човек на свободен договор, така да се каже, но със сигурност е работил и за вас, момчета.

— Като наемен убиец? Страхувам се, че имате прекалено лъскава представа за агенцията, за която работя. И тя не е базирана на факти.

— Името му е Гай Пелъм. Известен бил като Невидимия, защото отпечатъците му, ДНК-то му, както и зъбните му изследвания не фигурират в нито една база данни. Агенциите, които са го използвали обаче, са знаели прекрасно кой е той. Включително вашата, точно заради което и прибрахте трупа му.

Нортън кръстоса ръце на гърди.

— Смешно. Как успяхте да скалъпите всичко това?

— Отричате, значи.

— Знаете, че не мога нито да отхвърля, нито да потвърдя твърдения, свързани с дейността на Националната агенция за сигурност.

— Дойдохте тук удивително бързо заради нещо, което не можете нито да потвърдите, нито да отхвърлите — отбеляза Гонзалес.

— Искам да знам кой разпространява тези слухове.

— Което означава, че те отговарят на истината — каза Финли тихо.

— А не ви ли хрумна нито за миг, че е възможно да се интересувам от човека, който разпространява тази лъжлива информация? И че трябва да приема сериозно нещата, когато един детектив от полицията остави подобно съобщение на телефонния секретар в офиса ми?

— Погледнете на нещата от нашата гледна точка. Някой стреля по Рейчъл Кърби, която случайно работи по проект на вашата агенция. След това намираме снайпериста мъртъв, и ето че вече имаме разследване за убийство. А сега разполагаме с информация от абсолютно достоверен източник, според която стрелялият по Кърби е изпълнявал поръчка на вашата агенция. И какво заключение би направил всеки разумен човек?

— Уверявам ви, че нашата агенция няма нищо против Рейчъл Кърби.

— И накрая — каза Гонзалес, — това ще е нещо, под което ще трябва да се разпишете.

— Вие очевидно не сте споделили нищо от това с нея. Защото, в противен случай, тя щеше вече да ме е направила на пух и прах.

— Ние много бихме искали да разговаряме с нея, но тя все още не се е върнала в града. — Гонзалес хвърли поглед на партньора си. — И ние мислим, че се намира в голяма опасност.

Нортън кимна.

— Знаете ли, че тя е била на Големия Обуховски мост в Санкт Петербург онази нощ?

— По време на нападението?

— Да. Моите източници твърдят, че е била в центъра на събитията. Което потвърждава вашата мисъл, че тя вероятно е в опасност. Така че, кажете ми откъде получавате информацията си.

— Съжаляваме, не можем да го направим — каза Финли.

— Ако се тревожите истински за Рейчъл Кърби, ще ми кажете.

— Това е смешно — каза Гонзалес. — Нашата загриженост за Рейчъл Кърби е основната причина да не ви се доверим. Защо просто не си спестим излишните приказки и не се опитаме да си изясним събитията? Или това е прекалено трудно за вашите хора?

Нортън дълго време ги гледа.

— Вие сте честни ченгета и аз ви се възхищавам за инициативата. Впечатлен съм.

— Но? — запита Гонзалес.

— Но казах всичко, което имах да кажа. С изключение на това, че трябва сериозно да помислите дали да не ми издадете източника си. Възможно е скоро да бъдете повикани при шефа на полицията. — Обърна се. — Или пък ще почукат на вратата ви късно някоя нощ и ще ви отведат някъде за дълго, дълго време.

 

 

Окръг Марин, Калифорния

07:00 сутринта

Травак гледаше с известно съмнение хромираните статуетки, които изпълваха витрините в просторното фоайе на „Пиксел Денс Инкорпорейтид“. Това бяха скулптурни изображения на динозаври, космически кораби и сътворени от компютъра персонажи, в резултат на които компанията беше спечелила името си. Травак се обърна към Демански.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. — Демански се усмихна. — Ти имаш вяра само в себе си. А аз вярвам и в постиженията на технологиите. Това е вълната на бъдещето.

— Добре дошли. — От един от офисите излезе млад мъж, облечен в дънки и хавайска тениска. — За нас е чест да ви видим тук.

Демански се усмихна.

— Благодаря, Тилинджър. Добре е да се връщаш понякога на местата, където…

— О, аз всъщност говорех на мис Кърби. — Младият човек се усмихна на Рейчъл. — Вие имате много почитатели в тази сграда. Половината от хората тук даряват неизползваните в домовете си компютърни цикли на вашия проект.

Рейчъл се усмихна. Често чуваше тези думи при срещите си с хора от техническото общество, но всеки път изпитваше благодарност.

— Благодаря.

Али поклати удивено глава.

— Хората, които се занимават с компютри, като че ли задължително са леко смахнати.

— Казвам се Марк Тилинджър. — Младият мъж направи знак на групата да го последва. — Тази сутрин аз ще ви помагам с вашия проект.

— Рано започвате работа — отбеляза Демански.

Марк се усмихна.

— Всъщност за нас сега е много късно. Още не съм си лягал. Закъсняваме с около две седмици от графика за новия филм на Спилбърг, затова работим като луди и по всяко време.

Марк ги отведе до работна стая и им посочи монитора, на който се виждаше стената, открадната от Ермитажа.

— Вече започнах изследванията, използвах снимките и рентгеновите резултати, които ми изпратихте по електронната поща, плюс още десетина, които открих онлайн.

Рейчъл загледа внимателно образа на монитора.

— Това дигитален модел ли е?

Марк кимна.

— Да. Обикновено правим лазерно сканиране на оригинала, но тъй като в този случай това не е възможно, ще се задоволим със снимките. Компютърът ще ги изследва всичките, направени от различни ъгли, и ще създаде абсолютно точен триизмерен модел. Виждате ли? — Марк завъртя образа на екрана.

— Виждала съм такива демонстрации — каза Рейчъл. — Една от групите в университета създаде триизмерен модел на целия Рим, само с разчитането на ваканционни снимки от онлайн фотошервани уебсайтове.

— Точно така. Тук правим същото. Но в този случай ще отидем една крачка напред. — Марк посочи към центъра на стаята, където, в квадрат на пода с размер три квадратни метра, беше вграден апарат с дълги стоманени „ръце“ и четири големи отвора.

Травак се усмихна.

— Принтер?

— Позна. От години, компаниите за индустриален дизайн използват малки триизмерни принтери за създаването на архитектурни модели, прототипове и дори за репродукция на костите на динозаври. Този е най-големият в света. Ако компютърът създаде дигитален образ на космически боен кораб, можем да създадем версия в реални размери, в която актьорът ще може да седне и дори да управлява.

— А от какво са направени моделите? — запита Али.

Марк посочи към резервоар, свързан с четирите дюзи.

— От ABS пластмаса, но понякога добавяме и други материали, за да придадем на сместа повече устойчивост. А върху нея можем да напръскаме или залепим каквото си пожелаем. Мисля, че за този модел бихте искали да използваме пясъчник.

— Варовик всъщност.

Марк набра серия от команди и дюзите заеха позиция над централната част на „принтиращата“ поставка. Бялата пластмаса се разля равномерно по повърхността на площадката и ставаше все по-дебела с всяка секунда.

— Този процес ще отнеме два часа — каза Марк. — Закусвали ли сте?

Рейчъл извади телефона си.

— Вие отидете. Аз ще проверя дали Джоунси има напредък.

— Можем да почакаме. Сигурна ли си? — запита Демански.

— Да. Вървете.

Травак се надвеси над „принтера“.

— Аз също ще остана тук. Ще се видим след известно време.

Рейчъл се обади в лабораторията веднага след като другите излязоха. Вал отговори:

— Къде беше? Опитвах се да ти се обадя.

— На това място вероятно има силни електронни смущения. Добри новини, надявам се?

— Сигурни сме, че Джоунси вече знае как да изтръгне тайната на онзи надпис. Но все пак ще имате нужда и от онази стена от Ермитажа.

Рейчъл хвърли поглед на дюзите, които се движеха над площадката, и към рядката маса, която се разстилаше равномерно върху нея.

— След два часа ще имаме… да го наречем „факсимиле“ на стената. Ще ти се обадя веднага, щом имаме резултати. — Погледна Травак и затвори. — Джоунси има напредък в разгадаването на кодовете. Вал вероятно ще е готова да ни изпрати декодиращия пакет, когато свършим с това тук. А аз веднага ще й изпратя нашите резултати.

— Може би не веднага — каза Травак тихо. — Има нещо, което искам да обсъдя с теб.

— Какво?

— Непрекъснато се питам как така Даусън успява да научи всеки наш ход и да спазва нашето темпо. С каквито и ресурси да разполага той, ние имаме Джоунси. Би трябвало досега да сме го оставили да ни диша прахта.

— Понякога грубата компютърна мощ не е достатъчна.

— Може би.

Тя замръзна.

— Искаш да кажеш, че е възможно Джоунси да е предаден, компрометиран? — Тя поклати глава. — Кой?

— Не знам. Но Националната агенция за сигурност разполага с експерти, чиято единствена задача е да събират информация. Аз просто съм склонен да бъда предпазлив.

— И според теб въпросната агенция е свързана с Даусън?

— Възможно е да греша. Но преди да дадем на Джоунси онова, което ще открием тук, искам ние двамата да отделим няколко минути на обикновен рутинен софтуер. Ще можеш да го интегрираш в Джоунси оттук, нали?

Рейчъл го гледаше втренчено.

— Да, но няма да го направя, докато не узная какво точно си наумил.

— Не очаквах нещо по-различно. За теб е много трудно да проявиш сляпа доверчивост, когато става дума за безценния ти Джоунси.

Тя го гледа още няколко секунди.

— Имам ти доверие, Травак. Не мисля, че някога през живота си съм имала такова доверие на друг човек.

Той се усмихна.

— Поласкан съм. В такъв случай, няма да те моля да ми се довериш сляпо, а ще ти кажа защо имаме нужда от подобен софтуер.

 

 

— Боже мили!

Бяха изминали малко повече от два часа и Али стоеше пред репродукция на стената, която, ако се изключи малко по-тъмният цвят, беше идентична с оригинала, видян от тях в Русия. Травак се присъедини към нея.

— Удивително! Дълбочината на знаците, размерът на релефа, всичко е абсолютно същото. Ако раздаваха академични награди за такива неща…

— Но те раздават. — Марк се усмихна. — Наричат се Оскари за технически постижения. Ние сме спечелили няколко.

Рейчъл хвърли поглед на съобщението на Вал, което все още стоеше на екрана на телефона й.

— Ето до какво е стигнал Джоунси. Грубо преведено, ние трябва да потърсим „сянката на спомена, докато последните лъчи на слънцето се стопяват в падащия здрач, а после отново да я намерим с очи при изгряването на зората на най-дългия ден в годината“.

— Би ли повторила? — помоли Демански.

— За щастие, Джоунси вече е изработил примерна скица, като е използвал местоположението на стената и ъгъла, под който слънчевите лъчи са падали върху нея в онова далечно време, когато тя се е намирала в пустинята Сахара. — Вдигна поглед. — Разполагате ли с добро осветление тук, Марк?

Той кимна.

— Разбира се. От какво имаш нужда?

— От кръгла лампа с диаметър около шестнайсет сантиметра, достатъчно мощна. Трябва да я поставим на височина от два метра и трийсет сантиметра, насочена към лицевата част на стената под почти перпендикулярен ъгъл. Осемдесет и седем градуса.

Марк се усмихна.

— Ще взема рулетката за измерване и транспортира.

След двайсет минути Марк беше разположил осветлението. Рейчъл наклони глава, за да разгледа внимателно слабите сенки, хвърлени от релефните знаци.

— Възпроизвеждаме залез над Сахара. Марк, можеш ли да изгасиш останалото осветление в това помещение?

Марк изгаси светлините в студиото и сенките станаха по-ясно доловими, по-дълбоки. Травак пристъпи още по-близо до стената.

— Мисля, че усилията ни бяха напразни.

— Йероглифи! — Али изтича до стената и проследи сенките с пръсти. — Погледнете!

— Виждам — каза Рейчъл. — Може ли някой да направи снимка?

Марк извади отнякъде дигитален фотоапарат и направи няколко снимки. Рейчъл отново хвърли поглед на съобщението на Вал.

— Окей, сега да възпроизведем изгрева на слънцето.

Марк аранжира отново осветлението според изчисленията на Джоунси и сенките оформиха нови йероглифи от другата страна на стената. Марк направи още няколко снимки, а после и копия на всички на цветния лазерен принтер. Рейчъл вдигаше снимките две по две, сравняваше ги.

— Невероятно. Има дори знаци, които показват къде двете половини се съединяват. Всички заедно, те образуват съобщение — цял, непрекъснат текст.

Демански се обърна към Травак:

— Можеш да го прочетеш. Какво пише?

— Не мога да съм сигурен — каза Травак. — Ще се наложи да се консултираме с Джоунси. А ние трябва да си тръгнем оттук.

Рейчъл изучаваше изражението на Травак. Нещо не беше наред.

— Благодарим ти, Марк. — Травак стисна ръката на Тилинджър и се завъртя на пети.

Без никакво забавяне, тръгна към изхода на комплекса. Рейчъл се изравни с него едва при караваната.

— Защо не можа да прочетеш съобщението. Какво не ни казваш?

— Това не е последното парче от мозайката — обясни Травак.

— Какво е тогава, по дяволите? — запита Демански.

— Упътвания.

— Закъде?

— Към самата Пешет.

— Какво? — запита Али в недоумение.

— Казва, че ще ни даде последната част от рецептата в нейната гробница.

— Нейната гробница? — запита Рейчъл. — Тя е била убита от фараона. За нея не е била отредена гробница.

Травак кимна.

— Изглежда Натифа нейната ученичка и последователка — или пък една от най-благодарните й пациентки — е имала други идеи. Във всеки случай, сега разполагаме с упътвания към тайната гробница на лейди Пешет, най-известната жена-лекар. — Травак погледна отново Демански. — Погрижи се реактивният ти самолет да е зареден с гориво и готов за излитане. Това ще свърши там, където и започна. Отиваме в Египет.

 

 

Хюстън, Тексас

20:10

Нортън натисна бутона, който трябваше да изпрати електронната поща, и се облегна назад. Дори самото написване на съобщението караше стомаха му да се свива болезнено. Добре, вече беше свършено. И сега той можеше да продължи напред.

Слезе от служебния асансьор на най-долното ниво на закрития паркинг и тръгна към колата си. Щеше веднага да се обади на Симънс, за да обсъдят…

— Здравей, Нортън.

Нортън предпазливо се закова на място, като видя Робърт Пиърс да седи в колата, паркирана до неговата.

— Какво правите тук, сър?

— Чакам те. Съгласен съм, че не трябваше да се погрижа сам за това — каза Пиърс. — Но нали аз бях човекът, който имаше доверие в теб. А винаги съм вярвал, че човек трябва да носи отговорност за действията си.

— Какво искате да кажете?

— Казах, че те чакам. Работиш до късно.

— Да. Имам много работа.

Пиърс кимна.

— Има проблем. Както казах, компютърната мрежа на Рейчъл Кърби не се използва единствено от нея. И по-специално, има изтичане на нашата информация.

— Нашите момчета изчистиха Травак от подозрения, нали?

Пиърс се усмихна.

— Знам, ти не вярваш, че е Травак. Мислим, че е вътрешен човек. Един от нашите хора. Мисля, че някой е изпаднал в паника и се е изплашил, че Рейчъл Кърби ще проследи изтичането до тях. А тя дори нямаше да забележи, ако Джон Травак не беше развял червено знаме под носа й с изцеждането на ресурсите на системата й. — Направи пауза. — И така, някой е поръчал убийството й.

Нортън повдигна вежди.

— Някой от нашата агенция.

— Така изглежда. Възможно е някой от нашите да е използвал системата на Кърби за собствени цели. И дори да е успял да влезе в системата на чуждестранна агенция за сигурност, в банковата система, списъкът може да става все по-дълъг и по-дълъг. Подобни хакерски способности могат да се окажат много ценни на открития пазар.

— Като че ли всичко сте проучили — каза Нортън.

Пиърс кимна.

— Сега остава само да намерим „лошото момче“. — Слезе от колата. — Но вярвам, че дори в това вече сме успели.

Нортън виждаше накъде отива разговорът. Ръката му се плъзна под сакото, към кобура.

— Ах, ти, кучи сине! Няма да ти позволя…

— Страхувам се, че нямаш избор.

Пиърс вдигна ръката с полуавтоматичния пистолет и стреля два пъти в гърдите на Нортън.

 

 

Вал се плъзна със стола през компютърната лаборатория и провери настройките на монитора.

— Не ми харесва.

— Какво не ти харесва? — запита Саймън.

— Джоунси се бави прекалено много с последните инструкции.

Той се наведе над рамото й.

— На мен всичко ми изглежда окей.

— Рейчъл ще кацне в Кайро след по-малко от два часа. Мисля, че в тези упътвания към погребалното място на Пешет има много повече от „влезте вътре и завийте надясно“. А ние трябва да сме готови, когато те стигнат там.

— Какво предлагаш?

Вал се замисли за миг.

— Трябва да спрем другите проекти за малко и да насочим цялата мощ на Джоунси към този проблем.

— Всички компютърни цикли?

— Да. Докато не разбием кода на тези упътвания и не ги уточним.

— Рейчъл не би одобрила това. Имаме задължения към хората, които ни даряват компютърните си цикли, както и към поетите проекти.

— Даваме всичко, което сме обещали, и дори повече.

— Съгласен съм. Но помисли как ще изглежда в очите на другите едно такова действие. Ако, например, узнаят, че сме насочили цялата мощ на Джоунси към разрешаване личните проблеми на Рейчъл?

— Само за няколко часа.

Той клекна до нея.

— Разбирам от какво е породена тази мисъл. Наистина. Но подобно решение може да вземе само Рейчъл.

— Тя би го одобрила.

— Не съм сигурен. Нашите донори са животворната кръв на системата ни. Ако предадем доверието им, можем да сложим край на целия проект. А и двамата знаем, че това е последното, което Рейчъл би искала.

Тя го гледа един дълъг миг, после прехапа език. Откога разви толкова силно чувство за отговорност…? Добре. Решението ще бъде на Рейчъл.

— Дадено. Отбелязвам обаче, че тази твоя бунтовническа природа силно ме привлича. Продължавай така и може би дори ще имаш шанс с мен.

— Толкова си очарователен.

Саймън се засмя и се отдалечи. Вал погледна отново монитора и съобщението, хвърлено от сенките на стената, бивш експонат на Ермитажа. Рейчъл разчиташе на тях да успеят да го разчетат, преди тя да се окаже в пустинята Сахара само със смътна представа за бъдещите си действия. Обаче и в думите на Саймън имаше смисъл. Дори по времето, когато Травак изсмукваше ресурсите им, Рейчъл беше отказала да лиши останалите проекти от определените им процесорни цикли. Най-голямата част от тях получаваше Националната агенция за сигурност, следвана от нейната собствена фондация.

Но все пак…

Вал се облегна назад и видя Саймън, който работеше в другия край на лабораторията. Обикновено тя се придържаше към правилата, а Саймън беше този, който беше склонен да поема рискове.

„Не и този път“, реши Вал.

И стартира прехвърлянето на всички процесорни цикли на Джоунси към разкодирането на съобщението, записано върху древната стена.

 

 

— Мисля, че печелим надпреварата с времето.

Демански пристъпи във фоайето на луксозния си реактивен самолет, където Рейчъл, Травак и Али седяха около малката масичка и разглеждаха снимките и разпечатките, които оформяха новото съобщение.

— Открихте ли нещо?

— Не — отговори Травак. — Прилича на всички други парчета от мозайката. Отделни части са сравнително лесни за разбиране, но други са напълно кодирани. Ето, тук е описано много общо местоположението на гробницата на Пешет, но липсват каквито и да било подробни указания. Мисля, че останалото ще ни каже повече.

Рейчъл кимна.

— Ще се обадя на Вал и Саймън, когато се приземим, за да разберем какъв напредък е постигнал Джоунси.

— Всичко е въпрос на време… — Травак почука с пръст по снимките. — Разполага ли и Даусън с това съобщение?

Али сви рамене.

— Погледни само колко много препятствия трябваше да прескочим ние. И не става въпрос само за ум и съобразителност. Трябва да притежаваш определен вид ум.

— Е, тъй като доктор Джеймс Уайли е един от най-известните лектори в света, има голяма вероятност той да притежава точно този вид ум. Той знае повече от всекиго другиго за древните езици и обичаите от делтата на Нил. Освен това, прекарал е повече време пред стената от нас. Възможно е и да са ни изпреварили.

— Но ние имаме нещо, което те нямат — каза Демански. Кимна на Рейчъл. — Ние имаме теб и твоята суперкомпютърна мрежа.

— Това е вярно — каза Травак. — Вероятно отново ще се наложи да ни догонят. — И той погледна Рейчъл. — Аз поне се надявам да е така.

Рейчъл се надяваше на същото. Тя стоеше на тръни, откакто Травак беше споменал за възможността някой от хората на Националната агенция за сигурност да прониква в Джоунси и да препраща информацията на Даусън. Травак отново се съсредоточи в съобщението.

— Но може би е добра идеята да използваме малко мускулите си, докато сме в Египет.

 

 

Международно летище „Кайро“

Кайро, Египет

— Добре дошли — каза Нури, застанал до отворената врата на голяма черна каравана с тъмни прозорци. — За мен е истинско удоволствие да ви посрещна толкова скоро.

Караваната ги чакаше на големия паркинг пред летището, след като преминаха през митническата служба и получиха визите си. Разкрилата се пред очите им сцена беше на всеобщ хаос, пътниците, такситата, автобусите и частните автомобили бяха стотици и не беше ясно кой в каква посока е поел, всичко се смесваше в абсолютен безпорядък.

Нури помогна на Рейчъл, Али, Травак и Демански да оставят чантите си в багажника. Само след минути те вече излизаха от района на летището. Нури обърна глава и заговори на Травак:

— Отново изказвам съболезнованията си за смъртта на приятеля ти — каза тихо. — Чувствам, че трябваше да направя повече, за да го защитя.

— Ти направи каквото можа. Не беше твое задължение да го пазиш, Нури. Не това искаше той.

Нури се усмихна.

— Вярно е. Бен беше горд. Човек с достойнство.

— Да, такъв беше.

— Иска ми се да ти бях осигурил повече хора, но срокът беше много малък. Мисля, ще откриеш, че ние можем да посрещнем нуждите ти. — Посочи шофьора. — Това е Абу. Той беше и в екипа, който ти помогна преди в гробницата, Травак.

— Помня — отговори сухо Травак. — И също така ми беше охрана понякога, докато ти бях затворник.

Абу се засмя.

— А ето че сега си мой работодател. Животът е странно нещо. Радвам се да те видя отново.

Нури посочи задната седалка, където седяха другите двама от екипа.

— А зад теб са Оба и Мети. Познаваме се още от деца.

Демански забарабани с пръсти по покрива на караваната.

— А откъде взе този звяр?

Нури сви рамене.

— От агенция за даване на автомобили под наем. Прозорците са устойчиви на куршуми, а на места стоманата е по-дебела от два сантиметра. Някои дипломати и изпълнителни директори — предимно американци — настояват за подобни превозни средства при престоя си в страната ни. Така се чувстват в по-голяма безопасност, макар че процентът на престъпността в американските градове е много по-висока. — Нури се обърна, за да погледне залязващото слънце. — Трябва да сме на мястото след малко повече от час. Колко време ще ви е необходимо?

— Не съм сигурен — каза Травак. — Зависи от това, какво ще намерим.