Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (8)

Глава 8

Лексингтън, Кентъки

Чарлс Даусън отпиваше от ментовия си коктейл, оглеждаше вътрешния двор на фармацевтичната компания „Милс“, покрай чиито стени растяха дървета, и се наслаждаваше на иронията — корпорацията, която уж се грижеше за здравето на клиентите си, черпеше гостите си с алкохол. Домакинът му, изпълнителният директор Теодор Милс, беше настоял да се присъедини към него до масата и също да изпие един ментов коктейл на следобедното слънце. Милс се усмихна.

— Превъзходно, нали?

— Освежаващо, бих казал — каза Даусън.

Опитваше се да прикрие нетърпението си със своя южняшки чар, който изглеждаше пресилен в този момент. Беше му дошло много: това смешно питие, завършилият „Принстън“ Милс, допускащ граматически грешки — може би нарочно — и секретарката, която се обръщаше към него с фамилиарното „скъпи“.

— Това тук наистина ми вдъхва живот — каза Милс с акцент, който сякаш ставаше все по-силен с всеки изминал момент. — Може да си поръчам още едно.

Даусън се питаше дали това глупаво поведение му е присъщо, или пък е имидж, натрапен му от високо платените консултанти на компанията. Независимо кое от двете беше, даваше резултати. За широката общественост, фармацевтичната корпорация „Милс“ имаше репутацията на „загрижената за здравето на хората компания“. Но Даусън знаеше по-добре.

— Не трябваше да съм тук — каза Даусън. — Вече ти докладвах от Египет. И това трябваше да е достатъчно.

— Травак, изглежда, създава проблеми.

— Не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Къде е той сега?

— На път за Лас Вегас.

— Така ли? И защо, за бога?

— Нямам представа. Но мой човек следи всеки негов ход.

Милс кимна.

— Изглежда, че напредваш. Оценявам също така, че ми докладваш устно. Така не остават доказателства.

— Разбрах. Във всеки случай, операцията беше успешна.

— Бих казал, отчасти. Защото плочата все още не е в ръцете ми. Успя ли да вземеш от гробницата онова, което искаше?

— Да. Все още не сме сигурни в значението, но работим върху текста. Щом веднъж направим пробив, ще можем да преминем към следващата стъпка.

— Въпросът в момента е дали в края на тази дъга ще има заровено гърне със злато.

— Трудно е да се каже. Предполагам, че ще узнаем, едва когато произведете лекарството на Пешет във вашите лаборатории.

— Вярно е. — Той сведе поглед към коктейла си. — Когато старият ми приятел Джемърсън ми изпрати тази непълна формула, бях много развълнуван. Но бях още по-силно развълнуван, когато шефът на лабораторията ми докладва. Липсваха компоненти, но възможностите бяха невероятни. Още тогава разбрах, че съм единственият, който трябва да има монопол върху откритието. Защото аз съм човекът, който може да се отнесе към това с нужното внимание.

— И ако са ти необходими няколко десетилетия да оцениш лекарството и в това време го държиш скрито от света, толкова по-добре, нали?

Милс трепна.

— Това не беше необходимо.

— От всички фармацевтични компании на света, твоята ще загуби най-много, ако въпросното лекарство види бял свят. Но ти си основал лаборатория за специални изследвания, чиято единствена цел е да прецени лекарството като такова. И искаш да повярвам, че влагаш всички тези ресурси, за да пуснеш на пазара продукт, който може да те унищожи?

— Това не е твоя грижа, Даусън.

— Разбира се, че не е. Но не се опитвай да играеш ролята на великия филантроп пред мен. Аз знам по-добре. — Беше му приятно да разбие представата на копелето за самия него, но беше време да отстъпи. — Освен това, не мислиш ли, че прибързваш? Информацията на Натифа е, в най-добрия случай, оскъдна.

— Но ти ще успееш да ми доставиш повече, нали? Цялата информация, от която имам нужда. — Милс отпи от коктейла си. — Знам, че си готов на всичко за мен. Аз смятам преценката си за хората за отлична, а в момента, в който те видях, разбрах, че мога да ти поверя тази задача. — Направи пауза. — И дори ти прощавам, че уби стария ми приятел Джемърсън. Сигурен съм, че е било инцидент. Не би го убил просто за да си сигурен, че няма да разкаже на някого за фалшивата стена.

— Той вече беше наел Травак. — Даусън беше втренчил поглед в питието си. — Ти ми каза да убедя Джемърсън да го застреля. Той обаче не искаше да бъде убеждаван. В никакъв случай. Така че, ще се наложи да си поделим вината, Милс.

— Не, аз те наех, за да поемеш цялата вина. За всичко. Това е естеството на сделката ни. Ти ще свършиш мръсната работа. А аз ще остана чист като девствен сняг.

— Дори снегът вече не е чист. И той е замърсен като цялата околна среда.

— Отказвам да приема, че този намек се отнася до мен. — Южняшкият акцент изведнъж изчезна, появи се нотка, студена и твърда като стомана. — Ти си изключително умен и виждам, че се опитваш да заемеш място в проекта. И то на високо равнище. Обаче ти си наемник и такъв ще си останеш.

Даусън много внимаваше на лицето му да не се изпише гневът, който изпитваше. Кучият син се опитваше да го унижи, отнасяше се с него като с по-нисшестоящ — като че ли беше куче, свито в краката му.

— Достатъчно умен съм да не искам повече, отколкото ми се дава. Особено когато човек е така щедър като теб. — Отпи от коктейла си. — Затова ли ме извика тук?

— Притежавам добър инстинкт, а започвам да усещам у теб агресивност, която вероятно ще доведе до проблеми.

— Ще имаш нужда от нея, ако искаш да намерим плочата преди Травак.

— Нямам проблем с агресията си към Травак, ако тя не бие на очи. Само не си въобразявай, че можеш да я насочиш и към мен.

— Не бих проявил такава глупост — усмихна се Даусън. — Но очаквам допълнителна награда, ако успея да ускоря откриването на плочата. Това прекалено агресивно ли е за теб?

Милс се засмя тихо.

— Никога не отказвам да заплатя за добрата работа. Радвам се, че разбираш кой контролира положението.

Даусън се изправи.

— Никога не е било поставяно под въпрос кой държи юздите. Ще ти се обадя, когато има какво да докладвам.

— Нека да е скоро — каза Милс тихо. — Много скоро. — Сведе поглед към питието си. — Имам необходимите средства да ти помогна, но ще бъде прекалено скъпо за мен. Тъй като вече ти платих щедра сума, не виждам причина да правя и това. Върши си работата, Даусън.

— Това и правя.

— Малко по-ефективно, моля те. — Милс се усмихна. — Или може да ми се наложи сам да се справя с Травак.

Мисълта за това накара гнева да забушува в Даусън. Но нямаше да позволи Милс да го види.

— Няма да е необходимо. По този проблем в момента работят най-добрите ми хора. Няма да е умно да правим промени в хода на събитията.

— Затова и нищо не съм предприел. — Вдигна тост. — За взаимно изгодната сделка. И за плочата на Пешет, за която искрено се надявам, че заслужава репутацията си.

Даусън вдигна чашата си.

— Е, фараонът и цялото кралство са вярвали, че тази формула е била изцелението на човечеството.

— А, по дяволите, тази мисъл не ми е утеха. Същите тези хора са смятали крокодилите за богове.

— Което не е много по-смешно от глупостите, записани в Библията.

Милс смръщи вежди и южняшкият му акцент изведнъж се върна.

— Хей, хей, хей. Няма нужда да богохулстваш.

— Съжалявам. Нямах намерение да те обидя.

— Не се извинявай на мен.

Не беше възможно този дебел лицемер да говори сериозно. Даусън се усмихна.

— Милс, ако искрено вярваш в християнския Бог, знаеш, че и двамата ще отидем в ада. — Наклони глава. — Ще ти се обадя.

Усещаше погледа на Милс в гърба си, докато се отдалечаваше. Милс беше показал чувствителност, която той не беше очаквал от него. И го беше сварил неподготвен. Обаче Даусън се беше справил с арогантното копеле много добре, като се имаше предвид изгарящия го отвътре гняв. Никой никога не го беше унижавал като Милс. Никой не се беше отнасял с него като с роб.

Въпреки добрия си инстинкт, Милс вероятно не осъзнаваше, че току-що беше подписал собствената си смъртна присъда.

 

 

Рейчъл излезе от стаята си и тръгна по коридора към тази на Травак. Усещаше напрежение, свило се в стомаха й. Почука колебливо на вратата му. Ами ако беше заминал? Поклати глава. Ако не можеше да му има доверие, че ще остане, защо, по дяволите, му се беше доверила с приемането на предложението му?

Травак отвори. Беше се обръснал и се беше преоблякъл в панталони в цвят каки и бял потник. Направи й знак с ръка да влезе.

— Как се справят студентите?

— Много са умни. Саймън е свършил добра работа, като ги е издирил и събрал. Все още работят с онази програма.

— Добре.

Рейчъл гледаше втренчено огромното легло, върху което бяха и лаптопът, и кабелите, както и някои допълнителни външни устройства.

— Виждам, че си зает.

Травак се усмихна.

— Всъщност, благодарение на теб, работата беше много лесна. — Вдигна ръка, за да й покаже четири сребристи ключови карти.

— Нима това е, каквото мисля?

— Да.

Обзе я огромно вълнение.

— Абсолютно ли си сигурен?

— Ще знам след час.

Компютърът издаде сигнал. Травак се наведе над него, натисна няколко бутона и извади пета карта с прикрепен към нея EPROM четец. Травак вдигна картата, очите му блестяха.

— Искаш ли една?

— Не. Вече не съм сигурна, че идеята е добра. Ти се забавляваш прекалено много.

— Идеята е страхотна. Не само ще можем да тестваме твоя алгоритъм, но ще направим изявление, на което Демански със сигурност ще отговори.

— Държиш се така, сякаш го познаваш.

— Познавам и други мъже като него. По дяволите, дори го харесвам до известна степен.

Може би беше прав. Демански беше от играчите, готови винаги на висок залог. Такъв беше и Травак. Само залозите, за които играеха, бяха различни. Травак я гледаше втренчено.

— Отпусни се — каза й тихо. — Престани да се тревожиш. Спомни си детето Рейчъл, което много трудно е било допуснато до тази област. Нима ударът не е бил жесток?

— Целите ни не бяха едни и същи. Това е сериозно.

— Тогава се преструвай, че не е. И нека се забавляваме. — Обърна се отново към компютъра. — Имай ми доверие. И каквото и да правиш, не изпращай екипа си при него, преди да ти се обадя.

 

 

Три часа по-късно Рейчъл вървеше по моста, който прехвърляше огромното изкуствено езеро на хотел и казино „Демански“, в чиито води се отразяваше всичко наоколо. Беше почти полунощ и хиляди туристи се събираха за лазерното светлинно водно шоу, което се беше превърнало в запазена марка на Демански. Тя беше присъствала на събирания, където и най-преситените гости бяха готови да избутат и дори да съборят на земята всички други, за да видят някое от нощните представления.

— Мис Кърби? — Високият, облечен в син блейзър мъж от охраната отвори една от масивните входни врати на казиното за нея. — Мистър Демански ви очаква. Моля, последвайте ме.

Тя беше изненадана. В казиното влизаха стотици хора — дори в този момент — и все пак този млад мъж веднага беше спрял поглед върху нея.

— Оттук, моля. — Той й направи знак да го последва по главния коридор.

Тя се дивеше на великолепния и дори величествен декор и на красиво подредените мебели. Отбеляза, че вкусът на Демански значително се е подобрил от времето, когато държеше казина в стил „семейни приятели“. Обърна се към придружителя си.

— А какво ще стане, ако поискам да изиграя няколко ръце Блек Джек?

— И двамата знаем, че това не може да стане.

— Така ли? И защо?

Охраната й хвърли кос поглед.

— Всички прочетохме файла с информацията за теб, преди да застъпим на смяна. Мисля, че ще ти е много трудно да играеш на Блек Джек в което и да е казино в града тази вечер.

— И все пак?

— Когато мистър Демански забрани нещо, той обикновено следи нарежданията му да се изпълнят. Всъщност аз дори съм изненадан, че ще се срещне с вас.

Рейчъл хвърли поглед към множеството охранителни камери, разположени на главния етаж на казиното. Знаеше, че има още дузини такива зад огледалните повърхности, покриващи таваните. Знаеше също така, че някъде в сградата има контролна зала с редици монитори, на която биха завидели дори от НАСА. Усмихна се на една от камерите.

— Коя от технологиите за разпознаване на отделните лица ползвате тук? „Фейсит“? „Бетафейс“?

— Знаете, че не мога да обсъждам този въпрос.

— Всички знаят, че разполагате с тези системи. Всеки, който някога е бил обвинен в измама с карти и обир на казино, има и снимка във вашата база данни, която пък вие, на свой ред, обменяте с всяко друго заведение за хазарт в света. Всеки път, когато се наложи да премина през някое казино, за да стигна до ресторанта на хотела или пък до стаята си, обикновено са необходими около четирийсет секунди около мен да се появят поне няколко души от охраната.

Той се усмихна.

— А може би просто ви намират привлекателна.

— Дори Анджелина Джоли не привлича толкова вниманието.

Охраната й направи знак да влезе в асансьора. Пъхна златиста карта в отвора, след което излезе от кабинката.

— Желая ви приятна вечер, мис Кърби.

Само след секунди, както й се стори, вратите на асансьора се отвориха на шейсет и петия етаж. И тя пристъпи в огромното фоайе, чийто под беше от мрамор, а стените, от пода до тавана, бяха покрити с платна на холандски майстори. Не се виждаше жива душа.

— Ехо? — каза тя колебливо. Не последва отговор. — Мистър Демански?

От далечния край на коридора долетяха гневни викове.

— Ехо? — Тя тръгна по посока на гласовете.

— Ти, глупав задник такъв! — извика бумтящ мъжки глас. — По дяволите!

Рейчъл вървеше тихо по коридора, а крясъците продължаваха. Тя дочу серия тихи, приглушени удари.

— Какво си мислеше, тъп задник такъв? Отдръпнете се! Прегрупирайте се, прегрупирайте се!

Рейчъл зави зад ъгъла и видя Хал Демански, облечен в черен смокинг, застанал пред телевизор с плазмен екран, който заемаше почти цялата стена. На главата си имаше комплект безжични слушалки, а в ръка стискаше лазерен снайпер. На екрана вървеше компютърна игра и Демански стреляше по извънземни, които плюеха киселина.

— По дяволите, момчета! Домъкнете си задниците тук! На екрана се появиха четирима войници и нападнаха извънземните.

— Време беше, проклетници! — В този момент Демански забеляза Рейчъл. — Окей, момчета! Трябва да бягам. Разчистете територията, преди да се върна, а? — Той изключи звука и свали слушалките от главата си. — Рейчъл Кърби.

— Да не би да прекъсвам нещо важно?

Той посочи екрана.

— Независимо дали вярваш или не, четиримата от моя екип са всичките важни изпълнителни директори. На технически отдели предимно. Като гледам колко много време прекарват в тази игра, не бих инвестирал в нито една тяхна компания.

Рейчъл пристъпи по-близо.

— Тимът сигурно си го бива.

— Всъщност, не. Някакви петнайсетгодишни тийнейджъри от Прага ни скъсват задниците от бой.

И той й показа усмивката, която тя беше виждала в „Шейсет минути“, по безброй корици на списания, както и по кабинки за лифт редом с лицата на световните модели. Демански беше в края на четирийсетте. Имаше атлетично тяло и квадратна челюст, от които се излъчваше чарът на бивш професионален футболист. Обаче той също така притежаваше остроумие, което не можеше да му се отрече, а от очите му струеше интелигентност. Остави слушалките и тръгна с широки крачки по коридора.

— Ти защо си тук, по дяволите?

Тя без усилие крачеше редом с него.

— А ти защо, по дяволите, се съгласи да се срещнеш с мен?

— От любопитство. Чудех се какво може да ми каже жена, откраднала от мен половин милион долара.

— Не съм направила нищо незаконно. Ти разполагаш с екип статистици, които изчисляват риска за теб. Но само защото аз успях да направя добри изчисления за себе си, се превръщам в крадец, така ли?

— Пощади ме. Чувал съм вече всичките ти доводи.

— Щом смяташ, че съм откраднала, защо не се обади в полицията? И защо не бях арестувана?

— Знаеш, че властите не споделят нашите представи за подобен род ситуации.

— Защото не е незаконно да броиш картите. Както не са кражба и твоите инструкции към твоите момчета, които раздават картите.

— Вече няма значение. Сега разполагаме със системи, които предотвратяват подобни удари. Твоят план може и да беше успешен преди десет години, но няма да мине днес.

Завиха зад поредния ъгъл и видяха офиса на Демански. Той беше огромен, поне толкова широк, колкото фоайетата на сградите с офиси в големите градове. Таванът беше висок девет метра, а всичките стени бяха всъщност прозорци, от които се разкриваше зашеметяваща гледка към града. Демански се отпусна тежко на огромния стол зад триметровото си махагоново бюро.

— Тази мебел някога е принадлежала на семейство Романов. А ти какво мислиш? Прекалено ли е голямо?

— Само ако се е наложило да го разрежеш на две, за да го вместиш тук.

— Никога не бих го направил. Безценно е. Извадихме два от прозорците и го внесохме с хеликоптер.

— Невероятно.

— Никога не правя каквото и да било наполовина.

— Добре е да го знам. Тази твоя черта ме кара да мисля, че ще приемеш предложението ми.

Той наклони глава.

— Ще видим. Слушам те.

— Би ли искал да помогнеш за създаването на най-мощната компютърна система в историята на човечеството?

Той я гледа втренчено няколко секунди.

— С каква цел?

— С няколко цели. По-голямата част от ресурсите са насочени към създаването на лекарства. Можем да спасим милиони човешки животи.

— Не милиони. Хиляди, може би.

Тя смръщи вежди.

— Какви ги говориш?

— Става въпрос за късно проявила се ГКЛ. Изключително рядка болест. Работата ти ще облагодетелства много малка група хора.

— Запознат си с проекта ми, значи?

— Научил съм си урока. Много впечатляващо, но истинският ти интерес е да помогнеш на сестра си, нали?

Тя игнорира въпроса му.

— Първо, в момента работя по девет проекта, които нямат нищо общо с ГКЛ, включително системи за моделиране на времето и имитиране на земетресения. И това е само върхът на айсберга. Един ден лабораториите в целия свят ще използват разработения от мен софтуер за проектите си.

— Много си сигурна в себе си.

— Да, така е. — Тя го гледаше право в очите. — А ти не си ли?

Той се засмя тихо.

— Да, по дяволите, дай ми още десет години и ще притежавам целия този щат.

— А аз няма да притежавам много неща след още десет години. Но вместо кутии за събиране на дарения, фондациите ще поставят USB памети на касите в супермаркетите, които хората да вземат и после да използват, като по този начин помагат за откриване на лек срещу рака. Жестът няма да струва и пени на дарителя и няма да пречи ни най-малко на работата на компютъра му.

— И какво искаш от мен?

— Компютърна мощност. Преди осемнайсет месеца ти купи огромна система, снабдена с мрежа, но използваш едва малка част от нея.

— Това ми повтарят непрекъснато и моите хора от техническия отдел. Искат от мен да купя счетоводна фирма, за да използвам потенциала на системата.

— Аз имам по-добра идея. Дай на мен процесорните цикли и двамата ще направим света едно по-добро място. Можеш да правиш каквато реклама пожелаеш. Знам, че се опитваш да разшириш казината си, да завладееш нови пазари. Ще ти е много по-лесно, ако можеш да убедиш местните политици, че си достоен и загрижен гражданин.

Демански се засмя.

— Благодаря, но реактивен самолет, пълен с храна, алкохол и красиви жени, обикновено върши същата работа.

— Няма да купиш счетоводна фирма, Демански.

— Наричай ме Хал. И какво те кара да бъдеш толкова сигурна?

— Ти дори не можеш да произнесеш думите „счетоводна фирма“, без да се опулиш от усилието. Ти си привърженик на големите идеи. Идеи като твоите казина, екипите автомобилни състезатели и комерсиалната ти космическа совалка, за която всички са сигурни, че ще се провали.

Той се облегна назад.

— Да, възможно е да се провали.

— Но дори да е така, то няма да е, защото не си опитал.

Демански кимна.

— Забравяш нещо. Всички тези неща са свързани с известен риск, но се отплащат многократно. А не виждам какво ще спечеля, ако помогна на теб и твоя проект.

— Дори за такива каузи като моята?

— Те не облагодетелстват мен самия или бизнеса ми.

Рейчъл сви рамене.

— Помислих си, че реакцията ти ще е такава. Виждаш ли, аз също съм си научила урока.

— Добре.

Тя отиде до високите прозорци, които гледаха към улицата, която изглеждаше като обхваната от пламъци заради многото неонови табели.

— Казваш, че сега разполагаш със системи, които да улавят хората, които броят картите.

— Разбира се. Ти не си първият супермозък, който се опитва да ликвидира банката. И със сигурност няма да си последният.

— Обаче нито една система не работи без грешка.

— О, можем да изгубим няколко хиляди тук или там, преди да стъпим твърдо на краката си. Но ще стъпим.

— Предполагам, че няма начин да ме разходиш из твоя център за наблюдение.

— Няма, наистина. Особено когато човек е с твоята история.

— Обаче, ако можех, сигурно щях да видя твоите аналитици, навели се над клавиатурите, да обработват картите и залозите на всичките твои клиенти, спечелили големи суми. Софтуерът много бързо ще ти каже дали имаш картоброяч до масата.

— Това е известно на всички. Номерът е в това да разработиш правилния софтуер.

— И аз съм сигурна, че ти си отделил голяма част от ресурсите си за този проект.

— Така е. Наех едни от най-добрите математически мозъци, включително един Нобелов лауреат.

— Впечатляващо.

— Както казах, не правя нищо наполовина.

— Случайно знам, че твоят Нобелов лауреат е доктор Ханс Фелдер. Ти го спомена в профила си в списание „Уайърд“. Неговият мозък е наистина брилянтен.

Демански присви очи.

— Срещала ли си се с него?

— Не, но веднъж присъствах на конференция, на която той чете доклад. И, естествено, съм изчела всичко, написано от него.

— Разбира се. — В гласа на Демански изведнъж се беше прокраднала нотка на предпазливост.

— Той има някои наистина интересни идеи относно теорията на правилата. А аз имам доста добра представа как работи мозъкът му.

— Може би ти също трябва да получиш Нобелова награда.

— Всичко с времето си. — Рейчъл извади преносим DVD плейър от огромната си платнена чанта и го остави върху бюрото на Демански.

— Какво е това?

— Видеоматериал, записан в моята конферентна зала в „Балис“.

Тя изви устройството така, че екранът да гледа към Демански. А на него се показа самата Рейчъл, която раздаваше пачки пари на четири млади жени и двама младежи.

— Прекарах много часове в проучвания как Ханс Фелдер би заловил някой картоброяч. А после посветих още два часа на разработването на система, която няма да му позволи да залови „виновника“. Днес преподадох въпросната система на тези шестима млади хора и дадох на всеки от тях по десет хиляди долара, за да ги разиграят на твоите маси.

Демански гледаше втренчено в екрана. Но при тези думи обърна поглед към нея.

— Няма начин. Щяхме да знаем, ако бяха нанесли удар.

— Ако не си се чувал с шефа на охраната си тази вечер, няма как да узнаеш. Системата наистина е проста, след като веднъж я проумееш. Всеки играч приписва точки на картите в реда им, в който се появяват на масата. Общо взето, сме използвали така наречените „Напреднала система за броене на точките“ и „Червената седморка“. Облозите се базират на събраните точки.

— Уверявам те, че всяка стара и изкуфяла, боядисваща косата си в син цвят дама в този град знае за тези системи. И особено онези, които са редовни посетители в казината. Щяхме да заловим подобна система за по-малко от пет минути.

— Не и ако променяме системите на всяко пето, девето и тринайсето раздаване.

Демански сбърчи чело.

— Пето, девето и тринайсето…

— Всяко просто число плюс две. Има повече неща в тази система, разбира се, но и това ще свърши работа за начало.

Демански дълго време гледа втренчено в пода.

— По дяволите! — измърмори. Грабна слушалката на червения телефон върху бюрото си. — Гауър, качи се тук. Веднага!

Рейчъл се наведе към него.

— Кажи му да вземе със себе си моя екип млади хора. Казах им да чакат до главния асансьор.

Той направи гримаса, после заговори в слушалката.

— Чу ли това? Да, двама младежи и четири млади жени. Едва прехвърлили двайсетте. Доведи ги.

Демански остави слушалката обратно върху вилката.

— Колко?

— Ще трябва да попитаме тях.

— По дяволите!

След по-малко от две минути в офиса влезе нисък и тъмнокос мъж, придружен от екипа на Рейчъл. Демански се изправи.

— Рейчъл Кърби, този тук е шефът на охраната ми, Лари Гауър.

Въпреки доста бруталната си външност, Гауър говореше изискано като истински джентълмен.

— Добър вечер, мадам. За мен е удоволствие.

Демански кръстоса ръце на гърди.

— Как са нещата долу тази вечер?

— Доста е спокойно. Наложи се да изхвърлим част от рокерите, настанили се пред автоматите. Банката пострада лошо заради смелчаци, предявили високи облози. — Посочи шестимата млади хора пред себе си. — Ето, всички те са тук.

Рейчъл кимна с глава на хората си. С перфектна синхронизация, те дръпнаха циповете на идентичните си раници и изсипаха съдържанието им върху бюрото. Демански гледаше планината от банкноти. Те бяха подредени в стотици еднакви пачки, внимателно придържани от бялата хартиена лента на казиното. Напред пристъпи млада жена с ниско подстригана руса коса.

— Тук са два милиона и седемстотин хиляди долара. Можехме да източим още, ако доктор Кърби ни беше оставила да играем малко по-дълго от двайсет и осем минути.

Демански продължаваше да гледа втренчено купищата пари.

— Двайсет и осем минути?

Рейчъл взе пачка от стодоларови банкноти и започна да я прелиства.

— Ако бяха играли по-дълго, щеше да се увеличи опасността да бъдат заловени. — Хвърли пачката обратно на бюрото. — Свързах се със студенти от университетите и колежите около твоите казина в Рено, Монте Карло и Макао. Изчислих, че мога да ти отмъкна почти двеста милиона, преди твоите анализатори да са ме засекли.

— Така ли? — каза Демански, но нито тонът му, нито лицето му издаваха някаква реакция. — И ще го направиш, освен ако не ти дам исканата от теб компютърна мощност.

— Да кажем, че бих оценила високо подобен жест.

— Това е изнудване.

— Дяволски си прав — каза Гауър. Лицето му беше почервеняло от гняв. — Какво искаш да правя с тях?

Рейчъл повдигна вежди.

— Нима ще ни заведеш в някоя от задните стаички? — Обърна се към Демански. — Ако сложиш ръка върху някое от тези деца, ще те разоря. И ако мислиш, че не знам как…

— Спокойно, спокойно. — Демански вдигна ръце с дланите напред. — Какво, по-точно, искаш?

— Просто компютърни цикли, които и без друго не се използват. Ще видиш, че въобще няма да повлияят на бизнеса ти.

— Сделката е добра, Демански — каза Травак, застанал на прага. — Приеми я.

Той беше облечен в смокинг и беше напълно различен от онзи Травак, с който Рейчъл започваше да свиква. Демански го гледаше втренчено.

— Кой си ти, по дяволите? Как влезе?

Травак тръгна към тях.

— Приятел съм на Рейчъл. Реших, че трябва да съм с нея в този момент. — Усмихна се. — Всъщност просто исках и аз да се позабавлявам.

Гауър очевидно беше изумен, да не кажем — зашеметен.

— Мистър Демански, кълна се, не съм му помогнал да стигне дотук.

— Той казва истината — увери го Травак. — Влязох още преди два часа. Наблюдавам всичко, без да се набивам в очи. Да, страхотно местенце си имате тук!

— Радвам се, че ти харесва — каза Демански. — Ще ми кажете ли какво става тук?

Травак извади от джоба си петте сребристи ключови карти и ги хвърли на бюрото.

— Знаех, че Ханс Фелдер стои зад софтуерната ти охранителна система. Проблемът със световно признатите математици-гении е, че е много лесно да се намерят техни трудове и да се проучат, за да се разбере как работи мозъкът им. Приложих алгоритъма на доктор Кърби, за да неутрализирам кодовете му за охрана. След това беше много лесно да изработя нови охранителни ключови карти, които да ми осигурят достъп до всяко желано от мен кътче. Горната карта е копие на вашата, мистър Демански.

— Наистина. — Демански се наведе напред. — Това трябва да ме накара да се чувствам застрашен, така ли?

— Може би. — Травак срещна погледа на Демански. — А може да го приемеш и като знак да внимаваш повече.

— Да, но аз избирам как ще го приема.

Травак сви рамене.

— Както и да е, това също така ми позволи да тествам алгоритъма на Рейчъл, преди тя да изпрати студентите тук. Мисля, че беше полезно и за двете страни.

— О, да, страхотно се е получило. Повярвайте ми, ей сега ще се обадя на доктор Фелдер и ще го информирам какво може да направи с Нобеловата си награда.

Рейчъл пристъпи напред.

— И двете страни ще спечелят. Ти ще помогнеш на нас, а ние — на теб.

Демански посочи пачките на бюрото.

— А това тук?

— Задръж ги. Ако не удържиш на думата си, винаги мога да се върна за още. Много повече.

Демански гледаше втренчено парите.

— Ако се съглася, ще искам да знам и как го постигнахте.

— Разбира се. Защото това ще спести твоите пари. Беше само въпрос на време някой да се сети как работи твоята система, особено след като много обичаш да се хвалиш по разни интервюта. За твое щастие, аз се досетих първа.

— Да, аз съм щастливец.

— След като подсилиш мрежата ми, ще кажа на твоите експерти по софтуера всичко, което трябва да знаят, за да запушат дупката. Няма да е трудно.

Демански седна на ръба на бюрото си и загледа последователно Рейчъл, Травак и купа от пари. Накрая кимна.

— Част от изкуството да бъдеш добър покерджия е да знаеш кога да си траеш. Добре, доктор Кърби, ще имаш своята сделка.

Рейчъл изпита силно чувство за триумф. Бяха успели! После, като видя изражението на Демански, част от настроението й се изпари. Изведнъж усети огромната мощ и интелигентност, които Демански излъчваше. Да завреш Демански в ъгъла, беше, като да влезеш в клетката на тигъра невъоръжен. Погледът на Демански се спря на Травак.

— Не обичам да нахлуват в пространството ми.

— Така и чух.

Демански го изучава секунда-две.

— И е по-добре да го запомниш. Това ще улесни нещата за теб.

— Не, само ще ги направи по-интересни.

Демански поклати глава и се извърна.

— Луд човек! Изведи ги всичките оттук, Гауър.

Едва бяха стигнали до входната врата на казиното, когато Травак каза на Саймън:

— Заведи всички в „Балис“ и ги почерпи с толкова алкохол, колкото могат да изпият. За моя сметка. Свършихте страхотна работа, момчета.

— По-добре ще е да ги изведем от града — намеси се Рейчъл. — Демански няма лесно да понесе да празнуваме победата си на негова територия.

— Той не е собственик на „Балис“.

— Но може да бъде следващата седмица. Каза, че скоро ще притежава цяла Невада.

— Е, ще се тревожим за това следващата седмица. — Той я хвана за лакътя, преди да пресекат улицата. — Справихме се чудесно. Иска ми се да се потупаме по гърба. — Погледна я. — Ти също. Прекара си страхотно, нали? Бузите ти са зачервени, очите ти блестят и вървиш гордо изправена.

— Направих само онова, което беше необхо… — Тя прекъсна мисълта си, за да каже: — Е, добре де, хареса ми. Страхотно!

Той се засмя.

— Да седнем тогава в някой бар и да оставим тези деца да ни засипят с похвали.