Александър Проханов
Живот между изстрели (7)

7

Той отиде до прозореца. Пушкиновият площад и улица „Горки“ бяха необикновено пусти, нямаше нито една кола. Обаче тунелът под дърветата на Тверския булевард пред магазин „Армения“ беше претъпкан. Застинали автомобили нервно блестяха ли блестяха, изпълвайки тесния проход. Охраната в бели ръкавици и портупеи сдържаше натиска им, не пускаше напиращия на кръстопътя поток.

Той загаси светлината в стаята и отново отиде до прозореца, загледа се в неподвижността на сгушения в тръпка кръстопът. На тротоара от двете страни на площада имаше тълпа, която наблюдаваше нещо, което още не се виждаше, но се приближаваше — издаваше го не шумът, а някаква плътна, напираща вълна от тревога и сила.

Внезапно изскочи черна пъргава кола с пулсираща лилава светлина. Като пръскаше над главите остър, обгарящ зениците огън, тя полетя надолу по улица „Горки“. Затваряше пространството, оставяше след себе си гаснеща живачна следа. И в този обгорен, облъчен коридор бавно, отмерено, с тътнеж и трясък, с метално отмерени удари иззад ъгъла излязоха танкове — зелени, с боядисани в бяло колела, с кръгли затворени куполи и тежки, поклащани от движението оръдия. Те изцяло и плътно заеха улицата с бронята си, със своя сив пушек. Понесоха белите номера на куполите си покрай витрините, покрай кристалите, покрай фалшивите манекени, режеха асфалта, ронеха от него белезникава солена пудра. Минаха под строй надолу към Кремъл, като оставяха сиви заскрежени следи по пътя.

Като се възползуваха от настъпилата празнота, по сигнала на милиционерската палка откъм Тверския булевард и от противоположната страна, откъм „Страстной“, се понесоха два насрещни автомобилни потока — забързани, суетно блестящи. Заплъзгаха се, заблестяха, облекчени и щастливи, лакирани, стремяха се по-бързо да преминат опасното празно пространство с нарязаните от гъсениците коловози.

Вдигнатата палка прекъсна техния рибешки плясък, отсече го, спря ги. И отново празен и изпъкнал се показа сивият площад, набразден с коловози. И отново по тях необуздано като вестител се понесе колата с мигащата светлина и лилавите отблясъци плъзнаха по корнизите на сградите. След нея подир малка пауза, сякаш притиснали тази пауза, като намотаваха на гъсениците си рулото на асфалта, излязоха гърмолещи самоходни артилерийски установки, посплескани, страшни с дългоцевните си големокалибрени оръдия — въплъщение на огневия удар. Те напираха, разтърсваха земята, мачкаха пътя. През една сменяха посоката си и като се плъзгаха леко на гъсениците, престрояваха се в двойна колона. Отиваха надолу, по пунктираната осева линия, към Червения площад, както се върви по силовата линия към центъра. По онази древна, проправена координата, която не се виждаше от блъсканицата и звуците на града.

Самоходките отминаха, като светеха мъждиво с прожекторите си и мигаха със задните си червени светлини. А на кръстопътя през отпуснатото им кратко време се понесоха леките коли. В тяхната забързаност Горлов почувствува някакво раздразнено лекомислие, желание да успеят да преминат, страхливо желание да използуват отпуснатото им време и място. Сам той често летеше в една от тези коли — бързаше да довърши, да долюби, да се донаговори, да се донаслади, на всяка цена да бъде на висотата на този блясък и суета.

Издигането на палката отново прекъсна пеперудения им полет. И нова серия от енергия на страшната димяща техника, зенитно-ракетни комплекси, дългите легнали статуи на тактическите ракети върху платформите. Стори му се, че две сили, две тенденции в живота се откроиха пред погледа му. Пресичаха се една с друга. Тежката, страшна, боядисана в зелено стомана си проправяше път, проникваше през полупрозрачната накичена черупка на лимузините, вървеше по своя страшен, вменен й в дълг маршрут.

Парадът задимя към Кремъл. Часовите прибираха от улиците знаците за забрана. И ето, отначало плахо, но после все по-смело и по-смело тръгна първият тролейбус. А автомобилите го изпреварваха облекчено, потекоха безсмислено и весело по оставените от танковете сиви следи.