Александър Проханов
Живот между изстрели (38)

38

Сутринта беше вече успял да закуси и поемаше от ръцете на чернокожата прислужница чашката силно кафе, когато под прозореца с весело бръмчене спряха три новички тойоти, жълта, синя и зелена, измити, лъскави, напомнящи кубчето на Рубик. В колите седяха войници. На верандата се качиха Сесар и Джонсън. Сесар остави пред Горлов огромен оранжев портокал.

— Вземи, Розалия ме помоли да ти го предам!

— Благодаря! — прие подаръка той. — Седнете,         Джонсън. По руски обичай трябва да поседнем малко преди тръгване на път.

— Бях в щаба — седна Джонсън. — В бюлетина на разузнавателния отдел се казва, че по пътищата през нощта е било спокойно. Нищо особено не е станало.

— Заповядайте! — Горлов, обелил плода, го разчупваше на капещи резенчета, наслаждавайки се на аромата и прохладата му.

— Ще тръгнем в колона от три коли — започна да обяснява Джонсън, напрегнат, вживян в пътя. — Ще пътуваме с първата, зелената. Обикновено когато мискито са в засада, те пропускат първата кола и стрелят по втората.

Оставил на масата оранжевата коричка, на отиване към колата, преди да влезе в тон с бдителността на Джонсън и с предпазливостта на Сесар, Горлов си помисли: в тези минути от Манагуа излита нейният самолет, прелита над шатрата на Момотомбо и след един ден, когато той се върне от границата, непременно ще се видят.

Минаха през града, нажежен и многолюден. В покрайнините му завиха към казармата.

— Ще вземем оръжие за вас — обясни Джонсън. — Както заповяда командирът…

Отидоха в оръжейния склад — дълга полутъмна барака, където върху дълги стелажи лежаха износени, употребявани автомати, пушки, пистолети от всички системи и калибри, сандъци с патрони. Войниците отваряха капаците с клещи. Мрачно проблясваше омасленият месинг. Загребваха с шепи патрони и зареждаха пълнителите на автоматите. Разсипваха ги небрежно по пода. Патроните падаха като зърна в бразда, а те ги изсипваха, изтърсваха ги на масата в черно-бронзова тежка камара и от тях се носеше възкисел мирис на метал, на смазка и на спарена, задушна топлина, сякаш те вече са били в жива плът. В бараката се усещаше маслена червеникаво-медена задуха. От нея в гърлото му се надигаше спазъм. Очите му се пълнеха с болка. Кръвоносните съдове в главата му набъбваха. Купчината изсипани патрони предизвикаха тъга, изпиха силите му. Като че ли тук, в тази купчина, действуваше някаква безпощадна гравитация, събрала целия опит на изтребленията и войните, на миналото и бъдещето, от стенобитните машини, които са събаряли врати и стени, до скритите в шахтите ракети. Тази купчина патрони натискаше не само масата, натискаше Земята, цялата земна кора. Огъваше я, продънваше я. Чупеше крехкия скелет на планетата. И вътрешната архитектура на Земята пукаше под тежестта на оръжието. Всеки миг можеше да се пропука като яйчена черупка под тежестта на локомотив.

— Вземете този „халил“ — Джонсън му подаде израелски автомат. — Проверил съм го, наред е. Заредил съм и резервния му пълнител.

Излязоха навън. Горлов с автомата в ръце дишаше жадно и учестено, сякаш току-що беше изплувал от водата. С гърлото си усещаше оловно обгаряне.

— Моля! — Джонсън му подаде ръбеста граната със завинтен детонатор и с пръстеновиден предпазител. — Сега можете да тръгвате.

Горлов седна в колата, мушна под краката си „халила“, сложи на коленете си гранатата. Стремеше се да неутрализира радиацията, излъчвана от оловната купчина, да балансира в себе си тежестта на куршумите. Мислено се обърна към нея, летяща в небесата, към нейните светли весели вежди и към смеещите се любими устни, към очите й с лъскави точици, отразяващи зелената земя. Тя летеше към него, охраняваше го от висинето. Носеше му някаква хубава вест, свързана с площад „Пушкин“, с купчината новогодишни играчки. Тази купчина от кухо блестящо стъкло, от петли, кълба и балерини уравновесяваше купчината патрони, тежестта на оръжието в света. Тя, неговата любима, пазеше равновесието в света. Украсяваше елхата. Окачваше върху клончето й стъклено петле.

Движеха се по песъчлив път сред дюни и дребни пухкави борчета. Този вълнист, мекозелен пейзаж, прошарен от пясъци, му напомняше Прибалтика или псковските гори.

— Миналата седмица нашите попаднаха тук в засада. Камионът изгоря и двама войници загинаха — стиснал кормилото, Джонсън заобиколи овъгления тежък скелет, инстинктивно увеличи скоростта, сякаш се пазеше от куршумите.

Горлов се обърна към разрушения камион и забеляза как другите две тойоти повториха тази нервна маневра. Нямаше я вече илюзията, нямаше я вече приликата с Псков. Притегли цевта на лежащия в краката му „халил“, намести върху коленете си гранатата. Наблюдаваше слънчевия сипей, честите редки горички, търсеше с очи лъскави черни отблясъци.

— Сесар! — Горлов се обърна и го видя облегнат на задната седалка, разкрачен, с автомат между колената, обгърнал леко цевта, готов всеки миг да го вдигне нагоре и да стреля в упор през стъклото. — Сесар, помислих си колко много грижи ти създадох през тези дни. Ето че отново те откъснах от твоята работа. Заради мене търпиш неудобства. Повярвай ми, много съм ти благодарен. Оставам твой длъжник, Сесар!

— Напротив, аз съм ти длъжник, Андрес! — засмя се той. — Ти ме доведе при жена ми! Как иначе щях да видя Розалия! Освен това ти самият си оставил родния дом и си дошъл тук, където стрелят. Подлагаш се, както ти се изразяваш, на неудобства. Повярвай ми, аз много високо ценя това. Всички ние много го ценим!

— Ето тук миналия месец имаше засада. Един офицер беше убит и двама войници бяха ранени — Джонсън кимна към банкета, където нещо се чернееше, може би мръсна дрипа, а може би обгорял храст.

Нервността на „политика“ отново се предаде на Горлов. Той поглаждаше автомата, неговите дървени и метални части, сгъваемия приклад и прибраните тънки крачета на стойката.

Сесар се полюшваше на седалката и полугласно си пееше нещо. Двете коли, яркожълтата и синята, се носеха след тяхната, зелената. Успокоявайки се, потапяйки се в монотонността на пътя, Горлов се усмихна. Издекламира наум: „Тойоти вървяха по пътя си, потрепваха и скърцаха. Мълчаха жълтите и сините. В зелената плачеха и пееха.“ Перифразирането на стихотворението от Блок още повече го развесели и той, загледан в боровете, отново се сети за Псков.

— Тронкера! Половината път е зад нас! — Джонсън се поотпусна и намали скоростта, навлизайки в селото, където бяха спрели военни камиони. Войниците се събираха около палатките, а през боровете се виждаше някакво малко заводче. — Получават от боровете терпентин! — Джонсън наближи дървената къща, на която се виждаше плакат — войник стреля с автомат, и изчезна вътре с някакъв пакет. Горлов и Сесар пиеха пепси, топла и пенеста, когато той отново се показа.

— Андрес, там има пленен мискито. Пастор. Хванат е при вчерашния бой. Канят се да го откарат в щаба. Ако искате, можете да го видите.

Горлов взе фотокамерата и влезе покрай часовия в къщата при офицерите. Срещу него се изправи индианецът, слабичък, с изпито лице и драскотина на бузата. Панталонът му беше скъсан, обувките изкаляни, а глезените черни от мръсотия. Облякъл беше излинял жълт потник с пееща певица и надпис на рок-група „Лятна звезда“. Това именно беше пасторът, пленен до картечницата, с която стрелял, зашеметен от избухнала граната.

Появи се и преводач с военна униформа, със същото продълговато индианско лице с цвят на керемида, също мискито.

— Ако искате да питате за нещо пленника, преводачът ще ви помогне — каза Джонсън.

Горлов не беше подготвен за разговор. Гледаше пленника и неговата твърде спокойна осанка, яките твърди мускули, дългопръстите ръце, изпоцапани с пръст и барутен дим. Това бе човек на гората, на реката и на наколните жилища. И същевременно — на картечницата и на молитвеника. И същевременно на някаква рок-група „Лятна звезда“. С този природен, горски човек цивилизацията правеше някакъв свой експеримент. Вкарваше в него свои ваксини и серуми. Извайваше от него някакъв образ. И този индианец, мълчалив, сериозен, с достойнство, беше жестока карикатура на цивилизацията.

— Защо той, свещеникът, чието призвание е да проповядва мир и братство, защо е стрелял с картечница? — попита Горлов, като се обърна към преводача — прилично, чисто облечен в сандинистка униформа, но и той като другия от същото племе, от същата река и гора, със също такова кану и наколно жилище, също откъснат от природната му среда и хвърлен в касапницата. — Искам да разбера как съжителствуват в него пасторът и картечарят!

Въпросът беше обмислен от преводача, по всяка вероятност опростен и след това зададен на пленника с тих глас, напомнящ крякането на жерав. Горлов виждаше, че смисълът на въпроса не дойде веднага до съзнанието на индианеца. Неговото твърдо червеникаво лице остана неподвижно. Но след това устните се разтвориха и се разнесе същият крякащ звук.

— Той каза, че жена му и децата му са откарани в Хондурас. А там му казали, че ще ги убият, ако той не хване картечницата.

Горлов не попита нищо повече, само мълчаливо гледаше пленника. И онзи го гледаше. И отново се повтори вчерашното му усещане, когато лежеше в океана и гледаше летящата птица във висинето. Раздвояване, отделяне и невъзможност да разбере и да приеме.

— А вие как попаднахте в армията? — попита той преводача.

— Жена ми и децата ми ги убиха, а мене ме раниха. Искам да отмъстя.

Двата отговора потвърждаваха проста древна формула. Очевидната истина, за която мислеше вчера, слушайки командира до картата, загледан в червения триъгълник на пътищата, доказващ теоремата за него. А първата част на теоремата гласеше така: човек не би започнал да убива, ако не се страхуваше от смъртта, от своята собствена и от тая на близките и любимите. Втората й част гласеше: човек не би започнал да убива, ако не обичаше така много своя живот, живота на любимите и близките си хора. Това беше двоякото решение на теоремата за триъгълника от червени пътища, в който се намираше.

Горлов гледаше двамата индианци, пленения и преводача, с толкова голяма прилика в изражението на лицата, с еднаква осанка и черти — разделени, отдалечени един от друг на един картечен откос. Те демонстрираха разкъсването на света непосредствено в ядрото му, разделянето на народа, разкъсването на сърцето. Жестока, действуваща по земята хирургия.

В света господствуваше зла, изтънчена воля, която обхващаше континентите и страните — и отделните сърца и съзнания. Разделяща, разсичаща, вдигаща народ срещу народ. Объркваща, удряща и предвещаваща, хвърляща в гибел. Измъкваше от ръцете молитвеника и слагаше в тях автомата. Издърпваше от ръцете автомата и слагаше там молитвеника. Изтънчена, умна воля, разбираща човешката воля, страха от смъртта, жаждата за живот, разбираща закона на триъгълника. Тази воля създаваше злото. Тя издигаше зловещата конструкция на света, чиято цялост и сигурност се основаваха на враждата и ненавистта, на страха от гибел. А единството беше единство на последния взрив, където и най-малката прашинка, откъсната от мястото си, ненавижда и враждува с другата. Такъв свят той не искаше. Не беше съгласен да живее в такъв свят. Не го искаха и Сесар, и Джонсън, и преводачът индианец, и карнавално облеченият пастор. Предстоеше всички да разберат как да спрат тази зла воля. Как да обезвредят злото. Да разкъсат червения триъгълник на неговите пътища. Именно поради това и той бе тук.

Извади фотокамерата. Снимаше безстрастното гърбоносо лице на индианеца, без да може да го разгадае. Не беше в състояние да даде незабавна рецепта за спасение. Индианецът гледаше в обектива, без да мигне, гледаше в светлия лъч като в дуло на винтовка.