Александър Проханов
Живот между изстрели (35)

35

На сутринта бяла кола с червен кръст и надпис „Амбулансия“ стоеше пред болницата. В нея седна раненият субкоманданте, блед, неуверен в движенията си, с бастун, но вече с военна униформа, с кобур. Помагаха му Валентина и Колобков. Военният притискаше болната си ръка до гърдите, благодареше на директора на болницата.

— Ще пътуваме след вашата кола до вилата, където ще отседнете — издебвайки удобен момент, й каза Горлов. — А довечера, макар и за малко, ще излезеш да се видим.

— Но нали не зная как ще се получи там, дали бих могла да изляза. Освен преди лягане само за минутка.

— Ти поглеждай през прозореца. Като замигам с фаровете, излез.

— Ще се постарая. Ще се старая с всички сили!

— Много се старай!

Двете коли напуснаха болницата, измъкнаха се от Чинандега и полетяха за Манагуа. Обърнат към зеления вулкан Сан Кристобал, Горлов се сети за Ларгаеспада, който му намигна за сбогом и за това, че никога вече няма да се върне тук и цял живот ще си спомня тази зелена планина със седефеното облаче дим.

След планинските пътища и вехтите селски къщурки Манагуа радостно възбуждаше с изобилието от коли, с многолюдието, с рекламите и стъклата на витрините. Спомни си колко приятно му беше някога да се връща в Москва, още не стигнал вкъщи, но предчувствувайки вече домашния уют след посещението на някакви колиби и аули, на изгубени в гората селца. Сесар не изпускаше от погледа си линейката, която ги доведе до малка, обрасла с дървета вила в района на Линда Виста. Изчакаха, докато белият форд излезне сред зелените листа, и се отправиха към края на града.

Сесар ходеше из къщи, отваряше навсякъде прозорци и врати, пускаше в къщата топлото течение, проветряваше застоялата топлина. Сложи чайника, разкъсваше пликове, четеше в движение натрупалата се поща. Обади се по телефона до университета, до Сандинисткия фронт и на субкоманданте Санчес в министерството на отбраната.

— Докладвах на Санчес за изпълнението на първата половина от програмата — съобщи той на Горлов. — Потвърдих нашето намерение да отлетим за Атлантическия бряг. Утре за Пуерто Кабесас пътува самолет с военни. В него са предвидени две места за нас… Ти вероятно искаш да съобщиш във вашето посолство за пристигането си. Те вече са питали Санчес, безпокоят се. Аз ще направя кафе и тръгвам. Събрала ми се е работа…

— Разбира се, че ще позвъня в посолството. А ти, ако намериш поне мъничко време, разкажи ми по-подробно за проблема Атлантически бряг, за проблема мискито. Нали си работил там, писал си учебник за тях… И още нещо, ако си свършиш работата, довечера за малко ще ме закараш ли до Линда Виста, до вилата, където оставихме субкоманданте.

— Ще се постарая, Андрес!

Пиха кафе. Сесар разстла като покривка върху масата картата на Никарагуа, зелено-кафяв триъгълник, обхванат от двете страни със синева. Горлов проследи с очи познатата му северна граница, намери Саматильо, Синко Пинос и Сан Педро. На изток прескочи планините и проследи синята крайгранична струя на Рио Коко. И си помисли: страната е като фина мембрана между два океана. Насип, издигнат от вулканите сред световния океан.

Сесар, опрял гъвкавите си силни пръсти на картата, изясняваше същността на проблема мискито. Цялата страна е разделена от Кордилерите на две неравни части. Западната, спускаща се към Тихоокеанското крайбрежие, е гъсто населена и обработена. Покрита е с градове и пътища. Тук живее болшинството от населението. Тук е цивилизацията и културата. Испански език, католицизъм. Тук е реалната история, борбата за независимост. И най-после тук е революцията, спуснала се от планината Матагалпа и убила Сомоса. Друго нещо е източната част до Атлантическото крайбрежие, където планините опират в обширна блатиста селва. В огромната плоска равнина, просмукана от бликащи води, от безброй ручеи и реки, където задушните проливни дъждове са чести, навсякъде е осеяно с блата и малки островчета сред размекнатата земя. На тези малки сухи островчета живеят индианците мискито. Редки, разхвърляни общини, които се занимават с риболов и дърводобив, с първобитни занаяти. Те почти не знаят испански. Наричат испанците хората от другата страна на Кордилерите и до ден-днешен ги смятат за завоеватели, които са заграбили страната от индианците. Затова пък разбират английски: североамериканците са владеели горските колонии, използували са мискито за изсичане на дървета, плащали са им. Католицизмът не е стигнал дотук. Но е стигнала, и то пак от север, една разновидност на лютеранството: Моравската църква, същата, която е била основана от Ян Хус и Ян Жижка в Моравия и в Чехия. По неизвестни пътища е прекосила океана, проникнала е в тези гористи блата, загнездила се е в индианските островчета и селца, където са изградени техните стаички за молитви и пасторите на мискито проповядват сред паството послушание към истините, родени в отдавна изчезналата европейска история. Именно там, в селвата, е започнал жестокият контрареволюционен процес, струващ на мискито обилно пролята кръв, много жертви. Пасторите, управлявани от северноамериканските центрове, се опитват да вдигнат сред мискито метеж. Ратуват за отделяне. Отделни селища се вдигат от родните си места и се изселват в Хондурас, където жените, старците и децата се настаняват в бежански лагери, а младите мъже — във военни учебни центрове. Обучават ги на стрелба и миниране, организират въоръжени групи и ги връщат обратно в Никарагуа. По Рио Коко и по безбройните протоци и рекички слизат надолу с канута. Прекрасно се маскират и умело избягват преследването. Нападат селата, минаващите по пътищата коли, вдигат във въздуха мостове, пристанища. Планират да овладеят центъра на провинцията Пуерто Кабесас и в него да създадат правителство на държавата мискито. Войските на сандинистите преследват бандите на метежниците, затъват в блатата, попадат в засади, губят хора. Водят изморителна борба по блатата и реките, която Горлов ще има възможност да фотографира.

Сесар държеше мургавите си пръсти над картата и някъде под тези гъвкави пръсти се движеше сандинистка рота, изтощена от зноя, с полепнала по автоматите тиня. И сержантът, чийто портрет Горлов тепърва ще направи, върви бавно до гърди във водата, чеше до кръв изпохапаното си от комарите лице.

Сесар замина: обеща да се върне привечер. Неговият фиат изчезна през поляната. Но мястото му веднага бе заето от плоска сребриста кола, която се плъзна към къщата и от нея излезе културният аташе Курбатов, посрещнат от Горлов като стар познат.

— Завиждам ви, ах, как ви завиждам, Андрей Василиевич! — каза Курбатов, изслушал разказа на Горлов за пътуването до Сан Педро. — Толкова много неща сте видели! А пък аз цяла година работя тук и още не съм напускал пределите на Манагуа. Всеки ден грижи, грижи, грижи! Ту делегация, ту изложба, ту някой писател ще дойде или пък изпращаме студенти в Съюза. Няма да повярвате, по цели нощи не спя от работа. Тия дни пристига наш цирк. Гастролирал е в Мексико, а сега идва в Манагуа. Ето ти и проблем — къде да настаним слона? Как да осигурим за животното нормална храна! Циркаджиите с телеграма ни съобщиха порциона му. Толкова и толкова белтъчини, толкова въглехидрати! А откъде да зная в кое колко въглехидрати има?

— Няма какво да се прави! — смееше се Горлов. — Вие сте аташе по културните въпроси.

— Да, обаче не съм изучавал слонските вкусове!

Той предложи на Горлов, ако има свободно време, да се разходят из града. Да минат през бюрото на „Аерофлот“ и да вземат билет за Москва. Горлов се съгласи, помисляйки: седем дни го делят от завръщането му вкъщи, но през тези дни са селвата, Пуерто Кабесас, влажните пътища с възможни засади и взривове; леко кану се плъзга по шоколадовата река, проблясва стъклено веслото на гребеца, а в лодката, облегната на крачетата си, дебне картечница.

— Посланикът ме помоли да ви поздравя — каза Курбатов. — Той се надява, че след завръщането ви от Атлантическия бряг ще се срещнете, кани ви на обяд в резиденцията си.

Минаха през горещия град, който изглеждаше, осветен от някакво непрекъснато бяло избухване. Спряха в един бар, пиха пепси с лед, ядоха в цветни фунийки карамелов, много сладък сладолед. Прескочиха до „Аерофлот“ и запазиха място. А след това отидоха на пазара — покрита прохладна постройка с много магазинчета и зали, където миришеше на гнили плодове. От полиците течеше сок, димяха котли и мангали, в малките лавки пъргави продавачи с игриви очи предлагаха контрабандни, внесени от Панама джинси, спортни обувки, шарени ризи и потници.

— Искам да ви покажа народното творчество — поведе го Курбатов. — Тук има много интересни народни занаяти.

Разглеждаха дългите рокли — бели, зелени, червени, обсипани с цветя и листа. Женски блузи, ръчно изработени, с дълбоки деколтета — черни, сини с ярки скъпоценни орнаменти. Плетени кошници и чанти във вид на животински глави. Керамика — чинии, гърнета, изрисувани с черно и червено, с изображения на гущери, птици, костенурки. Пепелници, направени от скъпи дървесни видове, в чиито дъна бяха врязани бели монети. Горлов си помисли: цялата тази наивна, искрена красота на народната душа, устремена към творчество, е отмината от неговия фотоапарат заради образите на войната и насилието.

— Тук има любопитни сувенири — каза Курбатов. — Вашите московски познати ще бъдат много доволни.

Те се доближиха до една сергия, отрупана с люспести препарирани крокодили, с петнисти гущери, с подути, изправени на предните си крачета жаби. Цялото това множество от уста и очи сякаш се беше разбягало, изсипано от чувал. Възрастен продавач със зачервени очи пушеше лула и пускаше над своето земноводно стадо колелца дим.

Горлов се усмихна, разглеждайки крокодилите. Ето този, с извитата назъбена опашка, може да подари на приятеля си Сергеев, когато дойде да разглежда донесените снимки. „Ах, ти, стар крокодиле, приятелю скъпи!“ А пък този, по-големия, със зинала уста и с жълтите изпочупени зъби, ще постави на бюрото на Главния! „Но, за бога, да не помислите, че това е намек. Напротив, крокодилът е свещено животно!“

— Радвам се, че ви виждам в добро здраве, Наполеон — обърна се Курбатов към продавача като към стар познат. — Искам да ви попитам, Наполеон, защо от вашата сергия изчезнаха големите седящи крокодили? Все ми се иска да си купя за подарък седящ крокодил, а напоследък не ги виждам тук.

Продавачът извади лулата от опушените си зъби и замига със сълзящи очи:

— Ще ви отговоря. Тези големи крокодили ги лови моят син в Рио Сан Хуан до Коста Рика, но там сега се водят боеве и е опасно да се ловят крокодили. — И отново затъкна устата си с лулата.

— Ето как понякога научаваш военната обстановка в страната — каза Курбатов, — въпреки че вестниците пишат за сблъсквания по костариканската граница твърде мъгляво. Сега, както изглежда, и втората граница започва да стреля.

Той откара Горлов обратно на вилата в Санто Доминго, пожела му приятно пътуване и сребристата му кола изчезна, като изскърца по чакъла.

Горлов започна да сортира и да опакова заснетите ленти. Надписваше ги, слагаше ги в метални кутийки и ги залепваше с лепенка. Чувствуваше се удовлетворен: тук имаше скъпоценни кадри, които свидетелствуваха за всемирните нещастия, видени с очите на неговото поколение, с неговите очи. Това е назидателен опит, който той щедро ще сподели, когато се върне в Москва. Този опит няма да украси картината на света, няма да добави към нея радост и веселба. Но ще я направи достоверна. Ще направи в нея поправка. Поправка за вятъра. За вятъра на най-новата история. И утрешното му пътуване на изток ще бъде свързано все с тази задача. Да направи прогноза. Прогноза за времето в света.

Сложи в калъфа апаратурата, обективите, касетите. Не забрави да сложи и сакчето. Багажът му беше готов. Наближаваше краят на деня. Хълмовете и полята почервеняха. И в този завършек на деня той щастливо преживя нейното присъствие заедно с него в този град. Вярваше, че в тази минута и тя мисли за него. От нетърпение много пъти излизаше от къщата, крачеше по пътечката, поглеждаше дали не идва старият лилав фиат, Сесар дали не се връща.

Най-после по тъмно той се върна. Изморен, свършил маса неща. Каза, че му е останала само още една работа — да мине през клиниката и да вземе ваксина за Розалия, за Пуерто Кабесас.

— Нали утре ще се видим с Розалия. — Лицето му грееше. — Отиваме утре при Розалия с ваксина!

— Разбира се, Сесар, отивай за ваксина! Само че вземи и мене. Ще ме откараш до Линда Виста, а ти ще отидеш за ваксина! На връщане ще ме вземеш!…

Минаха през нощната Манагуа, още незаспала, със светлините на ресторантите, с музиката в баровете и дискотеките, които напомняха за крайморски курортен град. Намериха познатата вила със заоблената решетка. Зад дърветата беше тихо, прозорците не светеха.

— Светни с фаровете няколко пъти! — помоли го Горлов и сам включи фаровете на колата, пронизвайки решетката със снопове светлина, насочени към гланцираната зеленина.

Дълго време не се показа никой. Вече мислеха да се връщат, когато нещо се мярна сред дърветата и се ударя в светлината. Горлов изключи, осветяваше през решетката само пътечката, по която бързо вървеше тя, принижавайки, вдигнала ръка пред очите си. Изглеждаше прозрачна в снопа от светлина. На излизане от колата той помоли Сесар:

— Като дойдеш, ще примигнеш ей така няколко пъти. Само че не бързай, моля ти се. По-бавно вземай ваксината за Розалия!

Тя отвори портичката. Той влезе и я прегърна в тъмното, чувайки как колата се отдалечава. Започна да я целува направо до решетката, не я пускаше, не й даваше дума да каже…

— Почакай!… Тук не бива!… Нека да затворя портичката!…

— Мислех, че няма да дойдеш, че няма да видиш сигналите! Бях готов да прескачам оградата!

— Видях ги, защото чаках. Току-що направих инжекция!… Видях как даваш сигнала.

— Цял ден се стремя към тебе! Цял ден давам сигнали! Току се бяхме разделили, и аз започнах да давам сигнали!

— Аз също! — каза тя. — Да вървим!…

Отведе го покрай къщата на откритата веранда в градината, където имаше широк стол-люлка. Тъмните стъкла на прозорците едва забележимо искряха, а сред дърветата, над моравата, сред цветята летяха светулки и сякаш капеха с гаснеща мека зеленинка. Цялата градина беше изпъстрена с тези примигващи зеленикави капчици.

— Оттук видях фаровете на колата, видях отражението им върху дърветата… Ела тук, ето тук бях седнала…

Седнаха на люлката. Той я прегърна. Люлката, полегна и започна леко да се накланя все по-ниско и по-ниско, безкрайно около онази едва забележима ос, преминаваща през всемира, оставяйки някъде високо над тях преобърнатите корони на дърветата, градината, земята, след като са били в нейната слънчева половина. Върнаха се в тази нощ, в градината, в замиращото люлеене на люлката. Лежаха един до друг, като всеки поотделно си възвръщаше зрението, слуха, дар словото.

— Как премина днес деня ти? — едва чуто питаше тя и той виждаше, че очите й са затворени, а съвсем над главата и е надвиснала светулка. Предаваше сигнали за тях, лежащите в люлката, и цялата градина ги приемаше и отговаряше с безброй припламвания. — Къде си бил без мене, какво си правил?

— Днес видях една рокля, ушита от някаква майсторка в Масая. Бяла, дълга, с къси ръкави. А по гърдите и полата украсена с ярка коприна. Просто прилича на лято, на цъфнала ливада! Помислих си колко ли хубава ще бъдеш в нея! Като се върнем след няколко дни, заедно ще отидем на пазара и ще ти купя тази рокля!

— Ти отлиташ утре сутринта!

— Да.

— А ние вдругиден. Там, в Пуерто Кабесас, ще ни чака кола, ще ни закара в някакво градче Сиуна, където е роден субкоманданте. Ще го предам на семейството му и ще се върна в Кабесас. Там ще се срещнем.

— Моето пътуване е планирано за три дни. Точно на третия ден ти ще се върнеш от твоята Сиуна и ще се срещнем в Пуерто Кабесас.

— И все пак през тези дни, когато няма да се виждаме, ти мисли за мене. Макар и веднъж на ден, преди да заспиш. Затваряш очи и една минута мислиш за мен. А пък аз за тебе. Това ще значи, че сме се видели. Че сме заедно. Нали?

— Ще мисля за тебе, преди да заспя, и докато спя, и на сутринта, когато отворя очи…

— Океанът там е хубав. Ще се къпем и може би ще видим зеления клон.

— Исках да ти кажа… Докато чаках срещата с тебе, гледах червените вечерни предпланини, червения път, по който вървяха някакви жени с кошници и мъже с мачете, и си мислех, че щом те видя, ще ти кажа…

— За роклята?

— И за роклята, и за това, колко си ми скъпа. Толкова си ми скъпа и желана! Всичко станало между нас не е случайно — нито за тебе, нито за мене. То няма да изчезне. Ние не трябва да се разделяме. Излиза, че ние с тебе сме преживели толкова много, толкова знаем един за друг, че просто не е възможно да се разделим. Ако и ти чувстваш това, ако и ти мислиш така, може би, като се върнеш в Москва, няма повече да се разделяме.

— Аз почувствах това. Знаеш ли кога? Още когато влезе. Знаех, че всичко ще стане точно така — и светулките, и люлката, и че ти най-напред ще ми кажеш за роклята, а после, че ние не бива да се разделяме. Вярваш ли ми, че знаех това?

Сноп лъчи премина през градината и удари в короните на дърветата, остъкли ги и угасна. Сърцето му се сви. И отново запламтя. Дърветата се превърнаха в стъклени кълба и угаснаха, разтвориха се. Стана му мъчно.

— Това е Сесар. Вика те — каза тя.

— Почти нищо не можах да ти кажа!

— И аз също. А толкова много неща исках да ти кажа.

— За какво?

Светлината безшумно нахълтваше в градината, обхващаше стъклените корони и гаснеше. Сякаш едно след друго отнасяше дърветата, промъкваше се, искаше да улови едно от тях и да го отнесе. Горлов усещаше приближаването на безтелесната светлина, бързаше да каже нещо, да чуе.

— А ти какво искаше да…

— Не сега. Като се срещнем в Пуерто Кабесас.

— И все пак?

— За нещо много важно и хубаво. Може би за твоя площад „Пушкин“, за моето Люблинско езеро. И за нашата новогодишна маса, и за твоите пеперуди, и за роклята, която ще ми подариш, и за още нещо, което и сама още не го зная и ще ти го кажа, когато се видим.

Светлината нахълтваше в градината, заповядваше му безгласно, безплътно да се връща. Беше пратеник на нечия воля и власт. Всичко това някога е било. Някога вече се бяха разделяли. Дали баба му с дядо му. Или пък майка му с баща му. И той бавно се надигна, усещайки как разсеченото от светлината пространство примира, мята се, свива се в безплътни вързопи.

— Хайде, върви, скъпи мой, до скоро виждане!

— Не успя да ми кажеш…

— Нали всичко си казахме…

Той вървеше по пътечката и два бели, жестоки огъня удряха в него, удряха в гърдите му. Той вървеше срещу този поразяващ удар с желанието да я прикрие. Подлагаше себе си под тези точни пронизващи залпове.