Александър Проханов
Живот между изстрели (14)

14

Призори видя през щорите жълтата зора над черните изрязани върхове и близките гланцирани листа с металножълти нюанси. Тази утринна светлина, свързана в неговите усещания с неизбежното течение, тук се процеждаше през задушния неподвижен въздух, мазен и тръпчив.

Дочу тихи гласове, хлопнаха врати на кола. Бързо се облече, излезе в момента, в който Сесар и Розалия носеха продълговат сандък към колата.

— Добро утро, приятели! — той пое сандъка от Розалия и помогна на Сесар да натикат товара на задната седалка. — Струва ми се, че не съм се успал и ще имам възможност да се сбогувам с Розалия.

— Ще тръгнем заедно — отговори Сесар. — А после от Линда Виста Розалия ще завие на изток, към Матагалпа за Пуерто Кабесас. А ние по Каретере Норте ще тръгнем за Чинандега… Не се тревожи, Розалия, няма да повредим твоята ваксина. Виждаш, че я слагаме на седалката.

— Но нали след една седмица ще пристигнете в Пуерто Кабесас — каза Розалия. — Аз ще ви чакам и ще ви уредя прием.

— По-добре ни уреди обяд от морски костенурки и скариди в китайския ресторант — намигна Сесар.

— А ти пак ще идеш на дискотека и ще танцуваш с дебелата Бети. Тя все още не може да се опомни и току пита кога ще дойдеш.

— Предай на дебелата Бети, че й водим нашия приятел Андрес. С него ще танцува румба.

— Но аз не мога да танцувам румба — каза Горлов.

— Бети ще ви научи — усмихна се Розалия.

— Тя ще ви научи на всичко, каквото искате, Андрес!

— Някои работи и сам мога.

— Вие ще я снимате много пъти и, повярвайте ни, няма да ви е жал за лентата — засмя се Сесар.

— Стига си се подигравал с Бети — скара му се Розалия. — Тя наистина е пълничка, но е отлична медицинска сестра, отлично прави инжекции. Раниха я и раните все още я болят, но тя е весела, не пада духом, а това е много важно, повярвайте ми!

— Убедени сме в това, Розалия. — Сесар се наведе към жена си, лекичко я докосна с устни над ушите. Той беше облечен с военна униформа, с груби обувки и препасан с широк колан с кобур.

Те закусиха, като си разменяха безобидни шеги. Горлов бе прекарал само един ден в компанията на Сесар и Розалия, но вече се чувствуваше непринудено с тях.

След закуската Сесар пренесе в жълтата тойота на жена си два бидона бензин и ги намести в багажника. Розалия изнесе на закачалка дълга бяла рокля с розово цветче и внимателно я окачи в колата. Сесар сложи на предната седалка три ръбести ръчни гранати и кобур с пистолет. Розалия му кимна с благодарност и скри пистолета някъде под седалката.

Заключиха къщата. Розалия протегна ръка към Горлов и за сбогом докосна бузата му със своята гладка мургава буза.

— Довиждане до Атлантическото крайбрежие!

Сесар внимателно, почти без да я докосва, сякаш галеше въздуха около приповдигнатите й рамене, прегърна жена си и я целуна по устните.

— Андрес, можем вече да тръгваме. Сядайте…

И двете коли една след друга, отпред Розалия, отзад те, излязоха по хрущящата пътека на асфалта. Отминаха бялата черква „Санто Доминго“ и се вляха в утринния, започнал да шуми град. Поспряха на кръстовището. Горлов видя как Розалия свали стъклото и си купи вестник от едно момче. Летяха по прав път, в чийто край през градската мараня се възвисяваше конусът на Момотомбо. Розалия натисна спирачките и стоповете примигнаха. Извърна се, махна с ръка и сви встрани, изчезна. А Сесар рязко, пресичайки следите на изчезналата тойота, се устреми напред по екливия паваж покрай голям плакат, на който коленичили войници с маскировъчна униформа стреляха с автомати, от чиито дула летяха червени, гиздави езичета.

Колата се носеше по широката панамериканска магистрала сред слънце и зеленина. Ненадейно Горлов бе обхванат от младежкото чувство за път. Очите му се разшириха, придобиха младежка зоркост. Гледаха в далечината на утрото към синия асфалт, който хвърляше срещу тях ту пъстър камион, ту селяни с плоски, мокри от сок мачете на рамо. Фотокамерата беше на коленете му. Горлов чувствуваше своята въоръженост, ободряващото го очакване на впечатления, готовността да работи, да снима.

Мярна се като сребриста купчина, проблесна с металните си конструкции нефтопреработвателен завод и Горлов се залюбува на чудното съчетание от метал и зелена гора, от дървени и стоманени храсти.

— Наскоро за малко да го взривят — долови погледа му Сесар. — Динамитът вече беше поставен и бикфордовият фитил прикачен. Нашата служба за сигурност своевременно ги обезвреди. Контрите нанасят удари по енергетиката, искат да предизвикат недостиг на гориво, недоволство сред водачите на товарни коли. Чилийски вариант, нали разбирате?

Показа се кръгла падина с червеникави сипеи и в нея зелена, тежка, неподвижна вода — езеро в кратер. Извръщайки глава, той се възхищаваше от изумрудения му цвят, представяйки си го като огромна, стесняваща се към дъното водна капка.

— Асососка — каза Сесар. — Оттук Манагуа пие вода. Началото на водопровода. Контрите искаха да го отровят. Това може да стане много лесно: в движение от колите се изстрелват с пистолет отровни таблетки и цялата столица е отровена. Охраняваме го много строго, а на всеки два часа се взимат проби от водата. — Горлов успя да забележи бодливите телове, войника, който почти се сливаше с камъните.

Край пътя под стръмнината се плискаха червеникавомътните води на езерото, от чийто мъглив сив простор полъхна хлад, а от другата страна се показа вулканът Момотомбо, а непосредствено до него, умалено и трогателно, неговото подобие — Момотомбино. Мадоната с Младенеца, възнесли се в небесата.

— Ее там — посочи Сесар белеещия се в подножието насип. — Там е геотермалната станция. Много важен източник на енергия. Веднъж тук се опита да проникне техен самолет. Прогонихме го, но те непременно ще се опитат пак.

И тутакси, забравил образа на възнеслата се дева с младенеца, си спомни вчерашния съсед, черномустакатия млад енергетик, закрил с длани раненото си лице. Удариха го на идване към тази станция. Ослепявайки го, те нанесоха удар по енергосистемата на страната.

И вече я нямаше оная щастлива лекота, веселото очакване. Пътят, озарен от слънцето, със сини пресичащи го сенки беше стратегическо шосе, което съединяваше военната граница с Манагуа. Танкоопасно направление, откъдето към столицата може да се понесе тяхната настъпваща вълна. И тук, по тези червеникави насипи сандинистката армия ще даде отпор на морските пехотинци. И си помисли: той започва да овладява ново, непривично за Москва мислене. Тук, в Никарагуа, всеки строеж, всеки пейзаж се оценява от гледна точка на уязвимостта, на отбраната, на годността му да устои на разрушението.

— Сесар, бих искал да ви попитам — Горлов разглеждаше пробягващите поля и пътища, очаквайки припламване на винтовка или пък червени езичета от автомат, като ония на плаката. Ала беше тихо, върху стената на памукопреработвателен завод се показа червената широкопола шапка на Сандино. — Сесар, бих искал да ви попитам. Вие сте писател. Какви книги сте написали?

— „Писател“, за мен това е твърде силно казано! — разсмя се Сесар. — Издадох няколко малки брошурки за армията, за войниците и започнаха да ме наричат писател. Ала аз имам достатъчно силно чувство за хумор, за да се обиждам. Но може би, Андрес, ако поживея по-дълго, ще напиша моята книга. Само една. Онази, която цял живот се каня да напиша, но досега не ми се удаде възможност да завърша поне една страничка.

— Каква ще е тази книга, Сесар?

Те се носеха между добре обработвани поля с памук. В лехите вървяха впрягове волове, трактори с потъващи в зеленината ребристи колела.

— Що за книга е това, Сесар, която пишете цял живот?

— Признавам си пред вас, че още като малък, в училище, реших да стана писател. Не мога да ви обясня какво беше това. Някаква убеденост. Като че ли дълбоко в душата ми беше залегнала една особена вяра: аз ще стана писател! Като жълтък в яйце, като зародиш. Може би именно тогава се е зародила и моята книга. Дори започнах да я пиша, бях в пети клас. В нея трябваше да се разказва за завоюването на Америка от испанците, за борбата на индианците. Измислил съм една история за младеж — син на испанец и индианка. Отдавна се каня да започна тази книга. Имам готов план. Купих си хубава тетрадка, нова писалка. Заех се дори да рисувам илюстрациите. Най-после седнах и започнах първата страница за галеоните, наближаващи бреговете на Новия свят. И в същия ден, в деня на първата страница, нашето семейство преживя голямо нещастие. Гвардейците арестуваха баща ми, известен адвокат в Манагуа, защитаващ революционерите. Арестувах го през деня, а привечер ни съобщиха, че е умрял от разрив на сърцето. Така и не можах да напиша този роман за конквистадорите…

Сесар караше колата, турил върху волана силните си ръце. Горлов гледаше отвесното му чело, гърбавия нос, яката, леко раздвоена брадичка. Виждаше как в това лице се сливаха два вида кръв, две раси, две истории. Неговите испански и индиански предци гледаха през кафявите, изпъкнали блестящи очи.

— В университета станах член на сандинистката организация. Потънах в политиката. Както и преди, мечтаех за книгата. Ала сега тя трябваше да бъде за баща ми, за неговата борба, за неговата смърт. Обмислях я глава след глава, ала пишех не нея, а позиви, протоколи на нашите тайни заседания, политически възвания. Нямах нито минутка свободно време за книгата. Когато ме арестуваха и ме тикнаха в затвора, имах вече много време, но нямах хартия. В затвора нямахме право да получаваме хартия…

В пролуките между дърветата над полската зеленина Горлов забеляза чертичка на самолет. Самият вид на тази мъничка, приближаваща, се с бръснещ полет машина го накара да настръхне. Ръцете му сграбчиха фотокамерата, а гърбът му натисна изплашено седалката. В очакване на атаката, готов да снима взривовете, той гледаше как хубавият червен самолет се извива над полето, изпуска бял прозрачен шлейф над растенията, миролюбиво и старателно ги пръска, след което спокойно отлетя.

— В партизанския отряд, в планината, воювах, участвувах в нападения, пътувах в чужбина и мислено пишех своята книга. Мислех, че в нея ще стане дума за нашите горски лагери, за преходите, за загиналите другари. За моята рана, когато попаднахме в обкръжение в селвата. За моята любов към Розалия, която воюваше в съседния отряд. За раждането на нашия син и за неговата смърт. Той се разболя в гората, нямаше лекари и ваксини, за да го спасим. Мислех си: непременно ще напиша моята книга за революцията веднага след победата. Когато нашата колона от Масая влезе в Манагуа и се вля във всенародното ликуване, реших: сега вече оставям винтовката и се хващам за перото. Но ме извикаха в ръководството на Фронта и ме изпратиха на много отговорна работа — да провеждам образователната реформа по Атлантическото крайбрежие. Възложиха ми да напиша учебник за мискито. И аз наистина седнах на бюрото, което видяхте, и написах учебника и сега по него учат индианските деца…

Горлов го слушаше изумен. Стремеше се по-добре да разбере неговата съдба и призвание. Представяше си как в тази минута по другото шосе, в друга посока се отдалечава жълтата, тойота с окачената в нея празнична рокля, с Розалия, поглеждаща към гранатите, подарък от любимия човек.

— Сега, когато контрите нахлуха, когато отблъскваме техните атаки, когато се готвим срещу агресията на гринго, за народна война, пак не ми е до книгата. Твърде много зная, Андрес, много съм видял и препатил и книгата ми е готова. Тя е тук! — за миг отпусна волана и с две ръце се хвана за гърдите. — Признавам си пред вас, Андрес. Започнах да се страхувам от смъртта, започнах да се страхувам, че могат да ме убият и няма да мога да напиша моята книга. Това е странно чувство. Но може би такова е чувството на истинския писател, а?

Той срамежливо се засмя, сякаш молеше Горлов да му прости за тази изповед. А Горлов неочаквано се замисли, сравнявайки Сесар със себе си. Художникът, живеещ в него, добре или зле, се бе осъществил творчески, възползувайки се от благодатното мирно време, дадено му като естествено благо. А другият художник, Сесар, само е предчувствувал творчеството, целил се с гранатомета в пълзящия по възвишението бронетранспортьор, умирал е от раните си в горския лазарет, плакал е над умрялото си дете. И този нереализиран в творчество опит създава у него огромно напрежение, едно непрекъснато, носено под сърцето страдание.

Ту разговаряйки, ту мълчейки, те летяха по шосето и неусетно наближиха огромния зелен вулкан, обрасъл с храсталаци, с оголен зеленикав връх с лилави и сиви сипеи около кратера, украсен с неподвижен, подобен на облак дим.

— Сан Кристобал — каза Сесар и Горлов се възхити при вида на живата зелена планина, въртяща над главата си белоснежна къдрица.

— А ето я и Чинандега! — влязоха в градчето близо до подножието на вулкана и то ги обкръжи с червените си керемиди и слънчевите си сухи стени. — Ако не възразявате, Андрес, преди да отидем във вашата болница, да посетим лагера на салвадорските бежанци. Там е лекар един французин. Помоли ме да му занеса кутия с лекарства…