Александър Проханов
Живот между изстрели (15)

15

Алан Аберал, лекар от Марсилия, както го представи Сесар, преглеждаше едно дете. Докосваше със слушалката слабичките потръпващи ребра. Обърна се и като видя влезлите, се усмихна:

— Влезте, седнете! След минута ще бъда на ваше разположение!

Продължаваше да преслушва момчето и Горлов забеляза колко внимателни и точни са неговите докосвания, колко ласкаво и внимателно гледат сивите му очи изплашеното, намазано със зелено лекарство момче. А то, уплашено от металния блясък на прибора, всеки път поглеждайте близкото бяло лице на доктора, сякаш за да се убеди, че той не му носи беда.

Стаята, в която влязоха, беше тясна и задушна. Ожулени стени, стъклена поличка с медикаменти, портрет на Швайцер^[1] — изрезка от списание. Няколко целулоидни детски играчки. Докторът завърши прегледа, намаза с прясна зелена течност лишеите по тялото на момчето, лекичко го потупа по къдравата глава и го пусна. Записа си нещо и вдигна към тях младото си радостно лице.

— Безкрайно ви благодаря за медикаментите, Сесар — каза Аберал, вземайки кутията. — Тук разполагам с минимално количество, а и то е на привършване.

— Моят приятел от Съветския съюз Андрес — Сесар представи Горлов. — Фотограф. Дойде в Никарагуа да направи серия снимки.

— Тук вие ще видите много мъка — каза Аберал. — Фотокамерата ви ще се измори да гледа и да снима.

— Нима вашата слушалка се е изморила да преслушва?

— Откровено казано, понякога настъпва и умора, идва отчаянието и мисълта, че всичко е безсмислено, безнадеждно. Страданието е твърде много и то непрекъснато се увеличава, а собственото желание за добро е нищо в свят, където се разпорежда и управлява бедата. Тогава именно дохождат и минутите на отчаяние.

— Такива минути, както е известно, е преживял и Швайцер — Горлов кимна към портрета.

— Да. В такива минути на отчаяние се обръщаш към великите хора, към апостолите и това те спасява от безсилието.

— Четох някъде, в някакъв съвременен индуистки трактат, че светът е толкова покварен, пагубен, че отдавна би загинал от войните, пороците и ненавистта, ако все пак не съществуват някъде и праведници. Те се молят за този свят и с молитвите си го спасяват от гибел.

— Не ме разбрахте. Аз не говоря за тибетските праведници, а за апостолите, за хората с идеи, които се срещат сред нас, обикновените люде — французинът се развълнува, почувствувал в Горлов европееца, човека от неговата култура. — Всеки, който е в състояние да пренесе, макар и минимална жертва в името на другите, подпира от своето място небесния свод. Подкрепя този огъващ се свод, за да не рухне съвсем. Носи на плещите си войните световното зло, несправедливостта, болестите, нравствения упадък, цялата страхотна тежест, натрупана в човечеството. И такива хора има много. Затова именно сводът не пада. Човечеството не загива, защото само се крепи. Ала му става все по-трудно да се поддържа, злото стана все повече, сводът се спуска все по-ниско и жертвите на всеки един от нас трябва да бъдат все по-значителни.

Той съвсем настръхна. Ясно беше, че говори за нещо съкровено, многократно обмисляно. За своята жизнена програма. Тази негова етика на индивидуалното служене, етика на жертвоготовности се стори много важна на Горлов.

— Простете нескромността ми, а какви жертви трябваше да принесете именно вие? — попита той.

— Както изглежда, не особено големи — отговори французинът. — Аз произхождам от добре осигурено със семейство. Образованието си получих в Сорбоната Пътят ми трябваше да бъде съвсем друг. Когато разбрах истините, за които ви говорих, скъсах с достолепието, с привилегиите, скъсах със съсловните норми и дойдох тук. Скъсах с родителите си, които се отказаха от мен. Скъсах с практиката, която ми носеше големи доходи. По същество провалих съдбата си. Жена ми отказа да тръгне с мене, разведохме се, омъжи се за друг. Това като че ли е всичко. Това са малките жертви, които съм направил, за да мога някак с постъпките си да уравновеся нарастващото зло в света, егоизма и страданието. В света има твърде много страдание. Тук то е твърде много. Ако искате, ще ви покажа нашия бежански лагер…

Горлов стана и тръгна с него.

Това беше просторна, полуразрушена къща с утъпкан, без нито една тревичка двор. Развалината се делеше на множество малки помещения от провесени черги и остатъци от сандъци. И в тези тесни, и полутъмни помещения мърдаше, дишаше и кашляше, подвикваше и стенеше животът. Този живот беше представен от множество тихички, неиграещи, незакачливи деца, повечето от които нещо правеха — лепяха, шиеха, шумяха с хартия и тъкани. Жените, нескопосано облечени, перяха някакви излинели парцали, потапяйки дългите си изпосталели ръце и измъчените си лица в парата. А старците и бабичките, неподвижно седнали на сандъците, на потрошените столове, бяха толкова слаби и мълчаливи, сякаш бяха изсъхнали в тези пози — смалени, сбръчкани, вкопчили се в счупените мебели. Върху опушената печка имаше черни тигани и в тях бълбукаше някакво ястие, подобно на лепило. Една жена го бъркаше с пръчка, а полуголите деца, вдигнали нагоре лице, търпеливо чакаха. Човек го обземаше чувството, че всичко тук — и хората, и вещите — бавно се топи и изчезва. Миризмата тук не беше миризма на смъртта, а миризма на унищожението — онези, която беше обхванала всеки поотделно и всички заедно. Тя ги беше натъпкала тук, беше се настанила в мрачните ъгли, във всеки парцал, в напуканата чиния, във висящото на стената велосипедно колело, в стремето, хвърлено на прага. Нямаше нито един млад мъж или жена, нито един младеж или просто здрав, пълен със сили човек. Горлов чувствуваше миризмата на нещастието във въздуха, в който витаеше безмълвна гибел. Страхуваше се от нея, не я възприемаше.

— А къде са младите? — попита тихо. — Няма нито един!

— Младите воюват в Салвадор. Или пък вече са убити от фашистите — отговори Сесар, помрачнял под влиянието на витаещата във въздуха беда.

— Елате тук — покани ги Аберал зад висяща дрипа с остатъци от черни печатни букви. — Тук живее Мария Хоеефина Авила. Тя е от департамента Морасан, където се водят сражения. Убили са мъжа й, братята й, племенниците й. Тя взела със себе си техните деца и избягала тук, в Никарагуа. Доведе десет деца.

Горлов пристъпи в стаичката, изпълнена с миндери, кревати и люлки. В двете окачени люлки спяха почти кърмачета. Срещу тях се изправи нисичка жена с оголени слаби ключици, с изсъхнала гръд, омотана в някаква безформена дреха. Появили се кой знае откъде, в нея се вкопчиха две други деца, които гледаха посетителите с черни, пулсиращи от страх очи.

— Сеньор, докторът ви каза истината — каза тя. — Аз съм Мария Хоеефина Авила от село Сан Хуан Онико — жената извади през цепката на наметката кръстче, като че ли се кълнеше в казаното. Заговори бързо, сякаш се страхуваше, че няма да я изслушат: — Всички ние от Сан Хуан помагахме на партизаните — едни с храна, други с дрехи, а някои ги прибираха да нощуват. Веднъж при нас дойдоха хора и казаха, че са партизани. Молеха да им помогнем. И с тази молба тръгнаха по къщите. Всички, които им помогнаха, които им дадоха хляб или пари — всички мъже бяха вързани и изкарани от селото. А нас, жените, ни затвориха в черквата и казаха, че прагът е миниран и ако се опитаме да излезем, ще полетим във въздуха заедно с църквата. Аз изскочих от прозореца и хукнах да ги догоня. Тичах по пътя и намерих нашите мъже избити, заклани и застреляни. До кладенеца намерих моя убит мъж, гърлото му беше прерязано. После до параклиса — убития ми брат, отсечени му бяха и двете ръце. В края на нашето поле — другите ми двама братя, бяха им извадени очите. Целият път беше осеян с убити все от нашето село. Тичах и намирах все нови и нови жертви. След това чух взрив и когато се върнах в селото, видях горящата черква и много убити жени. Три дена погребвахме умрелите, а после намерихме каруци, натоварихме кой каквото можа и тръгнахме от Сан Хуан — едни за Мексико, други за съседния департамент, а аз насам. Не можах да натоваря на каруцата дрехите и покъщнината, а взех само децата. Това е самата истина, всичко е точно така!…

Докато говореше, тя не изпускаше кръстчето, а децата едно след друго се показваха, заставаха до нея, притискаха се и се държаха за дрехите й. Дори и онези двете, които спяха във висящата люлка, се събудиха, надигнаха малките си личица и мълчаливо гледаха. Дрезгавина мъждееше, пулсираше в изплашените очи. Изведнъж на Горлов му се стори, че губи съзнание. В него затрептя незабравен ужас. Точно така по време на нашествието гледаха смоленските и беларуските деца, така гледаше от опушените снегове цялата негова измъчена родина.

— А тук — французинът дръпна с ръка завесата и се обърна към Горлов: — Сега тук живее старецът Иларио Руис. Той непрекъснато се моли. За него казват, че е ясновидец. Виждал от разстояние. Тримата му синове станали партизани. И оттук, далече от тях, той видял смъртта на двамата по-големи. Уж видял как най-големият нападнал един войнишки пост и бил прострелян, когато прескачал някаква ограда. Средният му син се криел в планините от самолет. Самолетът стрелял по сина, а той с винтовката си стрелял по самолета. Самолетът го унищожил с бомба. Третият син е жив и воюва. Старецът казва, че само той, бащата, може да опази сина си. Уж непрекъснато го наблюдава. Когато синът е застрашен, той го предупреждава. Изпраща му сили и съвети. Не спи, не идва за храна, а само седи тук на колене и се моли. Казват, че ако остави сина си, макар и за минутка, в същия момент могат да го убият…

Горлов погледна в полумрака към босите стъпала, където гърбом към него коленичеше старецът. Върху дъска от строшен сандък беше прикрепена картичка с образа на Спасителя, гореше кандилце от шишенце. Старецът тихо се кланяше, долепяйки чело до пламъчето с маслото, нещо си мърмореше. Горлов едва долови:

— Антонио, обкръжават те! Лягай веднага, Антонио! А сега стреляй! Ей сегичка ще ти помогна! Ха така, ха така, Антонио! Сега нали ти е по-леко, синко? Тичай към ония камъни, синко! Там не могат да те хванат!…

Отново навеждаше чело към пъстрата картичка, затуляйки огънчето с бялата си глава. И неочаквано на Горлов му се стори, че през този задушен тъмен ъгъл се открили просторът, показва се обрасла с гора планина. Войниците във верига стрелят и се катерят по склона. Проблясвайки с витла, пикира самолет, оставяйки след себе си кълбата на взривовете. Бойците от фронта „Фарабундо Марти“ разкъсват обкръжението. Един младеж бързо тича, потен, задъхва се, подхлъзва се и пазейки се от куршумите, заляга зад един камък и щраква, затвора на винтовката на Горлов му се стори, че вижда как от стареца, от задушната стаичка излиза, полита към онази планина, към залегналия юноша лъчът на любовта. И той присъедини към него своята гореща, бликаща от сърцето сила, насочи я към онази планина по невидим вълновод.

— А ето тук — продължаваше своя разказ французинът, повеждайки Горлов към ново, отделено със завеса място, — тук живее Флора Агустина. Тя е душевно болна. Загубила е годеника си. Той бил партизанин и й обещал да дойде в селото да се венчаят. Тя го чакала в булчинска премяна. Вкъщи слагали вече сватбената трапеза. Ала по пътя за селото го хванали войници, завързали го за едно дърво, облели го с бензин и го запалили. Когато й разказали това, тя се побъркала…

В отговор на думите му от одъра се надигна слабичка ефирна девойка. Жилава, пъргава, тя се усмихваше, танцуваше, отмяташе глава и се оглеждаше в парченце огледало. Вплете в косите си панделка. Грабна някаква изпотрошена китара без струни, затананика, развя оръфаната си и износена венчална рокля. После се отстрани от влезлите и каза:

— Зная, зная, дошли сте да ми кажете да побързам! Дойде ли моят Карлос? Падре Филипе, нека почака! Нали виждате, почти съм готова. Само още две минутки! Къде ли е червеният ми гердан? Карлос искаше да сложа червения гердан!

Тя кокетно помръдваше рамене, гледаше се в огледалото, слагаше си несъществуващия гердан.

Горлов с тъга и съжаление възприемаше нейното безумие. Представяше си онова дърво и завързания в него годеник. Бълбукането на бензина от бидона. По тъмнялата от стичащия се бензин дреха. И страшния червен пламък с яростния и тутакси затихнал вопъл. Почувствува болки от обгаряне по гърба и по гърдите.

Той вървеше след французина, снимаше бързо и точно, сякаш се беше разполовил. Едната му половина се измъчваше и страдаше, потъваше в безумието. Другата, безстрастната, се хвърляше в страданието и търсеше неговия образ.

През живота си той беше видял не една беда. Насочвал беше фотоапарата си към развалините на Ташкент. Към онази млада, изнемогваща от викове жена, чийто мъж, пилот на вертолет, се беше разбил в полярната тундра. Към майката, чийто син, престъпник, отвеждаха под стража. Художникът в него сега виждаше друга беда. Лудата изписана Флора, която вървеше по петите им и изпращаше с парченцето огледало светлинки във фотокамерата му, която бе донесла мъката си от войната. И Мария Хосефина с рояка чернооки деца, покрила главите им със закърпената престилка, затулила ги от бълващия огън самолет, спасяваща ги от войната. И той съзнаваше: неговата фотокамера, която опипва тези очи и тези лица, снима тези старци и тези деца, всъщност снима войната. Войната нахлуваше в неговия фотообектив, в него самия.

На сбогуване край изхода, като разбра, че на следващия ден те със Сесар ще посетят пристанището Коринто, докторът каза:

— Може би утре ще се срещнем. Поканиха ме да взема участие в една санитарна инспекция на пристанището. Надявам се със спечелените пари да купя лекарства. Благодаря ви за посещението.

И си тръгна — млад, сдържан, осъзнал смисъла на своето битие. Отиде там, където старецът, спуснал завесата, се кланяше на пламъчето и шепнеше: „Внимателно, момчето ми! Обкръжават те, Антонио!…“