Александър Проханов
Живот между изстрели (10)

10

Минаха покрай една бяла църква сред подстриганата зеленина. „Санто Доминго“ — каза Сесар, като кимна към храма. Минаха по тихи прави улици с кокетни вили. „Това е вече предградието. По-нататък е полето.“ Спряха пред последната къща — стъкло, бетонна пътечка през тревата, две палми, яркожълта кола фургонче, мушнала се в разцъфтял храст. Горлов оглеждаше широката синьо-зелена панорама на близките предпланини, дантелените върхове на дърветата — всичко бе непознато, с други очертания и цветове, също и красивата, явно неизползувана вила, където го покани Сесар.

От стъклените врати тръгна да ги посрещне млада невисока жена. Усмихната щастливо, тя протегна слабата си сръчна, украсена с гривни ръка:

— Розалия!… Как пътувахте?

Горлов предпазливо стисна нейните тънки, шаващи при ръкостискането пръсти, радваше се на усмивката й, на черните лъскави коси.

— Моята съпруга — запозна ги Сесар. — Нашият гост Андрес!

В могъщата фигура на домакина Горлов долови плаха неувереност, нежност, зависимост от тази крехка, прелестна жена и още нещо неясно, което премина между тях.

— Може би ще ви притеснявам? — опита да се извини, влизайки в обширния хол, в който се разхождаше вятърът. — Може би все пак ще бъде по-добре да отида в хотел?

— Ние много се радваме, че сте тук, Андрес! — внимателно, сякаш го прегръщаше, Сесар сложи на рамото му своята голяма ръка. — Утре сутринта Розалия заминава и ще останем само двамата с вас. Страхувам се обаче, че утре и ние ще заминем и къщата ще остане празна.

Той веднага остави до тежкото кресло куфара на Горлов и калъфа с фотокамерата. Прошепна нещо на жена си и лицето й се промени, не се изплаши, а някак потъмня, помургавя.

— Чух взривовете!… И тук, в града, бомбардираха!… Големи ли са разрушенията?

— После… Ще се обадим до щаба… Скъпи Андрес! Представям си колко изморителен е бил полетът през океана. При това контрите направиха всичко, за да се включите в действие още от първата минута. Ще ви заведа до вашата стая. Почивайте си. След два часа ще обядваме.

С непохватен грациозен жест любезният домакин покани Горлов. Заведе го долу в определената за него стая, където имаше само креват, а през щорите преливаха ароматните повеи от знойната градина.

— Починете си, Андрес!…

Горлов седеше на кревата, слушаше тихите трепкащи звуци на жужащите в градината насекоми. Долавяше нови, носени от вятъра миризми — друга природа, друг дом. Не мърдаше, искаше да преживее извършващите се в него промени. Ризата, която вчера облече в московската си квартира до мрачно-дъждовния прозорец, връзката, която върза пред огледалото, забравил се за миг, за да се сбогува по телефона с майка си — ризата и връзката бяха изцапани от бензиновия пушек на разбития бомбардировач. Заревото на Маями, покрай което прелетя в кадифената атлантическа нощ и което му изпрати образи от детството: спомена за Хемингуей и Глен Милър, това зарево от близката Америка създаде и изпрати натоварен с бомби самолет, стрелбата на зенитните оръдия, обезумелия вик на жената, червения парцал на измъченото обгоряло тяло — ето какво му показа Америка. Ненавиждащият поглед на войника, червено-виолетов като полираната цев на автомата, изрекъл със задъхване думата „гринго“, отправена към него, към Горлов, го накараха да преживее, да почувствува енергията на страстта и ненавистта, тяхното открито присъствие, тяхната сила и тази сила беше против Америка. Черномустакатият никарагуанец, който му досаждаше по пътя, летейки към своята родина по дългата дъга около земното кълбо. Потеглил от сумрачно блещукащото Шереметиево и едва докоснал се до родината, той се бе натъкнал на взрив, който го бе ослепил. Тук, в Никарагуа, дългоочакваната среща с родината за него бе среща с войната и взрива.

Фотокамерата, която беше до него на стола с провиснал надолу ремък, през последните години ловеше в обектива си пейзажи от стара Москва, лица на актьори, писатели, картини от руската природа — проверена красота и поетика, с които той бе свързал творчеството си. Сега неговата фотокамера му се струваше обгорена, тя носеше зрелището на боя. И той сякаш почувствува страх от нея, от тревожното поле, което тя излъчваше. От предзимна Москва, където с нетърпение очакваше първите студове, за да започне отдавна замислената естетическа серия — замръзнали в леда есенни листа, мъртви пеперуди, мехурчета замръзнал въздух, — той попадна в нажежения въздух на тропика, където в ослепителното небе летеше боен самолет, който, закачил сякаш с крилото си невидим в небето предмет, бе превърнал полета си в премятаща се въртележка, отронвайки огнени капки. Такова беше неговото кацане в Манагуа. Такъв седеше той на чистата постеля в непознатия дом и усещаше своята разтърсена душа, готова за нови потресения.

Така както бутилката със запалителна смес, с мека лепкава запушалка, запечатана с червен восък, достига до бронята на транспортьора и се превръща в прозрачен огнен взрив… такова беше неговото пристигане в Манагуа.

Нещо шумно, с трясък прелетя край лицето му, удари се в стената и падна. Той се отдръпна изплашен. Върху пода, покрай стената, прибрал крилата си под бронята, размърдал мустаци, бързаше бръмбар, черен, голям. Ясно, влетял бе през щорите в стаята. Горлов се усмихна на страха си: „Кукарача. Нищо повече. Та нали съм в Централна Америка.“ Миролюбивата животинка го успокои. Той се изопна на топлата чиста постеля и мигом заспа.

Обядваха на белоснежна покривка при широко отворени врати. Навън се вълнуваше зелената гореща далечина. Мяркаха се прозрачни същества, подобни на капки слюда, жълти пеперуди, които вълнуваха Горлов. Розалия, с бяла рокля, с крехка момичешка шия, сипваше супа, слагаше в чиниите варен фасул, месо. Виждаше се с какво удоволствие ги гощава, колко се гордее с подредбата на масата.

— Оказа се, че имало и друг самолет — каза Сесар, докато отвинтваше капачката на ръбеста бутилка. Горлов пречете етикета на рома „Флор де Каня“. — Две бомби паднали в града близо до министерството на отбраната. Жертви няма. Самолетът успял да се изплъзне.

— Андрес, ще ви се наложи по време на пътуването често да опитвате никарагуанския фасул — каза Розалия. — Затова, повярвайте ми, направих всичко възможно да ви се хареса.

— Великолепен е! — без да хитрува, хвалеше яденето Горлов. — Особен, с нищо несравним вкус!

— Скъпи Андрес! — Сесар церемониално, с особен, „испански“, както се стори на Горлов, жест, вдигна чашата. — Ние се познаваме от не повече от три часа. От тях през първите тридесет минути вие тичахте сред горящи останки и рискувахте да се взривите заедно с боекомплекта. Нито Съветският съюз, нито ръководството на Сандинисткия фронт щяха да ми простят това. — Той едва забележимо се усмихна, Розалия повтори усмивката на мъжа си и от Горлов не убягна това огледално повторение на усмивката. — Въпреки това, Андрес, в тези първи минути разбрах, че вашата страна не е сбъркала, като е изпратила в Никарагуа именно вас. Вие, убеден съм в това, ще изпълните своята задача и никарагуанската революция ще бъде показана пред съветските хора и пред целия свят с най-съществените си черти. От наша страна, Андрес, ние ще направим всичко необходимо, за да можете да работите добре, за да видите колкото може повече, да разберете целите и смисъла на нашата революция.

Последните думи той произнесе сериозно, с едва забележима екзалтация и Горлов отново забеляза как изражението на неговото мъжествено испано-индианско лице се преля в женското прелестно лице на Розалия. Те непрекъснато се повтаряха един друг, преливаха се един в друг.

Ромът беше силен, вкусен. Освежи го след почивката.

— Имате прекрасен дом, красива градина. — Горлов оглеждаше стените с керамични чинии, библиотеката със скъпи, щампосани в златно подвързии, слънчевия отвор на портала с мяркащите се пеперуди. — Вие сте чудесна домакиня — и той се поклони на Розалия.

— Не сте напълно прав, скъпи Андрес! — усмихна се Сесар. — Тази къща беше собственост на един юрист от сомосисткото министерство на правосъдието. Собственикът избяга в Хондурас, а къщата дадоха на нас. За да мога да си пиша книгите. Но за моята работа не ми е необходимо много място. Ето бюрото ми — Горлов проследи погледа му и видя в далечния ъгъл малко, отрупано с книги бюро и облегната на него карабина. Една пачка с месингови патрони притискаше куп хартии, леко поклащани от вятъра. — Ето моето бюро за работа, на което сега пиша не романи, а позиви и политически статии за вестника. А Розалия работи далеч от Манагуа, от другата страна на Кордилерите, на брега на Атлантика. Тя е лекарка. Сандинисткият фронт я изпрати при индианците мискито. Там ваксинира децата. Дошла е за няколко дни в Манагуа, за да вземе необходимата й ваксина, и утре рано сутринта — нали видяхте нейната тойота — заминава задълго време. Така че къщата и градината без стопаните ще запустеят. С вашето появяване оживихте едната стая, за което сме ви благодарни.

Розалия с усмивка се присъедини към благодарността на мъжа си.

Герлов внимателно, като през обектив, гледаше бюрото. Потрепващите под пачката листчета. Цевта на карабината, отместила купчина листове. Мислено снимаше натюрморт. Така можеше да изглежда само бюрото на писател, който пише в революционна страна. Така сигурно е изглеждало бюрото на Фадеев или на Фурманов в някой пътнически вагон или в селска къща. Спомни си как преди известно време в Москва правеше портрет на един писател, известен майстор на детайлите — неговото огромно орехово бюро, отрупано с безброй скъпи дреболии, с донесени от разни страни „амулети“, както той ги нарече, „фетиши“ на пътешествията му. Сега гледаше ръкописите в съчетание с карабината, обясняваше си чрез тях Сесар, усвояваше още един предаден му урок като прибавка към вече получения.

— Чувах, че там, по Атлантическото крайбрежие, не е напълно спокойно. — Внимателно, опипом, за да не издаде неосведомеността си, Горлов се обърна към Розалия: — Четох в пресата, че сред мискито има вълнения.

— Сега навсякъде е неспокойно — отговори Розалия не веднага и твърде сдържано, както се стори на Горлов. — Контрите, както и преди, мътят главите на мискито.

През нейното младо изразително лице стремително премина мимолетна сянка сякаш от немидима, заслонила слънцето птица. И Горлов, поглеждайки към Сесар, успя да долови същата изчезваща, мярнала се сянка.

— Тази пролет — каза Сесар — банда от мискито нападнаха медицинския пункт, където работи Розалия. Плениха я. Искаха да я отведат в Хондурас. Армията организира преследване, нападна бандата и освободи Розалия. Нейната другарка беше ранена. Сега там е много неспокойно.

— И вие отново отивате там? Имате ли охрана по пътя? — изтръгна се неволно от Горлов.

— Пътувам сама — отговори Розалия.

— Тя пътува сама — каза Сесар, — носи куфарчето с ваксината. Взима пистолет и бомби. И отива при мискито. Такова е решението на Фронта. Провеждаме реформа по здравеопазването. По програма сега е ваксинацията на децата. Тя изпълнява нарежданията на Фронта.

Това беше още един урок по разбиране. Усмихнатата прелестна млада жена напуска съпружеския покрив и сама, натоварена с ваксина, сложила на седалката до себе си гранати, пътува с колата, очаквайки всеки миг засада, куршум или плен. А нейният мъж, писателят, я изпраща и сяда на бюрото, където вместо роман пише позиви, а от пачката с месингова усмивка го гледат озъбените куршуми.

Той беше започнал да разбира нещата. Ала още не знаеше как да ги заснеме. За него, фотографа, „да разбере“ беше равносилно на „да заснеме“. Фотокамерата беше инструментът на неговото познание, мярката за степента на неговото разбиране на нещата.

— А сега, Андрес — стана Сесар, — сега ще посетим вашето посолство, а след това министерството на отбраната — ще съгласуваме програмата на обиколката.