Александър Проханов
Живот между изстрели (19)

19

На връщане към Коринто на хоризонта забелязаха дим. Отначало бледо, прозрачно облаче. А като наближиха, видяха и тъмни размазани сажди. Вглеждаха се развълнувани, различаваха вече отделни постройки в града. Видяха тлъстите кълба, сгъстяващите се облаци сажди. Червени, остри огнени езици се замяркаха в основата на пушека и през дима се бялнаха прикриваните от тъмнината резервоари.

— Складът за петрол! — изплашено изпъшка командирът, увеличи оборотите, насочи се към горящото крайбрежие. — Подпалили са го!

Всички, които бяха на катера, се изсипаха на палубата, вперили очи към огъня. Катерът бързо се носеше към пожара, към едва различимото през плясъка на водата и през шума на мотора, ала звучащо все по-страшно и все по-силно стълпотворение от гласове. Сякаш градът се мяташе с цялото си същество, изпращайки позивни викове, автомобилни свирки и сирени.

Гмурнаха се под тъмното ниско небе с тъмни сажди и рой искри. Минаха покрай товарния мексикански кораб, на който сърцераздирателно удряше камбана. Застанаха на кея и едва докоснали стената, вързаха въжетата и се хвърлиха в дрънченето, в рева, в съскането на противопожарните помпи, във виковете и в тичащите хора, в трептящия, разкъсващ се, свиващ се на червени парцали въздух.

— Какво? Защо е този пожар? — викна Сесар към един млад войник, влачещ нанякъде парче азбестов шланг.

— Не зная!… Казват, че са диверсанти!… Подпалили един резервоар!…

Горлов вървеше след Сесар, провирайки се през тълпата, промъквайки се през постройките на пристанището, и налетя на пожара — огромно бушуващо кълбо, под което, сякаш свлечена от тежестта му, смачкана, раздрана, прозрачночервена, се виждаше цистерната. Пожарните коли не особено сръчно направиха завой почти едновременно и се развърнаха за работа. Пожарникарите кръстосваха струите от няколко струнника, удряха по огъня. Още един шланг, по всяка вероятност от кораба, се виеше по кея и матроси в бели престилки и кепета със златисти надписи „Индепенденсия“ забиваха водна струя в светещата топка. Изглеждаше като че ли водата не гаси пожара, а само го раздухва, че самата тя избухва, докоснала се до огъня, и навсякъде блика все същият бензин, избухва, ослепителен и бял.

Горлов усещаше могъщото излъчване на светлината, която отблъскваше от себе си всичко живо и превръщаше въздуха в безцветна плазма, и изпитваше двояко, разкъсващо го чувство. Ужас при вида на белите, още неизбухнали цистерни, върху които през облаците дим се появяваше и изчезваше надписът „Ессо“. Представяше си как в стоманените обшивки се нажежава и кипи бензинът, готов да избухне, да се превърне в грамадно слънце, да подпали града, да разтопи земята, да кипне близкото море. И другото чувство, за професионалния шанс, който го хвърли в центъра на събитията, в това очаквано смъртоносно ядро, чиято гравитация го изхвърли от Москва, пренесе го над света и го постави в центъра на пожара. Тези две чувства се бореха, опитваха се да се заличат помежду си, съединяваха се в някакъв мъчителен страх, във възбуда. Той започна да работи.

Отначало засне сплескания резервоар от най-близкото възможно разстояние. Потъна в светещия въздух, усещайки през ризата и панталоните си топлината, а с очните си ябълки — налягането в готовата да избухне цистерна. Фотографираше лицата на пожарникарите, техните черни блестящи уста, в които светеха зъбите, пламенееха мокрите езици, сякаш от гърлата им изригваше огън. И между тези неистови огнедишащи лица видя стареца, който им посочи пътя към зенитното оръдие. Сега у него нямаше и помен от оная сънливост, която го оприличаваше на ленив морж, а беше измъчен, обгорен човек с проблясваща каска, отиващ в огъня с пожарогасител подобно на артилерист, отблъскващ нашествието, обречен на гибел, закрилящ със старото си тяло улиците, морето, целия околен свят, над който е надвиснала бедата.

След това, заобикаляйки нагорещената зона, той тръгна по съседната улица, през която минаха сутринта. Срещу него, блъскани от задушния вятър, летяха пепел и парчета хартия. Притичаха две квичащи кучета с настръхнала козина. Преведоха викаща, упорствуваща, с отекли крака старица. Пренесоха носилка, на която лежеше някой, завит презглава с одеяло. Извлякоха с трополене по настилката пиано със заяждащи медни колела. Носеха вързоп пъстри дрехи. И той, преодолявайки силния вятър, налитащата върху него буря от страдания и ужас, вървеше напред, насочил пред себе си фотокамерата. Снимаше и камерата като водач, заменил зрението му, го водеше през саждите и смрадта.

Засне една кукла, лежаща в локва мазут, обхваната от пламъци. Стъпкана чаша, през която бе минала тълпата. Отклони се от падащ от небето пламък, машинално го стъпка и изтри димящата си подметка. Наблизо гореше постройка, хрущеше и се ронеше. И той си спомни, че тук някъде тази сутрин имаше сватба: булка в бяло, младоженец с цилиндър, кола, украсена с ленти и цветя. Заобиколи горящата къща, прикривайки се с лакът, мушнал под ризата до голото си тяло фотокамерата, и видя в белия пушек съседната къща, нажежена до бяло, още непламнала. До нея викаха хора: наредени в редица, те си предаваха един на друг кофи с вода, плискаха слюденочервената вода върху къщата, мокреха стените, пазеха гредите да не пламнат, а те мигновено поглъщаха водата. Сградата се обвиваше със звънтяща пара, а хората все по-бързо прехвърляха от ръка на ръка летящите кофи. Горлов забеляза булката с раздрана, изкаляна рокля, от която стърчеше голото й рамо. С разширени очи тя налиташе върху огъня, хвърляше върху него кофи с вода, обвиваше се в пара, обгорена, отскачаше назад. Сменяше я младеж с чорлава глава, с голи, мокри от пот гърди. Току се хвърляше в огъня и изливаше наведнъж кофа след кофа. Горлов позна младоженеца. Цялата сватба беше тук, при пожара. Обгорена, овъглена, тя се бореше с огъня, защитаваше покрива и огнището, брачното легло, бъдещите, още неродени деца. Той снимаше тази сватба, лицата, червени като обгорени. Помисли си, че войната е дихание, което превръща сватбата в огън. Снимайки горящата сватба, той снимаше войната.

Докато се движеше покрай веригата от хора и ловеше в обектива ръце, кофи, мокри лица, изведнъж видя лекаря французин все със същата брезентова чанта с червен кръст. Той стоеше в редицата и бързо предаваше кофите с вода. Видя и сержанта зенитчик, който беше свалил самолета — сръчно мърдаше рамене, хващаше кофите, изпращаше своята енергия, своята воля по веригата към огъня. Сесар, висок, понаведен, стараейки се да не разлее нито капчица вода, подаваше в момента твърде малка и лека за него кофа. Като засне всички и видя късче от безоблачното небе, мушна под ризата фотокамерата си, закопча всички копчета. Забеляза в редицата малка пролука и се нареди там. Взе в ръце смачканата, пропускаща влага кофа, пренесе я пред себе си и я подаде на близкия до него войник. Изпращаше своя дял срещу бедата и пожара. Беше в една редица заедно с всички…

Привечер по тъмно се върнаха в болницата в Чинандега. Колобков ги посрещна разтревожен:

— Там ли бяхте? Видяхте ли пристанището? Оттам дойдоха при нас ранени, обгорени! Почакайте, Андрей Василиевич, та вие сте си изгорили врата!…

— Дреболия — каза Горлов, — някакво горящо парче…

— Я да видя, хайде да го намажем с вазелин. — И като го заведе в кабинета, почисти със спирт обгореното място, подсуши го с памук и внимателно го намаза с вазелин. — Нещастие! Бият ли, бият! Мира не им дават! — говореше разпалено, кимайки към Сесар.

Той се сбогува и отново отиде в града, в щаба — да се подготви за пътуването до Сан Педро, а след това се върна при своите да нощува. От кабинета на директора Горлов тръгна към стаята на ординаторите. Срещу него вървеше монахинята и той й се поклони:

— Добър вечер, сеньора.

В отговор тя огледа неговите измачкани и изцапани дрехи и произнесе:

— Добър вечер, сеньор.

Влезе в стаята и остави калъфа. Сложи фотокамерата на възглавницата, седна на кревата и уморено отпусна ръце, разсеяно загледан в близкия мрачнолилав вулкан. Вратата се отвори. Бързо, почти тичешком, влезе тя.

— Вие сте тук? Върнахте се? Казаха ми, че имате обгаряне.

Тръгна към него, висока, в бяла престилка, развълнувана, вглеждаше се наведена към шията му, без да я докосва, само протегна пръсти.

— Тука ли?

— Дреболия — каза той, зарадван от появата й, почти забравил я, отделил се от нея чрез зрелището на пожара. Но това бе само за миг. Всъщност той се приближаваше към нея, когато пътуваха със Сесар по обагреното в червено шосе, оставяйки зад гърба си горящия Коринто, и когато влизаха в сумрачната Чинандега и насрещните коли ги заслепяваха с фаровете си, и когато се изкачваше по стъпалата на болницата, и когато срещна преди малко монахинята — през всичкото време той несъзнателно чакаше срещата с нея. И ето че тя се появи.

— Знаех, че сте били там. Научих за пожара и си помислих: той непременно е там. Започнаха да пристигат ранени, а аз си мислех: „Само да не сте вие! Само да не сте вие!“ Колко е хубаво, че сте тук!

Признанието беше внезапно и искрено. В мрака от нея се излъчваше нежност. Ръцете й бяха все още близо до лицето му. Той ги хвана, притегли ги и целуна белите изпъкнали стави.

— Почакайте — каза тя. — Дойдох само за минутка. Трябва да вървя. Чакат ме болни.

— Не си отивайте. — Той отпусна ръцете й, виждайки как тя отстъпва в мрака, как се отдалечава.

— Не сега… Аз ще дойда… После… — и се измъкна, безшумно притваряйки вратата. Стори му се, че въздухът в стаята, където стоеше тя, все още слабо свети.

Той взе кърпа, отиде зад палатката, където бяха кабинните с душове, и дълго стоя под прохладните водни струи. Измиваше чернилката и потта, праха от големия ден, който скоро щеше да си отиде. Като се облече, мина покрай палатките, в които вече светеше електричество, чуваха се гласове и музика.

Червенобрадият хирург Киценко се натъкна на него, позна го и радостно стисна ръката му.

— Вие сте били там? Научих. Е, как, направихте ли снимки? Ах, как ви завиждам! И аз имам фотоапарат. Мъча се да снимам това-онова. Ала все тук, на територията на болницата. Но вие сигурно не сте вечеряли! Хайде да вървим в столовата!

Той накара Горлов да седне в празната столова. Намери му още топли картофи с месо, чай, захар. Гощаваше го и разпитваше за пожара.

— Сега повече няма да ви измъчвам. Но може би някой път, по-късно, ще ми подскажете това-онова относно експозицията. Все пак тук светлината е някак друга. Някак твърде заслепяваща. — Изпрати Горлов до ординаторката. Пожела му приятна почивка. Зад прозореца се мярна неговата рижавозлатиста брада.

Лежеше на кревата в мрака, без да се съблича, внимателно се вслушваше в гласовете зад вратата, в движенията, в крачките в очакване да чуе леките бързи стъпки, затихващи пред прага му. Тя не идваше. Затвори очи. Бавно, сякаш обръщайки се, изплувайки от другата страна на очните ябълки, към него се надигаше нещо червено, плискащо се. Озарени лица с беззвучно викащи уста. Черният поток от мазут и в него платнената горяща кукла.

Отвори очи да прогони видението. Зад прозореца, призрачно леден, се мяркаше вулканът. Някой мина, шляпаше, накуцвайки, чу тих испански говор.

Отново затвори очи и пак дълбоко в очните си ябълки видя червенина, пушек, горящия строеж с черния скелет в огъня. Той се учуди на този тъмен скелет, на още недогорелите греди. По време на пожара той не беше ги видял там. Очите му бяха запечатали техните скелети и сега му предаваха със закъснение изображението им.

Тихо дрънна врата. Тясна ивица светлина. Висока сянка за миг прикри светлината. Тъмнина. Отново дрънна врата. Беше сигурен: тя вече е тук заедно с него в тази тъмна, изолирана от целия свят стая. Изпълни я със своето мълчание, с дъха си. Тръгна от прага към него.

— Спите ли?

— Не. — Той продължаваше да лежи и я виждаше да се белее до вратата.

— Не можах да дойда по-рано.

— Аз чаках.

— Аз също.

— Елате тук!

— Затворете прозореца… Спуснете! Спуснете…

Той напипа връвта. Дръпна я, затвори щорите, потопи всичко в плътен мрак. Чу как слабо щракна ключалката. Тя се приближи невидима. Вдигна ръце, направи невидима, бавно движение, издигайки с тях невидимата лека рокля, която го облъхна, падна някъде на стола или покрай него. Внезапно бързо, тежко тя легна, обърна се към него, притисна се, без да го измества, просто изпълни пространството покрай гърдите, лицето и краката му, което пустееше, очакваше я.

— Почакай — каза тя — мъничко… Помълчи…

А той не смееше, не можеше да говори. Едва докосна с устни топлото й чело, подвря длан под мекия й тил. Само дъхна в потрепналите й вежди. Затвори очи. И отново под клепките му се появи, сякаш изплува и го понесе към хълма безшумният червен пламък, изригващ космати къдрици. Потеклият черен мазут, куклата с бяла рокличка, порцелановата чашка с цветче, стъпкана в сивата пепел. Надвисналият над водата вертолет с издут хидролокатор. Гладкият слънчев гръб на избягалия в далечината делфин. Пожарникарят с червената, изригваща пламък уста. Френският лекар, който с помръдване на бедрата прехвърляше чантата с кръста.

Булката с голото рамо хвърля в огъня блесналата вода. Чайката, едва помахваща с крилата си, стараеща се да улови неговия поглед. Сесар с настръхнали мустаци вдига нагоре своя пистолет. Слънчевият трепет на водата под перките на машините. Всичко се надигаше, изплуваше, нажежаваше се в кълбовидна мълния, избухваше над главата му и падаше около него бавно, като гаснещ полилей.

Той лежеше до нея, докосваше с устни нейните потрепващи затворени клепачи, чувствуваше солената им влага. Очите й плуваха в сълзи. Нямаше сили да я попита защо. Само докосна с устни тези потрепващи мокри клепачи.