Александър Проханов
Живот между изстрели (29)

29

Ифата скърцаше, удряше ожулените си колела о камъните, обвиваше се в лютив синапен прах. Хамакът се люлееше, разпънат на отвесните греди. От него се носеше пъшкане и върху дъските, изподраскани от обувки, приклади и сандъци с патрони, през брезента капеше кръв. Горлов, уловил се за страничния капак, стискаше сълзящите си, разяждани от отровния прах очи. Задъхваше се, усещаше, че е на края на силите си. Тялото и душата му се разпиляваха и прахът, който на мътни облаци се влачеше след колата, сякаш беше неговата стрита и превърната в прах плът. Искаше му се да се усамоти, да вникне в себе си, да се съсредоточи, да спре разпиляването си по този чужд безкраен път, по тази чужда граница, по тази чужда война.

От хамака се чуваше брътвеж, тихо, еднообразно повтаряно бълнуване:

— Не хвърляй солта!… Не хвърляй солта!… Мамо, не хвърляй солта!…

Както изглежда, в съзнанието на сержанта, разтревожени от куршумите, се бяха събудили детските спомени. Някакво огнище. Някакво ядене. Някаква неизвестна за Горлов жена. Всичко това беше там, в брезента, през който течеше кръв. Безкрайната умора, собственото му страдание отделяха Горлов от хамака.

— По-бързо! По-бързо! — девойката, стиснала с изцапаните си ръце страничния капак, буташе, искаше да ускори движението на тежкия муден камион. Не издържайки, тя злобно заудря по покрива на кабината, наведе се към прозореца и викна в праха: — По-бързо, Алборадо!… Той ще умре! Цялата каросерия е потънала в кръв!

„Не, не мога, не искам…“ — отвлечено мислеше Горлов, мъчеше се да се отърве от нещо, страхуваше се да докосне с отслабналата си душа умиращия човек. Страхуваше се да поеме върху себе си неговото умиране, неговото бълнуване, неговото страдание. Нямаше в резерв, воля и бодрост, живителна, спасителна кръв. И в слабостта си го предаваше на губителните сили. Талисманът на верижката не спаси сержанта. Не, не този куршум е окачила майка му на врата. Сбъркала е куршума. Взела е друг, а не неговия. А този, другия, някой е поставил в М-16 и го е изстрелял в корема на сержанта. „Не, не мога, не искам…“

— Няма да минат! — се чуваше от хамака. — Няма да минат!… Никога няма да минат!…

Преграждаше някому пътя. Не пускаше никого, отблъскваше го. А те налитаха ли, налитаха с малинови плоски барети, прескачаха ручея, тъпчеха склона с набраздените си подметки, целеха се със скорострелните си пушки, а той с куршум в корема, повит в тесния брезент, се люлееше между железните прътове и отблъскваше нашествието им.

„Не — мислеше Горлов, като гледаше пропития от кръв хамак, от който все по-често капеше върху дъските на ярки червени петна. — Не мога… Нямам сили…“ Силите му стигаха само да се държи на предела на разсъдъка, да притиска до гърдите си фотокамерата, да я пази от удар. Стигаха му силите и за тази неопределена мисъл: през нощта той лежеше в този тесен брезент и мислеше за миналите си любовни истории, за сладкото време, за женската красота, за Москва, за сините карелски езера, за кехлибарените дворци на Кремъл, а сега друг лежи в този хамак, изпълнил го с болката си, с куршума, с близката си смърт. Там, където се целуваха, където се белееше кремълската църква, там сега се намираше куршум, течеше кръв.

— Вода… Искам вода… — Ларгаеспада се съвзе, погледна от хамака с отслабналото си брадясало лице, на което се очертаваха хлътналите пулсиращи слепоочия и спеклата се по устните му кръв. — Вода, Марта!…

Тази, която той нарече Марта, бързо посегна към пейката, взе алуминиева манерка и започна да я отвинтва. Ала Сесар рязко, грубо отне манерката:

— Да не си посмяла!… Не може вода!… Куршум има в корема!… Не трябва!…

— Боли ме… Ще умра… Искам вода… — жално и тихо простена Ларгаеспада, огледа всички и спря на Горлов своя безпомощен, умоляващ поглед. И този търсещ поглед, този зов обгори Горлов. Ужасен от своята глухота, от своя егоизъм, отзовавайки се на този измъчен, вярващ в някакво чудо зов, той се хвърли към сержанта:

— Няма да умреш!… Потърпи… В болницата!… Там има един чудесен хирург, един такъв, червенокос, брадат!… Киценко!… Нали ще потърпиш, мили мой? — последните думи той произнесе на руски.

И Ларгаеспада като че ли разбра, кимна и отново потъна в хамака, загуби съзнание, потопи се в своите видения. А Горлов вече не се отделяше от него. Мислено коленичеше пред него, прегръщаше го. Свърза се с него чрез своята воля и душа, чрез кръвоносната си система. Хранеше го, даваше му своята кръв, своя живот, своите сили. Поемаше върху себе си неговата температура, неговото бълнуване, неговата жажда, усещайки в корема си тежестта от сплескания куршум, усещаше формата и тежестта му и разнасящата се от него като лъчи, напираща във всички посоки болка.

„Потърпи, потърпи, скъпи мой!“ — мислеше на руски Горлов, чувствувайки как животът си отива от Ларгаеспада. И тутакси го запълваше със своя собствен живот. Всякакво приближаване на смъртта компенсираше със себе си. Чувствуваше, че и той самият загива. Нямаше вече откъде да черпи енергия — и двамата ги влечеше към гибел някаква размекната бездънност. Правеше път през това тресавище, настилаше гредоред, хвърляше върху него текинския килим от стената на майчината си къща, синята бабина чашка, нацъфтелия върбов храст, обсипан с медоносни пчели, до който се целуваха с любимата, прохладния юлски дъжд, оросил края на гората, слепил камбанките в тревата, снежния път, по който той, млад и дългокрак, вървеше от село на село. Всичко, което имаше, даваше на ранения в корема сандинист. Взимаше го обратно от смъртта.

Пристигнаха в Саматильо. Пред щаба, информиран по радиото за станалото, чакаше познатия му щабен офицер.

— Вече съобщихме на болницата в Чинандега — каза той. — Готови са да приемат ранения. Ще го откара линейка. — Той кимна към белия форд с червен кръст и надпис „амбулансия“. — Радвам се, че изпълнихте задачата си и се връщате благополучно. — Той стисна ръката на Горлов и тръгна към леката кола, в която вкарваха с носилка сержанта. Оттам се разнесе тънко женско ридание, което тутакси заглъхна.

Сесар запали своя фиат, спрян до щаба. Веднага след потеглилия форд покрай стените, изпъстрени със сандинистки лозунги, излязоха на шосето за Чинандега.

Дъждът ги застигна по пътя, когато Сан Кристобал се виждаше наполовина. Над другата му половина, закривайки я, се свличаше черен облак. Той се разрастваше, бълвайки тежки колела дим, а в него нещо проблясваше и избухваше. По цялата планина премина начупена бяла жилка. От вулкана сякаш изригна пепел и лава, погълна предпланините и полята — заваля проливен дъжд. Той удряше с червеникави твърди мехурчета по стъклото, биеше безжалостно по купето, спояваше колата в едно цяло, спираше я. Сесар включи фаровете и намръщен, наведен напред, преодолявайки насрещното налягане на водата, се движеше в кипящия водовъртеж.

Дъждът още не беше отслабнал, когато стигнаха болницата. Пред входа с потопени в потока колела стоеше белият форд с кръста. Излязоха от колата и затичаха към навеса вече прогизнали. Колобков като че ли ги чакаше и затича към тях. Бързо ги огледа, сякаш търсеше по тях бинтове и рани.

— Жив и здрав ли сте? — той отведе Горлов по-далеч от падащите разбиващи се струи. — Не ви ли засегна някъде? Попаднахте в истинска неприятност.

— Сержантът жив ли е? — попита Горлов.

— Киценко го оперира. Току-що започнаха.

— А Валентина къде е? Аз исках…

— И тя е там, в операционната — той кимна към вратата, която беше плътно затворена, но изглеждаше някак изпъкнала, сякаш удържаше нещо свръхплътно.

— Има ли надежда?

— Докато сърцето бие, винаги има надежда… Ще обядвате ли?

— Не, после.

Сесар се поклони, каза, че трябва да докладва в щаба. Ще се върне довечера или утре сутринта. Неговият фиат като катер, проточил мустаци изпод колелата, се скри в дъжда.

Горлов отиде в ординаторската стая, където беше неговият креват. Седна, гледаше как се стича по пода водата от обувките и панталоните му. Нямаше сили да се съблече. Облегнат, наблюдаваше мълниите на пулсиращия вулкан и му се струваше, че той мига с очищата си и търкаля по стръмнините грамадни трополящи бъчви.

Близо до него, през няколко стени и врати, оперираха. Сержантът лежеше с разрязан корем. Червенобралият Киценко с маска и тя, Валентина, докосваха червената гореща рана. А той, Горлов, неподвижно седеше и чувствуваше не просто безсилие, не просто загуба на волята си, изразходвана докрай в друсащия камион, а пълната си зависимост от ония, които правеха сега операцията. Неговият живот, както и животът на сержанта бяха в техни ръце. Той лежеше заедно със сержанта на операционната маса. В него се забиваше заострена бяла стомана. Неговият затихващ пулс долавяше сестрата. Той се колебаеше върху неустойчивата черта, която отделя живота от смъртта. Там, в друсащата ифа, той се сля духовно и физически с Ларгаеспада, преля в него своята кръв, най-съкровената си същност и сега — така му се струваше, — ако Ларгаеспа да умре, ще умре и той. Нямаше повече сили да се бори за неговата и за своята съдба. Просто поверяваше него и себе си на хирурзите.

Понякога, като в упойка, той се унасяше и под шума на дъжда му се струваше, че присъствува на отдавнашен московски спор, виждаше разгорещените лица на приятелите, ставаше дума за архитектурата, за Корбюзие и Мелников и някой, когото вече не помнеше, нещо се възмущаваше, някого обвиняваше, а за Горлов тогава беше важно да вземе нечия страна в спора, а чия — вече не помнеше.

Отново се връщаше в реалността, в дъждовния сумрак и тропането на проливния дъжд.

Внезапно си спомни Каргопол, където сред лютичета и брезов храсталак имаше малко селце. Една бабичка изнасяше на тревата пред къщата дървена хурка с алени къдели и му разказваше нещо, нещо жалостиво и хубаво, от което му ставаше мъчно и сладко. Той се помъчи да си спомни думите й, но не можа. Всичко беше като че скрито в пелената на проливния дъжд, на неговата слабост, колебаеше се на границата на безсъзнанието и той молеше някому да запази съзнание, за да може да си спомни тези думи.

Яви му се още нещо: отдавна отминала командировка в Чита. Мъничката стая в хотела. Някаква млада и тиха женица идваше при него, разказваше му за някакво село, канеше го да отиде, а после тихо плачеше. Проблясваше водата в гарафата, когато навън минаваше тежкотоварен камион. Той отлетя от Чита, без да се сбогува, избяга от нейните кротки жалби и сълзи, от цялата й невзрачност и ненужност. А сега се мъчеше да си припомни лицето й и защо бяха тези оплаквания и сълзи.

Той седя така повече от час, без да се съблича, без да смени ризата си. По движението зад вратата, по оживлението, по стъпките и гласовете разбра, че операцията е свършила. Излезе и срещна пред операционната Колобков.

— Е? — можа само да попита, но вече четеше в очите му отговора, благодареше му за него.

— Куршума извадихме. Сержантът е в реанимацията. Да се надяваме, че опасността е минала. Казвам: да се надяваме…

— Дайте ми престилка, ако може…

Колобков кимна. Свали престилката си и я наметна на Горлов. Той влезе в операционната.

Видя маса под пламтящите лампи. Смачкани чаршафи с ръждиви и червени пръски. На пода — паднал червен памук. Изсипани накуп инструменти. В ниско кресло се бе отпуснал Киценко, смъкнал марлената маска върху рижата си, потъмняла от пот брада. Изморено, без капка кръв лице, стиснати очи и улавяща въздуха уста. В съседната стая пулсираше, свиваше се и се разпускаше прешленест шланг, прилепнал до устните на Ларгаеспада — неподвижен, покрит с бяло.

Киценко примигна към него, нямаше сили да се вдигне.

— Ето — кимна към стъклената масичка, — куршум от М-16…

Горлов видя на масата смачкана топка олово. Мъничко изделие, направено от човек. Минало през цевта на скорострелна винтовка. Смачкано в тялото на друг. И този друг човек, спасен от смъртта, още незнаещ за това, дишаше в прешленестата тръбичка. А третият човек, червенобрадият, изморен, долетял от другата половина на земята, извършил работата по отстраняването на смъртта, обезсилен, се бе облегнал в креслото. И Горлов чувствуваше как тук, в малката операционна, тези три сили се свързваха в един огромен, обхващащ света триъгълник. Можа само да докосне ръката на Киценко.

Нещо стана с него. Нещо се разкъса и се отмести. Страхувайки се да не го видят, излезе под дъжда, под неговото трополене и плющене. С потръпващи рамене отиваше към стаята си.