Александър Проханов
Живот между изстрели (1)

1

Папката лежеше напреко на пода, разтворена, с отметнати връзки. Гъвкавият гланциран лист на първата снимка леко изсъска, разгъна се като пружина и проблесна метално. Горлов го облегна на стената и му се стори, че внезапно се е отворил някакъв прозорец към отминалото време, когато той, още млад, неуморим, летеше по света, сменяше самолети, кораби, всъдеходи и се целеше със своята всевиждаща стремителна оптика в самото сърце на огромния многоцветен свят. Изтръгваше от живота неговия черно-бял отпечатък, отнемаше от времето мълниеносните, готови да изчезнат мигове. Серията снимки, която му се струваше тогава скъпоценна, се наричаше „Земни грижи“.

„Зърно“. Комбайнер от онази жътва в целината, когато разнебитените ръждивочерни комбайни димяха, боботеха през виелицата и жънеха пшеницата под мокрия сняг. А човекът, изпоцапан, обрасъл с настръхнала четина, върти под челото си изпъкнали, сънливо святкащи зъркели, крещи, за да не заспи, някаква своя песен без думи, прибира своето зърно, вкопчан в желязото на машината, съзирайки през бурята, през огромните трудности и сражения бъдещите небивали добиви.

„Нефт“. Бригада сондьори, окована от кръстосания метал, обхваната от вихъра на въртенето: завинтва се, забива се в жвакащата утроба на земята, която набъбва от болка, вика, изтръгва се. А хората — свръхнапрегнати, с озъбени, тежко дишащи уста и святкащи очи, с набъбнали, готови да се пръснат мускули — спускат все по-навътре режещата стомана.

„Самолет“. Вратите на огромния цех са широко разтворени и влекачът извежда на бял свят остроклюнеста, белоснежно източена машина. Тя се е показала почти цялата навън сред бликащия въздух, сред вятъра, ликуваща, сътворена за висини и простор. В сянката й е застанал стар работник, изморен, с отпуснати покрай тялото ръце, гледа подир създадения от него самолет, пускайки го на воля в небесата, гледа го с обич и се прощава с него. Изморен земен човек и неговата крилата, свързана с небето душа.

Горлов разглеждаше готовите за изложба, проверени, награждавани фотографии, „сребърни“ и „златни“, донесли му голяма известност. Богатство, трупано през целия му живот с безброй безшумни удари на светлинния лъч в лещата. Прозрения, когато случайните и вечно бягащи картини на света бяха дарявали само него с единствения заключен в тях кадър, отразяващ смисъла на живота. И той, фотографът, го бе изтръгнал от потока, откъсвал го бе от времето с остра като скалпел зеница, с удара на едно щастливо мигване с окото. Снимката, тази моментна истина за света, бе станала негова, на художника, истина.

Той гледаше своите творби и изпитваше отчуждение към тях. Онова, което някога му се струваше безспорно, че отразява и времето, и него самия като художник, живота, сега беше помръкнало. Сякаш снимките бяха изстинали, изгубили своето излъчване. От тях не лъхаше жизнена енергия. Животът незабелязано се беше поотдръпнал, поизлязъл от фокуса и в неговите размътени удвояващи се контури вече не застиваха миговете на безспорната истина. Тя сякаш бе изтекла през някаква едва забележима цепнатина, а той бе останал със своите снимки в плитчината, от която морето се бе отдръпнало, запазвайки само останките по дъното — неговите фотографии. Страната, както и преди, бе цялата в строежи, кипеше в труд. Напрегнала ум и дух, тя решаваше мъчителните, поставени от вековете загадки, стремеше се към изобилие и благодат. Ала той самият като че ли беше оглушал и ослепял за това. Не бе съумял да намери своето място. Опитваше се да го открие, но не успяваше, не му се удаваше. И така, готвейки се за своята обща изложба, той чувствуваше поражението си.

И още една серия — „Неотминалата древност“.

„Песен“. Хорът на каргополските бабички. Пеят направо на улицата, на студа, между високите приведени кошове и черните заснежени къщички. С поли, с палтенца, по бабешки стегнали забрадките, остроноси, с хлътнали тъмни уста, със закръглили се, усърдни, сияещи очи, с еднаква бяла шарка от дишащата гореща песен. И сякаш в тяхното бяло дихание, спряло някъде в елите и къщите, едва забележимо, прелитат коне, кипрят се конници, вдигат се сватби. Сякаш са свързани навеки с родните снегове и реки.

„Камбанен звън“. Без шапка, с разпилени коси, с отворена щърба уста и по детски щастливо лице, старият клисар е хванал в юмрука си възела на въжетата, люлее звънтящия меден грозд, спускащ се направо от небето. А в изсечения овал на лицето му сякаш са нарисувани далечни поля и гори, проблясващи пътища, слънчеви лъчи. Човекът като че ли се люлее върху огромно въздушно кълбо, лети сред ликуване и екот.

„Цвете“. Ковач вади от пещта бяла звезда с венчелистчета. Широкото, прихванато с кожена лента чело е озарено от огъня. Къдрава брада. Излята ръка, стиснала клещите. Зорки, втренчени в работата очи. Не с ударите на чука по желязото, а със зениците си, с тяхната любяща сила той изковава бялото цвете. От неговата светлина едва се забелязват на стените подкови и коси, а пред вратата една конска глава кротко гледа ковача.

На младини в стремежа си да осъзнае своето време той го чувствуваше като преплитане на две състояния. Като репортер във вестника излиташе с фотокамерата си при откриването на атомни електроцентрали, на ракетни космически стартови площадки. Насочваше обектива ту към някой нов, роден в пустинята град, ту към арктически лед, разтрошаван от могъщ атомен ледоразбивач. Гъвкав, пъргав, ловък, бе сновал със своя апарат покрай горещата искряща лава, потекла от доменната пещ, където от огъня и метала се раждаше цивилизацията, смайваща с бурния вълнуващ свят на красотата. И същевременно в едно и също пространство с него живееха в затънтените села старци, които изповядваха култа към Коледа, изкарваха конете на празника на свети Егор^[1], лекуваха с горчиви билки, гадаеха по падащи звезди. Две познания, две дихания, отправени в различни посоки, се сливаха у него в едно. Обективът му с еднакво старание бе проследил и ослепителната струя на плазмотрона, пронизващ синята стомана, и кротката игла в спокойните ръце на жена, бродираща върху домашно платно разноцветни шевици.

„Природа и техника“. Тогава му се струваше, че именно там, където волята и поривът на човека, превъплътени в огромни машини, влизат в контакт със земята, измъкват от нея храни, метали и гориво — точно там е и мястото на репортера, който иска да разбере и да разкаже драмата на двадесети век. Разрушаването на живата природа под ударите на вездесъщата техника. И провала на техниката, създадена въпреки природата. И неизбежното бъдещо тържество: сливането на природата и техниката, тяхното дълбоко единство и сходство, надмогнато от раздвоеното съзнание. Той, художникът, въоръжен със стъклената си машинка, търсеше потвърждение на своите догадки. Мъчеше се да изрази философията на своето време чрез своето изкуство, опипващо контурите на света със светлинния лъч, пуснат през кристалите на стъклото.

„Дърво“. Атомен опреснител в пясъците край брега на Каспийско море, сглобен от лъскава стомана. В неговите сфери, цилиндри и конуси бълбука вряща вода, издигат се нажежени облаци, валят горещи дъждове. Прохладната, затворена в тръбите река пои града и градините. Нежно, ефирно дръвче с готови да цъфнат пъпки, само рожба на железните машини, зарити в пустинята, сякаш е понесло на клоните си кулите на сградите и заводите.

„Елен“. Стой в хамбара на излитащ самолет, запънал в обшивката му рогата си, тънките си бързи копита. Гледа към мъгливата земя, където през гъст дим прозира завод. Измъкнат от родните дъбрави, поставен между ревящите витла, еленът се носи над земята, а в изпъкналата леща на очите му, през сълзите му проблясва неговият, на художника, портрет, както е застанал с насочен обектив.

„Жерави“. Силнотокови мачти в степта. Тънконоги, сътворени от стомана птици са се втурнали напред, готови да литнат. Изящно, прозрачно, устремило се в далечината ято. Разперени крила, изопнати шии. А отгоре, сякаш копирайки техния полет и строеж — клинът на живите жерави. Каква степ, каква белота! Каква загадъчност в сходството! Черно-бяла графика на единния неделим свят.

Струваше му се, че той с отразил своето време, изразил го е във философията си. Уловено, запечатано на гланцовия лист, то ще се покаже пред хората и те, неговите съвременници, ще разберат това време, ще познаят себе си…

Така беше съвсем доскоро, докато за него не се бяха разклатили невидимите, поставени в основите на света опори, светът сякаш някак се наклони, а времето неочаквано се промени. Той, художникът, почувствува как неотдавнашният разбираем и стабилен живот започва стремително да се отдалечава от него. Около него възникваше и го обграждаше някакъв друг живот, страшен, неутвърден, с друга истина, затворена в него, и той, безпомощен, не съумяваше да го разбере, не знаеше как да го назове. Търсеше неговия образ и смисъл.

Горлов знаеше: същността на навестилата го болест е в него, а не в живота. И някой друг, вездесъщ, лети сега срещу живота, както някога той, насочва своя апарат срещу неговите излъчвания. Някой си, но само не и той.

Сега той седеше в своята стая, изпълнена със стативи, увеличители, сребристи вани, където дори въздухът бе пропит от бром и сребро, а стените — потъмнели, пожълтели от изпаренията и пръските. Горлов слушаше своя стар другар Сергеев, който държеше една снимка, и листът, извивайки се, сякаш полюляваше рядката светлина.

— Как можа, Андрюша, да се откажеш от изложбата? Да не си полудял? Или поредният каприз? Готвеше се за нея няколко години, а заедно с тебе се готвех и аз. Да не говорим колко неща отпечатах, подбирах всяка снимка — чаках тази изложба като своя! Хвалех я пред всички и навсякъде. Само каква реклама й правех! Тази изложба трябваше да стане явление! Равносметка! Да, равносметка! Дори ако искаш, централното събитие на целия ти живот! Обясни ми все пак защо се отказваш! Длъжен си да ми обясниш!

— Не мога да ти обясня — Горлов гледаше приятеля си, неговото оплешивяващо чело, под което се възмущаваха и се гневяха големи биволски очи, които винаги са му се стрували твърде големи и влажни за снайперисткото изкуство на фотографа. — Не мога да обясня. Загубих всякакъв интерес. Минало. Мемориална изложба? А може би посмъртна?

— Глупости! Отново с твоите капризи! Твоят егоизъм! Отново си позволяваш егоистични капризи! Онова, което другите, което аз не можех да си позволя, ти си го позволяваше! Все заради твоето кокетничене! Заради твоя естетизъм! Заради желанието ти винаги да си във форма! Само заради това излезе от вестника, заряза ме, предпочете собственото си творчество, свободната съдба на художника. А за мене остави съдбата на вестникарски чиновник. И беше прав, разбира се! И пак заради това не се и ожени, за да си запазиш свободата на търсенето, свободата на пътуванията, свободата на утешенията, а по същество свободата на неограничения егоизъм. Случваше ми се да обяснявам на твоите възлюбени психиката на истинския художник, аз, неистинският художник, потънал в черен вестникарски труд, за да изхрани многодетното си семейство! Сега плюеш на изложбата, в която, ако искаш да знаеш, аз съм вложил не по-малко от тебе. Всичките ми статии за тебе, непрестанните ми грижи, моето служене на тебе. Ти направи онова, което аз не съумях да постигна в живота. Ако искаш да знаеш, аз те бях определил именно ти да направиш това! И сега, когато вече си го направил, когато е запазен салон, печата се каталог, когато Брюксел и Виена ти изпратиха покани, съвсем неочаквано се отказваш! По този начин ти плюеш върху мен! Отричаш ме!

— Прости ми — каза отчуждено Горлов, изумен от това, как приятелят му изведнъж заприлича на старец. Чертите на лицето му бяха увехнали и някак смъкнати към гушата, косите му, някога гъсти и бухнали, бяха опадали. — Прости ми, ако съм виновен пред тебе. Но аз ти казах истината.

— Андрюша, ти се заблуждаваш! — Сергеев бързаше да го прекъсне, почти го молеше, мъчеше се да го увлече в своята истина, във вярата си в него като художник. — Не съществува някакво особено време, съществува само човекът. Силата ти е в това, че ти не си хроникьор, а художник. Изразяваш не времето, а човека, същинския, непроменения човек от времето на Ной до нашия термоядрен век. Ако искаш да знаеш, ти, Андрюша, успя да отразиш човека в неговата простота и величие — вечния, неразбиращия и проницателния. Да вземем ето тази, моята най-любима серия.

„Съвест“. Осъденият е на скамейката на подсъдимите. Върху парапета лежи костеливата му ръка. Лицето — с тънки устни, с дълъг нос, с дупките на черните очи — цялото е изпепелено от непрекъсната вътрешна болка. Не от страх пред наказанието, а от разкаянието, от болката в душата, душата, извършила престъплението и сега изведнъж опомнила се, ужасила се, осъзнала своя грях. Душа, която търси помощ, не я намира и сама иска да бъде наказана.

„Демагог“. Той е на трибуната, яростен, убедителен, искрен. Ръката му, с пръстен, е устремена към салона. Другата е притисната към сърцето. Дарява хората с най-скъпото и истинското от себе си. И само очите — двуличен, изплъзващ се поглед. Внимателно, трезво наблюдава тълпата. Устните тлъсти, хищни. Тялото в прилепналото сако е стегнато, здраво, готово да се защитава, ако посегнат на неговото благополучие. Може да извърши каквато и да е жестокост.

„Мисъл“. Архитект държи в дланта си стъклено кълбо и с остър, проницателен поглед, целият излъчващ светлина, гледа през кристалната сфера. А в нея е роденият от погледа му град — белоснежен, устремен, изсечен сякаш с един удар — неговата всемогъща творческа мисъл.

— Не съществува никакво особено време, Андрюша, съществува само човек, загадъчен, цялостен, когото през всички времена сме се стремили да разгадаем!

Горлов внезапно бе погълнат от спомените за себе си и за приятеля си, когато веднъж и двамата млади, незнаещи още граници на силите си, летяха с вертолет над вълнисто-черната тайга и притискаха лещите на двата апарата към илюминаторите, щракаха непрекъснато към мехообразните стоманени цистерни, към просеките на петролопроводите, към металните проблясъци на находищата и земята беше розова от върбалаците, виолетова от боровинките и калуната^[2]. Надвиснаха над железопътната линия, над една тежкотоварна композиция. Машинистът, отметнал глава, беззвучно крещеше и се смеете. И внезапно, като взрив, ги зашемети синевата — бяха излезли над Об, после завиха и оставиха встрани кръстопътя на моста, локомотива, белия клин на дирята от кораба по реката и все така жадно ловяха последните изплъзващи им се кадри. Вечерта, бодри, лекомислени, седяха край огъня с приятелките си, пъдеха комарите, пиеха вино, целуваха се, а на другата сутрин видяха ризите си — целите в червено вино и син боровинков сок.

Горлов притежаваше, дали по природа, или пък бе наследство от тайнствените родословни глъбини, непресъхващ извор на енергия, неизчерпаемо любопитство, някакъв вътрешен плам, който го подтикваше със своята гореща, ненаситна сила. Той, фотографът, беше избрал този малък, натъпкан със стъкла прибор, за да изследва с него света. Все гонеше светлинния лъч, кацнал върху проблясващата ос. Неговият приятел Сергеев не издържа това надбягване. Запасът му от енергия скоро се изчерпа. Той изостана, измори се, престана да пътува, само изпращаше след приятеля си своите наставления, статиите и монографиите си за него, радваше се на неговите успехи и изложби, на публикациите му в списанията, на неповторимите кадри, изтръгнати от острието и пронизани все с тази стремителна светоносна игла.

Натежал, попрегърбен, с високо набръчкано чело, с биволски, бавни, тежкоподвижни очи, той беше скъп на Горлов като последен, оцелял от миналото приятел, където беше останала толкова дружба и любов.

— Днес от тебе се интересуваше нашият Главен — каза Сергеев. — Извика ме и ме разпита за тебе. Поиска телефонния ти номер. Ядосваше се, че съвсем си се отказал от репортерската работа и си се превърнал в студиен бос. Стана дума за преситеност, за снобизъм, нещо за естетизъм приказваше. Питаше ме дали не си забравил испанския език. Спомни си как след смъртта на Франко те е изпратил в Мадрид и спомена за твоята испанска серия. И още как си му чел на испански Калдерон. Имало ли е такова нещо?

— А за какво му е притрябвал моят испански? — разсеяно отвърна Горлов. — Изобщо как изглежда сега той, нашият Главен?

И отново светкавично скочи в миналото: коридорът, слабо осветен, със зеленикаво електронно табло в дъното — информация за състоянието на вестникарските страници. Кабинетът с дървена ламперия, където по стените на гвоздейчета са разпънати пресни, току-що отпечатани страници с продупчени ъгълчета. Главният, стопанинът на кабинета, енергичен, ироничен, с резки небрежни жестове, от него ухае на скъп тютюн, на печатарско мастило и на още нещо неуловимо, дървепо-метално, което изпълва цялото огромно, масивно здание. Главният гледа неговите снимки. Едни пренебрежително изтърсва на масата, обричайки ги на гибел. Други пък многократно преценява със своите сиви и точни зеници. И те отиват в печатницата, за да могат оттам, попадайки на вестникарската страница, да тръгнат по света, да го спрат за миг, да тикнат пред лицето му неговия собствен образ, за да го изменят, макар и съвсем мъничко, с оставената върху него слаба диря. Фотокамерата — като ледореза оставя по света своя диря.

Оттук, от огромното, отрупано с телефони бюро, на което се мъдреше седефен китайски пепелник с фасове със златни мундщуци и хромирано двойно Т-образно парче — подарък от Абакан, — оттук с едно махване на Главния започваха неговите пътища. От полирания дъб със зеленото сукно отдаваше швартовите белият речен кораб и Амур мощно го понасяше по своите протоци. Отвеждаше го чак до Китай, който оглушаваше палубата с екота на своите мегафони и с червените капки по транспарантите. Той излизаше призори на росната палуба и гледаше към клисурите на Хинган, задимени в утринната омара, към Амур, повлякъл води към океана, съзираше често в мъглата някоя мечка, която плува през реката, свила ушите си.

Оттук, от тази полирана дъбова дъска, излиташе неговият самолет и го отнасяше в Азия, в нейните пустини, градини и предпланини, които му изглеждаха като пъстър копринен халат. Той лежеше под сенките на баржата, поела по зелената вода в канала, и гледаше как на бялата дюна в пустинята се появяват една след друга кафяви камили с раирани вързопи на гърбовете си, подрънквайки със звънчета.

Или пък Мадрид, приличащ нощем на мрачно осветена чугунена отливка. Върху сивите площади направо върху настилката лежаха разтворени калъфите на банджо и китари. Техните велурени червени и гълъбови подплати. Двама пийнали баски танцуват, увивайки около себе си баскското знаме, и се спъват в разноцветното платно. Студент католик удря седефен барабан. Момченце притичва покрай статуята на крал Алфонс и без да спира, я нацапва с червен пулверизатор, оставяйки изрисувани на нея сърп и чук. Животът, отърсил се от Франко, и в музиката, и в танците, и в илюминациите прилича на поп-фестивал. И той, репортерът, седнал на Пласа Майор, замаян от бутилката пиво, се прегръщаше с друг репортер от мадридската вечерна хроника, декламираше му на испански стихове от Калдерон.

Той мислеше за Главния. За диспечера на своите младежки пътувания. Изпитваше към него подобно на обожание чувство, гордееше се с това и се надяваше някога да му изкаже възхищението си. Много по-късно, след като напусна вестника, опита работата в най-големите илюстровани списания, но изостави и тях. Превърна се в мастит салонен художник. Приемаше в студията си известни актьори, писатели, които ценяха възможността да си поръчат при него портрет. На някакво откриване се срещна с Главния и го порази промяната. След прекарания инфаркт беше напълнял и подпухнал. Нищо не беше останало от изисканата устремена подвижност. В движенията му имаше неувереност, плахост, сякаш проверяваше пространството около себе си и не смееше да прекрачи в него. В очите му, в стоманените му мълниеносни очи се беше появила влага, старческа беззащитност. На Горлов изведнъж му се прииска да пристъпи, да му каже нещо утешително, някакви думи на благодарност, да го вдъхнови, да го окуражи. Но не съумя. Само му се поклони отдалече.

И сега състраданието към съкрушения, изморен човек, с когото беше свързан през най-добрите си младежки години, се върна у него като съжаление към себе си, към своята собствена слабост.

— Не мога да ти обясня — обърна се той към приятеля си, като се срамуваше от своята слабост и не съумяваше да я превъзмогне. — Нещо се случи. В мене. Наоколо. Изгубих опората. Изгубих гледната точка. Всичко се раздвоява. Хлъзгам се, откъсвам се, готов съм да падна. Както тогава, в Зангезур, когато се плъзнах по сипея и камерата тупна в пропастта, а аз се пързалях по каменистия склон, мъчейки се да се притисна, да се вкопча в острите камъни, да ги забия в себе си по-дълбоко, да увисна на тях. И увиснах, замръзнах. Както сега. Страхувам се да помръдна. Уплаха някаква. Предчувствие или празнота? Като че нещо са измъкнали от мене. Някакъв съвсем мъничък детайл, автоматче някакво, и аз съм загубил управлението. Ослепял съм. Нищо не ми е интересно. А новото, онова, което идва насреща и се показва иззад планините, няма форма и цвят. Контражур, директна ослепителна светлина в обектива и тъмни неясни контури. Може би е дошъл моят край? Направих всичко, което можах, и повече не ми трябва.

— Андрюша! — Сергеев мъчително помръдна дългите си вежди, докосна ръката му и Горлов се изплаши от това състрадателно докосване, но беше и благодарен. — Андрюша, ако искаш да знаеш, това е просто умора. Ще мине, както винаги е минавало. Ти си художник. И сега си на кръстопът. Трябва да избереш по кой път да тръгнеш. Ала не ти избираш пътя, той те намира. Ти самият също си на път. Пресъхнал си, за да се напълниш отново. За известно време си ослепял, за да прогледнеш. То внезапно ще се върне при тебе, това твое зрение. Може би когато свърши тази мрачна есен и падне белият снежец. Ще се събудиш някоя сутрин, а твоят Тверски булевард, бял-беленичък като платно, и твоята любима къщурка — потънали в сняг. И всичко ще видиш в нова светлина. Всичко ще бъде точно така, Андрюша. — Той кимна към разпилените снимки. — Не казвай нито да, нито не. Откъсни се, поразходи се, почети. И изобщо идвай при мене. Децата така много те обичат. А моята Люба току пита: „Къде е Андрей?“ С гъбки ще те нагости, домашно производство. Бутилчица ще отворим. И най-сетне ще ни направиш един семеен портрет.

Той придумваше Горлов, уговаряше го, гонеше тъгата от него. Горлов виждаше всичките му хитрини, съшити с бели конци, и все пак му позволяваше да говори. Усещаше тиха болка, тъжна благодарност. Изпрати го до вратата.

— А ти чакай, Главният ще ти позвъни. Интересуваше се нещо за тебе. Кой знае защо, питаше за Калдерон…

Горлов бавно се върна в стаята, в мрачната есенна светлина, застинала по стативите и кутиите. Измъкна от развързаната папка една снимка.

„Слепец“. Неподвижно лице, бели празни очи. Стой изправен, държи в ръцете си малко огледалце.