Александър Проханов
Живот между изстрели (42)

42

На сутринта Джонсън се свърза по радиостанцията с щаба. Върна се да съобщи на Горлов и Сесар:

— Началникът на разузнаването ни информира за напрежение по пътищата. Забелязано е придвижване на бандите от вътрешността на селвата към комуникациите, към населените места. Авиацията е засякла групи на мискито с лодки в района на Рио Вава, точно по посока на нашия маршрут. Предлагат ни днес да се въздържим от излизане. Да прекараме няколко дни във Васпам. Това предлагам, а вие ще решите…

Войниците носеха на два пръта тенджера с гореща вода. Нарядът в петниста защитна униформа уморено се прибираше в казармата. Сержантът се приближи до клепалото и с размах го удари, а то звучно и протяжно отронваше бавни, напевни звуци. Помисли си, че трябва да остане тук, сред тези унили, разкъсващи сърцето звуци, в същото време, когато само на един ден път го чака тя, неговата любима, и още същата вечер ще може да слуша нейния смях, да пие с нея вино, да й върне пръстенчето, а след това цяла нощ в Каса Бланка ще шуми океанът, ще духа през верандата вятърът.

— Струва ми се, другари, че трябва да пътуваме — каза той. — Сесар, ние трябва да пътуваме! Утре, нали сам каза, има самолет за Манагуа. След два дни трябва да съм в Москва. Днес ще можем да минем през Тасба — вашето ново индианско селище, а оттам — в Пуерто Кабесас. Бандите от мискито непрекъснато излизат по пътищата. Това, както изглежда, им е станало навик. Другояче те не могат. Но и ние не сме малко, три коли. Ще видите, моят халил ще прочисти пътя за океана. Има една такава руска песничка: „Със щик и граната път си пробиха момчетата…“ Момчетата — това сме ние! Трябва да пътуваме!

Сесар мълчеше, пристъпваше с огромните си обувки. Джонсън, строг и затворен, гледаше в земята и беше готов за всяко решение. Горлов разбираше, че ги тласка към риск. Но нима идването им тук не беше риск? Не беше ли риск седенето в окопа с горещата вода, където плуваше жълтото туловище на умрелия крокодил? Затова пък вечерта ще свалят измърсените потни дрехи. Ще се изкъпят. Ще отидат в ресторанта и ще вечерят не пресен фасул, а скариди в мляко, ще пият „Флор де Каня“ и Розалия така ще се радва на Сесар, а някоя, като види Джонсън, храбрия мъжествен „политик“, ще бъде може би на седмото небе от щастие. И най-важното, че тя, неговата любима, ще започне тихичко да се смее и учудено да повдига златистите си вежди.

— Ние трябва да пътуваме, приятели!

— Да, ще пътуваме! — каза Сесар. — Убеден съм, че всичко ще се размине.

— Тогава ние ще се качим в последната кола, жълтата — каза Джонсън. — Ако техните разузнавачи са ни проследили, ще помислят, че сме в челната кола. А ние ще пътуваме с жълтата, с последната. Ще доложа, че тръгваме…

Трите тойоти летяха през боровете, катереха се по хълмовете, прорязваха блатистите долини. В радостна възбуда Горлов притегли „халила“ и внимателно се загледа в мяркащите се борове. Почти искаше, почти приканваше ей там, на завоя на пътя, да се появи от храстите лицето на индианеца, който се прицелва и стреля. Вярваше, че с него сега нищо няма да се случи. Куршумът няма да го докосне. А само ще придаде на пътуването острота и възбуда. С този призив той може би дразнеше, изкушаваше съдбата, но не търсеше силни усещания — просто вярваше, че нищо няма да им се случи. Тя го очаква зад тия гори и мъгли, мисли за него, охранява го. Знае, че той бърза към нея. Вижда го седнал в колата. Вижда изхапаната му от комари ръка, която стиска автомата. И този мярнал се пясъчножълт склон, и предната, подскачаща по дупките тойота — всичко вижда, обкръжава го с непреодолима за враговете защита. Индианците, които бързат да застанат в засада, няма да успеят, ще блуждаят из блатата и дюните, а когато все пак се прицелят, от тяхната жълта тойота ще са останали само бензиновият пушек и следите по шосето.

През шума на автомобилния двигател дочу бученето на друг мотор и срещу тях над пътя прелетя самолет, двумоторна петниста „рама“ — направи широк завой и като се разклати, прелетя над околните блата и се изгуби в мъглата.

— Изпратили са ни самолет за прикритие — каза Джонсън. — Пилотите разузнават местността и ако има опасност, ще ни дадат сигнал.

Самолетът отново се показа далече над блатото, тихо, плавно се сниши, скри се зад вълнистите хълмове и правейки невидим кръг, прелетя ниско и шумно иззад гърба им над пътя, оставяйки след себе си два реда пушек. И Горлов отново си помисли: не, нищо лошо няма да им се случи. Не самолетът ги охранява с картечниците и оръдията си, а тя, неговата любима, им изпраща насрещен лъч и те, недостъпни за врага, се движат по него.

— Рио Вава — каза Джонсън, когато пред тях се показаха широко разлята вода и плоски меки брегове. — От другата страна, на около двадесет километра, е Тасба При. Тук има сал, преправа…

Но преправата не работеше. Въжето се бе скъсало и салът бе спрял до брега. От двете страни под ръмящия дъжд се бяха струпали покрити военни камиони, сновяха войници, а под дърветата стояха с автомати и винтовки дългокоси, червенолики индианци милисианос от охраната.

Джонсън излезе, разходи се между войниците, продума си нещо с индианците и се върна:

— Мисля да не чакаме, докато опънат въжето. Да оставим колите тук. Ще преминем с кану, а оттам ще вземем камион и той ще ни откара в Тасба При.

— Прекрасно! С кану! — зарадва се Горлов, измъкна калъфа, заплете се в автомата, набута под седалката гранатата, която не му трябваше. — През цялото време мечтая за кану!

Джонсън ги заведе при едно дърво, където сред оголените мокри клони имаше издълбани черновлажни лодки. По сигнал на Джонсън двама индианци мълчаливо седнаха в лодките. В по-голямата се качиха Сесар и Джонсън. А Горлов внимателно, усетил люлеещото се издълбано дърво, сложи на дъното автомата и калъфа, отблъсна се от корените и индианецът, убивайки колебанията с веслото, вече гребеше, караше лодката по летящата вода, а Горлов, озовал се сред бързата река, за миг изпадна във възторг.

От другата страна Джонсън накара един голям военен камион да завие обратно. Качиха се в каросерията и потеглиха за Тасба При — новосъздаденото индианско селище.

На входа на селото се издигаше отлят от бетон индианец с мачете, боядисан в червен цвят. Непосредствено до него димяха, пушеха извадените пънове по отвоюваното от гората поле. Струваше им се, че червеният бетонен индианец се е обърнал към пъновете и наблюдава делото на своите ръце. Селото беше горе на хълма. Еднакви, добре направени къщи, електрически стълбове по улиците, красиви разноцветни покриви.

Горлов разбираше, че тук няма да се задържат много. Мъчеше се да разбере какво значение има това изградено в гората селище. За какво трябва да разказват неговите снимки.

— Контрите са умни, хитри и ползуват мискито, защото мискито са невежи — обясняваше Джонсън. — Гринго дадоха в ръцете на мискито автомат и ги заставиха да убиват. Не индианците убиват, а невежеството. То прави засади по пътищата. То вдига във въздуха мостовете. То стреля в революционерите. С невежеството не можеш да се бориш с оръжие. С него можеш да се бориш чрез просвета. Ние сме изградили това селище, за да просветим мискито. Това е задачата на революцията тук, на Атлантическия бряг!

Разгледаха училището — дълга, поставена на катове сграда, нова и удобна, а в класните стаи седяха чернокоси, пъргави деца, чиито очи любопитно проблясваха при влизането им. Сесар стисна ръката на учителя и лицето му се озари с непонятна за другите радост.

— Андрес, виж! Погледни този учебник. Той е мой! Аз съм го съставил за мискито.

Горлов фотографира класа, разтворените учебници, в които имаше лодки, коне, цветя. Разбираше, че тук, в този клас, невежеството, въоръжено с М-16, отстъпва пред книгата с коне и цветя.

— Прехвърлихме хората тук с вертолети — каза Джонсън. — От Рио Коко, от малките селца и колиби. Контрите свалиха един вертолет и загинаха тридесет деца…

Разгледаха и двора за селскостопански машини, където имаше и един син трактор „Беларус“. Дългокрак индианец, изпомазан с масло, работеше нещо по мотора, а другите му подаваха ключове, дебнеха всяко негово движение. Изтриваха фаровете на трактора, стъклата, лъскавите, до блясък изтрити от земята плугове.

— Тук повечето от индианците никога не са виждали трактор — обясняваше Джонсън. — Не са виждали електричество, плуг. Живели са край реките по едно-две семейства, отделени от другите от блатата. Не преувеличавам: за първи път в своята история те се учат да работят заедно, да живеят заедно, да обработват земята. В къщите им се появи светлина. Научиха се да управляват кола, трактор. Това именно е просветата.

Горлов снима беларуса, изцапаните, охотно позиращи механици. И разбираше, че тук първобитното, наслоено още от сътворението на света, отстъпва, прерязано от плуговете.

В медицинския пункт видяха сестра в бяла касинка с червен кръст да прислушва със слушалка възрастен човек и старецът, слаб, изпълнен с величие и смирение, наблюдаваше апарата за измерване на кръвно налягане и термометъра. Насочил фотокамерата, Горлов разбираше, че М-16 отстъпва пред слушалката.

В края на селото лежаха кехлибарени обелени греди. Впиваха се брадви, пееха триони. Голи до кръста мускулести индианци копаеха дупки, забиваха в тях стълбове.

— Строят си църква — обясни Джонсън. — Революцията не е против религията. Нека да строят колкото искат църкви, но да не стрелят от прозорчетата на своите църкви по революцията.

Към тях се приближи невисок възрастен човек с червен каскет и кецове.

— Пастор Сандовал — представи се той. — Радваме се на нашите гости.

— Вие се пастор? — Горлов направи няколко снимки на строежите. — Обяснете ми тогава. Вчера по пътя видях един пастор. Дошъл от Хондурас с картечница, взел участие в боевете и го пленили. Пастор да стреля, нима е възможно това?

— Всички сме сполетени от нещастие — каза Сандовал и бръчките му станаха по-дълбоки и по-тъмни. — Нещастие постигна целия народ. Всички сме разсечени от меч. Едни от нас в Тасба При изграждат къщи и орат земята, а други, лишени от дом, ходят из блатата и проливат кръв… Не зная кога ще свърши това, кога поразяващият меч ще се отдръпне от нас. Аз имам китара и събирам младежта тук, където строим църква, да им свиря и да им пея псалми с китарата. Молим се да ни отмине бедата. Оръжието да престане да стреля. Молим се хората да оставят оръжието и отново да хвърлят в реката мрежите, а в земята — семето. Вчера седяхме тук край огъня и пяхме до късно през нощта.

Горлов си спомни как сам излезе снощи навън и страстно се моли, отхвърляйки гибелта, вярвайки в доброто, и как му се струваше, че не само той желае това, а целият свят иска мир. Молил се е и този пастор с червения каскет, докато е дрънкал на китарата край огъня. И му се искаше да вярва, че диващината е отстъпила, избягала е далече от малкото червено пламъче.

Слязоха долу при пътя на зелена, блеснала от дъжда поляна. Тук се бяха събрали много хора. Дървари с брадви, върнали се от ваденето на пъновете. Милисианоси с пушки. Жени с малки деца на ръце. Грохнали старци и бабички. Всички се бяха скупчили и гледаха нещо.

Горлов си проби път през тълпата и видя: на един дървен електрически стълб беше завързан дребен бик. Не завързан, а стегнат с две дебели, надянати на врата му ласа, омотани около стълба. За краищата на въжетата, затягайки ги с всички сили, се държаха двама индианци, забили крака в земята, а бикът с притисната към стълба глава се задушваше, дишаше хрипкаво, изплезил подутия си език, от който се стичаше стъклено-червена лепкава слюнка.

— Какво е това? — попита Горлов, изплашен от вида на бика, от неговия мършав гръб с изпъкнали ребра, от подутата от болка шия и разкрачените крака.

— Този бик е за общината — отговори Джонсън. — Всеки ден за селото колят по един бик. А хората идват и гледат.

Главата на бика беше притисната към стълба, пропит с парафин. Над бика минаваха електрическите жици. Белееха се порцелановите изолатори. Червената жила на гръмоотвода слизаше по стълба покрай пулсиращия врат на бика. И сякаш електричеството отиваше в селото през тялото на бика и животното носеше в себе си конвулсията на тока.

От тълпата излезе слаб дългокрак индианец с окъсани дрехи. Приближи до бика. Започна да го обикаля, да го оглежда. Ония, които държаха ласата, ги поотпуснаха и дългокракият дрипльо ловко се метна върху бика, хвана се за ушите му и животното се подхлъзна, едва не падна от тежестта, изкриви повредения си гръбнак, хвърли се и с прегракнало мучене затича по поляната. Риташе, изпънало опашката си като тояга, ездачът дърпаше ушите му, удряше го с пети в хълбоците, а двамата селяни не отпускаха ласата и тичаха след тях.

Бикът ритна със задните си крака и дрипльото падна на тревата. Беше готов да удари своя мъчител с късите си рогчета, ала примките се затегнаха, въжетата го задушиха и той с рев, подхлъзвайки се, се строполи разпънат между двете ласа, а онзи, който падна, скочи и завря пръстите си в ноздрите на бика, стисна ги и задушавайки го, изпълваше главата на животното с парализираща болка. Бикът омекна, оброни глава на тревата, изцъкли белите си очи с червени жилки. Горлов почувствува тази болка, предала му се посредством мократа трева и сумрачния ръмящ въздух. Започна да търси опора, сам бе готов да легне притихнал и да изцъкли очи.

Хората наоколо се смееха — жените с децата на ръце, дърварите. Момчетата хвърляха по бика камъни и кал. Радваха се на мъките на животното. Бикът беше техен. Даден им беше да го заколят. И те си играеха с него.

Изглежда, че болката от главата стигна до сърцето на животното и то кипна в последен ужас, наля се с гореща кръв. Бикът скочи, изскубна се, хвърли се към хората, навел глава за удар, тълпата с рев и вик се разбяга. Но двете ласа се изопнаха и го обърнаха по гръб, той зарита с крака и се задърпа. Дългокракият индианец с окъсаните дрехи скочи леко отстрани, като се пазеше от копитата, и с лъскаво острие преряза гърлото на бика. Сякаш бликна извор. Заклокочи, запени се плътна алена струя. И тълпата отново започна да се събира, да се блъска, стремеше се отблизо да види смъртта на бика. Затулиха го от Горлов и той видя как една жена вдигна над главата си детето, за да може и то да види.

— Дойдоха колите — каза Джонсън. — Да тръгваме. Скоро ще започне да се стъмва. Трябва да стигнем по светло.

Техните три тоноти стояха една зад друга на пътя, разноцветни като кубчето на Рубик. Горлов вървеше, като криеше от дъжда фотокамерата. Още чуваше ликуването на тълпата.