Александър Проханов
Живот между изстрели (44)

44

На сутринта очакваше Сесар, за да отидат заедно в клиниката и там да посрещнат линейката, с която ще пристигне Валентина.

Тръгна по склона към океана. Дъждът го беше отмил. Водата блестеше. Рибарите още не бяха излезли и той с очи намери мястото, където неотдавна се къпа, останките от прогнилия шлеп, който бе карал кубинските контри. Непосредствено до брега едно момиче играеше на дама. Начертало беше квадратчета по земята, хвърляше камъчета, подскачаше на един крак и той се любуваше на момичето, което сякаш подскачаше над океана. Ето, помисли си, там, откъдето е тръгвал въоръженият жесток отряд, сега подскача момиченце.

Сесар още не идваше. Горлов се върна в Каса Бланка. Прислужничката, пълничка възрастна мулатка, почистваше стаите и си тананикаше някакъв проточен, подобен на псалм мотив. Младият часови излезе изпод дървото и като се усмихна, поиска цигара. Горлов нямаше в себе си и виновно потупа джобовете си. Часовият закима с усмивка и се скри в сенчестите храсти.

В очакване на Сесар той се разходи до ъгъла, до съседната улица, откъдето се носеше музика и удари на барабан. Някаква манифестация от младежи с портрета на Сандино отиваше на близкия стадион. Той стоеше сред задушния прах, вдигнат от многото крака, и гледаше индианските и негърските лица, барабанчика, който удряше стар, покрит с лепенки барабан.

И си помисли, че вероятно манифестацията е затворила пътя и пречи на Сесар да мине. Тръгна към противоположната пресечка. Но и там колата я нямаше, премина военен камион и под брезентовата покривка се люшкаха войнишки каски.

Той се качи в стаята си, извади от хладилника заскрежена бутилка бира и се готвеше да я отвори, когато пред верандата спря яркожълтата тойота, от която слезе Сесар.

Невидим, той бавно се изкачваше по стъпалата, а Горлов отвори ледената бутилка и усети как под ръката му се топи скрежът и се превръща във вода.

Сесар влезе, застана на прага, едър, отпуснат, с изпъкнали черни очи, с две дълбоки вертикални гънки на лицето. Видът му порази Горлов.

— Чаках те. Ходих да те посрещна, а там тази процесия… Какви са те — новобранци, спортисти?

— Андрес, трябва да ти кажа…

— Седни де, пийни малко бира! Трябва да си призная, че след вчерашното пиене главата ми тежи. Много тостове, много танци, много усмивки, а тази сутрин главата ми не беше в ред.

— Андрес, почакай!… Трябва да ти съобщя!…

— Вашата Бети е просто привлекателна! А пък и аз заедно с нея — това е вече зрелище! Струва ми се, че с нея вчера спечелихме Гран-при. Май че тази манифестация на стадиона е в наша чест!

— Андрес, идвам при тебе, за да ти съобщя…

— Почакай, по-добре ми кажи как е Розалия…

Ръката му стискаше бутилката и по нея се стичаше вода. Той говореше, стискаше бутилката, слагаше преграда пред думите, не пропускаше да излезе онзи звук Отклоняваше Сесар встрани. Говореше му за момиченцето, което играеше на дама, за пълничката прислужничка и дали няма цигари за часовия, и за долетялата вчера пеперуда, че цяла нощ е духало, някакъв вятър се е появил от някакъв стих и строфа за това, което идва неочаквано, и за някакъв самолет в небесата и летците го управляват — всичко това тук, на верандата, върху която се е прегърбил Сесар, за да го заблуди и отклони. Ала звукът приближаваше, просмукваше се през тази преграда с нарастващ метален вой, сякаш кръгъл трион в бръснещ вихър я разсичаше.

— Андрес, можеш ли да ме изслушаш по мъжки?…

— Да, Сесар, да…

— Андрес, преди малко се върна линейката и Роберто, шофьорът, каза, че по пътя са ги обстрелвали…

— Да, ясно…

— И Валентина, която е седяла до него…

— Ранена ли е?

— Не, убита е.

Звукът, превърнат в назъбен синкаво-лъскав вихър, премина през него, прекара металния си диск, направи дълъг разрез, разсече небето, къщата, океана, стоящия Сесар, остави по тях тънка, изпълнена с бяло резка.

— Къде е тя?

— В клиниката. Там е Розалия, това е… Ще идем веднага…

— Да, веднага…

Те наближиха клиниката и първото нещо, което Горлов видя, беше белият санитарен форд, нелепо паркиран пред входа косо със задната си част. Задната врата беше високо вдигната, отворила празната си паст, току-що освободена от нещо. Тази вдигната нагоре врата и тази празнота в колата, от която нещо са изнесли и са го пренесли през верандата, изплашиха Горлов. И той запристъпва пред форда, кимна на Джонсън, видя как дребният изпотен шофьор прокарваше гъвкавите си пръсти по бялата кола и показваше двете дупки във вратата.

— Ето къде са улучили… Само два куршума… Тук и тук!… Ние пътувахме и всичко беше наред!… Пътувам си… Гледам, че гумата ми е спаднала. Спрях. Ей сега, казвам, ще я сменя. Извадих резервната, бързо я поставих… Пробита е, мисля си, като отида в града, ще я залепя… Резервната ми гума, ето я, новичка е! От Манагуа ми я докараха! Хубава гума! Поставих я! Е сега, викам, ще стигнем непременно!… Минахме десетина километра и — изстрели! Много бяха!… Аз й казвам — наведи се! И сам я натиснах с ръка надолу! Притиснах я към седалката и давам газ!… Мисля си, добре че смених гумата! А ако сега се беше спукала… Отдалечихме се! Беше вече тихо! Казвам й: „Ставай, никой не стреля!“ А тя лежи. „Ставай!“ — казвам. — Лежи. Гледам, кръв по гърдите й. И вече не диша. Ето този куршум, горният, я е улучил! Само той!… Право в сърцето!…

— Андрес! — каза Джонсън, бледен, нещастен, и хвана Горлов за лакътя. — Какво нещастие, Андрес!

— Къде е? — попита той.

— Там…

Розалия се показа в бяла престилка, искаше да каже нещо, но не можа. Махна му с ръка да го извика и той влезе в полутъмния коридор след нейната бяла престилка.

Приемната — облицована със светли фаянсови плочки. Някакъв медицински плакат. Някакъв съд на масата. И на кушетката до стената под наметната по цялата й дължина покривка с открито много бяло лице и шия, с неподвижни линии на брадата, носа и челото лежеше тя. С влизането той се натъкна на това лице, на изражението му, на една невидима отблъскваща сила, която не допускаше неговата мисъл, неговия дух, прекъсваше неговия порив. Сякаш се вкамени, изпаднал в пустота и безсилие, без да се приближава, замря на прага, спрян от бледото й лице.

Косата й беше разпиляна и увиснала, сякаш се разливаше от кушетката на пода. Очите й под клепачите, едва отворени, леко мъждееха, без да реагират на околната среда. Китката на ръката се показваше изпод чаршафа и на пръста й, също много бял, се жълтееше петно от йод. А той, поразен от своята скованост, уплашен не от смъртта, а от това неразбиране на смъртта, се стремеше към нея, мислено прокарваше ръка по лицето й, затваряше очите й, негласно изричаше с пресекнали мисли нейното име:

— Валя…

Тя върви към него по пясъка, бързо притичва, опарва се, оставяйки малки леки отпечатъци, а той, изправен в прохладната вода, вижда, с гърдите си усеща стъклените вихри на светлината, които излитат от нея, целува я цялата, още тичаща — целува краката, разветите коси, следите по пясъка — цялото горещо слънчево пространство, от което тя се появи, което носи и на него.

— Валя…

Утрото, когато заминаваше за Сан Педро, седефеното облаче на върха на вулкана и нейното внезапно появяване, забързана, дългокрака. Притича до колата и той я целуна по устните. След целувката още един миг тя стоя така, с притворени очи, усмихваше се, стремеше се към него. По пътя, когато се отдалечаваше от зелената планина, непрекъснато усещаше нейния устрем, това продължаващо, разрастващо се в него преживяване: тя, останала в зелената планина, е в него и наоколо. Той живее в едно и също пространство с нея, в един въздух, в един свят.

— Валя…

Онази люлка в градинката през нощта, светулките, падналата от клонката топла капка. Той гали нейното рамо, крехката ключица, гърдите, нейното туптящо през дишането сърце и тя като че губеше очертанията си, ставаше едно горещо дихание, превръщаше се в него самия. И нямаше нищо друго на света освен това сливане.

— Валя…

Звукът от произнесеното име, вече не съществуващо, отнето от нея, лежащата тук, тази беззащитна открита шия и падналите на пода коси, и жълтото петънце от йод, ненужно вече, направено в онзи другия, прекъснатия живот, и този жесток фаянс на стената, и книжният медицински плакат, и неговата собствена неподвижност, вкамененост — всичко това изведнъж се събра в силна, тласкаща го, преминаваща през него болка, прониза го като смерч и горещ, силен, жален стон се откъсна от него, превърна се в сляпа мъка. Той се хвърли да вдигне от пода падналите коси, подреди ги покрай главата, целуна много пъти ръцете й, петното от йод, бялата, вдигната нагоре брадичка, бузите, косите, които отново се разпиляха и паднаха до пода.

— Валя, Валечка! Ето как се срещнахме ние с тебе!… Така ли трябваше да се видим!…

Прегръщаше я, измъчваше се над нея, а всички останали стояха встрани и не му пречеха. Слушаха задавените ридания на непознатия за тях език.