Александър Проханов
Живот между изстрели (5)

5

Върна се вкъщи. Остави в антрето калъфа с фотокамерата. Съблече се уморено. Тръгна към стаята, изпълнена със стативи, увеличители, уреди за гланциране, навесена със съхнещи на щипци ленти. Въздухът, пропит с химикали, някак метално искреше. И самият вид на тази стая, превърната в лаборатория, с несвършената, нямаща край работа, предизвика у него самотна вечерна тъга. Начумерен, примижал, затаил дъх, пристъпи към другата, плътно затворена врата. Разтвори я, светна в движение лампата. В стаята като че избухна стъклената колекция от пеперуди, превърнала цялата стена от тавана до пода в ярък, лъчист екран. Безкрайно много безшумни разноцветни лъчи се забиваха в него като съвършено тънки игли — забиваха се в чувствителните нервни центрове, лекуваха, гонеха умората, връщайки му свежестта и силата.

Той знаеше въздействието на тази целебна иглотерапия. Стоеше пред пеперудите, въртеше се бавно в потока от лъчиста енергия, който го покриваше с невидима цветна татуировка. Седна на малкото диванче, зарея поглед в пламналата им редица и потъна в съзерцание — чиста, без мисли, идваща като опиянение наслада.

Години той беше събирал тази колекция от многото пътешествия, свързани с работата му. Това беше неговата втора наред с основната му професия страст. Фотокамерата и мрежата за лов на пеперуди — с тези два инструмента ходеше по света. Откъсваше от този свят мигновените отпечатъци на снимките, изтръгваше най-финото летателно вещество от пърхащите пеперуди. Увлечението по пеперудите замени друго развлечение от младини — лова, прекъснат след случаен забранен изстрел по излетял от тръстиката жерав: гумената лодка се носеше по енисейския проток. Звукът на ударилата сачма в твърдото като изопнат чадър крило. Видът на тромавото, несръчно, кокалесто тяло, напомнящо с нещо далечно дядо му, неговата безпомощна слаба фигура. Всичко това предизвика у него такава болка, такава вина, такова отношение към убийството, че той захвърли пушката завинаги. Ала страстта към лова се върна. Придоби друга форма — без проливане на гореща животинска кръв. Безшумното убиване на меко трепкащите в марлята пеперудки почти не приличаше на убийство, а просто бе финал на възхитителните тичания по тревата, по ручеите, блатата, когато с безумна страст разкъсваше паяжините, летеше след мълниеносно проблясващите крилца, пълнеше с вятър сака, удряше, не успяваше да улови, оставяше по клоните парчета от дрехите си, драскаше лицето си в тръните. После — точен замах, и полетът на пеперудата е прекъснат. С разтуптяно, ликуващо сърце той, ловецът, напипва през тюла хитиновите твърди гърдички, крехкото зрънце. Стиска ги, сплесква невидимия часовников механизъм. И пеперудата, падайки на дланта, се извива в последен, предсмъртен гърч, насочва в зеницата мъничък ален лъч. Притежаваше скъпоценен диапозитив с изображение на поляна и на него самия сред обветрените треви.

Имаше периоди, когато го обхващаше прозрение, смайващо разбиране на всеки вид живот, благоговеене пред него, невъзможност да убие. Разкаян, той преставаше да колекционира. С чувство на вина и болка гледаше пъстрото, умъртвено от него множество. Мъчеше го вина към техните души, наредени, питащи от остъклените кутийки с отблясъци от сивата, пронизала ги стомана. Но прозрението свършваше. Отново го налиташе опиянението от цветния прашец. Предишната страст като фина опияняваща отрова започваше да бушува в кръвта му и той изваждаше на бял свят убийственото оръжие — сака с марлята. И пак тичаше из планините и покрайнините, настигаше мълниеносно проблясващите искрици.

А сега, застанал пред кутийките, потънал в техните спектри, той търсеше да различи някое отделно цветно петно. Гледаше го втренчено, непрекъснато и пеперудата започваше да звучи нечуто, сякаш върху крилата й, върху някаква метална прашинка е записана фонограмата на онзи изчезнал вече ден. Стоманена игла. Мъничка цветна плочица. Мъничък диск, на който сякаш е запечатан изчезналият миг в живота му. В предзимна Москва пеперудата му възвръщаше енергията на слънцето и младостта. Възвръщаше му изгубеното време.

Гълъбовки между бели зелеви пеперуди. Сини, нагънати от вятъра езера, псковско небе и ниви с лен, и далечни храмове по зелените възвишения, оградени с бъз и калина. Той ловеше гълъбовки в едно селско гробище с железни кръстове. Всяка една от тях — нежна, прозрачно синя, — едва потрепваше на дланта от учестеното му дишане след тичането.

Невзрачната сива сенница, хваната в тундрата, при Таз, на края на леденостудените води, където бе паднал и се бе разбил един самолет. Като прескочи през алуминиевите отломки и се задържа върху разкъсания метал, той улови треперещата, подухвана от вятъра пеперуда. Държеше я жива в сака. Наоколо червенееше вечерната тундра. По реката плаваше бял, озарен от слънцето шлеп. Близкият полюс изпрати своя студен лъч, във висинето бързаше ято черни патици. И той почувствува безшумен удар на любов и печал към тази земя, към убитата крилата машина и към себе си.

Хванатият в Тува махаон^[1]. Жълтото по неговите мощни крила напомняше пясъчните степи с бурени, където минаваше заедно със стадо овце. Тъмносините петна бяха като езерото на планинската река Тоджа, по която го носеше боботеща моторница, пълна със сребристи рибоци. Черните жилчици и петна напомняха за долините на Саян, по които се изкачваше от горещите подножия до прохладните върхове, където в дълбоките пукнатини цъфтеше багулник^[2] и той навеждаше лице към неговите благоухаещи цветове, гледаше през храста разлива на Енисей. Пеперудата бе като картата на Тува — с напръскани по нея езера и долини, а върху нея имаше и невидим запис на една кратка любов с кръглоликата мургава тувинка. Нейното като месечина лице, черните й лъскави коси, гърдите, влажни от нощната проблясваща роса…

Пеперудите в кутийките бяха странички от неговия дневник, откъснати от календара на живота му. И на всяка една от тях бяха записани неговите трудове, любовните му приключения, безбройните му съприкосновения със земята, над която го носеха самолети, спускаха го ту в непоносимия грохот на някой строеж, ту в безмълвието на великата природа.

И сега, след толкова години, поостарял, изплашен, пред прага на страшни, връхлитащи промени, той гледаше пеперудите. Мечтаеше за отдавнашните ливади, за отдавнашните радости, когато светът имаше единствен фокус и център, който съвпадаше с неговото любящо сърце.