Александър Проханов
Живот между изстрели (12)

12

В министерството на отбраната ги прие субкоманданте^[1] Санчес, красив, беловлас, с черна превръзка през врата и бинтована ръка, с която той бавно вдигаше чашката с кафе и се мръщеше от болки.

— Програмата, която сме ви приготвили — говореше той учтиво и сухо, — е съгласувана с върховното ръководство на фронта. Надяваме се да отговаря на вашите професионални интереси.

Горлов кимна с благодарност и отпи горчиво-сладка гореща глътка.

— Програмата ви се състои от два етапа — субкоманданте отиде до картата и показа със здравата си ръка. — Първият етап — пътуване на север, към границата с Хондурас. Това е по посока на панамериканското шосе, по което се очаква главният удар към Манагуа. Има опасност от танков пробив на противника. Вие ще имате възможност да посетите Саматильо, на десет километра от границата, и населения пункт Сан Педро дел Норте, който е непосредствено на границата, в зоната на непрекъснати погранични боеве. Предвижда се да излезете в открито море с катер на бреговата охрана от базата в Коринто, в тази част на акваторията, където има кораби от американския флот…

Субкоманданте меко почукваше с разтворени пръсти по картата, по кафявите планини, по синия океан, сякаш небрежно взимаше акорди, като насочваше с тях излитащите от палубите „хористи“ и сражаващите се в планините батальони.

— След това ще се върнете в Манагуа и след кратка почивка ще отпътувате с военен самолет за Пуерто Кабесас на Атлантическото крайбрежие, където ще можете да се запознаете с проблемите на мискито. Ще ви заведат с кола до границата, в селата Васпам и Леймус, на брега на граничната ни река Рио Коко, в разположението на нашите части, които отблъскват нахлуването от север.

Субкоманданте, докосвайки се до синята жилка на Рио Коко, невнимателно помръдна рамото си, намръщи се от болка, сякаш от жилката на реката го удари ток. И Горлов, поглеждайки Сесар, помисли за Розалия, която трябваше да отпътува в същата посока, за Пуерто Кабесас. Субкоманданте забеляза погледа му:

— И през първата, и през втората част на програмата по нареждане на Фронта ще ви придружава Сесар, наш изпитан верен другар. Той ще ви помага в работата, ще ви дава всички необходими разяснения. Командуващите военните райони, където се очаква вашето присъствие, ще бъдат информирани и ще ви осигурят охрана при пътуването, поемайки грижата за вашата безопасност… Ако имате въпроси — субкоманданте се върна от картата към креслото си, — готов съм да ви отговоря…

— Какво представляват бандите на сомосистите? — на Горлов му беше приятно да гледа младото лице на военния, неговите съвсем побелели коси. Той приемаше безусловно програмата, доверяваше се на плана, направен без него. — Какво представляват те, тези банди?

— Ние ги наричаме банди в пропагандата. Но всъщност това не са банди, а добре обучени военни формирования по образец на американските „зелени барети“. Наричаме ги още „фуерса де тареа“, сили за нахлуване. Те имат възможност да действуват с големи подразделения, да достигат оперативни цели. А в случай на нужда се разпръскват на малки групи, дори поединично, и се занимават с терор, саботаж, организират засади по пътищата. Снабдени са с най-нова американска радиоапаратура, снаряжение и оръжие. С тях са се занимавали индивидуално американски инструктори и те са много опасни, действуват много ефикасно…

Горлов слушаше и се мъчеше да си представи тези хора, техните радиостанции и маскировъчни униформи.

— А какво ви е на ръката, субкоманданте? — попита той.

Военният хвърли поглед към черната превръзка. После погледна Горлов, сякаш размишляваше дали трябва да отговори на този неофициален, несвързан с програмата въпрос.

— Преди две седмици бях в района на Сан Педро дел Норте. Когато тръгнете, ще разберете: на някои места пътят минава на тридесетина метра от границата. Хондурасците обстрелваха нашия джип с миномети. В ръката ми попадна парче от мина.

Той замълча в очакване на други въпроси. А Горлов, цапайки чинийката с утайката от кафето, за първи път неочаквано ясно си помисли: та той, който довчера лежеше на своя московски диван, радваше се на колекцията пеперуди под звуците на меки кадифено-нежни блусове, ходеше на разходка по Тверския булевард, сега той, Горлов, доброволно отива там, където стрелят и където избухват мини. Защо? Предстои му да пътува по същия каменист път, където преди две седмици е минал този белокос военен, където са избухвали хондураските мини. Той ще пътува за там — защо?

— Имате ли още въпроси към мене? — учтиво, но малко хладно попита субкоманданте.

— Нямам, благодаря ви.

— Тогава да считаме, че програмата ви започва от утре сутринта. Утре ще тръгнете на север.

Те се сбогуваха. Горлов стисна протегнатата му здрава лява ръка.

— Андрес — каза Сесар, — утре рано напускаме Манагуа. До довечера имаме още доста време. Искам да ви покажа вулкана Масая, това е една от нашите забележителности. Кой знае дали ще имаме време да го видим след завръщането ни.

Те излязоха от града и скоро вече криволичеха по асфалтираните серпантини към върха на зеления, обрасъл с гори вулкан, увенчан с кълба дим. Върхът беше гол и мъртъв — димяща каменна паст със замръзнала корица. От кратера с накамарена, уродливо застинала лава лъхаше непоносима миризма, като от преизподня. Горлов чувствуваше как дробовете му се нагорещяват, задъхваше се и примижаваше, извръщаше се от горещия газ. Криеше фотокамерата, тъй като се страхуваше за стъклото и лентата. Гранитната чорба с втвърдяващите се водовъртежи на лавата, желязната пяна го плашеха и вълнуваха. Струваше му се, че така мирише окисляващото се стоманено ядро на земята, че той вижда съсирената кръв на планетата. Мрачната металургия на света!

Под краката — нито една тревичка. И в това зловоние, в тази мъглива пепел летяха и пищяха пронизително яркозелените папагали. Издигаха се високо в небето, спираха за миг, напрегнати и с потрепващи крила. А след това рязко се хвърляха в кратера, изгубваха се в облаците дим и пищяха отчаяно. Мяркаха се в пукнатините като ярки зелени пръски. Влитаха в кратера, към дъното, което отразяваше страшните им вопли, и отново изплуваха от дима, издигаха се нависоко, на чист въздух.

Горлов не можеше да разбере защо тези птици се втурват към кратера. Какво ги влече там, дето няма живот — нито семена, нито пеперудки, а само окислен пушек, в който се вари бронята на земята.

— Тук Сомоса докарваше пленените сандинисти, минали през карцерите — каза Сесар, а черните му изпъкнали очи се просълзиха от пушека, — хвърляха ги живи в кратера. Така беше екзекутиран вторият ми приятел — Алфонсо Серере. Тук, на вулкана Масая.

Папагалът прелетя съвсем близо с дългата си вълнообразна опашка, с вибриращите си крила. Погледна Горлов с малките си черни очи й се гмурна в кратера. Полетя към дъното, като се изви в плавна дъга, смали се, изчезна в дима. Горлов го проследи и изведнъж изпита потискащ ужас: като че ли оттам, от дупката, излизаше някаква непреклонна воля и неговият крехък живот се управляваше и насочваше от тази воля към някаква неизвестна цел. Хорските раждания и смърти, надеждите за добро и любов, жертвоприношенията са безразлични на тази воля, чиято мощ, изтръгнала се от кратера, отлита в открития Космос. И кой е той всъщност, Горлов, със своята фотокамера, надникнал в тази разкалена огнена орбита? Кой е той?

Във вилата се върнаха привечер. Розалия, свежа и усмихната, с дълга рокля, украсена с красива червено-черна бродерия, ги нагости. След вечерята Сесар каза:

— Андрес, трябва да ви изоставим. С нашите другари имаме насрочено политическо мероприятие. Ще се върнем късно. Лягайте си, без да ни чакате. Утре сутринта започва нашето пътешествие. Отпочинете си преди пътуването. Ето и винтовката. Умеете ли да действувате с М-16? С Калашников сигурно умеете, а с тази — ето така! — и той дръпна затвора, извади и отново постави пачката. Ловко я изхвърли и се прицели в прозореца, в мрака. — Почивайте си — повтори той, изправяйки винтовката до стената.

Те тръгнаха и Горлов остана сам в чуждата къща, в чуждата нощ, седнал в креслото на откритата веранда, загледан в припламването на светулката около невидимия храст, както обкръжаваше с нежните си безшумни огънчета. Всичко беше загадъчно и неясно. Вчерашният московски свят, толкова познат и реален, в чиито недра той живееше и се осъществяваше като личност, този свят вече не го обкръжаваше, изчезна някъде, стана външен. Новото обкръжение го обхвана рязко, властно, овладя го и изискваше от него всичките му сили и разбиране, предлагаше му неизвестен яростен опит. Той гледаше светулката, която му изпращаше зеленикави импулси, загадъчни кодирани позивни.